Писателското лято на Тишо

Стана традиция „Писателският блог на Тишо” да излиза във ваканция по това време на годината. Причините са разбираеми: аудиторията ми е изградена от образовани и заети хора, които четат през активния сезон. Няма смисъл да пиша онлайн, докато вие се излежаватe на плажа тотално офлайн. Не обичам да си говоря сам. Предпочитам  да изкарам целия ден на плажа, заедно с вас.

Но едва ли ще го направя, защото кожата ми не обича августовското слънце от 10 до 6 (вашата също, между другото), така че няма да ме видите на плажовете по обяд. По-вероятно е да ме срещнете из баровете вечер, когато вампирите и графоманите излизат да пируват. Но и това е малко вероятно. Предстои ми едно писателско, а не пиянско лято.

Да, знам, широко разпространена е фикцията за почерпения автор, придружен от красиви, но леки жени, който прекарва деня в шмъркане, пиене, пушене, самосъжаление и разврат, а накрая издава световен бестселър – ей така, между другото. Чудя се кога му остава време за писане на тоя пич? И как, въобще, успява да се съсредоточи? Защото митовете са си митове, но истината е една: писането на художествена литература става единствено и само с много писане. За предпочитане – трезвен.

Та, очаква ме литературно лято и, ако не ми мине котка път, най-късно до края на годината мисля да ви изненадам с нова книга. След два пълнометражни романа: „Справедливост за всички” (2007)  и „Душа назаем” (2008) реших най-после да издам сборник с разкази. За целта, обаче, първо трябва да го допиша.

Работното заглавие е „33 любовни истории” или поне това мисля да съдържа: точно 33 любовни истории.

Част от тях ще бъдат посветени на любовта между хората и нейните отклонения, разбира се, но терминът „любов” не свършва дотук. Той включва още: любов към знанието и смъртта, любов към Бога и мъдростта, любов към…изчакайте и ще видите.

За формат и разпространение все още не съм мислил. По един или по друг начин историите ми ще видят бял свят, т.е ще успеят да стигнат до вас. Назряват различни идеи, включително и за е-книга, но съм сигурен, че най-добрата от тях ще дойде след точката на последното изречение в последния абзац от последния разказ на сборника.

Междувременно съм отворен за предложения от издателства и преса, които биха могли да тиражират разказите на хартия. Част от тях вече са готови. Хонорарът ми ще бъде по джоба на всеки разумно мислещ издател, който има опит с български автори. Използвайте линка „Обратна връзка” от менюто най-горе, вдясно, за да се свържете директно с мен.

Та, чака ме доста писане това лято, а вие внимавайте с горещините на плажа по обяд.

Ще се «видим» отново наесен!

Тихомир Димитров

Медии ли са блоговете?

В Капитал тече интересна дискусия на тема „Медии ли са блоговете?“

Успях да (се) изложа (с) мнението си в уважаваната медия.

Ще го направя и тук, в блога:

Блоговете са знаме на свободното слово. В истинския смисъл на думата. Ако критерият за „медия“ е това дали някой може да контролира съдържанието й, то тогава не – блоговете не са медии, защото свободни медии вече няма. Но в един по-широк смисъл на думата блоговете са медии и то – глобални.

Глупаво е в парламента да се обсъждат мерки за контрол върху съдържанието на блоговете, защото те не са печатница с точен адрес в София, който може да бъде локализиран. И българският парламент не може да упражнява контрол върху глобалната мрежа, която е извън неговата юрисдикция.

Сайтът на един блогър може да се хоства в Холандия, той самият да живее в Мексико, но да пише и разпространява информация на български език. За целта не е необходимо дори да е българин. Може да е италианец, женен за българка, с американски паспорт. Примерно. Тогава правителствата на Холандия, Мексико, България, Италия и САЩ ще трябва да обединят усилия, за да наложат контрол върху един-единствен блогър. Докато не реши да премести хостинга си в Тринидад и Тобаго. Сами виждате колко абсурдно е всичко това.

Но то не противоречи на тезата ми, че блоговете са медии. Те просто не са локални, а глобални медии. Не са материални, а виртуални медии. Не са колективни, а лични медии. Не са контролирани, а свободни медии. Не са платени, а безплатни медии. Не са монологични, а интерактивни медии. Те могат да бъдат „масови медии“, когато покриват достатъчно голяма аудитория. Блоговете започват да разминават „традиционните“ медии по аудитория. Всъщност, предстои им да станат традиционни медии.

В университетските среди ги наричат „нови медии“, защото академичното понятие за „медия“ непрекъснато разширява съдържанието си от появата на интернет до наши дни. Блоговете не са медии според разбиранията за „медия“ от 20 век, базирани на преса, радио и телевизия, но вече живеем в 21-вото столетие, когато основните източници на новини, забавления, дебати и актуална информация за всички сфери на обществения живот просто няма как да бъдат наречени с друго име, освен МЕДИЯ.

Подобни публикации:

Не се гаси туй, що не гасне

Тихомир Димитров

Приказка за търговеца, който не знаел какво да прави

Един отчаян търговец, заплашен от разорение, отишъл за съвет при известен мъдрец в планината и го попитал :

„Учителю, хамбарите ми са празни, градушка унищожи реколтата, болест мори добитъка, разбойници ограбиха кервана, който изпратих, а длъжниците ми се разориха и пръснаха по далечни земи. Кажи ми какво да направя, за да изляза от това положение? Как да възстановя богатството си?”

Учителят отговорил:

„Върни всички дългове, плати на работниците и освободи робите.”

Търговецът го погледнал с неразбиране.

„Чу ли какво ти казах?”

„Да, учителю.”

„Тогава повтори!”

„Да върна дълговете, да платя на работниците и да освободя робите.”

„Иди и го направи!”

Година по-късно търговецът се качил отново в планината, изпълнен с благодарност към мъдреца и му донесъл скъп подарък:

„Стори ми се неразумно да раздам имуществото си на кредиторите, спестяванията си на ратаите и да пусна робите на свобода, но послушах съвета ти и чудото стана! Сега отново съм богат. Кажи ми как го направи, Учителю?”

Мъдрецът се намръщил:

„Няма никакво чудо и аз нищо не съм направил! През цялото време кротко си седях тук, в планината, докато ти долу свърши цялата работа сам. Единственото, което искаш е търговията да върви, а не да знаеш…Но щом питаш, аз ще ти кажа: Какво искат лихварите? Те искат своите заеми обратно с лихвите. А работниците какво искат? Те чакат да занесат надницата си у дома. Докато робите мечтаят за свобода. Давайки на другите онова, към което се стремят, ти сам получаваш всичко, от което се нуждаеш. Дори повече, отколкото ти трябва! А сега върви със здраве и бъди честит! Няма какво повече да научиш от мен.”

Подобни публикации:

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Тихомир Димитров

Не се гаси туй, що не гасне

Горенето на книги е традиционен „управленски инструмент” за религиозния фанатизъм и политическата диктатура. То не би трябвало да е част от ежедневието в едно демократично общество.

За щастие никой не е горил скоро книги пред Народното събрание, но група тежко въоръжени полицаи „нападнаха” и унищожиха сървъра на една виртуална библиотека, която разпространяваше знанието безплатно, безвъзмездно и на доброволни начала. Някои хора може би не схващат общото между казуса „читанка” и нацистките клади, но за мен единствената разлика е в липсата на пепел върху жълтите павета.

Естествено, получи се точно обратният на търсения ефект. Свободните медии подхванаха широк обществен дебат, който се пренесе и в някои от традиционните медии.

Като резултат дори слепите и глухите разбраха за „читанката”, архивът й се мултиплицира до безкрайност, сървърите й „мигрираха” към по-топли страни и, ако издателствата действително са губили милиони от безплатната виртуална библиотека преди, то сега вече би трябвало да губят милиарди…

Съмнявам се, обаче, това да е така.

Играчите на шах знаят, че патовата ситуация е положение, в което не като да си мат, но нямаш нито един полезен ход.

Намираме се в абсолютно патова ситуация по отношение на книжния пазар и проблемите с авторското право в България, според мен.

Защо?

Ами защото всички въвлечени в конфликта са прави. По един или по друг начин.

Дори службите са прави.

Твърде лесно е да се хвърли вината върху лицето Явор Колев, чийто портрет се разпространи в медиите след акцията на спец службите, а издателите, които уж стоят в основата на тази акция, се покриха зад общата безлична маса на асоциации, сдружения и професионални обединения.

Твърде лесно и твърде глупаво, защото Явор Колев е човек под пагон, който изпълнява заповеди, отчита дейност и оправдава бюджет. От гледна точка на закона неговите действия са напълно обосновани. Той също е „прав”. Разпространението на авторски продукти без съгласието на притежателя на авторските права е престъпление по силата на действащото у нас законодателство.

Да, но общественото мнение показа силна нетърпимост към показното „опожаряване“ на книги, пък било то и само виртуално. Историята ни учи, че идеологическото противопоставяне между силовите органи на държавата и общественото мнение никога не е в полза на първите, дори тоталитарните режими изгубиха тази битка, а законите се пишат от и за хората, не обратното. Да не забравяме това.

Какво трябва да се направи тогава?

Очевидно се нуждаем от по-гъвкав закон по отношение на авторските права. Докато ние тук унищожаваме виртуални библиотеки американският съд, който толкова много ни вдъхновяваше в борбата за защита на авторските права създава прецедент след прецедент в либерализацията на достъпа до авторското съдържание онлайн. Веднъж съдът оправда ютуб срещу обвиненията, че подпомага видео пиратството, втори път Гугъл успя да  защити правото си да дигитализира световната литература. Знаем, че американското право е прецедентно. Тези прецеденти потвърждават тенденцията, че Америка избра да стъпи здраво в 21 век, докато ние тук продължаваме да си затваряме очите за факта, че само един от всеки десет читатели е не-виртуален.

Останалите просто не ползват хартия. Нуждаем се от реформи, които да узаконят техния достъп, независимо дали ще е платен или не, защото той вече отдавна е факт, при това – необратим.  Правната теория винаги изостава от правната действителност и непрекъснато трябва да наваксва. Властта си вкарва автогол с показните акции срещу виртуалните библиотеки в едно общество, което е изнервено до краен предел от факта, че апашите и главорезите продължават да демонстрират самолюбие и просперитет по време на криза, а на „унизените и оскърбените” им беше отказан дори достъпа до книги, които не могат да купят, защото тези книги са абсолютно неоткриваеми в разпространителската мрежа. Казано с думи прости: на едни им беше забранено да четат, а на други им беше разрешено да крадат…

Но да разгледаме останалите страни в конфликта:

Авторите и преводачите – те също са прави. Прави са в желанието да избират сами какво ще споделят с аудиторията безплатно и какво ще й предложат срещу заплащане. Не изглежда съвсем читаво някой друг да решава вместо тях.

Какво трябва да се направи тогава?

Трудно ми е да говоря от името на други автори, затова ще говоря от свое собствено име. Читателите на този блог знаят, че качвам романите си безплатно в интернет. Така те достигат до многократно по-голяма аудитория и трябва да призная, че за един световно неизвестен, прохождащ автор като мен, този факт е важен. Разбира се, погрижил съм се хартиеното копие да е на два клика разстояние и от хората, които искат да имат романа ми с автограф за личната си колекция. Еднакво ценни са ми двата типа читатели, защото аз пиша, за да има кой да ме чете. Всеки автор, който твърди обратното е грозен лицемер. Естествено е да давам предимство на хората, които са склонни да инвестират някой лев в творчеството ми. Затова качвам пълното съдържание на романите с известно закъснение и често ме питат как бих реагирал, ако някой сканира книгата ми и вземе, че я качи в интернет преди мен. Отговорът ми винаги е бил един и същ – ще открия този човек и няма да му счупя главата, а ще му благодаря и ще му стисна ръката. Защото неговият хамалски труд ще е показателен за мен. Никой няма да си играе да сканира, ъплоудва и разпространява триста страници текст, които не стават за четене. Такива неща се случват само на големите автори и аз бих възприел подобно действие като комплимент, като добър знак за писателската ми кариера, а не като кражба или обида. Никой не е достатъчно наивен, за да мисли, че е възможно да забогатееш от самиздат в България. По-скоро трябва да си благодарен, ако излезеш на нулата и не, никой читател няма да предпочете електронния вариант, ако обича да се излежава с книжка в леглото или на плажа. Ако харесва аромата на мастило и хартия. Ако е колекционер. Аз обаче не поставям бариери пред никого.

Издателствата също са прави, но не вярвам в мокрите им сънища за милиони левове пропусната печалба. Всъщност вярвам, обаче не мога да унижа интелекта си дотам, че да приема „читанката” за източник на всички беди. „Читанката” не е виновна за това, че баничарите у нас печелят повече от печатарите. Виновна е средновековната система за книгоиздаване, разпространение и търговия, която се опитваме да съхраним на всяка цена в началото на 21 век. За издателите имам лоша новина:

Светът се променя и технологиите се развиват. Целият свят няма да забави развитието си, за да защити икономическите интереси на издателите. Издателите ще трябва да ускорят развитието си, за да настигнат света.

Какво трябва да се направи тогава?

Ще дам няколко примера, за да не бъда голословен:

Първо, крайно време е да се помисли за платен достъп до електронния вариант на книгите, които се издават на хартия – много по-евтин, при това. Аз лично направих достъпа до книгата ми възможен за портативните устройства за четене на книги, виждал съм хора да четат „Душа назаем” и на мобилните си телефони в трамвая. Направих достъпа безплатен и не съжалявам за това, но нищо не пречи на издателите да разпространяват книгите си в електронен формат срещу заплащане с SMS, например. Едва ли някой ще тръгне да сваля и форматира файлове, само и само да спести лев-два. Всеки има мобилен телефон и повечето читатели ще предпочетат да платят символична сума еднократно, за да получат книгата лесно и законно. Тъкмо издателствата ще се сближат с по-младата и прогресивна аудитория, вместо да й обясняват, че „сиренцето е с пари”. Защото фактите говорят, че именно тази аудитория има последна дума по въпроса дали сиренцето наистина е с пари. Когато й отнемеш възможността да притежава електронен вариант на книгите законно и срещу заплащане, тя няма да се върне обратно към хартията, а ще похапва от сиренцето безплатно. Издателствата може и да се сърдят, но Сърдитко-Петко е известен с празната си торба и едва ли има търговец, който е спечелил от това, че се е разсърдил на своите клиенти…

Второ, да наемеш коректор, дизайнер, редактор, печатар и разпространител не те превръща автоматично в успешен издател. Всеки може да го направи. Трябва да се мислят начини за пряк контакт с аудиторията, читателите трябва да се ангажират лично. Полезно е да се организират онлайн и офлайн кампании, нужно е да се осигуряват участия на авторите в литературни четения, дискусии, срещи с читатели, премиери, медийни изяви, уоркшопи, културни проекти, литературни конкурси, лекции, семинари, панаири на книгата, изложения, трябва да се мисли за пи ар на книгата. Всички тези мероприятия представляват източник на приходи не само от продажба на книги, но и от билети, спонсори, реклама, хонорари, фондове и награди. Защо повечето български издателства пропускат този факт, не знам.

Не бива да забравяме също, че София не е единственият град в България. Преди време успях да организирам срещи с читателите в няколко града, от които софийската премиера, макар и успешна, не беше на първо място по интерес и посещаемост.  Театралните трупи обикалят малките градове и именно оттам получават основните си приходи. Не знам защо издателите пропускат този факт. Не знам защо един автор може да организира премиери в седем града, а един голям издател – не. Но едно нещо знам със сигурност – не бива да се сърдим на читателите. Трябва да им даваме възможност да четат – евтино, скъпо или безплатно, това е въпрос на маркетингова политика.

Читателите също са прави. Те живеят с усещането, че имат правото на свободен достъп до човешкото знание, до световното културно наследство и до информацията във века на информацията. Освен усещането, читателите имат и техническите средства да се възползват от това свое право, а хората, които им предоставят техническите средства са като ламята от приказките – на мястото на всяка отсечена глава изникват поне още три.

„Не се гаси туй, що не гасне”

И, ако съвременният читател е готов да плаща за нещо, то той е готов да плаща не толкова за самото съдържание на книгите, колкото за тяхната форма, опаковка и за начина, по който им е поднесено съдържанието, за привилегията да прочетат един роман преди всички останали, за удобството да разполагат с предимство пред останалите интернет потребители, за удоволствието да вдишват от аромата на мастило и хартия, за наслаждението да обогатят личната си колекция, за изключението да притежават автограф. За всичко друго, но не и за самото съдържание. Дори дискетите вършат по-добра работа като носител на текст от една  книга.

Единствено разпространителите не са прави. Защо? Защото не е правилно разпространителят да решава кое ще се чете и кое – не. Тези работи ги решава онзи, който „поръчва музиката”, човекът с парите, клиентът, който винаги е прав, читателят с голямото Ч.

Не може да се получава така, че два дни да обикалям десет книжарници и никъде да не откривам копие от световен бестселър, а по вестникарските будки да се продават фантазиите на неизвестни автори за живота на известни престъпници. Не може да става така, че десет пъти да звъня на „онлайн книжарница” и накрая пак да не получавам поръчаната книга, за която искам да си платя. А после някой да ми се сърди, че свалям безплатно съдържанието й от интернет. Не може търговецът в кварталния магазин за хранителни стоки да инвестира в кашкавала, който продава, а търговецът в кварталната книжарница да държи книгите на консигнация, да бави плащанията към издателите, да не отчита продажбите навреме и да стои като бариера между автори, издатели и читатели. И всичко това срещу 40% от коричната цена! И този човек да се нарича „разпространител” при положение, че прави всичко друго, но не и да разпространява. Да не говорим, че консигнацията по закон вече е забранена, но книжарите масово продължават да работят на консигнация. Оказва се, че само сиренцето е с пари. Книгите може да ги търгуваме спокойно и без да плащаме за тях…Ето защо разполагаме с лъскави книжарници, в които има климатик, но няма нищо за четене. Липсват дори копия от световните бестселъри! Чудя се какъв е смисълът от всички браншови организации на издатели, автори и преводачи, ако не могат да окажат колективен натиск върху разпространителите и да ги дисциплинират поне малко…

Тихомир Димитров