Писателският блог на Тишо

септември 10, 2017

Етъра, Габрово

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 1:13 am
Tags: , ,

Разбира се, най-хубавата част от всяко пътуване е прибирането у дома:

Тихомир Димитров

 

Advertisements

юли 26, 2017

На море през девет планини в десета

Котор

Точно както в България почти всеки град е „столица” на нещо, така и по западното крайбрежие на Балканите почти няма град, който да не е „Перлата на Адриатика”. Котор е една от тези „перли”, наред с Дубровник, Будва, Макарска и т.н. Намира се в дъното на най-южния фиорд на планетата – тесен и дълбок залив, който се проврира като смок навътре в сушата, измежду километри отвесни планински зъбери, навели чела от двете му страни, подобно на сърдити великани, за които е трудно човек да избере подходящо описание с думи. Самата страна се нарича Черна гора. В превод „гора” значи планина, но точно както Черно море не е съвсем черно на цвят, така и тук наименованието на планината има по-скоро символично значение. Страшните зъбери, зловещите пропасти и зашеметяващите отвеси категорично са концентрирани в западната част на Балканския полуостров. За сравнение, старопланинските джендеми и рилската „пустош” изглеждат като разходка до „Алеко” през уикенда. И зад всички тези ужасяващи кошмари на вертиго-гения, през девет планини в десета, се намира едно хубаво море.

Разстоянието от София до Котор е някакви си 600 километра плюс малко отгоре, но си ги представете по следния начин: завой след завой, след завой, след завой, след завой, и така общо 16 часа клатене по близо 10 000 завоя. Не съм ги броил точно, може и да са много повече… Носете си хапчета за повръщане.

Възможните маршрути са няколко: през две граници (България – Сърбия и Сърбия – Черна гора), през три граници (България – Македония, Македония – Косово и Косово – Черна гора, съответно България  – Сърбия, Сърбия – Косово, Косово – Черна Гора) или през четири граници (България – Македония, Македония – Албания, Албания – Косово и Косово – Черна гора).

Недостатъците на всички останали маршрути, освен първия, са много: червени паспорти, допълнителни застраховки, винетки, пътни такси и прочие. През Сърбия си пътувате директно с личната карта, дори няма да ви поискат зелена карта за автомобила на границата, винетка няма, а магистралната такса е едно евро и половина. Останалите маршрути са каръшки. Ако разполагате с достатъчно време и сте решили да нощувате във всяка отделна държава си струва, но нашата „база” беше в Котор и се водихме от принципа „Колкото по-малко бариери, толкова по-добре”. За справка, на сръбската граница чакахме 4 часа в задръстване, представете си, ако имаше още три-четири „бариери” по пътя…

Дори преминаването през Сърбия, обаче, не е еднозначно. Можете да се залутате из селата около Копаоник, много са живописни, но ще си изтъркате задниците в седалките от лашкане по петокласни планински пътища, ще се „обесите” на коланите и ще си изповръщате червата от друсане по завои с много-много-много дупки, а можете да минете и по първокласните пътища, които заобикалят планините, удължавайки пътя за сметка на комфорта. Тъй като пробвахме двата варианта на отиване и на връщане, ако трябва да повторя това пътуване, бих заложил и двата си тестиса на маршрута: София – Ниш – Крушевац – Кралево – Нови пазар – Подгорица – Котор.

Самият Котор е една миниатюра на Дубровник. Говоря за стария град: тесни улички с висящо на сянка пране, мраморни площади, изтъркани до блясък от сандалите на световния туристически поток, бели фасади, зелени капаци, кипариси и палми; хостел до хостел, миризма на прясно запален хашиш и пържени яйца, брадясли младежи и девойки с небръснати крака – посланици на „развитите държави” – насядали в кафенета, наблъскани из клаустрофобичните пресечки до антикварни магазини, ресторантчета, пълни с пияни туристи бистра, сергии с китайски сувенири, стари камбанарии, котки, опасани в бръшлян задни дворчета, тихи безистени, църкви, каменни стъпала и могъщи крепостни стени…

Гигантските круизни кораби навлизат със сирена в тесния залив, „паркират” точно на 29 метра от входа на стария град и ежедневно изсипват световния туристически поток на три порции. Правят го сутрин, обед и вечер. Бях настанен в апартхотел точно на отсрещната страна на залива и можех да наблюдавам всичко това с чаша отлежало вино в едната ръка и със стар военен бинокъл в другата.

Ако смятате, че като сте отишли на море през девет планини в десета, ще можете да отидете и на плаж, жестоко се заблуждавате. Или поне няма да намерите място, което да отговаря дори на един процент от представата ви за „плаж” в родината. Котор ще ви предложи едни сенчести палмови градинки с нарочно излети бетонни плочи, върху които има пейки и бутилки от предишната пиянска вечер, точно до контейнерите за смет, до някой паркинг или на самото шосе, а оттам по каменни стълби ще можете да се натопите в утайката на дълбокия залив, където се събират всички канали на града и само на стотина метра от вас се разминават 13-етажни кораби.

Котор не е никаква „перла” извън стария си град. „Блясъкът” му се потъмнява от улици без тротоари (изключително тесни и с натоварен трафик, така че си в постоянна „схема” с преминаващите в двете посоки автомобили), изоставени хотели от Титово време (на пъпа на града), занемарени паркинги с използвани кондоми, използвани спринцовки и използвана тоалетна хартия (също на пъпа на града), порутени сгради, „изкормени” рибарски лодки, захвърлени на брега, обезлюдени къщи с буренясали вътрешни дворове, съмнителни пресечки, нахални комари, сърдити хора, рушащи се фасади, изгнили комини от стари соц-ком фабрики, казина с мутро-бароков имидж и други балкански мизерии.

Прави впечатление, че макар Черна гора да не е членка на ЕС, което поставя шенген и еврозоната в една, уж, по-отдалечена перспектива, за която ние тук все още се редим „на опашка”, то еврото отдавна вече е национална валута на страната. Явно са ни „прередили” по някакъв начин. На опашката. Естествено, като балканци, ние трябва да знаем, че опашките са само за балъците. Минималната заплата в Черна гора е между 300 и 500 евро на месец. Цените са с една идея по-високи от българските, но трябва да се има предвид и туристическата „брадва”. В сравнение със Сърбия, Монтенегро изглежда като добре уредена държава.

Дубровник

Докато не отидеш в Хърватска. Всичко се променя още от границата. Пътищата стават смолисто-черни, гладки, с ярко-жълта пееща маркировка и много, вадещи очите дори и през деня, светлоотразяващи знаци. Къщичките наоколо придобиват съвсем италиански вид, с добре поддържан райграс и с автоматични пръскачки в градините, с табели „остар пес” по оградите, следвани от приказно осветени тунели през планините, от места за почивка край пътищата (одморище), екипирани с цветни пързалки, пясъчници, поляни за пикник, барбекюта, супермаркети и пълна липса на фасове, плюс други боклуци по земята, следвани от хубави и разумно построени градове, в които няма начин да се изгубиш, защото всички табели са на четири езика. И всичко това на фона на Адриатическото крайбрежие.

Отделно, гражданите на ЕС получават „облекчаващ” SMS, който ги уведомява, че отново са си „у дома”, че всички разговори се таксуват по тарифите на „родния” им оператор, все едно няма никакъв роуминг, че един мегабайт трафик вече не струва 15 лева без ДДС, а колкото си се разбрал с Мтел, че изходящите повиквания не са вече 7 лева, а входящите 3 и т.н. Човек за малко наистина да се почувства като у дома! Само дето „у дома” не е толкова подредено. И те хваща яд по тази причина.

За първи път бях в Хърватска преди десет години и от тогава съм влюбен в нея. Дубровник е само на два часа път от Котор, с чакането по границата. Истинско престъпление е да не го посетиш, след като вече си прехвърлил деветте планини и най-после си стигнал до морето зад десетата.

Е, има си и неудобства. Например, паркирането в Дубровник бих го поверил на най-големия си враг, ако имах такъв. Независимо дали ще спреш досами крепостната стена в Стария град или на два-три километра нагоре по баирите, винаги ше платиш между 5 и 6 евро на час. Местата за паркиране се намират изключително трудно, както през уикендите, така и през делиничните дни, всичките са платени и, въпреки това, заемането им гарантира поне половин час лутане из трафика по тесните улички нагоре-надолу (всичките еднопосочни) и оглеждане като бухал, докато най-накрая си готов да благодариш на Господ, че си намерил не много удобно място в гората на четири километра от Стария град, където също ще платиш една българска надница на час, за да си оставиш колата. Съветът ми е да се напъхате в първия подземен паркинг, който ви се изпречи на пътя и да се надявате, че имат свободни места. Бъхтенето по баирите на връщане, с пот на челото, в жегата, след изтощителната обиколка из винаги слънчевия Дубровник, така или иначе, е неизбежно. Просто си носете вода. Носете си и куни, защото почти никъде не приемат евро. Особено в местата за плащане на паркинга. Курсът в чейндж бюрото на Стария град едва ли е най-справедливият, който можете да намерите и, докато обменяте валута, за да си платите паркинга с полу-електронната им система, има голяма вероятност вече да товарят возилото ви на паяка, за което ще платите още една минимална българска месечна заплата (като глоба). Знам, че подобни сравнения са тъпи, но паркирането в София продължава да струва межу 50 цента и едно евро на час, а Дубровник не е дори столица…

Дубровник привлича с перфектната си реставрация и със зашеметяващата си история. За гледките да не говорим. Дори сте абсолютно бос(а) по трите въпроса, пак ви насърчавам да го посетите, заради мащабите, архитектурата, и оживлението. Можете просто са седнете на една от мраморните пейки и да наблюдавате тълпата. Пред очите ви, докато си гризете фунийката на сметановия сладолед, ще премине целият свят. Ако сте фотограф, няма да устоите на изкушението да опънете статива и да правите портрети. Цял ден. Просто не забравяйте за колата.

На връщане се отбихме през Дубровнишката ривиера на плаж. Очаквах нещо престижно, оказа се просто комплекс от изоставени хотели, гигатнтски хотели от Титово време, с формата на обърната пирамида, изпочупени, разядени от стихиите, като в пост-апокалиптичен сюжет. С някакво извинение за плаж помежду им: тесен каменист бряг и много чисто море с още по-каменисто дъно. През краката ми мина змийче, което преследваше пасаж от сребристи рибки. Имаше и морски таралежи.

Будва

е „перлата” на Черногорското крайбрежие – курорт, който много прилича на Златни пясъци. Обаче трябва да махнете златните пясъци. И да добавите връх Мусала за фон. Все пак сте отишли на море през девет планини в десета! Плажовете са отвратителни: каменисти, неудобни, тесни, претъпкани, с твърде много фасове по брега и твърде много гниещи водорасли във водата, която беше топла, мръсна и непрозрачна до степен, в която имаш чувството, че плуваш в някаква китайска супа и съвсем скоро ще те поднесат на чуждестранните гости. Иначе всичко друго си е като в Златни пясъци: руските лагерници, пияните англичани, кичът по сергиите, надуваемите замъци, всичко.

Извод и умопомрачения:

Като цяло разходката до Западните Балкани ми се отрази отрезвяващо. Не, че изтрезнявах често, докато не шофирах, просто разбрах, че имам привилегията да съм роден на много по-хубаво, по-разнообразно и по-малко взискателно място. Във всяко едно отношение. Обаче ви насърчавам да поемете „по стъпките на писателя”. Гледките са внушаващи. Този пътепис няма снимки. Реших да не ви развалям визуалния кеф от разходката, ако решите да го направите.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров 

юли 16, 2017

Дървото на поезията

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 12:43 am
Tags:

Тихомир Димитров

 

 

юли 31, 2016

Albena Beach Library

P1280201

По морето станах свидетел на следната сцена:

Ранно утро. В лоби бара на хотел.

Чужденец пита бармана:

„Where is the beach?“*

„The bitch is in the disco“ **

Отговаря му барманът, който изобщо не си е лягал.

Та, новата ми книга е в Albena Beach Library. Оставил съм няколко копия в две от трите плажни библиотеки. Оставил съм и копие от „Душа назаем“. Междувременно продължавам да обслужвам заявки по имейл. Можете да получите два романа в една книга, с личен автограф, където и да се намирате по света:

Подробностите са тук (отваря се в нов прозорец).

Книгата не се разпространява в традиционната мрежа.

P1280209

Приятна ваканция от мен!

На тези, за които тя тепърва предстои!

На останалите:

Има време до септември.

Морето от милиони години е тук и никъде няма да избяга.

P.S

Това НЕ е платена публикация, просто харесвам идеята и подкрепям плажните библиотеки с творчеството си.

–––––––––––––

* „Къде е плажът?“ ** „Кучката е в дискотеката“ (бел. авт.)

Тихомир Димитров

май 25, 2016

Как НЕ се прави пътепис

qrgbwebwe

Изт: onajunket.com

Гълтам всякакви пътеписи с голямо удоволствие. Чета ги в печатни издания, чета ги онлайн, чета пътеписи, където намеря… Сигурно няма ден, който да не започва поне с един пътепис в тоалетната сутрин (на смартфона). И да не завършва с втори в леглото вечер (за предпочитане – на хартия). Освен това много обичам да пътувам и, също така, да пиша пътеписи. Правил съм книги-пътеписи, дълги пътеписи, кратки пътеписи, средни пътеписи, всякакви пътеписи…

От толкова много пътеписи мисля, че най-после разбрах как НЕ се прави пътепис.

Ще наблегна само на баналностите, които често се повтарят, за да ги избягвате:

Станахме в пет сутринта. Къде са паспортите? Ужас, детето има температура…

На никого, ама на НИКОГО не му пука за битовите ви неудобства и проблеми. Целта на всяко пътуване е да ти създаде известен дискомфорт, който да те извади от рутината на ежедневието. Хората затова обичат да пътуват. Ако съм отворил пътеписа ти за Венеция, примерно, то е защото искам да видя Венеция през твоите очи, дори вече да съм ходил там, а не защото ме интересува какво си ял и дали си акал, преди да пристигнеш на място. Започвайте направо с дестинацията.

Полетът ни се забави с три часа, нелюбезната жена зад гишето ни се накара, а кафето на летището беше ужасно. 

Бе на кого му пука? Ти си просто един от стотиците милиони пътници, които днес ще се придвижат от точка А до точка Б по земното кълбо чрез въздушен, воден или сухоземен транпорт. Ако си бежанец, който за малко не се е удавил край бреговете на Италия, става да споделиш. Ако си свалил стюардесата – също. Ама ти си просто един скучен турист. Поредният. Започвайте направо с дестинацията, да му се не види!

Там ядохме X,Y и Z. Беше много вкусно! Препоръчваме.

Нека да се разберем по един важен въпрос: в първо лице множествено число („ние”) имат правото да се изказват само: а) бременните жени, б) царските особи, в) папата и г) хората с глисти. Това не е чак толкова важно. По-важното е, че няма как да споделите вкусовите си рецептори с читателя посредством текст. Снимането на храната също не помага. Да, може да споделите един-единствен местен деликатес, който сте опитали и е нещо неземно, но 99% от пътеписите напоследък са за плюскане и само 1% се концентрират върху дестинацията. Започнете направо с дестинацията.

Снимките: Аз пред замък. Аз пред статуята на едикойси. Аз пред езерото в парка и зад мен – лебед.

Мислите ли, че украсявате замъка? Че му придавате някаква допълнителна стойност? Ами парка? Дали статуята на едикойси става по-значима от това, че вие сте решили да застанете пред нея, подобно на всички останали единици от стадото, наречено „туристически поток”? Наблегнете на дестинацията! Вашия пътепис хората ще го четат заради мястото, а не заради вас… Собствените (авто)портрети може да си ги запазите за най-близките в семейството. Гарантирано и на тях ще им писне, но поне ще се правят, че им е интересно – все пак сте роднини.

Подробностите за хотела. Колко широка е банята. Къде се намира асансьорът…

Всички хотели по света си приличат. Настаняването може да бъде любопитен фрагмент от пътеписа ви само ако гостувате на местни, които предлагат съвсем различен поглед върху дестинацията, от гледна точка на хора, които вече живеят там, при това – отдавна. Техният бит за читателя ще бъде интересен. Примерно, отивате в Хавана да живеете при кубинско семейство в стара къща от колониалната епоха. Споделяте ежедневните битови грижи и неволи на семейството, да речем – къпете се заедно от бидон в двора, защото няма вода. Или участвате в производството на домашен ром. Помагате им да си ремонтират старата „Чайка” с подръчни материали. Научавате се да свирите на китара. Приготвяте ястия по домашни рецепти, които не ги знае дори le chef в най-оборотния кубински ресторант в Ню Йорк. Танцувате на улицата заедно под дъжда. Тогава да. Но масовият туристически ол-инклузив пакет е по-изтъркан дори от изтривалката пред входа на родния ви дом – на никого не му пука.

Тонове суха информация за забележителностите, която читателят може и сам да си намери в интернет. Ако му е интересно…

Даже да не сте пейстнали инфото най-нагло, какъв е смисълът? Разкажете своето лично субективно преживяване! Историята на Айфеловата кула не е нито лично, нито субективно преживяване. Сложете един линк за по-любопитните и продължавайте нататък… Освен ако не можете да преразкажете историята в хумористичен стил, например. Тогава вече е друго.

Три милиона снимки на детето ви пред някакъв фонтан:

Бабите ще плачат от умиление със сигурност, но не и вашият читател. Той ще се разплаче от скука в най-добрия случай. Напразно си мислите, че хората by default харесват деца. Това не е вярно! Хората by default са егоисти. Те харесват своите деца. И вие не правите изключение от това правило…

Още подробности за храната в хотела:

Навсякъде сервират бъркани яйца за закуска. Ако сте отседнали в място, където нощувката се равнява на средната надница за града, държавата или района, със сигурност няма какво ново / интересно да споделите. Ако сте били в Риц и сте си поръчали по румсървис хайвер от белуга, докато чакате да ви внесат роял в хола на кралския апартамент, защото на гости ще идва сър Елтън Джон, тогава вече е друго…

Снимки на местната валута:

Обикновено показват пачка супер обезценени банкноти, разпръснати върху масата, с която можеш да си купиш максимум кутия цигари. Вижте: „Тонове суха информация, която читателят може и сам да си намери в интернет” по-горе.

Пиянски снимки:

Напили сте се в чужина? Ехаа! Ама верно ли? При това на Нова година? Колко оригинално!

Информация за най-тъпите развлечения, взети направо от туристическата брошура:

Например: колко струва разходката с корабче по канала, колко време продължава, откъде точно тръгва, разписанието му и т.н. Не, че е лошо, просто издава липса на въображение.

„Перифразиране” на местните цени в лева:

Кафенце за 14 лв и чайче за десет? Еми, целият град сигурно разчита на доходите от туризъм. Има причина местните да получават за ден колкото изкарвате на месец в България. Това всички го знаем. Освен това знаем, че в Швейцария е скъпо, а в Бангладеш – евтиния. Просто не е интересно.

Размазани снимки с лошо качество:

В аматьорското порно, пардон – в аматьорските пътеписи напоследък снимковият материал сериозно преобладава над неграмотно написания текст, като обем. Само по себе си това е лошо. Още по-лошо е, когато снимките не стават за гледане, защото не се вижда нищо на тях. „Авторът”, който вкарва максимум по едно изречение с пояснения между некадърните си фотографии и допуска по 16 правописни грешки на ред, сигурно си мисли, че спазва правилото: „едно изображение струва колкото хиляда думи”, но в неговия случай то струва точно колкото 1000 думи без единицата в началото…

Текст, пълен с правописни грешки:

Всеки има правото да се изказва в интернет, но това все още не значи, че е способен да премине успешно матурата за седми клас…

Кратък речник на чуждите думи, най-вече: „обичам те” и „наздраве”.

Ще ви открия една малка тайна: сочната псувня е за предпочитане, понеже я няма в разговорника.

Купища детайли за туроператора и за скучните допълнителни екскурзии, които предлага:

Отново един линк ще бъде напълно достатъчен. Ако чак ТОЛКОВА държите да споделите.

Снимки на закупени евтини сувенири от някоя сергия:

Евтините туристически сувенири в цял свят си приличат подобно на тризвездните ол-инклузив хотели. Банални са до притъпяване.

Елементарна транспортна логистика:

Колко струва билетчето за градския транспорт, картата за деня и т.н. Бас хващам, че има ценоразпис на място. Всеки, като пристигне, може да се ориентира. Ако не знае, ще пита. Виж, в случай, че сте пътували с кучешки впряг през полярната нощ или сте взели хеликоптер / ледоразбивач на стоп, тогава вече има с какво да зарадвате своите читатели.

„Премеждия”, които всъщност не са никакви премеждия:

Например, ударили сте си малкия пръст на крака. На кого му пука?

Подробна информация за хора, които читателите не познават:

Ако сте обядвали в президентския дворец на някой диктатор, след като ви е поканил на екзекуция на политическите си врагове, определено има какво да споделите с читателите. За личността на вашия домакин. Ще ни бъде интересно да разберем даже какъв цвят са били салфетките върху масата за хранене. Но, ако сте били на семинар с „оригинален” водещ или ви е развеждал смешен, смахнат екскурзовод из някакви руини, едва ли можете да убедите аудиторията си какво невероятно чувство за хумор е притежавал.

Бай Ганьовски номера:

Икономисали сте 5 евро? Минали сте гратис в метрото и даже не са ви поискали билетчето за проверка? Пресичате улиците на червено? Браво на вас! А сега можете да изтриете целия пътепис и никога повече да не ни занимавате със своята посредственост. Когато нещо се среща толкова често, то не е интересно, интересни са само изключенията, за сметка на правилото. А целта на всеки пътепис е точно такава – да бъде интересен.

Информация, която всички знаем:

Че в Дубай има закрита снежна пързалка. Че из Венеция се придвижват с лодки по каналите. Че Рим е „вечният град”. Тези неща всеки ги знае. Губите своето време, губите и времето на читателите, за да им докажете, че сте поредното клише, лишено от всякакво въображение. Всъщност, целта ви е просто да се изфукате, че сте били там, нали? На никого не му пука, приятели!

Дребен алъш-вериш:

Купили сте за две евро някакъв боклук, който преди това е бил обявен за десет евро на сергия в Мароко? Еваларка! Метнали са ви при всички случаи, защото това им е работата. Нали не смятате, че сега някой ще ви наеме за контрактор в международна компания, впечатлен от вашите умения да „преговаряте” с уличните търговци в страна, където дори не знаете езика?

Местните не са чували за България, но знаят кой е „Стоичков”?

Бас хващам, че знаят и кой е Марадона…

Ще спра до тук, за да не се депресирате максимално, спомняйки си последните няколко пътеписа, които сте публикували в интернет. Споко, моите не се различават съществено от вашите. Просто споделям малко личен опит.

Тихомир Димитров

май 5, 2015

Пролетна разходка из старините в Лудогорския край

IMG_1170

Люлякът ми замириса. Птичките пърхат из буйните цветове на плодните дръвчета, пеят любовни песни и ни подканват да излезем навън, където всичко изглежда като една хубава свежа салата, а когато времето е слънчево и има достатъчно почивни дни, обикновено гледаме да сме някъде сред зеленината, за да бъдем по-близо до природата. И там да си изядем свежата салата.

Лудогорският край предлага чудесна възможност за целта, все пак, издава го и самото му име – горите тук наистина са лудички, в хубавия смисъл на думата. Слабо познат, той разполага с гъста мрежа от исторически забележителности, което придава един по-интелектуален привкус на задължителните ракийки със салатки и пържоли на поляна, толкова типични за сезона.

Започваме от Разград – града шампион. Тук, освен да пиете кафе на джезве в модерния, лъскав бар на победителите, да се наслаждавате на спортни трофеи и да си говорите за футбол, можете също да се потопите в Епохата на древен Рим.

ABRITVS

Абритус е малко римско градче, по-скоро казарма с прилежащите й постройки, което е останало в историята със смъртта на император Деций Траян. Легендата гласи, че по време на изненадващо с численото си превъзходство нападение през нощта, неговият син и съ-управител загива от вражеска стрела. Озверелите готи посичат войската на императора пред очите му, той тръгва да се спасява с бойна колесница на две колела, затъва в блатата из местността и намира гибелта си там.

В самото начало на Разград, близо до фармацевтичния завод на гусин Домусчиев, още един от пилоните на местната икономика, ще намерите археологическа експозиция и чисто нов, интерактивен музей, плюс руини, основно надгробни паметници и жертвени камъни, както и остатъци от крепостната стена на Римския град. Тук се намират и разкопките на „Вила Урбана”, издържана в най-добрите традиции на класическия, късно-античен архитектурен стил. Повечето находки продължават да са затрупани от построения върху тях завод за антибиотици, издигнат още през комунизЪма. Може би това ще ги съхрани за следващите, надяваме се, по-умни поколения.

Територията е богата на историческо наследство от най-различни времена. Местните казват, че когато тракторите тръгнат да обръщат земята, след тях като мравки пълзят хора с металотърсачи в ръце, които нерядко намират я някоя стара монета, я връхче от стрела. Археологическата експозиция действително си заслужава. Опитните гидове ще ви разведат из миналото чрез артефакти от пра-стари времена: земеделски сечива, домакински съдове и инструменти на хора, живели тук преди 15-20 хиляди години. До тях са изложени далеч по-фините и съвършени находки от Тракийската епоха, следват Римските артефакти и накрая – ризници, шлемове, мечове, копия, стрели и боздугани от Второто българско царство.

На излизане от експозицията ще минете през лапидариума, богат на джипег от трети век и ще се озовете право при руините на античния град, където е разположен новият интерактивен музей. Той се отличава от класическите музеи по това, че не е скучен. Целта му е да прекарате няколко часа вътре, особено ако сте с деца. Идеален е да се скриете от жегата и да си разширите познанията за древния Рим. Все още не беше отворен, но предполагам, че през лятото ще работи.

Част от образователните му развлечения ще включват: възможността да си отпечатате глинена монета с лика на избран от вас император, да облечете римска тога или да се предрешите като матрона, да „посетите” древно-римска кръчма, да се запознаете с менюто на всеизвестните римски пирове, да сравните цените на жилищата, виното и основните хранителни продукти с днешните, изчисллени в левове и в евро, да разберете какви подправки са използвали, как са готвили, какво са пиели, да видите модните дамски и мъжки прически от онова време, да се запознаете с различните начини за разкрасяване при жените, да изучите знаците на търговците от пазарите, да подредите пъзел с антична мозайка, да разберете устройството на римската армия, да отговаряте на въпроси, които ще проверят какво сте научили и какво не сте успели да запаметите, да гледате филми, мултимедийни презентации и други. Предвиден е дори детски кът, където най-малките ще се правят на археолози, изравяйки от пясъчника различни „находки”.

Лично аз съм любопитен към детайлите и идеята за интерактивен музей ми харесва, въпреки неизбежния му бутафорен елемент. Много съм чел за живота в древен Рим, но именно от посещението си в Абритус разбрах, че за да получиш титлата „ветеран” е трябвало да служиш 25 години в армията. Самата титла е плочка с надпис, изложена сред археологическите експонати в досегашния музей. Тя дава правото на притежателя си да има собствени земи в пограничните райони, да получава пенсия и, забележете, да пие неразредено фалернско вино, принципно достъпно само за аристократите. Има, обаче, една малка подробност – ако не запише сина си в армията, всичките му привилегии се отнемат.

Ивановските скални манастири

Още неизтрезнели от доброто фалернско вино се озоваваме в крепостта на средновековното монашество от разцвета на Второто българско царство. Ивановските скални манастири са известни с добре запазените си стенописи. Тук в мълчаливо съзерцание са живели християнски монаси, последователни на исихазма. Обитавали са скални ниши, от които местността изобилства. Църквата на манастирския комплекс, където са най-запазените стенописи, също е вдълбана дълбоко в скалите.

Батката, който изнася „беседа” там, is a fucking joke – дразни се, че туристите му задават еднакви въпроси. На които отговаря със заядлив коментар. Не се набутвайте за „беседа”, няма да получите такава! Освен ако не сте мазохист, който обича да си плаща, за да го назидават с поучителен тон. По-добре си хвърлете парите долу – все някой ще ги намери в подножието на скалата и ще отиде да си купи бира с тях. Така ще бъдете в услуга на човечеството, а после се постарайте да откриете шефовете на тоя батка и направете всичко възможно, за да го уволнят. Така ще направите услуга и на него, тъй като очевидно се измъчва. Мястото му определено не е там. Другаде ще бъде по-щастлив. Но спираме с това недоразумение за екскурзовод до тук.

Гледката от високо е очарователна. Има панорамна тераса, но трябва да внимавате с разходката по канарите, защото духа силен вятър, стръмно е и всяко падане ще ви бъде последно. Местността изкушава с еко-пътека, където пък е хубаво да се оглеждате за влечуги и да си носите по-високи обувки. Самото изкачване до скалните ниши е удобно, по-скоро леко задъхващо, отколкото изваждащо езика на показ. Хубавото е, че каменните стъпала са потънали в сянката на гъста растителност и поне слънцето ще ви пощади, докато се потите. За разлика от злия батка, който ви очаква горе. Ако ви мързи да се катерите, можете да останете долу, при колите, където да лющите спокойно бири на сянка, по два лева парчето, от дюкнчето за сувенири. Тъкмо ще си спестите срещата със злия батка.

Средновековен град Червен

Оставаме на средновековна вълна. Още не ви е изсъхнала потта от катеренето до скалните манастири, когато паркирате в подножието на крепостта Червен, надвиснала над малко селце със същото наименование. Тя силно наподобява крепостта Овеч при Провадия. Функционирали са по едно и също време. Червен, обаче, е бил с по-голямо военно-стратегическо значение. Смята се, че е охранявал пътя към Царевград Търнов, един вид – последната отбранителна крепост преди столицата. Изглежда непристъпен, но не е успял да се опре на турците.

Винаги съм се питал, попадайки на такива места, как не ги е мързяло, аджеба, да мъкнат тежките ризници, шлемове, мечове и щитове нагоре-надолу по всичките тези стъпала в жегата? После се сещам, че, всъщност, войниците са прекарвали по-голяма част от времето си горе, по крепостните стени, че не е било жега през цялата година и, че, в крайна сметка, не е било въпрос и на личен избор.

Какво ще откриете, след като се изкачите най-после горе? Ами, руини от множество църкви и една епископска катедрала, частично запазена отбранителна кула, подобна на Балдуиновата в Царевец, основи на жилищни сгради, водохранилище, следи от железарски работилници и полуразрушени зидове от крепостни стени. Гледката отново е приятна, дори само заради нея си заслужава. Самият средновековен град има интересна история. Препоръчвам ви да се запознаете с фактите, преди да го посетите. Попитайте чичко Гугъл.

Долу, край рекичката, ви очаква кръчме на самообслужване. Не предлага много повече от скара, пържени картофки и бира, но дебелата сянка на дърветата и ромоленето на водата са чудесна отмора за слънчасалия турист.

Царската тракийска гробница в Свещари

Влизането е строго регламентирано. Задължително с екскурзовод, по групи, с предварително записване. Купувате си билети (14 лв на човек) и чакате да ви дойде редът. Чакането може да се проточи – между 20 минути и 2 часа, според големината на туристическия поток. Най-натоварено е през почивните дни. Вземете ли си билети, стойте там! Не е добра идея да ходите да се размотавате из околността, докато чакате, защото може и да не дочакате. Екскурзоводът идва, пита къде е вашата група и, ако никой не се обади, продължава със следващата, а билетите ви изгарят.

В местността има над сто неизследвани могили. В случая се редите на опашка само за една от тях – тракийската царска гробница, като имате възможност да посетите и съседните две, разположени в непосредствена близост. Цялата идея е да видите с очите си последния дом на владетел, умрял преди 2300 години. Трябва да ви кажа, че си струва парите и времето, тъй като гробницата е красива, много запазена, почти липсват реставрации по нея и е добре консервирана.

Представянето й също е ефектно – да не повярва човек, че се намира в български туристически обект! Влизате през голяма, плъзгаща се врата, която потъва в стените. Пред очите ви постепенно се разкрива гледката… Трябваше да добавят и малко музичка за по-така… Климатичната система вътре се грижи за поддържането на постоянна температура и влага. Не се допускат много хора наведнъж. Престоят им също е ограничен. Навсякъде има камери. Снимането е категорично забранено. Екскурзоводите са компетентни. Понякога бързат и може да са леко претоварени, но като цяло са услужливи, симпатични хора.

Ако трябва да използвам шестобалната система, то организацията на туристическия поток в Ивановските скални манастири е за две на релси, докато тази тук е за пет и половина. Изнурителното чакане е основната причина да не им достига за пълен отличен, както и фактът, че туроператорите са с предимство, заради по-ранните си записвания. Двете обстоятелства, обаче, си имат съвсем логични обяснения, така че спокойно могат да се преглътнат.

Едва ли ще ви занимавам с исторически сведения за тракийските гробници в Свещари. Траките, така или иначе, не са оставили писмени сведения, макар да са имали високо развита култура, която граничи с елинската. Така че, всичко, което ще чуете, са хипотези на историци и предположения на археолози. Има доста писано из нета за мястото. Посещението му на живо си заслужава. Оставя добри впечатления.

Демир баба теке

Вече бяхме при християните-исихасти, отдали се на мълчаливо съзерцание от скалите, сега идва ред и на алианите – разклонение на шиитските мюсюлмани. Наричат ги още „алевии”. Те се отличават по това, че почитат основно гробовете на своите учители. Демир баба (железният баща) е полу-историческа, полу-митична фигура, живяла тук през 16-ти век, която гледа еднакво благосклонно на християни и на мюсюлмани, на турци и на българи. До ден днешен гробът му е място за преклонение на хора от различни етноси и религии. Местността е била почитана като свещена още в древни времена, за което свидетелстват издълбаните в каменната ограда символи и надписи на различни езици, в това число и на иврит.

Аязмото в двора е лековито за очни заболявания. Залепен за самия храм ще намерите наклонен камък, върху който се поляга с главата надолу за здраве. Вътре, около отрупания с цветя саркофаг, има нахвърлени по земята възглавнички – чудесно място да се усамотите, да облегнете глава на стената и да помълчите. Мястото е много близо до Свещарската гробница. Има чудесни поляни за пинкик.

Плиска

За десерт си оставихме Плиска. Отново ще ви спестя историческите сведения, които са колкото известни, толкова и широко достъпни. В добре уреденото музейче има изложени археологически артефакти от ранното Средновековие, магазинче за сувенири и дружелюбен батка, който малко бързаше с обиколката, но поне беше добронамерен. Там ще видите и една от колоните на Омуртаг, но не тази, върху която пише, че човек и добре да живее се жени. 🙂

Чудесно са се справили с възстановката на прабългарска шатра в двора. Особено реалистичен е интериорът. Имаш чувството, че някой наистина живее вътре и обитателите всеки момент ще си дойдат. Опияняваща е миризмата на животинските кожи, което значи, че са използвани автентични материали. Останалото е ходене из остатъци от каменните основи на крепостни стени, на дворец, на водохранилище, на баня, на цитадела и на болярско жилище. Мултимедийният център беше затворен.

Поука:

За обиколка на изброеното до тук са ви необходими два дни. Ние нощувахме в живописната местност „Пчелина” – вилна зона край Разград. Хотел „Куванлъка” е непретенциозен – както по отношение на цените, така и по отношение на възможностите, които предлага. Персоналът е млад, леко несръчен, но супер любезен. Стаите са малко клаустрофобични, но добре поддържани и чисти. През лятото има външен басейн. Мернах дори фитнес зала, която не видях да се ползва. Почти всички канали по телевизията са на турски език. Язовирът наблизо е чудесен за пикник. Предполагам, че е подходящ и за риболов.

P.S

Снимките са датирани погрешно от май 2014-та, всъщност са от май 2015-та. Информацията е напълно актуална. Весели празници!

Тихомир Димитров 

октомври 17, 2013

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

1  2

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

3

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

юни 14, 2013

Как да си организираме пътуване с ниска цена?

SPNC

Първоначално мислех да озаглавя тази статия „CouchSurfing vs HostelWorld“, но двете, всъщност, не си противоречат, а чудесно се допълват. Oсвен това, има и трети елемент, който е неизбежен – самолетните билети. Затова реших да обединя опита си в самостоятелно организираните пътувания с ниска цена и, преди настъпването на летния / отпускарски / туристически сезон, да ви дам няколко полезни препоръки.

Когато пиша статии от рода „Как да…”, аз винаги се ръководя от един прост, но основополагащ принцип – трябва задължително да съм минал през тези неща, да съм се сблъсквал многократно с тях, да съм си „чупил главата“, да съм си взел съответните поуки, да съм ги съпоставил с опита и впечатленията на други хора, да съм си направил съответните изводи, да е минало известно време и, от разстояние на времето, тези изводи / поуки все още да ми изглеждат правилни / коректни/ действащи / полезни.

Какво значи „пътуване с ниска цена?” Ами и тук принципът отново е доста прост. Съответното пътуване, с всички разходи в него, включително: настаняване, самолетни билети, храна, алкохол, пазаруване, придвижване и джобни да не надвишава цената на един месец престой в София, в т.ч. парното, тока, квартирата, такситата, маршрутките, градския транспорт, храната, алкохола, джобните и прочие „пера” от бюджета на малкия човек, принуден да живее в големия град. Накратко, самостоятелно организираното пътуване с ниска цена е онази разходка в чужбина, за която няма да платиш повече от нетната си месечна заплата.

А, да, има и още едно изискване – продължителността да е минимум една седмица.

На този принцип бяха организирани пътуванията ми в:

Камино де Сантяго (Испания) – месец и нещо;
Амстердам (Холандия) – почти десет дни;
Берлин (Германия) – почти десет дни.

Хърватска беше самостоятелно организирана, но на четири колела. Малта  и Гърция си бяха чиста проба организиран, масов туризъм, а в Египет  бях на гости при дългогодишни приятели, така че не се брои… Пък и не навсякъде имаш приятели и не навсякъде можеш да отидеш на четири колела, тоест най-добрият вариант (плюс най-евтиният и най-бързият) е да се лети.

Такааа. Наближава летният отпускарски сезон, искаш почивката си да я изкараш някъде навън, за разнообразие. Предполага се и, че имаш бюджет за издръжката на един човек в Софето, т.е едни хиляда точки примерно. Но може и по-малко.

Поставям няколко предварителни условия. Самостоятелно организираните пътувания с ниска цена ИЗКЛЮЧВАТ следното:

– Ставане от компютъра, за да ги организираш;
– Повече от два часа за организацията;
– Елементи на страх и мизерия при настаняването;
– Компромис с качеството или количеството на храната;
– Компромис с хигиената;
– Въздържание от алкохол, заради икономии;
– Въздържание от нощен живот, заради икономии;
– Въздържание от хранене в ресторант, заради икономии;
– Въздържание от джиткане свободно из дестинацията, заради икономии;
– Въздържание от пазаруване, заради икономии;
– Броене на стотинки от джобните, защото не стигат.

Не, напротив. Идеята на самостоятелно организираните пътувания с ниска цена е такава, че да се почувстваш като бял човек, т.е да си спокоен, да харчиш умерено и паричките да ти стигнат за всичко. Как става това? Ето как:

Самостоятелно организираните пътувания с ниска цена (СПНЦ) имат няколко елемента, в следната последователност: 1/ полет 2/ настаняване и 3/ на място. Трябва да ги организираш в същата последователност, за да станат нещата. Обезателно първо фиксираш датите на полета, после резервираш настаняването и чак накрая започваш да мислиш за поведението си, като турист, на място.

Полет

LowCost компаниите са само един от вариантите. Не бива да забравяме, че редовните авиокомпании понякога пускат оферти / промоции, които бият по цена ниско тарифните авиолинии, а пътуването с редовен полет си има своите предимства: получаваш безплатен сандвич, вино, бира, кафе или чай. Получаваш запазено място (до прозореца). И повече права, като потребител. А, да, щях да забравя – тоалетната също е безплатна. Защото има нискотарифни авиокомпании, които и за пишкането на 10 000 метра височина ще ти поискат доплащане. Така че, не се фокусирай само върху нискотарифните авиолинии. „Цаката” на СПНЦ е другаде. Тя се нарича гъвкавост.

Ето един прост пример: Да речем, че искаш на всяка цена да отидеш само и единствено в дестинация Х. Е, да де, ама само полетът ти дотам и обратно е 2/3 от бюджета. Има два варианта: или плащаш за небесния автобус и се лишаваш от всички други, по-приятни неща, когато пристигнеш. Или просто си избираш друга дестинация! Има сигурно десетки интересни места в Европа и стотици по света, където си заслужава да отиде човек. Има и авиокомпании, които са готови да те транспортират до там за цената на едно ходене в кварталната кръчма или по-евтино от бензина до морето. Така че, гъвкавост му е майката! Та нали затова си турист, човече! Нямаш бизнес срещи, не те очакват преговори, не отиваш да подписваш договори, не гониш никакви срокове. Какво значение има дали ще си махнеш главата в точка А или в точка Б? Целта е да излезеш от страната и да видиш малко свят, но най-важното – да не си притеснен с парите.

Е, ако на всяка цена държиш да отидеш точно, ама само и единствено в дестинация Х, то тогава пак има варианти: единият от тях е да разкараш жена си. Само се закачам. Не, вариантът е да си наясно кога ще пътуваш и, ако е през лятото на следващата година, примерно, да започнеш да търсиш самолетни билети още в края на това лято. Друг вариант няма.

Откъде да купя билети?

– От самия сайт на авиокомпанията
– От интернет посредник или туристическа агенция онлайн
– От туроператор онлайн

Пазаруването на билет директно от авиокомпанията ти спестява едни десет евро надценка, които посредникът може да си калкулира отгоре. Но има и известни несъвършенства: трябва да ръчкаш из сайтовете на десетки авиокомпании, докато си намериш подходящия полет. Така че надценката, ако я има, в повечето случаи си заслужава. Аз лично използвам вече няколко пъти услугите на Usit Colours. Търсачката им е добра и обединява реалните оферти на десетки авиокомпании, като идеята е да получиш „моментна” картина на възможно най-евтините полети до избраната от теб дестинация, в избрания от теб период. Разбира се, ако не си претенциозен, може и просто да прегледаш докъде, аджеба, ще се намери авиокомпания, която да те транспортира за едни 50 лв, примерно. Друго предимство на Usit Colours: може да се плаща с дебитна и кредитна карта. Веднъж платих с дебитна карта по телефона. Не им правя реклама и не са ми платили за тази публикация. Просто съм доволен от обслужването. Затова всеки път, когато реша да ходя някъде търсенето ми започва със сайта на Usit Colours.

Пазаруването на билет от туроператор е друг възможен вариант. Туроператорите предлагат основно all-inclusive ваканции, но има и една харабия, наречена last minute offer. Има и сайтове, посветени изцяло на това. Просто напиши last minute offers в Google. Идеята е, че с last minute offer може да получиш и полет, и настаняване, и три пъти хранене на ден срещу много, ама много ниска цена, а когато пристигнеш на място, вече само от теб зависи дали ще се оставиш да те мъкнат като животно по забележителности или ще си джиткаш айляшката, където прецениш, когато прецениш. Без групата. По-важното е, че ще си имаш легло, често в сносен хотел, където ще те очаква и дежурното хапване по три пъти на ден, плюс безплатен алкохол. Last minute offer не означава задължително тръгване в последната минута, но пак се изисква известна гъвкавост. Примерно, вчера не си знаел изобщо къде ще ходиш, а днес вече знаеш, че след два дни летиш за еди-къде-си.

Настаняване

Такаааа. Вече си резервирал полет и знаеш от кога до кога ще си там. Ако не си намерил last minute offer, настаняването също зависи от теб. Вариантите са няколко: хотел, хостел, частна квартира или на гости. Последният е абсолютно безплатен. Тук влизат в употреба моите любими „инсрументи” за настаняване: Hostelworld и Couchsurfing.

Идеята на каучсърфинга е да отидеш на гости у много добър приятел в чужбина, където и да е по света, с единствената разлика, че никога не сте се виждали преди, не се познавате и до вчера дори не си знаел, че този човек съществува.

Не е толкова лесно, колкото звучи. Изисква се известна предварителна подготовка. Давам я в следната последователност:

Първо си регистрираш профил. Безплатно е, все едно правиш регистрация в ABV. После се постарай профила ти да е пълен. Подбери си хубаво снимките, качи повече, за да виждат хората, че си реален, разкажи им къде си ходил, какви езици знаеш, къде искаш да отидеш, какви хобита и интереси имаш, каква музика слушаш, какви умения притежаваш. Сподели повече за себе си. Абе, попълни всички графи. Направи го качествено, бъди искрен и, въобще, опитай да представиш своя милост в реалистична светлина. Все пак, целта е на живо да срещнеш хората, които ще го четат този профил. Ако има сериозни разминавания между профила и личността, която стои зад него, ще има и негативни препоръки от тези, които са го забелязали, а това директно прекратява възможността ти да използваш и занапред този вариант на интересно, разнообразно, качествено и безплатно настаняване по света.

Важно уточнение: каучсърфингът не е обмяна на визити, т.е можеш или само да пътуваш, или само да настаняваш гости, ако искаш. А може и двете, като връщането на гостоприемство е по твой избор и в никакъв случай не е задължително.

Каучсърфингът не е и безплатен хотел. Целта е да се надушиш с „твоите хора” по света, за да бъде настаняването приятно както за теб, така и за тях. Чети профилите внимателно и прави лични, персонализирани запитвания, базирани на прочетеното.

Примерно човекът, който ни подслони в Берлин се занимаваше с електронни книги, беше „на моя акъл” и на моята възраст, имахме доста сходни интереси и теми на разговор, знаехме едни и същи езици. Така стана възможно не само да получа безплатни ключове за апартамент в центъра на Берлин, но и да има с кого да си говоря, кой да ме ориентира, от чие вино да пия и в чия кухня да цапам, докато се опитвам да сготвя специалитет.

След като имаш вече качествено попълнен профил, препоръчително (но не и задължително) е да си направиш айдентити и локейшън чек. Това значи да докажеш на общността, че наистина си този, за когото се представяш и, че наистина си от там, откъдето твърдиш, че си. За целта, първо плащаш дарение (малко повече от десет долара), личната ти информация се блокира, за да не можеш да я променяш и по обикновена поща получаваш картичка, съдържаща идентификационен код, който трябва да въведеш в сайта. Веднага след това профилчето ти светва в зелено. Тоест, веднъж през банката са ти проверили самоличността и, още веднъж, през пощата, са ти проверили местонахождението. Така че, вероятността да си крадец, сериен убиец или изнасилвач намалява. Хората имат повече основания да ти вярват. Пък и да си, в сайта вече знаят всичко за теб и първата им работа е да съобщят на полицията, така че си лесно откриваем в случай на нужда…

След като се верифицираш е хубаво да потърсиш приятели, които също имат профили там. Разменете си приятелство, напишете си по една добра препоръка един за друг. Това допълнително увеличава доверието и ти позволява по-пълно да се възползваш от  възможностите на този вариант за безплатно настаняване. След като си свършил всичко това, остава да си намериш домакин в мястото, за което летиш. Преглеждай профилите внимателно. Седем пъти чети и един път – пиши. Постарай се запитванията ти да не са копи-пейст, а да са съобразени с информацията в профила на потенциалния домакин. И да са искрени. Не се сърди, ако ти отказват настаняване. Всеки има правото да отказва и никой не ти е длъжен с нищо. Все пак, ти искаш да се натресеш у тях, нали така? Хората може да имат други планове. Всичко е на добра воля и нищо не става на сила. Може да получиш гостоприемство само за част от периода, може да получиш и за целия. Не спирай да опитваш.

Когато пристигнеш на място, дръж се като добър гостенин. Не разрушавай къщата на домакина. Пази чисто. Съобразявай се с правилата за пушене, домашни любимци, бебета и прочие. Не притеснявай с нищо. Все пак, ти си на почивка, а те обикновено са на работа по същото време. Не изисквай. Нищо не пречи да измиеш чиниите, примерно, след като сте се наяли, да подариш шише домашна ракия или някакъв дребен сувенир.

Недостатъкът на каучсърфинга е, че може да ти вържат тенекия, а може и изобщо да не успееш да си намериш домакин. Затова почни търсенето от рано. Изпращай персонализирани запитвания до конкретни домакини в избраното от теб място, но се огледай и за съседни, по-малки населени места. Често транспортът от/до тях е добре организиран, редовен и евтин. Нищо, че ще дадеш някой лев за билети, нали не плащаш за хотел?! Пък и хората в по-малките населени места получават по-малко запитвания и са по-склонни да посрещат гости, отколкото жителите на големия мегаполис. Друг трик е да допълниш  персоналните запитвания с обяви в групи, свързани с дестинацията, за която летиш. Групите ги посещават много хора и повечето от тях са местни. Пиши кой си, за какво се бориш и кога точно пристигаш. Нищо чудно някой сам да реши да те покани у тях, без дори да си му изпратил запитване.

Hostelworld е другият вариант за настаняване, но той не е безплатен. Предимството е, че е доста евтин. Примерно, самостоятелна стая за двама, доста широка, чиста, удобна и комфортна, на много подходящо място в Берлин, ни излезе по 15 евро за човек, на вечер. Предимството на Hostelworld е и, че не трябва да се съобразяваш с никакви домакини. Имаш ключове и когато искаш излизай, когато искаш се прибирай. Друго съществено предимство е, че този сайт представлява основен източник на гости за хостелите в цял свят, така че като потребител имаш доста права.

Навигацията е добре организирана, бих казал дори интуитивна, за разлика от доста по-тромавия каучсърфинг, а търсачката „плюе” само реални резултати в реално време, при това – съобразени изцяло с предпочитанията ти за място, брой нощувки и цена. Освен това, пътуващите пишат ревюта и поставят оценки по различни показатели на местата, където са отсядали, така че рейтингът и ревютата говорят много. Бих препоръчал да се четат внимателно ревютата. Там си пише всичко.

След като избереш най-подходящото за теб място, като цена, локация и време, правиш резервация, за която предварително се плаща само депозит, а не цялата цена на нощувките. Депозитът е в рамките на десетина процента и вече от политиката на хостела зависи дали ще ти го върнат или не, ако не се появиш. Има безплатен чат съпорт, ако нещо се прецака или срещнеш затруднения с резервацията. Чат съпортът е доста добър, освен това е и денонощен. Повечето хостели приемат само кредитни карти, така че не навсякъде е възможно да платиш с дебитна. Това също го пише в описанията, обаче. Номерът и тук е повече да се чете.

Доплащането за нощувките става на място, често при самото настаняване. Ако си чел внимателно описанията и ревютата, има малка вероятност да сбъркаш. Ако си бил нетърпелив, обаче, воден само от идеята за икономии, може да попаднеш, примерно, в католически хостел, където гасят лампите в осем вечерта и не те пускат да излизаш никъде след това, няма момичета, пиенето на алкохол е абсолютно забранено, както и разговорите на висок глас. За разлика от вечерната молитва, която е задължителна. И всичко това, примерно, в центъра на Амстердам! Тъй като съм начетено момче, аз си избрах хостел с денонощен достъп, с бирария в партера и с пушалня за джойнт, при смесен режим за настаняване, т.е мъже и жени в една стая, което гарантира интересни преживявания, само по себе си. Повече за приключенията ми там: „Един писател в Амстердам”.

На място

И така, без да ставаш от компютъра, в рамките на два часа вече си резервирал самолетен билет, имаш и къде да отседнеш. Остава само да стегнеш куфарите. Ще резюмирам няколко съвета за по-пълноценно изживяване на място, от гледна точка на парите, защото знаеш, че „теслата е остра, голяма и от нея спасение няма, няма, няма”. Особено ако попадаш в категорията на неориентирания соц. турист, където със сигурност попадаш, щом си прочел всичко до тук. 🙂 Ето няколко препоръки как да се оръсиш по-малко за първоначалната ориентация:

Никога не взимай такси, което е парирано точно срещу входа на летището. Такова поведение гарантира неприятни изненади с цената, които не са в твоя полза, защото да ограбват туристите обичат не само българските бакшиши, това е любимото занимание на бакшишите от цял свят. Почти всички летища в Европа и повечето по света имат организиран градски транспорт, който да ги обслужва. Отиваш направо на „Информация” и питаш кое-къде-как. Е, да, може да се случи да кацнеш посред нощ и да няма градски транспорт, да не те чака никой и таксито да е единствената ти алтернатива. Почти всички летища в Европа и повечето по света имат офиси на таксиметрови компании или автомат, от който да си повикаш такси. Е, да, ще ти вземат сигурно нещичко за услугата, но поне знаеш, че пътуваш с лицензирана компания и, че възможността да платиш многократно повече от обичайното е сведена до минимум. Същите препоръки важат и за таксита, паркирани по най-, ама най-оборотните и посещавани туристически забележителности. Брадвата ти е, практически, гарантирана, така че по-добре си вдигни телефона и се обади на местното „1280”.

Ползвай дневни или седмични карти за градски транспорт. Обикновено излизат десетки пъти по-евтино от самостоятелното купуване на билети за всяко пътуване. Ако сте четири или повече човека, поинтересувайте се от възможността за групови отстъпки. Ако сте студенти, носете си студентите книжки или картите за намаления. Същото важи за посещенията на музеи, кина, театри, опери, зоологически градини, аква паркове и т.н.

Хостелите обикновено раздават безплатни туристически карти. Петте евро за карта или хартиен гид по-добре ги „инвестирай” в местното Кей Еф Си или в МадДоналд’с, ако обичаш да похапваш джънк. Ако отсядаш в частен дом, то домакинът сигурно е местен и сигурно ще те информира за всички трикове в родния му град. Това е още едно от предимствата на каучсърфинга. На много места се предлагат безплатни туристически обиколки из града с велосипед или пеша, попитай в най-близкия младежки хостел.

Недей да си броиш стотинките. Да се чувстваш мизерник е противопоказно за качествения туризъм. Спестил си толкова много от самолетни билети и от настаняване, сега е времето да му отпуснеш края! Вечеряй в ресторант, иди на клуб и на бар, напазарувай си сувенири, дрешки, подаръци… Просто мини няколко крачки в страни от възможно най-централните, най-посещаваните и най-оборотните туристически улици и се огледай наоколо. Цените там са в пъти по-ниски, а предлаганите стоки или услуги са същите.

Обменяй пари само в банка. Избягвай чейндж-бюра и никога не купувай нищо, ама нищо, особено пък валута, от непознат човек на улицата.

Чети повече, преди да заминеш. Ето сега, например, тази статия ти спести няколко стотин евро. Приемам благодарности във вид различен, включително и под формата на: туристически сувенири, алкохол, безплатни услуги и пари в брой. Хехе, само се закачам. Но няма да върна ентусиастите. Защо да го правя?

Приятно пътуване, дорогие читатели!

Тихомир Димитров

май 31, 2013

Берлин и неговите трудови хора

Вместо въведение

Причината за безцелни пътувания поне веднъж в годината някъде извън страната (виж секция ПЪТЕПИСИ) е, че съм регистрирал почти физическата нужда човек да си показва носа зад граница от време на време, за да подиша чист въздух, извън „оранжерията”, в която е спарено и мирише на: политици, самосъжаление, негодувание, ниско самочувствие, национални комплекси, оплаквания, африкански заплати, безработица, корупция, разочарование, емигриращи млади, изтичане на мозъци, злоба, завист и презрение. Не, че българите сме кофти „стока”. Не, че не ме кефи да живея в България. Тук просто има доста хора, които „вода газят – жадни ходят”, т.е родили са се в Рая, но предпочитат да си го превърнат в Ад. Постигат го с непрекъснатото си хленчене, чрез самосъжаление, мрънкане и песимизъм, до такава степен превърнати в навик, че изглеждат почти като вродени. А не са. Тези хора изобщо не разбират, че с мислите, думите и делата си, подобно на растенията в оранжерия, превръщат общия въздух, който дишаме всички, в задушен парник за онези, които предпочитат да НЕ чувстват, мислят и живеят по този начин. Бягството, разбира се, не е решение, нито емиграцията, защото човек не може да избяга от собствената си сянка – където и да отиде спаренякът, пак ще си остане спареняк. Кариерата, забогатяването или осъждането на някой политик за корупция също няма да решат проблема, защото той не се крие някъде навън, в заобикалящата ни среда, а е дълбоко позициониран вътре в нас, в собствената ни глава, т.е в представите, нагласите и очакванията ни за света, а решението му е колкото простичко и елементарно, толкова и непостижимо за мнозина, тъй като зависи, в крайна сметка, от свободната им воля. А не можеш да откажеш блусаря от меланхолията на блуса – той диша / живее от и за драмата, той се храни с нея. Не можеш да откажеш болника от хрoничната болест, която толкова много обича. Без нея няма да има кой да му сменя гърнето, кой да му бърше задника, да му носи храна в леглото, да се грижи за него, да му обръща внимание, но най-важното – без нея повече няма да има кой да го съжалява. Това е неговият избор. Той, за себе си, е прав, но аз, за да си съхраня психиката, се нуждая поне веднъж годишно да излизам от „парника” и да си припомням, че има и места, където не е прието да се живее така, по този начин – блусарски. Ако ви интересува как лично се справям с парника, докато съм тук – пишете ми на мейла и ще ви кажа. Имам си изграден практически метод за целта, който работи безотказно, но го споделям само с хора, които действително ИСКАТ да знаят, а не с всеки. Затварям малката скоба и минавам директно към пътеписа.

Посоката, моля!

Идеята първоначално беше да се ходи в Мадрид. Възроди се по време на едно напиване в градниката на Седмочисленици с наша позната от там, която за пореден път ни покани на гости. После обаче се оказа, че цените на самолетните билети до испанската столица значитлено са се повишили от последния път, когато бях там. Пък и 2009 не е чак толкова назад във времето, че да ми се приходи отново. Взехме философско решение. Състоеше се от мента, бира, Мастъркард и отворен лаптоп в зеленината край гребната база в Пловдив, където оствихме на съдбата да определи посоката, т.е рзцъкахме докъде са най-изгодните полети през идните дни. Две малки менти и една бира по-късно вече бяхме с резервации за Берлин, отиване и връщане, двама души, 160 европари общо. Да живей Бългерия Еър!

Настаняването

Логиката на самоорганизираните пътувания е следната: първо си избираш посока, после си купуваш билет и чак тогава започаш да търсиш нощувки. Решихме да смесим два популярни лоу-кост метода за самостоятелно организиране на алтернативни пътувания, за които ще пиша по-късно в отделен пътепис, а.к.а Hostelworld и Сouchsurfing. Благодарение на това, само още 160 европари по-късно вече имахме подсигурени цели осем нощувки в Берлин, при това без да правим никакви компромиси с настаняването, т.е без елементи на мизерия, а както се оказа по-късно, дори с елементи на лекичък, едва доловим, стилистичен и интелектуален лукс, но за това пак по-късно. Тук темата ни е „Берлин и неговите трудови хора”, както бях обещал, но с уговорката, че няма да има никакви трудови хора, защото освен нетипично добро за мястото / сезона време, уцелихме и серия от почивни / празнични дни, изпълнени с карнавали, рицарски турнири и всенародни веселби. Късметлията, където и да отиде, пак си остава късметлия или always bring the weather with you. Хубаво е да се заиграваш със сезоните. Така, както човек може да удължи лятото в Гърция, така може и да проточи пролетта си в страна като Германия. Акацията тук вече прецъфтяваше, когато се „върнахме” при бясно чуруликащите птички сред избухналите в бяло дървета.

Полетът

Не знам дали заради бурните ветрове над София или заради темперамента на пилота, но имам чувството, че „небесният автобус” се управляваше като пернишки голф: неочаквани маневри, треперещ корпус, резки наклонявания ту в ляво, ту в дясно и много турбуленция. Е, не беше чак като „Капитан Хосе”, т.е виждал съм и по-лошо, но определено по време на полета се чувствах свински. Може би причината беше във втората бутилка джин, която се изкуших да купя от нон-стопа в София вечерта, преди да отлетим, както и в логично съкратения, некачествен сън след това. С облекчение записах още едно страховито пътуване в дневника с полети, където, слава Богу, броят на излитанията все още се равнява на броя на кацанията.

Първи впечатления

Първите ми впечатления, естествено, бяха от летището (Тегел) в Берлин. Както от тематичната скулптура:

така и от хвърлените навсякъде фасове, включително в зоната с надпис „Non-smoking area”. Самото летище наподобява българска провинциална аерогара от годините на соц-а и няма да излъжа, ако заявя, че София към момента има много, ама много по-модерно, по-красиво и по-авангардно летище от Тегел в Берлин. Мръсотията и фасовете също не могат да се сравняват. У нас просто ги няма. Все още…

Ориентацията

Недостатъкът на самостоятелно организираните пътувания е, че никой не те чака в точката на пристигане, била тя ареогара, гара или автогара, никой не те транспортира до мястото на настаняване и, въобще, няма кой да се погрижи за теб. Изсипан си някъде и трябва да се оправяш сам, а това в непознат град с близо 4 милиона души население невинаги е лесна задача. Но пък създава приключенски елемент. От теб се изисква да пристигнеш навреме, за да си защитиш резервацията, но можеш да разчиташ само на разваления си немски и на предишен опит в предишни пътувания, което, оказа се, върши нелоша работа. От летището до самата кула на Берлин, около която се намират популярният булевард Унтер ден Линден (под липите), популярният Аликзандърплац и още куп популярни забележителности се оказа, че пътува един-единствен рейс, носещ табелата TXL. Трансферът ни струваше по-малко от 5 евро и само 1/2 час по-късно вече се чудехме с карти в ръцете какъв транспорт да хванем от площада до хотела, за да не изпуснем часа си за настаняване. Времето изтичаше неумолимо, а минувачите бяха все учтиви хора, но не попаднахме на нито един местен, който да ни ориентира. Очевидно объркването ми е личало по куфара на колелца, картата в ръка, раницата на гърба и кахърната физиономия, защото един усмихнат чичико, минавайки покрай мен, ми пожела: Good luck! Просто ей така! За кураж! И късметът подейства. Спрях с разваления си немски млад берлинчанин, който веднага превключи на перфектен английски, извади си смартфона и ни даде най-бързия маршрут с метрото до желания адрес.

Goldmarie

Казвам „хотела”, защото това не е точно класически хостел, разбирай: кревати на два етажа и 15 души в една стая с обща баня. Истински късмет беше, че след изнурително ровене в Hostelworld успях да запазя стая за двама, при това за цели пет нощувки, в един от популярните с нощния си живот квартали на Берлин, близо до центъра, само срещу 15 евро за човек на вечер. И то в последния момент! Разбира се, очаквах всякакви изненади, защото същата цена, че и по-висока, можеш да получиш за нощувка в обща спалня, на легло 16, горе в дясно, под мастурбиращия арабин, както показва предишният ми опит. Да не говоря колко неподходящо е такова настаняване за двама. Настъпи решителният момент, в който забих ключа в ключалката, отворих вратата и с присвито сърце заразглеждах обстановката, която щеше да се превърне в новия ни дом през идната седмица. Оказа се чиста и просторна стая, с висок таван и френски прозорци, гледащи към тихо вътрешно дворче, с огромно, меко, удобно легло по средата, застлано с бели чаршафи, кърпи, меки завивки и всичко, както си трябва. Обзавеждането не беше нищо особено, но имаше най-необходимото: гардероб със закачалки, големи нощни шкафчета, на които да изсипеш всичко, за да ти е винаги под ръка, но без да се разпилява по земята, артистични нощни лампи за четене, маса и столове за хранене. Плюс много, много свободно пространство, където да си разхвърляш багажа. Липсваха само хладилникът и телевизорчето-марка-менте, което различаваше това място от класическата двойна стая в три-звезден хотел на поне три пъти по-висока цена и два пъти по-малка квадратура. Опитът от предишни пътувания си каза думата, бях сключил добра сделка. Единственият „недостатък” беше условието „обща баня”, но се оказа, че в съседство има още три бани, а стаите на нашия етаж не бяха заети, ето защо, реално ползвахме две бани с тоалетна, достатъчно чисти и удобни, за да си правим тоалета по едно и също време сутринта, без да си пречим и да губим излишно време.

С велосипед из Берлин

Още преди да тръгнем си бях наумил, че ще обиколим забележителностите на града с велосипед. От една страна, бях привлечен от разкошните му паркови алеи, които бях виждал при предишното ми посещение през 2001 година, от друга – Берлин е третият град в Европа, номиниран като най-удобен за велосипедисти, след Копенхаген и Амстердам. Вече се бях шлял с колело из първите два, трябваше да опитам и третия. Оказа се, че точно срещу хотела дават колелета под наем (роди ме, мамо, с късмет…), срещу десет евро на човек, за 24 часа, без депозити, кредитни карти и излишни формалности. Подписваш, плащаш, качваш се и бягаш. Избрахме си класически градски байкове: с кошничка, с широки, меки, удобни седалки, с тънки и високи гуми, с контричка, комфортен волан и седем вътрешни скорости – идеален транспорт за град, в който единствените неравности са изкуствено натрупаните хълмчета от развалини, почистени след войната, превърнали се в зелени могили из парковете. Велосипедистите разполагат със собствени сфетофари и собствени, двупосочни алеи, но като цяло карат навсякъде – както по тротоарите сред пешеходците, така и сред колите. Берлин е известен с широките си булеварди, така че място за всички има и не се чувствах толкова стресиран да участвам в движението, колкото в Амстердам например. Използвахме велосипедния ден, за да обиколим мейнстрийм забележителностите: Аликзандърплац, през който се изнизват десет хиляди минувачи на всеки кръгъл час, кулата, булеварда с липите (доста опърпани, между другото), катедралата, музея, паметника на жертвите от войната, университета, Бранденбургската врата, стария парламент, новия парламент, авангардната архитектура, централната гара, разкошния парк Tiergarten, в който сред буковата зеленина необезпокоявани щъкат лисици, зайци, катерички и какички, а в езерата плуват лебеди, паметника на съветския войн, с неуместните танкове, паркирани сред зеленината, златната статуя на Виктория, която носталгично ми напомни за несъществуващия вече Love Parade, на който така и не се наканих да отида, докато все още го имаше…Дишахме пост-модернистична архитектура в Potsdamer Platz, ядохме гевреци, ходихме на откриването на индийски ресторант, слушахме джаз при симпатична двойка улични музиканти на нашата възраст, пихме бири, снимахме графити, остатъците от стената, облекчавахме се в парка и в градските тоалетни, които са нещо средно между Разградска дискотека и опикан, футуристичен подлез с асансьорна музичка и автоматично почистване… Загубихме се в града, намерихме посоката, после пак се загубихме и пак я намерихме – така чак до полунощ, когато уморени вързахме колелетата в антрето на хотела. Със сигурност пеш нямаше да можем да обиколим толкова много места за един ден. Ето малка галерийка, ако ви е интересно. Кликвайте върху избораженията за увеличения им размер:

        

Чисто и подредено, като в клиника?!

Това са думите, които сме свикнали да чуваме от класическия български гастарбайтер, отишъл до Германия, за да бачка или да внася опели от там. Те може да се отнасят до останалата част на страната, но със сигурност не важат за Берлин. Няколко нещица ми направиха силно впечатление:

– Никой не спазва правилата, от типа: не газете тревата, не прескачайте загражденията, забранено е за игра на топка и тем подобни.

– Пушенето на обществени места е забранено, но забраната не я спазва почти никой. В повечето бистра, ресторанти, барове и заведения имаше пепелници. В България сме по-големи католици от папата, явно…

– Гражданите не си правят труда да събират акото на кученцата, които разхождат из парка. Или поне по-възрастните не го правят. Разбрах, че по-младите имат по-хигиенични навици в това отношение, което сигурно се дължи на факта, че голяма част от свободното си време същите тези млади го прекарват, пийеки бира и пушейки джойнт, излегнати върху същите тези поляни, върху които акат кученцата.

– Дори в Амстердам не видях толкова много хора да пушат спокойно хашиш и марихуана по улиците – необезпокоявани от никого, дори във видимото присъствие на полицаи.

– Изпиваш си бирата и я оставяш буквално където ти падне – на пейката, до телефонната будка, извън кошчето за боклук, на булеварда. Има цяла армия от безработни, които се препитават със събирането и предаването на амбалаж за вторични суровини. Обръщаш се и бутилката вече я няма. Като си оставяш свободно бирите навсякъде не само, че не пречиш и не правиш лошо впечатление, но дори извършваш благотворителност, помагайки на закъсалите емигранти да си изкарват прехраната.

– Има бездомни хора, но бездомни кучета няма. Контролът върху скитничеството е доста сериозен и трудно можеш да видиш спящи по пейките хора, както е в центъра на София, а помияр не видях нито един, колкото и да търсех. Явно и кучетата, и скитниците ги прибират някъде нощем. Къде точно, така и не разбрах. Но през деня просяците и скитниците са навсякъде, за разлика от помиярите. Нямаше нито един! Обясниха ми, че тук хората обожават помиярите и не държат кучето им да е нито младо, нито „марково”. Приютите едва смогват да намират достатъчно кучета за кандидат-осиновителите, дори си внасят от България.

– Няма проблем да се изпикаеш в парка, на улицата, на спирката, навсякъде, въпреки че има достатъчно
самопочистващи се градски тоалетни с музичка и пригодени за инвалиди. Предполагам, че това е вторичен ефект от масовото пиене на бира, от всички, по цял ден.

– Не е неприлично да се разхождаш с шише бира или шише твърд алкохол в ръка по улицата. Никой няма да те помисли за алкохолик, пройдоха, пияница, разбойник. Всички го правят…особено туристите.

– Пълно е с боклуци и с фасове, но най-вече в „артистичните” квартали Нойкьолн и Фридрихсхайн, които обитавах. Пълно е и с имигранти, включително български, което някак обяснява нещата.

– Хората са любезни, възпитани и учтиви с непознати. Извиняват се дори, когато ги блъснеш с колелото в парка. Почти не можах да си упражня немския, защото всички преминават веднага на английски, след като разберат, че си чужденец. По-младите говорят английски свободно и за общуване с тях немски не ти трябва. Същото не се отнася до по-възрастните, особено ветераните от войната…

– Берлин е шарен, глобален, мулти-културен, толерантен и различен от Германия. Всеки път, когато споделях едно от горните впечатления с местен, получавах една и съща реакция в отговор – повдигане на рамене и равнодушното: „Берлин!”

Карнавал на културите

Имахме късмета да попаднем в града по време на едно от масовите събития, наречено „Карнавал на културите”. Дължим удоволствието на Алекс, с когото се запознах покрай блога и на приятелката му Мюриел, с която живеят заедно в Берлин. Бяха любезни, гостоприемни, симпатични и учтиви с нас – достатъчно добри, за да отделят няколко дни от свободното си време, за да ни разведат навсякъде, включително и на карнавала на културите. Последният се състоеше от невероятно мащабен битак за хенд-мейд неща, пръснат из огромна площ, с десетки сглобяеми сергии, музикални сцени, барове, пърформанси и щандове за екзотична кухня. Предлагаше се дори истински абсент. Последният ден карнавалът завършва с целодневно шествие по улиците, на което се изреждат 75 различни сцени: всяка от тях със своята музика, песни, танци, униформи, костюми, акробатични номера и артистични изпълнения. Кратка галерийка, ако ви е интересно. Кликнете върху
избораженията за увеличения им размер:

        

Рицарски фест

Благодарение на Алекс и Мюриел успяхме не само да се ориентираме чудесно из града, но и да отидем заедно с тях до съседното градче Потсдам, където станахме свидетели на рицарски фестивал: отново хендмейд, „средновековен макдоналдс”, бутафорни битки между облечени в ризници мъже, автентични занаятчийници, реалистични облекла, сцена със средновековна музика, детски театър с представления на тема средновековни приказки и какво ли още не. Самото градче (Потсдам) е очарователно, ако не обръща човек внимание на колосалните архитектурни соц-недоразумения, като например намиращите се точно една до друга сгради в центъра:

  

Ето и малко снимки от рицарския фест:

      

На гости у непознат

Последните три нощувки бяха запазени за първото ни каучсърфинг изживяване, т.е напуснахме хотела и се настанихме на гости у напълно непознат. Човекът работи като издател на, забележете, електронни книги, живее в изискан, артистично обзаведен апартамент точно на един хвърлей пеш от хотела (стана случайно) и беше достатъчно любезен да ни предостави комфортна стая, с удобен за четене люлеещ се стол, добра библиотека, напълно оборудвана кухня и собствена баня, плюс ключове да влизаме и да излизаме когато си пожелаем. Първата вечер ни заведе на бири в любимия си бар – дас Филмкафе – бутиково кинце с бар на партерния етаж, а последната вечер се опитах да разруша кухнята у тях, готвейки специалитет, който поляхме с две бутилки испанско вино от личната му колекция. Повече за каучсърфинга в отделен пътепис, тъй като тоя, гледам, стана вече доста дълъг.

Изводи и препоръки:

Летете с България Еър. Излиза по-евтино от автобуса, няма смисъл да правите резервация много дни предварително, промоцията важи за цялото лято, има редовни полети всяка седмица, излита се и се каца в удобно време, през светлата част от деня, самолетите са малки, но комфортни, разстоянието се преодолява само за два часа, обслужват ви красиви и надменни български стюардеси, получавате сух сандвич с шунка и кашкавал от тях, плюс чаша бира или вино, кафе или чай, разрешава се екстра багаж (за собствениците на клубна карта) и всичко си е както подобава. Не мога да кажа, че компанията отстъпва по нещо на австрийските, италианските или други европейски авиолинии, с които съм летял, с изключение на цената на билета до Берлин.

Придвижване из града: с велосипед и с градски транспорт. Изкушените да използват такси ще попаднат на чисто нов мерцедес, управляван от турски бакшиш, с „гъвкава” ценова политика спрямо чуждестранния турист и може да се почувстват все едно са се качили при Китодар в онзи скеч. Разбира се, това не се отнася до отседналите в 5 звездни хотели, които предлагат трансфер от летищата, поверен на таксиметрови компании, с които имат договор, но ние не бяхме в 5 звезден хотел и бяхме предупредени да избягваме жълтите S-класи, паркирани по най-оборотните туристически места из града. Не си купувайте билети за еднократно пътуване, които струват две евро и половина. По-добре си вземете целодневни карти, важат за цялата система на градския транспорт, за всички зони, до три часа сутринта на следващия ден и струват седем евро, а с тях може да се ходи навсякъде, дори до съседите градчета и села. Велосипеди под наем се дават на повечето места за 24 часа, за три дни или за 5 дни и колкото по-дълго ги ползваш, толкова по-малко плащаш. Можете да ги превозвате и с градския транспорт. Берлин е идеален за велосипедисти, с добре изградена вело-мрежа и разкошни паркови алеи, равнинен е и е голям по площ, но велосипедът, освен мобилност, самостоятелност и бързина, предлага идеален фитнес баланс за изядените вурстчета и за изпитите тонове бира. Ако искате да разгледате основните забележителности, качете се на автобуси 100 или 200 от Аликзандърплац, двуетажни са, подобно на туристическите автобуси, минават през всички мейнстрийм забележителности и предлагат възможност за снимки, а с тях спестявате доста от организираните сайтсиинг обиколки с автобус. Друг удобен вариант е да се ползва рингбана – кръговото движение на влакове, въртящи се по затворен кръг около центъра, в двете посоки, от които човек може да слиза и да се качва навсякъде, за да разгледа различните квартали. Номерата са 41 и 42. Редовни са и забележителностите, плюс разкошните паркове и градинки са близо до спирките.

Хапване и пийване. Най-добрата марка бира е местната: берлинер, с всичките й разновидности, според вкуса. Разбира се, бирените маниаци ще се изкушат да опитат и огромното разнообразие немски бири, които се предлагат навсякъде, но бъдете готови за плодови, сладко-кисели, безалкохолни и всякакъв друг вид изненади. Внимавайте с немското червено вино и с миризливите сирена. Не, че са лоши, но може да се окаже, че съвсем не са ви по вкуса. Наденички и вурстчета се продават навсякъде, в малко хлебче и обилно залети с Хайнц кетчуп, срещу 2 евро на калпак. Грабването на закуска, тип кифла или сандвич, от някоя будка, плюс безакохолно, струва 5-10 евро за двама, натъпкването до козирката с джънк фууд от популярните световни марки или от азиатската и арабската кухня излиза до 20 евро за двама, заедно с напитките. Първо, второ и трето в бистро с обслужване за двама варира между 20 и 50 евро, в зависимост от това колко сте жадни, а вечерята в изискан ресторант с бели покривки може да ви струва от 50-100 евро до плюс безкрайност (за двама), в зависимост от лимита на кредитната ви карта. Дори за пластмасовите прибори по сергиите се спира депозит за амбалаж, така че, ако ядете и пиете бира на крак в някой парк или на фестивал, както правехме ние, връщайте си халбите и приборите там, откъдето сте ги взели, за да си получите депозита обратно.

Забележителности, нощен живот и култура. Много са. Следете местните безплатни списания, тип „Програмата” и „Една седмица в София”, за да се ориентирате относно ди-джей партита, кина, представления, театри, опера, галерии, фестивали и музеи. Българският „Тилт” в момента жъне големи успехи из берлинските кинозали и ревютата за него са повече от прекрасни. Не пропускайте да си резервирате час и половина разходка из подземията на Берлин, включваща старите нацистки бункери, бомбоубежища и артефакти от Втората световна война.

Очаквайте още:

Couchsurfing vs Hostelworld

и

Berlin vs Sofia

Абонирайте се за блога, за да получавате новите статии директно на мейла.

Тихомир Димитров 

Следваща страница »