Писателският блог на Тишо

май 28, 2010

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Преди време написах есе на тема: „Да постигнем изобилието с даване”, след което получих тонове писма от читатели, коментиращи практически житейски ситуации, в които изложените от мен принципи или работят на 100%, или изобщо не действат.

Благодаря за чудесните писма! Помогнахте ми да разбера, че темата се нуждае от продължение.

Да си припомним правилата:

Простичко правило в природата е, че изобилието се постига с даване.

 

Даването води до получаване, a получаването – до даване.

Законът има четири малки следствия, с които трябва да се съобразяваме, ако искаме да го видим как действа:

1/ Винаги получаваш повече, отколкото си дал;

2/ Невинаги получаваш това, което даваш оттам, където го даваш;

3/ Даването трябва да ти носи удоволствие

и

 

4/ Между даването и получаването винаги стои интервал от време.

Това е всичко, което трябва да знаете.

Оказва се, обаче, че не е толкова просто.

Има капани.

Твърде лесно е да попаднеш в тях, защото отвсякъде дебне селски тарикат, който цял живот чака да срещне точно човек като теб, който обича да дава. И е готов да ти се качи на главата, ако му позволиш.

Що да не те завлече човекът? Нали и това е даване!

А какво става с третия принцип, че даването трябва да ти носи удоволствие?

Щом не ти носи удоволствие да гледаш как ограбват магазина, къщата, майка ти, баща ти, брат ти, сестра ти, кариерата, собствените ти мечти и всичко, което обичаш,  значи трябва да му отрежеш топките на селския тарикат.

Близко е до ума.

Да разгледаме и друга ситуация. Сигурен съм, че има бедняци, които всеки ден дават пари на просяци. Как звучи само, а? Пускат стотинки в пластмасови чаши и не постигат изобилие.

Пускат СТОТИНКИ.

Ами, пробвайте поне веднъж да преборите стиснатия задник в себе си и пуснете два лева. А защо не 20?

Защото покрай вас хвърчат Ауди-та и БеЕмВе-та с черни стъкла, които никога нищо не дават, нали? Гледат само да вземат. И пак са по-богати от вас!

Да, ама отново забравяме третия принцип:

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Тези хора сигурно дават много за жени, кока и лукс. Сигурно купуват скъпи дизайнерски апартаметни на любовниците си. Сигурно носят удобни, шити по поръчка дрехи. Най-вероятно залагат десет брутни годишни заплати в казиното. Или ги дават за бакшиш на певицата. Но пак са по-богати от вас!

Сещате ли се защо?

Защото дават там, където ги кефи.

Защото даването трябва да ти носи удоволствие!

Просяците едва ли ви носят кой знае какво удоволствие. Най-малкото: вонят. Освен това се съмнявате, че парите ви отиват за мафията, за наркотици или за алкохол. По-добре сами си изпийте стотинките, тогава! Пък и давайки стотинки, вие ще получавате само стотинки. Повече, но стотинки.

Давайки минималното, на което си способен, получаваш минималното, от което се нуждаеш.

Щедростта в ръцете е невъзможна без великодушие в сърцето.

Сигурен съм, че хората от БеЕмВе-тата не разчитат нито на дилърите, нито на курвите и сутеньорите да им върнат парите. Да не говорим за едрогърдите певици.

Но те знаят втория принцип:

Невинаги получаваш това, което даваш оттам, където го даваш.

И пак са по-богати от вас!

Защото най-вероятно вие плащате сметката. С данъците или с ниските си заплати. С глупостта да вярвате в „кризата”. Да позная ли, че половината ви колеги са съкратени, работата ви е удвоена, а заплатата – намалена? Защото е „криза”. Защото вие наистина сте щедър човек! Вие давате, при това – много. Ама не там, където ви кефи.

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Аз знам 5-6 езика. Всичките ги научих по един и същ начин: записвах новите думички сто пъти на лист хартия и после ги запомнях за цял живот.

Казват, че една лъжа, повторена сто пъти, ставала истина.

Същото важи и за утвържденията.

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Мога да продължа много по темата, но ще завърша с това, че изобилието не го преследваме от алтруизъм. Напротив, преследваме го от чист егоизъм.

Отпуснете се и бъдете егоисти!

Така или иначе, полученото няма как да го задържите за себе си. Изобилието е като буйна река. Има хора, които стоят „на сухо” край брега и умират от жажда. Има други, които се къпят в реката на изобилието с кеф. Тя е обща за всички, но нито едните, нито другите могат да отнесат реката с шепи у дома. Не могат и с кофи. Дори с язовири не могат. Даже да построиш язовир и да сложиш къщата си в него, пак ти ще живееш в реката, а не реката – у вас.

Защото всички сме наематели на този свят. Не сме оттук и сме за малко.

Ако парите представляват чак толкова голяма ценност за вашия „аватар”, припомнете си основното правило:

Даването води до получаване.

Давайте пари.

И помнете първия принцип:

Винаги получаваш повече, отколкото си дал.

Но невинаги оттам, където даваш.

Давайте много.

Давайте с кеф.

Не забравяйте, че межу даването и получаването стои интервал от време.

Трябва да започнете първи. Трябва да сте ларж. Схемата „ще започна да давам, когато забогатея“ не важи. Съдбата обича смелите. И щедрите.

А е толкова лесно да замениш „пари”, „красота”, „слава” и „лукс” с ЛЮБОВ.

Да речем.

Изобилието познава всички форми. Постигнете го с даване.

Мислете по-мащабно и бъдете щастливи!

Други подобни статии:

Да постигнем изобилието с даване

За високия стандарт

Предизвикателствата по Пътя

Ползите от кризата

Тихомир Димитров

Advertisements

май 14, 2010

Десетте малки негърчета

Животът е игра. Оказва се, че блогосферата – също. Разбира се, има тъпи и свежи блогърски игри. Преценката е крайно субективна. Запазвам си правото да не участвам в игри, които намирам за тъпи. Например: един милиард неща, които не знаете за мен. Все едно ви интересува какъв тип сметана слагам в кафето, колко литра водка мога да изпия в рамките на една работна седмица и защо не харесвам бамя. Дори мен не ме интересуват тези неща…

Затова пък обичам да вдигам ръкавицата, когато ме предизвикат в интересни блог игри.

Такива бяха Моят абсолютен свят и Един свеж ден, например.

Все част от корпоративна пи ар пропаганда.

Ще ми се цялата корпоративна пропаганда да изглеждаше по този начин – като игра.

Но има и „частни” инициативи. Като „Защо блогвам”.

Докато корпоративните блог игри представляват хитроумен начин да накараш интернет аудиторията да чете и пише за твоя бранд, забавлявайки се, то личните блог игри винаги целят да измъкнат малко повече инфо от човека, който стои зад блога. Все едно не сме достатъчно големи ексхибиционисти.

Самият факт, че имаш блог говори за сериозна диагноза. Душевният ексхибиционизъм и моралният садо-мазохизъм са само две от нещата, в които подозирам мнозина. Включая себе си.

Сега в краката ми отново лежи ръкавица.

Вдигам я, защото харесвам „Мислиш ли?” Това е блогът на Нора Цонева – жената, която ми хвърли ръкавицата. Изобщо, какъв мъж си, ако не успееш да отговориш на предизвикателството на една жена?

Шегувам се. Вие знаете, че се шегувам. Само феминистките не знаят, когато се шегувам. Но те могат спокойно да отидат някъде и да се гръмнат (в преносния смисъл на думата). Като си изтрият блоговете, например, и започнат да организират  тайни срещи между застаряващи моми и озлобени лесбийки, на които да плюят мъжете лайв. И да си четат пасажи от дебелите трактати на никому неизвестни през-океански spinster-и (в превод от английски – „стара мома“, бел. авт.).  Така ще направят огромна услуга на човечеството, защото, честно, никой друг не се интересува от високоинтелектуалния им назидателен патос, освен застаряващите моми и озлобените лесбийки.

Целта на блог играта е всеки да разкрие десет малки тайни за себе си и да предизвика други трима неудачници да разсъблекат душата си чисто гола пред анонимната интернет тълпа.

Е, решението какво да каже и какво не принадлежи изцяло на автора, така че аз най-мръсните си житейски тайни ще ги скрия от вас. Не мисля, че можете да ги понесете. Но защо пък да не извадя от гардероба труповете на десет малки негърчета, а? Тъкмо ще видим колко са се поразложили. Ето ги:

1/ Като малък обичах да измъчвам насекоми. Повечето деца обичат да измъчват насекоми, но при мен това се превърна в истинска мания. Виновна е образователната система, защото ни накараха да правим хербарий. Ако не ни бяха дали хербарий за домашно, може би никога нямаше да усетя удоволствието да набиваш животинки върху игла от спринцовка и после да гледаш как се гърчат, докато ги пълниш със спирт. Хареса ми и прецених, че щом искат това в училище, щом ВЪЗРАСТНИТЕ са съгласни и дори те мотивират с шестици да го правиш, значи няма нищо лошо в цялата работа. Продължих да осакатявам богомолки, божи кравички, скакалци, бръмбари и каквото намерех пред блока. Убивах ги бавно и мъчително, но съвестта ми беше чиста, защото знаех, че го правя с образователна цел.

2/ Веднъж предизвиках пожар. Ей така – хвърлих запалени предмети от терасата, те влязоха в друга тераса, където ги очакваше лесно запалима смес, избухна  пожар, дори една газова бутилка щеше да гръмне. Замалко да стане голяма беля. Дойде пожарна, милиция, събра се тълпа, абе – истинска лудница. После като разбра, че съм аз, баща ми много ме би. Намалиха ми поведението в училище, съобщиха ме по радио точката като хулиган (от малък съм известен), а лятото изкарах на село. „Каторгата” се състоеше в тежък физически труд през деня на къра и зубрене на падежи по руски вечерта. Баба беше най-добрата учителка по руски език в града, лека й пръст. Така научих първия си чуждестранен език.

3/ До ден днешен не мога да отвикна от навика да си гриза ноктите. Дори веднъж ходих на маникюрист, за да ми ги оправи. Почувствах се като гей. А маникюристът се оказа истински гей и след половинчасовото му „ухажване” нямах търпение отново да започна да си гриза ноктите. Добре поддържаният маникюр е за жените и за педалите. Истинският мъж трябва да е с груби, сурови ръце.

4/ Бил съм се с момиче. И ме набиха. Тя беше дебела и седна върху мен, след като ми удари едно шкембе, а аз паднах. Приклещи ме под огромното си туловище, нямаше накъде да мърдам. После ме ухапа, оскуба ме жестоко, издра ме по лицето и ми се изплю в устата. Тогава за пръв път разбрах, че с жените шега не бива.

5/ Крал съм вафла от магазин за удоволствие.

6/ Бягал съм от заведение без да си платя сметката

7/ Пробвал съм леки и не толкова леки наркотици. То това май не е голямата тайна.

8/ Преписах на един много важен изпит. Дадох и на други да препишат. После ми стана навик. Развивах царски пищови, вадех ги от гащите и директно ги предавах, без да се занимавам с глупости. Едва ли има по-добра подготовка от това да седнеш и да развиеш писмено въпросите от конспекта. Повечето хора дори не си правят труда да ги прочетат.

9/ Никога не съм влизал с мъжки ник в IRC, докато беше модерно. Един арабин даже искаше да се жени за мен.

10/  Завърших гимназията с 5.97. Имам само една петица за срока и то – по физическо. Човекът ми я написа с угризения на съвестта, защото никога не бях стъпвал в часа му. Кво да правя като не обичам футбол?

Така…а сега да видим кои ще са следващите жертви на този социален експеримент.

Предизвиквам:

Вили Фарах – една забележителна млада дама, която не вярва в чудесата, а разчита на тях.

Милена Фучеджиева – любимата ми офшорна писателка

и

Цвети Стоева – брилянтно перо и майсторка на късия разказ. По-известна като „Совичка” онлайн.

Защото само жени?

Ами защото обичам когато жените се събличат. Във всяко отношение. И няма да им се разсърдя, ако ми откажат. Няма да ми е за първи път, все пак. Големи момчета сме вече.

Животът е прекрасен дори когато не знаете, че е така.

Последното няма абсолютно нищо общо с темата.

Тихомир Димитров

май 11, 2010

Да постигнем изобилието с даване

снимка: Joshua Williams @ SpiritFlow

Ръка, която дава, никога не обеднява…
/Тихомир Димитров, народен поет и писател, хаха/

Изобилието се постига с даване. Точка по въпроса. Казва ви го човек, който е потопен до шията в изобилие, но не е мултимилионер. „Защо така?”, ще попитате вие. „Ами защото досега не съм си го поставял за цел”, ще ви отговоря аз. Освен това, изобилието приема толкова много и различни форми, които надхвърлят тесните ни представи за пари, лукс и слава, че направо ми се завива свят.

Но изобилието може да съществува само в две „агрегатни състояния”: имане и нямане, излишък и липса.

Невъзможно е да си богат и беден едновременно, да си гладен и сит, болен и здрав, да си прекалено зает и абсолютно свободен. Едновременно. Не може да си чувствителен дебил, талантлив бездарник, трезвен алкохолик, честен политик…

Това са оксиморони.

Депресия, криза, завист, бедност, лошо здраве: всички тези неща се дължат на нагласата ни да предпочитаме да взимаме пред нагласата да предпочитаме да даваме.

Простичко правило в природата е, че изобилието се постига с даване.

Не случайно богатите са най-заети с благотворителна дейност.

Не защото са богати.

Нищо не ти пречи да дариш два лева, ако имаш 20. Това също е благотворителност.

Но богатите са по-склонни да дарят малък процент от състоянието си, защото вярват в изобилието и реално харчат колослани суми за благотворителност, които повечето хора, живеещи в нищета, дори не могат да си представят.

Звучи нелепо и абсурдно, знам, но, вижте, в природата нещата винаги действат на принципа на взаимно допълващите се противоположности.

Обратните полюси се привличат. Сушата без влагата и топлината без студа са невъзможни. Нощта осмисля деня, получаването води до даване, а даването – до получаване.

Обратните неща се привличат, причиняват се едно-друго.

Пише го в учебнците по физика и астрономия, в духовните книги, върху стените на тоалетните.

Пише го навсякъде, ама няма кой да чете…

Човек, възпитан в духа на поговорката „като ти дават еж, като те гонят – беж” няма как да опознае изобилието. Той от малък е обучен във всяка възможна ситуация да търси начин да вземе повече за себе и да остави по-малко на другите. Този човек е посветен в науката на нищетата.

Противположните неща се привличат, но сродните – също.

Само че противоположните по полюс и сродните по вид.

Например, противоположните магнити се привличат.

По пътя на тази логика, ако даваш време, ще получаваш време, ако даваш любов, ще получаваш любов, ако даваш уважение, ще получаваш уважение, ако даваш пари, ще получаваш пари.

Законът има четири малки следствия, с които трябва да се съобразяваме, ако искаме да го видим как действа:

1/ Винаги получаваш повече, отколкото си дал

Същото важи и с обратен знак. Ако вземеш сто лева назаем, почти никога не дължиш сто, нали така? Обикновено дължиш 110, 120, 130 и т.н.

2/ Невинаги получаваш това, което даваш оттам, където го даваш

Ето защо има заеми, които никога няма да бъдат върнати. Има и дарения, които никога няма да бъдат потърсени.

3/ Даването трябва да ти носи удоволствие

Ако раздаваш със страх, че ще се разориш, наистина ще се разориш. Ако се мотаеш с притеснението, че нямаш достатъчно време, наистина ще изтървеш крайния срок… Ако даваш на някого нещо с нагласата, че не го заслужава, няма да получиш нищо в замяна. Хубаво е да сме разсъдливи и да даваме само това, което имаме в повече, но да не ни се свиди и да го правим с кеф. Щедростта в ръцете е невъзможна без великодушие в сърцето.

4/ Между даването и получаването винаги стои интервал от време

Никой не знае универсалната форумала за времето. Причината е, че такава просто липсва. Всеки процес е крайно индивидуален сам по себе си и зависи от безброй много други фактори / процеси. Но едно е сигурно:

Даването отваря пряк път към получаване и получаването – към даване.

Сигурен съм, че ако получите добър хонорар в аванс, все някога ще ви се наложи да поработите здраво, за да си го заслужите. Ако получите заем, все някога ще ви се наложи да помислите как да го върнете, ако обичате някого, все някой ще заобича и вас…

Колкото повече даваме, толкова повече получаваме.

Има хора, които са напълно наясно с този принцип, приели са го изцяло, повярвали са в него и, уж, го спазват, но въпреки всичко продължават да живеят в липси. Причината е, че логиката на страха ги задължава да притискат вратата на изобилието с крак. Така тя не може да се отвори широко. Не и против волята им.

Давайки минималното, на което си способен, получаваш минималното, от което се нуждаеш.

Щедростта в ръцете е невъзможна без великодушие в сърцето.

Човек трябва да се довери на принципа.

Трябва да започне пръв!

Поне веднъж трябва да се отпуснеш и да дадеш малко повече, отколкото считаш за „необходимо”. Без да очакваш нищо в замяна. Ама да дадеш с кеф и за предпочитане там, откъдето получаваш вдъхновение, любов, удоволствие, наслада.

После остава само да чакаш и да се наслаждаваш на резултатите. Те най-вероятно ще дойдат от съвсем различни посоки, но какво значение има? Механизмът вече е задействан.

Поговорката: „За да получиш, първо трябва да дадеш” звучи ли ви познато?

А „Съдбата обича смелите”?

Добрите правила наистина ги пише навсякъде.

Защото тогава хората избират да живеят по лошите? Защо после възпитават децата си, убеждават и приятелите си, макар самите те непрекъснато да страдат и никога да не постигат съществен напредък в живота?

За да споделят нищетата, разбира се, как защо?

Misery likes company.

Изобилието също.

Точка.

Други подобни статии:

Да постигнем изобилието с даване – капаните

За един пробит долар или теория на просперитета

Проклятието на щастливеца

Как да се справим с безпаричието или „щастливи по време на криза

Тихомир Димитров

май 4, 2010

П като „Поет”

Навън по улиците
малки момчета пият бира и не знаят
нищо за фабриките
и за невъзможността на любовта,
и малки момиченца в
розови рокли се смеят на слънцето

Поетът Кънев е един от онези автори, за които с пълна сила важи максимата, че „никой не е пророк в собственото си село”. Вие може и да не сте чували за него, но стихотворенията му са  отпечатани в повече от двеста литературни издания, пръснати както из Aмериканския континент, така и в добрата стара Европа.

Не знаем за най-силните български поети, защото сме прекалено заети с гледане най-слабите чуждестранни сериали.

Защото изтъпяваме. Иска ми се да кажа, че изтъпяваме бавно и сигурно, но не ми се иска да ви лъжа.

Изтъпяваме бързо и сигурно.

Тайно презираме хората с талант, защото не са като нас. Чакаме ги първо да умрат и после им подаваме ръка. Признаваме ги за велики. Строим паметници в тяхна чест. Гордеем се с поезията им. Дори ги възхваляваме – спокойни, че вече с нищо не могат да ни навредят…

„Никой не е пророк в собственото си село”

Аз също. Но поетът Кънев е като Исландския вулкан. Изригва някъде на майната си, а след време пепелта от цигарата му ще влезе и във вашия дом. Ще замъгли и вашето небе. Ще обърка и вашите мисли. Ще разстрои  дребните ви сметки за малкото, незначително племе, в което живеете. Племето, което даде Словото на останалите племена.

Направих кратко ревю за сборника от разкази на Кънев преди време. Бях като ударен с чук по главата, след като го прочетох. Не мога да повярвам, че съдбата ме срещна с толкова талантлив автор, при това  тук – в малкото ни село, наречено България.

А ето, че сега държа стихосбирката му «Американски етрадки» в ръце и отново ми настръхват косите.

Твърде малко разбирам от поезия. Но твърде достатъчно, за да знам, че претенциите в стихоплетството свършват точно там, където започва истинският талант.

Когато те гледам по-дълго
винаги искам да те ударя в лицето

Заглавие на стихотворение.

Сигурно има причина асоциацията на литературните издания в САЩ да  номинира българина Кънев за престижната награда Pushcart Prize.

Дори ще ви кажа коя е тя:

Българинът Кънев е искрен като смъртта.

Отровен като живота.

Опасен за здравето, като любовта.

Това ще остане от
мен:

кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи

и
сърцето ми в ръцете ти

“Чета отново и отново думите на този поет, изгладнял за тях. Той може да засища глада на ума. Показа ми какъв стар пес съм аз самия и ме накара да лая за още. Но искам да говоря за г-н Кънев. А това е проблем… Трябва да използвам моите слаби думи, за да опиша неговите. Затова ще прибегна до най-висока форма на ласкателство. Този поет е великолепен художник. Но въпреки това четенето на Пейчо Кънев, въобще не е лека, литературна разходка. То е предизвикателство, подтикващо ни всички нас да се взрем в Живота. Думите му са твърди и тежки. Той би трябвало да ги държи на разстояние, иначе биха го удушили. Неговата поезия не е пир на суетата, а причастие водещо до тих самоанализ. Причастието на Кънев е само за вярващите в поезията. То е тялото и кръвта на целия му живот, излян върху тези страници. Не се впускайте лекомислено в неговите думи. Те са тест. Съветвам ви да прочетете този поет. Съветвам ви, да сте седнали, докато четете. Кънев е духовно четиво.”

М. Х. Клей
Поет, сценарист и редактор Поезия
за “Mad Swirl” Далас, Тексас

Поетът кара колата си
по Линкълн Авеню,
спира на червения сигнал,
там,
отдясно
на тротоара
има една стара бяла пейка
и върху пейката някой е
издълбал с ножа си:

El temor de Dios es el
principio de la sabiduria!*

и ето, че светва зелената светлина
и поетът подкарва ужасен към
магазина.

–––

*(Страхът от Господ е началото
на мъдростта)

П.Г. Кънев
Поет и писател
София, България

Американски тетрадки” отскоро е на пазара 10x 2 Ciela.

Мерси, пичове!

Тихомир Димитров