Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

United States of Love

„Един свят – едно бъдеще“ – това беше девизът на „Парада на любовта“ в Берлин през 1998 година – събитие, което в продължение на десетилетие събираше един милион души под флага на любовта всяко лято.

Столицата, където се случваше това, само преди 70 години беше наричана „столицата на злото“.

Нещата се променят. Днес Берлин е най-модерният и най-толерантният град в Европа.

„Един свят – едно бъдеще“ ми е любим девиз, защото с четири думи казва всичко.

Имаме свят с общо бъдеще, в който ще ни се наложи да живеем всички заедно.

Как ще изглежда този свят зависи от нас. От всеки от нас.

Знам, че звучи идеалистично, но е факт.

Вижте тълпата от клипчето по-горе и мислено я умножете по две.

Толкова, дори повече, подкрепиха петицията срещу ACTA в Европейския парламент.

Живеем във времена на промени. Времената на промени са интересни времена.

Това може да се разбере в хубавия и в лошия смисъл.

Лош е смисълът, когато се поддадеш на принципа „разделяй и владей“.

Когато позволиш да те разделят и владеят със страх, като те насъскват срещу някой друг.

Не позволявайте да ви насъскват срещу творците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които се грижат за комфорта на вашата душа и единственото, което искат в замяна, е да живеят нормално от труда си. Като всички останали. Посочете им без злоба пороците на сегашния механизъм и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да се адаптират към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу политиците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които, добри или лоши, определят прякото ви настояще, но те също са хора като вас – използват тоалетната, допускат грешки. Позволете им да се вслушат в гласа на разума и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да адаптират законодателството към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу компаниите, които търгуват с авторско съдържание, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Всичко, което искат те, е да запазят печалбите, офисите и работните си места. Не се различавате много от тях. И вие искате същото. Позволете им да разберат новите механизми за разпространение на авторско съдържание и те без натиск ще променят своя бизнес модел, за да се адаптират към тях. Защото искат да успяват, като всеки от нас.

Не позволявайте да ви насъскват срещу журналистите, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Те работят под огромно напрежение – подложени са на невероятен стрес на работното си място и невинаги имат времето или възможността да преценяват / анализират информацията качествено и задълбочено. Информирайте ги без страст за пропуските, които допускат. Позволете им да да си свършат работата добре и да бъдат безпристрастни. От това печелят всички.

Не позволявайте да ви насъскват срещу блогърите.

Почти никой от тях не подкрепя ACTA, но това вече не е онази хипарлива група младежи с интерес към компютрите, еко-активизма и анти-глобализационните протести. Сред тях има сериозни професионалисти, включително: издатели, продуценти, автори, музиканти, филмови артисти, юристи, политици, журналисти и обществени дейци. Техният глас все повече и все по-често ще се чува, защото информацията, която произвеждат, е нецензурирана. Не ги подценявайте, а станете един от тях. Безплатно е и всеки може да се присъедини. Споделете своето мнение със света и го направете свободно, защото светът има нужда от повече свободни мнения.

Не позволявайте да ви владеят със страх. Нито един от фаталистичните сценарии няма да се случи.

Всичко това е на дневен ред, защото епохата е такава.

Човечеството трябва да се събуди и на бърза ръка да прескочи две-три стъпала в духовното си развитие.

Затова се случват тези неща.

PIPA, SOPA и ACTA са добрите новини на деня – катализаторите, които изискват промяна.

Без тях, тази промяна няма как да се случи.

Със сигурност ще има още катализатори. Бъдете честни в сърцата си и служете на Истината.

„Истината ще ви направи свободни“, а бурята ще ви отмине.

Един свят, едно бъдеще.

А ето какво се случва по широкия свят в момента (текстовете са на англисйки):

Списък на градовете, които протестират в Европа, изт: Avaaz.org

THE GUARDIAN, 03.02.2012: „Действайте срещу ACTA сега, ако ви пука за демокрацията и свободата на словото“

BBC NEWS, 06.02.2012:  „Европа се готви за протести срещу антипиратското споразумение“

GOOGLE NEWS, 07.02.2012: „Чехия и Словакия замръзяват анти-пиратския пакт“

FINANCIAL TIMES, 08.02.2012: „Очаква се новият пакт срещу интернет пиратството да дерайлира“

„Един свят – едно бъдеще“

Противопоставянето и разделението не влизат в сметката.

Тихомир Димитров

Предизборни вълнения

Прекъсвам за малко пътеписите от Амстердам. Искам да споделя някои предизборни вълнения. Хората, които ме познават принципно знаят, че ми се повдига от политика. И мнения от рода: „Ама, един писател трябва да има активна гражданска позиция, да се интересува от процесите в обществото, да е ангажиран с тях” определено не вървят.

Защото, може хем да е така, хем да ти се повдига от политика. Едновременно.

Нещата, които реално вълнуват един писател, са съвсем други.

Ето някои от тях, в моя собствен мироглед, от последните дни:

Излезе още един чудесен пътепис за Амстердам.

В корпоративния блог на „Индизайн” публикуваха визията ми за къщата-мечта. Имат куп прекрасни решения и предложения, моето е едно от най-смотаните, между другото. Харесвам идеята да погледнеш къщата-мечта през очите на хора, които всеки ден „срещаш” в интернет. Ставаш близък с тези хора и започваш ги чувстваш „свои”, дори да не се познавате лично. Интересно е да видиш идеала им за дом. Приветствам инициативата да накараш хората да мечтаят!

Излезе новият брой на Алманах „ФантАstika (2010-11). В него ще прочетете съжденията ми на тема: „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса”.  Съставителят Атанас Славов е решил да постави статията ми в секция: „Бъдещето – начин на употреба”. Броят се очертава да е интересен, поне засега, като гледам заглавията.

Българският писател Калин Терзийски получи европейско признание.  Харесвам го като човек и като автор. Радвам се на успеха му все едно, че е мой. „Има ли кой да ви обича?” е въпрос, който всеки трябва да си зададе и текст, който всеки трябва да прочете.

Жан Мишел Жар дойде на крака в България. Остана почти незабелязан от медиите, заети да отразяват предизборните напъни на чичковци и лелички с европейски амбиции. Които твърдят, че могат да променят нещо. Занимаваха ни повече с тях, отколкото с човека, който действително промени нещо – световната музикална сцена.

Такива са нещата, които вълнуват един писател в предизборните дни.

Ако политиката беше мръднала поне колкото науката, технологиите и бизнеса, сега нямаше да гласуваме с двуметрова бюлетина. В началото на 21-ви век! И, може би, щяхме да живеем в съвсем различно общество.

Тя (политиката), обаче, си остана на нивото от 1991-ва година. Гледам плакатите, чета лишените от смисъл платформи и се питам: „Има ли още хора, които се връзват на такива неща?”

Оказва се, че има. Повечето хора се връзват. И поглъщат обещанията за промяна с по-голям апетит от предизборните кебапчета. А мен дори едно предизборно кебапче не се намери кой да ме почерпи, хаха. Канят ме само на скучни беседи с пропаганда. Сещат се, че в България имало артисти, пишещи хора, „представители на културата”, че моят град съществува на картата. Връщам поканите с любезната уговорка, че ще дойда следващия път, когато се поинтересуват от мен, но изборите няма да са вдругиден…

Доверието ми в политическата система отдавна напусна „кота нула”. През последното десетилетие то бавно, но сигурно пълзи надолу и заема все по-отрицателни позиции. Виновни за това НЕ са политиците, моля ви! Ние си ги заслужаваме. Тези хора изцяло отразяват нивото на средностатистическия българин-гласоподавател, което, ще ме прощавате, не е никак високо. Посетете някоя чалга дискотека в петък вечер и ще разберете какво вълнува масовия гласоподавател. Ще видите докъде се простира хоризонтът на неговите мечти. Ще оцените колко струва идеалът на простолюдието. Хората, които сега заемат 100% от медийното пространство и време, отговарят напълно на този идеал. Евтини са.

И откровено ме дразнят. Дразнят ме не като кариеристи, защото амбициите са си проблем на амбициозните хора, дразни ме убеждението им, че могат да променят каквото и да било.

България е незначително парченце от гигантския световен пъзел – един „механизъм на скачените съдове”. В него текат икономически и политически процеси, в които ние винаги сме обект, а не субект. Ще се справиш с „кризата”, ама друг път! Искрата пламна зад океана, раздухаха я медиите в цял свят, до степен на пожар, а някой тук, на село, с общинския си бюджет ще противодейства на всичко това ли? Двадесет години е обслужвал частни икономически интереси и още 20 години ще го прави. Дават го вече дори по телевизионните сериали. Банален сюжет!

Или ще водиш независима външна политика? Политиката на България никога не е била независима. Дори когато е печелена с войни. Едно такова малко, пренебрежимо петно върху картата, където комплексите са повече от ресурсите, няма право на собствено мнение. Просто така е устроен светът. Историята се пише от силните на деня. Българският кмет и българският президент, за съжаление, не попадат в тази категория.

Но плакатите им говорят друго. Твърдят, че именно тези хора могат да променят нещата,  защото…са те. И това е основният им аргумент!

Имам икономическо образование. Следя икономическата статистика. През последните 20 години българинът е на първо място в Европа по стандарт на живот и по цена, на която продава труда си. Отзад-напред. Отпред-назад е първи само в класацията с болестите, от които се умира.

И никой не успя да промени това. Нито А, нито Б, нито В, нито Г, З и Ж. Сега идва Й –твърдейки, че ще промени нещата, защото е Й…

Ще гласувам на тези избори отново. Ще гласувам, за да ви държа отговорни – вас, хората от плакатите.

Защото няма право на претенции само този, който няма мнение. Системата е назадничава, изглежда неприлично зле, но липсва друга, с която да я заменим. Такива са нещата в момента. Такива са днешните лидери. Такова е нивото на съзнание, до което е стигнало българското общество. Кандидатите напълно го отразяват. Гласуваш, не гласуваш, винаги ще правиш секс с политиците от пасивната страна. Не е ли по-добре веднъж на 4 години, поне, да си избираш партньора?

Призовавам всички, които четат този текст, да отидат да гласуват в неделя. За, против, срещу някого или в подкрепа на някого, няма значение! Просто гласувайте. Изразете мнение. Само сега се брои. Оправдайте милионите за печат на хартия. Платили сте си за тях! Не си стойте у дома. Ако го направите, ще ви назначат „служебен” партньор, който да ви „люби”. Ще ви го назначат хора без зъби в устата и без мозък в главата. В най-добрия случай, ще ви го назначат хора, които въобще не познавате.

После ще мрънкате и ще се оплаквате от политиката. Да мрънкаш и да се оплакваш е жалко, но да мрънкаш и да се оплакваш, без да си изразил мнение, дори когато са ти го поискали, е два пъти по-жалко.

Нямате право да мрънкате, ако не гласувате в неделя. Можете само да стискате зъби.

Гласувайте и след това ги дръжте отговорни!

Тихомир Димитров

Българче да се наричам пълна травма е за мене

Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.

Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.

Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:

държавата

ниските заплати

политиците

телевизията

и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.

Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!

Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.

Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.

Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова  са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди  няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.

Тихомир Димитров

Медии ли са блоговете?

В Капитал тече интересна дискусия на тема „Медии ли са блоговете?“

Успях да (се) изложа (с) мнението си в уважаваната медия.

Ще го направя и тук, в блога:

Блоговете са знаме на свободното слово. В истинския смисъл на думата. Ако критерият за „медия“ е това дали някой може да контролира съдържанието й, то тогава не – блоговете не са медии, защото свободни медии вече няма. Но в един по-широк смисъл на думата блоговете са медии и то – глобални.

Глупаво е в парламента да се обсъждат мерки за контрол върху съдържанието на блоговете, защото те не са печатница с точен адрес в София, който може да бъде локализиран. И българският парламент не може да упражнява контрол върху глобалната мрежа, която е извън неговата юрисдикция.

Сайтът на един блогър може да се хоства в Холандия, той самият да живее в Мексико, но да пише и разпространява информация на български език. За целта не е необходимо дори да е българин. Може да е италианец, женен за българка, с американски паспорт. Примерно. Тогава правителствата на Холандия, Мексико, България, Италия и САЩ ще трябва да обединят усилия, за да наложат контрол върху един-единствен блогър. Докато не реши да премести хостинга си в Тринидад и Тобаго. Сами виждате колко абсурдно е всичко това.

Но то не противоречи на тезата ми, че блоговете са медии. Те просто не са локални, а глобални медии. Не са материални, а виртуални медии. Не са колективни, а лични медии. Не са контролирани, а свободни медии. Не са платени, а безплатни медии. Не са монологични, а интерактивни медии. Те могат да бъдат „масови медии“, когато покриват достатъчно голяма аудитория. Блоговете започват да разминават „традиционните“ медии по аудитория. Всъщност, предстои им да станат традиционни медии.

В университетските среди ги наричат „нови медии“, защото академичното понятие за „медия“ непрекъснато разширява съдържанието си от появата на интернет до наши дни. Блоговете не са медии според разбиранията за „медия“ от 20 век, базирани на преса, радио и телевизия, но вече живеем в 21-вото столетие, когато основните източници на новини, забавления, дебати и актуална информация за всички сфери на обществения живот просто няма как да бъдат наречени с друго име, освен МЕДИЯ.

Подобни публикации:

Не се гаси туй, що не гасне

Тихомир Димитров