Писателският блог на Тишо

октомври 10, 2014

За трезвия алкохолик и пияния трезвеняк

asfbasb

На всички им е ясно какво представлява трезвият алкохолик – човек с треперещи ръце, на когото животът му е сравнително по-лесен от този на „нормалните“ хора, защото, докато те са разкъсвани между хиляди желания и различни приоритети, той има само едно желание и само един приоритет – да се напорка.

Много по-интересна, обаче, е персоната на пияния трезвеняк.

Винаги съм считал абсолютните въздържатели за леко подозрителни – особено, ако в добавка са и вегетарианци, които обичат животните + децата (но нямат деца). Вижте Хитлер за пример… В най-добрия случай, тези хора са с някакво заболяване, а в най-лошия са пияни трезвеняци.

И така, какво представлява пияният трезвеняк?

Религиозните фанатици са такива. Вместо със спирт, те се упиват с вярата си в някакъв зъл бог, който ще накаже всички грешници с вечни средновековни мъчения в ада, без право на замяна, а в добавка изисква от чедата му да избият вярващите във всякакъв друг бог, раличен от него, като не пропуснат да изнасилят жените им, да продадат децата им в робство, да ограбят имуществото им и да изгорят къщите им, след като приключат с „бого-угодното“ си дело.

Трезвият алкохолик е просто болен човек, страдащ от абстиненция, а пияният трезвеняк е луд за връзване и понякога единственото „лечение“ за „състоянието“ му е самостоятелно насочваща се ракета, изстреляна от безпилотен самолет на много по-напреднала в техническо отношение нация, която вярва в друг бог.

Пияни трезвеняци са и работохолиците. Самото наименование показва, че тук има някакъв проблем, някакво пристрастяване. На тях не им остава нито време, нито желание да пият, защото са посветили цялото си свободно време и всичките си желания на една единствена цел – да бачкат до гроб. В буквалния смисъл на думата. Така или иначе, всички ние ще бачкаме до гроб, в буквалния смисъл на думата, след още няколко повишавания на възрастта за пенсиониране, но именно пияните трезвеняци са тези, които го правят с удоволствие – все едно каторжник да гребе, окован за греблото, и да се кефи на свистенето на камшика по гърба му, защото е мазохист, а не защото изтърпява наказание за някакво „углавно“ престъпление от Античността, като невъзможност да удовлетвори кредитора си или кражба на петел от съседския двор, например.

В сектата на работохолиците има два типа пияни трезвеняци: отчаяните и кариеристите. Както и при религиозните фанатици, едните командват парада, а другите им служат със сляпа преданоотдаденост в среда на строго йерархично чиноподчинение. Отчаяните работохолици не притежават никакви интереси, надежди, занимания и увлечения извън работното си място. Работата е спасителната им сламка – крехката и единствена преграда между тях и самотата, лудостта и страхът, които ги очакват във външния свят. Да подпишеш заповед за уволнение на такъв човек е равносилно на това да подпишеш смъртната му присъда. Внимание, работодатели!!! Пияният трезвеняк от типа отчаян работохолик дори няма да опита да удави мъката си в алкохол, след като го уволните – все пак, той за това си е пиян трезвеняк – упива се от работата и тя е единственото нещо, което придава стойност на пустия му живот, защото го кара да се чувства потребен. Вместо да се натряска като донски казак и да ви тегли една майна, след като го уволните, този човек най-вероятно ще посегне на живота си, а не е изключено да се опита да вземе със себе си и вас.

Другият тип пияни трезвеняци в сектата на работохолиците са нейните лидери – пасторите на работохолизма – техни първосвещенства отдадените кариеристи. Те имат 30 годишен план. Всяка секунда, минута, час, седмица, месец и година от него са посветени на израстването им в кариерата и тежко на оногова, който се опита да им застане на пътя! Отчаяните работохолици съществуват с една-единствена цел – да им служат, а работодателите са създадени с една-единствена цел – да изграждат подходяща среда, в която този тип пияни трезвеняци да могат да се развиват до осъществяване на заветната си цел – да започнат да живеят, когато се пенсионират. Това, естествено, няма как да стане, поради непрекъснатото увеличаване на пенсионната възраст в цял свят и съкращаването на живота от излишния стрес, но пияният трезвеняк, тип отдаден кариерист, няма нито желанието, нито времето да разсъждава върху този въпрос в момена. Прекалено зает е с 30-годипния си план…

Пияни трезвеняци са и политическите лидери, но най-вече тираните-въздържатели. Като конкретни примери мога да посоча двама почитатели на здравословния начин на живот: Адолф Хитлер и Аугусто Пиночет. Последният пиел само билков чай, докато разписвал смъртните присъди на „провинили се“ интелектуалци и, подобно на колегата си, бил домошар – много обичал семейството и децата…

Още един интересен тип пияни трезвеняци са гастро-еко-фундаменталистите. Сещате се: хората, които ядат само домашен хляб от собственоръчно отгледан лимец, вечерят със салата от кълнове (но без никакви подправки), не режат храната, за да не я наранят, а менюто им включва само сурови ядки, цели плодове и зеленчуци, защото някой им е казал, че така ще живеят 200 години. Интересно, защо предците им от праисторическата епоха, които са се хранили само по този начин, едва са докарвали до 25? А, да, заради съвременната медицина! Питайте, обаче, някой пиян трезвеняк, тип гастро-еко-фундаменталист, какво мисли за съвременната медицина. А за ваксините? Същото, каквото мисли и за ГМО-то, за chemtrails, за промяната в климата, за масовото образование, за кредитните карти и, разбира се, за алкохола…

Може би единствените пияни трезвеняци, които не могат да бъдат класифицирани като абсолютни социопати, са от лигата на отвратените. Ако си израстнал в семейство на алкохолици и детството ти е било низ от скандали, мизерия, физическо и сексуално насилие в резултат от алкохола, много вероятно е като възрастен да не искаш да близнеш и капка от спирта, с който е било напоено дори майчиното ти мляко… Напълно разбираемо е, въпреки че упиването с омраза към не-въздържателите тук е запълнило празнината и се е превърнало в новата ти дрога. Което пак, до известна степен, те превръща в социопат.

Изводът от всичко това?

Няма извод.

Животът не е съчинение с увод, изложение, заключение и поука накрая.

Крайно време е да разберете това.

А сега отивам да си извадя една бира от хладилника по случай петък – ден на майстора.

Наздраве!

Тихомир Димитров 

октомври 6, 2014

Точно в момента, някъде по света:

12

Изт: commons.wikimedia.org

Точно в момента, някъде по света:

Някой си поръчва второ уиски на борда на транс-атлантически полет.

Някой печели милиони от лотарията.

Някой издъхва в агония от раните си на бойното поле.

Някой ражда.

Някой шофира в нощта.

Някой се готви за състезанието на живота си.

Някой полива невзет изпит.

Някой се моли.

Някой проклина.

Някой се обяснява в любов.

Някой чете смъртна присъда.

Някой открива нова звезда.

И я кръщава на детето си.

Някой подготвя атентат.

Някой обмисля предложение за брак.

Някой излиза от затвора след 20 години самота.

Някой влиза на неговото място.

Някой проповядва (своя вариант на) Истината.

Някой му вярва.

Някой се пече на плажа.

Някой кара сноуборд.

Някой се дипломира.

Някой получава отказ за стипендия.

Някой чете книга.

Някой пише книга.

Някой прави секс.

Някой се самоубива.

Някой медитира.

Някой пилотира хеликоптер.

Някой си глади сакото.

Някой смърка кокаин.

Някой сменя пелени.

Някой танцува.

Някой пуска музика на 15 000 човека в зала.

Някой отговаря на въпроси.

Някой провежда разпит.

Някого го бичуват.

Някой си отваря бира.

Някой пали цигара.

Някой управлява парапланер.

Някой си презарежда автомата.

Някой милва косите на любимата.

Някой дебне в нощта.

Някой си ляга призори.

Някой обядва.

Някой посреща гости.

Някой се влюбва.

Някой те наблюдава.

Някой плаща.

Някой печели.

Някой се разорява.

Някой залага в казиното.

Някой поръчва шампанско.

Някой пише имейл.

Някой разговаря по телефона.

Някой кара мотор.

Някой спи.

Някой сменя телевизионния канал.

Някой получава оргазъм.

Някой изнудва.

Някой мастурбира.

Някой яде сладолед.

Някой пуши джойнт.

Някой застъпва на смяна.

Някой пее под душа.

Някой пее на сцена.

Някой пише сценарий.

Някой чете Библията.

Някой бяга.

Някой търси някого.

Някой ловува.

Някой съзерцава луната.

Някой гледа право в слънцето.

Някой се напива.

Някой изтрезнява.

Някой мисли за Бог.

Някой за нещо благодари.

Някой произнася думи, за които ще съжалява.

Някой жъне успехи.

Някой скача без въже.

Някой планира.

Някой си рестартира компютъра.

Някой си вади колелото от гаража.

Някой бие някого.

Някой на някого изневерява.

Някой освобождава стаята си в хотела.

Някой улавя змия.

Някой плува под вода.

Някой плаче.

Някой се смее.

Някой се примирява.

Някой подготвя революция.

Някой си купува вестник.

Някой рови в Гугъл.

Някой снима филм.

Някой се изповядва.

Някой протестира.

Някой ревнува.

Някой си поръчва бира.

Някой се шляе безцелно из квартала.

Някой закъснява за работа.

Някой преписва в час.

Някой казва „обичам те“.

Някой му отговаря „Ти не знаеш нищо за любовта“.

Някой се търкаля надолу по склона.

Някой скача от балон.

Някой язди кон.

Някой чупи съчки за огъня.

Някой си купува къща.

Някой рисува картина.

Някой се състезава.

Някой изтезава.

Някой пробва парфюм.

Някой шие дреха.

Някой ремонтира велосипед.

Някой си рови в телефона.

Някой чака влак.

Някой пере.

Някой взима вана..

Някой проси.

Някой дарява.

Някой мете улицата.

Някой друг живее на нея.

Някой строи небостъргач.

Някой храни куче.

Някой се ражда.

Някой умира.

Някой ридае.

Някой преяжда.

Някой гладува.

Някой оздравява.

Някой боледува.

Някой плаче.

Някой ликува.

Някой смуче близалка.

Някой ръководи държава.

Някойн се чеше по врата.

Някой прави масаж.

Някой свършва. Отново.

Някой пита за посоката.

Някой яде пуканки в киното.

Някой злорадства.

Някой плете интрига.

Някой взима заплата.

Някой залита на ляво.

Някой тича за здраве.

Някой се качва в метрото.

Някой си затваря лаптопа.

Някой е гладен.

Някой е гаден.

Някой е жаден.

Всичко това и още много други неща се случват точно в момента някъде по света.

Тихомир Димитров 

октомври 2, 2014

Можете ли да си представите?

easth

Изт: seedandspark.com

Можете ли да си представите съвременния свят – такъв, какъвто го познаваме – без електричество?

Без осветление и отопление, без автомобили и транспорт, без интернет и медии, без комуникации и далечни съобщения, без дори най-елементарните удобства, които сме свикнали да приемаме за даденост, като течащата вода? Един свят, в който най-високата скорост е скоростта, с която препуска конят.

В такъв свят се развива сюжетът на „Когато токът спря“ – романът, който се пише в момента.

Началото четете тук.

Не знам кога ще е готов.

Тихомир Димитров

септември 26, 2014

Как изкарах лятната ваканция – текст

Още няколко кадъра: ТУК (отваря се в нов прозорец).

1/ Климатът

Спука се да вали. Направо се издъни. И на морето, и в планината, навсякъде се редуваха жега, дъжд, кал. Жега. Дъжд. Кал. И пак: жега, дъжд, кал. Такова „пикливо“ лято не съм имал от десетилетия. Питам се на какво ли вътрешно неразоложение у нас, хората, се дължи? Разминах се на косъм от наводненията, в които пострадаха хора, имущество, земи. Станах свидетел на тъжно налягалите жита по полето – нещо, което ще удари най-бедните по джоба през настъпващата зима. Естествено, във всеки недостатък се крие и известно преимущество. За мен то беше, че посягах по-рядко към 50-ия фактор, отколкото към пастата си за зъби това лято. Облаците пощадиха крехката ми, бяла кожа.

2/ Морето

Успях да надхитря климата и си откраднах цели седем слънчеви дни във Варвара. Пътувахме много на стоп, ядохме, пихме и се веселихме. Къпахме се голи в морето. Знаете как е. После и там заваля. Не ходя често по Южното Черноморие, защото си имам Северно. Пъпът ми е хвърлен някъде отвъд нос Калиакра – по 40 километровата плажна ивица, която се влива в Румъния. По скалите на Тюленово и Камен бряг. В къмпинг „Космос“. На потъналия кораб в Крапец. Във Варвара се озовах заради сватба. Уникално местенце – хареса ми, с изключение на кръчмите – скъпи и претенциозни – без никакво покритие в обслужването. Все едно си на гости – чакаш домакините да се набутат и да ти сервират нещо за ядене. Обаче си плащаш. Девет лева за содена питка? Предполагам, че за Флоренция и Милано е нещо нормално, но не и в мръсната дупка, където надникът на нещастния човечец, който ти я носи, сигурно също е толкоз… Без мен следващият път.

3/ Планината

ме призова със своите фестивали: Уйек Ъп, Узана Поляна и други… Като изключим калта, имаше какво да приюти човек в душичката си и там. Среднощните трансове в Родопите са си удоволствие за ценители…

4/ Градът

Смених го. „Временните положения“ са най-постоянното нещо в живота ми. Засега става.

5/ Протестите и Политиката

Слагам ги в една категория, защото това са двете Проститутки с главно „П“ от живота на съвременния българин. Не, че протестиращите проституират (макар някои от тях също да го правят). Целият народ проституира за няколко пимпа и за богатите им клиенти от олигархията. Чудя се, има ли някакъв начин поне интелигентните хора да им го начукат – да направят някакъв бойкот – безшумен, безкръвен, тарикатски и оригинален, така че всеки да си получи заслуженото… Ще видим. Господ забавя, но не забравя. Незнайно защо все още има тарикати, които си мислят, че само те представляват изключение от правилото за вечно възстановяващия се, вселенски баланс. Междувременно, протестите се изродиха в купон и в място за социални срещи. Лично аз ги поразредих – протестите, а не купоните и социалните срещи. Причината? Ами, ако някой реши да се разбогатее като продаде страната си на чуждестранни концесионери със съмнителни намерения и доказано опасни практики в добивната индустрия, например, или, да гепи кинтите от общата касичка и да избяга в чужбина, той/тя ще го направи и без моето позволение. Крякането по улиците е акт на безсилие. Някои го наричат „активизиране на гражданското обество“ – прах в очите, според мен. Нуждаем се от пряка демокрация. Сега. Референдумите са естественото продължение на фалиралата във всяко отношение система на политическото представителство. Не ми вярвате ли? Ще поживеете и ще видите… Другата алтернатива е насилието, но се надявам да излезем далеч по умерени (и далеч по-страхливи) от останалите славянски народи – нещо, в което имаме доказано богат опит.

6/ Масмедиите

Предпочитам да се занимавам с тях само, когато ми дължат хонорар. Но те нямат време за дреболии в момента. Прекалено заети са с усвояването на шест цифрени суми, които аз и другите данъкоплатци им даваме под формата на партийни субсидии, за да могат различни симпатяги да ни убеждават (за наша сметка) колко хубаво ще е да ни клецат отново на тротоара. Продължаваме да сме най-скараното, лъгано, разединено и бедно племе в Европа – факт, който сериозно започва да ми лази по нервите. Усетих, че масмедиите имат пръст в тази работа и им отрязах достъпа до личния си живот. Сега вечерите ми изглеждат различно: шах, карти или четене на книга в леглото. Всеки ден „изяждам“ по един нов роман. Такива занимания държат ума буден, вместо да го приспиват, както става с гледането на телевизия. Установих, че масово се прекалява с гледането на телевизия у нас. Не, че с алкохола също не се прекалява масово, но той поне идва с махмурлук, който ти показва, че нещо си сгрешил. А после си отива. Докато махмурлукът от препиването с лъжи, наречено „промивка на мозъци“, трае вече 30 години. И води до сериозни психически увреждания. Отстрани хората, които стават и лягат с телевизора, изглеждат като социопати на ръба на нервна криза. Извинявай, ако си един от тях. Спри кабелната за месец и ще усетиш разликата. Нуждаем се и от изрезняване. Сега.

7/ Романът

Започнах писането на нова книга. Както може би знаете, поставил съм си за цел да превърна новелата „Когато токът спря“  в пълнокръвен, дистопичен, пост-апокалиптичен роман. Добре върви. Историята се разгръща, заедно с хилядите възможности, които всеки избор на героите предоставя, докато оживяват в ръцете ти. Като Пинокио! Това кара авторите да се чувстват подобно на дете в сладкарница – кое сладко да си избера? Ще помедитирам още няколко месеца върху този въпрос.

8/ Сватбите

Присъствах на цели две сватби това лято. Не мога да разбера дали хората го правят, за да задоволят някаква вътрешна потребност или го правят, защото всички така правят, не мога и да се напъвам повече над този въпрос. Когато споделих пред баща ми, че ходенето по сватби ми се превръща в нещо като бачкане, той каза, че трябвало да съм щастлив, защото било сигурен знак, че още съм млад: „Като спрат да те канят на сватби, започват да те канят на погребения“. Не бях поглеждал на нещата от тази перспектива…

9/ Пътешествията

Не успях да си покажа носа извън страната това лято, но за сметка на това я обиколих цялата. Многократно.

10/ Влаковете

За целта си изкарах карта за намаление с БДЖ. Струва само 50 точки и ти носи 50% намаление. Избива се още на третия трип. Пътуването с влак продължава да е най-безопасното и евтино придвижване из страната, при това – с тоалетна, въпреки колосалните гафове в системата и смрадливите й кенефи. Разписанията, например, са нещо като пожелание за служителите на компанията. Никой не ги спазва. Предполагам, че няма и никакви санкции. Закъснения от ранга на 200 минути са нещо, което не трябва да ви учудва. Не, че са ежедневие, но час-два си се считат направо за „в нормата“. Носете си винаги топли дрехи, храна, вода, нещо за четене, някакъв алкохол, шоколад, ако може и одеала, докато пътувате с влак. Не се знае колко време ще прекарате в него. И още един безплатен съвет – мокрите кърпички са направо задължителни! За компенсация на всичката тази мизерия получавате странни и интересни събеседници, приятни гледки, изгреви, а понякога и залези, възможности за пушене по време на дългите и чести престои заради изчакване на друг влак, които никога не са отразени в разписанието; получавате и самата „услуга“, заради която съществува компанията, а именно – транспортиране. Срещу пет евро от Варна до София няма какво повече да желаете…

11/ В обобщение

Абе, като се замисля, май добре си изкарах лятната ваканция. Грипът за малко не ме довърши през август и това е единственият ми „черен“ спомен. Всичко друго може да се приеме и като на шега. А ти? Как прекара лятната ваканция, скъпи читателю / уважаема читателко?

Тихомир Димитров 

Как изкарах лятната ваканция

-

-

-

-

-

-

-

-

-

-

-

 Тихомир Димитров

 

септември 23, 2014

Когато токът спря

1

Изт: noshiz.com

Началото на новия ми роман. Продължението се пише в момента:

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

Богатото семейство на Петър и Фидосия Чобанови, мажоритарни собственици в „Балкантранс“ АД, най-голямата транспортна компания в Източна Европа — семейството, чиято дъщеря Адам чукаше от 9 години, щеше да му даде благословията си за женитба, а тази благословия му изглеждаше като чувал, пълен с пари. Само преди две седмици „новината“ щеше да звучи радостно и в неговите уши. Дори все още се заблуждаваше, че обича Фани. Но сега, сега вече трябваше да бъде артист и да се преструва.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Адам.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна:

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

Адам харесваше бъдещата си тъща,  даже много. Всъщност, той харесваше цялото семейство. Или поне така смяташе до скоро. Може би тийнейджърската им любов с Фани, която се беше разгоряла на брега на морето преди 9 години, беше прераснала в навик с течение на времето — удобен и приятен навик. Фани се грижеше добре за него — като за любима кукла. Глезеше го като малко дете. А и семейството й го приемаше, въпреки че не беше богат. Те имаха достатъчно за всички. Единственото, което ги интересуваше, бе дъщеря им да бъде щастлива. И да попадне на „свестен човек“. С течение на времето Адам успя да си извоюва тази позиция — на „свястното момче“. Не го направи нарочно, за да се впише в буржоазните им разбирания. Той наистина си беше такъв. До скоро.

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани от името на двамата. — Заедно сме вече 9 години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, върху което беше избила студена пот.

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

Въпреки че се познаваха отдавна, Адам така и не успя да скъси дистанцията с този човек. Наричаше го „господине“ или просто „Чобанов“. Основателят на „Балкантранс“ трудно допускаше хора до себе си, което беше нормално за един от най-богатите българи. Адам не можеше да се оплаче от лошо или хладно отношение. Дори напротив, винаги беше добре дошъл в дома на Чобанови, ползваше се с голямо доверие от семейството, радваше се на достъп до най-влиятелните кръгове в държавата заради тях. Но нямаше как да стане истински приятел с Чобанов. Бяха от различни поколения. Принадлежаха към различни светове. Поради тази причина Адам никога не говореше с него за пари. Сега усещаше, че моментът наближава. При така стеклите се обстоятелства разговорът бе станал просто неизбежен. Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Правеха им компания две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури. Напрежението у Адам растеше. Чобанов наруши мълчанието:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

„С 330 милиона възможности“ — помисли си Адам и кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, където е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И, честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства.

Адам мълчеше. Чобанов отпи от коняка:

— След като сключите граждански брак този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, за да спечели време, докато се чудеше какво да отговори. Ароматната течност запали хранопровода му и причини експлозия от вкусове в устата:

— Аз мога да се грижа за дъщеря Ви! Отдавна живеем заедно и нищо не ни липсва. Всъщност, Фани не е чак толкова разглезена. Едва ли някога ще прояви интерес към работа или към кариера, но защо да го прави? Имаме си всичко. Изкарвам достатъчно, за да живеем комфортно… не без Вашата помощ, разбира се!

— Радвам се да го чуя! — Чобанов се усмихна. — Адаме, виж, аз съм бизнесмен, обичам точните цифри. Колко печелиш на месец от счетоводната къща? Чисто? Ако не е тайна…

— Нямам никакви тайни от вас, г-н Чобанов.

„Чуваш ли се какво говориш, глупако?“

— Вие до голяма степен помагате за успеха на моя бизнес… което ми напомня да Ви благодаря за връзката с Януш миналия месец. Оказа се един от най-добрите ни клиенти досега.

— Моля! Но да се върнем към въпроса ми. Ако обичаш!

— Между 9 и 12 хиляди лева на месец. Чисто.

— С толкова разполагате като домакинство, така ли?

— Приблизително, да.

— А знаеш ли, че само чашата, която държиш в ръце, струва повече?

— Предполагам — Адам се усмихна насила. — Но нищо не мога да направя по въпроса. Не съм имал същите възможности като…

— Възможностите се дават! — прекъсна го Чобанов. — Те никога не се „имат“.

— Не разбирам?

— На път съм да ти направя предложение. Да умножиш дохода си по десет. Това е близо милион годишно. И е само началото.

— Аз…

— Изслушай ме, преди да кажеш каквото и да било! Един от търговските директори напуска бизнеса тази година. Напуска го по болест. Докторите вече са разписали смъртната му присъда. Трябват му пари и спокойствие, за да се лекува. Не тая особени надежди за възстановяването му, но поне искам да му дам възможност да бъде с близките си възможно най-дълго. И да осигуря семейството му. С останалите акционери ще изкупим дяловете му на преференциална цена, отделно бордът ще отпусне пенсия по болест в размер на няколко милиона лева. Това е всичко, което можем да направим за него. Но някой трябва да заеме мястото му в управлението. Спешно. И е по-добре този някой да бъде вътрешен човек — човек, на когото мога да се доверя. Реших, че щом ще ставаме роднини, този човек можеш да си ти. Помисли добре, преди да ми отговориш. Не бързай! Това е важно решение. Както за теб, така и за мен. Но имай предвид, че такава възможност се дава само веднъж в живота!

Адам отпи от коняка, като се стараеше треперенето на ръката му да остане незабелязано. Чобанов продължи:

— Предполагам, че детайлите също те интересуват. А те са следните: Като начинаещ управител ще получаваш 950 000 лева годишно възнаграждение, с възможност за ревизиране след края на всяка година, в зависимост от резултатите на дружеството и от личния ти принос в тях. Отделно съм готов да ти предложа акции на стойност 18 милиона лева, с които да осигуриш семейството си, дъщеря ми и нейните деца, докато са живи, така че да не зависят повече от мен. Имаш време до понеделник, за да ми отговориш. Внимателно го обмисли!

Адам дръпна от гъстия, ароматен дим. Прекара го през ноздрите си. Въздухът около него се изпълни с пушек. Зави му се свят. Очите му се насълзиха.

— Поласкан съм от доверието и от щедростта Ви, Чобанов! Ще помисля и ще отговоря в понеделник, но имам един въпрос, ако ми позволите?

— Питай, синко! — Чобанов опита да се пошегува. Не му се получи. Никога не му се получаваше.

— Какво ще стане, ако откажа? — попита Адам.

Лицето на мъжа пред него остана непроменено. Чобанов внимателно постави чашата върху стъклената маса и каза:

— Адаме, изградих бизнеса си от нулата. Направих така, че най-близките хора, които работят за мен, също да станат богати. Това е тайната на моя успех. Да не бъдеш егоист! Единственото, което изисквам в замяна, е 100% лоялност към фирмата и пълна отдаденост на работата. Ако приемеш предложението ми, за няколко години ще те направя богат. Но ще лягаш и ще ставаш с проблемите на „Балкантранс“. Ако не приемеш, значи имаш по-добра алтернатива и сам ще трябва да издържаш семейството си. Искам да кажа: напълно сам! Каквото и да решиш ще получиш благословията ми, ако това те интересува. Обичам дъщеря си и виждам, че с теб тя е щастлива. „Да обичаш означава да подаряваш свобода, а не да поставяш окови“, нали така? Чувал съм те да го казваш много пъти.

— „Когато умният човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали!“ Чувал съм ви да го казвате много пъти — отвърна Адам и се усмихна.

Обмяната на любезности разведри двамата мъже. Вдигнаха наздравица и пиха за новото семейство. Малко след това прислугата влезе в салона. Съобщиха, че дамите ги очакват в гостната, където чаят е вече сервиран.

Две седмици по-рано…

Адам отвори очи, обзет от притеснение, че закъснява за работа. Погледна си часовника. Беше едва седем и половина. Отпусна глава върху възглавницата. Нямаше закъде да бърза. Откакто създаде собствен бизнес ходеше на работа когато пожелаеше. „Навикът си е навик — помисли Адам. — Сигурно ще минат години, преди отвикна от параноята, че закъснявам сутрин“. Допуши му се. Посегна към кутията жълт Camel върху нощното шкафче. Беше празна. Стана, облече си костюма, взе чантата със служебния лаптоп и излезе.

Никога не си миеше зъбите, преди да е пил кафе, а не можеше да пие кафе без цигара. Цигарите му бяха свършили. Реши да си купи цигари по пътя, а на сутрешното кафе да се порадва в офиса. Имаше четка за зъби и там. Офисът беше неговият втори дом. Обикновено тръгваше последен, понякога дори след полунощ. Стоеше до късно, но рядко пристигаше толкова рано. Не беше „сутрешен човек“. Вечер мозъкът му работеше по-добре. Спря на паркинга пред „Била“. Реши да купи нещо и за обяд. Пристигнеше ли веднъж, ангажиментите щяха да го погълнат чак до вечерта. Приключваха годината и това беше най-натовареният им период.

Разхождаше се безцелно из магазина. Все още мозъкът му плуваше в онова спокойно и отнесено сутрешно състояние, когато я видя. Беше Тя! Жената от неговите сънища! Жената, която винаги беше чакал, за която винаги беше мечтал. Неговата голяма, скрита тайна. Погребаното му съкровище! Сродната му душа! Онази, която му принадлежеше по право. Жената с голямо Ж.

„О, Боже! — разсъни се внезапно Адам — Значи всичко е вярно! Значи Тя наистина съществува! Изглежда по същия начин! Сънувал съм я толкова много пъти! А дали ще ме познае? Трябва да я заговоря! Трябва да го направя на всяка цена!“ — от сутрешната му летаргия вече нямаше и следа.Как да я заговори? Излизаше от 9 години с Фани, дори мислеха да се женят. Сигурността на връзката буквално го беше скопила. Не вярваше, че „ловният му инстинкт“ ще проработи отново. Беше се примирил с мисълта, че ще остарее с Фани. Сега обаче трябваше да действа! Нямаше да си го прости, ако изтървеше този момент!

Момичето мина покрай него, без да го погледне и се отправи към салатения бар. Адам тръгна след нея. Деляха ги няколко метра. Докато тя избираше салати, той прехвърляше в главата си реплики, с които да я заговори. Струваха му се еднакво тъпи! Ами ако я уплашеше? С недоспалата си физиономия, с лошия си дъх? С невчесаната коса? Ала най-тъпо беше да НЕ я заговори. Тъпо и недопустимо! Трябваше да опита. Трябваше да действа! Цял живот беше чакал този момент. Събра смелост и уверено закрачи към салатения бар.

Толкова се беше засилил, че когато тя се обърна, дочула стъпките му, едва не я блъсна с тялото си.

— Извинете, госпожице!

„Лошо начало! Никога не се започвай с извинения!“

— Познаваме ли се отнякъде? — попита го русокосата хубавица.

— Това беше моята реплика! — усмихна се Адам. Изведнъж му олекна.

— Ами кажи я, де! — подкани го непознатата с ентусиазъм.

Двамата избухнаха в смях. После настъпи тишина. Паниката отново започна да превзема Адам. „Хубаво се получи, но трябва да продължиш! Кажи нещо!“

— Изглеждате ми леко смутен! — изпревари го тя.

— Права сте. Това е защото се чувствам като герой в американски филм. Среща в магазина пред салатения бар.

Тя се огледа наоколо:

— Никога не съм виждала среща пред салатения бар! А гледам много американски филми.

— Аз също!

— Какво също? Не сте виждали среща пред салатения бар или гледате много американски филми?

— Второто.

— Американските филми са глупави! — заключи тя.

— Ето нещо, по което си приличаме. С тях. Искам да кажа, сигурно затова ги харесвам — усмихна се Адам. — Глупави са точно колкото мен.

Опитваше се да не отваря прекалено широко уста, за да не усети момичето, че не си е мил зъбите:

— И освен това са глупави, защото всичко там изглежда толкова нагласено. А това тук е истинско! Нали?

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — попита тя.

— Вярвам само на очите си — отвърна той.

Адам така и не стъпи в офиса през онзи ден. Не вдигна телефона нито на колегите си, нито на Стефания, нито на по-важните клиенти, от които зависеше бизнесът му. Цял ден прекара в кафенето до „Била“ с жената от сънищата си, която срещна пред салатения бар. Казваше се Юлия. Още преди да научи името й обаче Адам имаше чувството, че много отдавна се познават. Тя — също.

Две седмици по-късно. След вечерята у Чобанови

Фани грееше от щастие. Доволна от перспективата най-после да види себе си в бяла рокля, тя дори не забеляза колко мрачен и потиснат беше Адам. Разпалено му обясняваше за приготовленията, които бяха обсъдили с майка й — кой свещеник щял да ги венчае, в кой манастир щели да настанят, с какви деликатеси щели да ги нагостят.

Адам не чу нито дума. Погълнат от собствените си мисли, той гледаше само напред. На въпроса „Защо мълчиш?“ отговори, че се чувства уморен, че напоследък има доста работа в офиса, че не обича да шофира нощем и, че прави всичко възможно двамата да се приберат невредими у дома. Но му доставя удоволствие да я слуша. И тя продължи…

Колкото и уморен да беше в действителност, Адам не успя да мигне. Въртя се цяла нощ в леглото и стана изнервен към пет. Излезе на терасата. Градът спеше. Преди тази гледка го успокояваше. Осветени в жълто от нощните лампи, кварталните улици и паркираните по тях автомобили създаваха усещане за уют. Сега му изглеждаха чужди. Отчайващо пусти и тъжни. Студеният въздух го превъзбуди. Кожата му настръхна и зъбите му започнаха да тракат. Прибра се на топло. Седна на канапето в кухнята. Стоеше сам в тъмното, без да включва лампата. Чуваше се единствено бученето на хладилника. Изми си лицето и легна върху дивана с очи, вперени в тавана. Небето зад прозореца започна да прелива от черно към тъмно синьо. Адам облече костюм, взе ключовете от колата и излезе.

2
Изт: blogreedgroup.wordpress.com

Дълго обикаля из сутрешните булеварди, заслушан в триенето на гумите върху асфалта. В тихото жужене на двигателя. Отказа се едва, когато слънцето обля високите жилищни сгради първо в оранжево, а после в бяло и сутрешният трафик започна да го притиска отвсякъде. Огледа се. Беше в картала на най-добрия си приятел. Погледна часовника върху таблото. Сигурно щеше да го завари у дома.

Вратата на панелния апартамент се отвори. Посрещна го рошавата глава на Николай. Адам носеше две кафета в пластмасови чаши и найлонова торбичка с баници от закусвалнята до блока.

— Я виж ти! Кой се е сетил да ми дойде на гости! Влизай, човече, влизай, избяга топлото!

— Дано да не бързаш. Искам да поговорим. Ако бързаш, ще те закарам. С колата съм.

Николай се усмихна и прозя едновременно:

— Копеле, аз да не съм бизнесмен като тебе, че непрекъснато да бързам за някъде. Ти май забрави, а? От няколко години съм на свободна практика. Ебаси, наистина не сме се виждали отдавна!

Адам го последва в мрачния коридор.

— Няма да обръщаш внимание на бардака, сори! Обикновено чистя само, когато идва жена, а това се случва веднъж на четири години, хахахаха!

Апартаментът наистина беше разхвърлян. Мърляв и вмирисан. Намираше се в една от онези високи панелни кооперации с олющени фасади, които стърчаха над града като сърдити великани.

Николай беше интелигентно момче с добро образование и остър ум. Можеше много повече от това! Притежаваше луксозен апартамент в центъра преди време. Имаше доходен бизнес и красива приятелка. После „избра свободата“. Никой не разбра мотивите му да зареже всичко, което бе постигнал и да заживее под наем в тази дупка на края на града, където се издържаше от писане на клюки за жълтата преса. Изглеждаше като криза на средната възраст, но Николай беше само на 31. Според собствените му думи, той цял живот бе преследвал мечтите на други хора: на приятелите, на семейството, на учителите от детството, на средата, в която беше израстнал. Разбрал, че не са негови едва, когато ги постигнал всичките. Тогава решил да живее вече за себе си.

Най-недоволна от всички, естествено, беше приятелката му. Свикнала с почивките в чужбина, с удобното жилище и с високите доходи на Николай, тя не прояви особена симпатия към идеите му и първа го напусна. Последваха я приятелите му, за които имиджът, новата кола, кариерата и лъскавата фасада бяха по-важни от споделеното детство. Остана само Адам. Дори с него се виждаха рядко. Николай отказваше предложенията му за финансова помощ с аргумента, че харчи 50 лева седмично за наем, а има четвърт милион в банката. „Откакто продадох апартамента на най-високите цени – точно преди кризата. Само Елена имаше нужда от този хангар, така или иначе. Но тя си отиде.“ Отделно получаваше хонорари. „Малко хора знаят, че в жълтата преса плащат най-добрите хонорари.“

Такъв беше Николай — странен и, дори, може би малко луд в очите на другите, но сам за себе си твърдеше, че е „единственият трезвен човек в натикания до козирката с илюзии свят“. При всички случаи Адам се нуждаеше точно от неговия съвет в момента.

Настаниха се в хола, където липсваше друго обзавеждане, освен малка библиотека, пълна с книги на духовна тематика, ниска масичка с поставен върху нея лаптоп, едно наргиле и няколко нахвърляни по земята водни матрака — наследство от предишния му луксозен начин на живот. Адам се отпусна върху меката повърхност с облекчение. Самотното шофиране и безсънната нощ го бяха изтощили. Николай сервира кафетата и баниците в меден поднос за чай, купен от Женския пазар. Постави го директно върху земята. Закусиха мълчаливо, след което Николай разпали наргилето и подаде мундщука на Адам.

— Опитвам се да ги откажа. От две седмици не съм си купувал цигари, откакто срещнах…

— Някога да съм слагал тютюн в това наргиле, мой? Знаеш ли как му викат арабите?

— Как?

— Викат му „шиша“, като на хашиша. Ваяли са ги от глина едно време, затова наргилетата имат кръгла форма. Тогава арабите още не са познавали тютюна. Спретнали са си перфектния бонг! — Николай дръпна от маркуча и наргилето закъркори.

Въгленчето почервеня. Водата в металния резервоар забълбука кротко. От устата му излезе гъст бял дим и помещението се изпълни с миризмата на изгорял коноп. Пресипналият глас на Николай продължи:

— Чак турците, когато дошли да ги завладяват, им показали, че в наргилето може да се слага и тютюн. — Знаеш ли, че Египет е бил 400 години под турско робство? — отново подаде маркуча на Адам.

Адам го пое с колебание.

— Откъде се снабдяваш? Нали нямаше вече никакви приятели!

— Аз пък не мога да разбера защо всички трябва да сте толкова загрижени! Останал съм без приятели, нямал съм гадже, живеел съм мизерно. Робите не могат да разберат свободния човек. Свободата ги плаши. Не знаят какво да правят с нея. Затова предпочитат да я отрекат, да се отнесат снизходително към свободния, да му се изсмеят в лицето и да я карат по старому, вместо да станат като него. Ама трябват топки за тая работа!

Адам му върна маркуча. Николай се напрегна:

— Ей, ти да не вземеш да ми се обидиш нещо сега! Аз говоря по принцип. Знам, че винаги си ме приемал такъв, какъвто съм.

— Не ти се сърдя, идиот смотан! Но няма да пуша, защото искам съзнанието ми да е чисто. Предстои да взема важно решение, което може би ще промени целия ми живот. Всъщност, точно затова съм тук. Дойдох да ти поискам съвет. А ти май току-що ми го даде, без дори да знаеш какво ще попитам.

— Хехе, така е, защото съм си отворил третото око — Николай дръпна от наргилето. — Не знаеш какво изпускаш, братле! Купих първокласен марокански хеш от един арабин на Женския и го смесих с Мара, за да гори по-лесно. Козът също е голям чук. Айде, сподели какво те води насам, че ми стана интересно… преди да съм си махнал главата тотално.

Адам му разказа всичко — как е предложил на Стефания, за срещата с родителите й, за офертата на Чобанов, за предстоящата сватба, за супермаркета, за салатения бар и за любовта, която беше го връхлетяла като товарен влак точно в най-неподходящия момент от живота му.

— Добре, бе, пич, аз не мога да те разбера тебе. Какво изобщо има да мислиш? Работиш работа, която ти е безразлична. Навремето искаше да ставаш писател, а стана счетоводител. Заради вашите. Сега живееш с жена, която също ти е безразлична, а баща й се опитва да те направи роб! Не ми се сърди, но по-прецакан едва ли някога си бил! Като игнорираме материалната страна на нещата, разбира се. Ако кинтите на баща й могат да те направят щастлив, тогава окей, прав ти път, избери насраните мангизи! Но не могат. Парите купуват само удобства. Щастието идва от другаде. И Съдбата е решила да ти го покаже точно в най-подходящия момент! Изпраща ти човека, когото цял живот си чакал. Тази жена, доколкото разбирам, не само изглежда като богиня, но и ти съдира кожата в леглото. Артистична натура е, със свободни разбирания. Нямам идея какво намира в човек като теб, но, честно да си призная, направо ти завиждам! Де да имах и аз такъв късмет! Художничка, която продава картини на богати пенсионери в Швейцария. Има собствено ателие, където можеш да се настаниш да живееш. Красива, талантлива и необвързана на всичкото отгоре! И освен това е влюбена в теб! А ти все още се чудиш?!

— Но…

— Никакво но!

— Значи ти би зарязал всичко и би заживял с нея, ако беше на моето място, така ли?

— Човече, аз вече съм зарязал всичко!

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Виж, ще ти го обясня по най-простия начин, за да ме разбереш…

Николай дръпна от маркуча, издиша, закашля се и продължи с насълзени очи:

— Когато се наложи да избираме в този живот, ние го правим, ръководени от две чувства: действаме от позицията на страха или от позицията на любовта. Средно положение няма. Ако избереш да останеш при Фани и семейството й, ще го направиш, защото те е страх. Ако избереш да последваш сърцето си, ще го направиш от любов. Кой, според теб, е правилният избор?

Адам стана, наведе се над най-добрия си приятел, взе лицето му в шепи, целуна го по челото и излезе, без да каже нищо.

* * *

Следващите седмици бяха кошмарни. Заяви на Фани, че иска да поживеят разделени за известно време. Каза й, че трябва да обмисли приоритетите в живота си. Повтори го няколко пъти. Първоначално тя прие всичко за шега. После се разплака. След това му удари шамар. Започна да го заплашва. Накрая тръшна вратата и отиде при баща си.

Излъга всички, че го прави заради себе си, а не заради друга жена. Смяташе, че така ще приемат неизбежното по-лесно, но успя да ги вбеси. Гордите представители на рода Чобанови се обърнаха срещу него. Баща й го заплаши с разорение, а майка й му каза никога повече да не стъпва у тях.

— И забрави за влиятелните си приятели — допълни тя. — Вече можеш да разчиташ само на влиятелни врагове!

Фалитът не го плашеше особено. Дори сам работеше по въпроса. Всеки ден освобождаваше служители, опразваше помещения, продаваше техника и мебели, прехвърляше клиенти на конкуренцията, изплащаше обезщетения. Съвсем скоро се стопиха всичките му спестявания. Но само така можеше да избяга от зависимостта си към Чобанов.

Единственото, което го интересуваше се новото начало. И разкошното тяло на Юлия, разбира се — тяло, в което се губеше с наслада часове наред всяка нощ. Тяло, което го караше да гледа на унизителните дни, изпълнени с тревога и заплахи от високо, като на малоумна детска игра. Запази само колата. Премести се да живее в ателието на Юлия. Запази в тайна новия си адрес и за новия си
начин на живот.

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се още в шест и гледаше да не го буди. Взимаше душ и веднага излизаше навън, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, съдба. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха драматични истории, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я за раково болна или за нещастно разведена, с дете-инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно.

Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцеляват в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка. Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванадесет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобяд. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове. Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа щяха да си отдъхнат.

3
Изт: homeschoolhappymess.com

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен. Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета му. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буквичка да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за 4 деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, забогатяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Рорителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява малкият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта. А тя се точи месеци наред, от уикенд на уикенд, по време на традиционните семейни сбирки. За ужас и недоумение на възрастните, съдбата на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия.

Родителите стигат до идеята, че го правят тайно. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата на екс и се отпусна в удобния кожен стол. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчна му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — съненият глас на Ники изпука в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.

Шест месеца по-късно

Алуминиевите масички пред будката за кафе и цигари до входа на Николай — това беше мястото, където двамата започнаха да се виждат редовно, след като подновиха отново контакт. Устройваше ги идеално. Адам не искаше да се мотае излишно из центъра — можеше да засече някой от обкръжението на Фани или, не дай Боже, самата Фани. А Ники рядко излизаше от апартамента в панелния небостъргач. Правеше го само, когато отиваше да си купи трева. Той продължаваше да се издържа с писане на клюки за жълтата преса, които съчиняваше сам. Откакто приятелите и жена му го изоставиха, социалните му контакти бяха сведени до минимум. Това, очевидно, не го притесняваше. Но срещите с Адам го ободряваха. „Още един човек избра личното си щастие пред илюзията за същото в главите на другите“. Имаше принос за това и се гордееше с постижението си. Съвсем чистосърдечно се радваше на щастието на Адам — на творческите му стремежи, на процъфтяващата му любов. На това, че изглеждаше като прероден. Адам, от своя страна, го разбираше и беше един от малкото хора, които не го упрекваха за изборите, които беше направил.

— Бира? Аз съм на ред тоя път.

Ники кимна с глава. Адам отиде до фризера и започна да опипва бутилките, за да избере най-студените от тях.

„Нещо не е наред. Задължително трябва да разбера какво не е наред!“ — Николай извади пакет Lexington и започна да свива цигара. Огледа се внимателно. Пусна няколко трохи хашиш в тютюна, облиза хартията, зави цигарата, поднесе огънчето и вдиша от ароматната смес с доволна физиономия. Две потни бутилки „Загорка“ издрънчаха върху алуминиевата масичката пред него. От гърлата им бликаше студена пара. Чукнаха се. Отпиха.

— Юлия е, нали? — попита Николай.

„Никога не приемай жената за даденост, още по-малко нейната любов!“ — напомни си той, но не го сподели със своя приятел. Изглеждаше му достатъчно притеснен и без това. След тежка въздишка Адам заговори:

— Преди няколко седмици изведнъж нещо в нея се промени. Казвал съм ти, че обича да излиза рано, да кръстосва улиците и да прави снимки из града. От ден на ден започна да става все по-затворена в себе си, все по-меланхолична. Сякаш нещо я тревожеше там, навън, докато аз стоях в ателието и пишех като луд. Връщаше се уморена и мълчалива — без снимки, в най-добрия случай с няколко фотографии, а не стотици, както преди. Спря да рисува през уикендите. Това беше тревожен сигнал за мен. Опитах се да разбера какво става, но тя отклоняваше въпросите ми с недомлъвки. Все по-рядко започнахме да правим секс…

Николай го прекъсна:

— Това е нормално. Случва се на всички двойки, не се притеснявай! Като се ожените, ще правите секс дори още по-рядко. В един момент гърнето пресъхва. Изяли сте всичкия мед. Говоря ти от личен опит — усмихна се той.

— Още не си чул най-лошото! — помръкна Адам. — От няколко дни сме разделени. Не зная дали изобщо някога ще се видим отново.

— Копеле! Защо не се обади по-рано? Защо мълчиш като гъз? Мамицата ти, сигурен съм, че ще измислим нещо! Не може една връзка като вашата да свърши просто ей така!

— Не е на Луната. Юлия замина за Индия. Каза ми да не се интересувам от нея, да не я търся. Писа ми, че никога няма да се видим отново. Не и в този живот!

— Нищо не разбирам! — Николай вдигна бутилката. Пресуши половината от съдържанието й на екс. Допуши цигарата, хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. Очите му се насълзиха от студената газирана напитка. Оригна се. Сълзите в очите на Адам бяха съвсем истински:

— Откакто поведението й се промени започнах да я подозирам в изневяра и един ден реших да я проследя…

— Само не ми казвай, че си я хванал с друг! — възбуди се Николай. Спря и се замисли се за момент:

— Ами Индия? Какво общо има с Индия всичко това? Да не е избягала с някой друг в Индия?

— Моля те, спри да ме прекъсваш и ще ти разкажа! — проплака Адам. — Затова исках да се видим! Трябваше да споделя с някого. Имам чувството, че умирам. Част от душата ми липсва! Отнесоха я на другия край на света!

Адам млъкна. По бузите му течаха сълзи. Тресеше се на стола в тихи спазми, с наведена глава. Николай съжали, че е напушен точно сега. Хешът беше силен, развеселяваше го, а моментът не беше подходящ… Пресегна се и го тупна по гърба. Не знаеше какво друго да направи. След няколко минути неловко мълчание Николай беше доизпил бирата и гузно наблюдаваше Адам, който сякаш започна да се посъвзема.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да ти спретна едно хубаво наргиле, а? Трябва да разпуснеш малко! Сигурен съм, че ще ти помогне!

„Все ми е тая“ — отговори му апатичната физиономия на Адам. С едната ръка Николай взе бирата му от масата, с другата го хвана под лакът и го задърпа нагоре към входа.

Прекараха няколко часа в разговори, пушене, пиене на бира и хапване на хрупкави пикантни крилца от KFC, поръчани по телефона. Малко по-късно поръчаха и пица, а малко по-късно понички и слязоха за още бира. Адам му разказа цялата история в подробности. Отпусна се от хеша. Беше временно. Знаеше, че на другия ден привидното спокойствие ще го изостави и ще трябва да посрещне тъгата и самотата отново, но засега беше О.К. „Ето, Ники преживя същата криза, но вече е О.К. Щом той може, значи мога и аз“ — успокояваше се той.

Разказа му за това как беше проследил Юлия един ден — първо вървеше след нея скрит в тълпата на достатъчно разстояние, за да не го види случайно, а после тя се качи в едно такси и той направи същото. Каза на шофьора да я следва и му пъхна десетачка в ръцете. Юлия слезе пред някаква стара кооперация в центъра. Адам изчака известно време в таксито, преди да излезе. Вратата на входа беше заключена. Натисна няколко звънеца, но никой не му отговори. Затърси с поглед нещо по-особено сред имената, изписани на звънците. Юлия познаваше много артисти, художници, писатели, дори политици. Ако му изневеряваше с някой от тях, името му сигурно щеше да се намира някъде тук. Но не видя известни имена. В блока живееха предимно старци. Входната врата беше облепена с некролози. Имаше и цветни афиши: обяви за хидроизолация, алуминиеви дограми, интернет, кабелна телевизия, работа от дома — стандартните неща. Плюс един голям плакат, който рекламираше поредния индийски гуру, дошъл на посещение в България. Според датите от афиша индиецът все още трябваше да е тук. Някой беше изписал с черен флумастер върху плаката: ет. 4, ап. 12.

Адам записа имената на индиеца в мобилния си телефон и първата му работа, след като се прибра в ателието, беше да потърси в Гугъл. Оказа се един от „вестителите“ — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Такива напоследък се бяха навъдили много. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света бил близо и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси. „Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Адам разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях ще оцелее и кой — не. Това, разбира се, ставало чак в края на „обучението“, което продължаваше няколко седмици и струваше две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител. В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали жени, при това — млади и бездетни, които имали достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род след катастрофата. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна.

Бесен, Адам тръшна капака на лаптопа. Стана и започна да се разхожда из студиото като животно в клетка.

4
Изт: barry.edu

Няколко часа по-късно Юлия се прибра. Отново не беше снимала нищо. Вече дори не се опитваше да го лъже, че снима. На въпроса му какво прави по цял ден отговори, че посещава курс по астрология. Дори обеща да му направи хороскоп. Опитите да я заговори „случайно” по темата за края на света бяха неуспешни. Успя да получи отговор само на един въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса. За негова голяма изненада тя му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Амунициите му никога не свършват. Естествено, онези с автоматите в началото ще излязат по-големи тарикати. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в един свят, където никой вече не произвежда патрони?

Нещо в отговора й го накара да изтръпне.

На следващия ден Юлия повече не се прибра. Всичко стана толкова бързо! Търсеше я напразно из целия град. След няколко дни получи имейл от нея, в който тя му съобщаваше, че е далеч от дома, че пътува към Индия и, че това е последният й досег до съвременната цивилизация, която и без това скоро щяла да изчезне. Умоляваше го повече да не я търси. Нямала желание да го вижда отново, а нямало и смисъл. Не и в този живот.

Една година по-късно

Ако човешкият живот може да стигне абсолютното дъно, то Адам се намираше някъде под него. Любовта на живота му си беше отишла така, както се бе появила — внезапно, неочаквано и безразсъдно. Успя да съсипе всичко в името на един блян! След изчезването на Юлия той напълно се вглъби в литературата. Пишеше денонощно, за да държи отчаянието по-далеч.

Успя да завърши огромния си, трагичен роман — стана цели 850 страници. Вложи талант, парче от себе си и най-вече: чудовищна тъга. Получи се силна, убедителна драма. Сюжетът беше на ниво. Изпрати ръкописа до няколко издателства. Върнаха се много добри отзиви. Нямаха търпение да отпечатат „Монополи“, но въпреки това книгата му остана непубликувана. Петър Чобанов се погрижи за това. Погрижи се и той да не започне работа — не и в този град, не и в тази държава. Пипалата на Чобанови бяха навсякъде.

Адам остана без пари и вече не можеше да плаща наема на ателието. Махна се с облекчение. Всичко там му напомняше за Юлия. Премести се да живее при Николай. Вече си приличаха много. Адам стана същия неудачник като него. След раздялата с Фани нямаше много близки. Цели девет години беше градил социални контакти в нейната среда и в средата на нейните родители. Сега му се налагаше да ги избягва. Чобанови вече не съществуваха за него. Любовта оправдаваше всичко това, разбира се, но нищо не можеше да запълни празнотата, която Юлия остави след себе си.

Самота, отчаяние, бедност, болка и тъга. Загуба и самосъжаление, плюс липса на всякаква перспектива — това бяха резултатите от поредицата грешни решения, които бе взел. А можеше да бъде мултимилионер с щастливо семейство, осигурен до края на живота. Можеше да има жена, която го обича. Мразеше се за това! Мразеше и Ники, задето му даде тласък. Живееше у тях, но го презираше.

Повече от всичко Адам ненавиждаше себе си — не толкова заради проваления живот, колкото заради неспособността си да забрави Юлия. Все още я обичаше с цялото си сърце, въпреки чудовищното й предателство. Трудно му беше да приеме факта, че някакъв дебел и брадат индиец е успял да открадне половинката му с лъжи за края на света, да я превърне в една от многото си наложници, да я измъкне от свободния й живот и да я затвори в някаква пещера. Да му я отмъкне под носа! Всичко стана толкова бързо!

Дори не можа да се опита да я задържи. Никога нямаше да си го прости! Никога нямаше да прости на индиеца, но най-важното беше, че никога повече нямаше да види Юлия — неговата прекрасна, слънчева, нежна и артистична Юлия! Тази мисъл го угнетяваше най-много. Прекарваше дните съсипан, в пълно бездействие. Рядко си правеше труда да се нахрани дори. Занемари изцяло външния си вид — така или иначе не излизаше навън, а Николай го търпеше всякакъв.

Постепенно спря да си мие зъбите. Пораснаха му нокти и брада, дъхът му започна да смърди на риба, венците му кървяха, изгуби няколко зъба. Утешенията на най-добрия му приятел не помагаха, нито леките наркотици и алкохола, с които се наливаше постоянно. Приятелството между тях отдавна беше мъртво за Адам. Търпеше Николай заради липсата на друга алтернатива. Изгуби надежда, че с времето болката ще утихне и нещата постепенно ще започнат да се нормализират. С времето нещата ставаха още по-зле.

Една сутрин се събуди с твърдото решение да сложи край на всичко това. Не можеше да търпи повече. Дори страхът от смъртта не беше в състояние да го спре. Нямаше смелост да скочи от деветия етаж, затова излъга Николай, че слиза до магазина. Купи от резервните части до входа здраво въже за теглич, подбра най-високата тръба в коридора на мазето, сплете клуп, качи се върху един стар пластмасов бидон и се обеси.

* * *

Мрак. Влага. Плесен. Нещо се движеше в тъмното. Дращеше и скрибуцаше. Смрад на маза. Миризма на миши изпражнения. ПЛЪХОВЕ! Навсякъде около него и ВЪРХУ него лазеха плъхове. Значи все пак е вярно — самоубийците остават в телата си до пълното им разложение! Без да помръднат! Без да продумат! Усещайки как плътта им се разлага клетка по клетка. Как се издуват от газове. Как червеите снасят яйцата си в очите им. Как плъховете късат от разкапаното им месо. Това беше наказанието за посегателство върху Живота. Божичко, щяха да го изядат жив! Докосваха лицето му с меките си лапички. Усещаше мократа им, настръхнала козина върху устата си. Остра болка прониза палеца на десния му крак. Тънки като топлийки зъби проникнаха в плътта.

Болката го извади от ступора. Изпрати гадината в отсрещния край на коридора с ритник. Гризачът се удари в стената, изсъска и побягна в мрака. Десетки малки лапички шумоляха около него. Лежеше по гръб върху влажния под на мазето, с омотано около врата въже за теглич. Старата ръждясала тръба не беше издържала теглото му.

Стана. Заподскача от крак на крак. Настъпи една от големите мишки, която му отговори с квичене. Хукна да бяга, но се блъсна в тухлена стена. Не виждаше нищо в мрака. Пипнешком затърси пътя към стълбището. Някой беше заключил паянтовата врата на мазето. Плъховете бяха навсякъде около него! Разби вратата с ритник. Побегна навън.

1

Изт: noshiz.com

Излезе от входа, на площадката пред блока. Лъхна го студеният нощен въздух. Махна въжето. Опипа си врата — целият беше протрит и в мехури. Болеше го ужасно. Огледа се. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред!

Първото, което му направи впечатление, бе тишината! Нямаше представа колко е часът, но дори след полунощ в квартала бръмчаха коли и мотори, чуваха се крясъците на пияни компании, околовръстното жужеше наблизо. Сега нямаше никой. Беше толкова тихо, че можеше да чуе ускорения ритъм на сърцето си. Доповръща му се. Ухапаният палец пулсираше. Сърбеше го ожулената кожа по врата. Лактите го боляха. Сигурно ги беше ударил при падането.

Блоковете тънеха в мрак. Сърдитите великани изглеждаха като ослепени. Уличното осветление не работеше. Кварталът беше се превърнал в призрачно подобие на себе си. „Сигурно е някаква голяма авария. Спрели са тока в целия квартал. — Никога не се беше случвало преди. — Съвсем скоро ще го пуснат!“ Адам пое към денонощната аптека. Вървенето го ободри. Зави зад ъгъла.

Не беше подготвен за това, което видя. Целият булевард, докъдето му стигаше погледът, бе покрит с трупове, огряни от лунната светлина. Изглеждаха така, сякаш са паднали, докато вървят. Някои от гражданите стискаха пазарски торби, продуктите им бяха разпилени по асфалта. Между телата имаше трупове и на животни: котки, кучета, плъхове, гарвани, гълъби. Произволно спрени коли навсякъде. Бездиханни шофьори зад волана. Цели семейства лежаха мъртви по седалките в купетата на автомобилите. Във въздуха се носеше смрад на опърлена плът и разтопена пластмаса. Откритите части по лицата и ръцете на труповете бяха в мехури от тежко изгаряне.

Чу стъпки да се приближават към него. Някой идваше отзад. Адам се обърна. Видя четирима мъже да тичат към него. Още преди да успее да ги заговори единият от тях извади нож и го промуши в корема. Другият го свали с юмрук на земята. Пребъркаха джобовете му. Адам виждаше собствената си кръв да тече по асфалта. Намериха само лев и петдесет. Рестото от покупката на въжето. Злобни ругатни. Започнаха да го ритат. Всичко потъна в мрак.

* * *

Тишина. Нещо се движеше в тъмното. Докосваше го. Беше в Ада. Трябваше отново и отново да преживее собствената си смърт…
Отвори очи. Старица, огряна от светлината на свещ. Намираше се в кухнята на някакъв апартамент. Прозорците бяха покрити с одеяла.

— Ш-ш-ш-т! Не се движете! Не издавайте нито звук! Спокойно! Вече сте на сигурно място! В добри ръце сте! Ш-ш-ш-т! — настояваше старицата.

Раздираща болка го преряза в стомаха, мина през гърдите му и експлодира в главата. Отново тъмнина.

* * *

Раните бяха превързани. Марля покриваше врата му. Коремът беше зашит. Дори палецът му беше бинтован. Виждаше размазано. До леглото имаше ниска табуретка, постлана с жълта кърпа за баня. Върху кърпата бяха разположени изцапани с кръв хирургически инструменти. Навън беше ден. Слънчевата светлина се опитваше да проникне между одеялата върху прозореца. Нещо го ужили по ръката. Старицата извади спринцовката, постави я между хирургическите инструменти и го докосна по челото. Тъмнина.

* * *

— Коя сте вие? Какво правите с мен? Какво става тук? Къде съм? Къде е Николай? Жив ли съм? Пуснете ме да си ходя!

Отново беше нощ.

— Може да се чувствате малко дезориентиран. Заради упойката е, скоро ще ви мине — отвърна му старицата.

— Коя сте вие?

— Успокойте се и хапнете нещо. Имате нужда от храна. Ето, забъркала съм ви студена попара.

Тя повдигна главата му и пъхна голяма лъжица попара със захар, масло, сухари и вода в устата му.

— Исках да ви приготвя нещо по-топло, но нямаме ток! Никъде няма ток. Вече сте по-добре, не се тревожете! Състоянието ви се подобрява. Температурата спадна, раните ви заздравяват бързо. Скоро ще станете на крака! Извадихте голям късмет, да знаете! Само не вдигайте шум, моля ви! Опасно е!

Адам усети колко е жаден. Устните му бяха напукани. Опита да се повдигне на лакти, за да изяде попарата по-лесно, но остра болка го сряза в корема. Старицата сгъна възглавницата на две под врата му и продължи да го храни.

— Вода, моля ви, вода! Умирам от жажда!

— Преживяхте едно обесване и едно промушване с нож, няма да ви оставим да умрете от жажда сега я! — усмихна се добронамерено старицата. Подаде му стъклена чаша, пълна с вода.

— Коя дата сме днес? — попита той.

— Минаха четири дни, откакто Ви прибрах у дома, а от раните по врата Ви съдя, че сте опитали да се обесите съвсем скоро преди това.

— Откъде знаете, че съм искал да се обеся?

— Виждала съм трупове на обесени. Освен това, бълнувате много. Помните ли нещо? Разкажете ми какво се случи.

— Не, вие ми разкажете! Коя сте и какво правя тук? Защо се грижите за мен? Кои бяха онези хора? Защо искаха да ме убият? Какво става по улиците? Видях овъглени хора и животни!

— Едно по едно, младежо! Моля Ви, не се напрягайте излишно! Не е полезно за Вас. Всичко ще разберете, спокойно! Само говорете по-тихо, че някой да не ви чуе. Онези типове сигурно още са навън. Пълно е с такива като тях! Поставяте в опасност и двама ни.

— Защо прозорците са покрити с одеяла? Защо няма ток? Коя сте вие? — прошепна Адам.

— Казвам се Богдана Желязкова, приятно ми е! — представи се старицата. Обясни му, че е една от първите жени-хирурзи в България. Имала повече от 40 години стаж в спешното отделение, спасила е хиляди животи, пенсионирали я отдавна, но продължавали да я викат в болницата при по-трудните операции, когато лекарите не достигали.

— Всичко това, разбира се, преди Аварията! Както Ви казах, имате голям късмет! Добре, че ви намерих. Като Ви видях да лежите на улицата бяхте на косъм от смъртта. Положението беше критично — загуба на кръв, множество травми по цялото тяло, инфектирани рани, следи от ухапвания… Не ме питайте как съм успяла да ви довлека у нас. Добре, че живея на първия етаж!

— Кои са хората, които ме нападнаха? Защо се опитаха да ме убият?

— О, сега е пълно с такива! Откакто токът спря няма никакъв ред — нито полиция, нито пожарна, нито жандармерия, няма гражданска защита, нищо! Телефоните не работят, колите не вървят, почти всички са мъртви. Оцелелите са малко и не спазват никакъв закон. Навън цари тотална анархия! По-силните се движат на групи и нападат всеки срещнат, за да го ограбят. Разбиват врати и влизат в апартаменти. Убиват собствениците, ако намерят някой жив, търсят скъпоценности и храна. Плячкосват всичко.
Покрила съм прозорците с одеяла, за да не виждат светлината на свещите нощем. Дори не смея да погледна навън. Това се отнася и за вас. Не се показвайте! Рисковано е. Излагате себе си и мен на голяма опасност!

— Но… какво сте правили навън, когато ме спасихте? Не ви ли беше страх от разбойниците?

— Виж, момче…

— Адам.

— Адаме, пенсията ми е малка и рядко купувам храна за цяла седмица от магазина. Обикновено взимам колкото да изкарам деня. Пък и ходенето до магазина е единственият повод да изляза навън, за да се поразтъпча. Да подишам малко чист въздух. Още преди Аварията бях останала с празен хладилник. Скоро и водата ми свърши. Откакто токът спря нямаме течаща вода. Трябваше да отида до магазина отсреща за провизии, дори това да ми костваше живота. Иначе и двамата да сме умрели от жажда до сега! Но Господ е решил да ме запази — бабичката се прекръсти с поглед нагоре, към окачената над леглото икона на Исус Христос:

5
Изт: jiggleisforjello.com

— Решил е да запази и теб, защото чух стенания на връщане от магазина. Не ме питай как съм те влачила до вкъщи, заедно с водата, сухарите, захарта и маслото – единственото, което успях да намеря в магазина. Вандалите са минали вече от там. Вдигах много шум, но слава Богу, никой не ме чу!

— Спасила си живота ми, благодаря ти, лельо…

— Богдана — напомни му тя.

— Благодаря ти, лельо Богдана! — Адам целуна костеливата й ръка.

— На Господа да благодариш, синко, той те запази! — старицата посочи иконата. — И говори по-тихо, че да не ни прибере веднага обратно при себе си!

— Обещавам, че ще внимавам! — прошепна Адам. — Разкажи ми за Аварията, лельо Богдана! Какво се случи? Какво уби всичките тези хора?

— Слънцето ги уби.

— Слънцето?

— Да, слънцето. Онези, които бяха на тъмно, като теб и мен, те оцеляха. Всички други са мъртви. Не зная дали в този блок има други живи хора, освен нас двамата. Труповете вече се разлагат и по улиците започна да мирише лошо. Скоро ще плъзнат зарази…

— Значи не можем да си подадем носа навън, така ли? Освен по тъмно, когато бродят убийците?

— Не, беше за кратко време. Силно изригване, може би, не знам. Слънцето вече е безопасно. Може да се излиза навън. Само да не бяха разбойниците! Аз бях в мазето по време на Аварията. Чух писъци и трясък на коли, викове за помощ, чупене на стъкла. Замириса на изгорена гума, на разтопен асфалт. Пърлено прасе и варена кокошка знаеш ли как миришат? Ей така миришеха хората, докато горяха! Стана много горещо. После нищо. Токът спря. Водата спря. Телефоните умряха. Плъховете и мишките изпълзяха от дупките, почнаха да налитат. Виждам, че и теб са те изпонахапали. Дано да не те заразят с някоя болест само! Сложих ти ваксина против тетанус, но не разполагам с достатъчно лекарства у дома. Всичко е в ръцете на Бога оттук-нататък, Адаме!

„Всичко е в ръцете на Бога — повтори мислено Адам, загледан в иконата на Исус Христос над леглото. — Може би има някакъв смисъл, все пак! Може би не съм оцелял напразно.“ Една идея го разтресе. Изведнъж се сети за Юлия, за индиеца и за края на света. „Значи гадното копеленце е познало! Значи така изглежда краят на света! Значи Юлия е жива! Някъде там, в планините на Индия, но жива! Та нали беше една от «избраните», нямаше как да не е жива! Не си е направил сметчицата правилно гадният индийски мангал! — Адам се напрегна. — Трябвало е да провери кармата и на мъжете, чиито жени отвлича за продължаване на човешкия род.“ Тлъстата физиономия на индиеца изплува в спомените му. Заедно с деликатните черти на Юлия. Неговата сладка Юлия! Крехката, прекрасна Юлия! Любовта на живота му! „Ще усетиш какво е отмъщение по български, мръснико! Господ забавя, но не забравя!“ — закани се Адам в мисълта си.

В един тежко ранен и опустошен свят, на който беше отказано правото да живее, един тежко ранен и опустошен мъж, който сам си беше отказал това право, повярва в Живота отново. Беше победил на два пъти Смъртта за едно денонощие. Беше излязъл от ада. Беше надживял и Апокалипсиса дори! „Още щом се изправя на крака ще изляза оттук, ще намеря дебелия гуру, ако ще и вдън земя да се е скрил и ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини! Ще го убия с двете си ръце! Ще си върна Юлия обратно! Тя е моя! Ние сме родени един за друг!“

Ритници заблъскаха по входната врата. Старицата падна на колене и започна да се моли. Вратата нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро щяха да нахлуят в апартамента…

Продължението се пише в момента…

Тихомир Димитров

септември 12, 2014

Залез във влака

railways at the sunset

Изт: antiquesintheattic.net

Бързият влак от Варна за Пловдив напредва към залеза. В купето срещу мен седи мацка, около 20 годишна, с мургава кожа, черна коса и дълги, прави крака. Първоначално я помислих за циганка. После се оказа нашенско си момиче, българче, натрупало сериозен тен по плажовете това лято.

Педикюрът й е розов. Има гладки бедра, които завършват в къси дънкови панталонки. Боса е върху седалката и непрекъснато си ги мести. Ту протяга ходилата си към мен, докато я наблюдавам зад прикритието на слънчевите очила, ту излага слабичката си фигура в профил. Маникюрът й също е розов. Розов е и iPhone-ът, по който често говори. Носи сив потник, с розов надпис KISS. До главата й виси черно кожено яке, тип „рокерийка“.

В купето пътува и едно младо студентче, което се опита да я заприказва преди малко. Отзивчива се оказа, но неговият глас трепереше. Очевидно загорелите й бедра го притесняваха. Така и не успя да зададе въпрос, който да предполага нещо повече от „да“ или „не“ в отговор. Общуването между тях не се получи.

Сега той ми хвърля по един поглед от време на време, докато уж си рови в телефона, за да види какво ще предприема аз.

Аз нищо не предприемам. Достатъчно ми е само да наблюдавам ситуацията, за да се забавлявам.

А отвън, зад прозореца, електрическите стълбове се редят и слънцето си залязва.

Тихомир Димитров

юли 7, 2014

Лятна ваканция

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Харесва ми, че новите читатели на този блог (които са все по-малко, заради немарливостта на автора му) няма да останат разочаровани, а старите му читатели (които си изглеждат все така млади, поради крехката възраст на блога, а и защото разказвачът е, по същество, и подмазвач) няма да се изненадат, тъй като те знаят, че лятната вакация означава повече писане, но не и задължително редовно споделяне.

Накратко, подготвям нова книга. Ще отнеме повече от лятната ваканция, за да съм готов, но няма да публикувам нищо междувременно, през лятото, в този блог. Време е да си починете от живота малко. Време е да си починете и от мен. А когато трябва (и с когото трябва) ще се намерим. Все някак. Надявам се. АКО трябва да се намерим… Дано да успея до Коледа да завърша новия си роман. Иначе от септември още възнамерявам да започна да ви досаждам отново тук с мнението си по въпроси, за които никой не ме е питал. Стига Създателят да не се изсмее гръмогласно над плановете ми… НО, те са само намерения… Тоест, без цялото това напрежение. :) Имайте слънчево лято от мен. След потопите го заслужавате!

Тихомир Димитров 

P.S.

Междувременно ви оставям 444 авторски материала под формата на: пътеписи, есета, статии, ревюта, разкази, книги, заблуди, и какво ли още не… Чувствайте се свободни да четете. Чувствайте се свободни да споделяте (спазвайки лиценза, естествено). Чувствайте се свободни и да коментирате. Ще чета редовно коментари. Чувствайте се свободни да ме напсувате на майка, ако трябва. Само не се чувствайте виновни и не ме чувствайте задължен на всяка цена да ви влизам във филма….  :)

юни 29, 2014

Каквото отвътре, такова и отвън

jlhgfjhfu

Изт: wwcorrigan.blogspot.com

Да, трудно е да се докаже, че реалността следва съзнанието, но необходимо ли е очебийното да се доказва? Гравитацията съществувала ли е още преди човечеството да успее да измери нейната притегателна сила? Планетата била ли е кръгла още във времената, когато човечеството е вярвало, че ходи върху тава, която се клатушка върху гърбовете на четири слона, които балансират върху гърба на костенурка, която плува в океан от мляко?

Въпросите, очевАдно, са риторични…

Съзнанието ще продължава да управлява битието, ако ще и 4 милиарда години още да се съмняваме в тази идея и да държим на старите си схващания, че тъкмо обратното е вярно. Вярваме, че обратното е вярно, защото така са ни учили хора, които също така са ги учили, а не защото наистина е вярно. Чист папагализъм. „Когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина“, твърди народната мъдрост. Истината винаги е онова, в което вярваш, а не онова, което действително е.

Нима в началото на 21-ви век ние действително вярваме, че знаем всичко? Ако беше така, то тогава защо още няма по-устойчив източник на енергия от гниещите в недрата фосили? Защо изстрелваме ракети с тях? Защото не сме изобретили ваксина срещу рака и срещу СПИН-а? Бихме ли чакали дори една секунда? Бихме ли гледали агонията на децата си, ако можехме, ако знаехме как? Естествено, че не! Следователно, логически, ние не знаем всичко. И не само, че не знаем всичко, ами тепърва започваме да откриваме колко малко, всъщност, знаем. Което е началото на мъдростта. Но само началото…

Ще ви задам още няколко въпроса:

Икономическият хаос не е ли отражение на хаоса от ценности, който цари във всеки от нас?

Политическият хаос не е ли отражение на разединението, което властва в сърцата ни?

Въоръжените конфликти не са ли отражение на „гражданската война“, който се води в душите на хората?

Изчезващата държавност не е ли отражение на обезличаващия се индивид?

Турбулентната атмосфера не е ли отражение на антициклона (от емоции) в нас?

Тези въпроси също са риторични…

Каквото е отвътре, такова е отвън, другари. Ще продължава да бъде така още 4 милиарда години и няма да ни пита дали сме съгласни, дали сме узрели за тази идея, дали вярваме, дали знаем, че е така…

Но нека приемем една абсурдна хипотеза. Дори в точна наука като физиката понякога се приемат абсурдни хипотези, като например за абсолютното черно тяло или за частичките с маса толкова близка до нулата, че направо я смятаме за нула… Нека приемем абсурдната хипотеза, че реалността се влачи след съзнанието и, че то определя битието, а не както гласи папагализмът…Нека приемем тази концепция теоретично, само за миг! Защото или е така, или не е така… Нали така?

Как бихме постъпили, ако беше така?

Бихме се заели с първопричините, а не с „лекуването“ на последствията, ето как! Бихме потушили огнището на болестта, вместо да „облекчаваме“ симптомите. Бихме насочили погледа си навътре, към вътрешния свят, където са предпоставките за кочинката, в която живеем отвън. По-малко бихме се занимавали с външния свят. Той, така или иначе, не зависи от нас! Пробвайте да промените курса на еврото спрямо долара, ако не ми вярвате! Бихме си изградили стройна система от ценности, които устройват само нас, а не хората, които ни диктуват (отвън) как трябва да живеем и в какво трябва да вярваме и, които устройват само тях.

Същевременно, бихме заложили на единението. С Цялото. Бихме простили на враговете си и на длъжниците, вместо да боледуваме от мисълта, че непрекъснато трябва да им отмъщаваме или, че някой с нещо непрекъснато ни е задължен. Бихме започнали на чисто. Бихме помирили противоречията у нас. Бихме избрали тишината пред шума, слънцето пред гръмотвевицата, мира пред драмата. Бихме потърсили истинската си идентичност под кората на разпукващия се и все по-нереалистично изглеждащ „аз“. Бихме играли по-малко роли. Бихме изнасилвали, присвоявали, лъгали и убивали по-малко, защото бихме били наясно, че същото, неизбежно, рано или късно, ще се случи и на нас… Не бихме приемали така лековерно, че само на нас ще ни се размине, само този път, каквото и да сътоврим, каквато и глупост да направим, каквото и страдание да причиним…

Накратко, вместо да променяме света, бихме се заели с промяната на единственото нещо, което действително можем да променим – собствения си вътрешен свят. Всичко друго е извън нашия контрол. Но, преди това, ще се наложи да свалим доверието си от „авторитетите“, които хилядолетия наред ни повтарят, че битието определя съзнанието и, че човек може трайно да промени нещо друго, някакъв друг свят, освен собствения си, вътрешен свят. Повторението не е майка на знанието! То е майка на затъпяването и баща на магарето с неговия инат. От хилядиолетия човечеството цикли в една и съща лудост. Повтаря едни и същи грешки. Строи нови бардаци със стари курви. Впряга каруцата пред коня. Не се учи от миналото. Не разбира очебийни, очевАдни неща, като принципа, че каквото си надробил, такова ще сърбаш – персонално, лично ти, а не някой друг… И, вместо това, предпочита да повтаря, че повторението е майка на знанието, заедно с куп още налудничави, меко казано изостанали, идеи. Наистина е парадоксално, че едни и същи хора могат да вярват в такива глупости и, същевременно, да подготвят колонизацията на Марс. Авторитетите са мъртви… На тяхно място се родиха седем милиарда души и, заедно с тях – седем милиарда нови авторитети.
Време е за смяна на перспективата. Време е за промяна.

Но, готови ли сте да приемете очебийното?

Защото или е така, или не е така…

Нали така?

Тихомир Димитров

Следваща страница »

The Rubric Theme. Create a free website or blog at WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 205 other followers