Писателският блог на Тишо

април 4, 2008

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 2:31 am
Tags: , , , , , ,

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга – до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години – с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Тихомир Димитров

Advertisements

25 Коментари »

  1. По какъв повод?
    Каква е поуката?
    „Човек и праведно да живее – възкръсва“ ? 🙂

    Коментар от Дядо Поп — април 4, 2008 @ 8:46 am

  2. 🙂

    Коментар от Стойчо — април 4, 2008 @ 9:43 am

  3. @ Дядо Поп: По повод навършването на точно десет години от написването на този разказ и по повод, че никога досега не съм публикувал приказка за възрастни, а това е един особен жанр за мен. По повод мрачното настроение, изпълнено с много въпроси, което ме обзе вчера, та ме накара да се сетя за тази приказка и да я извадя от шкафа. Има поводи. Поука също трябва да има някаква, нали все пак е „приказка“ :)) Но тя за всеки човек е различна.

    Коментар от asktisho — април 4, 2008 @ 10:11 am

  4. Имам чувството, че си го писал за мен. И аз постоянно си задавам въпроси, на които не мога да намеря отговор. Сега поне знам къде ми е мястото 🙂

    Коментар от Майк Рам — април 4, 2008 @ 10:20 am

  5. Много красиво! Поздравления!

    Коментар от pierrot — април 4, 2008 @ 10:25 am

  6. „Когато спра да питам, вече ще е краят.“

    Коментар от ameliaekhart — април 4, 2008 @ 10:49 am

  7. И на мен ми хареса. Най вече това: „Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.“ Някак си ми напомня собственото ми безсилие, когато се опитвам да създавам нещо, а не постигам пълен контрол и пълна хармония в него…

    Коментар от vira111 — април 4, 2008 @ 10:54 am

  8. Исках също да кажа: Не всичко, което си създал, можеш да обясниш.
    А за приказките – мисля, че всички обичат приказки, възрастните също, може би защото животът им не е приказка. Затова.

    Коментар от vira111 — април 4, 2008 @ 11:11 am

  9. Отдавна не съм чел с такъв интерес.И се зарадвах, че Ханс все пак оцелява накрая. 😀 😉

    Коментар от Алекс К. — април 4, 2008 @ 11:12 am

  10. знаех си, че той ще се върне

    Коментар от eleanor — април 4, 2008 @ 11:15 am

  11. 🙂 обичам приказки за възрастни. Макар да не вярвам в Ада и Рая много ми хареса. Има си и поука, естествено, и аз разбрах моята хехехе.

    Поздрави,
    Биляна

    Коментар от Биляна — април 4, 2008 @ 11:54 am

  12. О, благодаря за положителните отзиви на всички! Честно казано, не вярвах, че нескопосаните текстове, които пишех като 19 годишен все още стават за четене. Това е защото те действително не стават за четене :)) И винаги ще си останат в шкафа. Но тази приказка ми е една такава, любима, та се престраших да я споделя с повече хора.

    Коментар от asktisho — април 4, 2008 @ 12:10 pm

  13. И на мен ми хареса.
    За „нескопосаните текстове“ – откъде знаеш колко са нескопосани, щом други очи не са ги видели? Пускай по нещичко в блога от време на време.

    Коментар от mayamarkov — април 4, 2008 @ 2:19 pm

  14. Думички…
    Аз не видях нищо.
    Съжалявам.
    Съмнявай се – винаги.
    Вярвай в себе си – винаги.
    Но разликата е следната „мисли и после говори. иначе е просто шум“.

    Коментар от Eneya — април 4, 2008 @ 7:02 pm

  15. Трябва да призная – още на 19-годишна възраст си имал гениални идеи. Не мога да коментирам литературната част на приказката – не разбирам от това. Това, което е впечатляващо за мен е „отворения код“, с който тя е написана – код, оставящ възможност за дни размисъл – за относителността, за стойностите и пр. параметри на съществуването.

    Чудесно произведение! Поздравления!

    Коментар от vladi57 — април 4, 2008 @ 8:26 pm

  16. Поздравявам те за пореден път !!!
    Прекрасно разказано, и мисля, че този постинг, макар и отпреди няколко дни,
    ще те накара да се усмихваш повече…
    http://www.badzhakov.com/blog/?p=53

    Коментар от Павел Баджаков — април 5, 2008 @ 12:50 pm

  17. @ Eneya: Приемам критиката ти, която със сигурност е споделена и от много други хора, които просто не са го казали в писмен вид, но все пак, цялата тази история е метафорична. „Съмнявай се – винаги. Вярвай в себе си – винаги“ е начинът, по който живея. Обаче не се съмнявам в силата на метафортата…Много мислих, преди да извадя изжълтелите листи от шкафа и да дигитализирам „Приказка за Ханс…“ Честно да ти кажа, не съжалявам.

    @vladi57: чак пък „гениални“ да не са, но за ‘отворен код“ не се бях сетил. Още една интерсна метафора :))

    @Павел: о, не можах да го пропусна още докато беше пресен :))) Симпатията е взаимна.

    Коментар от asktisho — април 5, 2008 @ 8:43 pm

  18. *усмихва ти се*
    Браво 🙂

    Коментар от Eneya — април 6, 2008 @ 1:47 pm

  19. Това е моята приказка подарък за вас.Държа да я прочетете, уверявам ви, че няма да съжалявате. Кликнете тук-

    Коментар от zelengorova — април 12, 2008 @ 10:50 am

  20. Приказката ти поставя поредица екзистенциални въпроси, които всеки си задава. Поуки много, според потребностите
    Именно това я прави толкова чаровна, че не си се изкушил да дадеш своя отговор, макар и той да показва дори, че още не знаеш кой си, въпреки че си с усещане че знаеш къде се намираш.
    Баща ми се разболя от рак и вече два месеца не е сред живите, лека му пръст. Докторите откриха заболяването, точно преди да дадат три месеца срок живот, който, парадоксално за мен, се сбъдна… Диагнозата му беше толкова изненадваща и шокираща, че имаше много време…, преди предполагаемата смърт, с което трябваше нещо да правим. С което трябваше и Той нещо да прави. Доста е странно да стоиш и да чакаш смъртта..
    Не се спря, избра да умре в бой.
    Три месеца трябваше постоянно да взимаме решения какви лекарства, билки, терапии и какво ли още не да изпробваме, като повечето постулираха несъвместимост…
    Аз и майка ми, до последно го държахме в надеждата, че ако спазва определен режим на живот и хранене ще оздравее… Разбира се, ние не знаехме, никой не е сигурен, пък и стават чудеса, така че…
    Когато настъпиха крещящите моменти, последния стадий на симптомите, ние му внушавахме, че това са правилните реакции на организма му към болестта…
    Последния ден, макар че виждахме, че ни напуска, устояхме да не се простим, тъй като това щеше да обезсмисли театъра.
    Той тръгна към болницата, в която почина в 5 след обяд с надеждата, че там ще го постегнат и след това малко по малко ще се възстанови…
    Беше млад и по дух и на вид – 60 годишен. Пребройте колко ви остава до 60, върнете се толкова назад и живота ви ще ви се стори обозрим.
    До последно в очите му нямаше страх, само страдание от болките…
    Никога не плачехме пред него… Държахме се ежедневно и злободневно.
    Познати от всички страни ми разказваха случаи, в които хора по 6 месеца са чакали смъртта в отчаяние, вярвайки че тя ще дойде…
    Правехме всичко за да не изживее последните си дни така, пък колкото и да бяха те…
    Когато днес майка ми в ридания ме пита, чувствайки се виновна, „Той няма ли да ни се сърди, задето до последно го лъгахме! Защо не се простихме! Толкова неща можех да му кажа!”, аз и отговарям:
    ”Той нямаше повече работа на тази земя. Той беше млад човек, който никога нямаше да приеме старостта и това щеше да го мъчи с пъти повече от факта, че напусна този живот… Пък със сигурност, защото смъртта е едно от на-сигурните неща, ще го срещнеш и във вечността, ще имаш достатъчно време да му кажеш всичко”
    Аз съм от тези, които вярва, че всеки си има мисия и като я изпълни си тръгва.
    Според мен Ханс има още неща да свърши, най-малкото, има да си отговаря на много въпроси. Защото според мен отвъдното е място без въпроси…
    Но това е моята поука

    Коментар от zelengorova — април 12, 2008 @ 9:45 pm

  21. @zelenogorova: историята ти е покъртителна. Съжалявам, че ти се е наложило да преживееш всичко това и се възхищавам на философския начин, по който го приемаш. За мен той показва, че притежаваш достатъчно мъдрост и сила. Благодаря ти, че сподели. Приказката е много идейна. Хареса ми.

    Коментар от asktisho — април 13, 2008 @ 9:17 pm

  22. Ох, Тихомире! Разкажи ми приказка!

    Коментар от Ван — май 6, 2008 @ 12:24 am

  23. И приказката и истинската история ми харесаха. А дали има вечност, ад и рай?

    Коментар от вили — септември 30, 2009 @ 10:24 pm

  24. На Тихомир
    с признателност за всяка дума изпод перото му..

    Погали го,
    погали го
    Вечност!
    Той е тук –
    златен цвят,
    сълза и прах,
    звук и нежност.
    Погали го,
    погали го
    Вечност –
    преди
    да го приемеш.

    Коментар от DonnaRossa — октомври 12, 2010 @ 7:25 pm

  25. @ DonnaRosa: О, това е чудесен комплимент! И то – под любимата ми „приказка“. Изключително благодаря!

    Коментар от asktisho — октомври 12, 2010 @ 9:42 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s