Писателският блог на Тишо

май 31, 2013

Берлин и неговите трудови хора

Вместо въведение

Причината за безцелни пътувания поне веднъж в годината някъде извън страната (виж секция ПЪТЕПИСИ) е, че съм регистрирал почти физическата нужда човек да си показва носа зад граница от време на време, за да подиша чист въздух, извън „оранжерията”, в която е спарено и мирише на: политици, самосъжаление, негодувание, ниско самочувствие, национални комплекси, оплаквания, африкански заплати, безработица, корупция, разочарование, емигриращи млади, изтичане на мозъци, злоба, завист и презрение. Не, че българите сме кофти „стока”. Не, че не ме кефи да живея в България. Тук просто има доста хора, които „вода газят – жадни ходят”, т.е родили са се в Рая, но предпочитат да си го превърнат в Ад. Постигат го с непрекъснатото си хленчене, чрез самосъжаление, мрънкане и песимизъм, до такава степен превърнати в навик, че изглеждат почти като вродени. А не са. Тези хора изобщо не разбират, че с мислите, думите и делата си, подобно на растенията в оранжерия, превръщат общия въздух, който дишаме всички, в задушен парник за онези, които предпочитат да НЕ чувстват, мислят и живеят по този начин. Бягството, разбира се, не е решение, нито емиграцията, защото човек не може да избяга от собствената си сянка – където и да отиде спаренякът, пак ще си остане спареняк. Кариерата, забогатяването или осъждането на някой политик за корупция също няма да решат проблема, защото той не се крие някъде навън, в заобикалящата ни среда, а е дълбоко позициониран вътре в нас, в собствената ни глава, т.е в представите, нагласите и очакванията ни за света, а решението му е колкото простичко и елементарно, толкова и непостижимо за мнозина, тъй като зависи, в крайна сметка, от свободната им воля. А не можеш да откажеш блусаря от меланхолията на блуса – той диша / живее от и за драмата, той се храни с нея. Не можеш да откажеш болника от хрoничната болест, която толкова много обича. Без нея няма да има кой да му сменя гърнето, кой да му бърше задника, да му носи храна в леглото, да се грижи за него, да му обръща внимание, но най-важното – без нея повече няма да има кой да го съжалява. Това е неговият избор. Той, за себе си, е прав, но аз, за да си съхраня психиката, се нуждая поне веднъж годишно да излизам от „парника” и да си припомням, че има и места, където не е прието да се живее така, по този начин – блусарски. Ако ви интересува как лично се справям с парника, докато съм тук – пишете ми на мейла и ще ви кажа. Имам си изграден практически метод за целта, който работи безотказно, но го споделям само с хора, които действително ИСКАТ да знаят, а не с всеки. Затварям малката скоба и минавам директно към пътеписа.

Посоката, моля!

Идеята първоначално беше да се ходи в Мадрид. Възроди се по време на едно напиване в градниката на Седмочисленици с наша позната от там, която за пореден път ни покани на гости. После обаче се оказа, че цените на самолетните билети до испанската столица значитлено са се повишили от последния път, когато бях там. Пък и 2009 не е чак толкова назад във времето, че да ми се приходи отново. Взехме философско решение. Състоеше се от мента, бира, Мастъркард и отворен лаптоп в зеленината край гребната база в Пловдив, където оствихме на съдбата да определи посоката, т.е рзцъкахме докъде са най-изгодните полети през идните дни. Две малки менти и една бира по-късно вече бяхме с резервации за Берлин, отиване и връщане, двама души, 160 европари общо. Да живей Бългерия Еър!

Настаняването

Логиката на самоорганизираните пътувания е следната: първо си избираш посока, после си купуваш билет и чак тогава започаш да търсиш нощувки. Решихме да смесим два популярни лоу-кост метода за самостоятелно организиране на алтернативни пътувания, за които ще пиша по-късно в отделен пътепис, а.к.а Hostelworld и Сouchsurfing. Благодарение на това, само още 160 европари по-късно вече имахме подсигурени цели осем нощувки в Берлин, при това без да правим никакви компромиси с настаняването, т.е без елементи на мизерия, а както се оказа по-късно, дори с елементи на лекичък, едва доловим, стилистичен и интелектуален лукс, но за това пак по-късно. Тук темата ни е „Берлин и неговите трудови хора”, както бях обещал, но с уговорката, че няма да има никакви трудови хора, защото освен нетипично добро за мястото / сезона време, уцелихме и серия от почивни / празнични дни, изпълнени с карнавали, рицарски турнири и всенародни веселби. Късметлията, където и да отиде, пак си остава късметлия или always bring the weather with you. Хубаво е да се заиграваш със сезоните. Така, както човек може да удължи лятото в Гърция, така може и да проточи пролетта си в страна като Германия. Акацията тук вече прецъфтяваше, когато се „върнахме” при бясно чуруликащите птички сред избухналите в бяло дървета.

Полетът

Не знам дали заради бурните ветрове над София или заради темперамента на пилота, но имам чувството, че „небесният автобус” се управляваше като пернишки голф: неочаквани маневри, треперещ корпус, резки наклонявания ту в ляво, ту в дясно и много турбуленция. Е, не беше чак като „Капитан Хосе”, т.е виждал съм и по-лошо, но определено по време на полета се чувствах свински. Може би причината беше във втората бутилка джин, която се изкуших да купя от нон-стопа в София вечерта, преди да отлетим, както и в логично съкратения, некачествен сън след това. С облекчение записах още едно страховито пътуване в дневника с полети, където, слава Богу, броят на излитанията все още се равнява на броя на кацанията.

Първи впечатления

Първите ми впечатления, естествено, бяха от летището (Тегел) в Берлин. Както от тематичната скулптура:

така и от хвърлените навсякъде фасове, включително в зоната с надпис „Non-smoking area”. Самото летище наподобява българска провинциална аерогара от годините на соц-а и няма да излъжа, ако заявя, че София към момента има много, ама много по-модерно, по-красиво и по-авангардно летище от Тегел в Берлин. Мръсотията и фасовете също не могат да се сравняват. У нас просто ги няма. Все още…

Ориентацията

Недостатъкът на самостоятелно организираните пътувания е, че никой не те чака в точката на пристигане, била тя ареогара, гара или автогара, никой не те транспортира до мястото на настаняване и, въобще, няма кой да се погрижи за теб. Изсипан си някъде и трябва да се оправяш сам, а това в непознат град с близо 4 милиона души население невинаги е лесна задача. Но пък създава приключенски елемент. От теб се изисква да пристигнеш навреме, за да си защитиш резервацията, но можеш да разчиташ само на разваления си немски и на предишен опит в предишни пътувания, което, оказа се, върши нелоша работа. От летището до самата кула на Берлин, около която се намират популярният булевард Унтер ден Линден (под липите), популярният Аликзандърплац и още куп популярни забележителности се оказа, че пътува един-единствен рейс, носещ табелата TXL. Трансферът ни струваше по-малко от 5 евро и само 1/2 час по-късно вече се чудехме с карти в ръцете какъв транспорт да хванем от площада до хотела, за да не изпуснем часа си за настаняване. Времето изтичаше неумолимо, а минувачите бяха все учтиви хора, но не попаднахме на нито един местен, който да ни ориентира. Очевидно объркването ми е личало по куфара на колелца, картата в ръка, раницата на гърба и кахърната физиономия, защото един усмихнат чичико, минавайки покрай мен, ми пожела: Good luck! Просто ей така! За кураж! И късметът подейства. Спрях с разваления си немски млад берлинчанин, който веднага превключи на перфектен английски, извади си смартфона и ни даде най-бързия маршрут с метрото до желания адрес.

Goldmarie

Казвам „хотела”, защото това не е точно класически хостел, разбирай: кревати на два етажа и 15 души в една стая с обща баня. Истински късмет беше, че след изнурително ровене в Hostelworld успях да запазя стая за двама, при това за цели пет нощувки, в един от популярните с нощния си живот квартали на Берлин, близо до центъра, само срещу 15 евро за човек на вечер. И то в последния момент! Разбира се, очаквах всякакви изненади, защото същата цена, че и по-висока, можеш да получиш за нощувка в обща спалня, на легло 16, горе в дясно, под мастурбиращия арабин, както показва предишният ми опит. Да не говоря колко неподходящо е такова настаняване за двама. Настъпи решителният момент, в който забих ключа в ключалката, отворих вратата и с присвито сърце заразглеждах обстановката, която щеше да се превърне в новия ни дом през идната седмица. Оказа се чиста и просторна стая, с висок таван и френски прозорци, гледащи към тихо вътрешно дворче, с огромно, меко, удобно легло по средата, застлано с бели чаршафи, кърпи, меки завивки и всичко, както си трябва. Обзавеждането не беше нищо особено, но имаше най-необходимото: гардероб със закачалки, големи нощни шкафчета, на които да изсипеш всичко, за да ти е винаги под ръка, но без да се разпилява по земята, артистични нощни лампи за четене, маса и столове за хранене. Плюс много, много свободно пространство, където да си разхвърляш багажа. Липсваха само хладилникът и телевизорчето-марка-менте, което различаваше това място от класическата двойна стая в три-звезден хотел на поне три пъти по-висока цена и два пъти по-малка квадратура. Опитът от предишни пътувания си каза думата, бях сключил добра сделка. Единственият „недостатък” беше условието „обща баня”, но се оказа, че в съседство има още три бани, а стаите на нашия етаж не бяха заети, ето защо, реално ползвахме две бани с тоалетна, достатъчно чисти и удобни, за да си правим тоалета по едно и също време сутринта, без да си пречим и да губим излишно време.

С велосипед из Берлин

Още преди да тръгнем си бях наумил, че ще обиколим забележителностите на града с велосипед. От една страна, бях привлечен от разкошните му паркови алеи, които бях виждал при предишното ми посещение през 2001 година, от друга – Берлин е третият град в Европа, номиниран като най-удобен за велосипедисти, след Копенхаген и Амстердам. Вече се бях шлял с колело из първите два, трябваше да опитам и третия. Оказа се, че точно срещу хотела дават колелета под наем (роди ме, мамо, с късмет…), срещу десет евро на човек, за 24 часа, без депозити, кредитни карти и излишни формалности. Подписваш, плащаш, качваш се и бягаш. Избрахме си класически градски байкове: с кошничка, с широки, меки, удобни седалки, с тънки и високи гуми, с контричка, комфортен волан и седем вътрешни скорости – идеален транспорт за град, в който единствените неравности са изкуствено натрупаните хълмчета от развалини, почистени след войната, превърнали се в зелени могили из парковете. Велосипедистите разполагат със собствени сфетофари и собствени, двупосочни алеи, но като цяло карат навсякъде – както по тротоарите сред пешеходците, така и сред колите. Берлин е известен с широките си булеварди, така че място за всички има и не се чувствах толкова стресиран да участвам в движението, колкото в Амстердам например. Използвахме велосипедния ден, за да обиколим мейнстрийм забележителностите: Аликзандърплац, през който се изнизват десет хиляди минувачи на всеки кръгъл час, кулата, булеварда с липите (доста опърпани, между другото), катедралата, музея, паметника на жертвите от войната, университета, Бранденбургската врата, стария парламент, новия парламент, авангардната архитектура, централната гара, разкошния парк Tiergarten, в който сред буковата зеленина необезпокоявани щъкат лисици, зайци, катерички и какички, а в езерата плуват лебеди, паметника на съветския войн, с неуместните танкове, паркирани сред зеленината, златната статуя на Виктория, която носталгично ми напомни за несъществуващия вече Love Parade, на който така и не се наканих да отида, докато все още го имаше…Дишахме пост-модернистична архитектура в Potsdamer Platz, ядохме гевреци, ходихме на откриването на индийски ресторант, слушахме джаз при симпатична двойка улични музиканти на нашата възраст, пихме бири, снимахме графити, остатъците от стената, облекчавахме се в парка и в градските тоалетни, които са нещо средно между Разградска дискотека и опикан, футуристичен подлез с асансьорна музичка и автоматично почистване… Загубихме се в града, намерихме посоката, после пак се загубихме и пак я намерихме – така чак до полунощ, когато уморени вързахме колелетата в антрето на хотела. Със сигурност пеш нямаше да можем да обиколим толкова много места за един ден. Ето малка галерийка, ако ви е интересно. Кликвайте върху избораженията за увеличения им размер:

        

Чисто и подредено, като в клиника?!

Това са думите, които сме свикнали да чуваме от класическия български гастарбайтер, отишъл до Германия, за да бачка или да внася опели от там. Те може да се отнасят до останалата част на страната, но със сигурност не важат за Берлин. Няколко нещица ми направиха силно впечатление:

– Никой не спазва правилата, от типа: не газете тревата, не прескачайте загражденията, забранено е за игра на топка и тем подобни.

– Пушенето на обществени места е забранено, но забраната не я спазва почти никой. В повечето бистра, ресторанти, барове и заведения имаше пепелници. В България сме по-големи католици от папата, явно…

– Гражданите не си правят труда да събират акото на кученцата, които разхождат из парка. Или поне по-възрастните не го правят. Разбрах, че по-младите имат по-хигиенични навици в това отношение, което сигурно се дължи на факта, че голяма част от свободното си време същите тези млади го прекарват, пийеки бира и пушейки джойнт, излегнати върху същите тези поляни, върху които акат кученцата.

– Дори в Амстердам не видях толкова много хора да пушат спокойно хашиш и марихуана по улиците – необезпокоявани от никого, дори във видимото присъствие на полицаи.

– Изпиваш си бирата и я оставяш буквално където ти падне – на пейката, до телефонната будка, извън кошчето за боклук, на булеварда. Има цяла армия от безработни, които се препитават със събирането и предаването на амбалаж за вторични суровини. Обръщаш се и бутилката вече я няма. Като си оставяш свободно бирите навсякъде не само, че не пречиш и не правиш лошо впечатление, но дори извършваш благотворителност, помагайки на закъсалите емигранти да си изкарват прехраната.

– Има бездомни хора, но бездомни кучета няма. Контролът върху скитничеството е доста сериозен и трудно можеш да видиш спящи по пейките хора, както е в центъра на София, а помияр не видях нито един, колкото и да търсех. Явно и кучетата, и скитниците ги прибират някъде нощем. Къде точно, така и не разбрах. Но през деня просяците и скитниците са навсякъде, за разлика от помиярите. Нямаше нито един! Обясниха ми, че тук хората обожават помиярите и не държат кучето им да е нито младо, нито „марково”. Приютите едва смогват да намират достатъчно кучета за кандидат-осиновителите, дори си внасят от България.

– Няма проблем да се изпикаеш в парка, на улицата, на спирката, навсякъде, въпреки че има достатъчно
самопочистващи се градски тоалетни с музичка и пригодени за инвалиди. Предполагам, че това е вторичен ефект от масовото пиене на бира, от всички, по цял ден.

– Не е неприлично да се разхождаш с шише бира или шише твърд алкохол в ръка по улицата. Никой няма да те помисли за алкохолик, пройдоха, пияница, разбойник. Всички го правят…особено туристите.

– Пълно е с боклуци и с фасове, но най-вече в „артистичните” квартали Нойкьолн и Фридрихсхайн, които обитавах. Пълно е и с имигранти, включително български, което някак обяснява нещата.

– Хората са любезни, възпитани и учтиви с непознати. Извиняват се дори, когато ги блъснеш с колелото в парка. Почти не можах да си упражня немския, защото всички преминават веднага на английски, след като разберат, че си чужденец. По-младите говорят английски свободно и за общуване с тях немски не ти трябва. Същото не се отнася до по-възрастните, особено ветераните от войната…

– Берлин е шарен, глобален, мулти-културен, толерантен и различен от Германия. Всеки път, когато споделях едно от горните впечатления с местен, получавах една и съща реакция в отговор – повдигане на рамене и равнодушното: „Берлин!”

Карнавал на културите

Имахме късмета да попаднем в града по време на едно от масовите събития, наречено „Карнавал на културите”. Дължим удоволствието на Алекс, с когото се запознах покрай блога и на приятелката му Мюриел, с която живеят заедно в Берлин. Бяха любезни, гостоприемни, симпатични и учтиви с нас – достатъчно добри, за да отделят няколко дни от свободното си време, за да ни разведат навсякъде, включително и на карнавала на културите. Последният се състоеше от невероятно мащабен битак за хенд-мейд неща, пръснат из огромна площ, с десетки сглобяеми сергии, музикални сцени, барове, пърформанси и щандове за екзотична кухня. Предлагаше се дори истински абсент. Последният ден карнавалът завършва с целодневно шествие по улиците, на което се изреждат 75 различни сцени: всяка от тях със своята музика, песни, танци, униформи, костюми, акробатични номера и артистични изпълнения. Кратка галерийка, ако ви е интересно. Кликнете върху
избораженията за увеличения им размер:

        

Рицарски фест

Благодарение на Алекс и Мюриел успяхме не само да се ориентираме чудесно из града, но и да отидем заедно с тях до съседното градче Потсдам, където станахме свидетели на рицарски фестивал: отново хендмейд, „средновековен макдоналдс”, бутафорни битки между облечени в ризници мъже, автентични занаятчийници, реалистични облекла, сцена със средновековна музика, детски театър с представления на тема средновековни приказки и какво ли още не. Самото градче (Потсдам) е очарователно, ако не обръща човек внимание на колосалните архитектурни соц-недоразумения, като например намиращите се точно една до друга сгради в центъра:

  

Ето и малко снимки от рицарския фест:

      

На гости у непознат

Последните три нощувки бяха запазени за първото ни каучсърфинг изживяване, т.е напуснахме хотела и се настанихме на гости у напълно непознат. Човекът работи като издател на, забележете, електронни книги, живее в изискан, артистично обзаведен апартамент точно на един хвърлей пеш от хотела (стана случайно) и беше достатъчно любезен да ни предостави комфортна стая, с удобен за четене люлеещ се стол, добра библиотека, напълно оборудвана кухня и собствена баня, плюс ключове да влизаме и да излизаме когато си пожелаем. Първата вечер ни заведе на бири в любимия си бар – дас Филмкафе – бутиково кинце с бар на партерния етаж, а последната вечер се опитах да разруша кухнята у тях, готвейки специалитет, който поляхме с две бутилки испанско вино от личната му колекция. Повече за каучсърфинга в отделен пътепис, тъй като тоя, гледам, стана вече доста дълъг.

Изводи и препоръки:

Летете с България Еър. Излиза по-евтино от автобуса, няма смисъл да правите резервация много дни предварително, промоцията важи за цялото лято, има редовни полети всяка седмица, излита се и се каца в удобно време, през светлата част от деня, самолетите са малки, но комфортни, разстоянието се преодолява само за два часа, обслужват ви красиви и надменни български стюардеси, получавате сух сандвич с шунка и кашкавал от тях, плюс чаша бира или вино, кафе или чай, разрешава се екстра багаж (за собствениците на клубна карта) и всичко си е както подобава. Не мога да кажа, че компанията отстъпва по нещо на австрийските, италианските или други европейски авиолинии, с които съм летял, с изключение на цената на билета до Берлин.

Придвижване из града: с велосипед и с градски транспорт. Изкушените да използват такси ще попаднат на чисто нов мерцедес, управляван от турски бакшиш, с „гъвкава” ценова политика спрямо чуждестранния турист и може да се почувстват все едно са се качили при Китодар в онзи скеч. Разбира се, това не се отнася до отседналите в 5 звездни хотели, които предлагат трансфер от летищата, поверен на таксиметрови компании, с които имат договор, но ние не бяхме в 5 звезден хотел и бяхме предупредени да избягваме жълтите S-класи, паркирани по най-оборотните туристически места из града. Не си купувайте билети за еднократно пътуване, които струват две евро и половина. По-добре си вземете целодневни карти, важат за цялата система на градския транспорт, за всички зони, до три часа сутринта на следващия ден и струват седем евро, а с тях може да се ходи навсякъде, дори до съседите градчета и села. Велосипеди под наем се дават на повечето места за 24 часа, за три дни или за 5 дни и колкото по-дълго ги ползваш, толкова по-малко плащаш. Можете да ги превозвате и с градския транспорт. Берлин е идеален за велосипедисти, с добре изградена вело-мрежа и разкошни паркови алеи, равнинен е и е голям по площ, но велосипедът, освен мобилност, самостоятелност и бързина, предлага идеален фитнес баланс за изядените вурстчета и за изпитите тонове бира. Ако искате да разгледате основните забележителности, качете се на автобуси 100 или 200 от Аликзандърплац, двуетажни са, подобно на туристическите автобуси, минават през всички мейнстрийм забележителности и предлагат възможност за снимки, а с тях спестявате доста от организираните сайтсиинг обиколки с автобус. Друг удобен вариант е да се ползва рингбана – кръговото движение на влакове, въртящи се по затворен кръг около центъра, в двете посоки, от които човек може да слиза и да се качва навсякъде, за да разгледа различните квартали. Номерата са 41 и 42. Редовни са и забележителностите, плюс разкошните паркове и градинки са близо до спирките.

Хапване и пийване. Най-добрата марка бира е местната: берлинер, с всичките й разновидности, според вкуса. Разбира се, бирените маниаци ще се изкушат да опитат и огромното разнообразие немски бири, които се предлагат навсякъде, но бъдете готови за плодови, сладко-кисели, безалкохолни и всякакъв друг вид изненади. Внимавайте с немското червено вино и с миризливите сирена. Не, че са лоши, но може да се окаже, че съвсем не са ви по вкуса. Наденички и вурстчета се продават навсякъде, в малко хлебче и обилно залети с Хайнц кетчуп, срещу 2 евро на калпак. Грабването на закуска, тип кифла или сандвич, от някоя будка, плюс безакохолно, струва 5-10 евро за двама, натъпкването до козирката с джънк фууд от популярните световни марки или от азиатската и арабската кухня излиза до 20 евро за двама, заедно с напитките. Първо, второ и трето в бистро с обслужване за двама варира между 20 и 50 евро, в зависимост от това колко сте жадни, а вечерята в изискан ресторант с бели покривки може да ви струва от 50-100 евро до плюс безкрайност (за двама), в зависимост от лимита на кредитната ви карта. Дори за пластмасовите прибори по сергиите се спира депозит за амбалаж, така че, ако ядете и пиете бира на крак в някой парк или на фестивал, както правехме ние, връщайте си халбите и приборите там, откъдето сте ги взели, за да си получите депозита обратно.

Забележителности, нощен живот и култура. Много са. Следете местните безплатни списания, тип „Програмата” и „Една седмица в София”, за да се ориентирате относно ди-джей партита, кина, представления, театри, опера, галерии, фестивали и музеи. Българският „Тилт” в момента жъне големи успехи из берлинските кинозали и ревютата за него са повече от прекрасни. Не пропускайте да си резервирате час и половина разходка из подземията на Берлин, включваща старите нацистки бункери, бомбоубежища и артефакти от Втората световна война.

Очаквайте още:

Couchsurfing vs Hostelworld

и

Berlin vs Sofia

Абонирайте се за блога, за да получавате новите статии директно на мейла.

Тихомир Димитров 

май 29, 2013

Faces of Berlin

Засега само снимки (автор: моя милост и ДжиДжи).

Text cumming soon… 🙂

 

Очаквайте скоро:

Берлин и неговите трудови хора

София vs Берлин

и

Couchsurfing vs Hostelworld

Абонирайте се за блога да не изтървете нещо…

Тихомир Димитров

 

януари 10, 2012

Крепост в средата на Средиземно море

Местоположение

Местоположението е това, което прави Малта уникален остров. Намира се в средата на Средиземно море, по чиито брегове от хилядолетия изгряват и залязват могъщи империи. Това прави острова привлекателен за контролиране на цялото море и, през не малка част от човешката история, на цялата съществуваща цивилизация.

Малтийският архипелаг се състои от три острова, подредени по големина: Малта, Гозо и Комино. Третият е необитаем. Намират се южно от северозападните брегове на Африка, където морето мие бреговете на Тунис, Алжир и Мароко. Това подсказва, че влажният средиземноморски климат тук означава безпощадно слънце през лятото и лепкава жега, но през зимата островът е един малък рай, където можеш да избягаш от европейските преспи и заледявания.

Средна температура от около 15 градуса, чести, но слаби превалявания, изобилие от слънце и чист морски въздух – това може да очаква туристът от Малта през зимата.

По документи малката държавица е част от Европейския съюз, но реално се намира върху Африканската континентална плоча. Близостта на двата континента далеч под повърхността на морето е причината за сериозни трусове в миналото, които са успявали да разрушат дори дебелите зидове на средновековните крепости върху острова. Това, обаче, не намалява популярността му в очите на различните завоеватели и мореплаватели.

История

Историята е това, което прави Малта изключително популярна. Тя, от своя страна, се дължи на местоположението, а без двете тук нямаше да има богата островна държава, a само голи камънаци, изложени на вятъра и прибоя.

Историята за Малта е всичко. Учените все още не знаят откъде са дошли първите заселници, с примитивните си лодки, доплавали тук преди повече от 7000 години. Оставили са култови комплекси, по-възрастни от Стоунхендж. За матриархалното устройство на тяхното общество говори популярната каменна статуетка на жената с дебелите бедра, която символизира Богинята – майка или култа към плодородието на Майката – земя. Намерени са още доста артефакти, които свидетелстват за големия културен напредък на неизвестната праисторическа цивилизация. Никой не знае как се е затрила тази цивилизация, нито къде е отишла, след като е напуснала острова. Предполага се катаклизъм от някакъв вид: суша, земетресение или наводнение.

После дълго време островът пустее. През 800 г. пр. н.е го посещават финикийците, които си устройват колония тук. Близо 300 години авторите на кеша си живеят като царе на острова, необезпокоявани от никого, защото са единствените смели мореплаватели на своята епоха,
дръзнали да напуснат плитките крайбрежни води и да стигнат чак до западните атлантически брегове на Африка и днешна Испания, преплувайки цялото Средиземно море по дължина. Естествено, архипелагът им идва „дюшеш” точно в средата на маршрута – идеалното място за  почивка, за товарене и разтоварване на корабите, за прегрупиране на стоките по различни търговски маршрути и така нататък.

С това, обаче, мирните години на Малта приключват. През 480 г пр.н.е островът е окупиран от флота на Кратаген, а след пуническите войни на
него стъпва  безкомпромисният сандал на Римската империя, който успява да заобиколи цялото Средиземно море и римляните не случайно го наричат „Маре Ностро”, демек: „нашето си море”. Архипелагът е под римска власт от 218 г. пр.н.е до 395 г. сл.не.е, когато, съвсем логично, тук се настаняват пратениците на Византийския император.

През 60-та година от Новата ера апостол Павел пътува по море към Рим, но буря изхвърля кораба му на малтийския бряг. Всички членове на екипажа оцеляват след жестокото корабокрушение, а местните рибари, на които попадат, се оказват гостоприемни хорица. Напалват им огън, за да се сгреят и изсушат след неприятната ситуация. Докато хвърля съчки в огъня, една от тях се раздвижва и апостолът се оказва с пепелянка в ръка, която не може да отлепи от дланта си. След като най-после успява да тръсне влечугото в огъня и моряците, и местните са убедени, че с Учителя е свършено, но Апостол Павел се оказва без ухапвания по ръката и това чудо кара местните да го приемат за пратеник на Бог.

Няколко месеца той проповядва на острова и по чудотворен начин лекува населението на Малта. Успява да изцели дори бащата на римския губернатор, който става християнин, след като вижда чудото с очите си. С това делото на апостола тук е приключено и от тогава до днес, вече близо 2000 години, Малта е крепост на християнската вяра.

Византийците са изтласкани от сарацините, които през 870 година превръщат мястото в арабски рай. Противно на всеобщите очаквания, арабите носят със себе си високо развита цивилизация, писменост и култура. Близо 200 години управляват острова в мир, като наблягат предимно на риболова, търговията и земеделието. Открити са множество средновековни  рационализации в аграрния сектор, които далеч изпреварват постиженията на западната култура от това време. Вечен спомен от сарацините е и малтийският език. От екскурзоводите разбрах, че той е много близък до ливанския и други арабски езици. Писмеността, обаче, си остава на латински, религията също не търпи изменение. Малта мирише на Алжир, където съм прекарал част от детството си, но вместо „Алах Уакбар” под небето се носи звънът на камбани.

През 1090 година на острова пристигат озлобените, тежко въоръжени нормански рицари, които изпепеляват всичко арабско и налагат със сила европейските средновековни порядки на местното население. Те включват строго йерархична феодална система, донесена от континента. Появяват се първите местни благородници. Развиват се занаятите. Изкуството и търговията процъфтяват. Ражда се средновековният град. На площадите весело се редуват всенародни пирове с жестоки екзекуции, надвикват се шарлатани и търговци от цял свят. Така Малта окончателно става част от културата на Стария континент.

През следващите няколко столетия архипелагът попада в ръцете на различни дворове и европейски династии, на които не им пука особено за него. Заети с междуособици и дворцови интриги, те го подаряват, купуват, наследяват и разменят помежду си, без да се интересуват какво точно се случва там. А там се случва обичайното за средновековна Европа – шепа благородници придобиват всички имоти, блага, земи и оръдия на труда, плюс цялата политическа власт, превръщат простолюдието във феодални роби, затварят се зад дебели крепостни стени и дори започват да претендират за някаква автономия пред Европа. Тая работа, обаче, няма как да стане без одобрението на мастит европейски монарх или феодал, тъй като по документи островът продължава да е част от „портфолиото” на някой континентален земевладелец.

В крайна сметка, Малта се оказва под контрола на сицилианския владетел, който пък е васал на небезизвестния испански монарх Чарлз Пети. Тоест, Малта официално вече принадлежи на Испанската колониална империя през 16-ти век. Горе-долу по същото време рицарите-хоспиталиери от Ордена на св. Йоан били изхвърлени позорно от последното си убежище на о-в Родос, след като изгубили кръстоносния поход и, подгонени от турския султан, непрекъснато врънкали европейските монарси да им дадат някакво парче земя, на което да се установят.

Така през 1530 година тук идва орденът на св. Йоан, с благословията на Чарлс Пети,  по-известен като император на Свещената римска империя. От рицарите той изисква  символичен наем за острова – по един сокол на година. След няколко десетилетия в Малта пристига и добрата стара Инквизиция, която развива неприятния навик да наказва само местните с публично бесене, бичуване и унижения, докато рицарите плащат единствено глоба, ако нещо се издънят.

От строители на болници и покровители на бедните, хоспиталиерите сe превръщат в един от най-добре организираните и тежко въоръжени ордени през Средновековието. Немалка роля за това изиграват и Кръстоносните походи. Естествено, от всичко печели най-много католическата църква, която забранява на рицарите да се женят и да имат деца по съвсем комерсиални причини. Всички произлизат от богати европейски семейства и цялото им наследство, под формата на титли, земи, замъци, крепостни селяни, лозя, пари в брой, оръжия, доспехи и скъпоценности отиват право в хазната на църквата след тяхната смърт.

Харабията на рицарите, обаче, не продължава дълго. През 1565 година им се налага отново да срещнат своя стар неприятел в лицето на Сюлейман Великолепни, който смята да ги изрита и от Малта, след като веднъж е успял да им бие шута от Родос преди време.

Всъщност, султанът не се заяжда просто ей така, от гео-стратегически интереси или от имперски амбиции. Още като млад завоевател той им позволява да напуснат владенията му без бой, с всичките си скъпоценности и светини, стига да обещаят, че повече няма да плячкосват търговските му кораби и да се нахвърлят върху де-що османски плавателен съд видят в морето.

Добре, ама след като получават острова като подарък, рицарите разбират, че освен производство на сол и няколко вида тропически плодове, това място е толкова бедно, че не може да задоволи дори потребностите на местното население от храна и вода, камо ли разточителния блясък на благородническия лайфстал. Ето защо, отдалите се на бедност, послушание и целомъдрие, въоръжени до зъби християни решават да възобновят грабителските си походи по море. Все пак, в Библията пише: „Не пожелавай жената, осела и роба на ближния”. Не се споменава нищо за кораба му. Пък и по време на Кръстоносните походи заповедите „не кради” и „не убивай” сякаш са  по-скоро изключение, отколкото правило.

Разярен от нарушаването на джентълменското споразумение от страна на рицарите, султанът пристига с цялата си военна мощ, за да им разкаже играта. И е прав, според мен. Така се стига до Великата обсада на Малта през 1565 година. Битката е кървава и продължителна, но накрая рицарите успяват да удържат победа, не без помощта на Сицилия, която им изпраща помощ по море.

Осъзнали стратегическото значение на острова, западноевропейските владетели се обединяват под ръководството на Папата, за да укрепят мястото и да го превърнат в непревземаема крепост за вечни времена. Монарсите един след друг се надпреварват да изпращат строителни материали, работници, архитекти, пари и ноу-хау, за да се включат в изграждането на островната крепост, предназначена да държи цялото Средиземноморие под контрола на западната цивилизация и Римо-католическата власт.

Така се раждат архитектурните шедьоври, на които сме свидетели днес. Всъщност, столицата на Малта е първият изцяло планиран град в Европа – с канализация, отводнителна и напоителна система, със сметосъбиране и изкуствена архитектурна климатизация, предвидени още през 16 век в чертежите на видния италиански архитект Лапарели.

Като всяко общество, достигнало до своя културен, икономически и политически апогей, рицарите от Малта също започват да деградират в морално отношение. „Единственият път от върха е надолу“. Послушанието, бедността и целомъдрието отстъпват на желанието да се строят все по-големи и все по-разкошни дворци, с все по-богато обзавеждане. Идва ред на пиянството, на хазарта и безразборния секс, заедно с непрекъснатите рицарски дуели, като естествен резултат от всичко това.

Когато през 1798 година Наполеон пристига с флота си, рицарите от Малтийския орден нямат вече нито желание, нито средства да му се противопоставят. Освен това, половината се оказват французи. След обезглавяването на родната аристокрация у дома, паричките от ренти изведнъж секват и френските благородници в Малта предпочитат да  минат на страната на Наполеон, вместо да се правят на герои. Така най-стратегическата и най-добре укрепената крепост на Европа минава в ръцете на ситния генерал без нито един изстрел.

Той се възползва от това като типичен колонизатор – започва да разграбва богатствата на разкошните църкви, базилики, катедрали и обществени сгради, за да финансира египетската си кампания. Освен това вдига данъците, което идва малко в повече на местните и не благородниците, а селяните от Малта се вдигат на въоръжен бунт срещу Н.В Алчния император. Малкият френски гарнизон прекарва известно време под обсада зад високите крепостни стени, които е превзел без бой и накрая е принуден да отстъпи под натиска на Английската корона, която точно в този момент решава да изпрати могъщия си флот, за да „помогне” на „братския” малтийски народ.

Това не пречи през 1919 година местните отново да се вдигнат на бунт, този път срещу английските „освободители”, които се съгласяват да им дадат частична автономия. Оставени на самоуправление, малтийците се хващат за гърлата. Следва период на глад, войни и политическа нестабилност, който продължава от 1930-та до 1939-та година. Като капак, през Втората Световна Война Мусолини решава да е*е мамата на острова с непрекъснатите си бомбардировки от Сицилия. За пореден път нечие Хипер Его от континента идва да остави топлата си купчинка тук, за спомен на местните, но този път купчинката идва по въздух, а не по море. Какво да правиш, технологии! Науката се развива, все пак. За разлика от съзнанието.

След ВСВ самоуправлението на Малта е възстановено, а през 1964 година страната официално получава своята независимост. Започва бурното развитие на туристическата индустрия, заради огромното историческо и архитектурно наследство, оставено на толкова малка по площ територия.

През 1974-та Малта официално се обявява за република, а през 1979-та последният британски войник напуска острова. През 2004-та година страната е приета като пълноправем член на ЕС и дори успява да влезе в евро зоната малко след това. Днес Малта е най-дребната и най-гъсто населената държава в Европа, с население от 400 000 души.

Икономика

В икономическо отношение Малта настига средно европейските равнища, което е похвално за един гол остров, който не успява да задоволи дори собствените си потребности от храна и вода, разчита единствено на вноса, за да оцелява, зависи изцяло от туризма и нарича капковото напояване на парцели от полу-камениста почва „земеделие”.

Да се чудиш как средната заплата там клони към 1000 евро, а ние, с нашите девет планини зелени, с нашата 1300 годишна история и с нашите стотици километри брегова ивица, изградена от ситен фин пясък не само, че бедстваме икономически от десетилетия насам, без да сме водили никакви войни, но и се опитваме да трансформираме една от най-плодородните почви на света в газово сметище.

Заради високия жизнен стандарт много българи са се преместили да живеят в Малта – от туристически работници, до висококвалифицирани кадри, като лекари, архитекти и адвокати. Малтийските пристанища са пълни с лъскави яхти от цял свят, в курортите кипи целогодишна туристическа дейност, а престъпността и безработицата са сведени до минимум. Повечето малтийци са собственици на домовете, в които живеят.

Език и култура

Подобно на Турция и Гърция, Малта е традиционна туристическа дестинация за българина, който обича да се подвизава там и като турист, освен като емигрант. Още първата вечер попаднахме в ресторант, собственост на българи, в който работеха само българи и румънци. Има голяма вероятност да се оправите на български, дори да не знаете никакви чужди езици, защото българите буквално са навсякъде – като започнем от продавачите в магазина, минем през сервитьорите в ресторанта и стигнем до собствениците на най-мазните яхти в пристанищата. Иначе официалните езици са два: малтийски и английски.

Първият е абсолютно неразбираем, освен за завършилите арабска филология. Изписва се с латински букви, но пак е трудно да се разчете. За щастие всеки, ама абсолютно всеки малтиец говори ако не перфектен, то поне средно поносим английски. Италианският също е доста разпространен, заради близостта на Сицилия, като френският и българският също не бива да се подценяват. Движението навсякъде е в ляво – наследство от англичаните.

Културата на малтийците е безразборна, хаотична смесица от Ориент и Западна цивилизация – резултат от всички събития, описани по-горе в „История”. Трудно можеш да различиш един местен от глобалния турист по простата причина, че местните нямат характерно излъчване, нито типични черти на лицето или цвят на кожата и косата – те варират от червен катинар, руса коса и зелени очи на норвежец, до матова кожа и маслинено черни очи на сарацин. Ето защо, на повечето места, където местните използват намаления, е възможно да ви попитат дали имате малтийски паспорт.

Религията е почти 100% католическа. Островитяните се гордеят със своите 365 църкви, базилики и катедрали – по една за всеки ден от годината. Църквата има огромно влияние в обществения живот. Архитектурата е много специфична за хора, които се интересуват от тези неща. Извън туристическите места, градовете и селата носят аромата на подправки и духа на бавния живот в Алжир, Тунис и Мароко, в съчетание с европейския колониален стил и усещането за провинциална Италия, Франция или Испания.

Обедната сиеста от няколко часа е задължителна. Работи се предимно от 9 до 12 и от 3 до 8 вечерта. Всички в Малта се познават. Чух неприятни слухове за множеството бракове между роднини, което е обичайно за едно малко островно общество, където католицизмът в продължение на столетия забранява разводите и аборта. Съвсем скоро разводите са били официално разрешени и сега най-модерното нещо в Малта е да се разведеш. Малтийците правят семейства или прекалено рано, след като навършат пълнолетие, заради бременността сред тийнейджърите, забраната на аборта и официалната политика на църквата да не се прави секс преди брака, или прекалено късно, някъде около 40-те. Все по-популярни стават и браковете с чужденци. Тук хората са свикнали с чужденците. Принудени са да ги търпят още от 800 г. пр. н. е.

Отношението към туриста е любезно и приятно. Тукашният манталитет е мек, лесно се установяват чисто човешки връзки с местните. По тъгата в очите им съдя, че животът на острова, като цяло, май е доста скучен, ако изключим наплива от туристи, на които всички държат своето благосъстояние. Все още има няколко стотин живи представители на рицарския орден и на местната аристокрация, които през годините така и не успяват да се побратимят, но постигат хладно и мълчаливо съжителство, в името на общото благо.

Успях да разговарям с истинска бенедиктинска монахния. Това красиво като ангел същество, с руси коси и ярко зелени очи, е подарило младостта си  на най-строгия монашески орден в света. Доколкото разбрах от гида, монахините в нейния орден продължават да спазват строгите порядки на Средновековието. Нямат право да напускат крепостните стени дори след смъртта – телата им се погребват в манастира. Цял живот прекарват в молитви и в грижи за градината. Монахинята, с която разговарях, беше една от най-красивите жени, които съм срещал, въпреки забрадката и дългите дрехи. Когато си тръгвах, й махнах за сбогом. В нейното „Good bye” имаше дълбока, нечовешка печал.

Кухня

В средата на Средиземно море кухнята, естествено, е средиземноморска. Но глупавият турист спокойно може да се натъпче в Макдоналд’с или да си поръча по телефона кофа от KFC. Малтийските ястия имат специфичен вкус. Бих го окачествил като «интересен». Това значи, че  едва ли ще се харесат на хора, които не обичат да експериментират с небцето. За тях си остават добрите стари италиански специалитети, които тук са достатъчно добре разпространени. Виното е добро, опитах различни етикети, но при всички случаи съм пил и по-качествени вина. Предимството му е, че се намира (сервира) навсякъде и е сравнително евтино. Вечеря в ресторант излиза между 8 и 20 евро на човек, ако не сте прекалено гладни и жадни и, ако не се целите в най-високия клас заведения. Много разпространена е английската закуска, което не бива да ни учудва при положение, че колите са с десен волан и карат в лявото платно. Има голямо разнообразие от морски деликатеси: миди, скариди, октопод и всякакви средиземноморски дарове, плюс купища риба. Местните се гордеят с улова на риба тон.

Настаняване и обслужване

Основно хотели и апартаменти под наем, но има и частни луксозни вили с панорамна гледка за туристите, които разполагат с по-високи доходи. За постоянно живеене можете да се настаните както в мизерна колониална развалина, така и в модерен европейски жилищен комплекс. Всичко зависи от заплатата, която получавате. Обслужването не е по-добро от това в България, дори бих казал, че е по-лошо. И няма как иначе при положение, че най-вероятно и сервитьорът, и барманът, и готвачът в заведението са българи, получили подготовката си на Златни пясъци и дошли тук единствено заради по-високата надница. Трудът се заплаща по часово и има голямо текучество. Доколкото разбрах, май само държавните служители разчитат на фиксирано работно време и на твърд месечен доход. Ако работиш ниско квалифициран труд по осем часа на ден, спокойно ще си плащаш квартирата и храната. Но толкоз.  Цените са високи, заради туристическата брадва. Целият остров е една голяма„Албена”, където литър минерална вода ти го продават на рецепцията в хотела срещу 2 евро и 50 цента (водата от чешмата не става за пиене). Трудно е да се намерят малките дюкянчета, където пазаруват местните. Заврени са в най-отдалечените кътчета на най- тесните улички. Там два литра минерална вода струват 50 цента. Това говори за размера на туристическата брадва. Четири звезди в Малта се равняват на българските три, а персоналът е любезен, но ленив и дори, бих казал, леко немарлив, сигурно заради африканското слънце.

Придвижване

В никакъв случай с такси, освен ако не искате да платите за прибиране до хотела толкова, колкото плащате за целия си престой в него. Ако случайно се качите на такси, задължително договорете цената предварително. Колите под наем са на разумни цени. Предлагат се без шофьор или с шофьор, но на по-висока цена, плюс бакшиш, което е удобен вариант, защото много чужденци се притесняват от шофиране в лявото платно с десен волан. Уличките са тесни, а трафикът е достатъчно напрегнат, за да ви се изправят косите. Водачите спират на пешеходци, но не са особено толерантни един към друг. Винаги бързат и по манталитет приличат на италианските шофьори.

Градският транспорт е може би най-лесният и най-разумният, ако не и най-удобният вариант за придвижване. Автобусната мрежа е прекрасно организирана, обикаля редовно и обслужва целия остров. Може да се ходи навсякъде с нея. Има разредени нощни линии върху по-популярните маршрути. Автобусите са чисто нови. Само срещу две евро и шестдесет цента ще се сдобиете с целодневен билет, с който можете да пътувате навсякъде и да сменяте колкото си искате превозни средства. Билетите се купуват директно от шофьора и се показват пак на шофьора за проверка при качване. Представляват касова бележка, която не се гледа много внимателно, но ако ви хванат в измама ще имате проблеми с полицията. Няма смисъл от цигански номера при положение, че градският транспорт е по-евтин от този в София и буквално покрива територията на цялата държава. Между Малта и Гозо пътува редовен ферибот, който превозва пътници и коли на разумни цени. Положението с градския транспорт на Гозо е същото, каквото е в Малта.

Забележителности

История, архитектура и природни чудеса в Малта колкото щеш. Няма да ги изброявам тук, защото целта на пътуването ви, все пак, е да се запознаете лично с тях. Като най-добър пътеводител препоръчвам Malta & Gozo in Your Pocket, автор Joe Fenech Soler, издателство Blue Guide Books. Това е луксозна книжка джобен формат, с цветно съдържание и гланцирани страници. Има увлекателно написан текст и снимки, плюс достатъчно полезна туристическа информация. Общо взето – всичко, което ви трябва да знаете за Малта. Струва само 2.99 евро. Ще я намерите в по-големите книжарници.  Разбира се, пътеводители се продават навсякъде и в най-различни форми, но това е the best of the best за човек, който разбира от книги.

Забавления и нощен живот

Молове и шопинг центрове за любителите на маркови стоки, както и всякакви стандартни туристически зарибявки: водни ски, сърф, конски впрягове, двуетажни автобуси за панорамни обиколки и така нататък. Дайвингът е много популярен спорт в Малта. Има добре заредени магазини за водолазна техника и екипировка. Съществува изобилие от инструктори и школи за напреднали и начинаещи гмуркачи. Организират се групови и индивидуални гмуркания с инструктор от сушата или от плавателен съд. Водата е чиста – вижда се на 30 метра разстояние при добро време. Обектите са много. По дъното има достатъчно потънали самолети и кораби, най-вече от Втората световна война, но местните са се погрижили да потопят и допълнителни туристически обекти, за разнообразие. Най-забележителни са подводните пещери, които стигат до размера на спортна зала и в тях може да се плува спокойно. Водите около Малта са богати на животински и растителни видове, някои от които са ендемити, т.е срещат се единствено тук. Предлагат се и нощни гмуркания с акцент върху подводното био разнообразие.

Клубната сцена е добре развита. Съществуват достатъчно примамки за туристите. Партитата са ориентирани към по-младата аудитория. Предлага се основно диско, денс и хаус музика от популярни ди джеи, гостуващи от цял свят. Има достатъчно интересни места. Най-оживено става около полунощ, но по закон клубовете затварят в 4 сутринта и това малко разваля купона. Афтър партитата се случват предимно по плажните барове през лятото. Доколкото разбрах, няма дневен парти клуб. Улиците са безопасни за разходка по тъмно, но все пак не е препоръчително да се мотаеш напълно сам, ако си чужденец, независимо дали си мъж или жена. Концентратите са скъпи.

Изроди и препоръки

Не ви препоръчвам да си купувате предварително организирани екскурзии от туроператора, тъй като човек с автобус и сам може да разгледа много повече места, да е много по-спокоен и да плати много по-малко, отколкото ако участва в група с екскурзовод. Няма да споменавам името на туроператора, който ни погоди куп неудобства по време на пътуването, защото съм готин. А и спечелих безплатна почивка от томболата в самолета на връщане. Годината започва с подаръци. Това е хубаво. Пожелавам на всички една великолепна 2012-та година!

Тихомир Димитров

ноември 24, 2011

Един писател в Амстердам. Изроди и препоръки

Предишните глави на пътеписа можете да намерите тук:

Един писател в Амстердам – част първа

Един писател в Амстердам – част втора

Един писател в Амстердам – част трета

Един писател в Амстердам – четвърта част

Стигнахме до изродите и препоръките (не е печатна грешка), които всеки писател трябва да си направи от ходенето до Амстердам, а и не само. Мисля, че имат общочовешко предназначение:

Транспорт

От София до Амстердам се стига най-лесно с директен полет. Няма лоу-кост оферти, но Austrian Airlines пускат изгодни билети от време на време, стига да следи човек. Купих си билета от Usit Colours – добра резервационна система, приема всякакви карти, включително и български дебитни карти, може дори да платиш по телефона с тях. Естествено, винаги съществува вариантът да летиш лоу кост до някой друг град в Европа и от там да си хванеш влака за Амстердам, но това е по-сложният вариант, изисква повече планиране и съвсем не е сигурно, че ще излезе по-евтино. Austrian летят директно, двупосочно, с бърза смяна във Виена. За приключенията по летищата, за бързането, за страховете и приятната компания по време на полета четете в първа част на пътеписа. От летището има директна жп връзка с Централна гара – разположена е в сърцето на града и служи като важен ориентир за всичко.

Настаняване

Хостелите са хубав, евтин и удобен вариант за настаняване, но не е препоръчително да се спираш на тях, ако имаш по-високи претенции. Срещу десеторна цена можеш да се настаниш в почти всеки хотел. Аз използвах Hostelworld, както винаги, и останах доволен от обслужването. Всеки обект е с подробно описание, снимки, карта, инструкции за пристигане от гарата, мнения на потребителите и прочие. Има денонощна чат подръжка, което е голямо предимство, ако системата откаже някое плащане. Не че се случва редовно, просто малко хостели в Амстердам приемат дебитни карти. Имайте си една Visa Credit или Master Credit под ръка, за всеки случай.

Четете внимателно описанията на хостелите: правила за настаняване, вечерен час и прочие. Може да се окажете в строг пансион с религиозни правила и ред, с норми на поведение и куп ограничения, а можете да си резервирате легло и в стая с 15 човека, момчета и момичета заедно, без вечерен час, с кръчма на партерния етаж, отворен денонощно, без забалежки относно вдигането на шум. Аз избрах втория вариант.

Ревютата на други потребители ще ви информират относно: хигиената, наличността или липсата на гризачи (дървеници), нрава на управителите, любезността на персонала и така нататък. Абе, пише си всичко, стига да има кой да чете. Сайтът събира само капаро, доплащането става на място, най-често в брой.

Аз избрах International Youth Hostel Мeeting Point. Разположен е в историческия център и всичко там си беше О.К. Нощувките са между 20 и 30 евро, но най-хубавото е, че където и да ходиш, винаги си близо до вас. Хостелът е на две крачки от Черевените фенери, в самото начало на Warmoestraat – една от най-оживените туристически улици в централен Амстердам. Всички говорят английски, има достатъчно обозначителни табели, общо взето, трудно е да се изгуби човек.

Придвижване

Пеш или с велосипед. Колоездачите са царете на трафика. Имат добре изградена вело инфраструктура, с две платна, собствена маркировка и сигнализация. Навсякъде са с предимство, включително и пред пешеходците. Градът е равен, разстоянията са достъпни и това го прави изключително приятен за обикаляне с велосипед – основното транспортно средство в Амстердам. Можеш да си наемеш колело за няколко часа или за едно денонощие от всяко магазинче в центъра, но по-добре си купи колело, ако смяташ да не слизаш от седалката. После лесно ще го продадеш. Тук колелета винаги се търсят. Поради тази причина и много се крадат. Преобладават семплите модели: с удобна седалка, тясно кормило, високи гуми, без скорости и с контра. Перфектният градски велосипед. Цената на старо е между 20 и 40 евро, наемът за едно денонощие – също. Става да се ходи навсякъде и пеш, стига да не те мързи. Аз комбинирах двата варианта.

Забележителности

Амстердам не е класически град, пълен със забележителности. Но е доста специален: заради каналите, плаващите къщи, архитектурата, атмосферата, всичко…Липсват само грандиозните монументи, което не е чак толкова лошо. Тук всико е тясно. Холандия има население два пъти по-голямо от България, което живее на територия два пъти по-малка от нашата и воюва за всяка педя земя с водата. Страната е под морското равнище, неслучайно и викат Нидерландия („Ниската земя”). Както казваше един приятел: „тези първи ще заминат при потопа”. Дано да не излезе прав. По принцип.

Липсата на грандиозни монументи се обяснява с тясното пространство и с „плаващата” почва, върху която е изградено всичко това, доколкото знам – върху пресушени блата. Каналите не миришат и се почистват редовно. Служат като главна транспортна артерия. Гледайте да не си изтървете фотоапарата в тях.

Най-голямата забележителност за мен беше липсата на пердета, но можете да се насладите и на музеите: Музея на мъченията, Музея на хашиша и марихуаната, Секс музея, Къщата на Ане Франк, Пивоварната на Хайнекен, Мадам Тюсо, Музея на Ван Гог и прочие. По каналите се организират разходки с туристически корабчета. Нещо като градски транспорт на супер завишена цена, единствено нощните плавания за двама, с романтична вечеря и музика на борда си струват.

Интересна забележителност, естествено, са и „червените фенери” – забележителност, с която можете да правите секс, ако имате мерак и 50 евро джобни, а можете да се подложите и на класически тайландски масаж с „щастлив край”. Аз избрах втория вариант. За „номера на китайката” и за други нощни приключения в този странен квартал четете в четвърта част на пътеписа.

Площад „Дам”

Колоритно място, където хората са по-атрактивни от забележителностите. Обожавам градски площади и този определено ми стана един от любимите. Можеш да видиш всякакви странни неща, ситуации, събития и лица. Атмосферата е неповторима. Целият град сякаш минава на ревю пред теб, докато ти кротко си хапваш в някое от бистрата наоколо или дискретно пушиш джойнт, седнал на стълбите пред монумента, точно срещу диамантения център. Последното може да ти струва неприятна сума в евро, защото пушенето на публични места е забранено и камерите са навсякъде.

Кофи шоповете

Ако искаш да се напушиш като хората, трябва да отидеш в кофи шоп. Има ги на всяка крачка в центъра, но из другите квартали са по-евтини. Ще ти предложат богато меню с хашиш и марихуана, които са напълно законни за лична употреба в Холандия. Повечето места не толерират пушенето на тютюн и пиенето на алкохол, но има кофи шопове, в които сервират наливна бира и човек спокойно може да си запали дори обикновена цигара.

Бирата

е много добра, наливната струва повече от бутилираната, защото е доста по-качествена и има съвсем различен вкус. Аз лично попаднах в рая – любимата ми комерсиална марка е „Хайнекен”, така или иначе, навсякъде можех да й се наслаждавам прясна, включително и в пивоварната на производителя.

Холандците

също са забележителност, сами по себе си. Широко скроени и отворени към чужденците хора, но обслужването им не е на много високо ниво. Персоналът е любезен и резервиран. Всички холандци говорят перфектно английски. Емигрантите са им се качили на главата отдавна и, заедно с туристите, допринасят много за пренаселения град. Местните приемат това с търпение, защото касичките им дрънчат постоянно и в резултат никой не получава под 1500 евро месечно. Холандците не си слагат пердета, можеш да наблюдаваш какво се случва в къщите и училищата им, в публичните сгради и т.н. Възможните причини за това са описани във втора част на пътеписа. Консумират леки наркотици умерено. Част от местните твърдят, че на 18 спират да пушат, защото вече е разрешено, други цял живот си организират семейни напушвания с техните веднъж седмично, да речем: в петък вечер. Обичат да пият алкохол и алкохолът е на достъпни цени в Амстердам, които се доближават до софийските барове.

Забавления и нощен живот

Туристите се радват на изключително богат и разнообразен нощен живот в централен Амстердам: барове, ресторанти, бистра, кофи шопове, кръчми, караокета, музикални клубове, партита, кина и секс театри. Разположени са сравнително близко едно до друго и работят почти денонощно. Има изроди, които ще ви заговорят на улицата, за да ви продадат нещо нелегално, но бързо се махат, ако ги разкарате с по-категоричен тон. Камерите са навсякъде. Това сериозно ги притеснява. Разбира се, последното съвсем не означава, че няма да си счупите главата в нощен Амстердам. Най-лесно е да го направите по някое от тесните и стръмни стълбища, които са навсякъде. Широки, удобни стъпала тук просто няма. Асансьори също липсват в центъра, защото сградите са на 3-4 етажа и част от тях са строени преди същия брой столетия.

Храната

за нетърпеливия и вечно напушен турист се състои от: KFC, Burger King, McDonald’s, Subway и останалите известни марки джънк. Аз също обичам да хрупкам пикантни крилца от време на време, но гледам да не е повече от веднъж месечно. Намерих спасение в китайските ресторантчета, които приготвят сравнително евтино и бързо течна храна. От холандците не можеш да очакваш добра кухня така, както не можеш да я очакваш и от германците. Имат традиция в шоколада и приготвянето на риба, навсякъде правят добра наглийска закуска, но това е всичко. Наденичката с горчица, дежурният хот-дог и домашно приготвеният сандвич са предпочитаният фаст фууд за местните, в KFC, Burger King, McDonald’s и Subway тъпчат предимно чужденците. Почти всяко бистро или ресторант предлага хубав стек с прясна бира, но това отново е всичко. По-интересните ястия са в китайските, индийските и другите екзотични ресторанти, даже разбрах, че имало българска кухня в Амстердам, но не можах да я открия.

Безплатни забавления:

Писане в тефтер на тротоара, обикаляне пеш, снимане на лица, хора и събития по улиците, разглеждане на витрини, зад които човек може да види всичко: от модни стоки, през уютна семейна атмосфера, до привлекателни момичета по бельо, пушене на джойнт чрез муфтене в кофи шоп, возене на безплатния ферибот, разходка из парка и много други…

Сигурно съм пропуснал важни изроди и препоръки, затова четете I Amsterdam – най-известният сайт за ориентиране из града.

Тихомир Димитров

ноември 9, 2011

Един писател в Амстердам – четвърта част

Кварталът на червените фенери, сам по себе си, е туристическа забележителност. Повечето хора идват тук само, за да разгледат. Преобладават самотните, загорели, мъже, естествено, но човек може да види и младежи, дошли с приятелките си, възрастни двойки, семейни компании, весели студенти, даже групи с деца. Групите с деца ги развеждат през деня, когато броят на „нощните пеперуди” е значително по-малък. Нещастните тийнейджъри не могат да влизат в кръчмите и в кофи шоповете, а учителките гледат да ги преведат набързо по най-прекия път, за да не се застояват много пред витрините с голите каки. Голямото оживление настъпва нощем.

Самият „квартал” се състои от няколко тесни улички, разположени около една църква. На това място са събрани стотици представителки на най-древната професия, като повечето от тях са доста приятни за окото. Преобладават младите, стройни тела на източно-европейки: словакини, чехкини, унгарки, рускини, украинки, литовки, молдовки, българки и румънки, но имаше всичко, за всякакъв вкус. Едно високо чудовище с пола и адамова ябълка се обърна към мен с думите:

„Скъпи, влез да те поглезя малко.”

„Как да вляза, като не знам дали си мъжко или женско?”, – поинтересувах се аз.

„Влез и ще ти покажа!”

Бях на разходка с един австралиец от хостела през онази вечер и той направи следния коментар:

„Значи, дай ми 50 евро и бръкни под „елхата” да си извадиш „коледния подарък”. Пък да видим дали ще ти хареса! Това ли е офертата?”

Побързахме да отминем, преди да сме ядосали прекалено много човека с полата и адамовата ябълка. Изглеждаше по-корав и от двама ни.

Но, да се върнем в нощта, когато самотен и пиян тръгнах да обикалям с ясното намерение да тествам някоя от апетитните славянки зад витрините.

Разходката из червените фенери се състои в бавно мъкнене с тълпа от загорели мъжища, която на всяка крачка спира, за да разглежда мадамите. Освен да разглежда, тълпата спира и, за да се договаря с тях. Или просто да обмени някой лаф на тема „чичко доктор”. Въздухът е толкова гъст от събралия се тестостерон, че трябва да си пробиваш път с лакти напред. Каките също не стоят мирно в своите кабинки: дращят загадъчно с маникюрчета по стъклото, като истински вампирчета от роман на Стивън Кинг; кълчат се във всякакви пози и показват ту стегнато бедро, ту розово зърно, а когато се застоиш по-дълго пред някоя от тях отварят вратата, за да те поканят вътре. По-настоятелните направо те дърпат за ръката.

Можеш да се пазариш спокойно за цената. Разбрах, че най-стройните и красиви славянки не са по-скъпи от двеста килограмовите негърки, от възрастните лелички с катинар, от мъжете в къси поли и от „строгите господарки”. Трябват ти някъде около 50 евро за „standart suck and fuck”, което значи, че максимум 15 минути по-късно излизаш на улицата с омекнали колене, а момичето не си маха дори сутиена. Всички „екстри” извън тази услуга са въпрос на договорка и влияят върху цената.

Самите стаички са доста мизерни. Представляват помещение два на два, облицовано в плочки, като баня, имат тясна мивка с ясно предназначение и гол матрак в дъното, с  високо трикрако столче по средата – точно срещу витрината. По-„луксозните” помещения разполагат с гримьорна за момичето, собствена баня и тоалетна, такива неща…

Възможно е да станеш свидетел на всякакви сцени, докато се влачиш по уличките със загорялата тълпа. Спираш на всяка крачка, тъй като колоната отпред също спира. Част от уличките са не повече от половин метър широки. Удобен момент да те напляскат с бутафорен камшик по задника, защото няма накъде да мърдаш, притиснат в навалицата; да се заприказваш с някое от прелестните създания, които не са чак толкова настъпателни (и да разбереш, че е българка); да видиш как загрижен татко от Италия плаща за сефтето на 16 годишния си син и т.н. Общо взето, голям купон.

Единственото, което не трябва да правиш, е да снимаш. Има голяма вероятност да останеш без фотоапарат. Първо ти вдигат скандал, после от нищото се появява някой младеж, който ти отнема фотоапарата и го изхвърля директно в канала.  А може и през крехкия ти екран да премине остър, 13 сантиметров ток. Бях предупреден за тези неща и предвидливо си бях оставил апарата в хостела.

Препоръчвам ти да посетиш червените фенери дори, ако не си фен на секс-туризма. Препоръчвам ти да го направиш дори, ако си жена. Сама или с любимия, няма значение, просто винаги има какво да видиш там. Това е основната туристическа забележителност в Амстердам и единствената нощем. Към изброените неща трябва да добавим още еротичните театри със сцени на живо, играчките в секс шоповете, които учудват дори хора със сравнително богато въображение като мен, десетките кръчми, барове и кофи шоповете, уличните музиканти и разноцветната, глобална тълпа.

Номерът на китайката

Направих две обиколки, за да си харесам момиче. Поговорих с онези от тях, които ми бяха направили впечатление, даже получих предложение за отстъпка от наш’та мома. Но, колкото и да ми се искаше, идеята, че ще вляза в мизерната стаичка, ще се съблека и ще започна да се потя буквално на улицата, ми идваше малко противна. Вече започвах да губя всякаква надежда, когато пред очите ми се изпречи табела с надпис „Най-добрият тайландски масаж в Амстердам”. Натиснах звънеца. Отвори ми нисичко, симпатично девойче от азиатски произход, облечено в копринен халат, с две дървени клечки в косата и снежно бяла хавлия в ръка.

Предложи ми да разгледам менюто, докато чакам. Последното включваше: „тантрически масаж”, „еротичен масаж”, „чувствен масаж”, „масаж тяло в тяло” и още десетина такива екстри, като само терапевтичният масаж, предназначен за спортисти, не предполагаше да има някакъв „щастлив край”. По-късно разбрах, че това също е въпрос на договорка.

„Доста културен вариант” – помислих си аз, – „тихичко е вътре, чистичко и спокойно, далеч от екзалтираната тълпа по улиците. Може да се отпусне човек!”. Пък и една от дестинациите в списъка ми с пътуванията е Тайланд. Малко „суха тренировка” нямаше да ми бъде излишна.

Е, „тренировката” не се оказа суха, особено в частта „тяло в тяло”, което си е чисто е**не, ако питате мен. Поне две тубички масажен гел попиха в кожата ми, а момичето се оказа китайка. Заради „номера на китайката” се върнах отново и на следващата вечер. Просто европейките не ги могат тези неща. Тайланд мина доста по-напред в списъка и сега вече е дебело подчертан.

Знам, че моралистите сигурно се възмущават, но вижте какво: това си е  фалшив морал! На мнение съм, че туристът е едно доста елементарно същество, с три повърхностни желания, като яденето и пиенето са първите две от тях, а музеите и туристическите забележителности въобще не попадат в списъка. Те са бонус към обиколката. Колкото по-лесен и законен начин предложиш на туриста да задоволи повърхностните си, но истински желания, толкова повече парички ще издрънчат в касичката ти. Така се прави туризъм. Без висок морал и с мисъл за клиента. „Високият морал”, приложен  в туристическата индустрия, означава само едно: по-малко пари на глава от населението. Туристите са еднакви. Навсякъде по света.

Площад „Дам”

се превърна в любимото ми място. Достатъчно широк е, но не гигантски. Пълен е с народ, но уравновесен и спокоен в същото време. Първичните ми туристически нужди вече бяха задоволени. Обиколил бях повечето места, които си заслужаваше да се обиколят, кеша го бях преполовил. Дойде ред да си почина малко. Да поживея в Амстердам. Реших да прекарам един цял ден в съзерцание на площада.

Интересното на площад „Дам” е, че можеш да видиш всякакви образи, дошли от цял свят. Можеш да станеш свидетел на най-различни сцени. Едно наистина космополитно място.

Редовно се изнасят представления срещу музея „Мадам Тюсо”. От тук минава и основният трафик на града. Това е едно от малкото места, където можеш да видиш и местните, примесени с туристите, за да усетиш ритъма на този млад, енергичен, добре облечен град.

Станах свидетел на ефективността на холандската полиция. От едно магазинче по улица „Дам” се разнесе аларма. Някакво момче беше свило нещо и бягаше през площада, без да се обръща назад. Продавачът излезе до вратата, колкото да го напсува на арабски и се прибра обратно вътре. Интересното е, че никой от гражданите и гостите на града не се опита да хване крадеца, нито дори да му подложи крак. А най-интересното е, че двама полицаи на велосипеди съвсем безучастно наблюдаваха всичко това. Крадецът се опита да изчезне в една от тесните улички в самия край на площада, но точно тогава, сякаш от небитието, пред него изскочи полицейска кола. Патрулката закова толкова рязко, че той дори не я видя – блъсна се в нея, претърколи се през капака и падна от другата страна. Полицаят отвори вратата и го парализира с електрически пистолет. От уличката излязоха още двама униформени, този път на коне, скочиха от седлата и го закопчаха с белезници. После всички изчезнаха някъде. Животът на площада си продължи: улични музиканти и артисти, хора, усмивки, снимки за спомен.

По-късно забелязах стотиците камери с надпис POLICE, разположени из града. Няма защо да те гонят при положение, че виждат всяка твоя крачка и следят всяко твое движение. Просто излизат и те хващат, когато най-малко очакваш. Така работи полицията в Амстердам. След като веднъж ми направиха забележка да не се напушвам на публично място (и ме заплашиха със солена глоба при повторно нарушение), аз спрях да го правя, тъй като вече знаех, че наблюдават и мен. Много неща са разрешени в този град, но правилата се спазват стриктно и цари желязна дисциплина.

Видях още как скъпи лимузини спират пред диамантения център и как възрастни господа в костюми купуват на младите си любовници бижута за хиляди евро. Видях как привечер онези момичета, които не можеш да ги снимаш в кабинките нощем, отиват на работа, облечени в „служебното си облекло”, загърнати с шлифер и качени на велосипед в убийствено високи токчета.
.
Видях весели фото модели да се радват на слънцето и да обсъждат подробности от последната фото сесия, която са направили вчера. Падаха си по фотографа, но подозираха, че е гей.

Видях мимове, гълтачи на мечове, бардове с китара и въртящи десет обръча едновременно циркови артисти. Видях симпатични „просяци”, които събираха пари за билет към дома, тъй като бяха изхарчили всичко по време на медения си месец в Европа. Снимах ги, поговорихме си за нещата от живота и за сватбените ритуали в Канада, изпихме по няколко бири, седнали върху тротоара.

Видях група от 30-ина русокоси момичета, които изнасяха танцови представления на площада, след което се пръскаха изпотени по стълбите пред монумента, да пийнат водичка и да си починат  малко преди следващия танц – за радост на туристите, които не спираха да ги снимат и да се закачат с тях.

Над целия този глъч се носеше камбанен звън и прелитаха ята от гълъби – не просто камбанен звън, а мелодия от камбани – бавна и меланхолична, напомняща за вечността. Протестантските църкви сякаш припяваха старата латинска поговорка: „Помни, че си смъртен”. А един уличен музикант им пригласяше с флейтата си. „И ние бяхме като вас” – така пише на входа на Самоковските гробища. „И ние бяхме като вас” – припомняше ми песента на камбаните в небето над Амстердам.

Един писател в Амстердам

Следващите два дни реших да ги „инвестирам” в писане: на пейка в разкошния парк, върху стълбите пред монумента на площад „Дам”, в някое от десетките уютни бистра, разположени край каналите в историческия център. Не носех техника. Трябваше да си купя химикал и тефтер за целта. Намерих чудесен бележник в една будка за вестници, но химикали там не се продаваха. Обиколих квартала, в който живеех, но за мое голямо учудване разбрах, че тук обикновени книжарници няма. Имаше само порно книжарници. Купих си светещ химикал-вибратор, решен в червено. Голям сувенир! Жалко, че го изтървах в един канал и не можах да си го взема у дома. Не можах дори да го снимам. Горният му край завършваше с палаво силиконово езиче, предназначено за клиторна стимулация. С долния му край изписах над сто страници: два еротични разказа с фетиш елементи на английски език, малко наброски за този пътепис и разни философски „прозрения”. Част от тези неща сигурно ще ги набера на клавиатура някой ден, за да ги споделя със света. Другите ще останат само хубав спомен. При всички случаи, обаче, Амстердам е едно от най-добрите места за писане, където съм бил до сега.

Номерът на китаеца

В последния ден успях да се изложа пред чужденците. Харесах си масичка в една квартална кръчма. На нея имаше още двама души, които пиеха бира и разговаряха на английски. Единият беше типичен американец – толкова типичен, че на челото му все едно пишеше „United States of America”. Другият беше типичен китаец. На неговото чело, пък, видях да пише: „There are 9 million bicycles in Beijing”. Акцентът също го потвърждаваше. Бях си оставил куфарите на съхранение в хостела и чаках да минат няколко часа, за да се кача на самолета за София. Запълвах времето с пиене на бира и пушене на хашиш. Исках да прелетя континента размазан този път, за да видя какво наистина е способна да ми причини параноята. Нямах намерение, обаче, да нося нищо нелегално у дома, затова гледах да „наваксам” преди да тръгна. Последното вече е основателен страх. Човек трябва да се научи да прави разлика между параноята и основателния страх. Щателният обиск, на който ме подложиха още на летището в Амстердам, потвърди тезата ми за основателния страх. Що се отнася до спокойния полет към къщи, той само ми доказва, че страхът от летене е една глупава параноя. По-опасно е да отидеш за цигари до кварталния магазин с колата. Но, да се върнем в кръчмата при китаеца и американеца.

Седнах и дружелюбно се представих кой съм, откъде съм, после заключих на глас, че  това място е просто чудесно – ето, на една маса сме се събрали хора от цели три континента! Китаецът се намръщи и каза, че той също е от Америка. Няколко минути по-късно вече бяхме само двамата и активно се сприятелявахме. Първоначалната ми издънка стана причина да се опознаем по-добре.

Разказа ми, че нарочно е избрал полет с 6 часа престой в Амстердам. Жена му била на летището. Оставил я да бърше сополите на болната им дъщеря, а той слязъл до центъра с такси, за да опита от всичко. „Трябва да се напия, да се напуша, да си купя гъби и да разбера къде, по дяволите, се намират момичетата. Имам само два часа за целта! Можеш ли да ми помогнеш?”

Ето, че дойде ред да използвам опита и знанията, които бях натрупал през последната седмица, за помогна на един добър американски гражданин. Съчиних импровизиран маршрут из града, който включваше всичко, от което този човек се нуждаеше, за рекордно кратко време и на възможно най-добрата цена.

В замяна получих покана да му отида на гости в Сейнт Луис и оригинално пакетче дъвки “Wrigley’s”. „Share a little piece of America!”. В последната част от този пътепис ще споделя някои полезни съвети и с вас.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 20, 2011

Един писател в Амстердам – част трета

Перфектната английска градина

Така може да се нарече Vondelpark, намиращ се в западната част на града. Разкошни, дълги алеи, ярко зелени тревни площи, по които се търкалят хора, задължителните патици и лебеди в езерата, интересна барокова архитектура наднича зад храстите. Едно такова спокойствие цари навсякъде.

Седнах на пейка да си почина. До мен имаше някакъв чичко, който започна да си свива цигара. С тютюн. Хвърли и няколко трохи tobacco booster вътре, колкото да не е без хич. Попитах го откъде мога да си наема велосипед. Паркът ми се стори прекалено голям, за да го обикалям пеш, а и вече усещах неприятното щипене по ходилата, предизвикано от чисто новите пришки. От Камино знаех, че това не води до нищо добро.

„Откъде да знам, аз съм местен. Никога не ми се е налагало да наемам велосипед” – отвърна ми чичкото.

„Има логика” – помислих си аз.

После се сетих за талончетата с намаления, които носех у мен. Оказа се, че имам такова  и за велосипеди под наем. Обаче трябваше да се връщам чак в центъра. Реших да го отложа за следващия ден.

Започваше да става студено и май вече беше време да се прибирам. Първо трябваше да се наям. Бях гладен като…турист, който цял ден е обикалял без цел и без посока.

Амстердам е столицата на джънка

Трудно се намира нещо свястно за хапване. Два дни на KFC, Burger King и местните сандвичи с картофки и горчица са напълно достатъчни, за да спечеш. Имах нужда от течна храна, която да „отпуши системата”.

Нямаше да откажа, примерно, комбинация от топло шкембенце и пилешка кавърмица, но чак в София по-късно разбрах, че имало български ресторант в Амстердам.

Единственото по-смислено решение се оказа мърлявото китайско ресторантче срещу хостела. Готвеха обилно и беше вкусно, при това – на съвсем достъпни цени. „Проблемът с изхранването е решен” – зарадвах се аз, – „английска закуска в хостела,  някой сандвич на обяд, вечеря в китайския и си готов!”

А сега оставаше да си отспя! Бях тотален парцал.

Прибрах се в хостела с ясното намерение да припадна рано, но в стаята ми се заформяше нещо като импровизиран купон. Бутилка „Джони” и два стека „Хайнекен” бяха достатъчни, за да ни държат будни до полунощ.

Студентчетата от хостела

Нямаше да се спи, значи, щеше да се социализира. Имах удоволствието да се запозная на светло с мацката, която така хубаво свършваше предишната вечер, на леглото до мен. Готино парче от Кипър. Беше дошла с ясното намерение да емигрира в Амстердам, но се ядосваше, че навсякъде й предлагат само оферти за работа, свързани със секс.

Станах свидетел на следния разговор между нея и един отворен Ню Йоркчанин, тип „гимми файв, мен”:

„Сама ли си тук?” – попита.

„Да, сама съм” – отговори му тя.

„Снощи те видях да си лягаш с едно момче.”

„А, този ли? Вече забравих за него. Той си замина.”

Четири часа по-късно отново я слушах как свършва. Само че на друго легло. Някъде горе, в дясно.

Но пък щеше да си намери работа момичето, това беше сигурно.

На третата вечер я опъна един италианец.

Така и не разбрах как успява да вади само огладени панталони с ръб, чисти ризи и безупречни сака от малкия си туристически сак. Много спретнато момче.

Онази се отнасяше с него като с някакъв спонсор. Караше го непрекъснато да й купува разни неща, да я води по ресторанти и да я забавлява, щото нямала пари, а да стои по цял ден в стаята й било скучно.

Определено щеше да си намери работа. Изискваше се само натиск и търпение. Поне спестих пари за билет от еротичен театър, нали, щото в хостелчето си беше безплатно шоуто, а и продължаваше много повече от 15 минути всяка вечер.

В стаята с 14 легла хората идваха и си отиваха ежедневно. Май бях единственият, останал за по-дълго. Цели осем дни!

Установих множество леки, повърхностни контакти. Една вечер сте заедно, на другия ден те излитат за някъде и ти знаеш, че повече няма да ги видиш, докато са живи. Това значително улеснява комуникацията.

Най-готини, естествено, бяха испанците. За пореден път се убедих колко много приличат на нас по манталитет – весели, мързеливи, не им се работи, но си падат по живота. На безработицата гледат със смесени чувства – едновременно с облекчение и като проблем, от който могат вечно да се оплакват. Появи се симпатична двойка момче и момиче, особено момичето. Бяха от Ла Коруня. Открихме много общи теми за разговор в пушалнята на хостела: Галисия, Сантяго се Компостела, Камино.

Мъжът й наблюдаваше нашия диалог с интерес и се напушваше мълчаливо, като от време на време ми подаваше бонга, да си дръпна и аз.

В комбинация с малкото уиски и бира, които ми бяха останали от снощи, испанката взе да ми изглежда все по-привлекателна – с дългата си до кръста, къдрава, черна коса и с мастилено-кафевите си очи. Мъжът й каза, че отива да си ляга и ме остави сам в компанията на това прекрасно, южно, нахилено същество.

„След всичко, което си преживял по Камино, как може да дойдеш тук? Харесва ли ти Син Сити?” – поинтересува се тя.

„Да, харесва ми, при това – много. За да отречеш плътските удоволствия, първо трябва да ги опознаеш, а това значи да им се посветиш изцяло. Не се сещам за по-подходящо място от Амстердам” – взех да философствам аз.

„Хайде да разгледаме Червените фенери!”

Нощта беше млада и изцяло на наше разположение. Научих я да пее „Испанко черна, курво неверна…” на български език. В замяна получих няколко целувки на пейката до един канал, под настоятелния поглед на апетитна проститутка от азиатски произход, седнала на високо трикрако столче по бельо – във витрината срещу нас.

Предложи да „измислим” нещо. Заедно. С нейния мъж. Отдавна искали да пробват с трети човек. Наложи се да откажа. Идеята за тройка в стая с 11 зрители никак не ми  се понрави.

„Човек съжалява повече за нещата, които не е направил в този живот, отколкото за нещата, които е направил” – обади се гузната ми съвест.

„Да си гледаш работата!” – отвърнах й аз.

Музеите

На другия ден реших да го раздавам културен и да посетя няколко музея, да си направя туристическа обиколка с лодка по каналите и да покарам малко колело из тесните улички на Амстердам. Паркът също ме привличаше неимоверно.

Посетих три музея: “Sex Museum”, “Hash and Hemp Museum” и “The Torture Museum”.

Мадам Тюсо, Ван Гог и Къщата на Ане Франк ги оставих за следващото посещение.

За сметка на това, обаче, си направих разходка до завода на „Хайнекен” и си отпих от любимата ми прясна бира – без консерванти.

Обиколката с лодка беше скучна, тъпа и кратка. Но струваше цели 20 евро. Имаше добри предложения за нощни плавания с романтична вечеря, което е чудесна идея, ако си сбъркал да заведеш приятелка / съпруга в града на разврата.

Успях да си взема и велосипед. Придвижването в трафика се оказа истинско предизвикателство. Голям адреналин, докато успееш да стигнеш до парка. На 4 сантиметра от лакътя ти преминава трамвай, а в насрещното фучат летящите холандци. Нямаш право на грешки.

Взех си голямо, удобно, градско колело, с тънки, високи гуми, рамка и крачна спирачка. Истинско удоволствие беше да се рея по безкрайните алеи в парка с него. Миризливото пакетче с надпис „100% Sativa” в джоба ми също допринесе за удоволствието. Имах голям късмет да се наслаждавам на прекрасно, слънчево време през всичките дни.

Но започвах да усещам все по-силно натиска на нагона. Момичето от Кипър и испанката си бяха заминали. С тях безплатните оферти за публично опозоряване в хостела се изчерпваха. Оставаше ми само да „инвестирам” онези 100 евро, които грижливо си бях закътал специално за целта. Живеех на 50 метра от „Червените фенери”, все пак!

Тревицата, обаче, ти придава мек и овчедушен характер. Превръща те в пасивен наблюдател. За да тръгнеш по жени, се нуждаеш от малко повече дух и агресия. Алкохолът върши чудесна работа за целта. Оставих пакетчето в куфара, та да не ме изкушава, взех си продължителен душ, облякох си чисти дрешки и към девет вечерта заседнах в бара на хостела, за да „заредя”, преди да изляза.

Четири големи уискита и четири бири по-късно чух индиецът зад бара да казва:

„Цял живот съм работил по баровете, но досега не бях виждал човек да изпие толкова много алкохол и да продължава да говори смислено и нормално.”

„Аз пък цял живот съм пил по баровете и то – в южната част на Европа”.

Платих сметката, която не надвишаваше подобна почерпка в центъра на София. С тази разлика, че индиецът получаваше 1500 евро на месец, за да ми сервира „Джони Уокър” на цена шест лева. И наемът му в историческия център на Амстердам се доближаваше до този на екс-квартирата на „Цар Симеон”. Изводите си ги правете сами…

С леко замътен поглед излязох навън. Нощта беше топла и пренаселена, както винаги, а настроението ми – изцяло в синхрон с нея. Вече се ориентирах лесно в обстановката. Стигнах до магазина за кондоми и от там забих на дясно – озовах се право в сърцето на лабиринта от тесни улички, където на всяка крачка от двете ти страни „изскачат” апетитни какички по бельо, седнали на високите си столчета, зад осветените в розово и синьо прозрачни врати.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 17, 2011

Един писател в Амстердам – част втора

Сутрешното кафе

ми се случи чак в 11 на обяд. Уютната кръчмичка на хостела имаше още по-уютна зала за пушене, с панорамен изглед към един от централните канали, в който гордо плаваха лебеди. Интересно как тези животни оцеляваха между стоиците туристически корабчета, яхти, моторници, баржи и всякакви други плавателни съдове, които бръмчаха покрай тях.

Още щом ме видя да се показвам на прозореца, един от лебедите доплава до основите на къщата от 1803 година, в която се намираше хостелът и любопитно протегна шията си нагоре.

„Това е най-големият наркоман”, – отбеляза американецът, когото заварих в пушалнята – „много обича да пасе трева. Направо полудява след това”.

„Приятно ми е, казвам се Тишо” – представих се аз.

„Аз съм царят на бонговете” – отговори ми той. И, сякаш за да потвърди думите си, хвана един от „служебните” бонгове, наредени край стената, напълни го, запали…и си махна главата.

С това разговорът ни приключи.

Любезно отказах подаденото ми „димящо дуло” с аргумента, че е малко раничко, пък и смятам да остана поне още седем дни, така че ще имам време да се порадвам на всички забранени вкъщи удоволствия, които  предлага „Син Сити”.

Видях, че на стената са окачени различни талони с намаления за местните туристически забележителности. Откъснах си няколко листчета и поех на „опознавателен” тур.

Да се изгубиш в Амстердам

Целта ми беше да се изгубя в Амстердам. Оказа се фасулска работа: завиваш на ляво, после на дясно, после три пъти в ляво, четири пъти в дясно, пресичаш няколко кръстовища, минаваш по мост над няколко канала, забравяш откъде си дошъл и си готов…вече можеш да се наслаждаваш на града спокойно, необезпокояван от планове и географски посоки.

Улицата, на която бях отседнал, водеше директно към централния площад „Дам” и беше пълна с изумени търговски обекти, освен десетките кръчми и кофи-шопове, разбира се. Силно впечатление ми направиха три от местата, в които се спрях, за да разгледам по-подробно.

Първото  беше магазин с разнообразни продукти от листата на кока. Напълно законен, при това – с касови апарати, лиценз на стената, опаковки за подаръци и прочие. Поколебах се между „Колумбийска вода” и „Кокаинови дъвки”, но накрая си взех от дъвките, при това – с 5% намаление. Нали имах талон. После разбрах, че съм постъпил правилно, защото „Колумбийската вода” струваше десет пъти повече, а цялата тази история с листата от кока се оказа тъпа зарибявка за малоумни туристи като мен.

Втората ми спирка беше пред стъклена витрина с надпис „NYSE”, зад която имаше облечени в бели ризи и черни вратовръзки брокери, които активно говореха по телефона и се взираха в по три монитора едновременно, поставени пред всеки от тях. Влязох в най-близкото кафене, за да усетя „атмосферата на Уолстрийт”.

На съседната маса седеше избръснат до синьо мъж, на видима възраст около 40, много делови, издокаран в ефектно дизайнерско сако, риза с широка яка и каубойски ботуши. Лъхаше на скъп парфюм. Раменете му притискаха мобилни телефони в двете уши, а ръцете му шареха по клавиатурата на лаптопа пред него. От време на време отпиваше от  изстиналия си чай. Говореше нещо неразбираемо на холандски, но беше видимо изнервен от ситуацията.

„Дал Джоунс, взел Джоунс” – помислих си аз и поръчах кафе. Каква беше изненадата ми само, когато онзи тръшна двата телефона, затвори капака на лаптопа, изкара от вътрешния си джоб една огромна цигара, пълна с марихуана, запали я и се напуши като г*з. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че в този град тревата е почти толкова популярна, колкото кафето в Истанбул, да речем.

Видимо изпуснал парата (или парата), онзи се обърна към мен и ме попита откъде съм.

Казах му, че съм от България.

„Аааа, Стойков, Бербатов, евтина пиячка и лесни момичета!” – зарадва се той.

Уви, точно с това сме известни в Холандия. И с мутрите, които живеят в Амстердам. Почти не видях возило за над 100 000 евро, от което да не се чува „Води ме в някоя квартална кръчма” или някой друг евтин дериват. „Родна реч, омайна, сладка!” Мисля, че не бива да се сърдим на холандците, задето не ни щат в Шенген.

Реших да не се заприказвам с изумения дилър и продължих нататък.

Третата ми спирка беше в специализиран магазин за кондоми, където видях презервативи, в които спокойно може да се напъха човешки крак или ръка. Обясниха ми, че са за животни, но ги купували предимно хора. И малко от тях били животновъди. В крайна сметка, не ти трябват кондоми, за да въдиш животни, нали така? Правеха тестове за издържливост на различни модели и марки презервативи, като ги пълнеха с вода и ги оставяха да висят, за видят кога ще се спукат или ще потекат.  Имаше всякакви картички / сувенири на тема: „презервативи”, „секс” и „секс с презервативи”. Нищо не си взех. Дори да исках да пробвам ласките на някоя от момите зад стъклените витрини, в интернет бях чел , че си имат служебни презервативи. Всъщност, купуваха ги точно от този магазин. Там се разклоняваше една малка, тясна уличка, която водеше право в сърцето на лабиринта от стаички с прозрачни стени и полуголи момичета, за които ще пиша по-късно в този пътепис.

После се озовах на площад „Дам”. Превърна се в едно от любимите ми места, на което предстоеше да прекарам много часове в размисъл и водене на записки през идните дни.

От там забих на някъде и само след половин час вече бях постигнал целта си – изгубих се в Амстердам.

Живот като отворена книга

Има много впечатляващи неща в старата столица на Холандия, но това, което ме впечатли най-много беше липсата на пердета, щори и завеси в целия град. Виждаш как животът си тече пред очите ти. Просто очарователно!

Вървиш и поглеждаш на дясно: разхвърляно легло с омачкани чаршафи, книга на нощното шкафче, вратата на банята е открехната, почти можеш да различиш силуета на каката в потното огледало върху стената.

Поглеждаш на ляво: ученици в униформи изучават английски език, седнали в класната стая. Подминаваш ги, в съседната сграда мъж и жена обядват с бутилка вино, в съседната – младеж пише нещо на компютър, в съседната друг се приготвя да излезе на разходка с кучето, след това се озоваваш в кухнята на неголям ресторант, където кипи трескава работа, зад съседния прозорец две девойки свиват масивен джойнт.

Навсякъде из Амстердам, а  предполагам и в другите градове на Холандия, няма пердета. Всъщност има, защото тук живеят доста емигранти, но пердетата са по-скоро изключение. Яко е, че виждаш мебелите на хората, заглавията на книгите по домашните им библиотеки, битовата техника, домашните любимци, домашните навици, всичко. Забележително! Живот като отворена книга!

Има две теории за това положение на нещата. Не знам доколко са верни, но ще ви ги споделя и двете:

Първата е, че когато моряците отплавали към далечни страни, оставяли жените си на контрола на обществото. Благоверната показвала честността си като махала пердетата и демонстрирала пред всички, че е сама и, че с нетърпение чака любимия да се върне (и да донесе малко кеш). Днес тази „традиция” се е извратила леко. „Благоверната” продължава да чака зад стъкло без завеси някой мъж да донесе малко кеш, но всеки случаен минувач може да се вживее в ролята на моряка и да дръпне перденцето на произволна витрина по „Червените фенери”.

Втората теория гласи, че холандците били задължени да показват цялото си имущество в миналото, за да може данъчният, докато си плава по канала, набързо да направи опис, без да му се налага да слиза и да чука по вратите, пък и да не го бият. Предполагам, че това пак има нещо общо с „Червените фенери”. Какичките демонстрират, че са останали само по бели гащи. В буквалния смисъл на думата.

Но ще се върнем на „Червените фенери” по-късно.

Ай смоук онли ганджа, ман!

Уморих се да ходя и отново ми се допи кафе. Мушнах се в първото кафене, седнах зад бар-плота и барманката ми подаде дълго меню с различни сортове треви.

„Ама аз такова, дошъл само за едно кафе”, взех да се оправдавам. Чак ми стана смешно. Оказа се, че съм попаднал в култовия кофи-шоп „BlueBird“. Определено е място с атмосфера. Поръчах си и кафе. Не ми се бързаше да излизам отново по улиците. Краката ме боляха от ходене. Дойде време да опитам от местните специалитети. Май бях единственият не-напушен турист в града. Това трябваше да се поправи.

Мушнах се в стаичката за пушачи, където заварих афроамериканец с раста до кръста (често срещано явление в Амстердам). Беше много начерпен и много разговорлив. Научих доста за културата на Сенегал от него. Например, че когато се ожениш, жена ти цял живот се грижи за майка ти. Тя се превръща в нещо като втората й майка. Дори понякога толкова много се привързвали една към друга, че ако младите се разведат, бившата остава да живее при майката, а мъжът си търси ново място под слънцето. Нашият човек от зор беше избягал чак в Холандия. Аз пък му разказах за българските свекърви.

Голям смях падна. Постепенно разбрах, че хобито му е да виси по цял ден в „BlueBird“ и да муфти туристите. Почерпих го с удоволствие, нали бях в прекрасно настроение. В замяна научих биографиите на целия персонал на заведението, на собственика, на редовните посетители, на нежеланите гости. Голяма клюкарка се оказа тоя сенегалец.

Предложих му един Chesterfield.

О, ай смоук онли ганджа, ман! – отказа ми той с широка усмивка, разкриваща два реда порцеланово бели зъби.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 13, 2011

Един писател в Амстердам – част първа

Решението

Бутилка бяло вино, пластмасова карта с надпис „Visa” и отворен лаптоп – това е всичко, от което се нуждае човек, за да отиде в Амстердам.

На другия ден имах лек махмурлук и тежкото усещане, че ще пътувам на север – нямаше как, бях си платил.

Директни лоу-кост полети от София до Амстердам няма. Можеш да пътуваш като бял човек с нормална авиокомпания или да правиш комбинация с евтини полети от други места в Европа, но този вариант излиза по-скъпо, според мен.

Австрийските авиолинии предлагат сравнително евтини билети до Холандия, като единственото неудобство е, че трябва да сменяш полет във Виена. Престоят е само половин час – колкото да си счупиш краката от бързане в търсене на терминала по непознатото летище, да минеш паспортната проверка и да се качиш на борда последен,  запъхтян, с изплезен език.

Пътуването

Беше страшничко. И интересно, в същото време. Още при излитането самолетът се наклони над „Тримата глупаци” в Младост и се опита да падне. В „Максим” бях чел, че най-страшното е не турбуленцията, а когато настъпи пълна тишина. Тогава двигателите „заспиват” и остава само шумът от триенето на въздуха в корпуса на металната „птичка”. Останалото го върши гравитацията. Може би си внушавам, защото прекалявам с „Нешънъл Джиографик”, но виенето на турбините ме зарадва повече, отколкото бих се зарадвал на шестица от тотото.

Издигнахме се високо над облаците в Мордор и отгоре ни посрещна великолепният залез – удобно наместен в илюминатора точно срещу зажаднелите ми за фотони очи. Беше прекрасно!

„Когато приключите със сънгейзинга, хер, бихте ли искали да ви сервирам вечерята?” – попита стюардесата на чист немски език. Хубаво е, че знам немски. Хубаво е, също така, че приличам на немец. Всъщност, единствено у нас се чувствам като емигрант…

Кимнах одобрително с глава, което за тях е точно обратното и после трябваше да си искам чашата с вино и безвкусния сандвич допълнително.

Семейство българи седяха до мен. Те също си мислеха, че съм немец в началото. Бяха от София, но живееха във Виена. Поговорих си с тях на немски, после изведнъж смених на местен диалект и за пореден път се насладих на изненадата и почудата, които предизвиквам винаги, когато, подведени от червената ми брада, от русата ми коса и от познанията ми по чужд език, барманите у нас започнат да ми надписват сметката. Забавно е да си емигрант в собствената си страна…

Във Виена бях последният, който се качи на самолета. Успях да стигна до терминала навреме, но митничарите се заядоха с парфюма, който непредвидливо бях оставил в ръчния си багаж. Ма не било парфюм, ма що му била желязна капачката, ма дай сега лабораторен анализ и така нататък. Предложиха да ми върнат само шишенцето. Обясних им, че 99% от дизайна на „Ив Сен Лоран” е съсредоточен именно в желязната капачка и без нея целият ефект от шишенцето се губи. Казах им, също така, че ще им го оставя, ако ми дадат 50 евро и, че за трети път чувам името си по високоговорителите с предупреждението, че забавям полета. Пуснаха ме да мина.

За мое облекчение този път получих място до привлекателна млада дама от Полша. Четеше книга с неразбираемо заглавие на холандски език и аз много исках да я заговоря, но се чудех как, без да ставам досаден. Докато нощната й лампичка не започна да мига и накрая съвсем се повреди. Тя прие това за лоша поличба, успоредно с факта, че седеше на място номер 13а. Каза ми, че подготвя стажанти за европейските институции в Хага и, че работата й е свързана с много пътувания. Обичала да лети със самолет, харесвала носталгията на летищата и т.н, но по време на един кофти трип над океана видяла кислородните маски да излизат два пъти и този полет окончателно я пречупил.

„Наслаждавахме” се на безвкусна салата в картонена кутия – чудесен повод да правиш нещо с ръцете си, докато споделяш най-интимни страхове, уроци и житейски тайни с напълно непознат човек. Носеше разкошна сватбена халка и беше доволна от факта, че току що се връща от меден месец в далечна, екзотична страна, който приключил с изненадващ шопинг тур из Виена, при най-добрата й приятелка – подарък от любящия съпруг. Онзи я чакал с нетърпение на летището в Амстердам.

За пореден път се убедих, че красивите, интелигентни момичета са: А/ заети или Б/ излизат скъпо, но определено си струват, ако можеш да си ги позволиш. Или поне така предполагам. Всъщност, единственото, което ни свързваше тогава беше смътното усещане, че лошото време навън и фаталният номер 13 не са за добро.

Падна ми се ролята на „безстрашния” джентълмен, който трябваше да я успокоява, докато друсаше най-много. Обясних й, че смъртта, всъщност, е само началото и, че няма от какво толкова да се притеснява, защото, ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, нали…За моя изненада тя продължи да стиска ръката ми здраво и непрекъснато ми повтаряше да не спирам да говоря. Когато колесникът най-после докосна пистата, получих красива усмивка, приятелска целувка по бузата и едно сърдечно „благодаря”.

Разбрах, че в страха си не е чула нито дума от философските ми разсъждения на тема „това е само началото” и, че монотонното ми бърборене е успяло да й подейства успокояващо. Взехме си багажите и се разделихме завинаги. Аз поех към касите на летищната гара, а тя – към посрещачите, където я очакваше усмихнатият младоженец.

Хостелът

Как да е успях да си хвана правилния влак за Централната гара, но за малко да изпусна спирката, ако не бяха две по-тъмни от нощта момчета, с расти до кръста, които ми обясниха, че трябва да слизам. Казаха ми, също така, че мароканският хашиш е най-добър, а единственото нещо, което си струва да пушиш в кофи-шоповете е сативата, защото съдържала 100% THC. Но се намирала по-трудно и струвала два пъти повече от останалите треви. На изпроводяк чух нещо, което щях да чувам много пъти през идните дни:

“Enjoy Amsterdam!”

За пореден път бях на гарата на непознат град, късно през нощта, с карта в ръка, оглеждайки се за насоките към хостел, който трябваше да е някъде измамно близо до мен. Просто в инструкциите бяха пропуснали да отбележат строителните площадки на гарата, провирането през които обърка всичко. Поех в изцяло грешна посока и близо час дърпах куфара, опитвайки се да избягвам летящите холандци на велосипеди, ролери, рикши, скейтове, вело-таксита и мотопеди, които фучаха край мен, без да се оглеждат. Те винаги са с предимство, дори спрямо пешеходците – още нещо, за което не ме бяха предупредили.

В един момент умората надделя и реших да попитам случаен минувач, докато по улиците все още се срещаха такива. Оказа се младеж в мрачно настроение, който бързаше да се прибере. По всичко личеше, че току що са го били – имаше силно подути лилави белези по цялото лице. Нямаше към когото друг да се обърна, затова му показах принтираната карта и го помолих да ми обясни къде точно се намирам. Каза, че съм на майната си, далеч извън принтираното, но имало лесен начин да стигна до хостела, тъй като бил “точно срещу гарата”. Последваха кратки инструкции, “Enjoy Amsterdam!” и пичът потъна в една от тесните къщички наоколо.

В 2 сутринта бях на рецепцията на хостела. Минава се през уютна кръчма в антрето и после се изкачваш по най-стръмните и опасни стъпала към спалните помещения. Предстоеше тепърва да свиквам с това. Тук навсякъде стълбите са такива, а състоянието на туристите е доста неадекватно през повечето време. Твърде опасна комбинация! Реших, че момчето може и да не са го били, а да е паднало по стълбите, само че наистина. В Амстердам това се случва по-често по кръчмите и хотелите, отколкото в полицейските участъци.

Хубаво е човек да има лоши очаквания. Те му позволяват да се радва и на най-малките неща. Бях направил ред компромиси с резервацията, тъй като исках хем да съм в центъра, хем нощувките да ми излязат евтино. В замяна очаквах стая с 18 хъркащи пръча, аромат на крака, паразити в леглото и най-лошите тоалетни в града.

Оказаха се само 14 места, при това – смесени, момчета и момичета, с удобни, широки матраци, чисти завивки, сигурни метални шкафове за личния багаж и доста прилични бани. Аудиторията на International Youth Hostel “Meeting Point” е между 18 и 25. Всички са студенти и през повечето време цари голям купон, но в нощта на моето пристигане младежите вече си бяха по леглата.

Пробвах и аз да поспя, но не ми се получи, тъй като арабинът над мен реши да си удари чекия, която продължи повече от половин час и клатеше конструкцията на двете легла едновременно. Малко по-късно в спалнята се прибраха момче и момиче, видимо пияни, които, уж дискретно, започнаха да се любят на съседната койка.

Слязох долу в бара. Изпих два наливни „Хайнекена”, за да се успокоя. Отпуснаха ме биричките, бяха прекрасни на вкус. Реших да се заговоря с някой от младежите, насядали по масите, но не стана, тъй като всички бяха заети да тъпчат огромни бонгове с най-различни треви и вече приличаха на зомбита. Тогава излязох навън, за кратка разходка на чист въздух.

Озовах се в сърцето на Содом и Гомор! Четири сутринта, блъсканица от народ по улиците, денонощни барове, дискотеки, стриптийз клубове, пийп шоута, еротични театри, секс-шопове, кофи-шопове, порно кабинки, ресторанти, кръчми, изложба на белю с живи модели от всички раси зад стъклени витрини, салони за масаж, караокета, улични музиканти, емигранти, весели хора от цял свят…

Представете си софийската улица „Цар Симеон”, но с много по-поддържани фасади и с много повече подозрителни типове на квадратен метър. Не можах да се стресна, тъй като съм живял цели шест месеца на ул. „Цар Симеон”. Дори ми стана едно такова приятно от фамилиарното усещане за „даунтаун“. Беше започнало да ми липсва.

Едва към пет сутринта лудницата взе да стихва. В пет и нещо измиха улиците, изметоха подовете, лъснаха бар-плотовете, смениха персонала и заведенията отвориха наново.

Получих стабилна английска закуска в хостела срещу 2 евро и 50 цента. В спалнята вече никой не мастурбираше, никой не правеше секс, всички хъркаха. Легнах си за няколко часа, колкото да събера малко енергия за опознавателния тур, който ми предстоеше.

Следва продължение

Тихомир Димитров

май 18, 2011

ПО ПЪТЯ КЪМ САНТЯГО

Петстотин километра до Атлантика пеша и поне петстотин хиляди километра навътре към себе си…

Обединих пътеписите за Камино, които публикувах наскоро тук, в малка е-книга.

Така не ви се налага да скролвате напред-назад из обратната хронологичност на блога.

Пък и е по-прегледно – всичко на едно място.

Добавил съм три „бонус“ истории: една легенда, разказана в лек, хумористичен стил, едно мистично преживяване по истински случай и един поетичен завършек, под формата на разказ.

Не липсват практически съвети за онези, които ще поемат към Сантяго.

Те са в целия текст, не само накрая.

Сложил съм и разни други неща.

Предлагам свободен достъп до цялото съдържание на книгата, както винаги, защото не обичам да поставям бариери между това, което правя и този, за когото го правя, а именно – теб, читателят – ти, който четеш този текст в момента.

Ти наистина си ми важен!

И предпочитам думите ми да са подкрепени от дела:

Пълен достъп до съдържанието на PDF (отваря се в нов прозорец)

Безплатен достъп до книгата имаш още и на FB2, EPUB, SFB и TXT формат, благодарение на Читанка.

Buen Camino!

Тихомир Димитров

« Предишна страницаСледваща страница »