Писателският блог на Тишо

декември 17, 2011

Светът не се нуждае от ремонт

Изт: sofreshandsogreen.com

Желая ви, още тази сутрин, да постъпите с недоволството според закона на любовта, да му кажете, че е седнало на чужд стол и да му дадете неговия.

/Учителят Петър Дънов, „За постоянната благодарност“/

Светът определено не се нуждае от ремонт. Ние също сме в покой, но…има две неща, които ни пречат да го усетим този покой. Това са умът и емоциите. Големият „куфар“ и голямото сърце! Пречат не, защото има схема, в която трябва да ни е зле, а защото има схема, в която притежаваме съвършени инструменти, които използваме като диваци.

В крайна сметка, как би реагирал един дивак, ако намери скалпел? Би го забил в окото на съседния дивак или би прерязал гърлото му, за да присвои колибата, добитъка и дивачката, ето как. Докато опитният хирург би извършил прецизна операция.

Цялата драма идва от там, че инструментите, които са ни дадени, са перфектни по подразбиране. И еволюцията от „дивака“ до „хирурга“ отнема малко повече време. Но инструментите няма да станат по-тъпи, за да паснат на нашето развитие. Ние трябва да се развием до там, че да ги използваме по предназначение.

Такива инструменти са големият ум и голямото сърце. Мислите и чувствата. Същите, които ни пречат да видим, че светът не се нуждае от ремонт, че всичко си е по местата.

Добре, ама когато започнеш да раздаваш подобни идеи, отчаяни хора започват да те питат: КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ЗАЖИВЕЯ В ПОКОЙ? И първото нещо, което забелязваш, първото наистина неприятно нещо е, че тези хора, освен отчаяни, са и доста АГРЕСИВНИ. Ако не им кажеш КАКВО ТОЧНО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯТ. Почти като дивака с острия скалпел в ръка.

Виж, аз не те смятам за дивак, нито мисля, че имаш скалпел, с който възнамеряваш да нараниш някого. Но ще ти кажа какво трябва (или по-скоро можеш) да направиш, за да почувстваш комфорта още сега – на нивото, на което се намираш в момента. То не е по-високо или по-ниско от моето. И аз съм въоръжен с остър, прецизен скалпел, който не зная какво да го правя. И аз живея в същата епоха. Но мога да „изрежа“ някои заблуди, ей така – за удоволствие. Освен това смятам, че комфортът е възможен и на нашето ниво, преди да сме станали „хирурзи“. Особено ако клъцнем внимателно тук-таме. Все пак, хирург се става с кълцане. Само учебниците не стигат. Нещата са много прости:

Големият куфар върху раменете ни има само две честоти, на които може да работи. Това са честотата на изобилието и честотата на оскъдицата. Условно ще ги нарека така. Това са две форми на багаж, които могат да се съберат в един и същ куфар, но по различно време. Налага се да избираш между тях. Във всеки отделен момент. А изборът сериозно влияе върху качеството ти на живот. Момент по момент го променя. „Капка по капка вир става“. Във всеки отделен момент ти правиш избор дали да се настроиш на честотата на оскъдицата или на честотата на изобилието.

Какво побира куфарът на оскъдицата?

Дори да се събуди върху планина от пари, той пак може да се почувства беден. Един-два милиона сигурно ви оправят като парички за цял живот, но може да срещнете Ричард Брансън на някой коктейл и да прецените, че ви трябват милиарди. Или просто да го гледате по телевизията…Така е, когато си настроен на честотата на оскъдицата. Така е, когато си бедняк по душа. Парите не могат да те „оправят“. Оскъдицата е твоята природа. Съсредоточаваш се върху нещата, които нямаш, върху тези, които ти липсват, а не върху онези, които притежаваш в изобилие.

И няма измъкване, братче! Винаги ще има нещо, което да ти липсва. Даже да го компенсираш, веднага ще се появи друго, което да го замести. Може да поискаш да си абсолютен монарх, примерно, ако притежаваш милиардите на Брансън. Може да поискаш личен остров. А защо не континент? Та човекът си има дирижабли и космически кораби! Защо да ги нямаш и ти? Защо не? Обаче акцентът е върху НЯМАШ. И там е грешката. Все нещо няма да е наред, докато си на тази честота!

Всъщност, излъгах, ще бъде, но когато умреш. Номерът е да го постигнеш преди това.

Става въпрос за честотата на изобилието. Въпрос на съзнателен избор е. Във всеки отделен момент. Момент по момент, цял живот. „Капка по капка вир става“.

Какво побира куфарът на изобилието?

Ами, той се събужда в бидон-вила и все пак оценява, че му е останала една цигара от снощи. Знам, това е доста демотивиращ пример, затова ще използвам себе си. Събуждам се в легло персон и половина и не са ми останали никакви цигари от снощи. Обаче се радвам, че все пак съм жив. Това е първото нещо, което мога да регистрирам, докато си търся очилата. Те, както винаги, са или под гърба ми, или под радиатора. И в двата случая съм благодарен, че ги намирам здрави, защото отново мога да виждам ясно наоколо. После се обличам, мия си зъбите (имам зъби, не е ли прекрасно? други хора си нямат!) и тичам към магазина за Camel.
Чудесно, магазинът е толкова близо до нас, а продавачката е толкова усмихната днес! Даже имам пари да си купя цигари! Други хора си нямат. На тях им се налага да ходят по десет часа на ден във фабриката за 500 лв на месец, а аз мога да изкарам същите пари като си седя на топло пред лаптопа и пия уиски със сода.

И, все пак, мога да съжалявам, че не съм женен за фотомодел. Примерно. Че нямам трилиони, че пред къщата ми не е спряно Мазерати, хеликоптер или друг вид екстраваганца на транспортната индустрия.

Схващате ли накъде бия?

Да забелязваш само нещата, които имаш и да ги регистрираш. Да си признателен за тях, не непрекъснато да циклиш върху нещата, които нямаш. Да не се вживяваш в липсите, един вид. Ми, вживей се в наличностите по-добре! Къде по-култивирано поведение е това. Не като „дивака“ в началото. Но пак трябва да внимаваш със скалпела, защото си остава остър. Във всеки един момент. Почнеш ли да измисляш причини, за да се оплакваш, почнеш ли да негодуваш, веднага ще се порежеш. Може да порежеш и някой друг.

Знаете ли колко много причини имам аз да се оплаквам? Десет прераждания няма да ми стигнат, за да ви ги изброя всичките…

Ще започна с най-елементарните: не съм женен за азиатски супер модел, нито една от книгите ми не е световен бестселър и не съм ултра богат. Пред входа ми липсва праркирано Мазерати. Дори не притежавам собствен самолет! И още не съм обиколил света! А това е само началото…Следващите 800 години в оплаквания мисля да ви ги спестя, защото вие сигурно си имате по-сериозни проблеми от мен. Може, примерно, да нямате зъби. И вашият скалпел да е по-остър от моя. Внимавайте само да не си го забиете в окото. Защото съществува и друг фактор, който определя качеството на живот:

Това е голямото сърце. При него светът също е дуалистичен: ЛЮБОВ и СТРАХ. Всички останали емоции са деривати на Любовта и на Страха. Например: радостта, веселието, ентусиазмът, вдъхновението, това са деривати на Любовта. Не на онази любов, тип „нуждая се от теб“, а на Любовта тип „изобилие“, в която имам всичко, от което се нуждая в момента, напълно задоволен съм и мога само да раздавам. Искам само да раздавам, без нищо да променям. Такава Любов движи композиторите на великите произведения, откривателите на великите изобретения и най-устойчиво забогатяващите хора в света.

Примери за деривати на Страха са: завистта, стремежът към оцеляване, новините по телевизията, песимизмът, усещането, че трябва да се махнеш от тук на всяка цена, недоволството, притеснението за утрешния ден, въобще – нещата, които оставят горчилка в устата и не те карат да се чувстваш точно добре – обратното на ентусиазма, на радостта, на вдъхновението, на оптимизма, на лекото сърце…Това са дериватите на страха. Страхът е липса на Любов.

Как действа вибрацията на Любовта?

Мотивира те с ентусиазъм, с радост, с вдъхновение, с останалите деривати. Кара те да се чувстваш добре. Правиш нещата за удоволствие, а не по принуда, от страх, че ще оцелееш трудно…Например, ако работиш нещо, което презираш, но с него ще изкараш достатъчно кинти, за да си платиш ипотеката  (наема, ще изхраниш семейството, ще вържеш двата края) това е дериват на страха. Страхуваш се за твоето оцеляване! И много лесно ще се провалиш. В тази сфера със сигурност ще срещнеш хора, които са десет пъти по-добри от теб, защото правят нещата с желание, действат със замах, мотивира ги радостта, имат хъс, демек – много повече ги кефи да се занимават от теб. Знам го от личен опит. Просто няма как да се състезаваш с тях.

Винаги, каквито и решения да взимате, моля ви, правете си безплатна консултация със сърцето и с главата преди това. Какви мисли произвежда умът ми и от какво са мотивирани те? Какви емоции стоят зад тях? Дали е Любов или Страх? А някой от многобройните им деривати? Дали мислите ви са насочени към признателност за нещата, които вече имате или страдат от липса на неща, които все още нямате? Недостигът ли ви ръководи или сте „чирак“ на изобилието? Драпате ли за нещо?

Ако все още имате два крака и се чудите какво значи „изобилие“ при положение, че живеете под световния праг не бедността, отрежете си двата крака и сравнете десетте разлики! Просто има един милиард неща, за които да сте признателни, ако решите, дори да сте най-изпадналият човек на света! И точно това е пътят за измъкване от блатото. Вижте, светът е КЕФ. Природата е доста богата. Личи й отвсякъде. Всичко в нея е създадено с кеф, с размах, с умопомрачителна щедрост. Затова естествен закон е, че стойностните неща се постигат със спокойствие и радост. Можете да променяте само когато сте абсолютно центрирани в спокойствието и радостта, иначе казано – в Любовта. Изнервеният човек не може да променя нищо. Не и към по-добро.

Гарантирам ви, че всички начинания, които са мотивирани от страха (и многобройните му деривати) са обречени на провал в дългосрочен план! Просто това е вибрацията на страха. Тя не може да генерира успехи в дългосрочен план. Може, но тези успехи винаги са свързани със страдание и имат само временен характер. Страхът винаги иска още страх, а оскъдицата търси своите недоимъци. Тя има нужда от липси. Страхът и оскъдицата не могат да се „хранят“ с изобилие и радост, защото вибрацията им е различна. Misery likes company.

Знам, цял живот са ви учили как оцеляването е най-голямата ви грижа, но съм убеден, че с такава нагласа най-много да постигнете „панелка“ и „москвич“ в съвременния им вариант, при това – на изплащане. Просто УСПЯВАНЕТО включва в себе си и ОЦЕЛЯВАНЕТО по подразбиране, а обратното съвсем не е вярно. Ако ще си поставяте някаква цел, нека тя да е „успяването“ вместо „оцеляването“, моля ви! Нека то да ви бъде цел. Постигането на целта „оцеляване“ включва само това – оцеляване и нищо повече.

Дългосрочни успехи се постигат по-лесно с любов, страст, радост, ентусиазъм и леко сърце. При това се постигат с кеф. Краткосрочно оцеляване е възможно да се постигне единствено с робство на Страха и неговите деривати. Как ще надминеш онзи, който лети върху крилете на радостта, докато ти пълзиш след него, окован във веригите на страха? Така не действа емоцията на любовта. Така не работи съзнанието за просперитет.

Сега вече имате начин да си правите безплатна диагностика всеки път, когато помислите, че светът се нуждае от ремонт. Спрете и си задайте следните въпроси: Страхът ли мотивира моите действия (емоции) или Любовта (и многобройните й деривати)? От позицията на изобилието ли разсъждавам в момента или от позицията на липсата, на недостига взимам своето решение? Признателен ли съм? В чия „армия“ служа? В армията на Любовта или в армията на Страха? Страхът за оцеляването ли е моят пряк командир или радостта от самото начинание? Виждам ли милионите неща, за които мога да благодаря или виждам само тези, за които мога да страдам и да се оплаквам, че ми липсват? Накратко, обръщам ли повече вниамние на нещата, които имам, отколкото на нещата, които нямам?

Това важи за всеки отделен момент. Няма лош момент за безплатна диагностика по тези въпроси. „Капка по капка вир става“. Момент по момент – цял живот.

Да избереш да служиш на Любовта като емоция (и нейните деривати) и на изобилието като мисъл (и неговите деривати) означава да подобриш сериозно качеството си на живот, особено ако го превърнеш в навик. Означава да извършиш прецизна операция с инструментите, които са ти дадени. Светът не се нуждае от ремонт. Ти и аз се нуждаем от ремонт. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре!

Тихомир Димитров

48 коментара »

  1. Не знам за другите читатели, но за мен твоите публикации са ми много полезни. Чрез тях си правя по-често равносметка.
    В тази връзка – трябва да те черпя с повече от една бира. 😉

    Коментар от Петър Енчев — декември 17, 2011 @ 8:38 pm

  2. @ Петър Енчев: Трябва да ти призная, че и на мен ми действат така. 🙂 Споделям предимно неща, които съм постигнал с личен опит и със сигурност „работят“. Повечето са интуитивни проблясъци. Налага ми се от време на време да ги препрочитам отново, за да не „губя пътя“. Прекалено много са нещата, които ни разсейват от околния свят. Този блог е и мой самоучител. Радвам се, че мога да бъда полезен на теб, а, сигурен съм, и на други хора също. Стремежът ми е да практикувам това, което „проповядвам“. Досега не съм се разочаровал от Пътя, по който съм поел. Поздрави!

    Коментар от asktisho — декември 17, 2011 @ 9:31 pm

  3. Голямо благодаря, за този пост! Преди няколко дни се запитах нещо .. но така от сърце и ето, че отговорът не закъсня. Открих своят отговор чрез поста ти.
    Пращам ти много усмивки! Поздрави, Силвия!

    Коментар от Силвия Василева — декември 18, 2011 @ 11:44 am

  4. @ Силвия Василева: Благодаря ти за подаръците, Силвия! Така е, когато питаш, отговорите винаги идват. По един или по друг начин. Отдавна съм забелязал, че интуитивният натиск да седнеш и да напишеш нещо подобно, още докато е „топло“, винаги има същата обратна връзка – някой някъде е трябвало да го прочете! Мисията е изпълнена! Дори само за това си струва. Но, тъй като живеем в природата на изобилието, още много хора ще могат да го прочетат. Номерът, обаче, не е в четенето, номерът е в прилагането. В навика. Променяме живота си към по-добро, като изграждаме съзнателно навици, които да заменят всички заучени от детство до сега рефлекси, които ни карат да генерираме несъзнателни мисли и емоции, реагирайки автоматично в повечето ситуации.

    Външните дразнители са много и в повечето случаи – отрицателни. Реагирайки непрекъснато на тях, животът ни се превръща в „ад“. А в 99% от случаите реагираме абсолютно автоматично. По навик. Но винаги има и едно пространство, където свободата на избора и свободата на волята могат да се изявят. Откъдето започва да се променя навикът. Или по-скоро, да се създава друг на неговото място. Този път – съзнателно. Всичко това става съзнателно.

    Обичам много примера с обидата. Всеки човек на тази планета е свободен да отправи обидна дума към мен. Първият вариант е да реагирам абсолютно автоматизирано, да отвърна с обида, да се разстроя, да участвам в някакъв конфликт, да приема нещата лично. Не че не го правя често. 99% от хората в 99% от случаите биха реагирали точно по този начин. „Кой е пък тоя, че да ми говори така? Точно на МЕН!“ Хехе.

    Но има и друг вариант. Има вариант да използваш свободната воля. В крайна сметка, винаги можеш да избереш да се обидиш или не. В повечето случаи помага убеждението, че този човек е мотивиран от някаква вътрешна емоционална болка или дискомфорт. Тормози го някаква липса, за да наранява другите. Опитва се да компенсира по този начин. Но няма нужда да го съжаляваш, да се правиш на „добрия самарянин“, да насилваш себе си към съчувствие, състрадание и прочие. Няма нужда, освен ако не ти идва отвътре.

    Достатъчно е само да разбереш това – човекът действа от позицията на оскъдицата. Нещо му липсва и иска да го вземе от теб. При всички случаи не можеш да му го дадеш, защото всеки е отговорен сам за промяната в себе си. Но можеш да избереш да не вредиш и на себе си. Можеш да избереш да не реагираш по навик. Да не се обиждаш на всяка цена. Точно това значи да обърнеш и другата буза.

    В крайна сметка, обидната дума е едно, мислите и емоциите, които поражда са съвсем друго. Няма нужда да ги смесваме. Ние не разполагаме с контрол върху думите, които излизат от устата на други хора, върху техните решения и дела, но имаме абсолютен контрол върху своите собствени. В повечето случаи, обаче, не го използваме, а реагираме по навик.

    За съжаление, навиците ни хич не са „здравословни“, защото живеем в доста токсична среда. Виж новините, отношенията между хората, качеството на живот. Казано по-кратко, всеки може да те обиди, но ти си свободен да се обиждаш или не.

    Гарантирам ти, че ако поддържаш достатъчно дълго честотата на изобилието в себе си, а именно – нищо да не ти липсва, защото наблягаш повече върху нещата, които имаш в момента, отколкото върху тези, които мислиш, че ти липсват, в живота ти ще започнат да навлизат качествени, съвсем осезателни промени. Дори хората, които те нараняват, ще намалеят по брой. Просто ще привличаш друг тип ситуации, взаимоотношения и хора.

    Агресивното поведение се опитва да „измъкне“ нещо от другия, за да запълни някаква вътрешна пустота. Лошото е, че процесът не запълва никаква пустота, а отваря нова – в сърцето на човека, от когото се измъква, ако реагира като автомат. Misery likes company. Нищетата иска още нищета. Липсата увеличава липсите. Тъгата не обича радостта, не се „храни“ с нея, тя не й върши никаква работа.

    Ако човек направи самостоятелния избор да се настрои на честотата на изобилието в умствен план и на Любовта – в емоционален, той изпада в ситуация, в която, колкото и да измъкват от него, „благосъстоянието“ му остава непроменено, в повечето случаи дори се увеличава, защото всяка такава случка е ценен урок, който ни учи да затвърждаваме правилно новите си навици и състояния. Учи ни да реагираме съзнателно. Да използваме свободата на избора. Така че следващият път, когато някой те нападне, кажи му просто „благодаря“! За ценния урок. Ако не можеш да благодариш искрено, припомни си, че действията и думите, идващи отвън са едно, върху тях нямаш абсолютно никакъв контрол, но чувствата и мислите, които се пораждат ВЪТРЕ в теб, са съвсем друго. Над тях имаш абсолютен контрол. И само от теб зависи дали ще го ползваш или не.

    Естествено, някои хора мислят, че това е унизителен начин да се оставиш на несъзнателни хора да те принуждават и, дори, да се възползват от теб. Но не, не е така. По-ниската вибрация не е доминантна над по-високата, защото тя зависи от много повече неща. По-високата вибрация означава повече свобода, гъвкавост и повече СИЛА. Има процеси, които не познаваме, намиращи се зад тези вибрации. Смея да твърдя, че те регулират дори събитията и условията, които определят нашия живот.

    Пробвай една седмица съзнателно да поддържаш изобилието в ума и Любовта в сърцето да видим какво ще се случи, когато някой се опита да те нарани / нападне / нагруби / обиди. Цялата природа застава зад теб. В най-лошия случай ще се посмееш добре. В най-хубавия ще спечелиш нов приятел, защото си помогнал на още едно човешко същество да излезе от тъмата и да се изкачи с една крачка нагоре, към светлината на чистия ум и духовната свобода. За целта не е необходимо да правиш НИЩО във външния свят. Просто трябва да имаш съзнателната грижа за вътрешния, за нещата, които се случват там. Във всеки отделен момент. Да поемаш отговорността за тях. Да ги наблюдаваш. Това значи да поемеш отговорността.

    Звучи парадоксално, но външни промени се предизвикват само чрез съзнателни корекции във вътрешността на човек, в умственото му и емоционално състояние. Липсват сериозни научни доказателства за това по простата причина, че науката все още не е излязла от пещерата, все още гледа само навън, но всеки може да провери на практика, като експериментира със себе си. Дори „експериментът“ да се окаже неуспешен, в най-лошия случай печелиш една седмица душевен комфорт и емоционална свобода. А не е ли точно това, към което всички се стремим? 🙂

    Уф, поувлякох се, май. Нищо. Весели празници ти желая!

    Коментар от asktisho — декември 18, 2011 @ 1:03 pm

  5. Ех Тишо, още един от твоите страхотни постове 🙂 И освен основната мисъл в него, ме изкефи и това, че си го свел до една проста схемичка, която чудесно онагледява лайтмотива…

    Keep it simple! нали…

    И на мен днес денят ми е пълен. Припомних си напоследък как се плете – от дете го знам, когато баба ми ме научи, но сигурно от 25 години не го бях правила и сега къде по инструкции от книжка, къде от майка по телефона – си припомням и наред с чалъма си припомням и удовоствието от това да създаваш и да си почиваш едновременно. Но не е само това – първоначално за фон си пусках музика, ама тя ми омръзна и открих, че мога да слушам немските телевизии, за да си опреснявам знанията по немски, които бях на път да пропилея и язък за толкова години учене. Направила съм си кафе, котката спи в краката ми, запалила съм си една свещ, знам че близките ми са добре и ето – ПЪЛНО МИ Е 🙂 🙂 🙂

    И като капак – твоя пост! Какво повече може да иска човек…

    Весели празници и на теб 🙂

    Коментар от Таня — декември 18, 2011 @ 1:14 pm

  6. @ Таня: От всичко изброено дори само котката в краката ми стига. Запетая е много своенравна, изобщо не обича да я мачкат. Но когато тя пожелае, идва сама. Хванеш ли я, издържа 30 секунди от култура и после се напряга, което значи, че трябва да я пускаш, защото…знаеш как е. 🙂 По принцип съм човек с богато въображение, но не успях да си представя как едновременно плетеш, преглеждаш книжка с инструкции, говориш с майка си по телефона, слушаш немска телевизия и четеш…блогове. 🙂 Хехе, само се закачам, естествено. Весела Коледа!

    Коментар от asktisho — декември 18, 2011 @ 5:50 pm

  7. Симпатичен пост, напомни ми, че спестовността е майка на мизерията и то не защото трябва да пилееш, а защото преди да стегнеш кесията стягаш душата и тя се мъчи горката, мъчи се и не ти дава – идеи, възможности и развитие, дава ти мъката си – болка, тишина, лишения и смърт.

    Коментар от Георги Генков — декември 18, 2011 @ 10:51 pm

  8. Преди време попаднах на статия, в която авторът обясняваше защо българинът обича да се оплаква, че нищо не му е наред. Доста интересни паралели се правеха, включително с фолклорни примери. В някои райони, като видели хубаво дете, викали „Пу, акано дете“ или нещо от сорта беше. Имаше доста такива.
    Идеята е, че ако си щастлив, винаги ще се намери кой да ти завиди и съответно да ти направи сечено. Hе е новост, а съществува от векове. Затова някои хора нарочно се оплакват, търсейки съжаление, както и застраховка, че няма да ги ограбят, наранят и т.н.
    Такава негативна настройка не води до нищо добро. Аз много пъти съм съветвал черногледите да мислят само за хубави неща, но рядко ме разбират.

    Коментар от tutankhamon661 — декември 19, 2011 @ 4:33 am

  9. Няма как да те разберат, защото убежденията им пречат. Всички убеждения са ограничаващи, с тях ние сами си поставяме граници до къде може да се развие човешкият ни потенциал. Има убеждения, които те ограничават откъм успех, радост, съчувствие, прогрес, здраве, има и убеждения, които те ограничават откъм болести, провал, безпочвена тъга, егоцентризъм, морален застой. Като ще се ограничаваме, по-добре да се ограничаваме с вторите. Под „убеждения“ разбирай още: вярвания, нагласи, намерения, предпочитания и т.н. Всички онези неизбежни неща за нашия дуалистичен живот. Тях ги формира опитът, така се става „автомат“, а опитът, в повечето случаи, формира основно негативни убеждения. В крайна сметка, малко са принцовете и принцесите, родени и израснали в напълно защитена среда, но дори те не са застраховани срещу „закачките“ на Съдбата… Човек има свободата да смени убежденията си, когато така пожелае. Не става за един ден, но може да го направи, ако пожелае. Ако повярва, че иска и, че трябва да си изгради нови навици, нова система от вярвания. Свободата на волята е неприкосновена и колкото да убеждаваме черногледите, че така само си вредят, като пречат на околните също да бъдат щастливи, без тяхното съгласие и без активното им съ-участие, ние не можем да ги променим. Можем само да ги информираме за алтернативите. Най-добре с личен пример, като променяме себе си. Но те трябва да решат да се променят сами. Това, което казваш за „пу, акано дете“ е типичен пример за паразитно поведение, заучено от другите и прието за свое, мотивирано от страха като движеща сила. Страхът, че може нещо да му стане на детенцето, ако вземеш, че му се зарадваш истински. Ако позволиш на радостта. Ми не, радостта и страхът са два различни багажа, те не се побират в един и същ куфар. Налага се да избираме между тях. В мини „информационната кампания“, която организирам по тези въпроси чрез блога си винаги наблягам на думичката „избор“. Изберете да страдате и ще страдате. Изберете да сте тъжни и ще се натъжите, при това – с повод. Това не е зло, не е лошо, не е ниско стъпало в развитието. Да вярваш в края на света, в кризата, да си песимист и да очакваш, че предстоят само тежки времена не те превръща автоматично в изостанал индивид. Просто те очакват тежки времена…. 🙂

    Коментар от asktisho — декември 19, 2011 @ 2:45 pm

  10. […] (не е изненада, че е такава!) публикация на Тишо „Светът не се нуждае от ремонт”.   Сериозен философски анализ на черната гнилота в […]

    Pingback от Човекът се нуждае от ремонт « Графът — декември 19, 2011 @ 6:35 pm

  11. браво и благодаря за поста, хубаво и топло ми става като чета подобни твои неща 🙂

    весели празници! 🙂

    Коментар от Bamfi — декември 20, 2011 @ 11:51 pm

  12. Повечето неща от блога са много интересни, но това е едно от нещата, които особено ми харесаха, благодаря:)

    Както коментира една приятелка: „Голям пич! Определено вече съм му верен фен! И забележи – мъж е! а умен:))“

    Малко феминистки комплимент звучи, но всъщност е най-добронамерен и искрен!

    Все така по твоя си път, за да имаме какви итересни неща да четем:)

    Коментар от Ани Виденова — декември 21, 2011 @ 12:07 pm

  13. @ Ани Виденова: Еми то, по-голям комплимент от това, здраве му кажи! 🙂 Мерси на теб и на твоята (феминизирана) приятелка. Весели празници! Светът не се нуждае от ремонт, наистина.

    @ Bamfi: На мен си ми е хубаво и топло по принцип, но ти само увеличаваш „харабията“ :). Весели празници и на теб!

    Коментар от asktisho — декември 21, 2011 @ 6:48 pm

  14. Тишо, по хубава статия наскоро не бях чела! Бъди такъв какъвто си! Весели празници!

    Коментар от Пепи — декември 24, 2011 @ 12:04 am

  15. „…да забелязваш само нещата, които имаш и да ги регистрираш, да си признателен за тях, а не непрекъснато да циклиш върху това, което нямаш, да не се вживяваш в липсите…“

    Или, както някога Васко Кеца пееше: „Казано честно – всиииичко ми ееее нареееед!“

    С други думи нещата може би трябва да се схващат по следния начин: ДА БЪДЕШ СМИРЕН. Така казват религиозните хора; те даже смятат че липсата на СМИРЕНИЕ, т.е. ГОРДОСТТА, е най-страшния грях.

    Съгласен съм.

    Но!…

    Има опасност, щом не се ВЖИВЯВАШ В ЛИПСИТЕ, те да започнат да се задълбочават.

    …По простата причина, че ИМАНЕТО, сиреч БЛАГИНЯТА, е константна по своето количество и ако тъдява има липси (хеле пък и такива липси, които се задълбочават), то това е сигурна индикация, че някъде другаде има ИЗЛИШЕСТВА и ТЕ СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ. Това едва ли ще е само въпрос на избор и съвсем не съм убеден, че то има нещо общо със СПРАВЕДЛИВОСТТА (каквото и да разбираме под СПРАВЕДЛИВОСТ!).

    Следователно, позицията да си живейкаме като мънички хорица и да сме си доволнички от малкото, което ни позволява нашата ограничена по мощност способност за избор, едва ли е най-умната стратегия. Това е вид мързел. Мързи ни да се напънем и да не бъдем „малки хорица“, а оставяме тази роля да бъде изпълнявана от „батковците, които имат повече акъл за това“…

    Зер хората не се били раждали ЕДНАКВИ, а царяло между тях „благословено различие“!

    Далеч съм от грабителската мисъл на марксистите, според които: „щом не стига ти хляба“, трябва да посегнеш и да „експроприираш експроприаторите“. Така е лесничко – с карабина през рамо и с препасани върху брезентената винтяга патрондаши: ето те сред шайката „народни верни синове“…

    Но да се събудиш сутрин и да се зарадваш, че си още жив, при мисълта, че толкоз хора вече не са между живите – това не е нищо друго, освен УТАЯВАНЕ НА ДЪНОТО!

    Вярно е, че гордостта, т.е. високомерието, е лош съветник, защото „гордостта/високомерие“ ни превръща в противни личности, които будят у всекиго ярост. Но тази именно негативна характеристика на човешката същност ни предпазва от УТАЯВАНЕ НА ДЪНОТО.

    На ДЪНОТО има дебел слой тиня и името на тази тиня е СМИРЕНИЕ…

    …………

    А що се касае до дуализма „ЛЮБОВ/СТРАХ“ – както винаги, когато става дума за дуализъм, трябва да се подчертае, че ДУАЛИЗМЪТ е една от най-древните манипулации на човешкото съзнание:

    ДУАЛИЗЪМ чисто и просто НЯМА!

    …Защото ЛЮБОВТА е СТРАХ: ако не обичаш, не се и страхуваш!

    Както и СТРАХЪТ е ЛЮБОВ към онова, което има опасност да изгубиш. (Някои хора вероятно се страхуват да не изгубят веригите си, защото твърде много са си ги обикнали: Стокхолмски синдром…)

    А когато дуализмът е в отношението между ДОБРО и ЗЛО, то това е случай, в който най-ясно се откроява закономерността, че ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ Е ОТНОСИТЕЛНО.

    ДОБРОТО за едни, е ЗЛО за други!..

    И обратно: ЗЛОТО за едни, е ДОБРО за други!…

    Зер хората не се раждат еднакви, а цари между тях „благословено различие“!

    Състоянието пък „в което имам всичко, от което се нуждая в момента, напълно задоволен съм и мога само да раздавам“, не се нарича в никакъв случай ЛЮБОВ, а ПОТРЕБНОСТ ОТ ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ.

    ……………..

    И накрая – какво можем да кажем за човек, според който: „дериватите на Страха са завистта, стремежът към оцеляване, новините по телевизията, песимизмът, усещането, че трябва да се махнеш от тук на всяка цена, недоволството, притеснението за утрешния ден, въобще – нещата, които оставят горчилка в устата и не те карат да се чувстваш точно добре – обратното на ентусиазма, на радостта, на вдъхновението, на оптимизма, на лекото сърце…“?

    …Ще кажем, че на такъв човек никога не са му правили доноси в Службите за Обществена Сигурност (СОС / SOS!!!) и не са го гонили като куче, насмитайки го с ритници в някое кьоше, от което няма измъкване… И то без – и до ден днешен – да му е станало ясно защо са му правили всичко това!

    Коментар от regnibrah — декември 26, 2011 @ 3:43 pm

  16. @ regnibrah: Вижте, тълкуванията са много, но усещанията са само две. Вие добре ли се почувствахте, след като го написахте този коментар или не-точно-добре? Отговорът интересува предимно вас, защото лесно ще „подхлъзнете“ мен или някой друг, но себе си едва ли ще успеете да заблудите… Пожелавам ви само щастие, мир и любов! Никой не ви мисли злото, наистина. Помнете, че думата „яд“ отговаря на същността си. Ядете ли някой друг, задължително отхапвате и от себе си. Трябва да сте много по-голям, за да над-ядете каквото и да било, а „голям“ така не се става. Така се смалява човек. В крайна сметка, Васко Кецът беше прав. Ако можех да избера само една песен от онези времена, в които цялата държава беше конц-лагер, бих избрал точно тази…

    Коментар от asktisho — декември 28, 2011 @ 7:24 am

  17. Г-н Т. Димитров

    Безусловно сте прав, но по този начин Вие отивате в онази крайност, в която светът, който би трябвало да е реален, е „комбинация от нашите умишлено конструирани усещания“.

    Някои хора предполагат, че когато човек се пресели в Отвъдното, т.е. освободи се от телесните си окови и остане само душа, за него започва един „безкраен празник“, изпълнен с „игрите на усещанията“, които душата сама си комбинира (възоснова на опита от „телесната фаза“).

    Ако ТОГАВА душата е доволна (и в мир със себе си) от това, което е способна да си изкомбинира, тя повече не се стреми към прераждане. Но ако опитът й от „телесната фаза“ я тласка към негативни усещания, тя страстно се хвърля към всяка възможност за повторно изживяване на „живота в телесна обвивка“, за да поправи грешките. Така се обяснява реинкарнацията.

    Следователно, трябва – докато сме в телесните си скафандри – да полагаме много усилия, за да създаваме един свят, който да бъде изпълнен не само с измамни „розови усещания“, а да бъде реално справедлив, реално красив и реално мъдър. Само тогава ще се прекъсне порочното въртене в кръг: от Този в Онзи свят и обратно.

    С поздрав: Кин-Войло

    Коментар от regnibrah — декември 28, 2011 @ 2:58 pm

  18. трябва да се пуши повечко 🙂 билките могат да излекуват народите от алчността и глупостта им 😛

    понякога ми се струва че малко ego-death действа лечебно – в смисъл такъв че трябва да не забравяме да бъдем реалисти. вселената не е супермаркет 😛 трябва и да се положат усилия. няма как само с позитивни мисли да се построят пътища 🙂 но в никакъв случай не са излишни разбира се.

    весели празници на всички!

    Коментар от afxx — декември 29, 2011 @ 9:32 pm

  19. Да е Новата 2012-та трезва и стъпила здраво на земната твърд!

    И по-внимателно с дрогата, хей…

    Коментар от harbinger — декември 31, 2011 @ 8:11 pm

  20. @ Кин-Войло: Честита Нова Година! Идва ред и аз да се съглася с вас, по-точно в частта: „докато сме в телесните си скафандри….да създаваме един свят, който…да бъде реално справедлив, реално красив и реално мъдър“. Искам само да добавя: да наблягаш върху плюсовете на всяка ситуация не означава задължително да не виждаш минусите, да ги пропускаш. Това по повод „измамните розови очаквания“. Има един популярен термин-паразит в общественото съзнание – да се асоциират такива текстове с „положителното мислене“. Не вярвам в „положителното мислене“, защото то е невъзможно без отрицателното…Това е неизбежен Закон. Но дори в отрицателните състояния благодарността е много добър съветник и мъдър изход, тъй като всичко се случва с цел, а тази цел дълбоко в себе си е справедлива и дори, бих казал, „добраномерена“. Едва ли има по-голямо „добро“ и по-справедлива цел от това да се осъзнае човек. Просто ние не виждаме Големия план, което си е чиста благословия, а не проклятие. Затворени в тези „скафандри“ би било ужасно да го виждаме. Най-малкото, би отнело от ценността на опита, от смисъла на живота (в телесна обвивка). Иначе доброто и злото си остават субективни понятия. Има само един естествен Закон и само един естествен Разум. Всички страдания са резултат от отдалечаването ни от него…

    Коментар от asktisho — януари 3, 2012 @ 9:36 pm

  21. Използвам тази прекрасна статия , за да ти честитя Новата година, да ти пожелая да ти е честито на сърцето и творческо на ума :), пожелавам и на себе си да се наслаждавам и облагодетелствам отново и отново от практикуването на светлите и благородни твои мисли и опит и с цяло сърце да ти благодаря, че ни даваш толкова много от Любовта си тип „изобилие“ и нека Любовта е изборът на всеки през 2012 🙂

    Коментар от Боряна — януари 4, 2012 @ 5:48 pm

  22. Нека! Мерси много, Боряна!

    Коментар от asktisho — януари 5, 2012 @ 10:39 am

  23. Г-н Т. Димитров, така е: „…Просто ние не виждаме Големия план…“ Тъжно е наистина, но не Го виждаме. Знаем, обаче, за Него, защото отвреме-навреме Някой се сеща да ни нашепне, че има такъв План. Най-често не долавяме шепота и тогава се проявяваме като безнадеждни неблагодарници.

    Но дори и да не чуваме никакъв „Шепот“, достатъчно ни да забелязваме „Жестовете“…

    Веднъж се намирах с колата си сред Пустинята. Моторът ми захриптя и спря. Наоколо – догдето очите ти видят – равнина, осеяна с камъни! Нямаше спасение, защото ми стана ясно, че повредата е такава, с каквато не мога да се справя: нито имах подходящите инструменти, нито пък – знания. Свързах се по целюларния телефон с жена ми – на стотици километри от мен; – обясних й, че съм закъсал и й дадох някакви твърде общи указания за мястото, където се намирам. Загрижена, тя ме посъветва да се въоръжа с търпение, защото вероятно ще трябва да се чака – в такива случаи пращат хеликоптер, който да прошета насам-натам пустошта, а това е „търсене на игла в купа сено“…

    Казах си, че ще мога известно време да изкарам някак си с единствения сандвич, който имах, но какво щях да правя, когато ми се свърши водата, от която ми бяха останали само две-три глътки на дъното на една малка пластична бутилка?!…

    И тогава…

    Както бях седял вече половин час на сянка зад калника на колата, вслушвйки се в оглушителното безмълвие на околния лунен пейзаж, изведнъж долових бръмченето на автомобилен двигател. Скокнах и видях, как по неясно очертаната следа на рядко минаващите от тук моторни возила, която трябваше да се възприема като „шосе“, се зададе огромен скъп „ван“. Ванът спря на няколко метра от мен и в кабината му видях да седят момче и момиче, на които по всички расови признаци им личеше, че са араби. Разбира се, облечени по европейски… (Тук е нужно едно малко уточнение: пустинята, за която става дума, се намираше не в някоя арабска страна, а в Латинска Америка, така че бях крайно озадачен, загдето срещам „деца на арабските пустини“ на съвсем необичайно за тях място.) Момчето и момичето бяха невероятно красиви – като принц и принцеса от някоя екзотична приказка. На шията на момичето висеше златно кръстче… Нима това са араби-християни?!

    Момъкът пъргаво слезе от колата и весело ме запита на английски: „Чакате ни, нали?“ Стоях занемял поради усещането, че човекът се държи така, сякаш съм разговарял преди половин час не с жена си – на стотици километри от мен, – а с него, който вероятно идва съвсем целенасочено на мястото на моята авария от най-близкото населено място, чиято „близост“ също трябваше да се схваща със специални уговорки.

    …При това, момчето ме бе заговорило на английски без ни най-малко съмнение, че това би било необичайно в една испаноезична южноамериканска страна, в която аз самият съм неразличим от местното население, защото приличам – ако не на друго, то – поне на мургав и брадат испански потомък.

    Накрая дойдох на себе си и промърморих, че чакам да долети хеликоптер, който би трябвало да се е заел с търсенето ми.

    „Това не е необходимо! – отвърна момчето. – Проблемът Ви съвсем не е труден за разрешаване!!!“

    Той кимна към девойчето, което отвори багажника на вана и от там те измъкнаха един голям сак с инструменти. След това той се зае с двигателя ми, като на няколко пъти пъргаво се пъхаше под колата, поставил гръб на лека ролкова платформа, която момичето измъкна от някъде…

    Стоях в недоумение: откъде той беше толкова сигурен, че проблемът с двигателя ми не е сложен? Откъде би могъл да знае изобщо нещо за мен и за състоянието на колата ми. А и този английски, на който – рабира се – предпочитах да водя разговор, защото испанският ми все още не беше напълно укрепнал!

    Запитах се – аз, който не съм изобщо вярващ, – дали това не са ангели, изпратени ми от Бога, за да ми помогнат?… Или пък имам халюцинации?… Или това са някакви добри духове на милосърдието, които само са дошли да ме утешат преди да бъда напълно сграбчен от предопределената ми гибел?…

    Сетих се да огледам дали телата на моите неочаквани избавители хвърлят сянка. Да – сянката им се открояваше отчетливо на следобедното пустинно слънце. Ванът – и той хвърляше сянка!…

    ………..

    След петнадесет минути ремонтът беше приключил.

    „Какво Ви дъжа?“ – запитах.

    „Нищо! Това беше една съвсем рутинна операция“ – гласеше отговора.

    „Но поне кажете ми как се казвате“ – помолих аз момъка, – „за да знам как да Ви споменавам в молитвите си!“

    „Еди.“

    …След което Еди и девойчето натовариха всичко, което би напомнило за тях на вана, качиха се на него и отпътуваха толкова бързо, че след краткотрайното неволно отместване на погледа ми към капака на така ремонтираната ми кола, аз повече не видях и следа от тях, макар да зареях поглед надалеч в посоката, в която бяха изчезнали. Бяха се появили и изчезнали като мираж – както е нормално да се случи в една истинска пустиня, с тази разлика, че бях разговарял с тях и че сега колата ми беше отново годна за път.

    Дадох си сметка, обаче, че не се бях докосвал с ръка нито до тях, нито до вана им, от което ме споходи малко налудничавата мисъл, че Тома Неверни все пак е бил прав, когато е пожелал „да пипне с ръка“, за се увери…

    И така: мисля си, че това беше един Жест от страна на Онези Сили, които се опитват да ни нашепнат Нещо, но понеже ние не винаги Го чуваме, те ни се появяват – сякаш от плът и кръв – за да можем, ние, разпиляните, да се „вземем отново в ръце“.

    Пиша всичко това не за друго, а за да произнеса с благодарност още веднъж името „Еди“, замествайки по този начин молитвата, на която не съм способен, защото не съм вярващ.

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 7, 2012 @ 3:39 pm

  24. TYPO:

    „Какво Ви дъжа?“ – запитах.

    Да се чете:

    „Какво Ви дъЛжа?“ – запитах.

    Коментар от harbinger — януари 7, 2012 @ 3:41 pm

  25. И така! Това, което написах малко по-горе, е действителен случай, който – разказан другаде, – бе подложен на сурова критика по съображението, че в нашия материален свят такива неща могат да бъдат квалифицирани единствено като „игри на въображението“. И то – на болното въображение! С други думи: реалността е трябвало в случая да се схваща като комбинация от усещания, генерирани от една изпаднала в отчаяние психика…

    Именно с това не мога да се съглася. Аз непрекъснато повтарям, че не съм вярващ, но това е в смисъл, че не съм набожен – което би предполагало висока степен на несъзнателно (или дори съвсем осъзнато) лицемерие, каквото ми е напълно чуждо. Инак съм обективен идеалист, уверен, че НИЕ НЕ СМЕ САМИ във Вселената. …Че Вселената е изпълнена с целесъобразността на една Висша Енергетична Субстанция, на която дължим съществуването си. Именно тя е тази Сила, която залага експериментални „посявки“ на тази или онази планета и наблюдава развоя на процесите. Ако някъде е необходим „ремонт“ – А ТАКЪВ НЕПРЕКЪСНАТО Е НЕОБХОДИМ – Висшата Енергетична Субстанция ни ВНУШАВА, че такъв „ремонт“ е неизбежен и че този „ремонт“ трябва да си го извършим НИЕ САМИ.

    Как да извършим „ремонта“ ли? Да, най-често ние наистина НЕ ЗНАЕМ как да извършим един ремонт! Дори когато се касае за ремонт на авариралата сред Пустинята кола… Тогава Висшата Енергетична Субстанция материализира – на принципа на „личния пример“ – свои „изпълнители“, като им придава разбираем за нас вид (за да не се уплашим, ако видим например, че предметите около нас се преместват във въздуха от самосебе си). Тогава се появява сред пустинята ван, от който излизат двоица приятни на вид млади „хора“, снабдени с инструменти, и – РЕМОНТЪТ ЗАПОЧВА.

    В народната приказка това, което трябваше да дойде, беше НЕВОЛЯТА. Именно НЕВОЛЯТА – заради вроденото черногледство на народа в такива случаи…

    В моя случай от Небитието дойде не НЕВОЛЯТА, а жадуваното от мен – сред условията на безнадеждната Пустиня – общуване с двамина изпълнени с оптимизъм и бодрост млади хора. Значи: не съм съвсем поразен от черногледството на Епохата, в която живеем (с презумпцията, че всяка Епоха в историята на човечеството бива сграбчена от свое специфично черногледство…)!

    С поздрав: Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 9, 2012 @ 11:53 am

  26. @ Кин Войло: Много благодаря за интересната случка, която споделихте! Относно набожността, има една такава приказка: намирането на сложен швейцарски часовник край пътя със сигурност доказва съществуването на прецизен часовникар някъде по света, но това не значи, че можем да го видим с очите си. Е, вие сте намерили вашия „часовник“ край пътя – в буквалния смисъл на думата. Според мен сте по-набожен от хората, които ходят на църква. Но това е само лично мнение. В крайна сметка, да си не-набожен е глупаво в света, в който живеем. „Часовниците“ са навсякъде. Единственото, за което НЯМА ДОКАЗАТЕЛСТВА, е липсата на часовникар. Според мен, залитането е в това набожността да се бърка с религиозност. Не, че е лошо да си религиозен. Религията учи на морал. Всяка религия носи в себе си зрънце от Истината и възпитава в добродетели. Но, все пак, тя е просто форма. Състои се от сгради, униформи, ритуали и правила. Като всяка друга форма на организация във човешкия свят. Истинската набожност е да вярваш повече в Същността, отколкото във формата. Това, което сте преживели едни ще го нарекат чудо, други – късмет. Аз не вярвам в късмета. Винаги, когато се доверя на Същността, започва супер много да ми върви. 🙂 Въпрос на избор, на съзнателно решение, на човешки навик, дори, на всичко друго, но не и на късмет. Поздрави!

    Коментар от asktisho — януари 10, 2012 @ 10:34 am

  27. Не бих нарекъл себе си набожен, защото набожността предполага да се назове Силата, която стои над нас, с името Бог. Но аз имах късмета в течение на дълги години да контактувам с различни системи на човешките представи за Въпросната Сила. Всички вярващи са си избрали за нея название, което винаги означава Бог. Погледнато отстрани, обаче, на човек му става ясно, че цялото това многообразие от представи е неоправдано. Самият аз съм роден и отраснал в семейство, в което цареше верско многообразие, придружено с необичайна търпимост. Баща ми беше учил навремето в Духовната Семинария (тази, в чиито сгради след това – по време на комунизма – беше разположен Дворецът на пионерите); той не стана православен свещеник, защото си избра друго поприще. Майка ми, от своя страна, беше евангелистка. Семейството на родителите ми беше най-малкото странно, но – уверявам Ви, – в такова семейство човек не може да не започне да си задава разни въпроси, които да препятствуват всякаква набожност.

    Вие, разбира се сте напълно прав, когато наблягате на формализма на РЕЛИГИЯТА, противопоставяйки я по този начин на ВЯРАТА (не точно на набожността!). Религията е преди всичко институция, която може да борави с публика, с общество, но не и с изолиран индивид.

    …А аз, изолираният индивид, мога в тая връзка да имам само СВЕТОУСЕЩАНЕ и нищо повече.

    Но именно светоусещането е ВЪЗПРИЯТИЕ на СЪЩНОСТТА. Всъщност, когато става дума за възприятието-светоусещане, неуместно е да се противопоставя съдържанието на формата. Те са едно и също нещо – двете страни на един и същ медал. Това е аналогично на взаимовръзката между – от една страна – явлението „магнетизъм“ и – от друга – явлението „електричество“ във физиката. Явлението е едно и също и то е „електромагнетизъм“.

    По същия начин, когато иде реч за Силата, която стои над нас, на нея трябва да се гледа като на енергиен поток, който ние „попиваме“, ако имаме мотивацията за това, или не го „попиваме“ – ако нямаме такава мотивация. А мотивацията е именно нашето светоусещане: субективната страна на инак обективно съществуващия факт на „божествения“ енергиен поток.

    Енергийният поток ни дава шанса да извършим „ремонта“ на света, в който живеем, но самия ремонт трябва да извършим ние самите – собственоръчно. В случая, разказан в моята притча за авариралата кола в Пустинята, се говори за ЧУДО, каквото би трябвало да не съществува. Би трябвало аз, след като съм видял, че отникъде не мога да се надявам на помощ, да запретна ръкави и да стартирам онова, което Роб Пърсиг беше загатнал в книгата си с красноречивото заглавие „Дзен, или изкуството да поправиш мотоциклета си“ (в моя случай – колата си). Дзен предполага невинността на пълната липса на знания и умения, която човек превъзмогва, защото е мотивиран да „попие“ енергията, пристигаща до него на неудържими приливи от Космоса (или друго подобно правдоподобно място), с чиято помощ ще се реализира „чудото“.

    Чудеса вероятно все пак има, защото в моята притча, която все пак е не само притча, но си е и разказ за реална случка, НЯКОЙ ДОЙДЕ и ИЗВЪРШИ РЕМОНТА.

    По принцип ПОЧТИ всички верски системи избутват на преден план вероятността за сбъдването на ЧУДЕСА. Има, разбира се, и такива прагматични спиритуални традиции, в които няма никакъв мегдан за чудеса. По някое време бях попаднал в средата на ирански бахаи. Бахайството е ревизия на Исляма от позицията на Първоизточника на Монотеистичните Системи. В самия Първоизточник чудеса също не са застъпени – те са се появили в по-късните монотеистични корекции на Представата за Енергийния Поток. Ето защо Бахайството е прагматично по такъв начин, че ние – страничните наблюдатели – изучавайки го, се чувствувахме доста неудовлетворени от практическата му бездуховност. Иранските бахаи ми обясниха, че духовността не може да се гради само на очакването на чудеса и че прагматичното изключване на чудесата от представите ни в никакъв случай не е бездуховност.

    …Което ме накара да започна да гледам на бахайството с известни резерви.

    Някои раси са повече склонни към прагматичен подход от останалите. Точно това ме кара да намеря задоволително обяснение за неуспеха на мисията на Константин Философ, изпратен някога от Патриарх Фотий в Саксинския Каганат, за да промотира пропитата с мистика и очакване на чудеса византийска християнска религия.

    Вероятно прагматичният подход е този, който ни внушава, че светът не се нуждая от ремонт, а от адаптация към него.

    Ами ако все пак адаптацията е неприемлива?

    Ако все пак ремонтът тъй или инак е неизбежен – за да не се стигне до преждевременен КРАЙ на СВЕТА?…

    Привети: Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 10, 2012 @ 5:10 pm

  28. @ Кин-Войло: „Да се назове Силата, която стои над нас, с името Бог“ ознaчава да се избере поредната форма. Мисълта за пореден път да се отклони от Съдържанието към формата. Ако какво значи „Съдържание“ (макар това също да е форма, като смислова комбинация от звуци в човешкия език)? Означава да си признаем, че тази Сила не стои НАД нас, а ВЪТРЕ в нас, че ние сме тази Сила и, че тя ни изгражда, че се изразява чрез нас, без да нарушава свободната ни воля и без да забранява нищо. Означава да поемем отговорността. Това значи да си набожен. Разнообразието от форми не е неоправдано, както твърдите, напротив – формите трябва да се почитат и уважават, защото именно тяхното многообразие гарантира Същността на тази Сила, която е изобилие без граници и творчество, която не търпи никакви ограничения. Под „творчество“ разбирайте „радост“. Да, тя може да се изразява и чрез прецизно водене на войни, защото да си генерал също е талант, НО, това отново е фокус върху формата, а не върху Съдържанието. Формите са преходни. „Всички конструкции са нестабилни“ (Е.Толе, „Нова земя“). Само Съдържанието е вечно. Подобно на приказката от свалянето на Златния стандарт в Америка, че „златото винаги е пари, но парите не винаги са злато“, Същността винаги е изразена чрез форми, но формите невинаги изразяват Същността. Разбира се, вие вече изказахте всичко това с ваши думи, за което ви благодаря! Дори май го направихте по-добре от мен. 🙂 Приятно ми е, че се получи този спонтанен диалог тук и, че успя да се пренесе от едната година в другата. 🙂

    Коментар от asktisho — януари 10, 2012 @ 6:25 pm

  29. „…че тази Сила не стои НАД нас, а ВЪТРЕ в нас, че ние сме тази Сила и, че тя ни изгражда, че се изразява чрез нас, без да нарушава свободната ни воля и без да забранява нищо…“

    Има два начина да се тълкува тази мисловна КОНСТРУКЦИЯ:

    1-во тълкование: ако Силата не стои над нас, а вътре в нас, от това следва, че всъщност ние СМЕ Силата. Това е един твърде самодоволен извод, който не може да се квалифицира другояче, освен като високомерие. …На каквото нямаме право, защото „гордостта“ е СМЪРТЕН ГРЯХ (и то най-страшния смъртен грях – според Свещените писания)!

    2-ро тълкование: ако Силата не стои над нас, а вътре в нас, от това следва, че силата е навсякъде из Космоса и по тази причина нищо не й пречи да е и вътре в нас. Пантеизъм!…

    Малко преди да избягам някога от България (в средата на 80-те години), аз бях завършен пантеист, силно увлечен от абсолютно всички мистични източни учения. Озовавайки се в Канада, се запознах с един руснак – с около тридесет години по-възрастен от мен, – който беше нещо като духовен глава на обществото „Юрантия“ в град Виктория, столицата на Британска Колумбия. Руснакът някога се беше родил във Велико Търново, син на белогвардейски полковник от войските на генерал Врангел, поради което с него говорехме основно на български, което беше добре дошло за мен, тъй като едва ли в онзи момент щях да се справя със сложната терминология на това учение на някой друг език.

    Според „Юрантия“ Силата ни спохожда единствено и само когато сме ЧИСТИ. Когато става реч за ЧИСТОТА, при Юрантия не бива да се разбира само ограничената представа за „нравствената чистота“, или за „телесно-хигиенната чистота“, нито пък за „чистотата на изразните средства“ – сиреч, да не употребяваме профанизми… В идеята за „чистотата“, разбира се, трябваше да се включва и всичко това, но и още нещо много важно: НАША СИ ОСТАВАШЕ ГРИЖАТА неотклонно и неуморно ДА СЕ ПОЧИСТВАМЕ ОТ ВСИЧКО, КОЕТО НИ Е ИЗЛИШНО. Да късаме и да хвърляме всичко от себе си, което би ни затруднявало да се разгърне у нас Силата и да извърши своите творчески деяния (които – както казвате – имат за цел да ни изпълнят с радост; малката особеност е, че докато при Вас творчеството си е Ваше дело, при „юрантистите“ Силата не ни пита искаме ли, или не искаме, да творим, а ни принуждава да творим, ако счете, че сме годни за творчество, т.е. – ако счете, че сме се „почистили“ както трябва).

    Духовното движение „Юрантия“, покрай цялата си странна догматика, върху която тук няма да се спирам, прави впечатление на нещо не по-различно от коя да е протестантска традиция. Протестантите (в това число и евангелистите-лутерани, към които принадлежеше и майка ми, мир на праха й!) не случайно наричат себе си „пуритани“ – ТЕ СА ПОЧИСТЕНИ. Но докато при традиционните пуритани почистването е колективна отговорност, при юрантистите става дума за акт на самопочистване при хора, които са крайни индивидуалисти: за които изобщо е немислима всякаква колективност и всякаква колективна отговорност.

    И в двата случая – колективната евангелистка пюрификация и индивидуалистката юрантистка почти хирургическа самоинтервенция (при която, ако индивидът реши, че лявата ръка му пречи, трябва да грабне скалпела и да си я отреже), е възраждане на една много древна – бих казал праисторическа – представа за Висшите Сили и тяхното омилостивяване. Висшите Сили – според начина на мислене на древния човек, – непрекъснато се нуждаят от ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ. Ако не знаех, че самата Юрантия е едно стопроцентово североамериканско спиритуално явление, щях да си помисля, че у въпросния руснак има нещо от старите руски скопци, които ритуално са се освобождавали от пола си – собственоръчно насред храма – защото са считали ПОЛА за ПРЕПЯТСТВИЕ…

    Мисълта за ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО е най-жизнеспособната човешка (а може би и не само човешка) мисъл, прорязала историята на Нашата Планета от най-древни времена. Тази идея е също така гвоздеят, който стърчи дълбоко забит в догматиката на Най-старата Монотеистична Система – йудейството. Когато Мартин Лютер ревизира дотогавашните римо-католически представи, той всъщност решава да възроди затихналата в недрата на йудейството потребност от жертвоприношение, запратена в забрава от саможертвата на Христос, който увисвайки на кръста, е уверил всички свои последователи през вековете след Него, че повече ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЯ НЕ СА ПОТРЕБНИ, защото Той е отдал Себе си за единственото възможно и нелишено от смисъл Жертвоприношение…

    Но човешката същност е такава, че не би могла да остане удовлетворена, ако й бъде отнет шанса да си самовъздава жертвоприношенията сама.

    Късай и хвърляй! Само тогава можеш да постигнеш каквото и да било!…

    Юрантистите искат да постигнат доминанс на своя свят над цялата планета. Говори се за ЦЕННОСТИТЕ, които трябва да пребъдат… Обикновено в представите на обикновения човек по света – стане ли дума за ТЪРЖЕСТВО на ЦЕННОСТИТЕ – плътни контури добива не друго, а фигурата на християнския фундаменталист от Прериите – с филцова шапка и с червена кърпа около врата (и аз ходя така – стилно е!). Но това е външната обвивка: истинската дълбоко вкоренена идеология на ЦЕННОСТИТЕ е „Юрантия“.

    Но коя ли Система до днес не поиска да постигне доминанс над всички останали? Ето, моите (по майчина ми линия) протестанти до голяма степен успяха. Почти цялата фамилия на майка ми – някога, подир Първата Световна война, след като всички до един бяха станали адепти на лютеранския протестантизъм, – получиха „зелен семафор“ за изселването си в Аржентина. В резултат на това една от най-северните, най-тропически и най-блатно-нездравословни провинции на тази южноамериканска република – Чако – е заселена с българи-протестанти, заели се оттогава да пресушават тресавища и да отглеждат памук за текстилните индустрии по широкия свят. Голям брой от тези преселници са мои роднини – ходих и при тях, разговарях с тях… На испански, естествено, защото въпреки че там имаше и български училища, малцина са тези, които са запазили културната памет за своята екзотична (от Чако-Аржентинска гледна точка) българска езикова традиция.

    Е добре – за да навдигне такава огромна маса от хора и да ги пресели от Северна България в Северна Аржентина, какво мислим че е извършил Световният Протестантизъм? Извършил е ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ!… В резултат на което е постигнат ОПРЕДЕЛЕН УСПЕХ: повишило се е световното производство на един от най-качествените сортове памук. Освен това – недвусмислено се е повишило благосъстоянието на тези наши сънародници (и мои роднини) – мнозина от тях днес са възпитаници на реномирани университети, въртят успешен бизнес (с все същия този бял дявол – памука), обитават луксозни вили, шофират ултрамодерни коли, някои от тях се забавляват с приятели в неделен ден на борда на яхтите си, карат частните си самолети…

    Само че отдавна не са българи…

    Кое би трябвало да бъде пък юрантисткото жертвоприношение? Много просто – на земята днес има шест и половина милиарда индивиди (според някои статистики дори е достигнат седмия милиард!). Установено е, обаче, че цивилизацията може да съществува, ако се придържаме към „златния един милиард“.

    …Следователно, когато човечеството след няколко месеца достигне бройката Седем милиарда и Шестотин и Шестдесет милиона (7,660,000,000) излишните 6,660,000,000 трябва да бъдат ОТКЪСНАТИ и ХВЪРЛЕНИ! Ще остане само въжделенния „златен милиард“!

    Но не би ли било това „геноцид“?!

    Да, но полезен геноцид, заради който – след като бурята премине (и останем само НИЕ – в рамките на „златния милиард“), – можем да си позволим „със сълзи на очи“ да ПРАЗНУВАМЕ някакъв нов ГЛОБАЛЕН ХОЛОКОСТ. (При предишния Холокост бяха унищожени само 6,660,000 човешки същества, сиреч – хиляда пъти по-малко!) Това би ни изпълвало всеки път – колчем се изправим в подножието на Новопроектираната Стена на Плача, – с най-висши душевни трепети…

    С най-висш душевен трепет: Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 11, 2012 @ 3:30 pm

  30. чудесно!!!!

    и още малко психология на парцаленото мислене:

    http://espirited.com/да-си-налягаш-парцалите-или-за-ограни/

    с благодарност и усмивка,
    🙂

    Коментар от petia — януари 12, 2012 @ 10:16 am

  31. @ Кин-Войло: доста информативен текст, благодаря! Но, ако трябва да избирам между единствените две алтернативи, които предлагате в началото, след всичко, което сте изписали после, то аз със сигурност избирам точка едно. И в нея ще си позволя да сменя само един термин с друг, а именно – думичката „гордост“ ще я заменя с термина „осъзнаване“. Което не е нито смъртен, нито грях, а единственият смисъл на живота в човешко тяло. Ако трябва 6 660 000 000 човешки тела до няколко месеца да измрат, както предполагате вие, то тогава значи така е трябвало да стане и може би това е единственият начин да се стигне до някакво по-високо съзнание. Но аз категорично се дистанцирам от такава зловеща прогноза. „Убежището“ за мен и за въпросната Сила у мен е в настоящия момент и в това, което „не е скрито от очите“, демек – Истината. Там винаги е комфортно и спокойно, а в момента, в интерес на истината, нито има някакъв геноцид, нито каквито и да било реални причини за страх. Има само страх. И най-страшното нещо на страха е самият страх. През 2012 година хората буквално ще напълнят гащите от страх, особено към края й, за да разберат, че няма по-страшно нещо от страха. Че зад него стои едно голямо нищо. А природата може да изхрани и 20 милиарда души, според мен, не се притеснявайте. Откъде го измислихте този „златен милиард“? Когато хората на земята са били един милиард са живеели като скотове, а сега вашите приятели-памукопроизводители пият охладено бяло вино на яхтите си в неделя, имат частни самолети и разкошни вили, здравеопазване, образование, грижа за децата им, защита от обществото и така нататък, и така нататък. Може би ще заявите, че това не може да продължава дълго време. Може, след промяна в съзнанието. Като разберем, че всичко това е сън ще престанем да се страхуваме дори от смъртта.

    Коментар от asktisho — януари 12, 2012 @ 2:20 pm

  32. …Откъде го измислихте този „златен милиард“?…

    Откъде ли? Ето откъде: http://zapret117.narod.ru/Uchenie.html

    Коментар от harbinger — януари 12, 2012 @ 10:26 pm

  33. @ harbinger: Ученията са конструкции на ума. Не вярвам в никакви учения. Животът не се съобразява с принципи и правила, сътворени от човешкия ум като реакция на същия този живот. Действителността е естествен процес, в който разполагаме със значителна творческа свобода, включително и тази да създаваме различни учения. Още едно проявление на свободата ни е да не вярваме в тях :). Вдишайте. Издишайте. Бавно, без да бързате за никъде. Не ви чака награда на края. Съсредоточете се върху въздушния поток. Почувствахте въздуха. Току що преживяхте един миг от действителността. Току що усетихте Живота. Това е животът – елементарен сбор от такива моменти, които пропускаме, докато мислим за различни учения…

    Коментар от asktisho — януари 16, 2012 @ 12:42 pm

  34. Но какво стана? Защо ми се изгуби постингът?

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 16, 2012 @ 4:50 pm

  35. ОТНОВО:

    Това, за което говорите, Тишо, е абсолютната истина, но него мога да си го кажа само когато съм „насаме със себе си“. В отношенията си, обаче, с другите създания от нашия свят (дори не само с човешките създания, но също – да речем – с моите любими две котенца), аз съм длъжен да помисля сериозно за „интеракцията“ с тях, сиреч за начина, по който ще им кажа нещо така, че да ме разберат недвусмислено.

    Забелязал съм, че създанията не ме разбират, ако не им предлагам нещо предвидуемо, нещо, чиято основна характеристика е „обичайната повторяемост“ на явленията. Но всяко твърдение, или по-точно – всеки сбор от твърдения, които са повторяеми, неусетно формират някакво „учение“. Необходимо е твърденията от така получилото „плът и кръв“ учение никога да не си противоречат! И точно това е „подводния риф“ във всяко учение, защото ако едно нещо днес не противоречи на останалите неща, утре е твърде възможно да им „запротиворечи“.

    Това е, което ни кара – и Вас и мен – да сме скептични по отношение на „окончателно изречените истини“.

    Но все пак трябва да се разбираме с останалите обитатели на планетата, нали? Ето защо ние си измисляме разни несъвършени – къде ръбати, къде чепати – символни системи, с които сигнализираме на останалите най-основните си идеи: поне те да бъдат схванати. Това става чрез старание и стремеж към някаква степен на абстракция. Аз, понеже съм – освен всичко останало – и математик, ще кажа, че абстракциите са баш по моята специалност. И тъй, конструираш ти една абстракция, а тя толкова леко докосва същината на нещата, че дава твърде много мегдан у събеседника ти да даде той старт на своята лична ограничена способност „да си дообяснява необяснимото“, при което не закъсняват да се очертаят контурите на някоя обичайна заблуда.

    В математиката – лесно; там винаги се предвиждат строги ограничения, които те вкарват „в правия път“. Но в семиотическия мир, в който ежедневно блуждаем, независимо дали сме избрали да общуваме посредством вербален или невербален инструментариум, нещата от самосебе си „се разливат и текат“.

    И ето ти го „учението“ в ролята на поредното заблуждение…

    Но и без „учения“ не може, както една басня не може без „морал“, не може без „поука“.

    Например – баснята на Лафонтен за Гарвана и Лисицата… Тя е едно „учение“, в което се разливат и текат две противоположни „поуки“:

    1/ Ах, колко е хитра тази наша мила и симпатична Лисичка! А Гарванът, както можем без усилие да си го представим, е истински глупак!

    2/ Ах, колко безсъвестна е тази отвратителна Лисица! А горкият честен и безхитростен Гарван винаги става жертва на мошениците!

    Е, добре! Кое е истинското „учение“ в тази алегория?!…

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 16, 2012 @ 4:59 pm

  36. Добре, изпратете ми на адреса

    karel@hapek.gmail.com

    съображенията си да не искате да виждате моите постинги във Вашия блог. Готов съм да преглътна и най-горчивия хап…

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 16, 2012 @ 5:04 pm

  37. Така! Да започнем отначало.

    Казвате, че животът е елементарен сбор от вдишвания и издишвания, които биха ни носили удовлетворение, ако не ги пропускахме, докато мислим за различни учения…

    Прекрасно, но ние не сме на този свят само за да вдишваме и издишваме, а и за разни други работи. Най-малкото – за да живеем съвместно със себеподобните си. Общуването, обаче, изисква дисциплина и именно УЧЕНИЯТА са измислени, за да ни помиряват с този вид дисциплина.

    Тук е писателски блог и моята „поанта“ беше да подскажа, че когато пишем като писатели, с всеки наш написан ред ние излагаме по едно наше учение. А това не ще да е само „вдишване-издишване“.

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:13 pm

  38. Хубаво! Изглежда, че потръгна: очевидно Вашето ограничение касае размера на постингите, а не нещо друго (както сте забелязали не употребявам сквернословията, така характерни за българина – макар понякога да имам основания и за тях)…

    Сега ще напиша на части всичко онова, което исках да Ви кажа, но знам, че така ще изпадна в положението на жалък графоман: надявам се да Ви е известен критерият, по който се разпознават графоманите по форумите. Те подреждат цяла върволица следващи един след друг свои постинги без да дочакат нечия реплика (защото не ги интересуват репликите, защото всякакъв диалог им е чужд!). Е, аз не съм от тях, но сега съм принуден да бъда.

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:22 pm

  39. Това, за което говорите, Тишо, е абсолютната истина, но него мога да си го кажа само когато съм „насаме със себе си“. В отношенията си, обаче, с другите създания от нашия свят (дори не само с човешките създания, но също – да речем – с моите любими две котенца), аз съм длъжен да помисля сериозно за „интеракцията“ с тях, сиреч за начина, по който ще им кажа нещо така, че да ме разберат недвусмислено.

    Забелязал съм, че създанията не ме разбират, ако не им предлагам нещо предвидуемо, нещо, чиято основна характеристика е „обичайната повторяемост“ на явленията. Но всяко твърдение, или по-точно – всеки сбор от твърдения, които са повторяеми, неусетно формират някакво „учение“. Необходимо е твърденията от така получилото „плът и кръв“ учение никога да не си противоречат! И точно това е „подводния риф“ във всяко учение, защото ако едно нещо днес не противоречи на останалите неща, утре е твърде възможно да им „запротиворечи“.

    Това е, което ни кара – и Вас и мен – да сме скептични по отношение на „окончателно изречените истини“.

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:26 pm

  40. Но все пак трябва да се разбираме с останалите обитатели на планетата, нали? Ето защо ние си измисляме разни несъвършени – къде ръбати, къде чепати – символни системи, с които сигнализираме на останалите най-основните си идеи: поне те да бъдат схванати. Това става чрез старание и стремеж към някаква степен на абстракция. Аз, понеже съм – освен всичко останало – и математик, ще кажа, че абстракциите са баш по моята специалност. И тъй, конструираш ти една абстракция, а тя толкова леко докосва същината на нещата, че дава твърде много мегдан у събеседника ти да даде той старт на своята лична ограничена способност „да си дообяснява необяснимото“, при което не закъсняват да се очертаят контурите на някоя обичайна заблуда.

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:29 pm

  41. В математиката – лесно: там винаги се предвиждат строги ограничения, които те вкарват „в правия път“. Но когато пишем, придържайки се към някой художествен жанр, нещата от самосебе си „се разливат и текат“.

    И ето ти го „учението“ в ролята на поредното заблуждение… Но без „учения“ не може, както една басня не може без „морал“, не може без „поука“.

    Например – баснята на Лафонтен за Гарвана и Лисицата… Тя е едно „учение“, в което се разливат и текат две противоположни „поуки“:
    1/ Ах, колко е хитра тази наша мила и симпатична Лисичка! А Гарванът, както можем без усилие да си го представим, е истински глупак!
    2/ Ах, колко безсъвестна е тази отвратителна Лисица! А горкият честен и безхитростен Гарван винаги става жертва на мошениците!

    Е, добре! Кое е истинското „учение“ в тази алегория?!…

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:51 pm

  42. Да се надяваме, че сега най-после ще се престрашим и „ще поставим картите на масата“. А не: „по български“ – с измълчаване и безшумно скърцане със зъби…

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 17, 2012 @ 1:54 pm

  43. @ harbinger: Заключенията са си ваши. Когато си правя заключения за поведението на други хора и мотивацията, която стои зад него, аз обикновено греша. Практиката ме опровергава. Истината се оказва съвсем друга. Но това си е мой личен опит и сигурно е ограничаващ (заблуждаващ), може би не работи при вас. Приемете просто, че никой не е длъжен да отговаря непрекъснато на всички нови коментари, никой никому с нищо не е задължен на този свят по принцип. Приемете, че човек може да пътува, да прави секс, да работи, да разсъждава, да медитира, да чете книга, да пие чай, да си губи времето, да се разхожда в парка, докато вие очаквате отговор от него. Приемете, че всяка тема, всеки събеседник и всеки разговор могат да омръзнат в един момент. Приемете всичко, което пожелаете, но само не го приемайте лично… Това винаги е грешка 🙂 Поздрави!

    Коментар от asktisho — януари 17, 2012 @ 2:07 pm

  44. В такъв случай приемете моите извинения! Грешката ми е, че когато пиша реплики в блога някой на българин, аз изживявам заблуждението, че се обръщам към всички българи, а това естествено не е така.

    Българите извършиха серия от непростими грешки през последните две десетилетия, но очевидно е, че Вие не сте всички българи. Вие просто изказвате възгледа на мнозина българи, които – затънали в незавидната си ситуация – намират спасение в евазията, от което България още повече затъва. Разбира се аз, колкото и да искам да имам някъде по света Родина, с която да се гордея, не мога да въздействам по никакъв начин в тази насока, защото сам виждате Вие лично как бихте могли да реагирате на моите сигнали.

    Не остава друго, освен да се смърка (без мен!) кокаин и да се чака края, който според дозата ще бъде повече или по-малко красив.

    Не искам отговор!

    Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 18, 2012 @ 1:00 am

  45. @ Кин-Войло: Но ще го получите 🙂 Наистина ли мислите, че нещата тук са толкова зле? Според мен, в Америка и Англия се смърка много повече кокаин на глава от населението, отколкото в България. Има детайлна статистика за това, можете сами да проверите. Освен това, тук младежите никога не са излизали да трошат магазините просто ей така, защото са „маргинализирани“. А българските младежи са доста по-бедни от англисйките си връстници. Населението в западните общества е много по-задлъжняло, с много по-малки степени на лична и икономическа свобода. Нравите и маниерите в редица общества, които сме свикнали да наричаме „цивилизовани“, са доста по-сковани и по-назадничави от тук. Америка се нарежда на челно място в класациите по икономически показатели, сред най-развитите страни в света, но нейното име може да се намери и в най-унизителните списъци, с най-изостаналите страни по света, които все още убиват своите граждани законно. Убийствата и престъпността в Лондон, Париж и Ню Йорк не могат да се сравнят с тези в София. Тук хората все още се прибират спокойно от работа вечер, дори самотните жени. В много отношения България е по-комфортно и по-спокойно място за живеене, с по-малко стрес. Няма го натискът непрекъснато да си активен, да изкарваш все повече и повече пари, защото срещу задълженията към банките, срещу кредитната икономика, растящите лихви, растящите наеми и все по-високите цени, като резултат от все по-високия жизнен стандарт, стоят единствено времето и усилията, които полагаш, докато работиш. И не можеш да си позволиш да спреш да работиш. И така си до края…Няма ги генетично модифицираните храни или поне те не са част от ежедневното ни меню. Разбира се, българското общество има още много „трески за дялане“, допуснало е и продължава да допуска множество грешки, но, хей, кой не го прави? Кое е „перфектното общество“, от което трябва да се учим, да взимаме пример? Някои харесват американския начин на живот. Аз не харесвам начин на живот, в който парите са единственият измерител за всичко и всички. От Родината, като спомен и като предопределение, няма как да се освободите, но, ако се освободите от Родината като нещо, което ви формира като личност и определя това кой сте, вие вече няма да имате нужда от родина, с която да се гордеете. Ще имате само едно малко парче земя върху картата, в което, изборът е ваш, можете да изберете да виждате само положителните или само отрицателните черти. Това важи за абсолютно всяко друго парче земя върху картата на света. Нали от там започна целият разговор между нас? Че светът не се нуждае от ремонт. Ако забелязвате само негативните страни, където и да се намирате, ще живеете в дискомфорт. Да знаете за проблемите и да се пазите от тях е едно, да ги натъртвате, наблюдавате, анализирате, повтаряте, коментирате, да им обръщате внимание непрекъснато и непрекъснато да мислите и говорите за тях, е съвсем друго нещо…Казах ви, не приемайте отговора ми лично. С нищо не съм ви задължен. Вие също не ми дължите никакви „извинения“. Няма за какво, просто. Ако се раждахме с някакви задължения един към друг, освен пъпната връв, с Живота щеше да ни свързва и някакъв конкретно описан, детайлен договор за това как трябва да се живее. Няма такъв договор. Всичко останало са мнения, предимно чужди, които сме натрупали по време на житейския си опит. И сме ги приели за свои. Вижте колко голяма е заблудата. Много по-голяма от това да мислите, че като коментирате в някакъв блог, обяснявате нещо на родината. Желая ви всичко най-добро! Съвсем сърдечно ви го желая. Другото оставям на вас. Никой няма контрол върху свободната ви воля 🙂

    Коментар от asktisho — януари 18, 2012 @ 5:46 pm

  46. Знаеш ли, Тишо, едно от прекрасните неща на блогосферата е това, че можем да се връщаме там, където сме намерили нещо много стойностно, и всеки път да виждаме как откриваме още много ценни неща.

    Любовта и Страхът са сили, между които сме свободни да избираме. Винаги. Въпреки че си спомняне тази свобода на избора си в много малки промеждутъци по пътя.

    Ще ти кажа нещо, което някога написа в блога ми:
    Продължавай да пишеш, моля те!

    Коментар от amelia — януари 25, 2012 @ 4:36 pm

  47. Вие наистина сте честен човек, Тишо. Досега всички се огъваха пред моето стигащо до политическа некоректност черногледство. За мен реагирането на моите етюди по „скептицизъм и неверие“ винаги са били пробен камък за искреността на опонента ми.

    Неискрените си замълчават, правят се, че не са ме чули, че не са ме разбрали…

    Вие откликнахте с плам! Което ще рече, че ако има освен Вас и още други с подобно светоусещане – не всичко е съвсем пропаднало. И можем да се надяваме на нещо…

    Поздравявам Ви: Кин-Войло

    Коментар от harbinger — януари 27, 2012 @ 8:08 pm

  48. @ harbinger: Благодаря! Само да не се окаже и това някакъв експеримент…нов тест…за нещо, че хич не обичам ролята на the guineya pig 🙂 Радвам се, че не приемате лично отказа ми да продължаваме тази тема до безкрай. Просто взе да ми омръзва в един момент. Имам и други неща на главата, освен писането на коментари в този блог.

    Коментар от asktisho — януари 28, 2012 @ 3:28 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: