Писателският блог на Тишо

октомври 16, 2019

Отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза

Изт: Wikigallery

Според дефиницията на Уикипедия мултикултурализъм е „понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред“. (линк). В същия текст се пояснява още, че българското общество е пример за културен плурализъм, тъй като у нас съществуват и други култури. Исторически терминът „мултикултурализъм“ произлиза от бикултурализма и билингвизма, типични за Канада, където има ясно определени френска и английска част. В Европа, твърди авторът, терминът е по-скоро обект на философско теоретизиране, без реално политическо приложение.

И слава Богу, бих добавил аз!

Защото виждам твърде много общи черти между комунизъм и мултикултурализъм. Комунизмът, разбира се, вече е осъдена идеология, причислена трайно към историческите примери за тоталитаризъм, подтисничество и класов терор(изъм). Същото не може да се каже за мултикултурализма, който продължава да е „hype“ в развитите и модерни западноевропейски общества. Притеснително е, че двете идеологии (отречената и модерната) имат сходства, които сякаш малцина забелязват или поне не се осмеляват да посочат открито, съобразявайки се с ограниченията на т.нар „политкоректно“ говорене.

Без да слагам знак на равенство между комунизъм и мултикултурализъм, тъй като, все пак, става дума за понятия от съвсем различен клас категория, ще си позволя да очертая общото между тях. И двете произлизат от една принципно добра идея, нека го наречем дори идеал, защото си остава вечно непостижим, а именно: идеалът са социална справедливост и равенство. Нима някой здравомислещ човек би отрекъл жестоката несправедливост на неравенството, което господства в съвременния свят? Няма има нещо по-благородно от идеала за свобода, равенство и братство между хората, между народите, между културите?

И нима има нещо по-далеч от действителността? Сега или в исторически план?

Идеалът за социална справедливост и равенство е чист като детска сълза. Проблемът е, че се доближава опасно до една друга тенденция с не толкова благи окраски, каквато е сремежът (на всяка цена) към егалитаризъм. Равенство между класите, равенство между културите. При комунизма фабрикантът и общият работник са равни. Ако първият има някакви възражения по въпроса, то класовата борба ще му напомни принудително, че не е прав. При мултикултурализма заварената и привнесените култури са равни. Ако първата има нещо против, то… е, още не се е стигнало чак до там. Но имаме достатъчно актуални примери за междукултурен тероризъм, които, за щастие, все още не са изведени до нивото на национална идеология. Кое е по-осъдително: крайно десният националист, който избива сънародниците си заради лявата им ориентация или ислямският екстремист, който избива „неправоверните“ заради религиозната им принадлежност?

Причината мултикултурализмът да не хваща здрави корени в България и, като цяло, в Източна Европа е, че сме „яли попарата“ на друг вид егалитаризъм. И то съвсем скоро. Страданието води до мъдрост и смирение, а обществата от Източна Европа са страдали много. По-склонни са да пазят „своето“ от „чуждото“, но не на всяка цена, а като инертна съпротива срещу всеки нов опит за социален експеримент с уклон към егалитаризъм, тъй като раните на тези общества от предишния експеримент с егалитаризма още кървят. Ще мине доста време преди „да хванат коричка“ и да спрат да сърбят. Но белезите от тях ще си останат завинаги… поне докато тези общества съществуват.

Има и друг съществен фактор: източноевропейските народи никога не са играли ролята на подтисник и колонизатор на други култури, не изпитват историческа вина за това и не изгарят от нетърпение да поправят грешката си сега. Техните конфликти се ограничават до почти невинните боричкания за територия с непосредствените им съседи. Казвам „почти невинни“, защото няма база за сравнение с покоряването и експлоатацията на цели континенти, нито с геноцида над завареното им население, с който богатите и преуспяващи (първият милион винаги мирише лошо) западни общества съвсем не се гордеят в наши дни.

Историческата обусловеност е довела източните общества до приемане на здравомислещата максима, че „в Рим трябва да се държиш като римляните“ и те изискват това от привнесените култури. Жестоко и несправедливо е да обвиняваме източноевропееца в нетолерантност, защото не е готов да приеме с лекота идеята за равенство между всички култури у тях, на собствената му, напоена с толкова много кръв (не и без стремежа към егалитаризъм) мъничка територия.

Провалът на мултикултурализма към днешна дата започва да става все по-осезаем и на Запад. „Брекзит“ е най-актуалният пример, но само един от многото. Друг пример е категоричното заявление на Ангела Меркел, още през 2010 година, че усилията на Германия да изгради мултикултурно общество са претърпели пълно поражение (линк). Трети пример е възраждането на националистическите движения на запад. Четвърти пример са всички прояви на насилствена междукултурна нетърпимост, въпреки затягането на анти-дискриминационните закони, основно в Западна Европа.

Имам усещането, че на западноевропееца започна да му писва анти-дискриминационните закони да са насочени единствено срещу него. Що се отнася до източноевропееца, той е свинкал традиционно законите да са насочени срещу него, защото в продължение на столетия е бил принудителен „домакин“ на насилствено внесена чужда култура и на налаганите от нея закони. Що се отнася до „вдъхновените“ от „развития запад“ закони, източноевропеецът традиционно е обект, а не субект на геополитиката на Великите сили от близо век и половина, така че е свикнал и те да не са писани в негова полза…

Всичко казано до тук има за цел да защити единствения тезис на това есе, а именно, че дори отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза. Ако съществува място за някакво лично мнение, то е следното: заради липсата на релевантен исторически опит, европейският запад сякаш предозира с мултикултурализма и едва сега започва да усеща първите симптоми. А европейският изток се престори, че гълта „горчивия хап“, сложи си го под езика, и щом усети добре познатия му от миналото вкус, побърза да го изплюе с изкривена физиономия. Сега „хапът“ може да бъде натикан обратно в гърлото му единствено чрез насилие, както е бил натикван преди. Но дори това да стане, организмът му вече е с изграден имунитет, а историческата му карма е платена – нещо, което не може да се твърди за европейския Запад.

И всичко щеше да бъде нормално, предвидимо, дори обратимо, ако Европа не изчезваше от картата на света в лицето на коренното си население. Това важи както за лъскавия, first world Запад, така и за дрипавия, second-hand Изток. Изтокът, обаче, нито изпитва вълчи глад за вносна работна ръка, която да поддържа икономика на високи обороти, нито може да си я позволи, нито предлага кой знае какви условия за живот.

И ето, че идва моментът на едно смело предположение, почти под формата на футуристично предсказание:

Населението на европейския изток ще запази по-дълго своята идентичност в културно, географско и политическо отношение, дори своята физическа цялост, за разлика от населението на европейския запад, но не толкова под или въпреки натиска на външна сила, а по-скоро като резултат от вътрешните решения, вземани на базата на наличието или липсата на (горчив) предишен опит.

Това само в краткосрочен план. В дългосрочен план грохналата старица Европа е на смъртния си одър, в лицето на завареното си население, независимо коя част от континента обитава то. С нея ще си отиде и т.нар „Западна цивилизация“, т.е всичко, което наричаме „цивилизация“ от 500 г. пр.н.е та чак до сега. Нито чумите, нито глобалните конфликти, нито революциите, нито земетресенията и вулканите, нито кръстоносните походи и вражеските нашествия, нито великите преселения на народите, нито ядрените заплахи, нито топлите и студени войни успяха да постигнат това.

В една пo-напреднала възраст, обаче, предозирането и с най-безопасното лекарство може да се окаже фатално. Санитарите ще изнесат тялото, ще сменят завивките, ще проветрят помещението и ще зачакат новия си пациент да предозира с правилното лекарство в правилното време…

Идва ред на други, по-стръвни и по-вкопчени в правто си на живот култури, които ще заемат мястото на грохналата Старица, когато им дойде редът.

Тихомир Димитров

Сходни публикации (ама не чак толкова скучни):

За миграцията или защо всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Нема нужда да ги стигаме американците

Самоубийство чрез благоденствие 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Срамота и предразсъдъци

За мишките и хората 

За бежанците

Става

 

септември 21, 2019

Лесно

Изт: BradleyStudyCenter 

Всички тези фейвъритс списъци, синхронизирани дивайси, тагове, автоматични прехвърляния на данни, крос-платформени идентификации, сърч хистърита и облачни услуги затъмняват интелигентността ни като облак през лятната ваканция на плажа, където хората се опитват да натрупат тен.

Накратко, правят ни по-тъпи.

Създадени са за удобство, знам. Създадени са и с цел да си платим „безплатния обяд“, сервиран така щедро от световни частни компании, създадени само и единствено с цел печалба. Накратко: „Ако не виждаш продукта, значи продуктът си ти!“

С локализацията няма начин да забравиш кога-къде си бил. Няма начин да забравят и твоите овърлордове.

Със социалките няма начин да забравиш къде и с кого си бил. Колко си пил. Ше го запомнят и бъдещите ти работодатели…

С фейвъритс списъците няма начин да забравиш какво/къде си гледал/слушал из нета, кой го изпълнява и в какъв акомпанимент. Всъщност, затъпяваш дотолкова, че не можеш да изброиш наизуст дори имената на любимите си банди вече.

Разбирате накъде бия.

Но по-важното е да разбирате откъде ни бият дивайсите по ай кю-то, с тенденция обратно-пропорциаонална на неговото увеличаване…

Предизвиквам ви, поставям ви предизвикателство:

Изтрийте си хистърито. Утре неизбежно ще се сетите за нещо интересно/вълнуващо/поучително, което сте гледали/слушали/чели онлайн. Ще поискате да го споделите с приятели. Затъпяващият потребител би скролнал „историята“ в смартфона си и в паметта му няма да остане дори следа от това, което го вдъхновява. Предизвикателството ми е да се опитате да запомните наизуст имената на творците, които харесвате. Преди двеста години хората от висшето общество са можели да изброят поне десет произведения от всеки случайно споменат по време на следобедния чай автор. За да не изглеждат тъпи. Сега не можем да изброим дори песните, които сме лайкнали вчера. А ядем и пием повече от тях…

Изтрийте си списъците с паролите. Запомнете ги наизуст. Ако ще ги слагате в някакъв файл, гледайте поне да е криптиран и с парола, различна от родждената ви дата. Гледайте и да е с някакво подвеждащо име, като например: „паяци“, а не „пароли“, иф ю но уод айм сейн

Пресмятайте наум. Калкулаторът изтрива дори минималните умения за логическо мислене, които сме придобили в училище. Наскоро се улових да деля хиляда на двеста и петдесет и, след като се замислих за повече от една секунда върху отговора, реших трайно да си зарежа калкулатора…

Помнете си списъците със задачи. Пишете „Та-да“ листове, а не „То-до“ листове. „Та-да“ листовете са от типа: „Днес направих това и това“. Какво трябваше да направя ли? Ами, мозъкът ми е достатъчно добър интефейс, загрижен за моето оцеляване, който трудно би забравил истински важните неща, стига само да му се доверя…

Будете се с „ментална аларма“. Просто си кажете: „Искам да стана в толкова и толкова“. Завийте се през глава и спете като бебе! Ще видите, че в десет от десет случая невидима сила ще ви събуди, по стечение на обстоятелствата, точно в уречения час и минута от денонощието: било чрез котката, която ще ви скочи върху гърба, било чрез ремонт на неприятни съседи. Начин да се изпълни „поръчката“ винаги се намира…

Стига да се доверите на процеса, където главен процесор е вашият мозък. Ако го притъпявате с наркотици и алкохол може да даде някои отклонения…

Шофирайте по памет. Джи-пи-ес-ът изтрива дори минималните умения за координация, които сме придобили в пред-дигиталната епоха. Той просто настоява да не мислиш. Разбирам да шофираш из Байерн-Шлостерхаузен в Бавария, че да използваш джи-пи-ес, ама до морето с Гугъл мапс?

Изключете си локализацията. Защо му е на целият свят да знае къде се намирате? Помнете имената на улиците и местата, които посещавате наизуст. Да, точно така, наизуст! Като стихотворение на Христо Ботев. Като химна. Колко от вас могат да изпеят химна? Без да си пипат смартфона? Да ви виждам ръцете върху чина, хаха!

Помнете къде и с кого сте се снимали, без да тагвате всеки кадър, за Бога! Нали бяхте там? Нали присъствахте? Защо са ви бележки „под линия“? Ако си изгубите смартфона, кой ще помни живота ви вместо вас? Закъде сте, ако си оставите „мозъка“ на някоя пейка в парка?

Четете повече. Ницше би си прерязал вените, за да има достъп до световната литература, осигурен от най-евтината китайска клавиатура днес. Много по-лесно е да цъкаме на клипчета и да гледаме кое как става, вместо да прочетем нещо и да го осмислим самостоятелано, знам. Но именно лесното ни прави тъпи. Лесно се става тъп. За да поумнееш се изискват усилия.

„Какво е четенето?“, попитало едно дете през 22 век.

„Гледаш някакъв шрифт и получаваш халюцинации“, отвърнал баща му.

Тихомир Димитров

юли 8, 2019

Изваяни сме от ограничения

Talking to me? Снимка: личен архив.

Човек се ражда като абсолютно същество: не притежава знания, няма опит, не спазва забрани и ограничения (ака и се храни в леглото например), не вярва в нищо (обзалагам се, че не вярва дори на очите си – затова бебетата са толкова учудени), няма спомени и пр..

С течение на времето човек се превръща от абсолютно в условно създание, благодарение на натрупаните знания и опит, на забраните, вярванията и спомените. В същата последователност.

Знанието

Първоначално не знаем дори, че сме смъртни. Не притежаваме знанието, че се умира. Налага се да придобием това знание чрез опит, за предпочитане чужд, тъй като собственият би бил последен. Не живеем с излюзията за безсмъртие, просто приемаме живота за даденост и то – неотменима. Не знаем, че съществува негова „алтернатива” в лицето на смъртта. Струва ни се, че самите ние, нашите родители, вуйчовците и лелите, бабите и дядовците, братята, сестрите и братовчедите, всички те ще са тук, с нас и до нас, завинаги. След време научаваме, че това съвсем не е така. Научаваме и други интересни неща: научаваме за болката например.

Като малък споделих с братовчедка ми убеждението, че не може да скочи от втория етаж с главата надолу. И тя го направи, за да ми покаже, че може. Със сигурност научи много за гравитацията в онзи ден, но едва ли е знаела, че по този начин се умира, и че може да боли, примерно. После и двамата придобихме знание за болката – тя, след като по чудо оцеля, а аз – след като родителите ни разбраха кой е авторът на „гениалната” идея.

Първоначално ние не знаем, че светът е ограничен. По подразбиране го считаме за безкраен. Не знаем, че има сезони, докато не ги видим. Не вярваме в одушевени и неодушевени предмети. Следващият път, когато ме биха, бе защото „нахраних” касетофона със солети. Беше ми гузно да ям пред него, без да му дам. Натъпках и двете му „усти” с натрошени солети, за да ги „преглътне” по-лесно, тъй като не видях да разполага със зъби. Този алтруизъм на баща ми изобщо не му хареса. А аз си мислех, че ще ме похвалят! Нали ме хвалеха, като давах на другарчетата в детската градина от собствения си обяд? Просто не притежавах знанието, че касетофонът е неодушевен предмет, който не изпитва глад. Придобих това знание и станах с една идея по-малък. Отдалечих се с една крачка по-далеч от Абсолютното.

Знанието е интересно нещо: хем ни помага да оцеляваме, хем всяко новопридобито знание ни свива до ограниченото, относително същество, в което се превръщаме с времето. Ние не възприемаме света в неговата цялост, напротив – режем го на парчета. И на всяко парче лепим етикет с наименование. Знанието на възрастните за света е разделено на десетки хиляди категории и подкатегории, които често нямат нищо общо помежду си. „Това не е в сферата на моята експертиза”, „Това е извън моите компетенции”, „Квантовата физика е съвсем различен предмет, тук се занимаваме със счетоводство” и така нататък…

Дори звездите групираме в отделни съзвездия, базирани на ограничената ни гледна точка, според малкото местенце във Вселената, откъдето ги наблюдаваме. Считаме това знание за абсолютно, но в действителност, то е ограничаващо. Режейки представата си за света на парчета, ние режем тези парчета от Себе си.

Опитът

Опитът е следващото ограничение, което считаме за даденост: „Говоря ти от личен опит!”, „Не питай старило, а патило!” и така нататък… Опитът е толкова важен за нас, че го възприемаме като абсолютна и неопровержима истина. По всеки въпрос. Той е дори по-важен от знанието на другите.

Може да се съмняваме в чуждото знание, но никога не се съмняваме в личния си опит. Какво като е ограничаващ? Какво като засяга само един от милиардите обитатели на планетата (самите нас), поставен в ситуация на сложно обвързани, неповторими събития и фактори от околната среда? Преживели сме го по този начин, значи е така! Точка по въпроса. Приятелката ти изневерява? Всички жени са курви! Съседът е пребил жена си? Всички мъже са насилници!

Опитът е „абсолютната” истина, която ни превръща от абсолютно безкрайни в относително малки (бих казал дори жалки) същества (и съзнания). Буквално физически ни премазва. Първоначално растем, а после започваме да се свиваме под тежестта му. Прегърбената старица е толкова по-малка от високата, кръшна мома в младостта си, колкото повече опит е натрупала през дългия си живот.

Забраните

Забраните са следващото нещо, което ни ограничава (и смалява) с всеки изминал ден. Ако да не пипаш червения котлон става ясно веднага (натрупал си личен опит), то има неща, за които се налага да научиш от другите, че не бива да правиш.

Дори знанието често отстъпва пред забраните, за сметка на опита, който ни носи тяхното нарушаване. Примерно знаеш, че не бива да биеш по-малките в училище и да им взимаш джобните. Знаеш също, че не бива да им смъкваш долнището на анцуга пред целия клас. Това знание обаче не ти върши никаква работа, докато не научиш от личен опит, че прегазването на забраните се компенсира от външни фактори, в лицето на по-големите братя на твоите „жертви”, например, които те чакат с нетърпение в двора на училището, за да допринесат с удоволствие за обогатяването на личния ти опит по отношение на забраните.

Забраните съществуват с цел човешкото стадо да оцелява в нещо подобно на общество, а не на глутница зверове, каквото по принцип си е. Самият факт, че съществуват забрани като „Не убивай!”, „Не кради!” и „Не пожелавай жената на ближния!” показва колко необуздана и безкрайна е човешката природа всъщност. Чрез забраните ние смаляваме отделния индивид до нещичко, което може да пасне в механизма на стадната групова динамика, за да поддържа нейното функциониране. В името на общото благо.

Повечето забрани са създадени от хората за хората и, като такива, имат крайно лицемерен, изменчив, напълно условен характер. За убийството на един-единствен човек, например, се лежи доста, но няма проблем да убиеш десетки, дори стотици хора, даже си длъжен да го направиш и ще ти дадат награда, ако го направиш по време на война. Има места по света, където е по-лесно да се запишеш в армията и да стреляш по живи мишени, отколкото да си купиш бира.

Забраните са си такива – целта им е да служат на общото благо, отнемайки от личната свобода и неограниченост на индивида, с цел да гарантират оцеляването на групата (с някои малки, но допустими жертви). Забраните, опитът и знанието смаляват, сгъстяват и ограничават индивида до една функционална единица, до една заменима „резервна част” в „двигателя” на стадния групов механизъм.

Затова имаме политици, които се кълнат, че служат на обществото и журналисти, които твърдят, че казват истината. Имаме съдии, които би трябвало да съдят безпристрастно, въпреки че са емоционалнии и субективни човешки същества като всички нас. Имаме и свещеници, които считат себе си за представители на Бога. Без всички тях човешкото стадо не може да съществува.

Вярванията

Остава само да им повярваме. Вярванията са най-силното ограничение, по-силно дори от знанията, опита и забраните, взети заедно. Те са авто-ограничения, които не се нуждаят от външна сила, за да бъдат приети като свои. Достатъчно е само личното ни съгласие. А то често се базира на предишен опит и знания, както и на трупаните с времето забрани, които спазваме.

Едва ли има нещо по-ограничаващо от личните вярвания. Те определят и качеството, и продължителността на човешкия живот. Вярванията значително могат да го скъсят по време на кръстоносен поход или на самоубийствен атентат например. Интересното е, че, за да се случват такива неща, някой трябва лично да даде съгласието си и с желание да пристъпи към тяхното осъществяване, защото вярва, че върши правилното нещо. Най-успешните армии се формират от доброволци, които вярват в обща кауза, а не от наемници. Най-рискованите начинания и най-великите открития са дело на пионери, също доброволци, убедени в истинността на своята собствена система от вярания.

Спомените

И накрая, като „застройка” на цялата амалгама от ограничения под формата на знания, опит, забрани и убеждения, идват спомените. Ние не сме нищо повече от механичен сбор на нашите спомени. Практическата им обусловеност ни превръща в безкрайно ограничени, ситуационно определени, сто процента условни и, поради тази причина, крайно субетивни съзнания.

Ние не помним нищо от момента, преди да се родим. Чуждите спомени не са наши спомени. Те не са допринесли за формирането ни такива, каквито сме днес. Стават за филм или за интересна книга, ама до толкова. В „реалния живот” ние действаме, мислим и говорим единствено от ограничената перспектива на собствените знания, опит и вярвания, на забраните, които спазваме, и на личните спомени, които смятаме за единствено валидното доказателство, че сме живи.

Науката вече е наясно, че повечето спомени се различават от действително преживяното и по-скоро са обект на предпочитания. „Спал съм с над сто жени, хващал съм риба с ей-такава опашка”. Дължи се на селективната памет и на желанието за себеутвърждаване на Его-то или Аз-а (онзи механичен сбор от уж реални спомени), на способността да подтискаме, видоизменяме и, дори, да изтриваме „записи” от паметта си, които не отговарят на нашата лична система от опит, знания, убеждения и забрани, които, от своя страна, също нямат нищо общо с Действителността, която е Абсолютна по своя характер, т.е Единна, Цялостна и лишена от всякакви Ограничения.

Какво значи всичко това?

Значи, че този, когото виждаш в огледалото, не си ти. Виждаш само отражението на една безкрайно ограничена субективност, а без светлина нямаше да виждаш дори и толкова.

Практически съвет за финал:

Подобни абстрактни разсъждения са безсмислени, ако не можем да извлечем някаква полза от тях. Друг е въпросът колко субективна ще бъде тази полза, естествено, но у нас е заложен стремежът към съвършенството и нямаше дори да имаме мозък, способен на такива абсурдни разсъждения, ако целта му не беше именно да ни издигне над субективизма на себеопределението и да ни помогне да разберем мястото си в същността на Цялото, т.е да ни придвижи с една идея по-напред към Обективизма на Неделимото, което Е, и без което нищо друго не Е. Именно това цели да покаже метафората, че човек пази крехко равновесие по въжето, опънато между звяра и Бога. Посоката на движение, обаче, е само една – от звяра към Бога. Дори когато изглежда точно обратното (виж Средните векове), човек пак си мисли, че върви към Бога.

Практическата поука? Ами, съмнявайте се! Съмнявайте се във всички ограничения, които са ви довели до там да мислите и да вярвате, че сте нещо, което не сте.

Съмнявайте се в истинността на придобитите знания: от устройството на атома, през математическите хипотези, които са само предположения, та чак до размера и възрастта на Вселената. Никой не е виждал атом с просто око и никой не е живял по-дълго от Вселената, за да може да ограничи подобни абстракции до най-обикновени числа. Най-вероятно всички тези неща сме си ги въобразили.

Съмнявайте се във валидността на придобития опит: при други остоятелства и в друга среда бихте придобили съвсем различен опит. Не всички нърдове, на които са им взимали джобните и са им сваляли дънките пред класа, се превръщат в интернет милиардери като станат големи. В такива се превръщат само незначителна част от американските нърдове в Силициевата долина, защото са на правилното място и в правилното време, а и защото американците са създали интернета, т.е подходящата за тях среда. Ако бяхте израснали в гето, едва ли щяхте да имате висше образование. Ако родителите ви бяха разведени, едва ли щяхте да имате успешен брак. Ако майка ви и баща ви не си бяха показвали носа зад граница, едва ли щяхте да изпитвате желание да пътувате до другия край на света. Ако не бяхте гледали Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс, едва ли щяхте да се ужасявате от най-малката турболенция… Валидността на придобития опит е валидна само за вас и вероятно няма много общо с валидността на целия останал свят, т.е твърде възможно е да няма нищо общо с Действителността, като цяло.

Съмнявайте се в правилността на забраните. Не казвам да започнете да ги нарушавате всичките още сега! Ако, например, прегазите само няколко от Библейските забрани за един ден, ще се озовете в тясно помещение с бетонни стени и решетка до края на живота си или ще увиснете за врата от някой кран, в зависимост от географското ви местоположение към момента на такова налудничаво (и безсмислено) поведение. Просто се съмнявайте във валидността на забраните, това е всичко. Мислете си каквото искате, но правете каквото трябва. За ваше собствено добро е. За оцеляването на групата, където имате малко и почти никакво значение. За благоденствието на стадото. Защото вие на стадото сте му задължени: размножавало се е, водило е битки за оцеляване, спазвало е куп забрани и ограничения, за да ви има. Хранило ви е с лъжичка в устата с вкусно пюре и, в последствие, с всички онези лъжи, които днес ви превръщат в онова, което не сте. Просто се съмнявайте в истинността на забраните, нищо повече. Помнете, че забраните са създадени от човек за човека, поради което са а: А/лицемерни и Б/ изменчиви. Много хора страдат от заблудата, че щом нещо е законно, значи то е правилно. Но забравят, че е имало времена и места по света, не толкова отдалечени от нас, когато е било законно да не търгуваш с евреи и негрите да сядат най-отзад в автобуса. Съмнявайте се във валидността на забраните, но ги спазвайте. До момента, в който не можете лично да ги замените с нещо по-добро (според вас), тъй като, както се разбрахме, те винаги са крайно нечестни и субективни и не са създадени да служат на вас, а на стадото.

Съмнявайте се в реалността на спомените. „Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” – точно това е поговорката, която цели да ни припомни колко изменчиви (и фалшиви) са, всъщност, спомените. Има голяма вероятност това, което си въобразявате, че ви се е случило, да не се е случилио изобщо, или да се е случило по съвсем различен начин. Толкова пъти сте го прехвърляли и моделирали в ума си, че накрая споменът съществува единствено и само във вида, в който може да ви угоди. Да угоди на Аз-а, който, както казахме, е амалгама от безброй фалшиви знания, опит, спомени, вярвания и ограничения.

Съмнявайте се във всичко, в което вярвате. Запитайте се как и защо сте стигнали до дадено убеждение. Запитайте се дали сте християни / будисти / мюсюлмани по собствен избор или заради простичкия факт, че сте родени в страна с преобладаващо християнско / будистко / мюсюлманско население? Дали Земята наистина е кръгла? Вие виждали ли сте я някога със собствените си очи, без посредничеството на монитор или кино екран? Сега е модерно да се присмиваме на „плоскоземците”, но аз ги уважавам заради това, че са склонни да допуснат съмнение в този, иначе категорично доказан и неоспорим, факт. А дали наистина всички богати хора са престъпници, крадци и лъжци? Само „по втория начин” ли се успява в България? Животът в странство по-добър ли е заради пет пъти по-високото заплащане и значително повечето възможности за кариерно развитие? Парите само с честен труд ли се изкарват? А дали миришат? Майка ви и баща ви само доброто ли ви мислят? Или са егоисти, които желаят да направляват живота ви по собствен сценарий? А не може ли и двете да са верни? И, ако да, до каква степен? Такива ми ти неща…

Тъй като обещах практически съвет, въпросът е: „Какво ще постигнете, ако подложите на съмнение всичко, включително и здравия си разум?”

Отговорът е: НИЩО

Нищо няма да постигнете, тъй като идеята, че живеем, за да постигаме НЕЩО постоянно е само едно от безбройните ограничения, които ни превръщат в това, което не сме: вихър от вероятности, случайности и фрагменти, често плод на собственото ни въображение, които мозъкът допуска грешката да бърка с непоклатимата Цялост на неделимата Истина.

Тихомир Димитров

май 13, 2019

Богат-беден

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 11:30 pm
Tags: , ,

Изт: The Poor Author and the Rich Bookseller, painting by Washington Allston @ Wikimedia Commons 

Между богатството и бедността някога е съществувала бездна, голяма колкото смъртта. Разглезените жители на 21-ви век, особено тези, които живеят в най-развитите райони на планетата (включително и вие, които четете това), не могат да проумеят колко са богати. Да си беден вече не означава да си осъден на смърт.

Някога, например през Средновековието, месо са си позволявали да ядат само богатите. Бедните са допълвали брашното си с трици. Да пътуват са можели само богатите. Бедните са се наричали „крепостни“ неслучайно. На някакво образование, на някакви медицински грижи, на някаква хигиена са се радвали само богатите. Бедните са живеели като деца на съдбата: раждали са по много, за да оцелеят поне малко. Делили са маса и постеля с плъховете, с хлебарките, с дървениците и с бълхите. Изливали са си гърнетата с изпражненията по улиците, газили са в човешка и в животинска тор целогодишно и са ставали лесна „плячка“ на заразите, на зимата, на войните, на трудовата повинност, на фаталните тогава болести като абцес, настинка и грип, плюс всички останали, които все още са фатални, на вражеските нашествия и на какво ли още не. Детската смъртност е била феноменална. Чумата е отнасяла по две-трети, по три-четвърди от населението на Европа ОТВЕДНЪЖ. Предимно заради нулевата медицинска грижа при бедните.

Днес това вече не е така. Днес бедността не е равносилна на грозна и мъчителна смърт. Днес разликата между бедните и богатите е друга. Поне в развития свят.

Нека разгледаме хипотетичен пример. Да вземем две случайни лица: Пешо и Мишо. Имената са напълно произволни.

Пешо е собственик на предприятие с 500 души персонал, а Мишо живее от заплата до заплата. Теоретически погледнато единият е беден, а другият – богат. По всички стандарти на съвременната цивилизация. Но каква е разликата в бита им? Съществува ли онзи превал, който хилядолетия наред се е равнявал на почти сигурна смърт за бедняка Мишо?

Краткият отговор е: НЕ.

По-дългият изглежда така:

И Пешо, и Мишо имат смартфони. Да, смартфонът на Пешо струва 3000 лв, а смартфонът на Мишо струва 50 лв на старо, но вършат абсолютно същата работа.

И Пешо, и Мишо имат компютри, лаптопи, преносими устройства. Компютътърт на Пешо струва колкото колата на Мишо, но върши абсолютно същата работа.

И двамата имат нет – постоянно, навсякъде. И богатият, и бедният разполагат с еднакво бърз, евтин и качествен достъп до цялото знание на света.

И Пешо, и Мишо могат да си позволят да летят със самолет. Пешо лети всяка седмица или всеки месец в бизнес класа по работа, а Мишо лети често с нискотарифни полети, но и двамата имат достъп до най-бързия транспорт на света.

И Пешо, и Мишо имат покрив над главата. Единият притежава повече имоти, съответно покриви, но и двамата се прибират в електрифициран, отоплен, пълен с черни екрани и кухненски роботи дом.

Пешо работи повече от Мишо, но и двамата си завиждат. Пешо завижда на Мишо заради малкото му отговорности, а Мишо завижда на Пешо заради многото му мангизи. Разликата в начина им на живот, обаче, не е фундаментална.

И двамата имат кола. Мишо кара очукан стар опел астра, а Пешо се вози на бентли с шофьор, но ако тръгнат да се състезават от София до морето без да спират, Пешо ще пристигне само с няколко минути по-рано от Мишо, стига да оцелее по пътя.

И двамата плащат заеми, всеки според джоба си. И двамата са длъжници, често – доживот.

И двамата изневеряват на жените си. Мишо със съседката, а Пешо – със секретарката. Разбрахме се, че това е само хипотетичен пример. Нека си е банален.

И двамата могат да си позволят да носят удобни, меки, съразмерни дрехи, без това да им струва цяло състояние.

И двамата плащат големи сметки за ток. Мишо плаща 300 лв за ток на апартамента през зимата и псува „монополите“, Пешо плаща 30 000 лв за ток на предприятието през зимата и също псува „монополите“.

И двамата се черпят в едни и същи ресторанти, кръчми, барове.

Пазаруват в еднакви глобални хипермаркети.

Ядат сходна храна.

Гълтат еднакви лекарства.

Умират от същите болести.

Или от старост.

На (почти) еднаква възраст.

Реално погледнато, и двамата могат да станат столетници, стига да не са изтеглили „късата клекча“ от генетичната лотария. Богатството не те прави безсмъртен, не те предпазва от фаталните болести и не може да ти удължи живота съществено.

Кажете ми, толкова голяма ли е разликата между живота на Пешо и на Мишо в началото на 21-ви век? И се върнете в Средновековието, за да си направите съпоставка.

Ами не е! Разликата е почти заличена. Пешо разполага с мааалко повече удобства. Това е всичко.

Защо тогава Мишо цял живот се стреми да забогатее и да стане като Пешо? За да работи повече ли? Да чука повече? Нали И ДВАМАТА започват да изпитват ЕДНАКВИ затруднения с „вдигането на самолета“ на ЕДНА И СЪЩА възраст?

Мишо си мечате да стане като Пешо, защото е повярвал в лъжата, която са му пробутали, че с повече пари може да се живее по-щастлив и по-спокоен живот. Понякога Мишо успява да заеме мястото на Пешо в управителния съвет, само за да разбере, че това, към което се е стремил цял живот, всъщност, не струва. Всеки иска имотите, колите и парите на богатите, но никой не желае влиятелните им врагове, могъщите им кредитори или опасните им връзки с властта и с подземния свят. Всеки мечтае само за „върха на айсберга“, който му показват по телевизията и по инстаграм, без денонощното планиране на срещи, задачи и крайни срокове, без управлението на активи и пасиви, без плащането на шестцифрени данъци и личната отговорност пред обществото за съдбата на стотици семейства.

В Средновековието си е струвало да завиждаш на богатите – заради редовния достъп до протеини, например. Днес вече никой не завижда на индивид, който няма право на уикенд, пенсия, болничен или платен годишен отпуск, защото винаги плаща цялата сметка сам.

Мишо се сърди, че внася осигуровки, Пешо внася осигуровки за 500 души персонал и също се сърди.

Мишо не иска живота на Пешо, той иска „лъжата за живота на Пешо“.

Всичко, което и двамата желаят, действително, е да ги оставят на мира.

И да разполагат с маааалко повече време.

За себе си.

Времето е луксът на 21-ви век

Лукс, с който и Пешо, и Мишо не разполагат.

Тихомир Димитров 

януари 22, 2019

Нема нужда да ги стигаме американците

Изт: Стефан Савов @ Банкеръ 

От една страна, сме ги стигнали:

Имаме кредитни карти. Пътуваме в цял свят. Е, не всички. Повечето жители на САЩ никога не са напускали родния си щат, да не говорим за гигантската си родина. Париж и Барселона са мечтани дестинации за тях. За много българи те вече са банални… Стигнали сме ги и по други показатели: живеем назаем, харчим повече, отколкото получаваме, живеем под наем, имаме ипотеки, микровълнови печки, цветни телевизори с 300 канала, миялни машини и айфони.

От друга, сме ги и задминали, дори:

Ползваме 5 пъти по-бърз интернет на 5 пъти по-ниска цена. Създаваме софтуер. Асемблираме джаджи. Имаме достъп до здравни услуги денонощно, при това напълно безплатно, даже и без осигуровка – скоро пратих японец, който си счупи ръката, в „Бърза помощ“. Върна се гипсиран и каза, че обича България, защото не са му поискали дори един лев и са го обслужили моментално, при това – на перфектен английски…

Българинът вече може да се почувства като американец в собствената си страна.

Може да си купи долари отвсякъде и да се нахрани в кей-еф-си / макдоналдс / бъргър кинг даже без да му трябват долари. Лично аз предпочитам американския бърбън и го считам за едно от най-великите постижения на през-океанската нация, с изключение на един-двама автори. Имам и отлежала домашна ракия.

Не искам да ги стигам американците.

Искам един месец платен отпуск, а не една седмица. Искам нормирано работно време, а не дедлайн. Искам крепости на хиляда години и отлежало вино, и предпочитам Peugeot пред Tesla. Харесва ми, че като бял, хетеросексуален мъж, не съм лошият в рекламите за мъжки самобръсначки. Харесвам жена си в кецове и на високи токчета, защото не съм я избирал по външен вид, а и всички български момичета са хубави, освен това знаят как да си пазят фигурата и как да се обличат добре. Не желая да ги стигам американците, не разбирам концепцията им за бургер и безалкохолно като „гурме“, което си поръчваш в ресторант. Обичам засуканите манджи, а не сандвичите.

Родил съм се европеец и винаги ще си остана европеец.

Скоро разговарях с журналист от Евронюз по повод „Европейската столица на културата“. Попита ме „Чувствам ли се като европеец?“. Преразказах му сцена от един американски филм, в която „грингото“ пита един мексиканец дали има приятели от Америка. Мексиканецът му отговори, че всичките му приятели са от Америка, „просто вие си присвоихте името“. Човекът е американец по произход. Аз съм европеец по произход.

Завръщането от всеки континент е глътка свеж въздух и въздишка с облекчение за мен. Не, че съм бил на много континенти, но имам наистина добри приятели в столицата на Египет, където ходих на сватба. Три седмици кафе на пясък, черен чай „Липтън“ и безбожно скъп, незаконен алкохол, плюс 50 градусови жеги и много, много скука, заради строгите порядки, които съществуват в общуването между двата пола. Най-готиното, което може да ти се случи, е да пушиш хашиш в коч-компания. Полетът ни на връщане минаваше през Прага. Ах, облекчение! Димящо еспресо. Звън на камбани и мокри павета. Прохладен въздух. Русокоси хубавици с безкрайни бедра върху седалките на велосипеди. Бирата се лее като водопад. Нямаш нужда от връзки, за да си купиш уиски. Нито от цяло състояние…

„Бяхме европейци осемстотин години преди вие да се осъзнаете като нация“, казах на журналиста от Евронюз, „И наистина ми беше обидно да чакам километрични опашки пред посолствата ви за шенгенска виза, докато бях студент. Радвам се, че това приключи!“

„Значи българите са евро-оптимисти, така ли?“ – попита ме журналистът.

„Не знам за българите, аз мога да говоря само за себе си. Българите са европейци и винаги са били такива. Просто европейци, които не си поплюват. Тук никой няма да ви се усмихне, ако не сте му наистина близък. Ако ви почувства близък, ще си отреже лявата ръка, за да ви нахрани. Ще ви даде меката си постеля. Ще ви предложи красивата си дъщеря за съпруга, плюс щедра зестра. Но не бива да докосвате колата или жената му, защото тогава ще загубите дясната си ръка.“

Дано да не прекалих, но мисля, че журналистът беше интелигентен човек и разбра извратеното ми чувство за хумор.

Пък и да не го е разбрал, ще използвам една американска поговорка, която си сглобих (почти) сам:

Do I look like I give a shit?

No?

That’s because I DON’T give a shit!

Тихомир Димитров

декември 30, 2018

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Изт: Bulgaria: Laws & Local Customs @ WorldNomads 

Най-ниският стандарт в Европа от десетилетия, въпреки липсата на войни и природни катаклизми (слава Богу!), едва ли е точно повод за гордост.

Ще ми се да се абстрахираме от този факт, обаче, поне за малко.

Празници са.

Затова ще ви дам няколко наистина обективни причини да се гордеем, че сме българи:

Обективна причина номер едно: Българинът мрази робството

Още от древни времена. В Кубратова България всеки роб, стъпил на територията на Великия Хан, е получавал свободата си автоматично, с хански декрет – устно волеизявление – тире – документ, срещу който е невъзможно да се спори. Не и на ханска земя. Това е създавало сериозни проблеми с гребците на търговските кораби от Византия, тъй като е било трудно да ги мотивираш с камшика да се върнат обратно под палубата, а и престъпно. На насилието върху свободни хора не се е гледало с добро око в старата ни прародина. Затова византийските търговци са измислили друг начин: наемали са същите гребци срещу заплащане за обратния курс. Търговията с България е оборотна и доходна. Могат да си го позволят. И гребците слизат на пристанището в Константинопол свободни, но бедни. Само с по една заплата в джоба. Новооткритата свобода и привлекателните пристанищни кръчми с всевъзможен разврат и хазарт бързо са ги довеждали до натрупване на дългове, които отново са ги превръщали в роби. И така, до следващия курс към България…

Но не само това.

Българският народ възприема себе си като петстотингодишен роб. Той няма как да не прояви разбиране към себеподобните си. Всички подтиснати са негови приятели. Българският народ никога не е колонизирал презокеански територии, не е изтребвал местното население, не е изземвал цялото му богатство и не е унищожавал цивилизацията му, затова ордите от колонизатори на Европа, идващи от бившите й колонии, сега го подминават. То е кармично. Може да се дължи на икономически факти, но е кармично. Още един повод да се гордеем, че сме българи. Друга причина е, че сме забранили смъртното наказание 900 години преди американците да въведат робството.

Обективна причина да се гордеем, че сме българи може да бъде и фактът, че тук се работи много, ама наистина много. Аз затворен магазин по Коледа не видях. Нито хотел, нито ресторант, нито кафене или ваканционен комплекс. Знаейки какви заплати получават хората, това искрено ме озадачава. При наличието на европейски паспорт в джоба и супер лесни за преминване граници, какво друго може да обясни упоритостта на българина да продава труда си точно в България, където последният е най-евтин, освен родолюбието и вродената склонност да бачка като вол? Да, имот и стара майка също се оставят трудно. Извинявайте, ама f*ck u на всички, които се възползвате от това!

Още една причина да се гордеем, че сме българи би било разумното отношение към чуждия, към другите и към различното. Няма да лъжа, че посрещаме всички чужденци с отворени обятия. По-скоро си го местим от единия крачол в другия (правим си „секуро“) и им съобщаваме да се оправят! Тук животът е достатъчно труден и без тях. На който му стигат жилите, да нарамва хомота. Българинът не обича гости на трапезата си, освен ако не ги е поканил сам. Има голяма разлика. На поканените би отстъпил дори меката си постеля, на непоканените би платил мизерен надник да му изчистят обора, но и в двата случая няма да върне никого. Няма да ги остави „на пътя“, ще си заслужат сламата и качамака. Как гледат от другата страна на прагматичния български домакин му е транс-куро. Гордея се с това балансирано отношение в свят, който е полудял от политическа коректност. Балансираното отношение е умно. Умно е, защото е почерпено от опит. Хилядолетен опит.

А, да, българинът никога няма да остави своите. Но трябва сам да реши, че са свои. Подлагал е врат по релсите за евреи, нито дори за миг не е допускал, че комшията му може да е враг, само защото някой изтупан чужденец му е настоявал, че е така. Трябвало е сам да прецени. „Чужденците идват и си отиват, но комшията претака зеле до гроб“, си е казвал мнителният и мъдър българин, след което е добавял: „а и дъщеря му става за женене“. Е, да, все го обвиняват, че гони келепира. Няма как. Оцеляване. Дори в най-голямата си мизерия, обаче, българинът ще направи за теб чудеса, откъдето и да идваш, какъвто и да си. Има само едно задължително условие: Да му станеш приятел. Тук приятелството струва повече от златото, американския долар и петрола, взети заедно. Да има на кого да се довериш в хаоса, в който живееш. Priceless.

Освен с роби, българите не търгуват и с приятелства. Рядко ще ти се усмихне човек, който не те смята за наистина близък.

Въпреки че съм неженен и без деца, намирам за много симпатична черта на българите съхранената любов и почит към семейството, към децата, към бащината стряха и към родния дом. С такива ценности може да се оцелее дори през ядрена зима, но с вериги за бързо хранене и с барове за самотници – не.

Има още много причини да се гордеем, че сме българи: половината ми приятели са зверски добри ай-ти-та, другата половина са хора на изкуството. Част от роднините ми са успешни емигранти, другите упражняват занаята и уменията си напълно задоволително тук. С такава среда няма как да изпосталееш чак до низините на духовната мизерия и да се почувстваш отхвърлен от цивилизования свят, напротив, имаш усещането, че макар и малко, макар и косвено, по някакъв начин управляваш процеса, движиш пулса, участваш, клетка, организъм си в новата система, в новия свят, резултатен и безотпадъчен, бърз и загадъчен…

Не очаквате да ви говоря за красотата на българските жени и за прроата, нали?

Тях вие си ги знаете!

Знаете и за футбола.

Хайде, усмихнете се, поне за един ден от празниците да се почувстваме горди, че сме българи.

Тихомир Димитров 

октомври 2, 2018

Самоубийство чрез благоденствие

Когато едно общество постигне материално благоденствие, то подписва смъртната си присъда.

Исторически примери:

Долен и Горен Египет

Древна Атина

Тракийската цивилизация

Македонската империя

Рим

И още много, които ще превърнат самия списък в „парцал“, ако трябва да минем в Новата ера…

Безпокоя се, че „цивилизованото“ общество е изправено пред самоубийство чрез благоденствие.

Благоденствието значи изобилие.

Изобилието значи мързел.

Мързелът значи егоизъм.

Егоизмът значи смърт.

Мъж срещу жена.

Бял срещу черен.

Ляв срещу десен.

Баща срещу син.

Няма признаци на обединение в разединението.

Всички ние сме обречени на самоубийство чрез благоденствие.

Всички ние, на които проблемът ни е, че уай-фи-то забива.

Че таксито се бави.

Че в хотела нямат меки, бели памучни хавлии, притоплени на пара, за допълнително разширяване на порите по лицето след горещата вана…

Всички ние, които имаме достъп до питейна вода толкова много, че можем да се къпем в нея.

И до ядивна, топла храна.

Всички ние сме обречени.

Ще оцелеят само лишените, предизвиканите, докараните до предела…

От война, глад или друго, няма значение.

Те ще си направят по 20 деца, ще ги раждат върху рогозки, за да оцелеят поне осем…

А вие ще смятате, че едно дете (без колежа) струва 250 000 долара…

„За да стане човек“.

Ще смятате, че за да имаш 2 деца, трябва да си милионер.

Щото накъде без Итън Колидж, нали така?

Всички вие сте обречени.

Аз също съм обречен.

На самоубийство чрез благоденствие.

Налейте си бърбън.

Върви много с Кока-Кола и с черен шоколад.

После си изтеглете безплатно порно, за да заглушите репродуктивния си инстинкт.

След 50 години никой няма да помни скапания ви инстаграм.

Ще се присмиват на двуизмерните технологии, които сте използвали.

Онези същите, родените върху рогозки, които не са имали топли кърпи за лице след горещата вана…

Те ще ви се присмиват, че не сте живели достатъчно, за да видите благоденстващите им физиономии.

Тихомир Димитров 

юли 21, 2018

Не откриваме смисъла на живота, защото го търсим в единствено число

Изт: CoversationAgent 

Върху въпроса: „Какъв е смисълът на живота?” са си блъскали главите умове, далеч надвищаващи собственото ми скромно IQ. Правили са го с хилядолетия, правят го днес, ще го правят и занапред.

На същия въпрос са посветени всички религии от зората на човечеството до наши дни. Някои от тези религии вече не съществуват. Хората намират Смисъла в една от съществуващите, защото е прекалено просто – Смисълът се отлага за следващия живот, или за отвъдното, или за нирваната, т.е тези хора нищо не откриват, те просто отлагат. Оставят себе си в ръцете на надеждата, че някога нещо ще открият. Какво? Не е ясно. Кога? Също. Сега-засега се примиряват с идеята, че „Неведоми са пътищата Божии”. Което не е лоша идея. Никак даже. Нито погрешна заблуда. Просто не утолява жаждата на търсещия Смисъла тук и сега.

Аз нямам толкова развита духовност, нито толкова могъщ интелект, колкото личностите, посветили живота си през вековете на търсене на Смисъла. Макар и оставили ярка следа след себе си, те оставят куп противоречия.

Моята идея е доста скромна. Един-единствен смисъл на живота в тази богата и разнообразна Вселена не може да има.

Често са се опитвали да ме убеждават, че смисълът на живота, например, са децата. Но защо тогава родителите се самоубиват?

Или да оставим богато културно наследство. Но защо тогава писателите, художниците, поетите, артистите, скулпторите, режисьорите, защо те също се самоубиват? Защо го правят най-успелите от тях?

Често са се опитвали да ме убеждават също, че смисълът на живота е да откриеш точния човек до себе си, правилния партньор. Тогава защо Стефан Цвайг изпи отровата, прегърна жена си, която направи същото, и двамата поеха Отвъд, вкопчени в мъртвите си тела? Прегръдка, да, ама каква! Нима им липсваше любов? Нима им липсваше признание и обществено положение? Нима бяха закъсали за пари? Не, живееха в рая.

Един друг писател остави следната предсмъртна бележка: „Просто няма смисъл”. Липсвал им е смисълът. Това е всичко.

Парите, успехът, славата, богатството, властта, признанието, щедростта и творчеството, любовта на друго човешко същество, всичко това са атрибути, които правят живота може би мааалко по-поносим (макар това също да подлежи на сериозни съмнения – виж по-горе), но те НЕ съдържат Смисъла на живота. Няма го в тях.

Александър Македонски, според легендата, е пожелал да бъде погребан с отворени длани, обърнати към небето, за да видят всички, че си тръгва от тук с празни ръце, след като е завладял целия познат до тогава свят. Че и отвъд.

Чингиз хан е предлагал на най-великите умове и мистици от своята епоха несметни богатства, надхвърлящи човешкото въображение, само и само да му разкрият Смисъла на живота в единствено число. Умрял е стар, болен и разочарован от това, че не го е открил.

Цял един свят да ти се подчинява, дори, не е достатъчно…

Очевидно.

Или, може би, все пак, Смисълът се крие в любовта? Умре ли любимият, отиваш си и ти. Случва се постоянно…

Но не, загубилите „идеалния” партньор не си тръгват след него, защото са загубили Смисъла. Отиват си, защото от „малко по-поносим” животът им отново е станал напълно непоносим – какъвто си е бил поначало – все така безсмислен, колкото лишен от смисъл е бил преди да открият любовта в лицето на друг човек. Просто временно са компенсирали липсата на Смисъла с нещо също толкова временно…като любовта на друг човек.

Какво излиза тогава? Че животът няма никакъв смисъл ли?

Да, точно така, няма! Не и в литературния, сюжетен смисъл на думата. Няма завръзка, екстаз и развръзка, няма никаква поука. Често му липсва дори елементарен сюжет. Лошите рядко си получават заслуженото, добрите рядко получават награда за своята доброта и не заживяват щастливо, като в приказките. Просто накрая всички умират. Това е. В реалния живот е така.

Неслучайно хората с упрек ти заявяват, че „прекалено много филми гледаш”, или че „прекалено високо в облаците летиш” с всичките тези книги, които четеш. Включително и на тема Смисъла…

Мнозина „просветлени” откриват Смисъла на живота и тръгват да го проповядват из широкия свят, за да се окаже накрая, че го правят само за пари. Или за власт, или за слава, или защото не са им обръщали достатъчно внимание като деца, т.е за да бъдат забелязани, т.е за външен атрибут, който няма нищо общо със Смисъла.

Те се сдобиват с милиони последователи, защото ВСИЧКИ хора на тази планета търсят Смисъла. Без изключение. По един или по друг начин. Съзнателно или не. Достатъчно убедителен ли си, ще поведеш „стадото“ и след най-опашатата лъжа.

Други „просветлени”, пък, потъват в мълчалние, обричат се на тишина и отказват да комуникират със себеподобните си човешки същества. Те умират в изолация и никой не може да ме убеди, че тяхната изолация е била смислена. Не и в онзи Смисъл на думата.

Трети „просветлени” разговарят с Бога или с ангели, или с извънземни, или с известни светци, или с починали императори, или с „има нещо там”. Изкарват чудесни хонорари от книги, лекции, терапии, семинари, но не предлагат нищо смислено в тях. Не и в онзи Смисъл на думата. Даже често сами си го признават.

Истинските пробудени нерядко вдъхновяват религии, които се развиват след тяхната физическа смърт и традиционно са причина за насилствената гибел на милиони човешки същества. Не по вина на великите Учители, естествено.

Последователите им просто не са разбрали Смисъла. Това е всичко. Или са го разбрали погрешно. Или са фрустрирани, че не го разбират правилно. Дай да накажем грешниците / еретиците / предателите / неверниците, това СИГУРНО е чудесна идея!

Пети се обричат на целомъдрие, бедност и послушание, търсейки Смисъла в борбата с порока, но противопоставянето не може да съдържа някакъв Смисъл, извън смисъла на това, срещу което се противопоставяш. Защото зависи от него. Същите умират накрая в бедност, целомъдрени и послушни, това е всичко. И то само, ако са успели да си опазят обетите. Убеден съм, че отнасят в гроба си идеята за Смисъла, но не и самия Смисъл. Отнасят някакъв дериват. Сигурен съм, че те не се и съмняват, че са открили Смисъла, като са си опазили обетите. Но това не е достатъчно, за да убеди и мен, че са открили нещо повече от бедност, послушание и целомъдрие. Ноктите на заблудата са железни. Няма мърдане от тях. А тези на самоизбраната, на доброволно последвана илюзия са направо диамантени….

Не откриваме Смисъла на живота, защото го търсим в единствено число. Един-единствен смисъл на живота в тази богата и разнообразна Вселена не може да има. За всеки човек Той е различен, но не само – във всеки отделен миг Той също се различава. Говоря за Смисъла, тъй като съм убеден, че Смисълът е Един.

Ала с много проявления.

Ако красотата на залеза премине през очите ти, разпали въображението ти в ярко червено, разтърси цялото ти същество и те „удари в петите” до степен на откровени сълзи, то ТОВА е смисълът на живота. Само това и нищо друго. Но само тук и само сега. И само за теб. Двама души не могат да видят един и същ залез. Съседният наблюдател може да изчислява данъчната си декларация наум (примерно).

И за това да плаче.

С примерите спирам до тук. С тях е пълна ЦЯЛАТА човешка литература.

Прочетете която и да е книга и ще откриете смисъла на живота в нея.

За автора в момента, в който е писал въпросните редове. Но не и за вас самите.

Престанете да търсите Смисъла в единствено число. Няма такъв.

За някои той е в мехурчетата на газираната вода, но това е защото са пушили много силна трева. За вас самите може и да е в следващия имот. Но няма да го откриете там. Не и в единствено число. Смисълът на Живота е, понякога, да погалиш разплакано дете и да го успокоиш с милувката си, но дори да осиновиш 10 000 сираци след това, пак няма да Го откриеш – Него – Единствения смисъл.

Просто няма такъв. Има милиарди проявления. Престанете да търсите в единствено число. Вселената е богата, бедняци!

Тихомир Димитров 

май 21, 2018

Става

Изт: Filmschoolrejects 

Животът в България може да се опише с една-единствена дума:

Става

Средно-статистическото в горе-долу.

Недоизказаното в кажи-речи.

Междинката в много малко.

Третата сричка в чат-пат.

Правият път в криво-ляво.

Става, извън разговорния, жив, уличен език, се превежда още като умерен:

Умерен климат.

Умерено уморени хора.

Умерено религиозни.

И умерено богати.

По средата между небостъргачите в Ню Йорк и бидонвилите в Бангладеш.

Погледнато глобално…

Малко са животните в гората, които ядат хора.

Отровните змии също са малко.

Летото у нас е горещо.

А зимата вали снег.

Кажи-речи, става.

Горе-долу е добре.

Оправяме се някакси.

Криво-ляво.

Чат-пат…

Схващате закачката.

Тихомир Димитров

Следваща страница »

%d блогъра харесват това: