С бутане просто не става

Има два начина, по които човек постига своите цели: лесния и трудния. За съжаление, цял живот са ни учили, че нещата стават само по трудния: с пот, бъхтене, лишения, страдане и борба, демек – с бутане. Така е, защото възпитателната и образователната система са базирани на погрешното схващане, че сме обект в света – нещо различно от неговата цялост и напълно самостоятелно, т.е постигането на каквато и да било цел зависи само и единствено от нас, от нашите собствени усилия, а външните фактори, доколкото са важни, имат случаен характер и влияят по-скоро хаотично. Ето защо, трябва да се „бута“ допълнително, за да се преодолеят и външните фактори.

Не бива да виним учителите и родителите си за това. Те също са били заблудени от своите предшественици, преди да заблудят и нас. Били са заблудени с добри намерения, нас също са ни заблуждавали, водени само и единствено от добри намерения. Не бива да виним „системата“, а да се осъзнаем самостоятелно – всеки поотделно. За целта, нека да използваме примери от личната си история и от историята на света. Какво ще търсим в тези примери?

Отговорите на няколко въпроса:

Имало ли е някога важна за нас цел, която много сме искали да постигнем? Независимо в каква сфера: пари, секс, свобода, независимост, пътуания, здраве, целта трябва да е била важна за нас и наистина да сме искали да я постигнем.

Полагали ли сме извънредно много усилия за нейното постигне?

Ако е така, постигали ли сме желаните резултати? В количествен и в качествен план?

А колко трайни са били те?

Имало ли е компенсиращи въздействия, т.е точно обратни на желаните резултати?

Наскоро си направих самостоятелен анализ, в който включих всички цели, които някога съм смятал за важни, към които съм се стремил и, които съм успял да постигна. По един или по друг начин. Открих следното:

Имало е важни за мен цели, които съм искал да постигна.

Полагал съм извънредни усилия за постигането на някои от тях.

Тези, които съм успявал да осъществя с „бутане“, без изключение, имат временен, некачествен, краткотраен ефект, а много често и обратни на желаните резултати.

Но по време на самоанализа открих и нещо друго:

Имало е важни за мен цели, които съм искал да постигна.

Постигал съм желания резултат, по-скоро като „съучасник“ на събитията, отколкото като техен автор, инициатор и деен ръководител, т.е не съм полагал извънредни усилия за постигането на целта, а съм помагал на обстоятелствата за нейното реализиране. Целта е била интересна за мен и това не ми е тежало. Но не съм бутал. Всичко се е получавало с лекота.

Постигнатите по този начин цели са с дългосрочен ефект.

Постигнатите по този начин цели са качествено реализирни.

Постигнатите по този начин цели нямат противодействия или обратни на желаните резултати.

Горните правила, установи анализът, са верни за всички цели, които някога съм си поставял, независимо в каква област са били те: пари, връзки, секс, приятелство, работа, пътувания, здраве и т.н.

Крайният извод от анализа е, че с бутане не става.

Предлагам и вие да направите същата ретроспекция – всеки сам за себе си.

Помислете: кои са били важните неща, към които някога сте се стремили? Как сте ги постигали? С бутане или с някакво спонтанно съдействие? Даже без план? Помагали ли сте на обстоятелствата или те по-скоро са ви пречили и е трябвало да се борите срещу тях? Доволни ли сте от резултата? Дълготраен, качествен, без обратни ефекти (компенсиращи въздействия) ли е той? Заслужаваше ли си усилията?

Сигурен съм, че ще откриете същото като мен:

Там, където съм бутал, не си заслужаваше усилията.

Там, където си заслужаваше, резултатът не беше качествен.

Беше незадоволителен и посредствен.

Имаше краткосрочен ефект.

А често и обратни на желаните резултати.

Там, където съм помагал, без да изпускам крайната цел от ума си, но без да знам как точно и кога точно ще се реализира тя, без да настоявам за тези неща, всичко се е получавало някак спонтанно, с голяма лекота и, сякаш, от само себе си.

Тогава резултатите са били трайни, положителни и качествени.

Реалността сама ми е предлагала най-гениалните решения.

Където и когато трябва.

Аз само съм се възползвал от тях, без да знам накъде точно водят. И не ми е тежало.

Накрая винаги съм се изненадвал (приятно), че водят точно до преследваната от мен цел.

„Каква я мислехме, каква стана тя!“

В хубавия смисъл на думата.

Така е, защото умът рядко знае кое е доброто за нас и кое – не. Въпреки че е воден само от добри намерения, той често греши, а и не може да предвиди всички обстоятелства и сложни зависимости в заобикалящата ни среда, нито може да види резултатите от нашите действия – дали водят до постигането на заветната цел в дългосрочен план или по-скоро я провалят?

В същото време, човек е дарен с абсолютната свобода да избира и може да си поставя абсолютно всякакви цели. Тук той не може да сгреши.

Може да сгреши единствено в методите и средствата за нейното постигане.

Изберете ли да бутате, да се борите с обстоятелствата, да се съпротивлявате, да проявявате „насилие“ срещу съдбата, да драпате, да страдате, да се лишавате и да търпите несгоди заради въпросната цел, то тогава сигурно пак ще успеете да я постигнете, но резултатите ще се различават значително от очакваните.

Възниква въпросът: какво трябва да правим, ако нещата се закучат, а много искаме да се случи това и това?

Отговорът е тъп колкото самият въпрос: спираш да буташ. Зарязваш проекта. Преставаш да се съпротивляваш. Това не значи да зарежеш целта, дори напротив – точно обратното е! Но има по-интелигентен (разбирай: много по-лесен) начин за нейното осъществяване, за който все още не знаеш. Обстоятелствата сами ще ти го посочат, щом целта е толкова важна за теб. Ти просто трябва да помагаш. Без твоето съучастие няма да стане, но пък само и единствено с твоите усилия е повече от сигурно, че каквото и да стане, рано или късно ще го загубиш. Ще загубиш повече от постигнатото, а борбата и усилията си остават изцяло за твоя сметка!

Мъдрият човек осъзнава, че в този свят никога и нищо не е успял да постигне сам. Щом това важи за миналото, значи важи и за бъдещето. Дори за постигането на най-елементарната цел е необходимо действието или бездействието на други хора, нужна е комбинация от условия, благоприятстващи фактори, стечение на обстоятелствата и т.н. Необходима е и известна работа от наша страна, естествено, но щом целта е важна за нас, то тя не би трябвало да ни тежи. Приемете го като да яхнеш вълната или да плуваш срещу прибоя. Първото изисква много по-малко усилия, с които се покриват много по-големи разстояния, но пак се изискват умения от сърфиста. Второто е нечовешки зор, който често завършва с удавяне.

Ако примерите от ретроспекцията на личния ви живот не ви устройват, разгледайте световната история:

Какво постигна аболиционизмът във Франция? В краткосрочен план резултатите бяха налице, завоювани с немалко кръв и усилия. Хората дори за малко повярваха в свободата, равенството и братството. После се появиха Наполеон, войната и разорението.

А какво постигна опитът да се ликвидира насилствено монархията във Великобритания? Продължават да й се радват и до днес. Просто титлата „монарх“ тогава (съвсем за кратко) беше заменена с още по-тираничната „лорд-протектор“ и отново: войни, болести, глад, разорение.

Помните ли какво постигна Римската империя в борбата си срещу Християнството? Стана най-голямата християнска империя в света. Умножи се по две и разнесе кръста на няколко континента, за хилядолетия напред…

А какво постигна национал-социализмът в Германия? Със сигурност бяха положени доста усилия, от цяла една нация, обединена в постигането на конкретната цел. Всички сме виждали снимките и филмите от изравнения със земята, окупиран от съюзниците Берлин. В дългосрочен план резултатите са повече от показателни: днес Германия е, може би, най-толерантната държава в Европа.

Мога да ви дам още доста такива примери. С многобройните си войни Цар Симеон не е успял да присъедини толкова територии и да ги задържи толкова дълго, колкото цар Асен Втори е успял да присъедини само с една успешна битка и с куп дипломатически маневри, помагайки ловко на събитията, случващи се върху „шах-матната дъска“ около него. За броя на жертвите да не говорим.

Значи световната история, историята на България и личната ми история са в абсолютен синхрон! Противоречи им само начинът, по който са ме възпитавали.

След като знам всичко това, аз откривам една нова свобода.

Просто няма как да се мотивирам да бутам, закучат ли се нещата, защото съм сигурен, че ще затъвам все по-дълбоко – като в примера на Карбовски с кокошката, която паднала в дупката на селския кенеф. След няколко пляскания с криле тя бързо разбрала, че така само затъва по-дълбоко в л…та. Затова разперила криле и кротко зачакала стопанинът й да преброи кокошките в курника, за да открие нейната липса, след което да се сети да провери в кенефа, да се наведе и да я извади с дългата си гумена ръкавица, псувайки като каруцар, за да я умие после с маркуча. И да я сготви на супа. Което, така или иначе, нямаше да се случи, поне не и в същия ден, ако любопитството не я беше завело в кенефа.

Съжалвявам за гнусните примери, но тази „притча“ от уважавания Карбовски, която навремето прочетох в Егоист, щеше да ми спести куп неприятности и главоболия през изминалото десетилетие, ако още тогава бях проумял закодираната в нея мъдрост и бях започнал да зарязвам нещата, които се закучват. Именно в свободата да избира, човек има абсолютната свобода да се отказва от съпротивата и в това е цялата свобода на човешкия род! В това е и цялата мъдрост на Източната философия: Не се съпротивлявай директно на удара! Използвай инерцията и силата (на противника) в своя полза!

Намерението рано или късно се осъществява, ако наистина е важно за нас. С усилията си човек може само да пречи, докато от него се изисква единствено да помага – където и когато трябва. И нещата си стават. Със завидна лекота. По този начин съм постигал едни от най-трайните и чудесни резултати в личния си живот. Не ме питайте кои точно са те. По-важното е да ги откриете в собствената си биография.

Пожелавам ви да се откажете от бутането, веднъж и завинаги, защото с бутане просто не става.

Тихомир Димитров