Изучавам законите на изобилието, принципите на даването и получаването, механизмите на щедростта и изкуството на благодарността. Получавам интуитивни прозрения, намирам и отговори в творчеството на други писатели. Позволявам си да експериментирам. Резултатите са очарователни в повечето случаи, но срещнах един парадокс:
Ако наиситна даването води до получаване, при това в неколкократен размер, от друго място, след неизвестно количество време и т.н. (няма да изброявам всичко научено, виж ликновете под статията), то тогава не би трябвало да има щедри бедняци и стиснати богаташи. Да, ама всеки от нас е срещал такива. Всеки от нас ги познава.
Изправени сме пред логически парадокс. Или законите на изобилието не действат, или бедняците не би трябвало да са щедри, а богатите не би трябвало да се държат като алчни егоисти. „Да де, ама нали ги виждам!” „Как ще обясниш щедрите бедняци и богатите скръндзи?” Често ми задават този въпрос.
Всъщност, няма никакъв парадокс. Разминаването се дължи на стеснената перспектива, от която гледаме. Дължи се на субективния ъгъл, от който наблюдаваме ситуацията и на непълното познаване на природните закони. Ще използвам два конкретни примера:
„Щедрият” бедняк
Имам един познат, който е много беден и даващ. Едновременно. За него в най-голяма степен важи християнският принцип: „Ако имаш две ризи, подари едната на ближния”. Той обича да дава. Професията му също е хуманна – лекува хората. Помага им да живеят по-лесно със себе си. Ако за вечеря му е останала само една филийка хляб, той ще я счупи на две и ще ти даде по-голямата половина. Той прави комплименти, изслушва, щедър е не само по отношение на двата лева в джоба си, които би подарил на всеки просяк, „защото е по-зле и от мене”, щедър е на време, на внимание, на разбиране и състрадание. Той е чудесен човек.
Обаче не може да си плаща сметките. Непрекъснато му спират тока. Кредитори го тормозят по телефона. Спъва се в затруднения от битов характер всеки ден. Живее мизерно, но не бих казал, че оскъдицата му харесва. Не бих казал, че е въпрос на личен избор. По-скоро го кара да се чувства обиден: на света, на коравосърдечието у хората, на себе си, на съдбата. Как може един толкова щедър човек да е толкова беден? Законите на изобилието, принципите на даването и получаването, механизмите на щедростта и изкуството на благодарността, тези неща са просто лъжи в неговите уши. Празни приказки. Кухи обещания. Те не функционират. Ръждивото казанче в тоалетната, което няма пари да поправи, е поредното доказателство за това…
Законите на изобилието не действат? Действат, но той ги разбира погрешно. И ги прилага неправилно.
Всъщност, този човек никак не е щедър. Даже е прекалено стиснат. Към себе си. Не се е научил да получава. Раздава се на целия свят, но отказва да го почерпиш дори едно кафе. Мрази да получава подаръци. Връща бакшиши. Срамува се, когато го хвалят, когато му благодарят. Даже от сърце. Не приема комплименти. Отхвърля предложенията за по-висок доход, тъй като смята богатите лечители за шарлатани. Връща протегнатата за помощ ръка с плесник. Слабост е за него да му помогне някой друг. Слабост, а не благодарност. Той обича да дава, но мрази да получава.
Ако запушим входната тръба на един басейн, той рано или късно ще пресъхне. Ако запушим изходната, ще прелее. Ще се заблати и изобилието ще започне да тече от другаде. Което ме навежда на мисълта за втория пример:
„Стиснатият” богаташ
Имам една друга позната. Тя беше шивачка. Знаете, в цеховете с дълъг работен ден, непосилни условия на труд, робска експлоатация, неизплатени заплати и орязани възнаграждения. Тя непрекъснато се оплакваше от нейния шеф – колко е алчен и богат. Какъв палат вдигнал на сина си. Къде завел семейството си на почивка. Каква лимузина подарил на младата си любовницата. Как можел да плати триста хиляди лева за произведение на изкуството, но бавел заплатите им с три месеца. Защо имал частен готвач, частен шофьор, частен градинар, частна прислуга и частен масажист, но нямал пари за хората, който му осигуряват целия този лукс с труда си?
Казах й, че не помага на готин човек – не подкрепя справедлива кауза, от която печелят всички и затова я „наказват”. Икономически. На нейно място бих оставил феодала да свърши 160-те часа работа, за които плаща 300 лв сам. И да се наслаждава на спестеното. Да видим дали ще му стигне за бельото на любовницата. Все пак, три месеца без доходи, прекарани в търсене на нови възможности, са по-смислени от три месеца без доходи, прекарани в робски труд над шевната машина. Но не там е проблемът. Проблемът е, че за разлика от нея, босът познава и успешно прилага законите на изобилието.
Всъщност, този човек никак не е стиснат. Не и към себе си. Не и към доста други хора. Тя е видяла само свидливата му страна, но това не значи, че той е свидлив по природа. Напротив, дори мисля, че е щедър. Избирателно щедър, ако така ви харесва повече. Мисля, че той спазва най-важния принцип на даването и това е даването да ти носи удоволствие – да даваш там, откъдето получаваш най-много радост, щастие, вдъхновение и лично удовлетворение.
Да предположим, че семейството, децата, съпругата, любовницата, изкуството, пътуванията, гастрономията и луксът го вдъхновяват повече от шивачките в цеха. Той затова е направил един художник богат, осигурил е комофртна на една млада госпожица, платил е тлъстния хонорар на един строителен предприемач, направил е месечния оборот на една туристическа фирма и е ощастлевил един автомобилен продавач. Подарил е скъпи подаръци на хората, които обича. Погрижил се е тези, които му осигуряват удобство в ежедневието: готвачи, чистачи, шофьори, масажисти, да са по-добре облечени, по-добре нахранени и по-усмихнати от онези, които експлоатира.
Шивачките са просто едно досадно перо в разходния бюджет. Те не му носят радост. Но човекът умее да получава и ще вземе от тях дори малкото, което могат да му подарят. Все пак, да не забравяме, че те са там по собствена воля. Ако не възразяват да подкрепят лайфстайла му с безплатния си труд, значи нямат никакъв проблем, но ако са несъгласни и продължават да го правят, значи проблемът е изцяло техен. Аз бих го дал под съд, бих пуснал съдя-изпълнител по петите му и бих публикувал статии в периодичния печат. Но не бих прекарал и една минута над шевната машина. Всъщност, бившите му служители точно това и направиха, след като най-после взе, че им писна.
Примерът, обаче, не отрича принципите на даването и получаването, не дискредитира природния закон на изобилието. Напротив, валидира го. Показва ни как тясната перспектива е причина понякога да мислим, че той не работи. Винаги работи. Природните закони са неотменими и всеобхватни. Те трябва да се изучават, разглеждат и прилагат в дълбочина.
На мен също ми се налага да работя безплатно понякога: за хора, личности, идеи, организации или каузи, които подкрепям. Но го правя с благодарност, защото обичам тези хора, защото естеството на работата ми доставя удоволствие или защото така съм решиил. Правя го по собствено усмотрение, а не по тяхно настояване. Или по задължение. Обикновено получавам възнагражденията си от другаде след това – съвсем неочаквано и от коренно различен източник.
Естествено, има и хора, които злоупотребяват. Налапват подадения пръст и се опитват да ти захапят ръката чак до рамото: настояват, звънят по телефона, мърморят, изискват. Ти им правиш услуга, а те те притискат за крайния срок. Това е най-лесният начин да излезеш от контакт листата ми. Да забравя, че съществуваш. Просто съм достатъчно щедър. Към себе си – също.
Огледай се за примери в собствения ти живот и ги анализирай в дълбочина. Това може да промени всичко.
Други подобни статии:
За един пробит долар или теория на просперитета
Да постигнем изобилието с даване
Да постигнем изобилието с даване – капаните
Третият път към изобилието
Тихомир Димитров
Писателският блог на Тишо 
една от най-капиталистическите статии, които съм чел. браво 🙂
тия двамата от примера ми напомнят на вица за човека дето се молел на господ всеки ден, да спечели от тотото. дарявал на църквата, молел се толкова усилено в продължение на години, че накрая господ му се явил и му казал „че пусни един път фиш бе“.
Коментар от Longanlon — юли 20, 2011 @ 10:42 am
Тъй, тъй. 🙂 Не че насърчавам поведението на експлоататора, де (това по отношение на „капиталистическата“ забележка). Познавам и закона на Всемирното равновесие, където „всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие“ и, ако се отнасяше само до физиката, хората щяха да пояснят 🙂 Но, това е тема на друг разговор. Естествено, капитализмът предлага и устойчиви модели за развитие (натрупване на капитал, който после няма скорострелно да загубиш). Повечето от тях са свързани с практическото подаряване на бенефити за общество като цяло. В колкото по-голям мащаб, толкова по-добре. Вземи за пример Гугъл, Уордпрес и други компании от съвсем нов тип. Вземи за пример опън-сорс индустрията. Колкото и учудващо да звучи, осъзнаването май взе да се случва първо в средите на бизнеса и науката, а не в духовните школи, ашрамите, църквите или манастирите, както би предположил човек. Аз лично възлагам най-големи надежди на науката, тъй като там интуицията винаги е първа, а разумът я следва. И има най-малко его. Познанието в чист вид е лишено от всякакво его. А откритията в полза на цялото човечество се възнаграждават щедро. Стига да умееш да получаваш, разбира се. Щото има и примери за доста умрели от глад изобретатели.
Коментар от asktisho — юли 20, 2011 @ 11:19 am
много усложняваш нещата. капитализмът е частна собственост върху средствата на производство – и като система се крепи на личната свобода и възможност за избор. точно това ми харесва в писанието ти – че отбелязваш как всеки си има избор да подобри живота си и как всеки съвсем доброволно прави собствените си избори и ако те са грешни, никой не му е виновен за това и не го е насилвал да ги направи.
Коментар от Longanlon — юли 20, 2011 @ 11:30 am
O.K, да приемем, че гениалните неща са прости 🙂 С една малка уговорка – простите неща не винаги са гениални 🙂 Мерси за комплимента!
Коментар от asktisho — юли 20, 2011 @ 11:56 am
Интересно виждане по въпроса за даването и получаването, аз също често съм се замисляла- имам познати, които със сравнително скромни доходи успяват да си доставят удоволствия и в същото време не мизерстват, но някак си съм стигнала до малко по-друго обяснение. Давайки за удоволствие, човек попада в среда на хора със същата нагласа и контактува с хора, които също дават за удоволствие и неизбежно нещо се връща към него. Като даваш на просяци няма как нещо да се върне към теб, просто, защото просяците не са хора, които дават…
Коментар от ru — юли 20, 2011 @ 3:44 pm
Не забравяйте душата. Не поглеждайте материално на въпроса. Този бедният, който раздава става богат, когато се раздава. Богатия пък губи душата си. А шивачките, когато напуснат работа, къде ще отидат? При друг, който по нищо не се различава от първия. Или да си умрат от глад, но да не хранят богатите. Май вашата работа е само да си чешете езиците с дървена философия.
Коментар от khagan — юли 22, 2011 @ 7:32 am
губи, таратанци
Коментар от Longanlon — юли 22, 2011 @ 9:02 am
Много хубава статия Тишо.
Прочетох книгата ти „Справедливост за всички“ и тя ме запрати в реалността.
Беше ми много чудно как си прозрял така добре в толкова много характери и житейски съдби?
И как се връзва тази по-скоро идеалистична статия с реалността която ти описваш в романа?
Дали когато осъждаме корумпиран чиновник пак гледаме тесногръдо?
Коментар от jony — юли 28, 2011 @ 4:22 pm
@ jony: Привет, мерси за комплиментите относно дебютния ми роман! Разгледай и другите неща в категория КНИГИ от линковете горе, в дясно. Надявам се, че ще откриеш нещо за себе си и там. Между двата текста има няколко години разлика във времето. Пък и сериозна разлика в жанра. Предполагам, че това обяснява доста неща. Но не е същественото.
Задаваш интересен въпрос. Според мен сме доста „широко скроени“ по нашите земи, защото осъдените корумпирани чиновници се броят на пръсти. Но и това не е същественото. Просто статията обхваща доста тесен параметър от Природния закон. А в природата всичко е взаимно свързано, както знаеш. Постигнатото за чужда сметка изобилие е като мартенския сняг – днес го има, утре го няма. Когато някой друг губи, за да можеш ти да спечелиш, това не е устойчив растеж. Устойчив растеж е, когато печелиш, правейки всички около себе си по-богати, по-щастливи, по-успели и по-щедри. Когато увеличаваш изобилието, вместо да го намаляваш. Не става въпрос за тесногръдие, става въпрос за „космическата справедливост“, но този термин звучи доста изумено 🙂 Всъщност, той е формулиран още в древността с много простичката препоръка: „Не прави на другите онова, което не искаш да ти правят на тебе“. Предполагам, че корумпираният чиновник или алчният работодател от примера в статията, завлекли чуждото, рано или късно ще срещнат някой, който ще им потърси завлеченото с лихвите. Същото важи и за даването. То неизбежно води до получаване. На това, което си дал. От другаде и в неколкократен размер. След неизвестно количество време. Времето винаги е хикс в „уравнението“. Затова очакванията не са препоръчителни. Трябва да се дава без очаквания. Пък и така увеличаваш радостта от „подаръците“ след това, когато си забравил. Кой подарък е по-хубав? Неочакваният, разбира се. Ще завърша с думите на един велик учител: „Нуждаеш ли се от нещо, просто го дай на някой друг. И виж какво става“. Поздрави!
Коментар от asktisho — юли 28, 2011 @ 6:21 pm
Добре е, че някой се е захванал да анализира и обяснява в повече дълбочина такива неща – че иначе или си мислим, че всичко което хвърчи се яде (по отношение на „закона за изобилието“ и пр.), или директно отрязваме квитанциите на подобни закони като невалидни.
Последният ти коментар означава ли, че мислиш, че въпросният „експллоататор“ рано или късно ще трябва да „заплати“ някак за мизерията на въпросните шивачки? От моите наблюдения се сещам за два такива примера, които сочат именно това – в единия човекът дава страшно много на дадени хора, но не и на персонала си, който всъщност е голяма част от гръбнака на богатството му. Този шеф получава много във финансов и престижен план, но неизменно губи що се отнася до семейни отношения, здраве и пр. Другият случай е подобен.
За съжаление, повърхностното разбиране на тези случаи внушава на наблюдаващите ги само едно – че „богатите са зли и накрая си плащат, ха-ха-ха!“ Което убеждение бетонира „бедното мислене“ у въпросните наблюдаващи – та никой не би желал да е богат, но да си предизвика болести, нещастни случаи, лоши семейни отношения… И така си върви откакто свят светува.
Коментар от nellypax — август 18, 2013 @ 12:18 pm
@ nellypax: Благодаря за смисления въпрос и коментар! Тук се фокусираме само върху материалната част на нещата и обясняваме защо на някой, който дава шедро, но не именно където на друг му се иска, може, хипотетично, също да му върви. Но, забележи – дава щедро средства и в замяна получава повече от същото, може би за сметка на други хора. Но те не сам там по принуда. Друг е въпросът, че експлоатацията и нещастията, които причиняваш, сигурно се компенсират по съвсем различен начин от Закона. Нещата са комплексни. И свързани. Само умът поставя разделенията. Това, което съм забелязал от личен опит със сигурност е, че когато даваш средства, в замяна няма да получиш въглища или стомана, а същото – повече средства, отколкото си дал. И най-вероятно от съвсем друг източник. Когато даваш гостоприемство, си желан и канен гост, когато даряваш радост, животът ти е весел. „Каквото повикало, такова се обадило; Каквото вътре, такова и отвън; Каквото посееш, това ще ожънеш; Каквато попара си надробил, такава ще сърбаш; Но най-вече: Кесаревото-кесарю, Божието-Богу“. Именно последното обяснява това, за което пишеш. За щедростта парична въпросният експлоататор ще си получи щедрата отплата, отново парична. Законът е справедлив към всички. С останалите му дела също има Кой да се занимава и да ги възнаграждава. При всички случаи не е наша работа да го съдим, обаче.
Коментар от asktisho — август 19, 2013 @ 11:50 am
„Кесаревото-кесарю, Божието-Богу“ – за това не се бях сетила, много е добро и подходящо, когато трябва да обясниш на някой защо духовните хора не е задължително да са бедни. А за съденето е друга интересна тема, трябва да проверя дали не си написал нещо полезно и по нея ;-).
Коментар от nellypax — август 19, 2013 @ 12:12 pm
@ nellypax: ОК, аз пък ще проверя при теб. 🙂
Коментар от asktisho — август 19, 2013 @ 12:14 pm
По темета по-скоро бих чела, отколкото писала, защото собственият ми прогрес по отношение на освобождаването от съденето е… да кажем, миниатюрен. 🙂 Прекалено е увличащо за човешката природа да съди – отказването е по-трудно от отказването на кафето май. (Понеже в момента атакувам кафето, та оттам такива сравнения.) Като се замисля, попадала съм на много статии за благодарността, прошката, изобилието и така натакък, но за съденето сравнително по-рядко се пише.
Коментар от nellypax — август 19, 2013 @ 2:46 pm