Силата на отрицанието

Преди време мразеният, хвален, отричан и обичан от толкова много хора МК беше разказал в «Егоист» една много поучителна история за кокошката, която паднала в селския кенеф. Колкото повече шавала с крила, толкова повече затъвала.

Харесвам този пример, защото е емблематичен. Затънеш ли в блатото, няма смисъл да риташ. Ако запазиш спокойствие и си достатъчно търпелив, една ръка в гумена ръкавица ще бръкне, ще те извади, ще те измие с маркуча и ще те сготви на супа. Поуката? Ами избягвай блатата. Стой далеч от селския кенеф.

Отрицанието не помага. Понякога съпротивата е безсмислена. Отрицанието засилва това, срещу което се бориш. Анти-венните протести увеличават войната, анти-терористичните действия създават чудесни оправадния (и условия) за терористите, обидата води до бида, плесницата до плесница по другата буза…мога да продължавам вечно. Изводът: злото никога не пътува само. Misery likes company. И каква по-добра компания за една негативна мисъл от отрицанието?

Отрицанието има голяма сила. Точно това е причината да го избягваш на всяка цена. Виждаш ли колко е лесно да станеш жертва на отрицанието? «Да го избягваш». Нищо не можеш да избегнеш. Ако бягаш от нещо, то ще те настигне и ще те захапе отзад. Какво правиш, когато ти налети озлобен помияр? Не хукваш да бягаш, нали? Има два варианта: или му вкарваш ботуш в широко отворената паст или помиярът ти разваля деня и те изпраща в болницата на инжекции.

Силата на отрицанието е толкова голяма, че може да убива и да променя действителността, но резултатите от нея винаги са едни и същи – отрицателни. Ако си истински „джедай“, ще смениш отрицанието с положителна нагласа.

Да си представим, че не харесваш тъпи жени. Непрекъснато повтаряш «мразя тъпи жени» и знаеш ли какво получаваш? Само тъпи жени, ето какво. Та ти говориш за тях, мислиш за тях, създаваш ги непрекъснато и не бива да се учудваш, че светлината на ума ти привлича зомбитата, нали? Защо не пробваш с «обичам интелигентни жени»?

Хората, на които мотото им е «мразя тъпаци» обикновено са заобиколени точно от такива. И колкото повече се оплакват, толкова по-зле става. Още повече глупаци им се натрисат на главата. «Обичам да работя с интелигентни хора» звучи доста по-добре от «Мразя тъпаци да ми се бъркат в работата».

Сещаш ли се какво става, ако си един (една) от вечните мрънкачи на тема: «жените са кучки» / «мъжете са свине»? Не ти трябва въображение да си представиш колко празен ще бъде личният ти живот с такива нагласи – та ти го виждаш пред очите си. Живееш в кочината, която сам(а) си си създал(а). И ако мъжете (жените) се отнасят зле с теб, за това не е виновен някой друг, а ти. Съдбата не се опитва да ти дава някакви специални знаци и сигнали. Някакъв урок. Ти просто си приел(а) за даденост, че «жените са кучки» / «мъжете са свине», повярвал(а) си в това и те действително се превръщат в такива за теб.

Страхувам се позитивизмът, който проповядвам напоследък, да не ти дойде малко в повече, затова ще те успокоя: няма нужда да вярваш в положителните фрази, с които заменяш отрицанието. Просто не спирай да ги повтаряш. Подреди всички отрицания, които ти се въртят в главата, които са типични за теб, в един списък – нареди ги като осъдени на разстрел и бъди техният наказателен отряд. Замени ги с напълно противоположните им, положителни нагласи. Смени «Мразя лъжата, лицемерието и предателството» с «обичам истината, искреността и лоялността». Направи го, колкото и тъпо да ти се струва в момента.

И, моля те, не се опитвай да мислиш положително. От «положителното мислене» няма никаква полза. То е само една маска – повърхността, под която се крие океaн от страхове, отчаяние, гняв и песимизъм. Можеш да се усмихваш денем, а вечер да сънуваш кошмари. Това е защото в океана живее истинското ти Аз. То е едно доста тъпо копеле, което обаче има абсолютна власт върху живота ти. Един глупав тиранин. И не вярва в нищо, докато не му го повториш сто пъти. «Когато една лъжа се повтори сто пъти, става истина».

И понеже вътрешното ти Аз действително е тъпо парче, то ще тръгне да изпълнява всички убеждения, които му пробутваш, стига да си достатъчно настоятелен. Прояви упоритост, не се насилвай да мислиш положително, а само повтаряй – пиши си новите убеждения по сто пъти на хартия, ако трябва. Все едно зубриш думички на чужд език. Накарай ги да се отпечатат дълбоко в матрицата на подсъзнанието ти. Тя, подобно на Темида, е сляпа, но има силата да променя съдби.

Не отричай отрицанието. Замести го с положителни убеждения.

Тихомир Димитров

Великото СЕГА

„Мисля“ значи: „съществувам“ 🙂

Химичката в училище обичаше да повтаря: «Всичко е химия». И колко беше права само! Тръгни да се разхождаш по улицата. Ще видиш най-различни хора: щастливи, нещастни, влюбени, отчаяни, самотни, весели и тъжни. Всички тези хора са колби, пълни с 97% течност, в която непрекъснато протичат химически реакции.

Природата е доста справедлива. Тя е създала човека напълно неутрален към околната среда, но и реактивен спрямо нея. Човек не е нито тъжен, ното весел, нито печален песимист, нито ентусиазиран опитимист «по природа». Той става такъв от взаимодействието си с околната среда. По кой път ще поеме зависи само и единствено от неговия личен избор.

Пристрастяването към наркотиците става тогава, когато тялото свикне с хормоните на щастието, с които го бомбардираш постоянно. И ако не можеш да му ги осигуриш по друг начин, освен с катализатор, купен от дилъра, тогава си яко загазил.

Същото е и с емоциите. Представи си, че си тъжен и депресиран: хормоните бомбардират безпомощните ти рецептори, които свикват с тях и искат още повече тъга, отчаяние, още повече депресия. Ти вече си забравил да живееш по друг начин. Тялото ти е забравило. Създал си една много отровна химическа среда, в която се чувстваш «комфортно». И дори не подозираш, че може по-добре. Може много по-добре, отколкото си представяш.

Става ясно, че съм гледал «Уот да блийп», но на мен този филм ми затвърди едно много голямо подозрение, което храня от доста време насам: квантовите физици, пророците и великите учени говорят за едно и също нещо. Само дето използват различна терминология.

Можеш да прочетеш няколко стотин страници от Дънов на тема: «Великото сега», можеш да разбереш от личния си психотерапевт за силата на навика, а може и да чуеш народна поговорка, които от векове е тук, за да ти нашепва истината. Но пак може нищо да не разбереш.

Защото ти, като свободен човек, избираш къде да живееш – в миналото, в бъдещето или в настоящето. И не само това – ти имаш свободата да избираш в точно кой период от миналото и бъдещето да живееш. Ето колко е справедлива природата. Ако избереш да живееш с миналото на една нещастна връзка, примерно, тя ще ти донесе още куп провали и за в бъдеще. Дори ще се учудиш колко много си приличат. Ако пък насочиш поглед към едно глупаво, измислено бъдеще, когато евентуално ще бъдеш щастлив, този период винаги ще си остане в бъдещето, защото ти го мислиш така.

Всъщност, времето е илюзия. Минало и бъдеще не съществуват. Има го само настоящият момент и той току-що отмина. Но, ето че сега имаш друг, чисто нов безвъзвратен момент, в който можеш да направиш по-правилен избор. Мислите ти днес са строителна площадка, върху която ще се изгради бъдещето утре. Избирай с коя кофа химикали да си поливаш рецепторите – с негативни спомени или с положителни емоции.

Казват, че «човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му». И са прави. Но обърни внимание на глаголното време – човек е толкова голям (сега) колкото големи са мечтите му (в момента). А не: «човек ще бъде толкова голям, колкото големи са мечтите му».

Сегашният момент е единствената форма на реалност, в която можеш да съществуваш и той е прекалено кратък, за да го прахосваш в глупави мечти за бъдещето или в тъжни спомени от миналото. Научи се да живееш сега. Да действаш сега. Да говориш в сегашно време. Да мислиш в сегашно време. Да правиш правилните избори сега. Това е твоята единствена свобода.

Тихомир Димитров

Тва да – Пазители на любовта

Вярваш, че ще умрете, значи ще умрете.
Вярваш, че ще живеете, значи ще живеете.
Аз само чертая, изборът е твой.

(Мария Разсипийска)

Някога, много отдавна, когато между световете на хората и боговете не съществувала граница, човечеството непрестанно страдало от прищевките на своите създатели. В онези тъмни времена, в Горното царство се родило дете, сътворено от бог и земна жена….Когато пораснал достатъчно, полубогът се изправил срещу неправдата. Той използвал магия, за да изгради преграда между двата свята, ала тя се оказала недостатъчна да опази човечеството. За да направи трайна защита, Ронлад жертвал собствения си живот. Той създал Средна земя, обитавана от създания, подобни на самия него. Преди да умре, ги нарекъл Пазители и им завещал мисията да съпровождат и защитават хората по дългия път на тяхното съзраяване и развитие….След това полубогът затворил очи за вечния си сън, оставяйки на новите създания една нелека задача, за която им бил отреден вечен живот.

Поразен съм от факта, че едно 16 годишно момиче може да напише толкова добра книга, при това не в какъв да е жанр, а фентъзи. Колко са българските фентъзи романи, излезли на книжния пазар през последните години? Бас държа, че имам повече пръсти на двете си ръце. Ако не и на едната…

Но това не е важно, важното е, че книгата вдъхновява. Авторката й, родена през недалечната 1987 г., най-после успя да извади своята литературна рожба на бял свят. Това стана пет години, след нейното написване. Сега Мария е на 21 и следва медицина, но не е обърнала гръб на писането. Говорейки си за „млади автори“, тя представлява истински прецедент. Съдържанието на книгата й – също. Текстът е написан с неочакван размах. Горд съм, че имам честта да бъда един от първите хора с интереси в литературата, които могат да представят дебютния й роман. Виждам в това момиче огромен потенциал и съм сигурен, че името Мария Разсипийска ще го чуваме и занапред.

„Пазители на любовта“ стана възможна с помощта на моя добър приятел Жоро, който, подобно на истински пазител от Средната земя, насочваше и съпровождаше Мария по дългия път на нейното съзряване като писател. Пазеше я от гнева на боговете и от бездната на отчаянието. Много се радвам, че познавам такива хора. Те доказват, че няма невъзможни неща.

Оставени на произвола на съдбата от държавата, пренебрегнати от връзкарските конкурси и издателствата, които се интересуват само от сигурната печалба на световните бестселъри, по нашата родна земя щъкат млади и талантливи хора, на които им се занимава с изкуство и желанието им е толкова голямо, че те взимат нещата в свои ръце и сами докарват историите си до читателите. Така направи Дачи преди време. Така направиха и други прогресивни, млади хора. Хубаво е, че се намира кой да подаде ръка на търсещите изява, без да иска нищо в замяна. Даже похвално. Защото да напишеш книга е едно, а да я издадеш – нещо съвсем друго. Говоря от личен опит.

Оттук-натаък, важно е само мнението на критиката. Но не на онази критика, която буди в съзнанието ти представа за стар, плешив дедок с лула в устата, който щрака върху пишеща машина от началото на 20 век. Единствената критика, чието мнение има истинско значение за автора си ти, уважаеми читателю.

Мария беше достатъчно смела да изкара своята красива история за Долната, Средната и Горната земя на гладиаторската арена на книжния пазар, където се борят Големите. Нейният триумф или падение зависи от това накъде ще посочат палците на публиката. Бях учтиво помолен да прочета книгата и, ако ми хареса, да напиша коментар в блога си. Моят палец сочи нагоре.

Реших, че Писателският блог на Тишо няма да загуби, ако ви запознае с един чисто български, литературен прецедент. Пък и това, което не могат да свършат държавните ведомства, медиите, литературните конкурси и издателствата, със сигурност можем да го свършим ние – блогърите.

Много ми се иска книгата на Мария да бъде успешна, защото това ще й даде смелост да продължи напред, да напише нещо още по-добро. Виждам в нея огромен потенциал и не – не й правя реклама за пари или защото сме приятели. Аз дори не познавам Мария лично. Правя го, защото искам и защото мога. Правя го, защото шестото чувство никога не ме лъже.

Тихомир Димитров

Книгата може да се намери в следните онлайн книжарници:

• www.pe-bg.com
• www.bgbook.dir.bg
• www.slovo.bg/books
• www.knigabg.com
• www.book-bg.com
• www.book.liternet.bg

И в следните офлайн книжарници в София:

• Сиела /в Мола/
• Ориндж /на Графа/
• Писмена /в малкото НДК/
• Книжарници “Лексико”/на ул. Гурко и на Централна автогара/
• Български книжици /в градинката на Кристал/
• Нисим /на бул. Васил Левски/
• Книжарници Пингвините /в цялата им мрежа/

Изток-Запад

Преди известно време имах удоволствието да обменя няколко мейла с един интелигентен и мислещ човек, който се казва Николай. Писа ми, за да обсъдим проблемите на емиграцията, тъй като имаше какво да сподели по въпроса. От дума на дума на дума, стана въпрос за културния шок, който изживява всеки българин, щом стъпи на родна земя, след като е отсъствал продължително време. Стана дума за неизменната усмивка на западняците и за вечно намръщените хора тук.

Винаги се впечатлявам от културните парадокси, които се пораждат в сблъсъка между източния манталитет и западния начин на мислене. Мога да напиша доста по темата, но разговорът ми с Николай приятно обобщава нещата. Позволявам си да постна част от диалога ни тук. Хем така ще получиш още една гледна точка, освен моята, която сигурно честичко те дразни, защото (признавам си) обичам да бъда краен. Ето какво ми писа Ники:

«……..Обаче за home, sweet home …. не искам да казвам …..всъщност искам да кажа много. Пример: след 4 месеца в САЩ, се връщам в родната ни морска столица и решавам рано сутринта да си хвана градски транспорт. Искам да обясня, че за мен периода отвън океана премина в 3 фази: първите 4-5 седмици се чудя защо всички (или поне повечето) хора в магазини, по улиците, колегите и т.н ти се усмихват и са любезни, и приветливи. Чудно е някак. Следващите 2 месеца ставаш един от тях – мил, с грейнало лице, да не кажа щастливо изглеждаш човек. Последните 3-4-5 седмици вече знаейки, че ще се завърнеш със сигурност, очакващ бедната ни, мръсна столица да те посрещне, започваш да се държиш малко или много като „тъмен балкански субект“.

Може би голяма част от това се дължи на факта, че малко или много си уморен от постоянните усмивки и грейнали лица. Не си израснал сред такива, най-малкото. Така…пак на примера. Като най-редовен пътник си подавам паричките за билетечето на лелката в автобуса (пояснение: във Варна билетчетата за градски транспорт се купуват от кондукторките вътре в автобуса или иначе казано няма как да се скриеш), което обаче се оказва проблем. Тъй като банкоматите в България не работят с банкноти с номинал под 10 лв. Точно толкова подавам и аз. „Ех, не се научихте рано с тия едрите пари да не ми идвате в автобуса!!!!!“ – подкрепено от мощно сумтене и гримаси.

Олеле! Какво стана?! С мозък, все още не превключил изцяло от амреканската действителност към родния сюреализъм, аз се опитвам да анализирам проблемната ситуация. След като този гняв е насочен директно към моята личност, аналатичното мислене ме навежда на мисълта, че съм направил нещо погрешно. Но какво е то?! Платих си, държах се любезно, не преча с присъствието си на никой от пътниците в автобуса (което явно не важи за персонала), тогава какво?! Няколко секунди размисъл, последвани от хубаво оглеждане на обстановката около мен и връщане пак на земята…..“мда, спокойно, ти си отново в сивата смешна, дребнава държавица наречена твоя родина.“ Това си казах. Честно.

След този случай летях няколко пъти извън България и всеки път като се върна, слизам последен от самолета, последен минавам паспортна проверка. Разбери ме правилно. Нямам нищо против някого определено. В случая мразя всичко и всички, които умишлено допринасят за негативната енергия, мръщенето, мрънкането, въобще тази задушаваша наша околност. Тежи им, ей! Не считам, че който и да е заслужава това. Това убива, точно толкова колкото и цигарите, алкохола, смога и наркотиците, ако щеш.

Пробвай нещо. Разходи се из столицата (но не и Студентски град, там винаги ще ги намериш, макар и там да намаляват) и виж колко точно усмихнати хора ще видиш по улицата, в заведенията, в магазини (за държавни учреждения не искам и да говоря дори). Влез в някой магазин по Витошка или моловете и кажи, че просто разглеждаш, за да видиш колко бързо може да се смени настроението на младото, добре изглеждащо и усмихнато момиче с длъжност „консултант – продавач“. Тогава какво? Вярно е, че престорените усмивки не са решение и тежат понякога. Дори дразнят, но и постоянно намръщените хора определено не помагат.»

Ето какво му отговорих:

«Сюрреализмът на ежедневието в дребната ни държавица е точно това, която ме мотивира да живея и да се занимавам с писане не някъде другаде, а именно тук. Знаеш ли, разликата между западния и източния начин на мислене мога да ти я формулирам много просто (Тук искам да благодаря на Багера, всяка среща с него е едно истинско интелектуално предизвикатекство): В компромиса между доброто и злото западняците виждат като резултат зло, затова те учат децата си да не правят компромиси, казват им: „не бъди лош, за да живееш добре“. Източните народи, пък, в компрмиса между доброто и злото виждат добро, затова учат децата си да правят компромиси и им казват: ‘бъди добър“. Това обяснява всичко.

Усмивките са хубаво нещо, но я се замисли за парадокса (все пак живеем в един парадоксален свят, където нищо не е такова, каквото очакваш да бъде). Парадоксът на западняшката усмивка е, че там зад приветливото лице се крие една резервирана личност. Крие се студена телешка пържола с грах и чаша вино, която никой няма да се сети да напълни повторно. Крие се гости на собствените ти родители, за което предупреждаваш поне един месец предварително. Крие се приветлив отказ, с други думи.

Тук хората действително са намръщени и гледат лошо, но всъщност се сприятеляват лесно и ако се познаваме макар и бегло, аз никога няма да те оставя да спиш на хотел, няма да те пусна да си отидеш гладен и жаден. Ще те посрещна богато, колкото и ограничени да са възможностите ми, защото това ще ме накара да се почувствам добре. Може и да не ти се усмихвам през цялото време, но делата ми ще говорят друго. Хората тук се мръщят, защото са бедни. Широката славянска душа е разточителна по природа и ограниченията на бедността й пречат да бъде щедра, да подарява. За това се мръщи.

Изтокът и Западът имат нужда един от друг. Но ако западнякът може да живее добре тук, където хората са по-истински и по-човечни, въпреки старите си дрехи и намусените си физиономии, то твоята широка славянска душа трудно ще намери комфорт сред хора, които се уговарят да хапнат телешка пържола с грах няколко месеца предварително.

Така че, хубаво е да отидеш и да попиеш малко от техния манталитет. Това ще те превърне в турист в собствената ти държава, след като се върнеш. Точно така си се почувствал и ти. А забеляза ли колко добре си изкарат западните туристи тук?

Тихомир Димитров

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга – до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години – с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Тихомир Димитров

Съзнанието определя битието

„По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата

го действителност в деня, часа и минутата,

когато престане непрекъснато да реагира на нея“

(Джон Кехоу, „Подсъзнанието може всичко“, с. 13)

В Библията пише: „И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, че сте получили, ще получите“. Цитатът е произволен. Който не вярва, да го провери.

Човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Това значи, че в него е заложена съзидателна сила. Човекът е творец, подобно на своя Създател. И, както Бог може да създава и да руши Вселени, така човек може да създава и да руши собствената си вселена. Със силата на мисълта. Не е важно дали вярваш в Бог. Важно е дали вярваш в мащаба.

Ние всички притежаваме съзидателна сила. Мислите ни създават обкръжаващата действителност, а творческото съзидание работи с мисълта, че вече притежаваме желаното, че то е факт. Човешкият ум прилича на ескимос, който влачи тежката материална действителност след себе си. Там, където умът е оставил следи в снега, оттам ще мине и „шейната“ след време. Осъзнаването на този факт е доста страшно – то води до разбирането, че всъщност ние сме отговорни за собствените си мисли така, както сме отговорни за собствените си постъпки.

Действителността не е пасивен факт – даденост, която предопределя съдбата ни. Действителността е мека и подвижна, тя се формира от нашите мисли. Така, както архитектът първо вижда сградата в главата си, после я рисува на хартия, а накрая може да я пипне, така и ние сме архитекти на собствената си действителност. Но не бива да забравяме – за пострoяването на една сграда трябва време. Трябват натиск и търпение. В „Изкуплението Шоупеник“ Стивън Кинг остави мъдър завет на човечеството: „Всичко, което ти е необходимо, за да пробиеш най-дебелата стена, е натиск и търпение“. Цитатът отново е свободен. Също като теб.

Ти си свободен да нарисуваш грозна или красива сграда. Изпълнителите ще я построят точно така, както си я нарисувал.

Аз вярвам, че съзнанието твори действителността и съм притеснен от отговорността, която нося като автор на собственото си съзнание. Може да звучи нелогично, може да звучи в разрез с парадигмите на живота, с „битието определя съзнанието”, може да звучи в разрез с ограниченията, които си поставяме, за да търсим оправдание за собствените си неуспехи, но аз вярам в свободата да мисля каквото си поискам и никой не може да ми отнеме точно тази свобода.

От мен зависи дали да поставя някакви ограничения пред мисълта си. Поставя ли ги, неизменно ще се сблъскам с тях и навън – в действителността. Да ме извинявате, ама битието не определя съзнанието. Точно обратното е. Въпрос на гледна точка. Щастливият и нещастният човек се различават единствено по гледната точка. И двамата може страдат от заблуди, но единият живее щастливо, а другият – не. Това вече е факт.

Аз вярвам в силата на разума, защото вярвам в изобилието на Природата. Там има достатъчно за всички. Всеки може да получи това, което желае. Защо повечето хора са ощетени тогава? Защото нямат смелост да повярват в справедливостта на своите желания. Защото нямат смелост да поискат. Защото нямат смелост да повярват.

Аз вярвам в силата на разума, тъй като съм наясно, че проблеми не съществуват, има само възможности. Изкачването на един връх е трудно занимание. По пътя могат да възникнат много проблеми – човек може да падне и да си ожули коленете, може лицето му да изгори зверски под лъчите на слънцето, може да измръзне или да не му достига кислород, но това не са проблеми. Това са само възможности върхът да бъде изкачен.

Трябва да мислиш така, все едно мислите ти се отпечатват с големи букви върху небето, където всеки може да ги прочете. Ако си затънал в дългове, ако имаш лоша връзка или страдаш от болест, всеки може да види това с просто око. Но аз мога да видя и друго – мога да видя мисълта ти, която е съсредоточена върху дългове, изгубена любов и болест. Виждам я, все едно е изписана върху небето. Мисли за богатство, щастие, здраве и разкош – точно това ще получиш. И нито за миг не се съмнявай, че ги заслужаваш.

Единствената свобода, която имат хората, е правото на избор. Щастието и нещастието са въпрос на личен избор, макар и слабо осъзнат, понякога.

Аз вярвам в силата на разума. Единственото, в което не вярвам, е съмнението.
Архитектите нямат право да се съмняват. Те винаги трябва да бъдат сигурни.

Представи си, че мозъкът ти е касичка. Всяка мисъл за просперитет, възторг, любов, сполука, здраве, късмет и доверие, която минава през него днес, е равна на един лев. Всяка песимистична мисъл, включваща тъга, самосъжаление, недоверие, разочарование, съмнение и омраза, е равна на минус един лев.

Вечер, преди да заспиш, удари чертата и пресметни колко лева излезе напред. А колко лева дръпна назад? После се замисли дали уравнението не отговаря на истинския ти живот. И дали сам(а) не си причина за него.

„Каквото повикало, такова се обадило.” „Каквото посееш, това ще пожънеш”, „Каквото си надробил, това ще сърбаш”. Прави ли впечатление, че в народните поговорки ТИ винаги си причината, а не следствието? Че съзнанието определя битието, а не обратното?

Естествено, имаш право да не ми вярваш, но и аз имам право да не ти вярвам, защото не искам да деградирам от причина към следствие. А щом не искам, значи няма да деградирам. Толкова е просто. Обратното също е възможно, разбира се. Стига да решиш. Ти си архитектът. Ти решаваш. Ти носиш отговорност. Всичко е за твоя сметка.

Тихомир Димитров