Писателският блог на Тишо

септември 21, 2019

Лесно

Изт: BradleyStudyCenter 

Всички тези фейвъритс списъци, синхронизирани дивайси, тагове, автоматични прехвърляния на данни, крос-платформени идентификации, сърч хистърита и облачни услуги затъмняват интелигентността ни като облак през лятната ваканция на плажа, където хората се опитват да натрупат тен.

Накратко, правят ни по-тъпи.

Създадени са за удобство, знам. Създадени са и с цел да си платим „безплатния обяд“, сервиран така щедро от световни частни компании, създадени само и единствено с цел печалба. Накратко: „Ако не виждаш продукта, значи продуктът си ти!“

С локализацията няма начин да забравиш кога-къде си бил. Няма начин да забравят и твоите овърлордове.

Със социалките няма начин да забравиш къде и с кого си бил. Колко си пил. Ше го запомнят и бъдещите ти работодатели…

С фейвъритс списъците няма начин да забравиш какво/къде си гледал/слушал из нета, кой го изпълнява и в какъв акомпанимент. Всъщност, затъпяваш дотолкова, че не можеш да изброиш наизуст дори имената на любимите си банди вече.

Разбирате накъде бия.

Но по-важното е да разбирате откъде ни бият дивайсите по ай кю-то, с тенденция обратно-пропорциаонална на неговото увеличаване…

Предизвиквам ви, поставям ви предизвикателство:

Изтрийте си хистърито. Утре неизбежно ще се сетите за нещо интересно/вълнуващо/поучително, което сте гледали/слушали/чели онлайн. Ще поискате да го споделите с приятели. Затъпяващият потребител би скролнал „историята“ в смартфона си и в паметта му няма да остане дори следа от това, което го вдъхновява. Предизвикателството ми е да се опитате да запомните наизуст имената на творците, които харесвате. Преди двеста години хората от висшето общество са можели да изброят поне десет произведения от всеки случайно споменат по време на следобедния чай автор. За да не изглеждат тъпи. Сега не можем да изброим дори песните, които сме лайкнали вчера. А ядем и пием повече от тях…

Изтрийте си списъците с паролите. Запомнете ги наизуст. Ако ще ги слагате в някакъв файл, гледайте поне да е криптиран и с парола, различна от родждената ви дата. Гледайте и да е с някакво подвеждащо име, като например: „паяци“, а не „пароли“, иф ю но уод айм сейн

Пресмятайте наум. Калкулаторът изтрива дори минималните умения за логическо мислене, които сме придобили в училище. Наскоро се улових да деля хиляда на двеста и петдесет и, след като се замислих за повече от една секунда върху отговора, реших трайно да си зарежа калкулатора…

Помнете си списъците със задачи. Пишете „Та-да“ листове, а не „То-до“ листове. „Та-да“ листовете са от типа: „Днес направих това и това“. Какво трябваше да направя ли? Ами, мозъкът ми е достатъчно добър интефейс, загрижен за моето оцеляване, който трудно би забравил истински важните неща, стига само да му се доверя…

Будете се с „ментална аларма“. Просто си кажете: „Искам да стана в толкова и толкова“. Завийте се през глава и спете като бебе! Ще видите, че в десет от десет случая невидима сила ще ви събуди, по стечение на обстоятелствата, точно в уречения час и минута от денонощието: било чрез котката, която ще ви скочи върху гърба, било чрез ремонт на неприятни съседи. Начин да се изпълни „поръчката“ винаги се намира…

Стига да се доверите на процеса, където главен процесор е вашият мозък. Ако го притъпявате с наркотици и алкохол може да даде някои отклонения…

Шофирайте по памет. Джи-пи-ес-ът изтрива дори минималните умения за координация, които сме придобили в пред-дигиталната епоха. Той просто настоява да не мислиш. Разбирам да шофираш из Байерн-Шлостерхаузен в Бавария, че да използваш джи-пи-ес, ама до морето с Гугъл мапс?

Изключете си локализацията. Защо му е на целият свят да знае къде се намирате? Помнете имената на улиците и местата, които посещавате наизуст. Да, точно така, наизуст! Като стихотворение на Христо Ботев. Като химна. Колко от вас могат да изпеят химна? Без да си пипат смартфона? Да ви виждам ръцете върху чина, хаха!

Помнете къде и с кого сте се снимали, без да тагвате всеки кадър, за Бога! Нали бяхте там? Нали присъствахте? Защо са ви бележки „под линия“? Ако си изгубите смартфона, кой ще помни живота ви вместо вас? Закъде сте, ако си оставите „мозъка“ на някоя пейка в парка?

Четете повече. Ницше би си прерязал вените, за да има достъп до световната литература, осигурен от най-евтината китайска клавиатура днес. Много по-лесно е да цъкаме на клипчета и да гледаме кое как става, вместо да прочетем нещо и да го осмислим самостоятелано, знам. Но именно лесното ни прави тъпи. Лесно се става тъп. За да поумнееш се изискват усилия.

„Какво е четенето?“, попитало едно дете през 22 век.

„Гледаш някакъв шрифт и получаваш халюцинации“, отвърнал баща му.

Тихомир Димитров

септември 8, 2019

Писателят като пиколо

Снимка: Личен архив

ИНТРО

Миналата есен изненадах сериозно роднини, приятели и познати, когато реших да постъпя на работа като пиколо в четиризвезден хотел от реномирана световна верига. Реакцията на майка ми беше най-рязка: „Как така ще работиш като портиер? Толкова ли си закъсал? Ние затова ли ти дадохме образование?“ Баща ми каза просто: „Срамна работа няма“, въпреки че не звучеше съвсем ентусиазиран. Някои от приятелите ме подкрепиха, познавайки авантюристичния ми дух, други тактично си замълчаха, но в погледите им четях упрек и съжаление, на трети въобще не им пукаше.

МОТИВАЦИЯТА

Личната мотивация зад подобен рязък „завой“ в „кариерното развитие“ бе повече от ясна за мен: Освен „правенето на кариера“, цял живот усърдно съм избягвал още другите два стожера на несвободата: ипотеката и брака. Бидейки неокован в подобни вериги, човек има пълната свобода да решава с какво ще се занимава. Всъщност, май сбърках – това не е точно мотивация, а просто възможността да избираш. Пожелавам ви повече от същото!

Но имах и мотивация. Израснал съм в туристически район и почти не познавам човек от детството ми, който да не е работил в хотел. С изключение на мен! Всички интересни истории, които бях чувал, ме накараха да погледна сериозно на обявата за пиколо в нелош, дори бих казал отличен, четиризвезден хотел. Пък и желанието да натрошиш комфортните зони, да навлезеш в напълно нова, съвсем непозната среда, да започнеш от нулата, да предизвикваш себе си, то никога не ме е напускало. Със същата мотивация преди повече от десет години нарекох себе си „писател“. Със същата мотивация през годините се хврълях в различни поприща като: сценарист, публицист, журналист, телевизионен критик, копирайтър, брокер на недвижими имоти, търговец на автомобили, преводач, и какво ли още не… Заплащането никога не ми е било фактор, заплащането в България винаги е смешно, затова се водя от принципа:

„Ако ще захващаш нова работа, гледай поне да е интересна!“

НАЧАЛОТО

И така, стигаме до момента, в който миналото лято за пореден път скролвах обявите в „джобса“ с лека погнуса и пълно отегчение: погнуса заради африканското ниво на заплащане, което се предлага на желаещите да си изкарват хляба с честен труд в нашата (уж европейска) държава, и отегчение заради привидната липса на всякакви предложения, които да активират дори 1% от авантюриста в мен. Шлосери, зидаро-мазачи, кофражисти, шофьори с категория C, общи работници и програмисти. Това предлагаше „пазара на труда“ тогава. Това предлага и сега. „Интересното е, че няма обяви за общински съветници, депутати и кметове“ – мърморех под носа си аз. И тогава видях обявата за пиколо в хотел от известна световна верига. Вместо мотивационно писмо написах кратко, самоиронично, надявам се и хумористично, есе. Прикрепих го към си-ви-то си и натиснах бутона „Кандидатствай по тази обява“. После забравих. За мое голямо учудване ми се обадиха, че дори ме поканиха и на интервю. Първоначалното впечатление винаги е важно. По време на интервюто аз се сдобих с отлични първоначални впечатления от бъдещата ми шефка. Интуицията ми подсказа, че ще бъде човек, с когото би било лесно, дори приятно, да се работи, и за пореден път не бях подведен!

ЗАБЛУДИТЕ ЗА ПРОЕФЕСИЯТА

Повечето хора си представят пиколото като хлапе, което разнася тежки куфари по цял ден с пот на челото и очаква да му подхвърлят някоя стотинка милостиня. Това не е така. На моите 40 години съвсем не бях най-младия пиколо в хотела, а и познавам хора, които от десетилетия упражняват тази професия, категорично отказвайки да бъдат „повишени“ в каквато и да било друга дъжност. Сигурно си има причина за това… Относно мъкненето на багаж: повечето гости традиционно  пристигаха директно от летищата с малки куфарчета на колелца, които минават за „ръчен багаж“ в самолета. Преместването им от точка А до точка Б е по-скоро жест на учтивост, отколкото тежък, изнурителен труд.

Повечето хора си представят работата на пиколото като скучна и еднообразна дейност. Това само донякъде е вярно. Истината е, че останах с чудесни впечатления. Бях приет и въведен в професията с топло приятелско отношение, а не с надменния цинизъм на „старите кучета“, типичен за толкова много други професии. Никога не съм работил в по-хигиенична, в емоционално отношение, работна среда. От толкова офиси съм си тръгвал в края на деня с емоционален афект и с такъв стрес, че ти се иска да счупиш на някого главата, да изпиеш литър водка или да направиш и двете неща едновременно, а от хотела си тръгвах физически уморен, но психически разтоварен. С усмивка на уста. И с нетърпение да застъпя отново на смяна. Защото беше интересно! Защото нямаше два еднакви дни. Защото общуването с толкова много и различни хора от цял свят действително те обогатява. Неслучайно най-тежкото наказание за най-големите престъпници е пълната изолация от себеподобните им. Помислете върху това…

Повечето хора смятат, че да си пиколо / портиер е унизителен слугинаж. Такова схващане не може да бъде по-далеч от истината. За разлика от брокера на недвижими имоти, когото всички, ама абсолютно всички клиенти тайничко ненавиждат или подозират в измама, пиколото е личност, която вдъхва доверие, но и уважение. Някои от гостите с удоволствие дори жертват дребна сума, за да му я предадат доброволно, а не под натиска на договорни задължения. Стига пиколото да си е заслужил бакшиша, естествено… Изрязявам се в мъжки род, защото това е мъжка професия. Рядко на такава позиция назначават жени. Бих я сравнил с отношението на гордия английски бътлър: услужлив, но не и сервилен; любезен, но не и покорен; готов да реагира навреме и по всяко време, но не и на всяка цена; готов да ти паркира автомобила, да ти отвори вратата и да ти пренесе куфара, но и готов да те изхвърли на улицата, ако буйстваш пиян; търпящ критика, но не и унижение – човек, който носи значката си с гордост…

Пиколото е лицето на хотела, тъй като обикновено е първият човек от персонала, когото гостите срещат, преди да се настанят. И най-често е последният, който ги изпраща, след като багажът им вече е натоварен по колите и са готови да потеглят.

Пиколото е лицето на държавата-домакин, тъй като е първият или един от първите местни, с когото чужденците имат възможността да разговарят.

Пиколото е лицето на цялата глобална верига за онези, които се доверяват на гостоприемството й за първи път. А първото впечатление е важно. Много важно.

Повечето хора смятат, че пиколото живее и диша единствено заради бакшиша. Мен ме обучиха, че трябва да гоня съвършенство в обслужването на всички гости, независимо от всичко. Причините са изброени в горния параграф: Ти си лицето. Ти си хотелът. Ти си държавата. Ти си веригата. Ти си брандът. Бакшишът не е очакван, но винаги е добре дошъл. Бакшишът не е нищо повече от материално доказателство, че си вършиш работата добре. И никой не е забогатял от бакшиши. А има нации, като японската например, в които не е прието да се дават бакшиши, защото културата им счита това за унижение. Дори знаейки го предварително, ти си длъжен да надминеш себе си в обслужването им. И да оцениш факта, че да ти се поклони до земята шеф на мултинационална корпорация с думите „домо аригато“ е по-ценно признание и по-голямо уважение от номинала на всяка банкнота.

Повечето хора смятат, че пиколото не разбира от нищо друго, освен от носенето на багаж. Това също не може да бъде по-далеч от истината. Пиколото има безупречно шофьорско минало, познава всички марки автомобили и умее ловко да маневрира из тесен паркинг с коли, които струват повече от десетгодишната му заплата, при това без да се бави и без да губи излишно време, защото времето за гостите на хотела винаги е пари, както и неговото собствено… Пиколото може да ти подкара цифровата телевизия, да ти пренастрои рутера, да ти отблокира сейфа, да ти оправи климатика, да ти ароматизира сауната и да ти отключи фитнеса. Пиколото знае къде се намират всеки и всичко в хотела. Кой влиза и кой излиза. С кого. Кога. С автомобил ли е или със служебен транспорт. За колко нощувки престой. Пиколото знае на кого е всеки куфар в багажното отделение и всеки автомобил на паркинга, кои гости са любезни и кои – противни, кой е пияница и кой има фетиш към високи токчета, кой обича да залага и кой обича да се друса, кой пуши в стаята и кой – не, кои таксита пристигат най-бързо, кои са най-подходящите ресторанти, казина, клубове, магазини, дискотеки, банки, молове и обменни бюра, как се стига до тях и откъде могат да се купят цветя през нощта, какво е работното време на болниците и на медицинските центрове, какви събития съдържа културната програма на града и как най-бързо да се придвижиш от точка А до точка Б с такси, с велосипед, с автобус или пеша… Пиколото знае разписанието на градския транспорт, графика на пристигащите и заминаващите полети, предимствата и недостатъците на другите хотели, прогнозата за времето. Пиколото познава лично и общува лично с ВСИЧКИ в хотела: от собствениците до управителите, от управителите до камериерките, от главния готвач до мияча на чинии. Пиколото умее да балансира отношенията си с тези толкова различни хора и да реагира адекватно в ситуации от толкова различен характер. Пиколото върши всичко това с усмивка на уста и без да очаква бакшиш, но все пак, не забравяйте да му подадете дребна банкнота следващия път, когато го видите.

ПРЕДИМСТВАТА НА ПРОФЕСИЯТА

Сюжетните герои. За един писател едва ли има по-ценна възможност от това да бъде изложен на постоянния приток от лица и характери от цял свят, ежедневно, с всички нюаси на тяхното социално положение и културна обусловеност. Седемдесет годишният британски чичко-паричко с двадесет годишната му естонска любовница. Оперната прима. Надменната телевизионна звезда. Световният пътешественик на две колела. Хазартният тип. Японският бизнесмен. Симпатичното корейско семейство. Нощните пеперуди с крака до ушите. Подозрителните типове и техните силиконови кукли. Фитнес маниаците. Известните спортисти. Вечно заетите бизнесмени. Командированите инженери. Частните пилоти. Личните шофьори. Журналистите от глобалните масмедии. Знаменитостите. Младите семейства с ревящи деца. Изневеряващите, които се награбват още преди вратите на асансьора да са успели да се затворят. Двойките на меден месец. Пияните футболни запалянковци. Кариеристите. Политиците. Босовете на съсловни организации. Красавиците, които събират себеподобни на семинари по разкрасяване. Подпийналите скандинавци. Инкогнито милионерите. Арогантните новобогаташи. Рогоносците… Всички тези хора ние сме ги срещали в романите и те представляват безкраен източник на вдъхновение за сюжетни герои, но дали писателите са общували с тях на живо, на четири очи, „тет-а-тет“, както се казва? Дали познават хранителните им навици и алкохолните им предпочитания? Дали знаят какви дрехи носят и как се изразяват? Кога лягат и кога стават? С кого? Защо? Повечето автори, сигурен съм, познават своите герои, но бидейки ораничени в социалната си среда, те са длъжни да пишат постоянно за едни и същи герои. Писателят-пиколо има привилегията за кратко време да опознае пъстротата на стотици, дори хиляди, потенциални сюжетни герои. Водих си записки, признавам! И ще бъда дискретен, обещавам! Имената на хората ще бъдат променени, националностите им, местата, т.е всичко, с изключение на факта, че героите в бъдещите ми романи ще бъдат вдъхновени от реални, а не от измислени персонажи. Каквито са героите и в досегашните ми романи. Просто сега имам по-богат избор.

Преходността. Да работиш в хотел може да се сравнява единствено с това да работиш на летище. Хората идват и си отиват, а заедно с тях и проблемите, които създават. Няма нищо постоянно. Panta Rei. Всичко тече и нищо не остава след тях, освен спомените. Не можеш да се привържеш, но не можеш и да намразиш преходното. Защото утре то ще си отиде и ще останеш само ти – като резултат от контакта си с него. Едва ли има по-подходящо място от хотела, за което с пълна сила да важи максимата: „И това ще мине“. Ще мине и хубавото, и лошото. Добавете микса от дискретност и любезна дистанцираност към преходността, като задължителни условия от ежедневието на всеки уважаващ себе си хотелиер, и ще получите формулата на живота под наем. Приключението беше преходно и за мен, но след него аз вече съм различен, вярвам – към по-добро. Само времето ще покаже…

Хотелската атмосфера. Работих в нов, чист, добре поддържан хотел. Това е много важно, тъй като доста мои колеги се сблъскват ежедневно с проблемите, които остаряващата база им създава, а гостите имат навика да си го изкарват на персонала… Комплиментите към хотела аз приемах като лични комплименти, макар съвсем да не съм ги заслужил, а комплиментните към себе си обяснявах с възможността да работя на място, което предразполага. Както не си изхвърляш фаса на добре почистена улица, така и не върви да си мърляч в подобна атмосфера. Мърляч в професионално отношение. Пък и мястото, в което прекарваш огромна част от времето си, има огромно значение. Денят минава по-леко в изискана, уютна атмосфера. Мисълта тече по-гладко. А и винаги съм харесвал хотелите, още от малък. Влюбен съм в меките настилки по коридорите, в тихата музичка по асансьорите, в миризмата на чисто пране, в любезното отношение, в цялата тази дискретна анонимност на временно наетия комфорт.

Свободата на движение. Повечето длъжности в хотела са статични. Миячът на чинии прекарва целия си ден в миялното, готвачът – в кухнята, барманът – зад бара, сервитьорите – в ресторанта, камериерките – в стаите, рецепционистите – на рецепцията. Управителят и пиколото са единствените служители, които трябва да са навсякъде и по всяко време. Колегите често се шегуваха с мен, че „никна там, където не са ме посели“, че се появявам с тихи стъпки изненадващо, без да усетят присъствието ми, че ме засичат, където най-малко очакват, че рядко знаят къде точно се намирам… Моята работа беше да наблюдавам, а не да бъда наблюдаваният. Да присъствам, без да се натрапвам. Да виждам, без задължително да ме виждат. Свободата на движение ми даде възможност да опозная работното си място по-добре от родния си дом и дори да сваля няколко излишни килограма…

Езиците. Говоря няколко езика. Английският ми е почти матерен, заради десетилетията обучение и ежедневната практика. Освен него ползвам още френски, немски и руски. Уви, допълнителните езици бяха сериозно закърнели в съзнанието ми, заради липсата на редовен контакт с културите, които ги говорят. Дори да пътуваш редовно, навсякъде си подложен на вариациите на вечно задължителния и повсеместен „работен език“. Инглиш, плийз! В хотела, обаче, не беше така. Ако си държиш на реномето и се надяваш да изкараш някой лев от бакшиш, руснака си го обслужваш задължително на руски, французина – на френски, немеца – на немски. Наложи ми се да отворя старите тетрадки от училище, наложи ми се да поназубря малко думички, за да не се излагам. Дори си направих кратък речник с най-често срещаните думи, фрази и изречения в ежедневието на един хотел, както и с отговорите на най-често задаваните въпроси. Реникът беше къс, но четириезичен и само Бог ми е свидетел колко дяволски добра работа ми свърши! След осем месеца работа в хотела си тръгнах с подновеното самочувствие на полиглот, какъвто преди това бях останал само на хартия…

Отговорността. На пръв поглед изглежда нелогично отговорността да се прибавя към предимствата на една професия. Служителите имат навика да бягат от отговорност по подразбиране. Но тук отговорността значи и доверие. Поверили са ти десетки стаи с кротко спящи в тях хора. Поверили са ти паркинг с лимузини на стойност няколко милиона. Поверили са ти и една крехка девойка зад рецепция, с която в дебрите на нощта сте единствените будни хора, от който се очаква да виждат всичко и да реагират адекватно на всякакви ситуации: от пожар и земетресение, през спешен медицински случай, до пиянско сбиване или въоръжен грабеж. Няма да скрия, че ме беше страх в началото. След време се окопитих и започнах да нося поверената ми отговорност с достойнство и уважение: към хората, които са ми я поверили и към себе си, защото мога.

НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ПРОФЕСИЯТА

Недостатъците са присъщи за целия сектор на хотелиерството в милата ни родина. Основният от тях е неатрактивното заплащане, което изглежда нелогично, като се има предвид, че страната ни разчита основно на доходите от туризъм като източник на чуждестранна валута. Погледнете която и да е класация и ще намерите хотелиерството винаги в дъното на списъка по ниво на заплащане. Заплащането, обаче, никога не ми е било фактор. Заплащането на труда в България винаги е смешно, затова се водя от принципа: „Ако ще захващаш нова работа, гледай поне да е интересна!“ Щастлив съм, че можех да разчитам на скромни спестявания и на помощта на скромното ми семейство, за да оцелявам физически, докато се наслаждавах на новото си амплоа.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Човек рядко може да спечели нещо, ако си остане у дома. Всяко ново приключение гарантира обогатяване на духа, характера и житейския ни опит с непредвидими преживявания, макар и на цената на известен риск. Искам от сърце да благодаря на хората, които ми се довериха и ми дадоха шанс да сбъдна една своя мечта!

Тихомир Димитров