Писателският блог на Тишо

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

август 19, 2016

Сравнението винаги носи страдание

abasdbasfb

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров 

декември 31, 2015

Знам какво ще се случи през 2016-та година

dfbsdb

Изт: futurist.com

И сега ще ви кажа:

Блогърите-нарциси ще продължават да пишат само, единствено и основно за себе си. Някакви хора, по незнайни прични, ще продължават да ги четат, да въздишат, да ръкопляскат и да им се възхищават.

Политическите лидери все така ще си мислят, че Вселената, Космосът, Планетите, Светът и Всичко останало се въртят НЕ около някаква гигантска черна дупка в средата, а около микроскопичните им пениси. Най-странното е, че стотици милиони гласоподаватели отново ще им се вържат на акъла.

Мацките ще продължават да залитат по грубияни, а „добрите момчета“ ще продължават да дялкат дървото. Защото не са добри. Към себе си.

Отново ще снимате залеза / изгрева на морето през лятото, може би с по-нова техника този път, но снимките ви отново ще са абсолютно идентични с тези от предишните години. И отново ще вълнуват само вас. Но вие отново ще ги споделите във фейсбук.

И през 2016-та година ще продължавате да качвате лична информация в социалните мрежи, които са създадени от частни американски компании с цел „безплатен обяд няма“. Ще продължавате и да се вайкате, че световната конспирация / тайните служби / правителствата / корпорациите / извънземните / гущерите / масоните ви подслушват. Което няма да ви спре да си направите още няколко акаунта към съществуващите вече десет, за да общувате с едни и същи хора навсякъде.

Фейсбук ще продължава да е пълен с: а/ видео клипове на сладки котенца и кученца, б/ апокалиптични предсказания от типа „хора, събудете се!!!“ и в/ пиянски изблици в стил „balgarq na tri moreta!@!!“. Последните отново ще са публикувани от българи, които нямат кирилизация на клавиатурата, нито географска култура, но притежават десетки левове и още повече туби с домашна ракия.

И през 2016-та висшистите ще емигрират в Гърция като общи работници, бармани, чистачи, прислужници и сервитьори, въпреки че по документи Гърция би трябвало да е поне десет пъти по-бедна и по-задлъжняла от България.

Родени в пустинята хора ще продължават да бягат от войната и ще продължават да се учудват, че тук, в зеления рай, където Дунавът синей, заплатите се по-ниски дори от тези в унищожената им от бомбардировки родина… Същите тези хора ще продължават да не искат да живеят в България и през 2016-та година. И ще продължават да са напълно прави. Затова ще поемат отново по утъпкания си маршрут към тучни либерални държави, пълни с толерасти, където отново ще получават помощи, за да не работят, които отново ще превишават заплатата на българския бачкатор, умножена по пет. Бачкаторът няма да има тази привилегия, защото е европейски гражданин и притежава европейски паспорт. Той ще има само правото да гладува в „сигурна страна“, където за пореден път ще му бавят микроскопичното възнагражение с месеци. Поговроката „който не работи не трябва да яде“ ще се окаже невярна и през 2016 година.

Българският инженер ще продължава да получава колкото чистачката в Гърция без език и основно образование. И ще продължава да бъде единственият, който е виновен за това положение, докато не си изкара най-после сертификат, че знае английски език, не си подаде сивито онлайн и не се види по скайп с работодател в радиус от две хиляди километра, който ще го цени повече от чистач.

Ще продължавате да нямате време за книги / релакс / упражнения / спорт / медитация / разходки сред природата / усамотение и т.н., защото животът ще продължава да ви притиска като нещо извън вашия контрол, макар изборите, които правите, непрекъснато да се повтарят. И да зависят изцяло от вас…

Великите сили ще продължават да се джавкат, но няма да посмеят да се сбият и през 2016-та година, защото ще разполагат със същия ядрен арсенал, с който са разполагали още през 70-те години на миналия век, т.е достатъчен, за да унищожи света 40 пъти. Ядреното оръжие ще продължава да бъде гарант за мира и през новата година. Ислямска държава ще продължава да продава евтин петрол на всички, които се заканват, че ще я унищожат. И да купува пушки от тях.

Населението на планетата няма да поумнее през 2016-та година, само ще се увеличи като брой. Същото важи и за столицата на България. В София ще е все така трудно да си намериш място за паркиране / детска градина / ред на опашката пред КАТ. Малките градове ще продължават да се обезлюдават.

Винетките и шофьорските курсове ще поскъпнат. Отново. Не е нужно да си Нострадамус, просто досега никога не са поевтинявали.

Деветдесет процента от свободното ни време ще продължават да са ангажирани с мрачни новини, песимистични прогнози, реклами на лекарства, закони, които защитават силния, политически скандали и brain dead развлекателни програми по телевизията. Останалите 10% от свободното ни време ще бъдат заети с ненужна информация от нета като тази.

Хората на честния труд ще продължават да внасят повече данъци от международните компании, регистрирани в офшорни зони. Трудолюбието, честността и пестеливостта ще се наказват все така сурово и през 2016-та година, основно в икономически план. За разлика от спекулацията, рентиерството и експлоатацията, които ще продължават да са стимулирани от сложната лихва и финансовата система.

Ще продължавате да си плащате за ню ейдж семинари и книги на гурута, които ви обясняват как се става богат „чрез силата на мисълта“, докато ви прибират парите за същите тези книги и семинари. Ще продължавате да излизате надъхани от залите и през 2016 година, а надъхването ви ще продължава само три дни. Отново.

През 2016 американските филми традиционно ще бъдат по-скучни от българския футбол, но по-ефектни, т.е без замисъл и със зрелищни сакатлъци. Естествено, мозък няма да ви трбва, за да се наслаждавате и на двете.

Връзкарите и корупционерите ще продължават да печелят проекти и през новата година. Останалите все така ще се чудят какво точно не им е наред с „концепцията“. Най- добрият бизнес план и през 2016-та ще си остане приближеният до властта.

Отново ще пропушите на 1 януари, след като сте „отказали“ цигарите на 31 декември в полунощ. От новогодишната баница отново ще ви се паднат: „шестица от тотото“, „пътуване в чужбина“ и „нова кола“. Пак ще пиете евтино шампанско на Нова година. Новогодишното парти отново ще е пълна боза.

А, да, щях да забравя: пак ще се редите цяла година в „грешното платно“ по време на задръстванията, всеки ден, с колата. Естествено, ще бъдете по един човек в автомобил. Отново. Някои от вас за пореден път ще блогват какви са еколози, докато чакат да им дойде редът на сфетофара. Как готвят здравословно. Колко обичат зелените идеи. И как трябва да се щади природата – не с по-малък от техния резервоар, естествено, а с хартиени торбички. Все пак, само селяните не си пипат лайната на кучетата и не си събират отпадъците разделно, нали така? Тъй като отново ще се придвижвате с един сантиметър в минута по време на килкометричните задръстванията и през 2016-та година, сигурно ще имате време да си резервирате самолетни билети за поредната еко-ваканция или еко-конференция в чужбина. Където да изнесете поредната презентация за вредните емисии, глобалното затопляне и въглеродния отпечатък. Огледайте се из тротоарите и велосипедните алеи, може пък да ме видите как ви изпреварвам, докато буквално ви дишам прахта, плюс изгорелите газове. Отново. Ще ме разпознаете по високо вдигнатия във въздуха среден пръст.

И не забравяйте, че мантрата „нова година – нов човек“ зависи само от вас!

Не се сърдете на вестоносеца за „новини“, които сте в състояние да промените.

Промениш ли себе си, променяш целия свят!

От всички кухи пожелания искам да ви напълня само със здраве!

За останалото си има виза и мастъркард.

Както обикновено.

Честита 2016-та година!

Тихомир Димитров 

септември 29, 2015

Раздавай се умно

afsdhh

Изт: profitguide.com

Стрaтегическият мързел и алтруистичният егоизъм са двете страни на монетата „Раздавай се умно”. Щото, другият вариант е да се раздаваш глупаво, нали.

Алтруистичният егоизъм

Има такова нещо като здравословен егоизъм. Според известната поговорка липсват отрови – всичко зависи от дозата. Какво значи егоизъм? Да поставяш себе си в центъра на нещата. Да си на преден план. Да си загрижен най-вече за собственото ти благо. Да мислиш за теб самия, преди да помислиш за всички останали. Но, значи ли това, че не трябва да ти пука изобщо за другите? Естествено, че не! Има голяма разлика. Това вече би било нездравословен егоизъм. Нека поясня:

Има само един начин да си полезен на другите и това е да помислиш първо за себе си. Примерно, как ще окажеш финансова помощ, ако си без пукната пара? Как ще лекуваш, ако си болен? Как ще преподаваш, ако си необразован? Как ще общуваш, ако си невъзпитан? Как ще даваш личен пример, ако нямаш никакъв опит? Как ще съветваш, ако не знаеш? И така нататък… Излиза, че за да има някаква полза от теб (за другите) трябва доста да поработиш (върху себе си) първо. И за себе си. Това е то алтруистичен егоизъм.

Стратегическият мързел

Мързелът също може да се превърне в добродетел. С едно малко условие: може да те мързи да станеш от леглото, може да те мързи да вдигаш тежко, може да те мързи за всичко друго на света, но не и да те мързи да мислиш! Нямаш право да те мързи да използваш собствената си глава. Всички блага на цивилизацията са дошли по линията на стратегическия мързел. И по пътя на най-малкото съпротивление. Това е естествен закон. Природата винаги се стреми да лимитира ресурсите, ако има начин нещо да се случи с по-малко ресурси. Мисленето със сигурност изисква по-малко ресурси от вдигането на тежко. Мислещите хора си плащат, за да вдигат тежко (във фитнеса), докато на не-мислещите им плащат, за да вдигат тежко. Нямаше да изобретим колелото и огъня, ако не ни мързеше да бягаме по цял ден и да дъвчем суровото месо с часове, преди да преглътнем. Нямаше да ги има автомобилите, интернет и дистанционното управление. Нямаше да се различаваме по нищо от животинското царство. А там е жестока работа… Накратко, можеш да си позволиш да бъдеш мързелив, но само ако си достатъчно умен.

Раздавай се умно

Стратегическият мързел и алтруистичният егоизъм са двете страни на монетата „Раздавай се умно”. Ако не се научиш да цениш собственото си време, на тази планета няма да се намери друг човек, който да го оцени. Ако си прекалено щедър (с парите, с времето, с труда си, с вниманието) ще бъдеш използван, ограбен, експлоатиран, с теб ще бъде злоупотребено. Със сигурност. Ето няколко съвета за това как да се раздаваме по-умно:

Остави нещата сами да дойдат при теб

Това не значи да стоиш и да чакаш всичко да се случва от само себе си, да ти падне шестицата от тотото и гледай тогава… Напротив:

Бъди добър „рибар”

Човекът е най-добрият рибар на планетата. По-добър е дори от хищниците, които живеят във водата, а за тях риболовът е задължително, всекидневно занимание, свързано с физическото оцеляване. В естествената им среда. Те се упражняват цял живот и пак не могат да достигнат ефективността на човека от сушата. Отделно, човекът изразходва много по-малко енергия и време, извършва много по-малко движения, за да улови далеч по-мащабен улов. Защо? Защото използва въдица. И други помощни инструменти: харпуни, големи рибарски кораби, сложно изплетени мрежи. Използва си главата. Това му е позволило да превърне риболова в хоби, от което вече не му зависи животът. Стратегически мързел. Раздава се умно. Поставя себе си на първото място. Така изхранва цели острови, градове и държави. Да бъдеш добър „рибар” в живота не значи да си угаждаш на мързела, а да не те мързи да мислиш и да се развиваш постоянно. Да учиш непрекъснато. За да знаеш къде да „спуснеш мрежите”, какава „стръв” да заложиш и прочие. Останалото е чакане. Рибарите се занимават предимно и основно с чакане. Но, започне ли да се огъва въдицата, потопи ли се плувката, те мигом излизат от своя ступор, зарязват си дори бирата и мигновено стават активни. „Рибата” няма да скочи сама в торбата, тя ще се бори до край за своето оцеляване. Ще дърпа като за последно. От добрия рибар зависи да знае как точно да я изтощи, кога да отпуска и кога да навива. За да получи своето… Възможностите сами ще дойдат при теб, ако си готов да ги използваш. Ако разполагаш с подходящите инструменти. Ако си хвърлил стръвта.

Диверсифицирай

Пусни много „кукички”, на много различни места, и си отвори едно „Шуменско” след това. Вече можеш спокойно да се облегнеш и да чакаш. Бдителното изчакване няма нищо общо с класическата представа за мързел, то е път към успеха.

Винаги имай план Б

Ако разчиташ само на една професия цял живот, ако си специалист само в една област, ако инвестираш само в един вид активи, какво става, когато настъпи криза в твоята област, когато се срути пазарът на доходоносните ти (до вчера) активи? Преминаваш към план Б, ето какво.

И план В, Г, Д, Е

Дори препоръчвам да действаш непрекъснато по план Б, В, Г, Д и Е. Да имаш много въдици, много опции. И да не спираш да се оглеждаш (докато си отпиваш блажено от биричката) за нови възможности.

Използвай най-добрата „екипировка”

Колкото повече умения притежаваш, колкото повече работиш върху себе си (вместо за другите), върху твоите собствени дарби, задачи, цели, приоритети, колкото повече се развиваш, толкова по-добра ще ти бъде „стръвта”, по-технологична „въдица” ще използваш и по-богат „улов” ще извадиш. После го раздай всичкия на гладните, ако искаш. За теб риболовът отдавна вече не е средство за прехрана, той е само хоби. Ти си един заслужил алтруистичен егоист…

Цени времето си повече от златото

Винаги можеш да обмениш времето си срещу злато, но никога не можеш да сключиш обратната сделка – със злато да купиш повече време, отколкото ти е писано. Времето е изчерпаем, невъзобновяем ресурс, който не бива да се пилее с лека ръка. То е предпоставка за ВСИЧКО в твоя живот. Имай предвид, че за останалите твоето време не струва и пукната пара. То е практически безплатно. Те биха го използвали постоянно, ако им се отдадеше такава възможност. За да съхранят своето. Ролята ти е да го пазиш като зеницата на окото… Това е стратегически мързел. И здравословен егоизъм. Едновременно. Кажи ми, кога ще се раздаваш, кога ще извършваш хуманни дела, кога ще се грижиш за останалите, кога ще помагаш на другите, кога ще ги вдъхновяваш, защитаваш или ще твориш красота, ако си нон-стоп зает с трупането на злато и не ти остава време дори да се наядеш и наспиш като хората?

Учи, за да не работиш

Разбира се, в преносния смисъл. „Учените” хора работят много, но работят предимно с главата си. И възнаграждението им винаги превишава многократно това на хората, които не ги мързи да вдигат тежко, но ги мързи да мислят. Най-тежкото, което „ученият” човек вдига „по работа” е писалката или четката, или диригентската палка. За да сътвори поредния си шедьовър. Или да подпише договор, с който ще изкара заплатата на девет бачкатора за десет години напред. Докато не ги заменят окончателно с роботи. С неговите роботи, например. Под „учене” нямам предвид безработен с шест висши образования по безполезни специалности от безполезен университет. Имам предвид избирателното учене. Разбирането на нещата. Вникването в това как работи светът. И не да го променяш след това в безплодни напъни, а да приемеш, че действа така и да се възползваш от даденостите, тоест, от наученото. В максимална степен. Включително и чрез четенето на такива статии, но най-вече чрез прилагането им…

Тихомир Димитров 

септември 19, 2015

The Games We Play

sgjfgfj

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров 

април 28, 2015

Не можеш да пренесеш тъмнината

zxvbxdng

Причината е, че тя просто не съществува.

Повечето от нас си мислят, че живеем в свят, където има борба на противоположностите: между доброто и злото, между щастието и нещастието, между дявола и Бога, между любовта и страха.

За щастие, всичко това е булшит. Булшит от английски жаргон e кравешки лайна или, по-точно, лайната на бик. Превежда се като „пълни глупости”. Няма битка на противоположностите, защото противоположности не съществуват. Поне едната им половина липсва. Невъзможна е „битка” между нещо, което съществува и нещо, което не съществува.

Нека поясня:

Страхът е липса на любов. Тъмнината е липса на светлина. Нещастието е липса на щастие. То затова се нуждае от частичката „не“. Тъмнината, страхът и нещастието са обратното на светлината, на любовта и на щастието, но не могат да съществуват самостоятелно. Едната половина просто я няма! Тя е възможна само като резултат от липсата на другата половина. Когато се появи светлина, тъмнината автоматично изчезва, но тъмнината не може да се появи в присъствието на светлина. Пробвайте да внесете тъмнина от нощта в стаята си така, както можете да изнесете светлина от стаята си навън – в нощта. Пробвайте да транспортирате тъмнината. Не можете. Не можете, защото тя не съществува.

Трябва да изключите светлината, за да създадете тъмнина. Но не можете да изключите тъмнината, за да създадете светлина. Ин и Ян не са битка на противоположностите, те са само знак, че чашата винаги е наполовина пълна. И никога наполовина празна. Мога да ти прелея част от съдържанието й, дори цялото, но не мога да ти прелея дори милиграм от липсата на съдържание…

Същото е и със знанието. Ние можем да пренасяме знание светкавично, по жицата, както пренасяме светлина. Но не можем да пренасяме не-знание по никакъв начин, защото няма контейнери за незнание – така, както няма и проводници за тъмнина.

Не можеш да пренесеш тъмнината, защото тя не съществува.

Това не значи, че трябва да омаловажаваме злото, страха, незнанието или гадостите в този живот. Значи само, че трябва да стоим по-близо до източниците на техните противоположности, които винаги печелят „битката”, защото са единственото, което съществува. Вакуумът, небитието, те не са точно обратното на материята и на битието, те са липсата на такова. Основната причина да ги виждаме е поради отсъствието на тяхната противоположност, а присъствието й гарантира, че до „битка” дори няма да се стигне, защото нещото не „воюва“ с нищото. Любовта никога не воюва по принцип. Войната е продукт на страха, тя е ясен сигнал за липсата на любов. Помислете върху това.

И стойте по-близо до светлината, по-близо до любовта.

Какво е тъмнината на Космоса, освен сцена, на която да изявят красотата си милиони грандиозни слънца? Наистина, нищо не е скрито от окото!

Нощта настъпва само при отсъствието на една-единствена звезда.

За да разкрие присъствието на трилиони други.

Тихомир Димитров

март 21, 2015

Родени ли сте за велики дела?

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:43 pm
Tags:

sdhsdh

Изт: cricketdiane.wordpress.com

Очаквате ли да преживеете нещо голямо? Убедени ли сте, че появата ви на този свят никак не е случайна? Че сте създадени с епохална, с грандиозна цел, с тайна мисия, която само чака удобния момент, за да ви се разкрие? Че ви предстои бляскаво бъдеще? Че ще бъдете забелязани, оценени, разпознати от останалите, че ще ви благодарят за неверотяния принос към всеобщото благо?

Надявате ли се да спечелите от лотарията? Може би го считате за неизбежно? Нали редовно си пускате фишовете, търкате билетите, въпрос на време е само! Смятате ли, че един ден ще промените света? Ще напишете гениална книга, тя ще се превърне в бестселър, ще направите важно откритие, ще поставите нов световен рекорд, ще изкачите най-високите етажи на славата и на властта, ще изкарвате милиони, дори милиарди, ще се къпете в пари и с тяхна помощ ще променяте всичко (и всички) към по-добро.

Вярвате ли в такива неща?

Ех, само да дойде вашият миг – мигът, в който ще се разкрие картата на звездното ви предназначение – неслучайно му викат „звезден миг”! Тогава всичко ще се нареди, всичко ще си дойде на мястото: край на колебанията, край на разочарованията, на хаоса в настоящия ви живот! Край на ограниченията и на недостига (финансов, душевен, материален, всякакъв). Край на мъките и на страданията! Дори болестите ще ви отбягват. Хората най-после ще разберат кой сте, какво представлявате и на какво сте способни! Най-после ще им се изясни причината за досегашното ви съществуване в сянка – пазили сте се за този момент – Съдбата лично ви е подготвяла за него! А вие никога не сте се съмнявали, че той ще настъпи.

Вярвате ли в такива неща?

Предназначени ли сте за нещо велико, за нещо голямо? Предопределени ли сте да участвате в съдбовни процеси, които ще променят статуквото, ще накарат всички да си замълчат гузно и да повярват в уникалния ви, скрит дори за самите вас, понастоящем, талант? Очаквате ли да дойде времето, когато всички ще видят колко сте били прозорливи, колко ценни, велики, гениални, безупречни и човеколюбиви са били, всъщност, вашите идеи, колко прави сте били в препоръките, които сте давали? Колко чисти са били вашите намерения, колко щедри и незаменими сте като личност? Какъв визионер се е криел зад скромната ви външност!

Вярвате ли в такива неща?

Болшинството от хората на тази планета страдат от подобни самозаблуди.

Причината е проста. Културата, независимо от своя географски произход и характер, заразява мозъците на всички, попаднали в сферата й на влияние, заразява ги още от малки, като им пълни главите с историите на успеха, с примерите от биографиите на великите личности, с подвизите на героите от миналото.

Ако пренебрегнем факта, че повечето от историческите герои са, всъщност, масови убийци, рецидивисти и психопати, то гениалните личности, които са променили света с блясъка на талантливите си умове, те действително съществуват, но проблемът е, че заемат едва 0,0000000000000000000000001% от хората, които са се раждали, раждат се и ще продължават да се раждат на тази земя, а окупират около 100% от съзнанието ни, благодарение на културните модели, които насаждат примери за подражание още в най-ранна детска възраст.

Така всеки начинаещ писател, например, е запознат с биографията на Стивън Кинг. Той вижда себе си „облечен” в неговия успех, смята го за възможен. Всеки начинаещ писател е чел биографиите на поне десет световно известни личности, израстнали в бедност, но превърнали се в автори на бестселъри, издигнали се от калта до нивото на икони. Това кара начинаещият писател да вярва, че техните стъпки към славата и успеха са буквално неизбежни и в неговия собствен живот, че те задължително ще се повторят.

Онова, което начинаещият писател не знае (и никога няма да разбере) е съдбата на милиони други писатели, изгинили в бедност, непознали славата и признанието дори посмъртно, затънали в дългове и заличени от колективната памет на човечеството. За тях не се издават автобиографии, не се снимат филми. Техният пример няма кой знае какъв смисъл, той е ненужен, затова, нека по-добре да се преструваме, че тези хора изобщо не са съществували. Какво като са милиони? Нека се водим от примера на единиците, на големите умове, нека следваме стъпките на великаните! Те са най-забележими! И ние заслужаваме дори повече от тях! Създадени сме за нещо велико! За нещо голямо! Няма как да е по друг начин. Трябва да има някакъв смисъл.

Всеки амбициозен старт-ъп предприемач от ИТ сектора чете биографията на Стив Джобс като Библия, възхищава се от Лари Пейдж и от Сергей Брин, гълта информация за ежедневието на Марк Зукърбърг и на Бил Гейтс, вижда себе си в „техните обувки”, но изключва възможността да се превърне в поредния, н-ти на брой, фалирал предприемач в джунглата на информационните технологии.

Всеки млад офицер вижда в кариерата си един Наполеон Бонапарт, един Александър Велики или вижда себе поне като върховен главнокомандващ на армията. Изключена е възможността да се пенсионира като алкохолик с нисък ранг, заемащ скучен административен пост някъде в провинцията, задължително е поне да умре като герой на бойното поле! Вероятността да се превърне в един от милионите анонимни, обезобразени, вмирисани и вкочанени трупове, които всяка война изхвърля след себе си, не се отнася до него, той е млад офицер и е предназначен за велики дела!

Всеки млад духовник се прекланя пред житията на светците, независимо каква религия изповядва, надява се един ден да се доближи поне мъничко до висотата на тяхното безсмъртие, да сподели поне частичка от вечната им слава, да заприлича на тях, след като, естествено, се е справил с далеч по-тривиалните неща, като победата над злото, прогонването на дявола, триумфът на духа над материята, постигането на просветление или, поне, спасяването на десетки хиляди грешници от Ада.

Младият духовник няма как да се превърне в стар поп, накацан от винаните мушици, вмирисан на кисела пот, с напукани по носа капиляри, с вечно фъфлещ език и със замаян поглед, броящ дните до пенсиониране в някой провинциален храм, където е прекарал целия си живот. Не, той няма да се поддаде на пороците, нито ще мисли похотливо за младите момичета в енорията. Чарът на жените, блясъкът на златото, изкушенията на младостта, те също няма да му повлияят. Такива примери има в книгите, другото е за аутсайдерите! Младият духовник задължително ще посвети живота си на висока, човеколюбива цел, той е предназначен за велики дела!

Всеки начинаещ еколог издига благоденствието на планетата до статуса на лична цел в живота! Чел е биографиите, гледал е филмите за други еколози – мъдри и достойни люде, постигнали толкова много преди него – променили закостенелия начин на мислене в обществата си, съзрели опасността на време. Младият еколог няма да се поддаде на корупцията на компаниите-вредители, не ще го изкушат с щедрите си подкупи, няма да се огъне под натиска им, измунизиран е срещу техниките за шантаж, срещу лобизма и срещу корпоративната пропаганда! Осъзнал се е навреме! Неговата мисия е да спаси земята! Да промени живота на хората! Предназначен е за велики дела!

Всеки начинаещ режисьор или млад актьор е един Стивън Спилбърг или един Чарли Шийн в процес на създаване. Необходимо му е само време, за да се докаже! В крайна сметка, толкова убедителни са историите за успеха на последните двама, толкова реални, добре разпространени, виждаме ги навсякъде, следователно можем да ги повторим. Играенето на треторазрядна роля в провинциален театър срещу заплата от 200 евро на месец не ни влиза в сметките. Много по-вероятно е да получаваме по милион долара за участие във всяка от сериите на „Двама мъже и половина” и да строяваме целия снимачен екип, както го прави чичко Чарли (между две линии, две бутилки с отлежало уиски, две красиви жени и половина). Щом той го може, значи го мога и аз! Въпрос на време е само! Ех, ще видите вие, когато изпъкне световният ми талант. Когато получа признание! Роден съм за велики дела!

А кой амбициозен музикант не е новият Кърт Кобейн, новият Майкъл Джексън, новият Джим Морисън или новият Елвис Пресли? Ин дъ мейкинг? Световната слава, мацките, феновете, наркотиците, алкохола, частните самолети, голите партита в луксозни вили, пътуванията, автографите, гигантските хонорари, всичко това са са само странични ефекти от славата. Вървят заедно с таланта! По този път са минали великите гении преди мен, по този път ще мина и аз! Какво като не съм запознат с биоградфиите на милионите други музиканти, които човечеството, през писаната си история, някак е забравило да спомене? Роден съм за велики дела и понеже съм избрал(а) професията на Елвис Пресли или на Шакриа, то аз задължително съм новият Елвис или новата Шакира.

Примерите са банални, знам. Това е напълно умишлено, тъй като искам да подчертая баналността и масовият характер на тази толкова популярна самозаблуда – че сме родени за велики дела. Вероятността ДА НЕ СМЕ е близка до безкрайност. Тя е толкова голяма, че мозъкът ни предпочита да я отхвърли като невероятна, за да не мисли изобщо за нея. Той е вкопчен в миналото и живее за бъдещето.

Знаете ли къде е цялата драма, всъщност? Не е в това дали ще сте новият Айнщайн или новият Ганди, дали поколенията ще рецитират постулатите ви и ще ги сочат за мъдрост. Драмата е в това дали сте успели да регистрирате всички онези моменти, в които не сте били предназначени за велики дела, дали сте ги ПРЕЖИВЕЛИ?

Защото, животът е именно сбор от такива моменти и, ако го пропилеете в преследване на едно бъдеще, където евентуално чакате да се повторят някакви изключителни моменти от миналото, то вие никога няма да сте живели в настоящето, а това, на практика означава, че вие никога няма да сте живели.

Бих ви препоръчал да започнете да го правите още сега.

Ако сте новият Шекспир, то светът и историята задължително ще го отбележат! Няма да пропуснат този факт. Не можем да защитим истината с думи, можем само да се надяваме, че тя ще застане зад амбиоциозните ни планове и думи с нетърпящия си възражение тон, с купищата си факти-доказателства за това, че сме били прави.

Вероятността това да се случи е нищожна. А вероятността да прекараме целия си живот в очакване на някакво бляскаво бъдеще е колосална. Затова, бъдете добри в това, което правите, стремете се към съвършенство, но не си мислете, че ще откриете нещо в постигането, на кавкото и да било, особено в бъдеще време.

Щастието е възможно единствено във вечното и постоянно СЕГА, което непрекъснато пренебрегваме, за да превръщаме спомени от миналото в мечти за бъдещето… Тази лудост не подминава и мен. Улавям се, че непрекъснато го правя.

Но знаете ли колко по-лесно ми е да пиша сега, след като знам, че има ОГРОМНА ВЕРОЯТНОСТ да не съм новият Томас Ман, новият Стивън Кинг или новият Паулу Куельо? Няма я тежестта на очакванията. Паднало е бремето на отговорността. Ето, сега пиша третия си роман, но не знам дали 200 човека или 200 милиона души ще го прочетат. Не съм сигурен дали някога ще отпечатат катинара ми върху банкнота – отворете си портфейла, повечето банкноти са портрети на мъртви писатели – не знам също дали с парите от хонорара, ако изобщо изкарам някога такъв, ще си платя наема или ще си купя собствена къща. Тези вероятности нямат и не могат да имат значение за удоволствието, което изпитвам в момента с поставянето на всяка нова сричка върху белия лист.

Идиотско е да се сравнявам с творилите преди мен. Също толкова идиотско би било да се състезавам с онези, които ще творят след мен. Сред двете категории има (и ще има) много по-добри писатели от мен. Дреме ми на перото за тях. Не искам нечий чужд живот, искам си моя! Ето ви здраволосвен егоизъм.

Ако си позволим да погледнем нещата в перспектива, все пак, то да – важно е да отчетем значимостта на предстоящите събития – земята е забременяла с пролет сега. В последния месец e. Раждането на пролетта е най-значимото нещо, което може да се очаква.

Тихомир Димитров 

февруари 24, 2015

Рекламната аудитория не ни е баджанак. Стига сме й говорили на „ти“!

zdfbdfb

Изт: smallfuel.com

Първо, граматически неправилно е, тоест – неграмотно. Надяваме се, че рекламната ни АУДИТОРИЯ се състои от повече от един човек, нали така? Ето защо, грамотно би било да се обръщаме към нея във второ лице, множествено число, а именно – „вие“.

Второ, вече не е хип, нито е куул, нито е тренди, не е новаторско, стана демоде. Превърна се в болезнено и банално клише. Да назидаваш аудиторията си в първо лице, единствено число, с онзи повелителен тон, който се стреми уж да я подтикне към някакви действия (изяж, изплюй, сдъвчи, изтрий, изпрати, купи) беше модерно само във времената (и между страниците) на списание „Егоист“, тоест – остана си някъде в деветдесетте. На миналия век. Да не казвам столетие и хилядолетие…

Трето, издава липса на уважение. Дори да приемем, че маркетологът се стреми да „скъси дистанцията“ с потенциалния клиент, който в презентацията изглежда като един-единствен човек, с определени потребителски навици и характерни черти, ние не го познаваме този човек, не си пием ракийката заедно и не сме първи приятели, за да му говорим на „ти“. И да му заповядваме. Уважителното обръщение към непознат, дори в единствено число, пак е „Вие“. Пише се с главна буква. Липсата на уважение към хора, от които ни зависи бизнесът, е голям проблем.

Четвърто, така изключваме основните купувачи или, хайде да се изразя професионално, пренебрегваме тези, които взимат основните решения за покупка, а те, в повечето случаи, са жени, дори когато рекламираме мъжки часовници, вратовръзки и бира – да не говорим за детските стоки, за козметиката, за хранителните продукти и за ежедневните стоки от бита. Жените стават все по-самостоятелни финансово, взимат собствени решения за покупка и изискват повече уважение, като купувачи, а уважението изключва обръщението към непознати дами на „ти“. Обърнете внимание на повечето реклами в интернет и в масмедиите – те не само, че говорят на аудиторията си на „ти“, но и се обръщат към нея в мъжки род: „Гладен ли си? Недоволен ли си?“ Ами, ако Тя е добре нахранена и доволна? Какво правим тогава?

Пето, издава ранни признаци на шизофрения. Защо, когато ни влязат в магазина, винаги и задължително се обръщаме към клиентите си на „Вие“, а когато ги облъчваме с рекламни съобщения по масмедиите и в интернет им говорим на „ти“?

Шесто, стадно е, а нали уж се сремяхме към отличителност? Отличително е да се държиш по начин, различен от стадото. Неграмотното, профанско обръщение на „ти“ беше отличително, когато всички знаеха що-годе граматиката и все още се изразяваха правилно. Сега, в годините на KLETA MAJKA BALGARIQ, отличителното е да си грамотен.

Седмо, дразнещо е! Лично мен, като потребител, направо ме вбесява! Особено много ми лази по нервите заповедният тон. Всъщност, не знам кое повече ме дразни – фактът, че непознати хора, които ми искат пари, се обръщат към мен на „ти“ или фактът, че ми заповядват какво трябва да направя, за да ги получат.

Осмо, забравете за клишето, че „няма лоша реклама“. Всъщност, 90% от рекламното съдържание е долнопробен пийс ъф шит. Точно това е причината винаги, когато имат възможност, потребителите да го избягват. Слагат си ад-блокери на браузърите. Или просто сменят канала. А ние си плащаме, за да им досаждаме… После включваме рекламата в цената на стоките и услугите, които се надяваме да купят от нас. Третираме клиентите си като стадо и се чудим защо нещата на българския рекламен пазар били толкова зле. Може би първо трябва да започнем от себе си. И от най-важното, което, парадоксално, в случая е най-евтиното, а именно – съдържанието. Ако демотивираният криейтив екип иска да е навсякъде другаде, но не и в офиса, защото получава афганистански заплати, понеже, нали, сега е криза, пък и е удобно да се възползваш от конюнктурата и да се надяваш, че срещу жълти стотинки ще получиш качествено рекламно съдържание от някакви отчаяни, но талантливи хора, хехе, то дори милиарди да излееш в медия байинг, рекламата ти пак ще излежда (и ще звучи) като хюдж, смокин’ пайл ъф шит.

И девето, за малко щях да забравя: тьи може да знаеш английски, но за българската тьи аудитория това съвсем не е задължително! Използването на чуждици в текста е напълно умишлено…

Десето, рекламната индустрия, въобще, като такава, е привнесена от САЩ, където, поради ограничения в английския език, практически няма разлика, поне устно, дали ще ти говорят на „you“ в множествено число или ще ти говорят на „you“ в единствено число . Има разлика само при уважителното обръщение на „Вие“ (пише се с главна буква – „You“), но то няма как да се изрази устно. Рекламата не сме я измислили ние, не сме я създали у нас. Тук преди време копирахме съветската пропаганда, когато тя беше единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива беше да сме съветски сателит, сега копираме американската реклама, като единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива е да сме американски сателит. „Ти“-то, обаче, е авторска интерпретация. В езика на Големия брат няма как да говориш на аудиторията си на „ти“. Трябва да си местен селянин, за да го считаш за нормално. Смятам папагалите, които прибавят селския си манталитет към копи-пейст решенията за смешни.

Тихомир Димитров

Следваща страница »