Изт: expressandperspective.blogspot.com
От Робърт Кийосаки знаем, че бедните и богатите не се различават по това дали имат пари (бедняк също се случва да спечели от тотото, да получи голяма сума в наследство или като обезщетение, но последиците в девет от десет случая са катастрофални), т.е бедните и богатите не се различават по това с колко пари разполагат в момента (всякаква сума може да бъде профукана за отрицателно време и дори да премине в дълг), а по това как разсъждават, най-вече по посока пазарно поведение или още по-точно – в какво точно избират да влагат своите пари.
Кийосаки твърди, че бедните купуват предимно „неща” – потребителски стоки, услуги или консумативи – все неща с кратък срок на годност, които не могат да носят доход. Освен, че не носят доход, „нещата” са свързани и с редовни разходи по поддръжката, бързо се изхабяват и непрекъснато се нуждаят от подмяна.
Потребителската реклама много помага на бедните да си останат бедни, като стимулира консуматорството, т.е освен че те кара да купуваш всички тези „неща”, тя те кара да ги купуваш и с пари назаем (потребителски кредити, ипотеки, кредитни карти), което допълнително циментира бедността на бедните в дългосрочен план. Тоест, освен в „неща”, бедните инвестират още и в „пасиви”.
Пасив е всичко, което периодично ти измъква парички от джоба, а актив е всичко, което периодично добавя жълтици там. Елементарен, прост пример за актив е банковият депозит, носещ лихви, а за пасив – кредитната карта.
Малко по-интелигентна е средната класа, която пък традиционно инвестира в жилища, предимно за да осигури своите наследници със собствен дом и поради липса на финансова култура. Средната класа се отличава с по-висок доход, но дори да купува по-скъпи „неща” и „пасиви”, тя пак инвестира предимно в пасиви. Жилището, в което живееш не е точно актив, то няма инвестиционна стойност, не ти носи никакъв доход, цената му, заради амортизациите от експлоатацията непрекъснато пада, а освен това се нуждае и от разходи за поддръжка и ремонт, за охрана, плащат се данъци и т.н., тоест вади ти редовно парички от джоба. Инвестицията в скъпи пасиви пречи на средната класа да прескочи едно стъпало нагоре и да влезе в класата на богатите. А по какво се различават те? По това, че имат повече пари в банката ли? Не. Днес може би аз имам повече от един бъдещ милиардер.
Богатите се различават по това, че купуват предимно активи. Да, те също харчат за „неща” и за различни пасиви, в това число и за златен „Амеркън експрес”, но го правят с излишъците, които активите им носят, а не с доживотните си спестявания, нито бутат инвестиционния си капитал, дори напротив – непрекъснато го увеличават. Имайте предвид, че и десет лева са инвестиционен капитал. Можете да ги вложите, примерно, в един брой акция или в интернет реклама, вместо да ги дадете за бира…
Разсъждавайки върху този въпрос, се сетих за един хипотетичен пример. Нека вземем за нашия „експеримент” двама души, например Сульо и Пульо, които са без пукнат грош, но Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара, т.е има мисленето на богат човек, а Сульо е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите“ на консуматорското общество и в най-добрия случай би се класирал при средната класа, ако му се отвори парашутът.
Нека предположим, че ние с вас, уважаеми читатели, сме богатите чичовци-милиардери на въпросните братовчеди Сульо и Пульо, натрупали състояние в Америка, след като сме емигрирали още преди 9 септември и сега, останали без наследници, се чудим на кого да завещаем яхтите, милиардите, хеликоптерите, самолетите, предприятията, имотите, патентите, винарските изби, островите, скъпоценните картини, бижутата, диамантите и другите редки произведения на ювелирното изкуство, плюс колекциите от стоки на лукса и на разкоша. За съжаление, единствените ни (макар и далечни, но все пак живи) роднини са въпросните племенници – Сульо и Пульо. Нека предположим и, че двамата имат по един син. Вие как бихте постъпили в тази ситуация?
Аз бих постъпил като в оня филм („Чек за не-знам-си-колко-бяха-там-ама-бяха-доста лири”). Бих им написал по един чек за 100 000 долара и бих им гледал сеира да видя кой как ще ги изхарчи, преди да заслужи голямото имане. Единственото условие, което бих им поставил е да инвестират парите така, че да осигурят своите деца, т.е да мислят дългосрочно, а не да разпилеят мангизите по кръчми и по бардаци за по-малко от година. Поддадат ли се на това изкушение – няма наследство.
И така, Сульо и Пульо тръгват с абсолютно еднакъв стартов капитал ($100 000). Сульо, както вече казахме, е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите” на консуматорското общество, няма никаква финансова култура и в най-добрия случай би се наредил до средната класа. Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара и има мисленето на богат човек.
И двамата тръгват от абсолютно равен старт, тъй като целта на „експеримента” е да покаже, че богатството не е в числата, а в главата. И двамата са доста добре мотивирани (ще получат голямо наследство, ако успеят). И двамата имат еднаква задача – да осигурят своите деца дългосрочно и то – по най-успешния начин.
Какво би направил Сульо, според вас? Ами естествено, ще разгледа първия каталог на първата срещната агенция за недвижими имоти онлайн и заедно с несправедливия посреднически хонорар от няколко бона за най-обикновен оглед, ще плати и остатъка до стоте бона за къща или за апартамент на синчето. В крайните квартали. Така той ще мисли, че го е осигурил. До живот.
Естествено, жилището няма да е в центъра на София, за да е по-голямо. Тоест, наследникът му ще се набутва редовно за транспорт при все по-скъпо струващите горива, ще плаща повече данък за квадратурата, ще плаща паркинги в центъра, ще отоплява, осветява, ремонтира, охранява и поддържа по-голяма площ и, ако не му е достатъчно висока заплатата, направо няма да може да си позволи бащиния подарък…
Нещото, което Сульо не знае е, че стойността на имотите, заради амортизацията, пада. Тоест, след 10 години жилището на сина му вече няма да струва 100 000 долара, а 75 000 долара, тъй като на пазара ще има чисто нови, по-модерни и енергийно ефективни жилища на първоначалната цена, а най-вероятно синът му ще е затънал в дългове през тези десет години, за да успее да си позволи лукса да поддържа и да живее в имота, който му е подарен.
Другото, което Сульо не знае е, че когато имотите започнат да поскъпват, първо (и с най-много) поскъпват най-търсените (тези в центровете на най-големите и пренаселени градове), а когато започнат да поевтиняват, първо (и с най-много) поевтиняват жилищата като това на сина му – големи, с висока издръжка и в краен квартал. Онези в центъра или запазват цената си или поевтиняват, но доста по-бавно.
Третото, което Сульо не знае е, че освен в имоти, може да се инвестира и в още сто хиляди неща, но нека се ограничим само до имотите. Той дори не предполага, че освен в жилище, би могъл да инвестира и в склад, в гаражи, в маломерно, но луксозно жилище или в офис, при това не на майната си, а в центъра, където наемите са най-високи. Сульо също така не знае, че един имот може да се превърне както в пасив, т.е редовно да ти измъква пари от джоба, какъвто е в случаят със сина му, така и в актив, т.е редовно да ти слага пари в джоба.
За разлика от него, Пульо има финансова култура и е запознат с всички тези неща. Той ще отдели няколко месеца за проучване на пазара, ще издири и ще се свърже лично със собствениците, за да избегне алчните посредници и след внимателна оценка ще инвестира във възможно най-подходящия имот – ще купи най-вероятно празно помещение три на четири метра за същата сума, но в средата на идеалния център, със собствен гараж и с хилядарките, които е спестил от посредническия хонорар ще го ремонтира и обзаведе така, че от празно помещение три на четири метра с гараж в средата на идеалния център да се превърне в модерен и луксозен офис с гараж в средата на идеалния център. След което веднага ще го отдаде под наем. В продължение на десет години този наем ще се трупа в спестовна сметка на името на синчето и допълнително ще се олихвява.
И така, нека ударим чертата, за да видим кой какво е постигнал през тези десет години (т.е как се е справил със задачата):
Сульо е оставил на сина си жилище на стойност 75 000 долара, т.е с 25% по-евтино от първоначалната му стойност, заради амортизациите и заради иновациите в строителството, които са неизбежни, т.е нормално е след 10 години новото по-конкурентно предлагане в жилищното строителство да подбива допълнително цената, а освен това жилищата в крайните квартали поевтиняват по-бързо от тези в центъра, когато всички имоти започнат да поевтиняват, но поскъпват по-бавно, когато всички имоти започнат да поскъпват – заради отдалечеността си и високата цена за издръжка. Да не говорим, че носят и по-нисък наем от офисите в идеалния център. Поради сбора от всички тези обстоятелства, изчисляваме чистата загуба на 25%. Освен това, Сульо е оставил и огромен пасив на сина си, за чиято поддръжка, ремонт, данъци, охрана, отопление и осветление той ще харчи цялата си заплата или ще затъва допълнително в дългове. Да не говорим и, че всеки ден ще се набутва, за да пътува до и да паркира в центъра.
След същите тези десет години и със същата първоначална инвестиция, Пульо е оставил на сина си имот на стойност поне 100 000 долара, ако не и отгоре. Населението на София няма да намалява през следващите десет години, дори напротив – експоненциално ще расте, проблемът с паркирането също ще се задълбочава, а луксозните офис имоти в средата на идеалния център със собствен гараж ще си останат същите на брой.
Освен това, Пульо е събирал парите от наеми в банкова сметка, която се е олихвявала през целия този период. Тоест, освен доходоносен имот на стойност първоначалната инвестиция, синът на Пульо ще получи и доста добри спестявания в банката (умножете 2000-3000 лв на месец по 120 месеца), без дори да смятаме лихвите. И така, какъв е крайният резултат? Кой ще получи голямото наследство? Нека да ударим чертата:
Сульо е на минус 25 000 долара от първоначалния си капитал и е набутал сина си в невероятна схема, а Пульо му е оставил 100 000 долара в недвижимост, която е ликвидна, т.е по-лесно продаваема и носи по-висок доход от наем, плюс спестявания по сметка в банката на стойност поне 240 000 лв в най-лошия случай, плюс спестявания от натрупаните лихви, които хайде да речем, че ще отидат за данъци и за освежаване на помещението през въпросните десет години, та да запази първоначалния си търговски вид, т.е разходите на сина на Пульо по имота ще му излязат безплатно…
Ето как, тръгвайки от абсолютно равен старт, за десет години Сульо е профукал една четвърт от капитала си и е вкарал синчето в постоянни разходи, които то трудно може да си позволи и трябва да бачка непрекъснато за тях, а Пульо е прибавил към същия първоначален капитал още 240 000 лева в кеш, без синът му да си мърда пръста за нищо, плюс лихвите, които казахме, че няма да ги смятаме, защото ще отидат за запазване на търговския вид на инвестицията.
Единият е на 100% и отгоре печалба, а другият е на -25% загуба от цялата операция, т.е само заради избора в какво точно да инвестират един и същ първоначален капитал, при абсолютно равни и еднакви условия, Пульо е станал с минимум 125 000 долара по-богат от Сульо, който е обеднял с 25 000 долара, стопил е първоначалния си капитал, няма никакви кешови спестявания и въобще не може да се конкурира по доходност на инвестицията с Пульо.
Кого, според вас, ще изберат богатите чичовци от Америка?
В горните примери не отчитаме, естествено, пазарната конюнктура, валутните курсове и инфлацията, но те влияят еднакво и на Сульо, и на Пульо, така че за улеснение сме се абстрахирали от тях. При равни други условия Пульо ще осигури сина си до живот и ще налапа париците на чичото от Америка, а Сульо ще продължи да затъва, докато не му се наложи да работи и нощна смяна като пазач, за да помага на сина си да издържа тежкия пасив, който са придобили. Целта е да се докаже, че богатството е в главата, а не в числата. И да се припомни народната поговорка, че „където е текло, пак ще тече” или казано по друг начин в Библията: „На който има ще му бъде дадено, на който няма ще му бъде отнето и малкото което има.” Звучи нечестно, знам, но причините са в главата, а не в числата, нито в Библията, нито в народните поговорки, а „блажени са бедните”, да, но само „бедните духом” и всичко, от което се нуждаят останалите, е малко повече финансова култура…
Тихомир Димитров
Писателският блог на Тишо 