Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

Изт: theunboundedspirit.com

Щом четеш тези редове, значи твоят път със сигурност продължава, скъпи приятелю! Стъпка по стъпка. Върху грешната Земя.

Всъщност, в нея няма нищо грешно. Или сгрешено. Нито в теб. Напротив, перфектно си пасвате. И бас хващам, че сте създадени един за друг! Със Земята. Но не и с постъпките, които те карат да се чувстваш зле. Тях би трябвало да намразиш. Вместо себе си.

Защото Пътят продължава. Без съмнение. Крачка по крачка. Стъпка по стъпка. По-често болезнена, отколкото радостна. Но с всяка крачка и с всяка (по)стъпка учиш.

Говоря за постъпките, с които не се гордеем особено – не се гордеем дотолкова, че да намразим себе си.

Излъгал си, намрази лъжата, вместо да мразиш себе си! Не смятам, че така ще спреш да лъжеш, просто следващият път ще има една пауза в съзнанието ти, преди да излъжеш отново. Ще има една омраза, която по изключение, веднъж в живота ти, ще изиграе положителна роля. Като спирачка. Като бариера.

Откраднал си, намрази кражбата! В затвора е пълно с честни крадци, а най-големите от тях са на свобода. И двете категории, обаче, не мразят кражбата. Копнеят за нея. Различават се само по това дали са ги хванали. Ти няма защо да се страхуваш, че ще те хванат, защото сам(а) си се хванал(а). И няма къде да избягаш. От себе си. Но да мразиш крадеца е вредно. Намрази кражбата, вместо това! Защото твоят път продължава. Само така ще продължиш и ти.

Обидил си, сигурно по невнимание. Знам колко лесно е после да обиждаш себе си, че си сгрешил(а)! Не е трябвало да казваш това или онова. Не му било мястото, не му било времето. Забрави ги тия неща! Не можеш да промениш миналото! Има само една грешка, която можеш да допуснеш и тя е да намразиш себе си. Защото си обидил(а) някого. Намрази обиждането вместо това!

Убил си, намрази убийството, а не убиеца! Сега ще кажеш: ама аз не съм убивал(а)! Сигурно е така, защото си мислиш, че само човешкият живот има някаква стойност. Подлагал(а) ли си някога животно на евтаназия? Врабчета оставяли ли са кървави следи върху предното стъкло на бързо летящия ти автомобил? Има ли много петна от мушици там? Блъскал(а) ли си бездомни кучета или котки? Минавал(а) ли си през мъртвите им тела? А дали бяха умрели? Сигурен съм, че не си ги проверявал(а) със стетоскоп. Хербализирал(а) ли си буболечки в училище? Дисектирал(а) ли си жаба в осми клас? Слагал(а) ли си отрова за мишки? Ако отговорът на поне един от тези въпроси е ДА, значи си убиец!

Аз също попадам в тази категория!

Но мразя убийството. Мразя го дотолкова, че онази спирачка / пауза / бариера в съзнанието ми пречи да смачкам досадна муха или комар, например! Това би било по-лесният начин, но омразата ми към постъпката е по-силна даже и от мързела. Откакто мразя убийството, се старая да улавям досадните гадини по най-деликатния начин и после да ги изхвърлям на свобода, като им причиням колкото се може по-малко страдания. Трудно е, защото ръцете ми са големи. Веднъж скъсах крачето на един паяк в процеса и замалко да намразя себе си. После си припомних, че това не е правилният начин. Вместо да мразя себе си, намразих късането на крака. Независимо дали става дума за паяци или за хора! Защото не мога да ги залепя след това. Но не мразя себе си, не. Моят път продължава. Твоят път също продължава, скъпи приятелю!

Това е Коледният ми подарък към теб:

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

А, да, и това:

Весели празници!

Тихомир Димитров 

Щастието е лесно

Изт: Уикипедия 

Бях се сдухал нещо напоследък: заради лошите новини, които непрекъснато ме заливат отвсякъде, заради скапания хотел, в който отседнах на рождения си ден, заради хилядите дребни и злободневни неща, които ми отнемат от времето и от енергията, необходими за довършването на новия ми роман, включително и заради факта, че на най-култовия календар тази година, вместо привлекателни мъжки и женски тела, които предизвикват въображението със своята естетика, решиха да изтипосат 80 годишни баби по чорапогащници.

Всичко това е нон-сенс, разбира се. НО може да те повлече надолу. Ако му се оставиш…

Та, излязох си аз онзи ден от нас, сдухан и посмачкан, реших да се възползвам от красивия, слънчев, есенен ден и да си подаря малко самота. Дълго обикалях безцелно из града, после си взех една биричка, намерих си пейка в парка, съборих на земята покрилите я жълто-червени есенни листа, седнах и си запалих цигарка.

И тогава ме озари едно прозрение:

Щастието, мама му стара, е лесно!

Получих отговор на въпроса, който си задавах постоянно: Защо ми е толкова трудно? Защо позволявам на външни, груби и грозни процеси, които нямат никаква пряка връзка с мен, да нахълтват така варварски в личното ми пространство и да нарушават вътрешния ми комфорт? Да рушат душевното ми спокойствие? Защо? Защо е толкова трудно да си щастлив? И разбрах, че трудно е точно обратното: да си нещастен е трудно. Изисква се доста „бачкане“, за да го поддържаш това състояние. Трябват си упоритост и постоянство. Не може току-така да се откажеш да бъдеш нещастен, нали? Ще вземе да ти олекне! Ще вземеш да изпаднеш в някаква празнота! Какво ще правиш тогава?

Ето какво направих аз: доизпуших си цигарата, станах, продължих си разходката и реших да погледна на света с нови очи. Ей така – за експеримента. Да видя по-трудно ли е, отколкото да си сдухано л**но, с извинение за израза.

Първо видях едни дечица да си играят на една детска площадка. Когато човек е смачкан, дори най-позитивното може да извика у него (по навик) негативни усещания. Примерно: че ти самият още нямаш деца, че ще умреш сам, дърт и неразбран! Или пък, че децата ти вече са големи, неблагодарни, отдалечили са се, нямат нужда от теб! А колко сладки бяха едно време, като тези мъници, заровени в есенните листа! Голям зор е, братче, да ги поддържаш тези мисли, тези емоции, този безкраен цикъл от водещи едно към друго отрицателни умопомрачения. И то при вида на невинни дечица! Ами ако животът те сблъска с нещо наистина гадно? С нещо наистина зло? Сега разбирате ли колко много „бачкане“ се изисква, за да го поддържаме това състояние в себе си? Разбирате ли колко много енергия трябва, за да си настроен така през цялото време?

Стана ми смешно, когато си дадох сметка за тези неща. Изведнъж ми олекна. Подминах и в лекотата си някак от вътре ми дойде да ги благословя тези деца. Не, не съм религиозен, нито дълбоко вярващ, но настроението ми изведнъж се промени и извади „на показ“ други, съвсем неочаквани чувства. Започнах да им пожелавам само хубави работи. Мислено очертах животите им в ума си, „нагласих“ ги в уютни домове, при родители, които ги обичат и се грижат за тях, с верни приятели от детинство, с които ще остареят заедно, ще бъдат неразделни в хубави и в лоши времена, видях ги да растат, да стават големи мъже и жени, видях ги да обичат и да бъдат обичани, да учат и да постигат, да се радват на хубаво здраве, да успяват, да се развиват и да живеят…

Ехеей, и като рипна онуй необуздано писателско сърце! Все едно, че се бях налочил с литър младо вино! Стана ми още по-леко, обзе ме някаква вътрешна топлота, разкопчах си якето, имах чувството, че ще полетя, искаше ми се да бягам, започнах да тичам от радост! После се огледах и видях колко красива е градината покрай мен. Веднага изплуваха идиотските негативни представи, които винаги идват по навик: „Ми да, някой е взел голям рушвет, градоустройствените проекти са си чиста проба корпуция, за какви неща се харчат парите на данъкоплатците само, а хората стоят гладни и нямат какво да ядат!“

И отново ми стана тежко. Потънах като ютия. Всъщност, „тежко“ не е правилният израз. Стана ми „трудно“. Трудно ми беше да се намирам в това състояние. Трудно, мъчително и уморително беше да се поддържам в него. Ако трябваше да го сравня с предишното състояние, това бе все едно да сравняваш изкачването на връх с раница върху гърба с карането на колело, като усилие. Надолу по баира… И си казах: „Чакай малко, някакви хора, които дори не познавам, може да са бъркали в кацата с меда, може да са крали от общата касичка, но това никога не е било, не е и няма да бъде мой проблем! Те сами ще отговарят за постъпките си – ако не пред съда, то пред кармата, Бог или каквото там възмездие съществува. Едно е сигурно – на този свят енергията не се губи и кражбата също е енергия. Щом си крал, ще имаш да връщаш, при това – с лихвата. Но това няма нищо с мен!“

Това, което имаше общо с мен в онзи момент беше красотата, която ме заобикаляше. И вместо инстинктивно да се радвам на нея, вместо да я пренеса вътре у себе си, да обогатя собствения си „интериор“, да полея „градинката“ на повяхналите ми настроения с малко свежест и хармония отвън, аз започнах (по навик) да псувам някакви хора, които нито можех да видя, нито да пипна, нито бях сигурен изобщо какво са направили, защо са направили и дали изобщо са го направили. Но всичко това беше за моя сметка! Трябваше ми огромна енергия да се поддържам в това състояние.

Тогава отново ми олекна. Благослових в ума си хората, които бяха създали онова, което в момента ме радваше. Без претенции към миналото и без изисквания за бъдещето. Накратко, без никакви условия. Ей, щях да се изстрелям в Космоса направо! Все едно бях изхвърлил щанга от крехкия си балон. И излязох на оживен булевард.

Някакъв скъпарски джип се беше засилил арогантно към пешеходната пътека. Очевидно нямаше намерение да спре. Въздъхнах и реших кротичко да си изчакам на тротоара. Казах си: „Оптимизъм, оптимизъм, ама не си струва да рискуваш живота си заради оптимизма, Тишо!“. Джипът закова спирачки. Фаровете присветнаха два пъти. Загледах се през предното стъкло. Една много симпатична девойка, с руса коса, вързана на кок, ми правеше жест с ръка да премина. И ми се усмихваше, на всичкото отгоре! Все едно съм й купил десерт! После на тротоара се разминах с други две „яки каки“. Изглеждаха в прекрасно настроение, разговаряха нещо и се смееха, огледаха ме усмихнати от глава до пети, погледите ни се пресякоха, усетих симпатия, сякаш се радваха да ме видят, все едно бях някакъв Брад Пит, а не мрачен писател в гробовно настроение, случайно срещнат на улицата. Само дето вече не бях в гробовно настроение. Защото беше ме домързяло непрекъснато да полагам усилия, за да се чувствам така. Огледах трафика, едно комби минаваше покрай мен и едно момченце ми махаше от бебешата седалка отзад.

„Когато се вгледаш в бездната и тя гледа право към теб“. Значи сигурно е вярно, че когато се усмихнеш на живота и той започва да ти се усмихва отвсякъде. Зад всеки ъгъл.

Щастието е лесно. Другото, другото е трудно, дами и господа! И зависи изцяло от нас!

Тихомир Димитров

Моето малко гениално откритие!

Изображение: Peter Chiykowski / Rockpapercynic.com / A webcomic for the unimpressed

Всъщност, то нито е мое, нито е малко, нито пък е гениално. Няма нищо ново под слънцето, освен добре забравеното старо. Временни наематели сме на телата си – дори те не ни принадлежат, а какво остава за идеите? Откритието ми не е гениално, защото много по-гениални хора от мен са стигали до него. Но пък е чудовищно голямо откритие! Надявам се да почувстваш същата свобода като мен, след като видиш къде се крие ключът от палатката.

За какво става въпрос?

За начините да въздействаме върху материята с нематериални неща, като: мисли, думи, нагласи, идеи, състояния на духа…за поредната селф-хелп глупост, поне на пръв поглед. Ако вече си станал мастър-джедай, основал си собствен ашрам, ръководиш духовна школа или си издал бестселър по „духови“ въпроси, които изобщо не познаваш, но хората купуват, защото лъжеш достатъчно убедително, че ги познаваш, спокойно  можеш да спреш с четенето до тук. Ти, очевдино, знаеш как стават нещата.

За кого е предназначен този текст?

За тези, които не знаят. Също като мен. За хората, които са уморени от „Закона на привличането“, „Тайната“, „позитивното мислене“, селф-хелп индустрията, гурутата, мотиваторите, „духовните” практики и, въобще, цялата Ню Ейдж „попара“, която сърбаме, но без да виждаме  практически резултат. ..

Откъде е почерпена информацията?

От интуитивни проблясъци, които са проверени в практиката.

Как може да се докаже дали е вярно това, което казваш?

Има само един начин – като се подложи на тест с помощта на личен опит.

Кой гарантира, че не е поредната лъжа?

Интуицията гарантира. Опитът ще го гарантира. Няма кеш-бек, защото не играе кеш. Споделям ценен опит и го правя безплатно. Гаранция дават само за развалената ютия, която си купил в магазина. Тук „ютията” работи и е подарък. Давам ти възможност да хванеш юздите на живота си в ръце. Спокойно можеш да подминеш тази възможност, ако не ти допада по някакъв начин. Остави я на масата. Някой друг ще се възползва от нея. Всеки може да се възползва от нея…

Добре, де, кажи какво е смотаното ти „откритие” най-после!

Всъщност, те са няколко. Може ли да започна едно по едно, хронологично?

Давай! И, по-накратко, ако обичаш, че ми е писнало от подобни глупости!

На мен също, но за краткото не обещавам…

И така, първо открих, че въпреки стотиците книги за самоусъвършенстване, които прочетох, въпреки десетките духовни практики, които упражних през последните няколко години, въпреки времето и ресурсите, които инвестирах в личното си развитие, не постигнах никакъв резултат. Чисто практически резултат. Не станах богат, не открих сродната си душа, нито смисъла на живота, не получих гениални прозрения, не взех „Пулицър“, дори „Роман на годината“ не получих, опитах се да помогна на хора, които обичам и бяха в беда, но не успях. Разбира се, не търся вината у авторите на бестселъри и гурутата. Виновен съм си аз, защото сигурно не съм бил достатъчно последователен в практиките, но какво от това? Всеки се нуждае от практически резултати, за да се мотивира, а почти навсякъде пише, че хубавите неща стават лесно и почти без усилие, ако наистина ги искаш. Е, при мен не станаха нито с усилие, нито без усилие, колкото и да ги исках. От практическа гледна точка, саденето на домати вече ми изглежда по-смислена дейност,  отколкото четенето на екзистенциална философия, гледането на селф-хелп програми и посещаването на мотивационни семинари. Или медитирането в поза лотус. Саденето на домати поне има някакъв резултат, който можеш да видиш, да пипнеш и дори да изядеш, за предпочитане – с кашкавал.

Значи сега трябва да се учим от някакъв лузър, така ли?

Препоръчително е. Всичко, което не знаем за себе си естествено води до това, което вече знаем. Въпросът е да си го припомним. Боя се, че няма какво ново да научаваме, нито кой знае какво ново да правим, за да се случват нещата по най-читавия начин. Който е успял да си купи яхта само с визуализации да не чете по-нататък. Той вече знае как стават нещата. Аз пиша за хората, които не знаят. Също като мен.

Аз също не знам. Продължавай!

И така, след като открих, че няма човек на света, който да ми помогне да управлявам живота си в желаната от мен посока, аз се опитах да го направя сам – с практически действия и дела.

И какво?

Ами, строших си главата няколко пъти, но направих още едно гениално откритие. Всъщност, още две гениални открития: 1/ че не знам нищо за света и 2/ че нямам абсолютно никакъв контрол върху случващото се в него. Дори върху резултатите от собственото ми участие в това, което се случва. То по-скоро зависи от чуждия принос и от стихийните събития, които сме свикнали да наричаме „случайности“. Например, да изкарам два лева, това значи някой друг да ми ги даде или да ги изгуби, а аз след това аз да ги намеря. Няма как да материализирам дори два лева без участието на някой друг – без чуждото действие или бездействие дори изкарването на два лева е немислимо. Да не говорим, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, от които реално зависи животът ми и всичко, което определя неговото качество, например: курса на долара, цената на петрола, климата, бедствията, авариите, войните, конфликтите, данъците, политиката, правителството, икономиката, условията за бизнес, масовите нагласи, очакванията на обществото, реакцията на околните, отношението им към мен…За да бъдеш обичан, някой трябва да те заобича, нали така? Как ще се стремиш към нещо, което някой друг трябва да направи? За да си авторитет, някой трябва да ти повярва. Това пак зависи от външни фактори – от решенията на други хора – ти можеш да си говориш каквото поискаш, но дали ще ти повярват, това е отделен въпрос. Както ти в момента сигурно не ми вярваш, но това зависи изцяло от теб. Аз нищо не мога да направя по въпроса, освен да ти кажа това, което смятам за вярно.

Започнах да се обърквам вече. Обобщи!

Съгласен. И така, гениалното ми откритие стъпва върху три не толкова гениални и близки до ума заключения, научени по трудния начин, в резултат от многото сблъсъци между главата ми и стената:

1/ Няма човек, идея или практика на този свят, които да ми помогнат да управлявам живота си в желаната от мен посока;

2/ Абсолютно невъзможно е да го направя сам, защото всичко, което ми се случва, е резултат от действията или бездействията на други хора, от решенията на някой, когото в повечето случаи дори не познавам, или пък е резултат от сложни причинно-следствени връзки, които не виждам, от непредвидими събития, случайности и бедствия, които няма как да  контролирам и т.н;

3/ Общото между всичко това е, че нямам никаква власт над заобикалящия ме свят. Ама абсолютно никаква!

Ти наистина си много зле. Да приемем, че всичко, което казваш е вярно. Какво следва от това?

Да поставим въпроса по друг начин. На какво се дължи това, което всички ние рано или късно ще разберем: че нямаме никакъв контрол върху заобикалящия ни свят? На какво се дължи? Всяко нещо си има причина. А има и друг важен въпрос, който трябва да си зададем: кой е антиподът на това пълно безвластие? Всяко действие си има противодействие във вселената – равно по сила и обратно по посока. Искам да кажа, че пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Искам да кажа, че пълната липса на контрол върху заобикалящата ни действителност трябва да се дължи на нещо, да я причинява нещо…

Какво е това нещо?

Ето, в отговора на този въпрос се крие гениалното ми откритие.

Казвай какво е то!

Ами, вече го казах. Прочети малко по-горе: пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Кой е този свят? Ами вътрешният, разбира се! Какво значи „вътрешен свят”? Какъв е климатът в него? Махмурлукът е чудесен пример за неделния климат в нашия вътрешен свят. Тъгата и радостта, отчаянието и страха, надеждата и съмнението са различните му сезони. Всичките мисли, чувства и емоции, които го изграждат са под абсолютната власт на волята ни, за разлика от всичко, което се случа там, навън, във външния свят…

Това са пълни глупости! Знаех, че ме заблуждаваш от самото начало!

Чакай, не сме отговорили на втория въпрос: на какво се дължи пълното ни безвластие? Какво го причинява? Трябва да има някаква причина! Всяко нещо си има причина.

Добре де, на какво се дължи?

Ще ти го обясня простичко: имаме две паралелни вселени: А/ Външната, където са предметите, обстоятелствата, хората, събитията, случайностите и лошото време и Б/ Вътрешната, където са мислите, чувствата, нагласите, емоциите, състоянията на духа и т.н. Ние живеем едновременно и в двете вселени, обаче върху външната имаме 0% контрол, а върху вътрешната: 100% контрол.

Не мога да се съглася и с двете твърдения.

Знам. Понякога изглежда така, сякаш нямаме никакъв контрол и върху вътрешния свят. Ако някой избие семейството ти и не успееш да го спреш навреме, сигурно ще изпиташ гняв и този гняв ще е предизвикан от външни обстоятелства, нали така?

Именно!

Примерът е малко брутален, но логиката става ясна веднага. Безвластието, пълното безвластие, което чувстваме, че имаме над собствената си „крепост”, че и над „пейзажа”, който я заобикаля, то е само привидно. Но си има причина. Дължи се на нещо. И това нещо е реагирането.

Какво по-точно имаш предвид?

Искам да кажа, че вместо да упражняваме абсолютната власт, която ни е дадена от природата върху вътрешния свят, ние в десет от десет случая избираме да реагираме на сигналите, които идват от външния свят. Те не зависят от нас, но за сметка на това определят посоката и вида на процесите във вътрешния ни свят. Ако им позволим. Така губим контрола и върху малката територия, която ни принадлежи – сдаваме властта над собствената си крепост, където по правило разполагаме с абсолютната власт. Подчиняваме я на стихийното въздействие на факторите от външния свят. Губим и малкото, което имаме като самостоятелност, докато непрекъснато реагираме на външните обстоятелства, вместо да следваме свои собствени правила. Това е все едно крепостта ти да е обсадена, а шпиони да организират преврат отвътре и да отворят вратите широко за „врага”, който чака пред портите. По правило нямаме никакъв контрол над действията на този „враг”, но ако позволим на вътрешни процеси, които зависят от нас, да го допуснат у дома, тогава губим и малкото контрол, който имаме върху собствения си свят. От царе се превръщаме в затворници. Притиснати до стената по този начин, ние наистина се намираме в позицията на абсолютна безизходица. Това безвластие вече се отнася и до вътрешните процеси. Точно в такова състояние на духа повечето хора четат Джон Кехоу и Тайната и се чудят защо нищо не могат да променят във външния свят. Чудят се защо не получават отговор на молитвите си, защо не работят визуализациите? Защо никой и нищо не се подчинява на зададената от тях посока? Притиснати до стената, те искат да управляват света! Не става така. Първо трябва да си върнеш контрола над малката крепост, която имаш по рождение, а после да променяш „географията“ на целия свят. Образно казано.

Ясно, разбрах! Хитро копеле си ти! Обаче, я кажи сега, ако някой наистина убие семейството ти, няма ли да изпиташ гняв?

Естествено, че ще изпитам. Това е доста глупав въпрос. И отговорът му е напълно несъвместим с още една част от гениалното ми откритие.

Така ли? Каква е тя?

Както вече казах, ние живеем в двата свята едновременно – във външния и вътрешния свят. В идеалния случай имаме 100% власт над втория и 0% власт над първия. В реалния случай, заради непрекъснатото реагиране, губим всякакъв контрол и върху двата. Между двата свята не просто съществува двупосочна връзка, но тази връзка сме самите ние! Тя зависи от нашата воля – от решенията, които вземаме във всяка една секунда – да реагираме на света такъв, какъвто го виждаме или да създаваме света такъв, какъвто го искаме. В този ред на мисли, ако владея напълно вътрешния си свят, аз владея и двупосочната връзка с външния – бавно, но осезаемо започвам да ставам свидетел на това как солидната действителност се огъва под натиска на волята ми. И това става почти без участие от моя страна – в резултат от действията на процеси и хора, които дори не познавам. Просто защото имам контрол върху вътрешния си свят и го поддържам постоянен. Усилията ми трябва да са съсредоточени там – върху това, което мога да контролирам, а не върху онова, което не мога. Двете са взаимосвързани и, ако реагираш, няма да имаш избор – ще се чувстваш винаги така, както повеляват обстоятелствата, които не зависят изобщо от теб. Някой ще дойде и ще убие семейството ти, за да ти причини гняв, мъка обида и желание за мъст. Ако контролираш емоциите, мислите, чувствата и нагласите си, ако ги държиш независими от външните обстоятелства, това няма как да се случи. Тогава се случват онези любопитни случайности, които Карл Юнг пръв нарече „синхроничности”. Всички обстоятелства, събития и хора започват да ти помагат, задействат се процеси във външния свят, които тласкат всичко към зададената от теб посока.

Това ми звучи като пълен абсурд! Говориш абсолютни глупости!

Готов съм да се съглася, ако приемеш да сложим и законите на Нютон в същата категория, ако приемем, че не всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие – тогава връзката между външния и вътрешния свят ще бъде само еднопосочна и настроението ти действително ще зависи само от новините по телевизията, а обратното винаги ще бъде непостижимо. Когато загубиш партията и на двете шахматни дъски, това се превръща в абсолютен факт, но не мисля, че такова състояние на нещата трябва да продължава вечно. Мисля, че по всяко време може да се разиграе нова партия шах, поне за вътрешния свят, където имаме пълен контрол и, след като спечелим тази партия шах, осъзнали силата си, след като възвърнем пълния контрол над себе си, тогава можем да започнем да променяне и външния свят. Не само с двете ръце, при това!

Как може да стане това?

Ами, като избираш да чувстваш, мислиш и изживяваш това, което ти решиш във всеки отделен момент, а не това, което диктуват обстоятелствата. Инициативата да идва отвътре, а не отвън. Например, никой не те задължава да се превръщаш в поредното зомби, вербувано от лошите новини, които долитат от цял свят, нали? Това зависи от теб! Разликата е, че вече го знаеш. Преди даваше подсъзнателно ключа за портите на крепостта всеки път, когато ти го поискаха. Сега вече знаеш. Пробвай и ще разбереш, че никой не може да ти го отнеме против волята ти. Ето, например, в ежедневието – някой може да изрече обида срещу теб, но само от теб зависи дали ще се почувстваш засегнат. Можеш да го приемаш лично или да подминеш обидата с лека ръка, оставяйки въпросния човек на милостта на собствените му комплекси. Някой може да се опита да те излъже, но само от теб зависи дали ще се усъмниш в намеренията му, дали ще подложиш казаното на съмнение, дали ще провериш информацията или ще приемеш всичко за чиста монета. Някой може да се опита да те заплаши, но само от теб зависи дали ще изпиташ страх или не – дали ще отвърнеш на агресията с агресия или ще предпочетеш да живееш в мир със себе си, знаейки, че контролираш напълно ситуацията и, докато си в такова състояние на духа, между теб и въпросния несъзнателен, агресивно настроен човек, стои една голяма сила – силата на собствения му гняв, който ти не споделяш, но която работи срещу него, препъвайки го постоянно. Ще ти дам още примери от практиката. Доста хора чакат да създадат семейство, да построят къща, да си купят кола, да отгледат деца, да постигнат някакви върхове в кариерата, да получат обществено признание, власт, популярност или шестцифрена сума пари, за да се почувстват успели. Този момент обикновено никога не идва или непрекъснато се отлага във времето, а и да дойде, удовлетворението не трае дълго, защото винаги се намира някой, който е по-успял от тях.  В действителност, нищо не ти пречи да се почувстваш успял още днес, тук и сега, независимо от обстоятелствата. Защото така си решил! Забелязваш ли разликата? Не казвам да потърсиш доказателства навън, че си успял или някой, който да го потвърди. Казвам да се почувстваш успял, защото така си решил. Независимо от обстоятелствата! Как може да стане това? Ами много е лесно! Всяка емоция, която познаваш, може да бъде възпроизведена отново в теб, безброй пъти, по твоя собствена воля. Използвай паметта, спомни си успеха – как изглежда, как мирише, какви чувства предизвиква у теб? Припомни си как се чувстваше последния път, когато имаше доказателства, че си успял, колкото и съмнителни (субективни) да са те. Все някога си печелил олимпиада по математика, писали са ти шестица на есето по литература или си вкарвал гол. Получавал си това, което си искал. Ставало е по твоята. Успявал си все някога. Всеки човек е успявал все някога в нещо, дори най-големият загубеняк е успявал, а ти сигурно си успявал стотици пъти в десетки начинания. Припомни си емоцията и я внедри изцяло в настоящия момент. Пробвай достатъчно дълго да се чувстваш така, за да видиш как външните обстоятелства ще отговорят на нагласата ти. Със сигурност ще се дотътрят доказателства, че си успял във външния свят и сега. Те няма да закъснеят, стига да поддържаш състоянието достатъчно дълго. Мога да продължавам вечно с примерите, но принципът ти стана ясен. Намери къде се крие ключът от палатката, почисти я добре и не го давай на всеки да влиза и да излиза, когато си поиска, с кални обувки. Докато ти спиш. Събуди се и разбери, че всичко, което се случва – първо във вътрешния, а после и във външния свят, абсолютно всичко зависи от теб! Когато си буден. Ето това е моето малко гениално откритие…

Тихомир Димитров

 

Сходни публикации:

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

Съзнанието определя битието

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Да постигнем изобилието с даване