Писателският блог на Тишо

декември 8, 2010

За писането…

Графоманията е диагноза, с която се гордея. Много хора се обиждат на „графоман”, но те не знаят, че дори най-успелите, известни, признати, изтъкнати и уважавани автори са просто едни попаднали в светлината на прожекторите, добили популярност по волята на Съдбата, супер „закачени” графомани.

Прочетете интервю с който и да е световен автор на бестселъри и ще видите какво има да ви каже той по въпроса „За писането”. Повечето са на едно и също мнение – те пишат, защото не могат без да пишат. Писали са, когато са нямали пукнат лев в джоба, продължават да пишат и сега, когато Изобилието се опитва да ги удави в мангизи.

Пишат в същия стил, със същото темпо, вълнуват ги същите теми и сюжети. Е, може би не със същото темпо. Алчността понякога си казва думата. Лесно е да се превърнеш във фабрика за книги, щом веднъж признаеш пред себе си и пред света, че си графоман.

Искам да споделя с вас как ме споходи тази „болест” и да ви обясня, а може би предимно на себе си, защо никога не съм имал по-ясна идея с какво точно ми се занимава в този живот.

Всъщност, не мога да проследя началото. Помня, че в първи клас първо се научих да чета и после – да смятам. Поглъщах социалистическите „реклами” по върховете на панелните „небостъргачи” и заглавията от „Работническо дело” с невероятен ентусиазъм, после овладях ченгелчетата и запетаите, след което прекарвах часове наред в преписване на текстове от детски приказки. Доставяше ми невероятно удоволствие.

Баща ми беше началник в завод. Там имаше прекрасни пишещи машини. Електрически. Можех по цял ден да седя зад бюрото на някоя от секретарките и да натискам клавишите като обезумял.

После заминах за Северна Африка с родителите ми, където прекарахме две години. Записаха ме в частно френско училище. Там се научих да чета и да пиша на още един език. Поне вече нямах проблеми с математиката. При франсетата се чувствах като истински математически гений. Докато у нас децата вече зубреха таблицата за умножение, френските ученици все още се мъчеха да събират и да изваждат.

На връщане обиколихме цяла Европа с кола. Така се роди първият ми „пътепис”. Всеки би предположил, че в него са описани красотата на Рим, Париж и Мадрид, разкоша на Ренесансовото изкуство, историческото наследство на Стария континент или приключенията и хората, които сме срещнали по пътя. Да, ама не. Плаках със сълзи, когато открих „дневника” си години по-късно. Вътре се съдържаше „безценна” информация от вида: „Днес бяхме във Верона. Изядоха ни комарите… Спряхме на един къмпинг и хапнахме боб с пържени яйца…Днес бяхме в Рим. Там е много горещо. Изкъпах се в един шадраван. Има много просяци. Ядохме сладолед…В Париж ти носят кроасани с шоколад в леглото…Отидохме на  гости при  роднини в Австрия. Заведоха ни на ресторант. Ядохме много хубави пържоли….” Явно голям глад е падал в тая пуста Африка!

В пети клас ни дадоха да пишем отговор на литературен въпрос. За ужас на моите съученици, това  се превърна в любимото ми занимание. Аз не можех да проумея как не ги е страх от класното по математика, а те не можеха да разберат с какво толкова успявам да запълня всички тези страници в тетрадката по съчинения. Изкарвах само шестици на ОЛВ. Това не можеше да се каже за оценките ми по Български език. Мисля, че граматиката ме издава и до днес…

Записаха ме на частни уроци по Български, за кандидатстване в гимназията. Горката преподавателка разбра, че няма друг начин да привлече вниманието ми, освен ако не прекара дълги часове в четене, обсъждане и редактиране на първия ми научно-фантастичен „роман”, озаглавен „Лазерният лъч”. Един съсед се зае да го превежда на Македонски. Кръстихме го „Лазерниот луч”.

Ходех и на уроци по френски. Целта беше да „облека” разговорния език в малко граматика. Преподаваше ми най-добрият педагог – бивш кадър от Сорбоната – още по времето, когато са пишели с мастилница и дървени писалки, и са ги биели през пръстите за всяка капчица мастило, разлята върху белия лист. Абсолютен педант с аристократично потекло – носеше бастунче и часовник на верижка, пушеше „Житан”, пиеше кафето без захар, но никога без глътка коняк, и умееше повече от всичко да преподава френски. Казваше ми, че няма нищо против да си говорим за вампири, върколаци и извънземни по цял ден, стига да е на френски. Върна ми „жеста”, като ме запозна с „Малкия принц” и „Без дом” в оригинал. Така заобичах френската литература.

В гимназията се родиха първите тестостеронови изблици на любовна лирика и кратки, прозаични есета, с привкус на прясно наболи мустачки. Литературата беше любимият ми предмет. За нещастие, преподавателката по Литература се опитваше да ме провали, тъй като не исках да посещавам нейните частни уроци. Не успя да ме провали. Взех изпитите по История и Английски език с прекрасни оценки, приеха ме „първо желание” – държавна поръчка, редовно обучение, отложих казармата с няколко години и спокоен се явих на изпит по Литература без абсолютно никаква подготовка, ей така – за спорта. Изкарах по-висока оценка от повечето ученици, които си бяха губили времето с нейните уроци.

Като студент мечтаех да имам пишеща машина, но все не разполагах с достатъчно пари, за да си я купя. После това стана излишно, защото компютрите навлязоха масово в бита на всички. Тогава се родиха първите истински разкази, писани на ръка в упражненията по Счетоводство и Финанси, после набирани в някой компютърен клуб и разпечатвани  на матричен принтер, само за да попаднат в една папка, която десет години събираше прах в един кашон, разнасян от квартира на квартира, минал дори през военните поделения на флота. Каква беше радостта ми, когато ги „открих” съвсем наскоро. Някои от тях („Нощна птица”, „Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси”) можете да намерите в последната ми книга: „33 любовни истории”.

Останалото, дето се вика, е история….

Тихомир Димитров

Advertisements

12 коментара »

  1. Хех, много интересно ми беше да прочета написаното за писането 🙂
    Моите несръчни опити започнаха с кратки стихчета от по 4 реда, след това продължих с много кратки разкази с драматичен и поучителен край, които не знам дали пазя някъде. След това започнах първия си роман, който нямаше име, въпреки че написах първите 10 глави. Главният ми герой беше безделник, играещ много добре тенис. Щеше да спаси света, разбира се, след като се научи да пилотира F-16 🙂
    Едно нещо не се е променило оттогава до сега. В себе си винаги нося лист и химикал, защото не знам кога ще получа вдъхновение. А то може да те подмине 🙂

    Поздрави!

    Коментар от Биляна — декември 8, 2010 @ 2:23 pm

  2. Хаха, супер! И аз благодаря за споделеното!

    Коментар от asktisho — декември 8, 2010 @ 3:32 pm

  3. Well, човече, ти си късметлия, от мен да го знаеш. В даскало бях математическа паралелка, иначе още от неприлично малък неестествено много обичах да чета. Съвсем пък естествено, досещаш часовете по какво мрази една млада олимпийска надежда по математика, после станала инж точка. Както и да е, аз, за всеобщ ужас, реших да пропиша преди около 10 години, като първите ми опита бяха по-зле дори и то сегашните. Но виж, Биляна е особено хитра с този лист и химикалка, мда. Айде със здраве.

    Коментар от radislav — декември 8, 2010 @ 7:01 pm

  4. Тишо, здравей! Трябва да ти кажа, че пишеш чудесно и си личи отвсякъде, че си започнал отдавна. Но най-вече си ЛИЧИ, че пишеш с удоволствие. За мен това е разковничето на всяко нещо, с което се заема човек. Ако се прави с удоволствие, отдаденост, вътрешна потребност – няма начин да не се получи. Поздрави и все така, а пък граматиката ти е супер, няма за какво да се притесняваш!

    Коментар от zvetanka shahanska — декември 8, 2010 @ 7:48 pm

  5. @ Биляна & radislav: Хора, много се радвам, че повдигнахте завесата над пътя, който сте изминали като творци. Сигурно (дори със сигурност) сме постигнали много и в други направления, но…нека си го признаем честно – това са скучни, праволинейни и предивидими „пътеки“. С предизвестен край. Докато съдбата на един автор е просто такава – нестандартна. Да бъде автор. Да създава. И да се наслаждава на процеса. Това е богоподобна функция! Бих ли сравнил шофирането по магистрала със спускане по буйна река? Не бих. Но бих ли ги заменил? Също не бих. Нуждая се и от двете. „Адреналинът“ просто винаги е повече в абсолютната свобода, която ни дава творчеството. Там има ЕНТУСИАЗЪМ. За Бога, та ние създаваме Вселени! Как да няма ентусиазъм? Разказвачът е диригент в свой собствен оркестър, не втора цигулка в нечий скучен концерт. Това е единствената смислена причина, която ме кара да търся още и още от това изживяване. Звучи малко пресилено и мелодраматично, знам, но човек трябва да си позволи да бъде искрен, особено когато говори за страстите, хм, Тишови 🙂 Желая ви весел празник и на двамата! Не забравяйте, че си оставаме „студенти“ в училището на живота до сетния си миг. What a ride, huh? 😛

    Коментар от asktisho — декември 8, 2010 @ 8:01 pm

  6. @ zvetanka shahanska: Тъкно натиснах „публикувай“ на предишния коментар, когато ти видях чудесното поздравление. Граматиката ми не е супер, по-скоро бих избрал термина „търпи се“, но наистина не се притеснявам. Няма за какво. В първия час на френското училище, помня, използвах ръце и крака, за да се изразявам, но пак стигнах до хората. После учителят ми първо научи български, преди да успее да ми налее бейсик френски в главата 🙂 Благодаря ти за прекрасните думи!

    Коментар от asktisho — декември 8, 2010 @ 8:05 pm

  7. „За писането“ е една изключително интересна (и искрена) книга на Стивън Кинг. Високо препоръчвам!

    (Мога и само да вметна, „български“, не „Български“… 😉

    Аз самият също съм се опитвал да пиша, но очевидно не съм графоман, защото бързо се отказах… Иначе е интересно, как можеш да редиш думи върху хартията (или на екрана) и накрая какво ще се получи… Обичам четенето – добре, че има писатели, които да пишат! 😉

    Коментар от Michel — декември 8, 2010 @ 9:13 pm

  8. @ Michel: Надявам се не искаш да ми съобщиш „новина“ – това бяха най-добре инвестираните 10 лева в живота ми. Познавам хора, обаче, които казват: „Кинг е „клише“, ти също си „клише“, щом учиш текстопис от него!“ Отговарям им: „Научете френски, първо, за да разберете думата „клише“ – как се пише и как се произнася. После научете литература от най-слабия в занаята, ако може – от вашия квартал. И после се пенсионирайте. Аз ще уча от най-добрите в света. Имам десет лева. Мога да си го позволя. Верно трябват читатели, Michel. Липсват ни само авторите…

    Коментар от asktisho — декември 9, 2010 @ 6:01 am

  9. Много точно казано!

    Коментар от Elitsa — декември 9, 2010 @ 6:00 pm

  10. @ asktisho: и аз познавам такива хора! „Акъллии“ в България колкото щеш! Мен са ме учили как да пиша книги хора, които дори едно стихотворение не са написали през живота си! Следвай само себе си, учи се от най-добрите и няма как да сгрешиш! Ти вече го правиш! Феновете ти го потърждават и аз също съм един от тях 🙂 Много успехи ти желая, Тишо!

    Коментар от Радослав — декември 11, 2010 @ 1:41 pm

  11. Аз вярвам във брака. Първо бракът бива църковен и граждански. Всеки от двата си има своята роля. Граждански урежда марериалните отношения. Да тях трябва да ги има. Може би най важната задача на семейството е отглеждането на децата. Това е не само най важната задача на семейството ами и на човека. Колкото и да талантлив един творец, колкото и награди да има за принос към човечеството, колкото и да е продуктивен или важен за човешкото развитие най важната му задача си остава потомството. От тази гледна точка от момента в който е решил да го създава той носи човешка отговорност към неговото отглеждане. Мисля че именно новмативната уредба на гражданския брак би трябвало да урежда тази отговорност, тък като в днешно време мисля че липсва. А това за 90% не е вярно издръжката доколкото знам се определя от възможностите на бащата и е малък процент от неговите доходи.
    Каква е ролява на църковния брак? Всички ние сме християни и знаем че църковният брак е един ритуал, който има своето значение. За мен лично християнството дава една най обща рамка на това какво е добро, лошо, морал и изобщо правила според които човек може да живее достойно. Това е дълга тема но значението на религията според мен е да ни напомня кои сме и кои е правилния път. Вярно че църквата толкова малко успява да говори на разбираем език че е отдалечила всички от себе си. От тази гледна точка християнското семейство е това което пази моралните ценности и помага семейството да се съхрани. А колко добре то си върши работата това зависи от това колко споделяме тези общочовешки правила валидни и след 20 века.
    Мисля че разпадането на семейството във неговата неформална роля е болест на съвремнното общество. Ние всички сме свинкали да го приемаме за нормално но това не е така. Може би даваме приорите на потребностите си пред отговорностите си вместо да бъдем едни балансирани личности. И семейсвото не е задължително да бъде едно задължение а по скоро може да играе важна роля във нашето развитие, успехи и нагласи . Да ние имаме задължения но семейството нидава много повече от това което даваме. Най малкото ни прави улегнали, разумни и балансирани личности. Може би не сме научени на най важното как да съхраним нашите отношения. А сега всички се задават въпроса защо трябва да се съхранява нещо такова. Това е така защото не вярват в тази институция защото според мен не разбират истинското и значение .

    Коментар от мариян — декември 16, 2010 @ 3:49 pm

  12. ГРЕШКА това е за другата статия мисля трябва да се изтрие от тук

    Коментар от мариян — декември 16, 2010 @ 3:53 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s