Пандемия

Изт: „Сто години от най-страховитата вирусна пандемия в историята. На какво се дължи?“ @ 6nine.net

На петък 13-ти България обявява извънредно положение заради глобална пандемия. Щеше да звучи като началото на апокалиптичен роман, ако не беше самата действителност, в която сме принудени да живеем. Бизнеси затварят. Полети се отменят. Планове пропадат. Намеренията на стотици хиляди хора са „попарени“ от форсмажорни обстоятелства.

По-ужасяващо е безсилието – усещането, че нямаш контрол върху ситуация, която носи зараза и смърт, а по-неприятен от усещането за безсилие е само страхът.

Страхът, уважаеми, е най-страшното нещо на света! По-страшен е дори от болестите и от смъртта, защото може да се разболееш и да умреш само веднъж, но да се страхуваш от това е възможно всеки ден, умирайки по малко…

Цялото човечество сега се тресе в грандиозна паник атака. Ковид-19 е „рекламиран“ с мащаба на Световно първентсво по футбол. Това ще ни излезе скъпо. Много скъпо.

От доста време чувам по масмедиите да се тръби за наближаваща криза – антипатична е готовността, с която започнаха да ни я сервират за закуска, обяд и вечеря, след като най-после получиха реален повод да говорят САМО за това. Дразня се от съобщенията колко милиарда са изгубили най-богатите хора на света за един ден. Защо преди това не получавах отчет по колко милиарда печелят на ден? Ще им вляза в положението, ако ми позволят да спра да си изплащам кредита, наема, ипотеката, лизинга и битовите сметки, докато ми е забранено да работя…ама няма как да стане. Позволено ми е само да се бръсна, да си мия ръцете редовно, да пия алкохол за дезинфекция и да си плащам сметките навреме. Удоволствията се отлагат за неопределеното бъдеще.

Сред малцината доволни са, може би, наетите в IT сектора, които най-после ще имат оправдание да минат изцяло на „хоум офис“, докато трае паниката. Чудя се как стругарят ще изпълнява служебните си задължения „от разстояние“. Доволни са и учениците, естествено. Още помня как триумфирах навремето заради грипните ваканции, отлагащи контролното по математика, за което никога не бях достатъчно подготвен. Е, сигурно има и други доволни, ама те се крият зад дебелата завеса. Да не навлизаме в конспиративни теории сега. Има по-важни неща на дневен ред.

Като например: Мийте си ръцете редовно със сапун и не допускайте вирусът да зарази умовете ви, уважаеми зрители! Ние ще продължим да ви го набиваме в мозъците, ама вие не ни обръщайте внимание, нашата задача е да ви информираме. Хубаво, информирайте ме, но давайте и по някоя смешна / забавна / положителна новина от време на време. Просто за разнообразие. Или поне сменяйте темата понякога. Рекламните блокове не се броят… Пък и смехът е здраве. Най-доброто „хапче“ против страха.

Относно мерките на правителствто – смятам ги за удачни, дори недостатъчно строги. С глобалните пандемии шега няма. „Испанската муха“ е грип, който в началото на миналия век отнема повече животи от Първата световна война. Завлича в гроба между 50 и 100 милиона души в епоха, в която на планетата живеят не повече от един милиард… Човечеството буквално е подложено на децимация. Ще прочетете повече в статията, която съм линкнал под снимката горе.

Ако нещо е в състояние да разори и да погребе цивилизацията за отрицателно време, това наистина е някой невидим вирулетнен щам. Визионерът Павел Вежинов предупреждаваше навремето. Всички потенциални съдбини на човечеството са разказани вече в научната фантастика. Дори заглавието на пост-апокалиптичния ми роман „Аварията“, преведен скоро на френски, гласи: „Извънредно положение“ (État d’urgence). Дяволът се крие в малките неща, в така наречените „детайли“.

Има и някаква светлина в тунела, обаче. Да не се фокусираме изцяло върху негативното, че може да изтървем нещо важно:

Към днешна дата човечеството разполага с информационна свързаност, технологичен напредък и потенциал за иновации в медицината, невиждани досега. Съществува вероятност с настъпването на пролетта и лятото паниката да отмине. Абсолютно реалистично е заразата да бъде победена, овладяна или поне ограничена до степен, в която ще престане да носи статуса на пандемия. Преборихме еболата, защо да не преборим и „короната“? Щетите върху икономиката са неизбежни, естествено, но и войните причиняват огромни стопански вреди.

Общото между двете е, че след голямата криза винаги идва период на разцвет, на колосален икономически бум, на растеж във всяко едно отношение: като се започне от раждаемостта, мине се през борсовите котировки, търговията и промишлеността, за да се стигне до културата и технологичния напредък.

В този ред на мисли, ако човечеството овладее вируса, но и страха си, има голяма вероятност „короната“ да се окаже „ваксина“, подсилваща целия му „имунитет“ срещу подобни заплахи в бъдеще.

Молете се за положителната развръзка. Помнете, че най-тъмният момент от деноношието е винаги точно преди зазоряване…

Тихомир Димитров

Алгоритъм в хаоса

Изт: личен архив

Всичко е процес.

Напразно мислим себе си като завършени факти.

Ние сме процес.

Аз съм процес.

Ти си процес.

Пътуването с влак е процес.

Връзките са процес.

Планетата и вселената са процеси.

Непрекъснатата промяна е най-познатата ни действителност.

Единствената реалност.

Константата на случайността в реда.

Алгоритъмът в хаоса.

Тихомир Димитров 

Апел за помощ към франкофонската аудитория

Ако можете да ударите едно рамо, изпратете ми личен имейл на: asktisho(кльомба)gmail(точка)com

Цялостен достъп до съдържанието на романите „Аварията“ и „Ново небе и нова земя“ в Читанка: https://chitanka.info/book/8504-avarijata-novo-nebe-i-nova-zemja
„Аварията“ на аудио в Ютуб: https://www.youtube.com/watch?v=PttYPmRvghc
„Ново небе и нова земя“ на аудио в Ютуб: https://www.youtube.com/watch?v=12_1a9WmuZo
Рецензия от Григор Гачев: http://www.gatchev.info/blog/?p=1885
Мнения от читатели: https://asktisho.wordpress.com/2016/08/10/parvi/

Тихомир Димитров

 

Какво представлява CETA?

Основни положения по търговското споразумение CETA между Канада и Европейския съюз.

Как да разберем дали една книга става за четене

Видео дебют от любимия ви писател… хъхъм.

Тихомир Димитров 

В кръг

В събота бях на пред-премиерата на новия филм на българския режисьор Стефан Командарев: „В кръг“. По-известни предишни негови филми са: „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“ (2008), „Съдилището“ (2014) и „Посоки“ (2017).

Режисьорът беше така добър да остане след прожекцията, за да отговори на въпросите на зрителите в залата. Обсъждаха се както специфичните снимачни техники, така и различните драматургични подходи. Общо взето, бях най-големият лаик сред присъстващите, което си е нормално за пред-премиера. Намирах се там единствено по фенски причини.

За мен „Посоки“ е един от най-добрите български филми, правени напоследък. Което значи, че отидох на пред-премиерата на новия филм на Командарев с абсолютно завишени очаквания. И си тръгнах напълно удовлетворен! Хората на изкуството рискуват много, когато направят едно добро произведение и само две години по-късно излязат пред публиката с ново. Да си вдигнеш летвата сам и после да не успееш да я прескочиш е може би най-жестокият начин да се прецакаш като творец. Публиката гарантирано ще подходи с големи очаквания към новото ти произведение. Командарев е надскочил себе си в случая. За пореден път.

Няколко думи за филма: ще видите отново част от актьорския състав на „Посоки“, но този път, вместо софийските бакшиши, в кадър попадат софийските ченгета. Очаква ви една напрегната нощна смяна с патрулиращите по столичните улици полицаи, доста повече и по-свеж хумор, отколкото имаше в „Посоки“, но и много по-жестока драма. Драмедито винаги е труден жанр, имайте го предвид, а продукцията отново е нискобюджетна, което само издига режисьора допълнително в очите ми, като зрител.

В ролите: Асен Блатечки, Васил Василев–Зуека, Герасим Георгиев–Геро, Николай Урумов, Павел Поппандов, Анастасия Ингилизова и др.

Филмът излиза по кината на осми ноември, отидете и го гледайте! Ще ми благодарите по-късно.

Тихомир Димитров 

 

Отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза

Изт: Wikigallery

Според дефиницията на Уикипедия мултикултурализъм е „понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред“. (линк). В същия текст се пояснява още, че българското общество е пример за културен плурализъм, тъй като у нас съществуват и други култури. Исторически терминът „мултикултурализъм“ произлиза от бикултурализма и билингвизма, типични за Канада, където има ясно определени френска и английска част. В Европа, твърди авторът, терминът е по-скоро обект на философско теоретизиране, без реално политическо приложение.

И слава Богу, бих добавил аз!

Защото виждам твърде много общи черти между комунизъм и мултикултурализъм. Комунизмът, разбира се, вече е осъдена идеология, причислена трайно към историческите примери за тоталитаризъм, подтисничество и класов терор(изъм). Същото не може да се каже за мултикултурализма, който продължава да е „hype“ в развитите и модерни западноевропейски общества. Притеснително е, че двете идеологии (отречената и модерната) имат сходства, които сякаш малцина забелязват или поне не се осмеляват да посочат открито, съобразявайки се с ограниченията на т.нар „политкоректно“ говорене.

Без да слагам знак на равенство между комунизъм и мултикултурализъм, тъй като, все пак, става дума за понятия от съвсем различен клас категория, ще си позволя да очертая общото между тях. И двете произлизат от една принципно добра идея, нека го наречем дори идеал, защото си остава вечно непостижим, а именно: идеалът са социална справедливост и равенство. Нима някой здравомислещ човек би отрекъл жестоката несправедливост на неравенството, което господства в съвременния свят? Няма има нещо по-благородно от идеала за свобода, равенство и братство между хората, между народите, между културите?

И нима има нещо по-далеч от действителността? Сега или в исторически план?

Идеалът за социална справедливост и равенство е чист като детска сълза. Проблемът е, че се доближава опасно до една друга тенденция с не толкова благи окраски, каквато е сремежът (на всяка цена) към егалитаризъм. Равенство между класите, равенство между културите. При комунизма фабрикантът и общият работник са равни. Ако първият има някакви възражения по въпроса, то класовата борба ще му напомни принудително, че не е прав. При мултикултурализма заварената и привнесените култури са равни. Ако първата има нещо против, то… е, още не се е стигнало чак до там. Но имаме достатъчно актуални примери за междукултурен тероризъм, които, за щастие, все още не са изведени до нивото на национална идеология. Кое е по-осъдително: крайно десният националист, който избива сънародниците си заради лявата им ориентация или ислямският екстремист, който избива „неправоверните“ заради религиозната им принадлежност?

Причината мултикултурализмът да не хваща здрави корени в България и, като цяло, в Източна Европа е, че сме „яли попарата“ на друг вид егалитаризъм. И то съвсем скоро. Страданието води до мъдрост и смирение, а обществата от Източна Европа са страдали много. По-склонни са да пазят „своето“ от „чуждото“, но не на всяка цена, а като инертна съпротива срещу всеки нов опит за социален експеримент с уклон към егалитаризъм, тъй като раните на тези общества от предишния експеримент с егалитаризма още кървят. Ще мине доста време преди „да хванат коричка“ и да спрат да сърбят. Но белезите от тях ще си останат завинаги… поне докато тези общества съществуват.

Има и друг съществен фактор: източноевропейските народи никога не са играли ролята на подтисник и колонизатор на други култури, не изпитват историческа вина за това и не изгарят от нетърпение да поправят грешката си сега. Техните конфликти се ограничават до почти невинните боричкания за територия с непосредствените им съседи. Казвам „почти невинни“, защото няма база за сравнение с покоряването и експлоатацията на цели континенти, нито с геноцида над завареното им население, с който богатите и преуспяващи (първият милион винаги мирише лошо) западни общества съвсем не се гордеят в наши дни.

Историческата обусловеност е довела източните общества до приемане на здравомислещата максима, че „в Рим трябва да се държиш като римляните“ и те изискват това от привнесените култури. Жестоко и несправедливо е да обвиняваме източноевропееца в нетолерантност, защото не е готов да приеме с лекота идеята за равенство между всички култури у тях, на собствената му, напоена с толкова много кръв (не и без стремежа към егалитаризъм) мъничка територия.

Провалът на мултикултурализма към днешна дата започва да става все по-осезаем и на Запад. „Брекзит“ е най-актуалният пример, но само един от многото. Друг пример е категоричното заявление на Ангела Меркел, още през 2010 година, че усилията на Германия да изгради мултикултурно общество са претърпели пълно поражение (линк). Трети пример е възраждането на националистическите движения на запад. Четвърти пример са всички прояви на насилствена междукултурна нетърпимост, въпреки затягането на анти-дискриминационните закони, основно в Западна Европа.

Имам усещането, че на западноевропееца започна да му писва анти-дискриминационните закони да са насочени единствено срещу него. Що се отнася до източноевропееца, той е свинкал традиционно законите да са насочени срещу него, защото в продължение на столетия е бил принудителен „домакин“ на насилствено внесена чужда култура и на налаганите от нея закони. Що се отнася до „вдъхновените“ от „развития запад“ закони, източноевропеецът традиционно е обект, а не субект на геополитиката на Великите сили от близо век и половина, така че е свикнал и те да не са писани в негова полза…

Всичко казано до тук има за цел да защити единствения тезис на това есе, а именно, че дори отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза. Ако съществува място за някакво лично мнение, то е следното: заради липсата на релевантен исторически опит, европейският запад сякаш предозира с мултикултурализма и едва сега започва да усеща първите симптоми. А европейският изток се престори, че гълта „горчивия хап“, сложи си го под езика, и щом усети добре познатия му от миналото вкус, побърза да го изплюе с изкривена физиономия. Сега „хапът“ може да бъде натикан обратно в гърлото му единствено чрез насилие, както е бил натикван преди. Но дори това да стане, организмът му вече е с изграден имунитет, а историческата му карма е платена – нещо, което не може да се твърди за европейския Запад.

И всичко щеше да бъде нормално, предвидимо, дори обратимо, ако Европа не изчезваше от картата на света в лицето на коренното си население. Това важи както за лъскавия, first world Запад, така и за дрипавия, second-hand Изток. Изтокът, обаче, нито изпитва вълчи глад за вносна работна ръка, която да поддържа икономика на високи обороти, нито може да си я позволи, нито предлага кой знае какви условия за живот.

И ето, че идва моментът на едно смело предположение, почти под формата на футуристично предсказание:

Населението на европейския изток ще запази по-дълго своята идентичност в културно, географско и политическо отношение, дори своята физическа цялост, за разлика от населението на европейския запад, но не толкова под или въпреки натиска на външна сила, а по-скоро като резултат от вътрешните решения, вземани на базата на наличието или липсата на (горчив) предишен опит.

Това само в краткосрочен план. В дългосрочен план грохналата старица Европа е на смъртния си одър, в лицето на завареното си население, независимо коя част от континента обитава то. С нея ще си отиде и т.нар „Западна цивилизация“, т.е всичко, което наричаме „цивилизация“ от 500 г. пр.н.е та чак до сега. Нито чумите, нито глобалните конфликти, нито революциите, нито земетресенията и вулканите, нито кръстоносните походи и вражеските нашествия, нито великите преселения на народите, нито ядрените заплахи, нито топлите и студени войни успяха да постигнат това.

В една пo-напреднала възраст, обаче, предозирането и с най-безопасното лекарство може да се окаже фатално. Санитарите ще изнесат тялото, ще сменят завивките, ще проветрят помещението и ще зачакат новия си пациент да предозира с правилното лекарство в правилното време…

Идва ред на други, по-стръвни и по-вкопчени в правто си на живот култури, които ще заемат мястото на грохналата Старица, когато им дойде редът.

Тихомир Димитров

Сходни публикации (ама не чак толкова скучни):

За миграцията или защо всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Нема нужда да ги стигаме американците

Самоубийство чрез благоденствие 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Срамота и предразсъдъци

За мишките и хората 

За бежанците

Става

 

Практическа задача за хигиена на личните взаимоотношения

Накарайте някого да си мръдне пръста за вас и ще разберете колко струва.

Не става дума да ви спасява от бесилото в центъра на площада, рискувайки собствения си живот.

Става дума да си развали комфорта, за да ви услужи по някакъв начин.

Без да ви е длъжник.

Ще откриете, че няма такива хора, почти.

Ще орежете „списъка си с приятели“, уви!

До кожа ще го издълбаете.

Неизбежно е. Хигиената го изисква.

Тихомир Димитров

Лесно

Изт: BradleyStudyCenter 

Всички тези фейвъритс списъци, синхронизирани дивайси, тагове, автоматични прехвърляния на данни, крос-платформени идентификации, сърч хистърита и облачни услуги затъмняват интелигентността ни като облак през лятната ваканция на плажа, където хората се опитват да натрупат тен.

Накратко, правят ни по-тъпи.

Създадени са за удобство, знам. Създадени са и с цел да си платим „безплатния обяд“, сервиран така щедро от световни частни компании, създадени само и единствено с цел печалба. Накратко: „Ако не виждаш продукта, значи продуктът си ти!“

С локализацията няма начин да забравиш кога-къде си бил. Няма начин да забравят и твоите овърлордове.

Със социалките няма начин да забравиш къде и с кого си бил. Колко си пил. Ше го запомнят и бъдещите ти работодатели…

С фейвъритс списъците няма начин да забравиш какво/къде си гледал/слушал из нета, кой го изпълнява и в какъв акомпанимент. Всъщност, затъпяваш дотолкова, че не можеш да изброиш наизуст дори имената на любимите си банди вече.

Разбирате накъде бия.

Но по-важното е да разбирате откъде ни бият дивайсите по ай кю-то, с тенденция обратно-пропорциаонална на неговото увеличаване…

Предизвиквам ви, поставям ви предизвикателство:

Изтрийте си хистърито. Утре неизбежно ще се сетите за нещо интересно/вълнуващо/поучително, което сте гледали/слушали/чели онлайн. Ще поискате да го споделите с приятели. Затъпяващият потребител би скролнал „историята“ в смартфона си и в паметта му няма да остане дори следа от това, което го вдъхновява. Предизвикателството ми е да се опитате да запомните наизуст имената на творците, които харесвате. Преди двеста години хората от висшето общество са можели да изброят поне десет произведения от всеки случайно споменат по време на следобедния чай автор. За да не изглеждат тъпи. Сега не можем да изброим дори песните, които сме лайкнали вчера. А ядем и пием повече от тях…

Изтрийте си списъците с паролите. Запомнете ги наизуст. Ако ще ги слагате в някакъв файл, гледайте поне да е криптиран и с парола, различна от родждената ви дата. Гледайте и да е с някакво подвеждащо име, като например: „паяци“, а не „пароли“, иф ю но уод айм сейн

Пресмятайте наум. Калкулаторът изтрива дори минималните умения за логическо мислене, които сме придобили в училище. Наскоро се улових да деля хиляда на двеста и петдесет и, след като се замислих за повече от една секунда върху отговора, реших трайно да си зарежа калкулатора…

Помнете си списъците със задачи. Пишете „Та-да“ листове, а не „То-до“ листове. „Та-да“ листовете са от типа: „Днес направих това и това“. Какво трябваше да направя ли? Ами, мозъкът ми е достатъчно добър интефейс, загрижен за моето оцеляване, който трудно би забравил истински важните неща, стига само да му се доверя…

Будете се с „ментална аларма“. Просто си кажете: „Искам да стана в толкова и толкова“. Завийте се през глава и спете като бебе! Ще видите, че в десет от десет случая невидима сила ще ви събуди, по стечение на обстоятелствата, точно в уречения час и минута от денонощието: било чрез котката, която ще ви скочи върху гърба, било чрез ремонт на неприятни съседи. Начин да се изпълни „поръчката“ винаги се намира…

Стига да се доверите на процеса, където главен процесор е вашият мозък. Ако го притъпявате с наркотици и алкохол може да даде някои отклонения…

Шофирайте по памет. Джи-пи-ес-ът изтрива дори минималните умения за координация, които сме придобили в пред-дигиталната епоха. Той просто настоява да не мислиш. Разбирам да шофираш из Байерн-Шлостерхаузен в Бавария, че да използваш джи-пи-ес, ама до морето с Гугъл мапс?

Изключете си локализацията. Защо му е на целият свят да знае къде се намирате? Помнете имената на улиците и местата, които посещавате наизуст. Да, точно така, наизуст! Като стихотворение на Христо Ботев. Като химна. Колко от вас могат да изпеят химна? Без да си пипат смартфона? Да ви виждам ръцете върху чина, хаха!

Помнете къде и с кого сте се снимали, без да тагвате всеки кадър, за Бога! Нали бяхте там? Нали присъствахте? Защо са ви бележки „под линия“? Ако си изгубите смартфона, кой ще помни живота ви вместо вас? Закъде сте, ако си оставите „мозъка“ на някоя пейка в парка?

Четете повече. Ницше би си прерязал вените, за да има достъп до световната литература, осигурен от най-евтината китайска клавиатура днес. Много по-лесно е да цъкаме на клипчета и да гледаме кое как става, вместо да прочетем нещо и да го осмислим самостоятелано, знам. Но именно лесното ни прави тъпи. Лесно се става тъп. За да поумнееш се изискват усилия.

„Какво е четенето?“, попитало едно дете през 22 век.

„Гледаш някакъв шрифт и получаваш халюцинации“, отвърнал баща му.

Тихомир Димитров