Писателският блог на Тишо

април 13, 2007

ТРАКТАТ ЗА СВОБОДАТА

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:30 am

Петък 13-ти: един прекрасен, слънчев, пролетен ден. Роди се „Трактат за свободата“:

Свободата е най-големият лукс, който можем да си позволим в нашето време. Казват, че парите носели свобода. Това едва ли е така предвид ангажиментите, с които са свързани. Дори да приемем, че изкарваш парите си сравнително лесно, това ще е за сметка на някакъв риск, който създава вътрешно напрежение и рано или късно ще покаже грозното си лице на повърхността я като инфарктче, я като инсултче, я като нещо много по-лошо, да чукнем на дърво, не го пожелавам на никого. Санаторумите в Банкя са пълни с бизнесмени, на които са им изгърмели бушоните от „лесно” изкарване на пари. Естествено, кинти трябват, за да задоволиш базовите си потребности и да осигуриш на себе си и на семейството си достоен начин на живот, но превръщането им във фикс идея едва ли води до някъде. Всъщност, знам докъде води – до търговски кредити, ипотеки, заеми, лизинги, овърдрафти и накрая  – до санаториума в Банкя  при бизнесмените с изгърмелите бушони. Малцина са тези, които са докоснати от съдбата и живеят освободени от финансови грижи по наследство или от лотарията, например. Има една народна поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет и ме хвърли на смет”.Тези хора сигурно са страдали много през предишния си живот и сега получават заслужената си награда. Карма.
Целта на този текст е да изложи принципната ми позиция към свободата като към най-върховното човешко благо. Подобно на всеки лукс, тя струва доста скъпо и трябва да се лишиш от много неща, за да си я позволиш. Нека да започна оттам, че едва ли на тази планета съществува човек, който да е свободен в абсолютния смисъл на думата. Такива хора просто няма. Ще ви кажа защо. Заради желанията. Ако имаш желания, те създават потребности, а потребностите водят до пристрастяване. Ако ги задоволиш, дозата се увеличава, ако не ги задоволиш, потребностите се задълбочават заради фрустрацията. И в двата случая не си свободен човек. За да постигнеш абсолютната свобода трябва да се лишиш от всичките си желания: от желанието за секс, за любов, за приятелство, за разбиране, за лукс, за пари, да продължавам ли? Няма свободни хора. Но да не изпадаме в абсолютни философски понятия.
Можеш да си осигуриш свобода в една или друга степен, без тя да е абсолютна. Можеш да запазиш част от потребностите си просто защото те кефят ограниченията свързани с тях. Подобно на алкохолика, който знае, че разсипва черния си дроб, но порка, защото го кефи, подобно на влюбения, който знае, че губи свободата си, подарявайки я на друг, но тази зависимост го кефи. Подобно на комарджията, който знае, че в крайна сметка казиното винаги печели, но го кефи да бъде „в играта”. Всеки има право на свой личен избор.  Раждаме се абсолютно свободни и целият ни живот преминава в доброволно или насилствено отнемане на парчета от естествената ни свобода. За предпочитане е това да става доброволно.
Проблемът на „модерното” общество, в което живеем е, че то насилствено тласка индивида към тотална несвобода. Най-виновна за това е рекламата. Тя ти казва кое е правилно и кое не. Тя превръща жените в закрепостени домакини, вместо в свободни, независими същества, тя ти насява „добродетелите” на „щастливия” семеен живот с огромна ипотека, на която трябва да робуваш цял живот, тя ти определя стандарта на живот, маниера на поведение, стила на обличане, внушава ти пропорциите за красота и интелект, решава вместо теб кое е ценното в твоя живот и към какво трябва да се стремиш.
Другият обществен рефлекс, който отнема свободата на индивида са предразсъдъците. Или „обществените нагласи”, както е прието да се наричат по културния начин. Пред-разсъдък означава да действаш, преди да си разсъдил. Глупава работа, с две думи. Предразсъдък е, че циганите са отрепки, че турците  се опитват да вземат властта в държавата, че Европейският съюз ще ни изклати, че гейовете са ненормалници, които разнасят спин, че трябва да се ожениш най-късно до еди колко си години, че трябва да построиш поне една къща или да засадиш поне едно дърво докато си жив и така нататък. Няма нужда да продължавам,  защото предразсъдъците в нашето деформирано общество са безкрайно много.
Третият инстинкт за принудително външно отнемане на свобода са авторитетите – родители, учители, религиозни водачи, началници, култови личности и власт-имащи. Авторитетите налагат стандарти, с които ти като верен последовател трябва да се съобразиш. Това обяснява масовите сектантски самоубийства и самоубийствата на рок фенове, които искат да последват дрогираната си звезда на небето – при другите звезди. Това обяснява вечната неудовлетвореност на хората, които вместо да следват собствените си инстинкти, са избрали начин на живот, предопределен им от техните родители, това обяснява страха и подмазвачеството в офиса, интригите, борбата за власт и недостойните постъпки, свързани с нея.
Ще ме извинявате, ама можем да минем без всичко това. Можем да изберем да бъдем свободни.
Най-лесно е да се освободиш от рекламата. Тя по всякакъв начин ще продължи да те залива, но ти не си длъжен да й вярваш. Рекламата много отдавна не изпълнява основната си функция да информира. Напротив, тя манипулира, създавайки изкуствени потребности и после ги задоволява със серийно производство. Бизнесът се разраства, фирмите трябва да продават все повече и повече и това означава, че ти трябва да купуваш още и още неща, без които спокойно можеше да минеш, ако беше избрал да не се подчиняваш на рекламните послания. Какво означава стремежът ти да караш винаги последния модел от дадена автомобилна марка? Да носиш само дрехите на определен дизайнер? Да преобзавеждаш дома си всеки сезон според мебелния каталог на точно определен  производител?
Ознчава, че се станал жертва на втория обществен инстинкт, ограничаващ личната ти свобода, а именно – предразсъдъците. Преди да помислиш, ти предприемаш глупави действия, с които се стремиш да бъдеш «модерен» в очите на другите. Търсиш одобрението, похвалата, дори завистта им. Зависим си от мненнеито им за теб. Това означава, че не си свободен. Вместо да задоволяваш собствените си потребности, ти си тръгнал да задоволяваш потребностите на обществото спрямо твоя имидж.
Да се върнем на авторитетите. Човекът е социално животно, живее в група, тресе го стадният инстинкт и волю-неволю се подчинява на йерархичните правила на групата, налагани му отгоре, против собствената му воля. Несъобразяването с авторитетите е единственият начин да бъдеш свободен, независим ЧОВЕК, а не животно.
Твърде често се вслушваме в съветите на своите приятели, които са правилни единствено за самите тях. Те може да не одобряват половинката ти, например, но ако ти си иснтински совбоден човек ще избереш да задоволиш потребностите на собственото си сърце, а не потребностите на твоите близки да те виждат с точно определен тип човек. Монарсите, които се отказват от властта, привилегиите и наследството си в името на любовта с «неподходящия» човек са гениален пример за силата на стремежа към истинската свобода. Родителите, като водещ авторитет в живота на всеки човек, не искат нищо друго освен ти да бъдеш щастлив, в това няма спор. Но те не са склонни да ти подарят истинското щастие на свободния избор, а те манипулират, вкарвайки те в матрицата на собствената им представа за щастие, която може принципно да се разминава с твоята. Затова – изслушвайте съветите на мама и на тате, но правете само това, което ви се иска отвътре. Ако двете съвпадат – чудесно.
За да бъдеш истински свободен трябва да пожелаеш нещо със сърцето си, да го осъзнаеш с ума си и да го подкрепиш с волята си. Друг начин няма. Що се отнася до принудителните авторитети – шефове, началници, ръководители, ами намери си свободна професия, работи за себе си или сам се превърни в работодател. Друг съвет не мога да ти дам. Знам, че е трудно, често дори невъзможно, но както казах свободата е лукс, който иска жертви. Не всеки може да си го позволи.
И така, да кажем, че по някакъв начин си успял да се освободиш от рекламата, обществените предразсъдъци и влиянието на авторитетите. Това не означава, че вече си станал свободен човек. Защото си се освободил само от външните фактори. Много по-страшни са вътрешните ограничители. Тези, които си поставяш сам. Аз ги наричам с две имена: страх и вина. На пръв поглед може да звучи налудничаво да живееш без страх и вина, но това е единственият правилен начин. Страхът блокира жизнените функции, ограничава действията и ти отнема свободата на личния избор. Вината е саморазрушителен инстинкт, заложен у всеки от нас, който погубва стремежа към свобода още в неговия зародишен стадий. Не случайно авторитарните режими използват именно страха и вината, за да държат масите в подчинение. Ако искаш да се освободиш, трябва да замениш страха и вината с разума и любовта. Любовта най-вече към себе си, подкрепена от разумни действия, които те пазят цял и невредим. Няма нужда да се страхуваш, мисли. Мисли кое е най-правилното за теб и действай, без да изпитваш вина. В крайна сметка никой не е длъжен да се погрижи за собственото ти добруване – това е свещено право и задължение на всеки свободен индивид.

Тихомир Димитров

Advertisements

21 Коментари »

  1. Vsu6nost ne e lo6o,ne kazva6 ne6to ,koeto da ne znam,no pone e formulirano dobre,vupreki 4e e malko slogno ili po-to4no uslogneno.Samo ,4e mnogo mrazia pravopisnite gre6ki-ta vzemi,molia te, i si ia popravi -tazi v zaglavieto ,4e ne6to…..ne ti utiva.

    Коментар от ilina — април 13, 2007 @ 11:40 am

  2. Хаха, мерси. Навремето бях предал една курсова работа и в огромния шрифт на заглавната страница имаше доста сляп пропуск – липсваше едно „С“ с шрифт 30. Така дадох на преподавателя да чете КУРОВА РАБОТА. И не ме допуснаха до изпит, естествено. Решиха, че шегата е изцяло в мой стил.

    Коментар от asktisho — април 13, 2007 @ 12:03 pm

  3. Тази гледна точка за свободата ми харесва, защото съвпада с моята.
    По отношение на свободата в любовта, доброволното лишаване от свободата в името на друг: Аз мисля, че свободата се подарява!
    Всъщност… бях се размислила и аз по едно време на почти подобна тема, та ако ти се чете: http://www.leeneeann.info/blog/?p=132 🙂

    Коментар от LeeAnn — април 13, 2007 @ 12:28 pm

  4. Само да вметна към тази реплика: „ами намери си свободна професия, работи за себе си или сам се превърни в работодател“.
    Нагледала съм се на добри професионалисти, останали неоценени от работодателите си, които са поели по този път. Особено на резултатите от тяхната работа! За да тръгнеш натам, се изискват качества, които болшинството от тези хора не притежават. Не твърдя, че са лоши хора или са некадърници, в никакъв случай. Просто биха били много по-полезни с труда си на някое добро място, резултатите биха били приказка дори, а не недоразуменията на „сам шеф“ или „freelancer“ (не мога да се сетя за подходяща дума на български).
    Иначе като гледам – готов си да отидеш сам на самотен остров и гол като пушка 😉 И наистина ще бъдеш независим от обществото. Но не и от природата 😉 Абсолютна свобода, за щастие, няма 🙂

    Коментар от Pocu — април 13, 2007 @ 1:54 pm

  5. Хеййй, не бях те „посещавал“ от седмица и…хайде пак социално-философско есе. И то какво! За понятието свобода, гледано от всичките му възможни аспекти са писали толкова философи, политолози, историци, поети и твои колеги писатели, че чак се чудя какво може да се добави…
    Хубаво си диференцирал външната и вътрешната свобода-макар и свързани, то вътрешната е тази, която те прави истински свободен, превръща те в свръх-човек, защото малцина са я постигали (за което не-искрено им завиждам).
    В консуматорското общество, в което живеем изобщо думата свобода губи истинското си значение, свързва се единствено с правното и значение (свобода за медиците…) и със сексуалното и неговите производни (ти свободен ли си тая вечер…).
    А къде остана свободата на разума, на духа и волята??? Предполагам самото асоцииране на тези думички буди неразбиране или се свързва с нещо абстрактно и отвеяно. Да, ама не!!! Това е свободата в чист вид – да си свободен от социалните правила, да си свободен от аксиомите и постулатите на науката, да си свободен от чувства като любов, омраза, хаха ВИНА, да си свободен от съвестта, която е истинската спирачка на вътрешната свобода :),общо взето да се превърнеш в центъра на цяла вселена…много сложничко стана нещо, но е така.
    А кой каза че абсолютната свобода е нещо хубаво???––

    Коментар от КИРО — април 13, 2007 @ 2:24 pm

  6. Все се чудех защо като чета твоите работи, въпреки, че принципно съм съгласна с тезата ти, започвам да споря с монитора! Сега се сетих… пишеш за свободата, а не оставяш вратичка за вмъкване на чуждо мнение. Абсолютизираш и монополизираш темата. Факт е, че пишеш прекрасно, изказваш се кристално чисто… но освен черното и бялото има и сивичко, нали? Четейки разсъжденията ти за предразсъдъците поспорих малко (задочно), че ти слагаш под общ знаменател с тях и изконните човешки ценности, които именно ти помагат да запазиш душата си свободна, лишена от страхове и вина, нали!?

    Коментар от Ивката — април 13, 2007 @ 2:40 pm

  7. Илина, на коментара ти думата „утива“ не му отива.
    Тишо, каква е целта на текста?

    Коментар от Владо — април 13, 2007 @ 5:42 pm

  8. @ Роси докато я пишех тази реплика бях сигурен, че някой ще вметне нещо към нея, защото там текстът напуска философското и навлиза в социалното. Болшинстовто не може да си позволи никакъв лукс, включително и лукса на свободата. Комунизма са го създали „болшевиките“. Ако искаш да си свободен от авторитетите трябва да се различаваш от масата и сам да се превърнеш в такъв. Да бъдеш харизматичен, а не административен лидер. Трябва да притежаваш много качества. Не е лесно и не е за всеки. Повечето хора си правят деца, за да компенсират тази липса. Пред децата си винаги можеш да бъдеш абсолютен авторитет, особено пред твоите собствени.
    @ Киро малцината, които са постигнали абсолютната свобода сигурно медитират заровени в някоя пещера в Тибет, отделени от телата си. Едва ли има такива живи, дишащи свръхчовеци. И понеже знам, че ще харесаш този пример: навремето великият Цезар е избирал генералитета си като е пускал живи лъвове срещу повишените войници. Който се е изчервявал и страхувал най-много, който с хитрост е побеждавал животното,а не с физическа сила, именно той е получавал поста. Защото е човешко да се страхуваш, но разумът може да победи дори и страха.
    @ Ивката: оставям вратичка, иначе темата щеше да е заключена за коментари. Изобщо не мога да разбера защо някои хора заключват темите си за коментари. Казал нещо, изсипал се по въпроса и това ли е всичко? Може пък някой друг да има за казване нещо много по-съществено върху твоята тема. Благодаря за високото менние, въпреки че не се лаская от похвали, защото, Бога ми, знам, че мога да пиша. Всъщност, това е единственото нещо, което мога да правя като хората, въпреки че изтървам по едно голямо „С“ тук-таме в заглавията. Генерално. Заради писането дишам и живея. Това е моята лична ценност. Тя ме прави свободен. Не вярвам в общочовешки ценности, за заварчика може би в заваряването е цялата истина или както обичаше да казва даскалицата ми по химия: „Всичко е химия“. Всеки е прав за себе си. Трябва да откриеш своите ценности и да ги отстояваш докрай. С цената на всичко. Общочовешките морлани, социални и групови правила са за посредствените хора.
    @ Владо: „Целта на този текст е да изложи принципната ми позиция към свободата като към най-върховното човешко благо. Подобно на всеки лукс, тя струва доста скъпо и трябва да се лишиш от много неща, за да си я позволиш.“
    @ЛийНийАн: подарява се, да. Паричките в казиното и водката в черния дроб също се подаряват дороволно. Красиво е да си несъвършен, земен и да обичаш. Несъвършено и човешко е, някак си.

    Коментар от asktisho — април 13, 2007 @ 8:10 pm

  9. 🙂

    Коментар от zlatkata — април 14, 2007 @ 5:09 am

  10. поздрави!

    Коментар от Филип — април 14, 2007 @ 12:22 pm

  11. Тишо, с тия отклонения ставаш още по-колеблив в позицията си. Хората са различни, някои са родени за лидери и те са лоши изпълнители. Толкова лоши, че могат да провалят прекрасен екип и прекрасна идея. Други са перфектни изпълнители. Толкова са добри, че съумяват да окуражат лидера в моментите на неговата слабост и вярват в идеала дори повече от лидера си. Нищо добро не може да се получи само с едните или само с другите. Лидерството си върви с конкретни качества и недостатъци. Това, че един човек не е добър лидер, не означава, че е по-малко пълноценен човек. Много често в душата на лидера зеят много по-дълбоки и зловещи дупки от тази на изпълнителя. Това са конкретни неща, нямат общо по темата. Многообразието от човешки качества има косвен досег с темата за свободата. Стремежът към лидерство, ала „я съм по-умен/хубав от другите и няма да оставя да ме водят“ е точно едно от изкривяванията на ценностите.

    А всъщност свободата има много по-общо с въпроса за човешкото щастие, при това в контекста на обществото – възможно ли е човекът да съжителства с всичко останали и да бъде щастлив? Ако човекът не иска сам да бъде щастлив, може би няма да му пука за свободата. Ако не обича другите, няма да прави компромиси за тях и няма да му пука за тяхната свобода. И нямаше да има нито един революционер, който да поведе хората след себе си..
    Проблемът е върху натиска – сдъвканите и изплюти на пазара вещи и ценности, които трябва да направят човека щастлив, да му доставят радост и удоволствие. Те карат човека да консумира, а не да създава и да открие своето място в творческия процес. Отнемат изконни човешки източници на радост и щастие. Това изкривява и ценностите, и творенето. [OT] Има достатъчно модерни „творци“, които си мислят, че всяко нещо, което предизвиква общественото мнение, е изкуство. Всъщност, много са далеч от истината..[/OT] И всъщност няма нищо лошо в общочовешките ценности – стремеж към добро, красота, здраве, хармония. Критериите за тях са се сменяли, дори са си противоречали (според древните гърци „който е красив, е добър“; романтиката пък ни е дала Квазимодо). Като цяло проблемът на съвременния човек е, че не е наясно със собствените си ценности. А като не ги знаеш, няма и какво да поддържаш. Нито пък – да го браниш. Не ми се мисли какво ще стане, когато свободата спре да бъде ценност..

    Коментар от Pocu — април 14, 2007 @ 1:09 pm

  12. Както винаги: Браво!

    Поздрави и до нови срещи:
    мисли+думи

    Коментар от mislidumi — април 14, 2007 @ 2:22 pm

  13. Тишо, примерът ти за родителите – абсолютен авторитет пред децата и за болшевиките не демонстрират непременно свободата. Напротив, онзи, който контролира други личности и не им дава сами да избират, всъщност е зависим от своите роби; той се нуждае от „симбиозата“ с тях; от това да погълне волята им в своята.
    Това е като майката, която не живее за себе си; живее за това да контролира детето си.

    Разбира се, не всички авторитети потъпкват свободата на другите и своята собствена; има такива авторитети, които развиват и своята, и чуждата свобода.


    Иначе, човешкото съществуване стъпва както на свободата, така и на зависимостите; има нужда и от зависимости, които да бъдат опорни точки; иначе без да зависиш от нищо практически не съществуваш.

    Коментар от Жилов — април 15, 2007 @ 11:26 pm

  14. Почти всяко понятие са базира на сравнение. Как знаеш дали си свободен, ако не знаеш какво е да не си?!

    Коментар от LeeAnn — април 16, 2007 @ 5:36 am

  15. Нека да скъсим миналото с 5 млн. години, като оставим настрана времето от появата на първия човек до вземането на първото решение. Според мен процесът на вземане на решения започнал преди 50-100 хил. години, когато стадото ритуализирало поведението си, проговорило и се превърнало в племе. С появата на първите писмености и древни държави преди 5 хил. години решенията надхвърлят нивото на ритуала, като човешките воли, желания и избор се сакрализират (обожествяват) и институционализират (одържавяват). В антична Гърция се появява еретичната идея за свободата на словото (Диоген), според която човек може сам, без да се допитва до боговете, да взема решения – решенията се индивидуализират и осъзнават. Вече 2 хил. години, след като Христос в пълно съзнание изговорил Божието Слово като свое – опитайте се да го направите, без да изгубите разум, – човечеството не се е оправило от този шок. И няма да се оправи, докато решенията не заживеят в новите ритуални игри на глобалната комуникация. Това ще промени радикално модерните държави, защото решенията ще придобият такава мощ, каквато са получили с появата на езика. Разликата, която възниква сега между хората със и без интернет, е такава, каквато преди 100 хиляди години е разделила говорещите (хора) от не-говорещите (животни), а преди 5 хиляди години и досега съществува между грамотни и неграмотни. Възникват невероятни възможности и нова степен на свобода, която ще доведе до непознати форми на управление.
    Един от първите списъци на забранените книги е издаден през 1559 г. от папа Павел VI – Index liber prohibitorum. В него се съдържали четива, забранени от католическата църква. Сред тях били текстовете на църковните реформатори Лутер, Калвин, Хус, както и някои издания на Библията.
    Постепенно списъкът набъбвал. В него били включени произведения на протестантски автори, на древногръцки философи – Платон и Аристотел, на ренесансовите астрономи Коперник, Галилей и Кеплер, на еврейски мистици, алхимици, магьосници и еретици, „Декамерон“ на Бокачо и „Пътешествията на Гъливер“ от Суифт. През 18 век в списъка попаднали и Волтер, Дидро и Русо, а през 19 век – Дарвин и Маркс.
    През вековете книгите не били само забранявани – те били и публично изгаряни. Както е известно, тази практика вдъхновила руските болшевики. Надежда Крупская, съпругата на Ленин, въодушевено и успешно се занимавала с цензорския бизнес. В съветска Русия били забранени Платон, Кант, Шопенхауер, Иполит Тен, Ницше, даже някои от произведенията на Толстой.
    По-късно лишени от правото си да бъдат четени се оказва цял списък от елита на модерната руска литература – Блок, Есенин, Замятин, Зошченко, Ахматова, Булгаков, Пастернак.
    В първите дни след края на Втората световна война хиляди германци извършват своеобразен ритуал – заравят една книга в градините си. Книгата е „Моята борба“ от Адолф Хитлер, наричана още Библията на нацизма. Така и до днес в земята на Германия гният хиляди копия на книгата, която всички младоженци с доказан арийски произход получавали като задължителен подарък от държавата. Това спонтанно „погребение“ на практика означава доброволна цензура, която съществува и до ден днешен – Германия е сред малцинството страни, в които „Моята борба“ е забранена. Според официалните информации книгата не се продава и в Унгария, Израел, Латвия, Норвегия, Португалия, Швеция и Швейцария, но може да се купи свободно в Русия, Румъния, САЩ и Великобритания.
    Днес, обаче, налагането на забрана за една или друга книга става все по-трудно. От една страна, в Интернет цензурата на практика е невъзможна. Оказва се, например, че въпреки възможността доставката да бъде спряна, тъкмо от Германия идват много поръчки за „Моята борба“ в он-лайн книжарниците като Амазон ком и Барнс енд Ноубъл. По този повод центърът „Симон Визентал“ внася жалба в германското Министерство на правосъдието. Но едно национално министерство не би могло да предприеме нищо срещу он-лайн книжарница извън страната.
    Светът не е видял нищо добро от забраните на книги. Освен това, „ръкописите не изгарят“, както е казал Булгаков. Горенето на книги би трябвало да е „привилегия“ на тези, които изповядват идеологии като нацизма. А светът трябва да познава и чете всички, дори и най-болезнените факти на историята, защото за да се предпази и бори със злото, човек трябва да го познава.
    Обикновено под формулата за свободно слово се подразбират единствено и само медиите. Доста ловка хватка да се ограничи периметърът, в който хората да съсредоточат мерните си единици за свободата, да изразяваш мнения и позиции, да ги браниш и отстояваш, да доказваш логиката на своята правота и в крайна сметка – да я внушаваш на онези, от които зависи словото да стане дело. Политици и специалисти по цял ден се дерат в защита на правото на журналиста да има свобода. Самите журналисти също прегракнаха от лозунги тип „Долу ръцете от устите ни!“.
    Никой от тях обаче не уточнява какво точно разбира под „свобода на словото“. Ако попитате окопалите се в теории наблюдатели на тази област от обществения ни живот, те ще ви отговорят с триста финтифлюшки, че в най-общи линии това означава да говориш каквото си щеш. И ще забравят да кажат, че свободата на словото не е право, а задължение не само да говориш, а и да следваш не каквото си щеш, а каквото мислиш. Т. е. преди да си взел думата, да си сигурен, че имаш какво да кажеш. а след това да имаш и добрината в действията си да следваш логиката на думите си.
    Ако някой се съмнява, че тази теза е правилна, нека си спомни за какви хора са предназначени нравствените определения „лъжец“, „подлец“, „манипулатор“, „измамник“, „мошеник“, „хвалипръцко“ и пр., и пр. Епитети, които всеки човек намира повод да употребява по няколко пъти на ден. Именно за хора, чието отношение към словото е като към някакво абстрактно право, а не като към изконно човешко задължение. Говорили са едно с ясното съзнание, че мислят друго, и са следвали не посоката на думите, а посоката на мислите си. Нашият народ отдавна е наясно по тази неизменна точка от житието-битието си. Затова е наизмислил и куп поговорки от сорта на „Казана дума – хвърлен камък“.
    Как обаче да постановиш свободата на словото като гражданско задължение на нашите географски ширини, при положение че освен една немалка част от светския елит, то ще извади от строя цялата т. нар. политическа класа. Защото затова, че не си упражняваш правата, не можеш да попаднеш под ударите на закона, макар те да са записани в него. Но затова, че не си изпълняваш задълженията, са измислени цяла серия всевъзможни наказания при това степенувани. Пита ли се някой къде щяха да са сега членовете на всичките 4 народни събрания и 8 придружаващи ги правителства, ако свободата на словото, от която те се възползваха, за да получат властта неколкократно, беше задължение, третирано от закона. На едно много сигурно място, от което, ако не друго, поне нямаше да имат възможност за по-нататъшни злоупотреби с въпросната свобода. Твърде достоен начин обществото да се отърве от оторизираните си лъжци, но абсолютно невъзможен, ако се съди по нестихващото му изкушение да бъде лъгано, за което говори постоянната му страст да се втурва към избирателните урни кажи-речи ежегодно и без особено да мисли.
    Това е заради едно порочно тълкувание на свободата на словото, което успешно втълпиха на българският гражданин. А то е, че той има задължението да изслушва всички, които са си вменили това право. Теорията, че слушането е личен избор, в смисъл – слушаш, когато си щеш, не издържа на сравнението с действителността. Защото хората с вменено право държат в пълна икономическа, социална и политическа обсада онези с правото на личен избор. И те волю-неволю трябва да надават ухо на приказките им, ако не за друго, поне за да се ориентират какъв вятър ще ги забрули в близко време, тъй като, искат или не искат, ще са потърпевши от него. Ето как личният избор от право се превръща в задължение.
    Спецовете го наричат – право на информация. Добре, но кой ти подава тази информация. Онези, с правото да говорят. А имаш ли ти, редовият гражданин, правото да кажеш нещо по този въпрос, да опонираш, да изискваш, да оборваш. Да. На избори, с бюлетина. Т. е. безгласно. Защото само тогава всъщност ти се дава думата. В останалото време собствената ти свобода на словото е иззета от няколко категории хора – политици, журналисти, специалисти, чиновници, експерти. Всички те са оторизирани и официализирани лица. Но всички те до един говорят от името на народа.
    Политиците твърдят, че народът иска така. Журналистите се обосновават, че народът се интересува от еди-какво си. Специалистите наблягат, че от народния опит може да правим не знам си какви заключения. Чиновниците се обосновават, че гражданите са с някакви си претенции. Експертите се базират на всевъзможни особености на натрупания от народа опит. Самият народ обаче никога няма възможност да заяви от своя собствена гледна точка как точно му се виждат нещата. В редките случаи на симулация на свобода на словото от страна на институционализираните му притежатели човекът получава думата или като анкетиран по радио, телевизия и преса, или като електорална единица в социологически проучвания, или като бройка граждани, които в групов и екзалтиран вид демонстрират мнението си. Т. е. неговата свобода е сведена да я има за лично ползване – с нея и без нея – все тая. Или ако пак се позовем на народните поговорки, ще стигнем до извода „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те чува?“.
    За това, че свободата на словото у нас се тълкува като институционализирано на властово ниво право, говори и фактът, че все повече фактори от т. нар. гражданско общество замлъкват. Говори властта – цялата и без остатък, спорадично взема думата филтрираната опозиция, интелектуалците звучат по-скоро като разстроен контрабас, синдикатите пропискват в редки случаи, останалата част от обществото мълчи. Не е вярно твърдението, че тя мълчи, защото е дезинтересирана или защото е уплашена, или защото е обезверена, или защото няма какво да каже. Тя мълчи, защото никой не я пита и никой не й дава думата. Нейното право да упражнява свободата на словото е оперирано до правото й да бъде информирана, и то само толкова, колкото са допуснали институционализираните притежатели на тази свобода. А това вече не е свободата на словото, а също робство.
    Ето колко рафинирано беше въведено това състояние, така че дори онези, които трябваше да бъдат истинските блюстители на словесните права и изразители на този тип свободи – журналистите, дори те не разбраха как влязоха в капана. По всички въпроси, засягащи пряко обществото – имотното му състояние, здравето му, грамотността му, квалификацията му, работното му място, дома му, децата му – бяха питани именно онези категории, които в крайна сметка трябваше да завземат свободата нао мнението в определена област, за да зазвучат като последна инстанция. Това се изроди в следното: каза премиерът, съобщи лидерът, смята експертът, категоричен е министърът. Т. е. от техните уста глаголи единствената истина. Противоречащите тези минават под формулата: твърдят запознати или подшушнаха заинтересувани. Всички такива, разбира се, са пожелали анонимност. Ясно е, че в този случай ще се уповаваш на мнението на явните и няма да обърнеш никакво внимание на разни безлики персони, които при това нямат куража да говорят от свое име.
    Междинният субект, който свежда информацията от нейния източник до нейния потребител – журналистът, пък все повече се превръща в дръжка на микрофон и най-прост елемент от системата на БТК – кабел. В телевизията и радиото коментарите на т. нар. информация са почти изтребени. В най-тиражните вестници коментарните рубрики са сведени не само до мащабите, но и до смисъла на разширени дописки в стил шеги и закачки от селски тлаки и седенки – като между добри познати, каквито всъщност са източниците на информация и техните проводници. Очевидно именно затова го няма и обективния коментар, което ще рече – на човек, незабъркан в тази система от скачени съдове, в която заедно с едни политици помръква славата на определени журналисти, или пък с други във властта, се насочва част от тях като техен придатък.
    А човекът извън системата на скачените съдове е именно онзи гражданин, който може да не е пенсионер, но има мнение за пенсиите, който може да не е майка, но има поглед върху детските надбавки, който може да не е учител, но знае какво възнаграждение заслужава тази професия, който може да не е лекар, но е наясно какво е да работиш и пребиваваш в болница. Това е именно факторът, за когото е предназначено правото на свобода на словото. Същият е и онзи фактор от обществото, благодарение на когото то се именува така.
    Тъжното в случая е, че този фактор не възприема това свое право като задължение. И по-точно, че не е осмислил правото си като задължение. Тъкмо този момент позволи на останалите второстепенни спрямо него фактори да му изземат правото и да го превърнат в инструмент за неговото заробване. Затова може би обикновеният човек у нас живее със съзнанието, че е длъжен да бъде вечен роб на вечно освободили се чрез неговите права хора. И едва когато погледне на правото си като на задължение, за което ще плаща прескъпо, ако не изпълни, едва когато се осмели да плесне през ръцете всеки, който се опитва да му запуши устата, защото това ще коства скъпо не само на него, а на близките му, едва когато почне да тълкува свободата на словото като дълг, чието неизпълнение е равностойно на кражба, убийство, насилие и изобщо престъпление, може би ще имаме основание да употребяваме този термин и у нас. Кой знае кога и дали изобщо това е възможно. И едва ли е възможно след като Сервантес вложи в устата на един луд формулата свободата : „Свободата, Санчо, е на върха на копието“. Въпросът е как да опазим свободата на словото и да се предпазим от злоупотребите с нея. Съвременните демокрации имат поне две основни средства за това: едното е съдът, където може да се повдигне дело за клевета, а другото е възможността информацията да се черпи от множество източници.
    Теоретически световната мрежа се превърна в световно обиталище на свободата на словото. Всеки, който иска да сподели мислите си, може да го направи – ще отнеме минути, а аудиторията е целият свят. И макар че настъпиха тежки времена за цензурата, защото юридическата рамка, на която разчита е или твърде отесняла, или твърде неясна, цензурата е точно толкова витална, колкото и желанието за свободно изразяване. Опитите за регулации под каквато и да е форма и независимо от основанията и мотивите са известни. Борбата срещу детската порнография, нацистките публикации, политически „неприемливите“ сайтове са само част от усилията да се наложат правила за допустимо и недопустимо. Проблемът се отнася и до това кога намесата на цензурата е приемлива и кога – не. А когато става дума за изкуство, дебатът е особено разгорещен, а литературата е най-старото изкуство, което въплъщава словото.

    Коментар от koronal — април 16, 2007 @ 6:43 am

  16. аааааа… за този коментар ще трябва да си взема отпуск…

    Коментар от Ивката — април 16, 2007 @ 7:26 am

  17. Браво Тишо,
    брилянтно. Лошото е че тези дето не са го разбрали това сами, и да го прочетат пак няма да разберат а дружно ще те обявят за глупак.

    Изобщо сериозен проблем в БГ (нямам наблюдения за навън) е че хората сляпо вярват в собствените си заблуди и така ги абсолютизират че са по-склонни да приемат промяна в природните закони отколкото в собственото си мислене.

    Коментар от Bore — април 16, 2007 @ 9:38 am

  18. Човек дето се раждал абсолютно свободен е малко странна позиция. Русо? Общественият договор? Яовек изобщо не се ражда свободен.

    Коментар от Владо — април 17, 2007 @ 7:42 am

  19. Мда, човек изобщо не се ражда свободен. Какаво му е свободното на едно пеленаче?

    Коментар от Багера — април 23, 2007 @ 11:34 am

  20. Също не е задължително да приемате написано от Тишо като стандарт, а да следвате сърцето си ако то ви казва друго – примерно да сте страхливи и виновни роби на рекламата и чужди господари въобще.

    You rule my man!

    Коментар от o6tenqkoi — май 22, 2007 @ 12:47 pm

  21. Пак браво Тихомире! Свободният човек е Бог на Истината!
    А твоята даскалеца по химия е била безкраааааайно права, че всичко е химия! Защото всичко е химия!!!
    Но с ,, Всеки е прав за себе си. Трябва да откриеш своите ценности и да ги отстояваш докрай. С цената на всичко. Общочовешките морлани, социални и групови правила са за посредствените хора.,, Изобще не ми харесва. Ами ако аз дойда и те убия, защото моята ценност в живота е да убивам талантливи писатели, закщото съм права за себе си.
    А само защото:
    – спазвам моралното задължение да уважавам труда на другите;
    – социалното правило да сключа граждански брак с човека, когото обичам и децата ми да са законно родени;
    – помагам на този който е беда, защото ми е колега, съсед, приятел т.е. част от групата; според теб ме прави посредствен човек?! Нещо не ми харесва тук. Ама щом си го написал, значи го мислиш по този начин.
    Свободата не е за всеки. Пусни овцете на свобода и гледай. 90% от хората искат да са стадо. Някой да им казва какво да правят, как да го правят, къде да го правят. На въпроса, ,,Ама защо така?,, , ти отговарят ,,Да бъда като хората,,. Пример са мъжете под чехъл. Жените търпящи дебелите си мързеливи мъже, които ги бият, но ,,бие ме защото ме обича,,. Така е с модата- излез и виж всички девойки са като ксерокопирани. Ама това е модерно в момента. Прилича ти, не ти прилича, не си свободен да избираш, защото ще те отхвърлят от стадото. Така е в медиите- българските журналисти преписват световните новини и се страхуват да кажат собственото си мнение. Защото това е свободата- да кажеш и застанеш зад собствената си позиция. Да бъдеш свободен от страха ,,Какво ще кажат другите.,,
    А и твоите писанки го доказват.И коментарите. Имаш смелостта да изразиш свободно собственото си мнение. За което те поздравявам. Но това дразни някои хора. Просто истината боли. И само Свободния човек е Бог на Истината.

    Коментар от Ван — август 21, 2007 @ 5:12 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s