Писателският блог на Тишо

октомври 8, 2017

Добър слуга, но лош господар

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 3:50 pm
Tags: , , , , , ,

Изт: ASL THAT @ Youtube 

Кинти. Кеш. Пари. Money. Деньги. Онова, за което казват, че е добър слуга, но лош господар.

Нещото, по което всички обезумяват. От което всички се интересуват. Колкото и да се преструват…

Нещото, заради което мразим бедните, завиждаме на богатите, страхуваме се от немотията, копнеем по разгулния живот, пълен с охолство, питаме се дали щастието е разменимо срещу това нещо, а защо не и любовта, здравето, безсмъртието, знанието, цялата власт на света?

Ще ви докажа каква е истинската природа на парите: Те са просто нещо полезно.

Нито повече, нито по-малко. Useful shit, на американски жаргон. Полезни са като съдомиялната, пералната машина, кафеварката и бойлера.

Защо никой не откача по съдомиялната, пералнята, бойлера, кафеварката или ютията си?

Нима те не са в състояние да направят човека щастлив?

Къпаните, изгладени, избръснати, епилирани, задоволили никотиновия си и кофеинов глад хора дали са по-щастливи от останалите?

Не, защото има и друг глад – стомашният. За задоволяването му влизат в употреба други полезни неща като фурната и хладилника.

За чистотата у дома много помага прахосмукачката, а пасаторът е направо незаменим при домашните витаминозни шейкове.

Дори най-скромното домакинство в най-богатата част на света (където живееш и ти, скъпи читателю) има толкова много кухненски роботи, толкова много интелигентни уреди, толкова много полезни неща, които правят живота му по-лесен, че на подобен комфорт са се радвали владетелите на Древен Рим от Палатинския хълм, които са можели да си позволят няколко стотин роби, ангажирани само в домакинството. Или египетските фараони. Или царете на Вавилон. Без да броим електричеството, нета, компютрите и смартфоните… Без да броим нефта и залежите от природен газ.

Без да броим колите, самолетите, спътниците и орбиталния телескоп „Хъбъл“.

Имаме толкова много полезни неща!

И само едно от тях са парите. Защо тогава откачаме на тема кинти постоянно? Защо забиваме на този въпрос? Защо най-големите ни мечти, страхове, надежди и копнежи са свързани с парите? Тъй като те са „универсално средство за размяна“, биха казали някои. Тоест, могат да се разменят срещу всички останали блага от изброения по-горе списък…

Но дали това наистина е така? В смисъл, полезни са уредите, посочени по-горе, но дали са блага?

От гледна точка на Икономикса със сигурност, от гледна точка на Живота, обаче, не са.

Истинското благо, по смисъла на житейската мъдрост, е незаменимо, невъзстановимо и БЕЗПЛАТНО.

Онагледявам с примери моментално:

Здравето е безплатно, болничното лечение, операциите, лекарствата, протезите, спринцовките и медицинското обслужване струват пари.

Свободата е безплатна, затворите, охранителните камери, СОТ-ът, системите за видеонаблюдение, надзирателите и решетките струват пари.

Животът е безплатен, екзекуциите, погребенията, опелата, траурните процесии и надгробните паметници струват пари.

Любовта е безплатна, разводите, адвокатите, нотариусите и подялбата на имущество струват пари.

Да продължавам ли?

Ето защо казват, че парите са добър слуга и лош господар.

Всичко зависи от коя страна на неравенството ще поставиш себе си.

А това зависи от твоя личен избор! Ще бъдеш повече от един портефйл или той ще те притежава? Ще излизаш с този човек заради общите ви интереси или той/тя ще излиза с банковата ти сметка? Ще му служиш или ще го управляваш? Не човека, а that useful shit?

М?

Решението си е изцяло твое, приятелю!

Благото да избираш и всички останали БЛАГА – също.

Говоря за истинските блага.

Научи се да ги различаваш…

Тихомир Димитров 

 

Advertisements

октомври 4, 2017

Мисля, че и двамата заслужаваме по една кралица до себе си!

Така рече веднъж изтъкнатият артист Мартин Радилов, докато чоплихме семки в парка.

Твърдението му тогава ми се стори абсурдно.

После си дадох сметка, че ако ще му дърпаш юздите на тоя живот, ако ще го управляваш, значи нямаш намерение да се влачиш по нанадолнището и да събираш утайка в страни от интересните течения. Значи нямаш намерение само да царуваш, нo и да властваш. Над себе си. Съвсем естествено е до теб да се нареди жена с подходящия „чар“.

Изобщо не очаквайте да коментирам моите или чуждите „съпруги“, въпреки че гражданският брак в това прераждане е тема табу за мен. Като ипотеката със сто процента финансиране. Има лоши, има и добри кредити. Едните те правят беден, другите – богат.

И това не е проблем, защото хората, които настояваха да сключа граждански брак, отдавна вече са разведени…

Царство не се гради с документи във формат А4. Богатство – също. Царството и същинското богатство (не онова, което идва и си отива) изискват вяра и абсолютна лоялност. На първо място към себе си. В онзи ден, върху напечената от слънцето пейка, докато довършвахме пакетчето семки и допивахме топлата бира, ние решихме да сме Крале.

Просто ей така!

Не се нуждаехме от вашето одобрение за целта. Не питахме родителите дали са съгласни. Имахме приятелки, но те бяха Пепеляшки. На Пепеляшка мечтата ѝ е, в най-добрия случай, да пасне пантофката. За да отиде на кастинг. И да стане принцеса. За тронове тя дори не мечтае. И не само. Тя не ги разбира. Тронът е власт. Властта изисква характер. Така върху рунтавите ни глави в онзи парк се появиха невидимите корони. Поискахме от Небитието жени с характер.

После животът ни завъртя, минахме по различни пътеки и се надявам той да е открил своята „кралица“. Проблемът с невидимите корони върху красивите глави на дамите от „обикновено потекло“ е, че последните отдавна са забравили значението на думата „Не“.

И стойността на изгубеното царство. Накратко, забравили са значението на думата ЛОЯЛНОСТ.

Кралете не си падат по отказа. Те си падат по жени с царствен характер.

А той е като крилата на пеперудата, скъпи момичета, не трябва да се пипа с мръсни ръце.

Не трябва да се пипа въобще!

Тихомир Димитров 

септември 4, 2017

Виждаме само върха на айсберга и само главичката не се брои…

Изт: Salesforlife

Някога ядосвали ли сте човек, който има собствена армия?

И аз не бих желал да ми се случва. Затова не завиждам на милиардери.

Може да харесвам с 500 години по-младите им жени или тревясалите им имения, обаче дали ми се забърква с хора, които имат собствено разузнаване, собствени тайни служби и собствени специални части/снайперисти?

Едва ли!

Ако харесваме лайфстайла на свръх-богатите, ще трябва да харесваме и могъщите им врагове…

Виждаме само върха на айсберга.

Искаме „само главичката” да вкараме, ама не става.

Главата на камилата, като влезе веднъж в палатката, ще разруши стана.

Харесваме ламборджинито на някого, но не искаме да му плащаме лизинга.

Харесваме нечия работа, но не искаме нейните отговорности, искаме само нейната заплата.

Харесваме нечия популярност, но не искаме да сме клоуните в квартала, искаме само катаджиите да не ни глобяват.

Харесваме нечий бизнес, но не искаме да се занимаваме с данъчни, с конкуренти, с мутри, с изнудвачи, с ДДС декларации, с бюрокрация…

Харесваме нечий талант, но не искаме да си изгубим детството…

Харесваме нечий имот, но не искаме дори да знаем за месечната му вноска.

Харесваме коне, но дори не желаем да разберем за седмичната им издръжка.

Харесваме бездомни котенца и кученца, но не бихме ги подслонили у дома, не бихме дали 300 лева от собствените си спестявания, по-скоро бихме организирали поредната фейсбук „кампания”.

Харесваме бездомните старци, но още повече харесваме мисълта, че им „помагаме”. Едва ли бихме ги подслонили у дома. Все пак миришат. Пък и е неудобно. Какво ще кажат тъщата / майката / дъщерята / зетят / тъстът / децата ?

Какво ще кажат хората?

Харесваме някой филм, но предпочитаме да си го изтеглим безплатно.

Харесваме нечия дъщеря, но НЕ бихме искали да се сродяваме с нейния баща.

Харесваме нечий син, но не желаем да се харесваме на майка му.

Харесваме природата, но не бихме легнали под багера.

Има толкова много неща, които харесваме, обаче не ни стиска.

Само главичката не се брои.

Трябва да си заложиш и „топките”.

Не всички се раждат с топки, затова ВСИЧКИ се раждат с Душа.

Ако ТОЛКОВА много искаш да притежаваш нещо, което не ти принадлежи, трябва да си заложиш душата, майко, Цялата. И ще го получиш. Заедно със страничните ефекти. Главата на камилата ще бъде в твоята палатка.

Оправяй се.

Тихомир Димитров 

август 13, 2017

Празнината, майко, черната…

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 8:34 pm
Tags: , ,

Всички ние сме торнадо, амосферно явление, вихър с различна форма, временна и претенциозна, но винаги гравитираме около една и съща константа – Празнината, която прави „геврка” възможен – Липсата, около която се въртят Наличностите или просто Нищото, което поражда Нещата в своята Основа. След нас остават само спомени, падащи листа (много рядко автомобили) и всички, абсолютно всички, действия в живота ни са задвижени от мотивацията да я запълним тази Празнина, около която ни е завъртяла лудостта на живота. Често успяваме да хвърлим нещо в бездънната и паст, само за да видим, че тя (Празнината) се е пренесла другаде, съвсем непокътната. Със скоростта на мисълта.

Вземете чисто човешките истории:

Момче харесва момиче. Тя е Празнината, която трябва да се запълни. У него. Само веднъж да успее, момчето осъзнава незабавната потребност да запълва нова Празнина – била тя дълбочината на нейната утроба или копнежа по друга, по-млада, какво значение има? Нали е „постигнал” целта си? Само в приказките героите заживяват щастливо евър-афтър… В реалния живот се пропиват, пребиват се като хора (животните не са способни на излишна жестокост) или направо се избиват физически, но Празнината си остава…

Вземете всички сфери от живота:

Мечтаната вчера професия днес е ужасяваща рутина.

Желаната вчера сума днес е нищожна шепа копейки.

Възлюбеният вчера Пророк днес виси на кръста…

И така нататък. И така нататък…

Разберете, че Празнината стои в основата на ВСИЧКО. Без нея нямаше да има пророци, мечти, желания, бедност и богатство, разврат и целомъдрие, нямаше да го има цялото разнообразие на човешкото преживяване. Искате разнообразието, но не желаете Празнината?

Е, няма как да стане!

Именно тя, Празнината, майко, черната, гарантира нашето съществуване!

Около Нея се върти всичко.

Има начин да съхраните психиката си здрава и той е да се научите да приемате Празнината. Да я боготворите дори! Защото Празнината идва от Бога. Грешно се изразих. Бог е Празнина – Празнина, която вие „запълвате” със своите желания, нагласи, действия, мечти и предпочитания. Бог е добър, защото ни позволява това. Защото ни позволява ВСИЧКО ТОВА. Само не очаквайте някога тя, Празнината, да се оригне и да каже:

„Достатъчно!”

Това няма да стане дори в деня на смъртния ви одър. Ще си заминете от тук с чувството за Празнина. За нещо непостигнато. За нещо недоизживяно…

Боготворете Празнината!

Кратък синтактичен анализ:

Бого-Творете Празнината.

Творете като Бога, за Бога!

Или идете по дяволите!

Запълвайте я с каквото намерите за добре, но никога не очаквайте Тя да изчезне. Дори най-богатитят българин се чувства като просяк пред американските милиардери, а те се чувстват разведени. Или болни. Има ли значение?

Празнината е като сянката, тя е по-бърза от вас и колкото повече обем в пространството заемате, толкова по-голяма ще бъде Празнината, която Ви следва навсякъде. Която трябва да запълвате.

Откажете се от това. Не от Празнината. Откажете се от идеята да я пълните с „неща”: имоти, марихуана, хероин, заплати, кюлчета, коли, власт, пари, мъже, оръжия, жени… Приемете Празнината като основата на Вашето съществуване. Едва тогава ще можете да заговорите в първо лице, множествено число:

Ние.

Ние приехме Празнината.

Ние сме Празнината.

Защо мислите, че дервишите се въртят? Около КАКВО се въртят?

Защо мислите, че будистите съветват да пренебрегваме всичките си желания?

Откъде мислите, че произлиза „Бездната” в Стария завет?

Защо мислите, че Учителят, Лечителят, увисва на кръста?

Вашите постижения могат ли да се сравняват с тези на Моисей, Буда, Исус, Мохамед?

Могат, разбира се! Стига да не забравяте за Празнината!

Празнината, майко, черната!

Липсата, около която се въртят Наличностите или просто Нищото, което прави всички Неща възможни…

Но винаги промелниви, винаги недостатъчни…

Бого-Творете Празнината!

Тихомир Димитров 

май 18, 2017

Божественият деспотизъм и свободата на избора

Изт: Save-Send-Delete

„No God has ever controlled man. Divine despotism is a fantasy…“
(Julius Evola)

„Никакъв Бог никога не е контролирал човека. Божественият деспотизъм е фантазия…“, пише Юлиус Евола в „Язди тигъра – наръчник за оцеляване на аристократите по душа“. Именно негов е терминът „божествен деспотизъм“. Трябва да си признаем, че е брилянтен.

Става дума за онова божество, което в повечето организирани религии забавя, но не забравя, всичко вижда, всичко помни и всичко си записва, държи всяка човешка мисъл, всяко човешко дело и всяко човешко намерение под отчетност и контрол, приравнява ги към строга система от наказания и поощрения, които нямат времеви или пространствен предел. Ако същесъвуват две съвършени думи, в които може да се побере маниакалната склонност на едно такова „съвършено същество“ към контрол, то те със сигурност биха били „божествен деспотизъм“. Но има една още по-съвършена дума и тя е „страхопочитание“. Страх плюс почитание. Страх и респект, гарантиращи подчинение. Как звучи само!

Звучи като претенциите на феодален владетел, който не е много убеден в своето право.

Съвършеното същество е имунизирано срещу несъвършенства. То затова е съвършено. Не, всъщност, То е Съвършенството. Без прилагателни. Всички Негови атрибути са съвършени… А кой е главният атрибут на Бога? Несъмнено това е Любовта. „Бог е Любов“. Чували сме го много пъти.

Най-съвършената любов, която познаваме от опит, е майчинската – всеотдайна, жертвоготовна – знаете на какво е способна една Майка.

Но дали тя е съвършена? Категорично НЕ!

Първо, защото е егоистична! Майките обичат своите собствени деца повече от останалите, обичат ги дори повече от себе си, в това няма съмнение, но любовта им, бидейки безгранична и себе-отрицателна, всъщност се ограничава само до „моето собствено“, тоест до Аз-а.

Второ, защото е човешка. Човешката любов не може да бъде съвършена. Тя винаги е лимитирана. От опита. От обстоятелствата. От епохата. От характера. От законите. От традицииите. От знанията. От културата. От милиардите обусловености, които определят Аз-а. Човекът е способен на много неща. Способен е маймуна и куче да изпрати в Космоса, да построи колония на Марс, но не е способен да обича безусловно…

Ами бащината любов? Нима тя не е егоцентрична? Нима не е амбициозна? Взискателна? Строга? Нима не е свързана с утвърждаването на Аз-а?

За разлика от нея, Божествената Любов е съвършена. Такава опитност ние рядко изпитваме в лимитираното си земно съществувание. Но именно Тя кара света да се върти и атомите да прилепват един към друг. Всъщност, именно Тя е причината атомите да съществуват въобще…

Елементарният логичен синтез води до заключението, че Божествената Любов и божественият деспотизъм са абсолютно несъвместими.

Но ЗАЩО съществуват тогава?

Има ЛОГИЧЕН отговор и на този въпрос. Даже два:

Първо, защото подкрепят йерархията. Силните на деня се нуждаят от „божествено оправдание“ за своето неравностойно положение.

Второ, защото дресират животното у човека. Кажи на примитивния за „Божествената Любов“ и той ще си помисли, че всичко му е позволено…

Всъщност, на него действително всичко му е позволено, но той не може да избяга от законите на физиката – както не могат да избягат и планетите, и химичните елементи, и техните атоми. „Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие“. Да обясняваш на примитивния, че МОЖЕ да изнасили сестра си, но утре ще бъде на мястото на сестрата, която е изнасилвана, е безпочвено занимание.

Затова по-добре го научи на йерархия и на страхо-почитание.

Тихомир Димитров

май 11, 2017

Класата на излишните

Изт: theodysseyonline.com

Старите учебници го обясняват така: има технологично преструктуриране в бизнеса, това е структурна безработица, спокойно, достатъчно е само да се преквалифицират тези хора и веднага ще си намерят място в икономиката, просто им липсва образование…

А сега си представете, че сте шофьор. Или ватман. Или машинист. Или пилот. Или капитан. Или, защо не, космонавт!

И от утре колите, трамваите, самолетите, автобусите, корабите, влаковете, че дори и космическите полети, започнат да се управляват сами.

Ще се разкрият 500 нови места в ай ти сектора и 900 милиона души ще останат на улицата: шофьори, пилоти, космонавти, куриери, капитани, ватмани, машинисти, подводничари, плюс целия им обслужващ персонал, заедно с повечето клъстърни дейности и безбройните подотрасли, свързани с тяхното обучение. И това само в транспортния сектор!

А сега си представете, че процесът обхване всички сектори, даже отбраната…

Вместо синът ви да се върне с дупка от куршум в рамото, с медал за храброст и с доживотна пенсия, на негово място ще се върне повреден робот. Роботът ще бъде ремонтиран от други роботи, естествено, но синът ви ще си остане все така безработен. Схващате логиката.

Няма професия, която да остане незасегната.

Днес имаме седем милиарда души на Земята. След три десетилетия ще имаме над десет милиарда. Повечето от тях ще са безработни, тоест излишни. Не „структурно“, а перманентно излишни. Но всичките тези хора ще искат да ядат. Всеки ден. И не само това: ще искат маркови дрехи, 8G интернет, 9D кино, самолетни пътувания, екскурзии в орбита, автономни автомобили, да градят кариера.

Как я мислите тази работа?

Дали половината богатство на света ще бъде в ръцете на един процент от неговото население не е толкова важно. По-важното е за какво този един процент ще я използва тази половина. Ако я използва за егоистични, а не за общочовешки цели, Човечеството няма да му прости.

Егоизмът е непростим грях, защото сме свикнали излишния винаги да го виждаме в другия. И никога в нас.

Случвало се е много пъти преди. Вземете Френската революция. Вземете Съветската революция. Случвало се е и през Втората световна война, но тогава поне хората бяха нужни: да карат трамваите, да пускат бомбите, да зареждат оръдията, да бутат количките в мините…

Какво ще правим, когато станат десет пъти повече и имаме десет пъти по-малка нужда от тях?

Ще разкрием две нови места в ай ти сектора ли?

Сложни проблеми!

Ако единият процент не нахрани 99-те процента, не ги облече, излекува, образова и не им осигури достоен (тоест поне търпим) начин на живот, онези няма да ядат пасти, а ще му изядат главата. Другият вариант е „поход срещу мнозинството“ с цел систематично изтребление и контрол върху раждаемостта до момент, в който няма да има кой да ти носи бърканите яйца в леглото, освен хакнат от съпротивата робот с много остри прибори за сервиране. Ето защо не трябва да четете пост-апокалиптични романи.

Тихомир Димитров 

май 8, 2017

Къде, по дяволите, е прогресът?

Изт: Geographyalltheway

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

С изключение на факта, че сега всеки притежава „камера за обратно виждане“, с която може да запечата срамните си части и да ги изпраща на незпознати в мрежата, всичко останало си е по старому. Ще се съгласите с мен, че дик/титс селфито за 38 години е твърде ритардед, като постижение, не мислите ли? Да, събирам няколко изчислителни центъра в джоба на дънките си, но какво от това? Продължавам да нося дънки! Нека разгледаме нещата глобално:

Космически пътувания:

Според научната фантастика от 70-те вече трябваше да сме колононизирали Слънчевата система, Галактиката, Вселената и няколко паралелни измерения.

Истината е, че откакто военните бюджети за Студената война свършиха, спряхме да „колонизираме“ дори Луната…

Градове:

Трябваше да живеем в чудесни градове, разположени над планети, сред океани и в астероидни пояси.

Истината е, че продължаваме да живеем в същите пренаселени и отчаяни урбанистични клоаки, които освен с това, че са по-грозни, се различават от 70-те единствено по това, че сега старите тухли, хоросанът, мухълът, хлебарките и плъховете между тях струват 400 пъти повече…

Железопътен транспорт:

Влаковете трябваше да хвърчат из вакуумни тръби на магнитна левитация. От континент А до континент Б трябваше да отнема максимум половин час…

Истината е, че продължаваме да се влачим по железопътни траверси, поставени върху чакъл, както са го правили каубоите през 19-ти век. Има твърде малко изключения (Шинкансен, Маглев, Евростар и ТеЖеВе), които са в състояние да поддържат средна скорост по-висока от тази на парните локомотиви от онази далечна епоха…

Въздушен транспорт:

Самолетите трябваше да се оттласкват от най-високите нива на стратосферата и да прескачат цели океани за времето на една цигара.

Истината е, че сега пушенето в салона и в тоалетните е забранено, защото навсякъде има камери. Скоростта си остава същата от 1978-ма. Тяхнологията си остава същата. Има голяма вероятност ти и пра-дядо ти да сте летяли с един и същ самолет.

Воден транспорт:

Трябваше да пресичаме океаните, прелитайки върху кораби, които докосват водата само с микрони от своите корпуси, колкото да не изгубят равнината…

Истината е, че „Титаник“ се е превърнал в още по-дълбоко газещо оф-шорно казино на 15 етажа, което потъва заради същите (и дори по-тривиални) причини.

Коли:

Трябваше да хвърляме белот с жената и децата, да бием синовете си на сентасе, да пием мастика с приятели, да четем книга или да гледаме холограмен филм, докато се прибираме у дома с автопилота.

Истината е, че продължаваме да се оглеждаме като бухали по кръстовищата за пътни полицаи в полунощ, за светещи табели, за дупки в настилката и за всички онези неудобства, за които са се оглеждали шофьорите през 1978-ма година. Единствената разлика е, че тогава те са плащали за горивото си с джобни…

Хранене у дома:

Трябваше да живеем в свръх-интелигентни жилища, които се ориентират само по ретината от какви точно витамини се нуждаеш, за да може домашният ти компютър да ги поръча, сготви и сервира, докато си събуваш обувките в коридора.

Истината е, че продължаваме да ядем джънк фууд, както през 1978-ма, защото нямаме време да си сготвим сами, както тогава. Продължаваме да си го носим самостоятелно у дома, точно както тогава. Или да си го поръчваме по телефона (както тогава). Има само известни спорове дали качеството на джънк-фууда е същото като тогава…

Хранене в ресторант:

Сервитьорът трябваше да е поне трето ниво андроид с изкуствен интелект, който отгатва предпочитанията на гостите по лицевите им изражения.

Истината е, че сервитьорът продължава да е квартален дришльо, който произвежда водката в мазето на дядо си.

Жилища:

Трябваше да живеем в ебахти функционалните, супер изчанчени и мега адаптивни спрямо живота в 21-ви век жилища.

Вместо това живеем в апартаментите на бабите си, защото са близо до центъра, и ги наричаме „винтидж“.

Работа:

Работенето трябваше да е само по желание. Единствено компютърните архитекти и квантовите инженери трябваше да са заети през 2017-та.

Истината е, че ако изтървеш оперативката за втори път този месец, значи си аут. Нищо, че продаваш резервни части за автомобили от 1978-ма!

Секс:

Трябваше да се съвкупляваме с ефирни същества от десетото измерение, или с любимата си на друг континент, докато релаксираме сред триизмери рибки, носещи се из лукса на футиристичния ни апартамемт.

Вместо това, продължаваме да се нуждаем от мокри кърпички и от салфетки, ако го раздаваме selfie-ерген, от одобрението на съмнителен квартален тип, ако предпочитаме чуждото вмешателство, или от липсата на главоболие у партньора, ако сме избрали „пътя“ на семейните хора от 1978-ма година.

Какво, изобщо, се е променило?

Само не ми казвайте фейсбук, туитър и инстаграм, за да не ви тегля една футуристична майна!

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

Тихомир Димитров

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

август 19, 2016

Сравнението винаги носи страдание

abasdbasfb

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

Следваща страница »