Нейните посмъртни приключения

Бях копирайтър в рекламна агенция, когато се запознах с Пенко Скумов. Мога да го определя като: дизайнер-професионалист, фотограф с рядко срещан талант, надарен музикант, чувствителен поет, но най-вече мога да го определея като: „човек”.

Малко преди да замина за Испания получих подарък от него – автобиографична книжка, озаглавена: „Моите посмъртни приключения”, на Ю. Вознесенская. Жанрът е „християнско фентъзи”.

Историята, накратко: жена пада от терасата на апартамента си и умира. Следва интересно пътешествие из Библейския Рай и Дантевия Ад, което си струва да бъде прочетено, но не толкова шокиращата история ме порази, колкото шокиращите обстоятелства, свързани с нея.

Месец по-късно, Франциско, Розита, аз и Лийн пресичахме границата между испанските провинции Галисия и Леон. Интерсна компания бяхме: две белгийки, испанец и рус българин с червен катинар.

С испанеца се запознахме до една крайпътна чешма. Водата не ставаше за пиене, но за сметка на това открих нов приятел. После пътищата ни се пресякоха с пътуваща белгийска писателка, която беше опъвала палатки в Патагония, Хималаите и джунглата на Перу. Придружаваше я 16 годишно хлапе. Розита лъжеше, че е на 17, защото си имаше оправдание: беше  родена на първи април. Загорелите германци мислеха, че ми е гадже. Аз я възприемах като по-малката сестра, която винаги съм нямал …

Отбихме се за бира в един крайпътен бар, но мен не ме свърташе на едно място и продължих по Камино сам. Около два часа се разхождах сред избухнали в бяло пролетни дръвчета. Благодарих на себе си за удоволствието многократно.

Тогава се появи той.

Най-щастливият човек на земята.

Вървеше срещу мен, стискаше вестник и плачеше от радост.

Пошегувах се тъпо, че Сантяго е в обратната посока.

Той направи друго – заговори на перфектен английски.

Каза ми, че е университетски преподавател. Преди година негова студентка паднала от терасата и си счупила врата. Изпаднала в кома.

Преподавателят отишъл в катедаралата на Сантяго и дал обет, че ще върви по Камино в продължение на една година за нейното изцеление.

Денят на нашата среща беше предпоследният ден от въпросната година.

Тя изтичаше на 1 април.

850 километра в едната посока. 1700 километра в двете. Беше ги изървял 4 пъти.

„Баста, всичко ме боли, няма кост, която да не ме боли! Едва ли някога ще тръгна пеш отново, баста!”

Заглавната статия на местен всекидневник съобщаваше, че студентката е излязла от кома и предстои да бъде изписана от болницата за домашно лечение.

Годината беше изтекла.

Обетът беше подействал.

Разделихме се и всеки продължи по пътя си.

Хвърлих раницата на земята. Седнах върху нея. Бях сам сред безбройните, избухнали в бяло дръвчета.

Запалих цигара.

Потънах в мисли.

Разумът отказва да приеме такива неща, дори пред лицето на неопровержими доказателства.

Времето спря за момент.

Познати гласове ме извадиха от ступора.

Пътят продължаваше…

Тихомир Димитров

Пътят на състраданието

Сигурно има начин да живеем правилно. Под  ”правилно” аз разбирам: в съгласие със себе си. Под „правилно“ аз разбирам: щастливо. Има голяма вероятност този начин да е създаден заедно с човека, да е въплътен  в него, да е „кодиран”  в базовите настройки на човешкия ген.

Едва ли Начинът зависи от вещите, които трупаме, защото идваме на този свят чисто голи, без никакви притежания.

Едва ли зависи от знанията, които колекционираме, защото се раждаме лишени от познание.

Едва ли зависи от семейното ни положение. Та ние можем да се размножаваме и без да се обвързваме. Правили сме го близо един милиони години. Продължаваме да го правим  и  днес.

Едва ли зависи от религиозните ни вярвания, защото десетки хиляди богове дойдоха и си отидоха, откакто ни има. Не искам да обидя дълбоко вярващите християни, будисти, мюсюлмани или евреи, но искам да им припомня, че индианските шамани и жреците на Озирис са били точно толкова предани на религията си, колкото тях.

Дали щастието зависи от отношенията ни с другите хора? Едва ли! Та те могат да ни направят еднакво щастливи или нещастни, стига да искат. Стига да им позволим.

От какво зависи тогава? Трябва да има някакви принципи, някакъв критерий за добро и зло. Дали сме оставени на тази планета напълно без надзор? Абсолютно всичко ли ни е позволено? Ако беше така, щяхме да се избиваме, да крадем и да отмъщаваме без скрупули.

Момент!

Скрупули.

Значи има регулиращ механизъм.

Това е нашата Съвест.

Човек се ражда свободен от знания, притежания, религия и емоционална обвързаност, но се ражда със съвест.
Бях стигнал до този извод сам, когато в ръцете ми „случайно” попадна една превъзходна книга: „Шлифоващият диаманти” на Геше Майкъл Роуч – будист, който слиза от манастира и отива в града, за да натрупа състояние в диамантения бизнес, започвайки от абсолютната нула. Автобиографичната му книга доказва с хиляди конкретни примери, че добродетелите важат дори в наглед „безмилостния” свят на големите пари.

Всъщност, те важат навсякъде.

От него научих, че Буда е говорил за края на своето учение още в зората на създаването му. От него научих, че
светът, хората, обстоятелствата, събитията и предметите са напълно неутрални по своята същност. „Божествената пустота” на битието никога не е била толкова достъпно обяснявана.

Роуч говори за „потенциала” на нещата, който можем да използваме, за да ги превърнем в добри или лоши, според собствените ни нагласи. Нагласите се формират в резултат от предишен опит и човек е склонен да генерализира: „Това, което е вярно за мен, е вярно за всички. Знам го от личен опит!”

Не е така.

Предполагам, че за повечето от нас шамарът си остава шамар – болно, неловко, обидно преживяване. Но има едни хора, които плащат по 500 долара на час, за да им бият шамари. Шамарът е скъпо струващо удоволствие за тях. Ако мазохизмът може да обясни поведението им, тогава кой и какво ще обясни факта, че дори най-зловещите диктатори са били обичани, дори – обожавани, приживе?  Не само от заблудените маси, но и от хора, които са знаели всичко за ужасните им престъпления!

Личните нагласи и обществените ценности се менят според настроението и културата на епохата. Природата на нещата остава безразлична към тях. Ала ние не оставаме безразлични към Природата на нещата. Затова човекоядството в едни общества е привилегия, в други – табу.

Явно всичко зависи от нас.

Тогава кой е правилният път? Има ли правилен път?

Има!

Картата и компасът за откриването му се крият в джобовете на Съвестта, която ни „награждава” с позитивни усещания винаги, когато постъпим правилно и ни „наказва” с негативни емоции всеки път, когато сгрешим. Според Роуч ефектът се усилва, ако съзнателно подбираме мисли, действия и думи, които са „правилни”. Навикът днес изгражда трайни убеждения и мисловни нагласи, които допринасят за това как ще се чувстваме утре.

„Каквото посееш, това ще пожънеш”.

Ето защо, няма как да станеш човекоядец просто ей така, ако досега не си хапвал хора с дълбоко вкорененото
убеждение, че това е правилно.

Да, но тук отново се връщаме към изначалните понятия за добро и зло.

Вярно е, че мозъкът упражнява контрол върху емоциите, според това дали действаме в синхрон с личните си убеждения или работим срещу тях. Обаче кръстоносците са убивали с вяра, че служат на Бога. Инквизиторите са изтезавали с вяра, че спасяват душата.

Не бива да бъркаме вярата, продукт на разума, със Съвестта.

Съвестта е онзи дълбоко вкоренен първоначален „код”, който контролира човека в неговата привидно абсолютна свобода. Съвестта знае кое е добро и кое – зло. Тя ни говори постоянно и може да надвика дори Разума. Тя знае, че да изтръгваш голи женски гърди с нажежени клещи и да убиваш хора заради религията им не е съвсем правилно.

Ако работиш против Съвестта, рано или късно ще загубиш първо спокойствието, после съня и най-накрая дори – разума си. Все инструменти, които ползваш, за да вършиш „бели”.

Щастието е невъзможно извън Съвестта.

Едно от имената на Будизма е „Пътят на състраданието”.

В книгата си Майкъл Роуч препоръчва да бъдем щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни днес, за да живеем щастливо и да постигаме целите си утре. Препоръчва ни да го правим нарочно и съзнателно да подбираме такива поведенчески модели. Подобно на други учители той твърди, че месец, месец и половина е напълно достатъчен период за подмяна на всякаква нагласа. Ако човек е постоянен.

„Опитайте”, съветва ни един успял в материално и духовно отношение човек. „…в най-лошия случай ще бъдете щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни в продължение на няколко седмици”

Няма нищо за губене, наистина.

Тихомир Димитров

Капитан Хосе

Решението да извървя Камино дойде спонтанно.

В началото на пролетта животът отново ме постави на кръстопът. Трябваше да избирам между два различни пътя, но аз избрах третия – този към Сантяго. Обстоятелствата изглеждаха неблагоприятни. Моментът не беше подходящ. Имаше къде-къде по-важни неща за вършене от 500 километрова разходка пеш из Испания. Можех да обикалям по интервюта за работа и да слушам глупости за кризата, примерно.

Всеки момент е подходящ за реализирането на една мечта! Просто трябва да вземеш решение и да действаш. Аз постъпих точно така: купих еднопосочен билет за Испания, резервирах нощувка в центъра на Мадрид и си опаковах багажа.

Тръгвах напълно сам. Нямах много пари. Разполагах с всичкото време на света, но не знаех теоретически колко може да отнеме едно такова пътуване. Испанският ми започваше и свършваше с „Аста ла виста, бейби!” Липсваше ми подходяща трекинг екипировка. Не знаех дали тялото ми ще издържи. Чисто физически. След дългото заседяване пред монитора. Не взех дори елементарни неща като спален чувал, палатка и пътеводител. Тези неща тежат, а трябваше да ги мъкна през цялото време на гърба си. Нямах идея къде ще се подслонявам през десетките нощи в испанската провинция. Знаех само, че трябва да следвам стрелките и да се оставя на Пътя да ме води. Всички онези пътеписи за Камино ги четох едва, след като се върнах от Сантяго.

Лоу-кост полетите кацат на неудобно място или в неудобно време. Губеше ми се идеята да транспортират задника ми до другия край на континента срещу 80 лева. Определено изпитвах съмнения в качеството. Фактът, че трябваше да пътувам от летището до центъра на Мадрид в два през нощта не беше достатъчен, за да оправдае подозрително ниската цена. Освен това си купих билет само пет дни преди полета. За пръв път в живота си щях да летя  лоу-кост. Не знаех какво да очаквам.

След митническата проверка ме осени поразяващата действителност на факта, че връщане назад вече НЯМА! Тръгвам и това си е! Приключението започва СЕГА!  Последните български левчета инвестирах в овърпрайсната бутилка шампанско. Полях новооткритата си свобода. Сам. Левчета и без това нямаше да ми трябват през следващите няколко месеца. За Бога, аз дори не знаех кога се връщам! Нито как. Нито дали изобщо. Заминавах с еднопосочен билет! Този факт ме опияняваше повече от газираното, овърпрайснато менте.

Всичко щеше да бъде чудесно, ако любимото ми предаване не се казваше National Geographic Air Crash Investigations. Предстоеше ми да се запозная с едно ново, незабравимо усещане. Нарича се „страх от летене”. Изживях го на борда на малък разбрицан боинг, който пърхаше с крилца като лястовичка в тъмното небе над Средиземно море. Зад „волана” седеше капитан Хосе и очевидно му беше за първи път.

В паметта ми завинаги ще остане мига, в който произнесох най-искрената молитва и дадох най-тежките обещания. Другите пасажери бяха заети със същото. Видях библии, корани, броеници, талисмани. Видях очи, притворени в дълбока молитва.

Тишината се прекъсваше единствено от неравномерния вой на реактивните двигатели. Каросерията се тресеше. Всичко вибрираше. Редуваха се пропадания и изкачвания, в съчетание със злостни наклонявания. Една-единствена червена точка светеше някъде долу, в тъмното. Съседът ми по седалка предположи, че е кораб. Зачудихме се колко ли е студена водата по това време на годината. Чувствах се като парцалена кукла, вързана с коланче през кръста, по къс ръкав, на 10 км над морето, летяща със скорост 900 километра в час през разредена атмосфера, която дори не става за дишане. Но за сметка на това е студена. Много студена. Минус 40 градуса и надолу.

Най-страшното идва, когато лицата на стюардесите станат сериозни. Любезните усмивки изчезват. Заменя ги делово изражение, което зле прикрива първобитния страх от смъртта.

Когато колесникът най-после докосна пистата на международно летище „Барахас” в Мадрид, пасажерите щяха да станат прави, за да ръкопляскат, ако стегнатите до откат колани не им пречеха.

Вълнуващо начало на едно интересно приключение.

Ще си позволя да ви дам мъничък съвет: не гледайте National Geographic Air Crash Investigations, ако ви предстои полет. Вероятността да попаднете на борда на капитан Хосе е твърде голяма…

Тихомир Димитров

Защо блогвам?

Въпросът дойде от Радислав Кондаков.

Отговарям:

1/ Защото обичам да разказвам истории. Обичам да го правя на полянка в гората, на софра в механата и докато се върти тревата. Но ако разкажа една история на хиляда души по този начин, със сигурност ще свърша зле. Блогването е здравословен вариант да споделиш историята с повече хора и да получиш представително мнение за качествата й. С изключение на анонимните хейтъри, които мразят, само защото мразят, повечето читатели на един блог нямат абсолютно никакво отношение към автора му. Тяхната оценка е безпристрастна.

2/ Защото понякога (не винаги) наистина имам какво да кажа. В такива моменти предпочитам да има и на кого да го кажа. Количеството не е важно. Важно е, че болшинството хора, които четат този блог, са с малък или никакъв емоционален ангажимент към личността ми. Това прави възможно да събера обективни мнения за реалното състояние на нещата в човешките глави. С други думи – да си „сверя часовника.”

3/ Защото блогът е адски добро портфолио. Независимо дали се занимаваш с кино, дизайн, литература, фотография, изобразително изкуство, играеш на сцена или упражняваш занаят, блогът е твоето портофолио. Той не само ще привлече хора, които плащат за нещата, които (очевидно) умееш да правиш добре, той ще те свърже и със съмишленици, които ще те улеснят в дейността ти.

4/ Защото социалните мрежи не са алтернатива. Водят до профанизация, алиенация, спамизация и нравствено-физическа деградация. Пък и не ме изпълва с възторг идеята, че фейсбук получава пълни / вечни авторски права върху материалите, който публикувам там.

5/ Защото понякога имам твърде много време за губене. В такива моменти   публикувам статии като тази и после от сърце се забавлявам да следя фийдбека. Другото ми хоби е да участвам в блогърски дуели. И да ги печеля!

6/ Защото блогването е източник на интересни запознанства. Не само онлайн. По-интересните винаги се прехвърлят офлайн.

7/ Защото съм нарцистичен задник.

8/ Защото така!

Тихомир Димитров

Какво се промени?

По цял ден слушам вайкания. Работите отиват на зле. Износът е умрял. Строителството е закъсало. Хотелите са празни. Спад в продажбата на автомобили. Инвестициите са замразени. Кредитите са несъбираеми. Дълговете растат. Хазната е празна. Уволняват хора. Влизам в аптека. Опашка за маски. Маските са свършили. Паника!

Светът изглежда различно от миналата година по това време.

Явно доста неща са се променили.

Питам: какво се промени?

Вкусът на храната ли стана различен? Любовта ли започна да боли по-малко? Сексът ли загуби първосигналната си важност?

Вносителите от други страни, като не купуват български консерви, дали стоят гладни?

Гледам, хората не са отишли да живеят в пещери. Обитават къщи и апартаменти, както преди. Какво като са спрели да строят? Значи няма за кого. Да вдигнеш хотел в Генерал Сусурлево не значи, че автоматично тълпи туристи ще дойдат и ще го напълнят. Генерал Сусурлево и без хотел си беше по-добре.

Като спря да купуваш коли, да не би да тръгна пеш? Щото аз така направих. Продадох колата и оттогава вървя пеш. Чувствам се бодър и в приповдигнато настроение, а  шкембето ми изчезна по естствен път. Но не гледам много хора да са последвали моя пример. Народонаселението продължава да задръства улиците и да обгазява ситуацията с шибаните си таратайки. Който няма пари за нова очевдино поддържа стара. По-скъпо излиза, уверявам ви!

Какво се промени?

Спря да инвестираш в някакъв проект. Да не би да избра друг, по-интересен? Не, стоиш и чакаш по-добри времена. Има да чакаш! Пък и сега банките обещават високи лихви. Що да не си вложиш паричките „на сигурно” в банка? Помниш ли какво се случи предния път, когато банките обещаваха високи лихви? Парите са илюзия, my friend, жива илюзия, която се храни с човешката алчност.

Българите получават най-ниските заплати в Европа. Тъжен, но всеизвестен факт. Защо тогава българските компании, като решат правят икономии, винаги започват от персонала? Теоретично, той би трябвало да е най-евтин. Теоретично, няма как да свършиш цялата работа сам. Но практически престижът на компанията ти е съшит с бели конци, а производителността на труда в нея е близка до нулата. Ето защо!

Ако опашката за маски не те навежда на мисълта, че е крайно време да си изхвърлиш телевизора, не знам какво може да те накара да го направиш.

Не мога да разбера, защо когато цените чупеха рекорд след рекорд хората се скъсваха да пазарят, а сега, когато намаленията в повечето сектори гонят равнища между 15 и 40 %, изведнъж всички спряха да купуват? Това не е ли признак за стадно поведение?

Питам: какво толкова се промени?

На пръв поглед – нищо. Не е така. Аз ще ти кажа какво се промени. Обективните факти останаха същите, променило се е само отношението ти към тях. Ако преди година и половина 2000 евро на квадрат ти се струваше приемлива сделка, днес вече се мръщиш на 800 лв, защото си наясно, че тези пари няма как да ги избиеш от наеми в град, в който хората получават 400 лв месечна заплата. А безработните им завиждат…Проблемът е, че преди година и половина те пак получаваха 400 лв. Твоят акъл, обаче, тогава беше другаде…

Не виждам нищо по-нормално от грипна епидемия в началото на зимата. Но тази година грипът не е просто грип. Това вече е свинщина! Вчера една мацка ми каза: „болна съм от пичи грип”. Разбирам я. Тя си изхвърли телевизора. Време е да го направиш и ти! Освен ако не смяташ, че целодневната компания на Иван и Андрей е в състояние да компенсира опашката за маски и спам-потопа от големия кеш.

Нищо не се е променило. Променило се е, приятелю, само отношението ти към света. А то е базирано на страх – страх, който дори не е твой.

Мисля, че е крайно време нещо да се промени!

Тихомир Димитров

Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях!

За да има умник като мене, който раздава безплатни акъли по жицата и, което е още по важно: за да има умник като тебе, който ги чете, трябва да има Програма за възпроизводство.

Тя е толкова добре синхронизирана, че цял живот определя почти всичките ни дела и постъпки.

Не мислете, че мъжете, които купуват Porshe го правят, защото разбират от коли. Хората, които наистина разбират от коли ще ви кажат, че е по-разумно същата сума да я инвестираш в недвижимо, отколкото в движимо имущество. Дори по време на криза имотите не поевтиняват с 25% всяка година. Но хората, които купуват жилища, не го правят само, за да имат покрив над главата си. Те също се подчиняват на Програмата за възпроизводство.

Тя мачка всеки от нас. Цял живот. Аз нямам друг избор, освен да й се възхищавам.

Традиционните разминавяния между мъжете и жените идват от различния начин, по който ги мачка Програмата.

При мъжете тя е включена постоянно: целта ти е да завреш пръчката някъде и на колкото повече места я завреш, толкова по-добре! Така е сигурно, че ще изпълниш Програмата. Което обяснява чувството за задоволство и личен просперитет на „търсения“ мъж. Ако пък не си завирал пръчката отдавна, основателно е да имаш самочувствието на излишен, крив, безполезен екземпляр, защото ти, за разлика от другите спесимени, няма да пейстнеш гените си и няма да станеш вечен като тях.

Работата при жените е малко по-различна. Те са супер интересни и забавни същества, докато не станат на 25. После цялата тежест на Програмата, която равномерно мачка мъжете през 80 годишния им живот, се стоварва върху крехките им главици наведнъж. И жените започват да правят глупости: сключват брак с 80 годишни мъже (спомни си как влияе Програмата върху мъжете), забременяват от първия срещнат или казват „да” на някой комплексар, който ги изтърсва като бръшнян чувал. На определена възраст Програмата може да те застави да вярваш, че си влюбена в изрода.

Природата е гениална. Нещо, което не се отнася за мен, като мъж, нито пък за теб – като жена.

Дълго време не харесвах женския материализъм, но най-сетне кандисах и реших да го приема за даденост, тъй като разбрах, че да му се противиш е все едно да не харесваш изгрева на слънцето от Изток. Той ще продължи да се случва още 1 милард години и без твоето съгласие.

Защо материализмът трябва да е точно женски? Не ме разбирайте погрешно, мъжете също са материалисти. Когато става дума за женска плът. Но жените се интересуват само, единствено и предимно от паричното измерение на материята.

Жените са толкова елементарни в преследването на преходната материална сигурност, колкото елементарни са мъжете в преследването на преходната им красота. Кой беше казал, че „да се ожениш за красива жена е все едно да купиш нива заради цъфналите пролетни цветя”?

Но стремежът и на двата пола е разбираем. Подсъзнателно красивата жена изглежда здрава и ще роди здраво поколение,  а силният (разбирай – богатият) мъж има по-голяма вероятност да осигури комфортно гнездо, където яйцето ще бъде снесено и мътено в безопасност.

Ето защо богатите мъже винаги ще имат повече и по-красииви жени, а зауханите ентелигенти и мазните бодибилдъри ще чукат дясната си ръка, докато не научат как се изкарват пари, защото Програмата изобщо няма интерес към чувството им за хумор, към вродения им интелект или към външния им вид. Знаете, че добре сложените, бедни мъже са само дилдо на два крака, но не и постоянен партньор, нали така? Няма нужда да ви убеждавам, че е така.

Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях! Простете и на мен, защото не им вярвам, когато казват, че чувстовто за хумор, добрият външен вид, маниерите и хигиената са важни. Нищо не е по-важно от зелените гущери.

Това са нещата от живота. Може да не се съгласиш, но така или иначе слънцето утре пак ще изгрее от Изток, а ти нищичко не можеш да направиш по въпроса…

Сигурен съм, че хиляди частни случаи опровергават тезата ми, но хора, разберете: мъжете със скромни възможниости и недотам красивите жени са принудени да правят компромиси. Тях Програмата също ги мачка. Онези, които могат да избират, винаги ще предпочетат the best money can buy. Посочете ми една носителка на награда за красота, омъжена за бедняк и обещавам, че ще си посипя пепел на главата.

Тихомир Димитров

Колективната самота, наречена FACEBOOK

Минаха девет месеца, откакто станах член на най-голяма социална мрежа в света.

За толкова време ще износиш бебе, ще стартираш нов бизнес, ще построиш къща, ще ремонтираш вила или ще обзаведеш жилище, но може и просто да си вдигнеш рейтинга във FarmVille …

„Колективна самота“ е мое лично определение за Фейсбук, с което се гордея. Защото е едно от малкото смислени неща, които постигнах в социалната мрежа за последните девет месеца. Девет месеца  – девет извода от паралелния живот в бука. Накратко:

1)    Наляга ме усещане за самота, когато си вляза в профила. Кой нормален човек би се чувствал така сред 500 приятели?! Въобще, има ли нормален човек с 500 „приятели”?

2)    Фейсбук е рай за воайора. Бас хващам, че възможността да надникнат в чуждия животец носи недотам морално удоволствие на мнозина. В което  няма нищо лошо, защото:

3)    Фейсбук е рай и за позьора. Двата типа инстинктивно се привличат. Разпищолените каки БИ ТРЯБВАЛО да знаят, че снимките им попълват чекиджийските фантазии на не един и двама „приятели” от най-близкото им обкръжение. Би трябвало, освен ако не се окаже вярно онова за съотношението между външния вид и мозъчния багаж…

4)    FarmVille и Mafia Wars са матрица в матрицата, братче! Никой, по никакъв начин, с никакви аргументи не може да ме убеди, че има по-безумно занимание от грижа за „ферма”, в която растат…нули и единици.

5)    Кралят на СПАМ-а сигурно също живее тук – в бука. „Някой каза нещо за теб, приеми един тон спам и разбери клюката на деня”. Да бе, да!

6)    Да ме черпиш с виртуална бира е още по-извратено от култивирането на виртуални зеленчуци, копеле!

7)    Вярно, в социалната мрежа откриваш един куп стари приятели, пресъхнали любови и мухлясали контакти, но въпросът е: за какво са ти?

8)    Фейсбук е хипер неудобна среда за общуване в реално време. Дори мирка бие чата им по функционалност, а тромавото изпращане и получаване на „лични съобщения” няма да го коментирам. Има си джимейл за тая работа.

9)    Дойде ред и на любимото ми: „дъ фейсбук ивентс”. Това лято присъствах (реално, а не виртуално) на две такива мероприятия. Смело мога да заявя, че трето няма да има. Организаторите на първото бяха избрали чуден локейшън „сред  природата”, включващ железопътен мост, по който над главата ти минава експресът софия-варна на всеки кръгъл час, „панорама”, състояща се от денонощна каменоломна, заблатен язовир, пълен с комари, натоварен междуградски път и ислямско село, в което цял ден бучи ходжа, а цяла нощ – циганска чалга. На втория фейсбук ивент, пък, от 2000 заявили участие дойдоха…трима.

Изводът от всичко това: Фейсбук е колективна самота! Единственото практическо приложение на социалната мрежа се ограничава до скатаване в офиса. Има някои дребни удобства, разбира се: ако ти потрябва някой, много по-лесно е да го намериш в бука, отколкото да търсиш отдавна изгубените му контакти поне на 4 места: в мейла, в телефона , в скайпа, в кю-то.  Основната „тръпка” на „букърите” и занапред ще си остане воайорството / позьорството, а основната цена, която плащат – тоновете спам и десетките пропилени денонощия от собствения им живот. Тъпо, а?

Тихомир Димитров

Шапка ви свалям, пичове!

В „Ползите от кризата”  бях писал как настоящата икономическа ситуация ще освободи много хора от оковите на ежедневието, което презират. Ще им върне свободата, която се опитаха да продадат за жълти стотинки. Ще се превърне в повод тези хора най-после да бъдат себе си. Да сбъдват мечти. Да правят нещата, които искат, а не нещата, които някой друг е решил, че трябва.

Тези процеси вече се случват.

Две личности, от които се възхищавам, оставиха „сигурния” начин на живот и поеха на околосветско пътешествие. Захванаха се да решават уравнение, пълно с неизвестни, където единственият сигурен параметър е посоката.  Това не са богати хора, нито професионални пътешественици. Това са хората, с които се блъскаш в автобуса вечер, след работа. Един програмист и един художник.

Но те са по-богати от теб и мен. Защото получиха свободата си обратно. Аз и ти все още можем само да мечтаем за това.

Художникът Коста тръгна да обикаля света „надясно” със своя мотор „Скитник”, а програмистът Иван пое „наляво”, като разчита да „завърти” планетата на автостоп.

Околосветското пътешествие се отличава от останалите пътешествия по една съществена черта – стигнеш ли до средата, каквото и да се случи, ако си жив, ще се прибереш у дома. Няма шанс да се върнеш обратно, защото пътят напред става по-къс от пътя назад.

Коста пресече 8 часови зони и в момента яде суши някъде из Япония, готвейки се да атакува Тихия Океан, където ще мине средата.

Иван тръгна буквално тези дни – запасен с 22 килограмова раница на гърба, 8000 лева в джоба и много кураж в сърцето.

Трябват топки за тая работа, не всеки би се решил.

Бидейки авантюрист и пътешественик по душа, аз самият многократно съм се питал дали имам смелост да предприема околосветско пътешествие по такъв начин. Най-големият ми „експеримент” до момента беше да извървя 500 км пеш по Камино в северна Испания, без карта и пътеводител, с нулеви познания по езика и с минимален бюджет. Оставих се на пътя да ме води и след немалко премеждия стигнах до океана, където получих  интересно прозрение, за което ще пиша друг път.

Моята авантюра, обаче, е нищо в сравнение с приключението, в което се хвърлиха Коста и Иван.

Двамата имат страхотни сайтове-пътеписи, където можете да следите трипа им отблизо. Това са:

Вътрешно горене на Коста
и
Road Tales на Иван

Интернет скъсява дистанцията и прави допълнителното представяне на нашите герои леко излишно. Нека те сами да ви разкажат за премеждията си по пътя.

Аз ще си позволя само да цитирам част от мотивацията им, за да можете да получите поне бегла представа какво кара двама мъже в разцвета на младостта и професионалната си реализация доброволно да обърнат гръб на постигнатото и да тръгнат около света.

Или, както е казал българинът: „изтърви питомното, па ходи да гониш дивото”.

Да, ама не:

Коста: „Всеки може да направи околосветско пътешествие с мотор. Просто се качваш, палиш и тръгваш. Няма нищо сложно, само път. Но не е това идеята.

…

Много от нас живеем по инерция, без да се наслаждаваме, без да търсим, без да изследваме. Опитвайки се да бъдем като всички, да се впишем, отговорим на изискванията и представите на другите за нас, забравяме да бъдем себе си – докато накрая забравим, че сме забравили, и започнем да просто да съществуваме. От ден на ден. Без страст. Без огън. Без цели, без надежди, без Мечти. Събуждаме се, ставаме, висим в задръстванията, отиваме на работа в гадните офиси, които не ни кефят и започваме да правим нещата, които не ни кефят. Изкарваме поредния еднакъв ден, който също не ни кефи, само за да го повторим утре – и това ни убива, но уви – вече сме приели, че нещата стоят така. Трябва да се бориш за всичко, трябва да работиш нещо, което не ти пасва – всички останали правят така. Не може всички други да са се объркали. И така, оставяме настрана надеждите си и заравяме Мечтите си в чекмеджето, надписано „Неясно и далечно бъдеще“, а после ежедневно, малко по малко, бавно изгаряме целия шкаф, наречен „Живот“, защото нямаме време за глупости – нали трябва да работим нещата, които не ни кефят. Ъмм… Не е ли малко тъпо?”

Иван: „Прекарвах дните си като затворен в клетка – загледан в поредния красив залез отминаващ зад офисното стъкло. Неудовлетвореността, което се събираше в мен вече над две години, беше достигнало до ниво, което повече не можех да пренебрегвам. Фалшивото чувство, че държа живота в шепите си все повече се пропукваше и започнах да осъзнавам, че дните изтичат между пръстите ми като вода. Осъзнах, че ще дойде време, в което ще поднеса шепа, за да пия, а там няма да е останало нищо. Обърнах се назад и видях една мъгла, в която едва се прокрадват сенките на откъслечни спомени. Това беше сивата мъгла на цикличността и монотонността, в която беше влязъл животът ми – тя беше цената на сигурността и добрите доходи”.

…

„И тогава сред мъглата се появи кръстопътят. Напред продължаваше широкото и гладко шосе по което идвах. По него уморено вървяха тълпи от хора, насочили се към поредната вноска за жилището си или колата си, отиващи и връщащи се от работа, угрижени от семейни проблеми. Това което виждах не изглеждаше да е пътят, по който искам да вървя…”

…

„Пожелайте ми нещо наум и бъдете с мен в приключението ми, а аз ще се постарая то да стане и ваше. Аз си пожелавам следващия залез. Но този път от външната страна на прозореца”

Шапка ви свалям, пичове! И ви желая попътен вятър!

Тихомир Димитров

Удобни ли са ти патериците?

Доста рано се научаваме да ходим изправени, но почти никога не излизаме от проходилката в духовно отношение. Или пък „си стъпваме на краката” за малко, преживяваме  силна болка и после избираме „патериците” за цял живот.

Патериците – това са хората, обстоятелствата, събитията, на които разчиташ да те направят щастлив. Патерици са мнението и подкрепата на другите, тяхната любов, съпричастност – все необходими неща. Защо да изграждаме самоуважение, като можем да се подпрем на нечие чуждо уважение? Защо да изградим вярва в себе си, като има кой друг да ни вярва? Защо да обичаме себе си, като има кой друг да ни обича?

Всичко това превръща живота ни в мизерия. И, за да не бъда голословен, ще дам примери:

Ако сутрин се събуждаш до някой, който те обича, ти си щастлив, но ако този човек си тръгне – Дантевият „Ад” става по-приятно място за живеене от скапания ти дом! Ако в училище, в офиса, на спортната площадка или на сцената те поощряват, значи си окей. Всичко е наред, когато ти дават бонуси, печалби, похвали, медали, награди. Когато получаваш комплименти. Ако някой не забележи новата ти прическа, обаче, настъпва голяма трагедия. Защото си кифла! Не дай Боже да направят паралел между теб и някоя, която получава много повече комплименти. И ти би искала да имаш нейните патерици, нали?

Изобщо, можеш ли да бъдеш мъж (жена), без задължително да получаваш одобрението на жените (мъжете)? Можеш ли да харесваш тялото си, ако непрекъснато ти казват колко си надебелял(а)? Ще изпитваш ли удволетворение от работата си, ако никой не забелязва резултатите от труда ти? Има ли значение какво си постигна(а), ако няма кой да те похвали? Изобщо, съществуваш ли, ако няма кой да регистрира този факт?

Удобни ли са ти патериците?

Хората били социални животни. Проблемът е, че са по-скоро социални, отколкото животни. Вълкът-единак не се нуждае от одобрение, за да убие, когато е гладен. Нито пък самотният лъв. Нито самотният гарван.

Как животните не си развалят фигурата – хранят се толкова рядко и нездравословно, хм? Как си поддържат ноктите без козметик? Как пигментират без солариум? Защо имат по-здрави зъби, а никога не ходят на стоматолог? Колко време можеш да издържиш без четката си за зъби? Да, сигурно е за сметка на продължителността на човешкия живот, но гарваните живеят два пъти по-дълго от хората, а някои костенурки – десет пъти по-дълго. Те също нямат четка за зъби. Нямат личен лекар и не внасят здравни осигуровки.

Удобни ли са ти патериците?

Харесват ли ти всичките условности, от които зависи самочувствието, любовта, дори здравето и животът ти? Ако отговорът на този въпрос е „да”, тогава се чудя какво изобщо правиш тук? Сигурно се надяваш да разбереш мнението ми за мрачния ти начин на живот? Сигурно очакваш да ти дам някакъв съвет или, защо не, да ти ритна патериците?

Истината е, че ми пука за теб, но не ме интересува твоето оправдание. Не искам да знам колко удобни патерици носиш. Интересува ме само защо го правиш?

Тихомир Димитров