Грабителски атаки

Когато човек остане без цел

Го спохождат панически атаки.

Когато повече е дал, отколкото е взел.

Ги преодолява някакси…

Тихомир Димитров 

За Дръзновението – една позабравена думичка

Снимка: asme.berkeley.edu

Текст от един критичен читател…

Жоро, гост-автор:

Искам да разгледаме състоянието, което ни държи в правилните вибрации през периода на oсъществяването на нашите намерения – понякога това са години. Става дума за Дръзновението. Това е всеобхватно вдъхновение, цялостна вибрация обхванала една личност – вибрация, която материализира най-бързо и най-успешно, вибрация, която кара светът да ни сътрудничи и да ни предоставя всичко необходимо, когато и където е необходимо.

Това е състояние, което според мен е принципно различно от Намерението. Намерението изразява състоянието преди да започнат Делата. Казваме „имам намерение“ , което поне при мен означава, че още обмислям, но още не съм си мръднал пръста за постигането му… това изразява нещо в Бъдещето, а ти много добре си описал как нищо не се случва, когато живеем за бъдещето. Намерението е нещо, върху което разума осъществява почти пълен контрол. То може да не бъде заредено с емоции. То не изразява действие. То е предшестващо и изчезва, когато пристъпиш към действие, например: имам намерение да прекарам един ден на Витоша – нещо, което съм правил – качвам се на Щастливеца с лифта и слизам пеша до Бистрица…

Та, в този случай, намерението ме е владяло през предшестващата похода седмица… по време на похода вече нямам намерение…аз го правя ! Намерението може да ни накара да си поставим за цел нещо, което в процеса на постигането му да не ни е приятно. Намерението може да ни накара „ да пробваме“ да направим нещо, ама пробите обикновено не носят резултати.

Сега за Дръзновението:

Дръзновението е състояние, което извира от доста по-дълбоко. То е мания, то е психопатия. То ни обзема и ако ползвам твоите формулировки, това са ДЕЛАТА, които ангажират останалите две – МИСЛИ и ДУМИ. То си има чудесни глаголни форми – Да ДРЪЗНА да имам… ДРЪЗВАМ да го направя… ДЕРЗАЯ… повтори ги няколко пъти по отношение на някой твой проект, който още не си започнал и се опитай да почувстваш какъв кеф обзема душичката.

Дръзновението:

– Не идва от разума, а от по-дълбоко. Разумът не само, че не може да го потисне, а се приобщава и той започва да сътрудничи;

– Ни зарежда с енергия докато трае целия процес на постигането на целта – може и с години;

– Фокусира тази енергия точно в правилната посока;

– Ни защитава от изтичането на тази енергия към други цели, защото те ни стават безинтересни;

– Елиминира страха, който е най голямата спирачка;

– Е винаги положителна настройка;

– Е изчистена решимост, естествено състояние на подем, без еуфория, желание без истерия, целенасочено действие без излишни движения;

– То винаги е свързано с постигането на цел, която е от доста по-високо качество, в сравнение със сегашното статукво;

– Ни дава удоволствие и удовлетворение през целия период на постигането на целта;

– Разчупва ограниченията ни, то също не знае ограничение… ако имаш силно дръзновение да свириш на цигулка, то няма да те пусне, докато не станеш по виртуозен от Паганини…

Дръзновението лично за мен е все едно в средата на Тихия Океан да сляза от „сигурната“ лодчица, да се заиграя със стадо делфини, да им внуша да ме отнесат на най-красивия филипински остров, с най-красивите масажистки, с най-приятните блюда и коктейли… по пътя ще ме хранят с риба и ще пия дъждовна вода от шапката си… 🙂

Нали помниш: „Учение и Труд, Жизнерадост и Дръзновение“ – много силен девиз, в система, в която нямаше как да станеш милионер…  Първите две ни зомбираха като привърженици, вторите две ни настройваха да използваме огромната сила на жизнеността и дръзновението СИ, за делата на системата, пример – бригадирското движение – представяш ли си, младежите от 50-те години са спели на палатки и са яли консерви, без пари, докато строят Хаин Боаз, Димитровград, Белмекен.

Не случайно думата ДРЪЗНОВЕНИЕ излезе от употреба…  Обърни внимание, че от 23 години тя не се използва в медиите…  Питай по-младите за тази дума и ще видиш, че повечето не я знаят и не знаят какво означава. А ти много добре си описал колко силни са вибрациите на думите и каква мощ носят в себе си. Представяш ли си сега, когато системата позволява повече варианти, всеки да прояви огромната си мощ, изпитвайки дръзновение, за да оправи собствения си живот? Баси, няма да има кой да работи! Няма да има кой да мете и чисти кенефите. 🙂

Гост-автор:

Жоро

Предизборни вълнения

Прекъсвам за малко пътеписите от Амстердам. Искам да споделя някои предизборни вълнения. Хората, които ме познават принципно знаят, че ми се повдига от политика. И мнения от рода: „Ама, един писател трябва да има активна гражданска позиция, да се интересува от процесите в обществото, да е ангажиран с тях” определено не вървят.

Защото, може хем да е така, хем да ти се повдига от политика. Едновременно.

Нещата, които реално вълнуват един писател, са съвсем други.

Ето някои от тях, в моя собствен мироглед, от последните дни:

Излезе още един чудесен пътепис за Амстердам.

В корпоративния блог на „Индизайн” публикуваха визията ми за къщата-мечта. Имат куп прекрасни решения и предложения, моето е едно от най-смотаните, между другото. Харесвам идеята да погледнеш къщата-мечта през очите на хора, които всеки ден „срещаш” в интернет. Ставаш близък с тези хора и започваш ги чувстваш „свои”, дори да не се познавате лично. Интересно е да видиш идеала им за дом. Приветствам инициативата да накараш хората да мечтаят!

Излезе новият брой на Алманах „ФантАstika (2010-11). В него ще прочетете съжденията ми на тема: „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса”.  Съставителят Атанас Славов е решил да постави статията ми в секция: „Бъдещето – начин на употреба”. Броят се очертава да е интересен, поне засега, като гледам заглавията.

Българският писател Калин Терзийски получи европейско признание.  Харесвам го като човек и като автор. Радвам се на успеха му все едно, че е мой. „Има ли кой да ви обича?” е въпрос, който всеки трябва да си зададе и текст, който всеки трябва да прочете.

Жан Мишел Жар дойде на крака в България. Остана почти незабелязан от медиите, заети да отразяват предизборните напъни на чичковци и лелички с европейски амбиции. Които твърдят, че могат да променят нещо. Занимаваха ни повече с тях, отколкото с човека, който действително промени нещо – световната музикална сцена.

Такива са нещата, които вълнуват един писател в предизборните дни.

Ако политиката беше мръднала поне колкото науката, технологиите и бизнеса, сега нямаше да гласуваме с двуметрова бюлетина. В началото на 21-ви век! И, може би, щяхме да живеем в съвсем различно общество.

Тя (политиката), обаче, си остана на нивото от 1991-ва година. Гледам плакатите, чета лишените от смисъл платформи и се питам: „Има ли още хора, които се връзват на такива неща?”

Оказва се, че има. Повечето хора се връзват. И поглъщат обещанията за промяна с по-голям апетит от предизборните кебапчета. А мен дори едно предизборно кебапче не се намери кой да ме почерпи, хаха. Канят ме само на скучни беседи с пропаганда. Сещат се, че в България имало артисти, пишещи хора, „представители на културата”, че моят град съществува на картата. Връщам поканите с любезната уговорка, че ще дойда следващия път, когато се поинтересуват от мен, но изборите няма да са вдругиден…

Доверието ми в политическата система отдавна напусна „кота нула”. През последното десетилетие то бавно, но сигурно пълзи надолу и заема все по-отрицателни позиции. Виновни за това НЕ са политиците, моля ви! Ние си ги заслужаваме. Тези хора изцяло отразяват нивото на средностатистическия българин-гласоподавател, което, ще ме прощавате, не е никак високо. Посетете някоя чалга дискотека в петък вечер и ще разберете какво вълнува масовия гласоподавател. Ще видите докъде се простира хоризонтът на неговите мечти. Ще оцените колко струва идеалът на простолюдието. Хората, които сега заемат 100% от медийното пространство и време, отговарят напълно на този идеал. Евтини са.

И откровено ме дразнят. Дразнят ме не като кариеристи, защото амбициите са си проблем на амбициозните хора, дразни ме убеждението им, че могат да променят каквото и да било.

България е незначително парченце от гигантския световен пъзел – един „механизъм на скачените съдове”. В него текат икономически и политически процеси, в които ние винаги сме обект, а не субект. Ще се справиш с „кризата”, ама друг път! Искрата пламна зад океана, раздухаха я медиите в цял свят, до степен на пожар, а някой тук, на село, с общинския си бюджет ще противодейства на всичко това ли? Двадесет години е обслужвал частни икономически интереси и още 20 години ще го прави. Дават го вече дори по телевизионните сериали. Банален сюжет!

Или ще водиш независима външна политика? Политиката на България никога не е била независима. Дори когато е печелена с войни. Едно такова малко, пренебрежимо петно върху картата, където комплексите са повече от ресурсите, няма право на собствено мнение. Просто така е устроен светът. Историята се пише от силните на деня. Българският кмет и българският президент, за съжаление, не попадат в тази категория.

Но плакатите им говорят друго. Твърдят, че именно тези хора могат да променят нещата,  защото…са те. И това е основният им аргумент!

Имам икономическо образование. Следя икономическата статистика. През последните 20 години българинът е на първо място в Европа по стандарт на живот и по цена, на която продава труда си. Отзад-напред. Отпред-назад е първи само в класацията с болестите, от които се умира.

И никой не успя да промени това. Нито А, нито Б, нито В, нито Г, З и Ж. Сега идва Й –твърдейки, че ще промени нещата, защото е Й…

Ще гласувам на тези избори отново. Ще гласувам, за да ви държа отговорни – вас, хората от плакатите.

Защото няма право на претенции само този, който няма мнение. Системата е назадничава, изглежда неприлично зле, но липсва друга, с която да я заменим. Такива са нещата в момента. Такива са днешните лидери. Такова е нивото на съзнание, до което е стигнало българското общество. Кандидатите напълно го отразяват. Гласуваш, не гласуваш, винаги ще правиш секс с политиците от пасивната страна. Не е ли по-добре веднъж на 4 години, поне, да си избираш партньора?

Призовавам всички, които четат този текст, да отидат да гласуват в неделя. За, против, срещу някого или в подкрепа на някого, няма значение! Просто гласувайте. Изразете мнение. Само сега се брои. Оправдайте милионите за печат на хартия. Платили сте си за тях! Не си стойте у дома. Ако го направите, ще ви назначат „служебен” партньор, който да ви „люби”. Ще ви го назначат хора без зъби в устата и без мозък в главата. В най-добрия случай, ще ви го назначат хора, които въобще не познавате.

После ще мрънкате и ще се оплаквате от политиката. Да мрънкаш и да се оплакваш е жалко, но да мрънкаш и да се оплакваш, без да си изразил мнение, дори когато са ти го поискали, е два пъти по-жалко.

Нямате право да мрънкате, ако не гласувате в неделя. Можете само да стискате зъби.

Гласувайте и след това ги дръжте отговорни!

Тихомир Димитров

Цел, план, намерение

Ако си решил да отидеш на концерт в друг град, това е цел. Ако се качиш в колата и завъртиш ключа, това е ясно намерение да отидеш на концерта. Ако плануваш кога точно ще пристигнеш, къде точно ще паркираш и кого точно ще срещнеш в тълпата, това вече е глупост.

Научете се да живеете без планове.

Плановете вършат работа само колкото да ни покажат, че без тях животът е по-лесен.

Ако живееш без план, лесно могат да те нарекат „безотговорен”. Твърде лесно и твърде безотговорно. Защото е редно да имаш цел в живота, всички ние преследваме някакви цели. Трябва да постигаме целите си, длъжни сме дори, но съгласете се с мен, да отговориш на въпроса „какво?” съществено се различава от това да отговориш на въпроса „как?”.

Ако живееш напълно сам, 100% изолиран от света, в изцяло контролирана от теб среда, където никакви други обстоятелства и хора не могат да въздействат, тогава всичко ще зависи от теб. Но плановете отново ще бъдат излишни. Просто няма да имаш нужда от тях. Все едно да седиш в кухнята гладен, пред теб да има прясно изпечена пържола и ти да планираш как точно ще я изядеш: откъде да я подхванеш с виличката, в каква последователност ще я нарежеш, нали…

Още по-глупаво е да планираш в условията на тотален хаос и непрекъснат обмен с обкръжаващата среда. Всички ние живеем при точно такива условия. Да не говорим колко безумно е да планираш неща, които зависят от действията (решенията) на някой друг. Тук вече напускаме границите на глупостта и навлизаме в дълбоките води на лудостта.

Публична тайна е, плановете никога не се сбъдват. Посочете ми един строеж, завършен точно на планираната дата. Сигурно ще намерите такъв. Но дали този строеж е влязъл в планирания бюджет? А в планираното качество? А дали междувременно не са настъпили някакви промени в архитектурния план?

Архитектите и строителите знаят много за плановете. Те най-добре осъществяват връзката между цел, намерение и план. Тяхната професия е да съставят планове, които никога не се сбъдват. Добър пример за въздействието на мисълта върху материята. И, моля ви, тук няма никаква магия! Има само действия, подчинени на намерения, които преследват някаква цел. И никога не стават по план.

Ако искаш да построиш къща някъде, рано или късно, по един или по друг начин, ти ще я построиш. Но междувременно строителните материали може да поскъпнат, майсторите може да емигрират, инвеститорите може да се оттеглят заради кризата.. Това важи за абсолютно всички цели, за абсолютно всички намерения.

Имаш цял живот на разположение, за да се убедиш в смисъла на плановете. Цял един живот, пълен с разочарования. Фрустрацията е гадно нещо. Но тя е възможна само в съчетание с плановете. Обратното също е вярно. Опитай, ако не ми вярваш. Казват, че „от опит глава не боли”, хех.

Тихомир Димитров