Писателското лято на Тишо

Стана традиция „Писателският блог на Тишо” да излиза във ваканция по това време на годината. Причините са разбираеми: аудиторията ми е изградена от образовани и заети хора, които четат през активния сезон. Няма смисъл да пиша онлайн, докато вие се излежаватe на плажа тотално офлайн. Не обичам да си говоря сам. Предпочитам  да изкарам целия ден на плажа, заедно с вас.

Но едва ли ще го направя, защото кожата ми не обича августовското слънце от 10 до 6 (вашата също, между другото), така че няма да ме видите на плажовете по обяд. По-вероятно е да ме срещнете из баровете вечер, когато вампирите и графоманите излизат да пируват. Но и това е малко вероятно. Предстои ми едно писателско, а не пиянско лято.

Да, знам, широко разпространена е фикцията за почерпения автор, придружен от красиви, но леки жени, който прекарва деня в шмъркане, пиене, пушене, самосъжаление и разврат, а накрая издава световен бестселър – ей така, между другото. Чудя се кога ли му остава време за писане на тоя пич? И как, въобще, успява да се съсредоточи? Защото митовете са си митове, но истината е една: писането на художествена литература става единствено и само с много писане. За предпочитане – трезвен.

Та, очаква ме литературно лято и, ако не ми мине котка път, най-късно до края на годината мисля да ви изненадам с нова книга. След два пълнометражни романа: „Справедливост за всички” (2007)  и „Душа назаем” (2008) реших най-после да издам сборник с разкази. За целта, обаче, първо трябва да го допиша.

Работното заглавие е „33 любовни истории” или поне това мисля да съдържа: точно 33 любовни истории.

Част от тях ще бъдат посветени на любовта между хората и нейните отклонения, разбира се, но терминът „любов” не свършва дотук. Той включва още: любов към знанието и смъртта, любов към Бога и мъдростта, любов към…изчакайте и ще видите.

За формат и разпространение все още не съм мислил. По един или по друг начин историите ми ще видят бял свят, т.е ще успеят да стигнат до вас. Назряват различни идеи, включително и за е-книга, но съм сигурен, че най-добрата от тях ще дойде след точката на последното изречение в последния абзац от последния разказ на сборника.

Междувременно съм отворен за предложения от издателства и преса, които биха могли да тиражират разказите на хартия. Част от тях вече са готови. Хонорарът ми ще бъде по джоба на всеки разумно мислещ издател, който има опит с български автори. Използвайте линка „Обратна връзка” от менюто най-горе, вдясно, за да се свържете директно с мен.

Та, чака ме доста писане това лято, а вие внимавайте с горещините на плажа по обяд.

Ще се «видим» отново наесен!

Тихомир Димитров

Медии ли са блоговете?

В Капитал тече интересна дискусия на тема „Медии ли са блоговете?“

Успях да (се) изложа (с) мнението си в уважаваната медия.

Ще го направя и тук, в блога:

Блоговете са знаме на свободното слово. В истинския смисъл на думата. Ако критерият за „медия“ е това дали някой може да контролира съдържанието й, то тогава не – блоговете не са медии, защото свободни медии вече няма. Но в един по-широк смисъл на думата блоговете са медии и то – глобални.

Глупаво е в парламента да се обсъждат мерки за контрол върху съдържанието на блоговете, защото те не са печатница с точен адрес в София, който може да бъде локализиран. И българският парламент не може да упражнява контрол върху глобалната мрежа, която е извън неговата юрисдикция.

Сайтът на един блогър може да се хоства в Холандия, той самият да живее в Мексико, но да пише и разпространява информация на български език. За целта не е необходимо дори да е българин. Може да е италианец, женен за българка, с американски паспорт. Примерно. Тогава правителствата на Холандия, Мексико, България, Италия и САЩ ще трябва да обединят усилия, за да наложат контрол върху един-единствен блогър. Докато не реши да премести хостинга си в Тринидад и Тобаго. Сами виждате колко абсурдно е всичко това.

Но то не противоречи на тезата ми, че блоговете са медии. Те просто не са локални, а глобални медии. Не са материални, а виртуални медии. Не са колективни, а лични медии. Не са контролирани, а свободни медии. Не са платени, а безплатни медии. Не са монологични, а интерактивни медии. Те могат да бъдат „масови медии“, когато покриват достатъчно голяма аудитория. Блоговете започват да разминават „традиционните“ медии по аудитория. Всъщност, предстои им да станат традиционни медии.

В университетските среди ги наричат „нови медии“, защото академичното понятие за „медия“ непрекъснато разширява съдържанието си от появата на интернет до наши дни. Блоговете не са медии според разбиранията за „медия“ от 20 век, базирани на преса, радио и телевизия, но вече живеем в 21-вото столетие, когато основните източници на новини, забавления, дебати и актуална информация за всички сфери на обществения живот просто няма как да бъдат наречени с друго име, освен МЕДИЯ.

Подобни публикации:

Не се гаси туй, що не гасне

Тихомир Димитров

Приказка за търговеца, който не знаел какво да прави

Един отчаян търговец, заплашен от разорение, отишъл за съвет при известен мъдрец в планината и го попитал :

„Учителю, хамбарите ми са празни, градушка унищожи реколтата, болест мори добитъка, разбойници ограбиха кервана, който изпратих, а длъжниците ми се разориха и пръснаха по далечни земи. Кажи ми какво да направя, за да изляза от това положение? Как да възстановя богатството си?”

Учителят отговорил:

„Върни всички дългове, плати на работниците и освободи робите.”

Търговецът го погледнал с неразбиране.

„Чу ли какво ти казах?”

„Да, учителю.”

„Тогава повтори!”

„Да върна дълговете, да платя на работниците и да освободя робите.”

„Иди и го направи!”

Година по-късно търговецът се качил отново в планината, изпълнен с благодарност към мъдреца и му донесъл скъп подарък:

„Стори ми се неразумно да раздам имуществото си на кредиторите, спестяванията си на ратаите и да пусна робите на свобода, но послушах съвета ти и чудото стана! Сега отново съм богат. Кажи ми как го направи, Учителю?”

Мъдрецът се намръщил:

„Няма никакво чудо и аз нищо не съм направил! През цялото време кротко си седях тук, в планината, докато ти долу свърши цялата работа сам. Единственото, което искаш е търговията да върви, а не да знаеш…Но щом питаш, аз ще ти кажа: Какво искат лихварите? Те искат своите заеми обратно с лихвите. А работниците какво искат? Те чакат да занесат надницата си у дома. Докато робите мечтаят за свобода. Давайки на другите онова, към което се стремят, ти сам получаваш всичко, от което се нуждаеш. Дори повече, отколкото ти трябва! А сега върви със здраве и бъди честит! Няма какво повече да научиш от мен.”

Подобни публикации:

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Тихомир Димитров

Не се гаси туй, що не гасне

Горенето на книги е традиционен „управленски инструмент” за религиозния фанатизъм и политическата диктатура. То не би трябвало да е част от ежедневието в едно демократично общество.

За щастие никой не е горил скоро книги пред Народното събрание, но група тежко въоръжени полицаи „нападнаха” и унищожиха сървъра на една виртуална библиотека, която разпространяваше знанието безплатно, безвъзмездно и на доброволни начала. Някои хора може би не схващат общото между казуса „читанка” и нацистките клади, но за мен единствената разлика е в липсата на пепел върху жълтите павета.

Естествено, получи се точно обратният на търсения ефект. Свободните медии подхванаха широк обществен дебат, който се пренесе и в някои от традиционните медии.

Като резултат дори слепите и глухите разбраха за „читанката”, архивът й се мултиплицира до безкрайност, сървърите й „мигрираха” към по-топли страни и, ако издателствата действително са губили милиони от безплатната виртуална библиотека преди, то сега вече би трябвало да губят милиарди…

Съмнявам се, обаче, това да е така.

Играчите на шах знаят, че патовата ситуация е положение, в което не като да си мат, но нямаш нито един полезен ход.

Намираме се в абсолютно патова ситуация по отношение на книжния пазар и проблемите с авторското право в България, според мен.

Защо?

Ами защото всички въвлечени в конфликта са прави. По един или по друг начин.

Дори службите са прави.

Твърде лесно е да се хвърли вината върху лицето Явор Колев, чийто портрет се разпространи в медиите след акцията на спец службите, а издателите, които уж стоят в основата на тази акция, се покриха зад общата безлична маса на асоциации, сдружения и професионални обединения.

Твърде лесно и твърде глупаво, защото Явор Колев е човек под пагон, който изпълнява заповеди, отчита дейност и оправдава бюджет. От гледна точка на закона неговите действия са напълно обосновани. Той също е „прав”. Разпространението на авторски продукти без съгласието на притежателя на авторските права е престъпление по силата на действащото у нас законодателство.

Да, но общественото мнение показа силна нетърпимост към показното „опожаряване“ на книги, пък било то и само виртуално. Историята ни учи, че идеологическото противопоставяне между силовите органи на държавата и общественото мнение никога не е в полза на първите, дори тоталитарните режими изгубиха тази битка, а законите се пишат от и за хората, не обратното. Да не забравяме това.

Какво трябва да се направи тогава?

Очевидно се нуждаем от по-гъвкав закон по отношение на авторските права. Докато ние тук унищожаваме виртуални библиотеки американският съд, който толкова много ни вдъхновяваше в борбата за защита на авторските права създава прецедент след прецедент в либерализацията на достъпа до авторското съдържание онлайн. Веднъж съдът оправда ютуб срещу обвиненията, че подпомага видео пиратството, втори път Гугъл успя да  защити правото си да дигитализира световната литература. Знаем, че американското право е прецедентно. Тези прецеденти потвърждават тенденцията, че Америка избра да стъпи здраво в 21 век, докато ние тук продължаваме да си затваряме очите за факта, че само един от всеки десет читатели е не-виртуален.

Останалите просто не ползват хартия. Нуждаем се от реформи, които да узаконят техния достъп, независимо дали ще е платен или не, защото той вече отдавна е факт, при това – необратим.  Правната теория винаги изостава от правната действителност и непрекъснато трябва да наваксва. Властта си вкарва автогол с показните акции срещу виртуалните библиотеки в едно общество, което е изнервено до краен предел от факта, че апашите и главорезите продължават да демонстрират самолюбие и просперитет по време на криза, а на „унизените и оскърбените” им беше отказан дори достъпа до книги, които не могат да купят, защото тези книги са абсолютно неоткриваеми в разпространителската мрежа. Казано с думи прости: на едни им беше забранено да четат, а на други им беше разрешено да крадат…

Но да разгледаме останалите страни в конфликта:

Авторите и преводачите – те също са прави. Прави са в желанието да избират сами какво ще споделят с аудиторията безплатно и какво ще й предложат срещу заплащане. Не изглежда съвсем читаво някой друг да решава вместо тях.

Какво трябва да се направи тогава?

Трудно ми е да говоря от името на други автори, затова ще говоря от свое собствено име. Читателите на този блог знаят, че качвам романите си безплатно в интернет. Така те достигат до многократно по-голяма аудитория и трябва да призная, че за един световно неизвестен, прохождащ автор като мен, този факт е важен. Разбира се, погрижил съм се хартиеното копие да е на два клика разстояние и от хората, които искат да имат романа ми с автограф за личната си колекция. Еднакво ценни са ми двата типа читатели, защото аз пиша, за да има кой да ме чете. Всеки автор, който твърди обратното е грозен лицемер. Естествено е да давам предимство на хората, които са склонни да инвестират някой лев в творчеството ми. Затова качвам пълното съдържание на романите с известно закъснение и често ме питат как бих реагирал, ако някой сканира книгата ми и вземе, че я качи в интернет преди мен. Отговорът ми винаги е бил един и същ – ще открия този човек и няма да му счупя главата, а ще му благодаря и ще му стисна ръката. Защото неговият хамалски труд ще е показателен за мен. Никой няма да си играе да сканира, ъплоудва и разпространява триста страници текст, които не стават за четене. Такива неща се случват само на големите автори и аз бих възприел подобно действие като комплимент, като добър знак за писателската ми кариера, а не като кражба или обида. Никой не е достатъчно наивен, за да мисли, че е възможно да забогатееш от самиздат в България. По-скоро трябва да си благодарен, ако излезеш на нулата и не, никой читател няма да предпочете електронния вариант, ако обича да се излежава с книжка в леглото или на плажа. Ако харесва аромата на мастило и хартия. Ако е колекционер. Аз обаче не поставям бариери пред никого.

Издателствата също са прави, но не вярвам в мокрите им сънища за милиони левове пропусната печалба. Всъщност вярвам, обаче не мога да унижа интелекта си дотам, че да приема „читанката” за източник на всички беди. „Читанката” не е виновна за това, че баничарите у нас печелят повече от печатарите. Виновна е средновековната система за книгоиздаване, разпространение и търговия, която се опитваме да съхраним на всяка цена в началото на 21 век. За издателите имам лоша новина:

Светът се променя и технологиите се развиват. Целият свят няма да забави развитието си, за да защити икономическите интереси на издателите. Издателите ще трябва да ускорят развитието си, за да настигнат света.

Какво трябва да се направи тогава?

Ще дам няколко примера, за да не бъда голословен:

Първо, крайно време е да се помисли за платен достъп до електронния вариант на книгите, които се издават на хартия – много по-евтин, при това. Аз лично направих достъпа до книгата ми възможен за портативните устройства за четене на книги, виждал съм хора да четат „Душа назаем” и на мобилните си телефони в трамвая. Направих достъпа безплатен и не съжалявам за това, но нищо не пречи на издателите да разпространяват книгите си в електронен формат срещу заплащане с SMS, например. Едва ли някой ще тръгне да сваля и форматира файлове, само и само да спести лев-два. Всеки има мобилен телефон и повечето читатели ще предпочетат да платят символична сума еднократно, за да получат книгата лесно и законно. Тъкмо издателствата ще се сближат с по-младата и прогресивна аудитория, вместо да й обясняват, че „сиренцето е с пари”. Защото фактите говорят, че именно тази аудитория има последна дума по въпроса дали сиренцето наистина е с пари. Когато й отнемеш възможността да притежава електронен вариант на книгите законно и срещу заплащане, тя няма да се върне обратно към хартията, а ще похапва от сиренцето безплатно. Издателствата може и да се сърдят, но Сърдитко-Петко е известен с празната си торба и едва ли има търговец, който е спечелил от това, че се е разсърдил на своите клиенти…

Второ, да наемеш коректор, дизайнер, редактор, печатар и разпространител не те превръща автоматично в успешен издател. Всеки може да го направи. Трябва да се мислят начини за пряк контакт с аудиторията, читателите трябва да се ангажират лично. Полезно е да се организират онлайн и офлайн кампании, нужно е да се осигуряват участия на авторите в литературни четения, дискусии, срещи с читатели, премиери, медийни изяви, уоркшопи, културни проекти, литературни конкурси, лекции, семинари, панаири на книгата, изложения, трябва да се мисли за пи ар на книгата. Всички тези мероприятия представляват източник на приходи не само от продажба на книги, но и от билети, спонсори, реклама, хонорари, фондове и награди. Защо повечето български издателства пропускат този факт, не знам.

Не бива да забравяме също, че София не е единственият град в България. Преди време успях да организирам срещи с читателите в няколко града, от които софийската премиера, макар и успешна, не беше на първо място по интерес и посещаемост.  Театралните трупи обикалят малките градове и именно оттам получават основните си приходи. Не знам защо издателите пропускат този факт. Не знам защо един автор може да организира премиери в седем града, а един голям издател – не. Но едно нещо знам със сигурност – не бива да се сърдим на читателите. Трябва да им даваме възможност да четат – евтино, скъпо или безплатно, това е въпрос на маркетингова политика.

Читателите също са прави. Те живеят с усещането, че имат правото на свободен достъп до човешкото знание, до световното културно наследство и до информацията във века на информацията. Освен усещането, читателите имат и техническите средства да се възползват от това свое право, а хората, които им предоставят техническите средства са като ламята от приказките – на мястото на всяка отсечена глава изникват поне още три.

„Не се гаси туй, що не гасне”

И, ако съвременният читател е готов да плаща за нещо, то той е готов да плаща не толкова за самото съдържание на книгите, колкото за тяхната форма, опаковка и за начина, по който им е поднесено съдържанието, за привилегията да прочетат един роман преди всички останали, за удобството да разполагат с предимство пред останалите интернет потребители, за удоволствието да вдишват от аромата на мастило и хартия, за наслаждението да обогатят личната си колекция, за изключението да притежават автограф. За всичко друго, но не и за самото съдържание. Дори дискетите вършат по-добра работа като носител на текст от една  книга.

Единствено разпространителите не са прави. Защо? Защото не е правилно разпространителят да решава кое ще се чете и кое – не. Тези работи ги решава онзи, който „поръчва музиката”, човекът с парите, клиентът, който винаги е прав, читателят с голямото Ч.

Не може да се получава така, че два дни да обикалям десет книжарници и никъде да не откривам копие от световен бестселър, а по вестникарските будки да се продават фантазиите на неизвестни автори за живота на известни престъпници. Не може да става така, че десет пъти да звъня на „онлайн книжарница” и накрая пак да не получавам поръчаната книга, за която искам да си платя. А после някой да ми се сърди, че свалям безплатно съдържанието й от интернет. Не може търговецът в кварталния магазин за хранителни стоки да инвестира в кашкавала, който продава, а търговецът в кварталната книжарница да държи книгите на консигнация, да бави плащанията към издателите, да не отчита продажбите навреме и да стои като бариера между автори, издатели и читатели. И всичко това срещу 40% от коричната цена! И този човек да се нарича „разпространител” при положение, че прави всичко друго, но не и да разпространява. Да не говорим, че консигнацията по закон вече е забранена, но книжарите масово продължават да работят на консигнация. Оказва се, че само сиренцето е с пари. Книгите може да ги търгуваме спокойно и без да плащаме за тях…Ето защо разполагаме с лъскави книжарници, в които има климатик, но няма нищо за четене. Липсват дори копия от световните бестселъри! Чудя се какъв е смисълът от всички браншови организации на издатели, автори и преводачи, ако не могат да окажат колективен натиск върху разпространителите и да ги дисциплинират поне малко…

Тихомир Димитров

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

Има хора, които не вярват, че освен двете си ръце, можем да използваме и пространството между стените на черепната си кутия, за да променяме света.

Тези хора по-добре да спрат с четенето дотук. Никой няма да промени дълбоко вкорененото им убеждение, че „материалната действителност” подлежи на моделиране единствено с чук и длето в ръка.

Ще разочаровам и пламенните, току-що проходили Ню Ейджъри, които ентусиазирано вярват, че е достатъчно да визуализираш и повтаряш желанията си на думи, за да ги видиш как действат на практика.

Джон Кехоу и „Тайната” са добро начало, но те съвсем не ви казват всичко.

Знанията, които излагам в тази статия, са резултат от четене и синтезиране на огромен обем литература, плюс изобилие от проби и грешки в личния ми живот.

Така постепенно открих някои методи, които работят, открих и защо понякога не работят. Ще споделя знанията си с вас и ви моля да направите същото. Бих бил повече от благодарен да науча как вие сбъдвате собствените си желания.

Нека да започнем със „Силата на словото” или „Какво точно искам?”

Изключително важно е да подбирате какви думи ще използвате, за да формулирате желанието си. Разбира се, добре е да сте наясно и какво точно искате преди това. Подсъзнанието е могъща творческа сила, която създава благоприятни условия за реализацията на вашите желания, стига наистина да имате такива, стига да сте готови да участвате лично в тяхното осъществяване и да не се колебаете. Защото подсъзнанието няма въображение, то ще ви даде точно това, което искате и точно така, както сте го поискали. Ако сте поискали с колебание, ще получите колеблив резултат…

Но да се върнем на „Силата на словото”. Много ясно, че не можеш да удариш някого по главата със словото, за да изпиташ неговата сила. Къде тогава се крие „силата на словото”? Крие се в способността на думите да моделират света. Или поне собствения ви свят. Ето защо, много важно е да подбирате внимателно думите, когато формулирате някакво желание. Ако кажете „искам пари”, бъдете сигурни, че точно това ще получите – пари. Но не забравяйте, че 50 стотинки също са пари. Още утре ще ги намерите на тротоара и с това желанието ви ще бъде изпълнено, макар и без вашето знание. Така дълго време ще се чудите защо желанията ви не получават отговор. И накрая сигурно ще решите, че законът за привличането не работи. Не работи, ама друг път!

Ако кажете  „искам много пари”, погрижете се да назовете точната сума, защото е твърде вероятно да решите, че това, което сте получили, е твърде малко и вече не ви удволетворява. Всъщност, винаги става така! Намислете и за какво точно ще похарчите желаната сума или направо изберете това, което искате да купите с нея, за да извървите по-прекия път към реализацията на вашето желание. Защото парите невинаги идват даром – може да ви се наложи да бъхтите за тях месеци наред, може да ви ги дадат назаем с лихва, може да ги наследите или да поемете някакво обещание срещу тях. А може и да ви ги подарят. При всички случаи ще получите желаната сума, но кога и как – това вече не зависи от вас. И, ако целта ви са 10 хиляди лева, примерно, но не знаете какво ще правите с тях, нищо чудно веднага след получаването им да изскочат неотложни разходи за точно толкова и желанието ви да се сбъдне по същия начин, по който сте го поискали – безцелно.

„Силата на словото” или „Как точно искам?”

Тук решаваща роля има буквализмът. Както вече споменах, подсъзнанието няма воля и въображение, то разчита за тези неща на вас. Вие, от своя страна, спокойно можете да му се доверите, че ще създаде нужните обстоятелства, условия и събития, че ще изпрати нужните хора, за да имате възможност сами да реализирате сбъдването на собственото си желание. Но за това ще говорим по-късно. Нека се върнем на буквализма. Как точно искам? Запомнете, че получаваме буквално това, което казваме. Ако кажем „аз искам…” получаваме състояние на искане. Ако кажем „имам нужда от…”, получаваме състояние на нужда. Ако „очакваме” нещо получаваме състояние на очакване. Далеч по-добре е да кажем „Аз съм” или „Аз имам”. Формулата „Аз съм…”, произнасянето на желания в сегашно време, първо лице, ед. ч., сякаш вече са факт, има почти магически ефект.

Сбъдване на желания чрез молитва

Повече сълзи са пролети заради сбъднати молитви, отколкото заради молитви, останали без отговор

(Майка Тереза)

Молитвата е един от най-ефективните начини за сбъдване на желания, но и той крие своите капани. Нека да започнем с това, че няма значение дали сте набожни или не, няма значение коя религия изповядвате, дали ще се молите на „някаква невидима сила”, на любимия си светец, на ангел-хранител, на Бога, на подсъзнанието или на Самия Себе Си. Единственото, което има значение е вярата. Вяра не толкова в „по-висшата инстанция”, колкото във възможността на вашето желание. Защото, може да искате лайфстайла на един плейбой-мултимилионер, примерно, но ако изпитвате дискомфорт в присъствието на красиви жени, ако не смеете дори да ги заговорите на улицата, ако не умеете да поддържате елементарен разговор с тях без да се изчервявате, как мислите, че ще ги получите в леглото на яхтата си?

Молитва, произнесена без вяра е просто колекция от думи. Молете се само за неща, които вярвате, че могат да ви се случат. Започнете с по-малките желания, докато получите увереност в процеса и чак тогава пробвайте с нещо наистина голямо. То ще се сбъдне тогава, когато увереността ви прерастне във вяра.

Факт е, че не знаеш това, което не си и не можеш да бъдеш това, което не знаеш. Единственият изход от тази „задънена улица” е вярата. Трудно ще ви бъде да станете мултимилионер чрез молитва, ако не вярвате, че това е възможно и, ако нямате дори бегла представа какво е да си затрупан с пари. А от вас, на всичкото отгоре, се иска да повярвате, че това вече е факт!  Няма как да се почувствате богат, ако ви тревожи  сметката за парното. Няма как да получите нещо, само защото много силно искате да го притежавате. Искането издава недоимък и липса. Вкопчването в някаква потребност подсказва на Твореца във вас, че вие нямате нищо общо с това, за което настоявате, че сте разделени от всичко и всички, свързани с него. Познайте какво ще ви сътвори Творецът тогава? Молитвата не означава искане. Правилната мотлива е жест на благодарност! Благодарете за това, към което се стремите и приемете, че то вече е факт. Направете го искрено, правете го многократно и се наслаждавайте на резултатите. Най-важното е да си повярвате!

Специално предупреждение за хората, които се стремят към пари: вярата или убеждението, че парите са нещо лошо, че се изкарват мъчно, с цената на много труд и усилия, че трябва да търпите лишения, за да имате пари, че трябва да правите жертви, за да имате пари, убеждението, че сте задължени да правите компромиси, за да имате пари – всичко това, заедно с вярата, че богатите са безскрупулни мошеници, натрупали състоянието си по нечестен път, за сметка на другите, ограбвайки другите, всичко това во век и веков ще държи кинтите надалеч от вас. Трябва просто да промените мнението си за парите, не целия свят! Едва ли е чак толкова трудно! Още по-добре, ако  успеете да подкрепите Вярата с Любов. Трябва да обичате парите, за да ги имате. Трябва да харесвате богатите, за да бъдете като тях. Трябва да вярвате, че заслужавате да сте един от тях. Трябва да обичате парите. Иначе ще си останете само с Надеждата.
И тук не говоря за лукса като самоцел. Не говоря за сребролюбие. Не говоря за алчност. Измислете си оправдание да обичате парите истински. Изберете нещо, което да пасва на вътрешните ви нагласи, на сложната ви душевност. Ако имате пари ще можете да правите много повече за себе си, за другите и за обществото като цяло. Сигурно имате мечти, каузи, концепции, които бихте подкрепили, сигурно имате благородни идеи, които бихте реализирали, само да разполагахте с малко повече пари! Мислете за това! Докато сте в затруднено положение вие не помагате дори на себе си.

Методът на Стив Павлина

Видео лекцията на Стив Павлина Creating Abundance In Your Life съдържа може би най-краткият и достъпен метод за сбъдване на желания. Той се състои само от две, елементарни на пръв поглед, стъпки:

1) Повишете вибрцията си до тази на своето желание

и

2) Бъдете смели!

Нека поясня: Да „повишиш вибрацията си” означава да работиш ежедневно върху желанието, докато не започнеш да действаш, мислиш и говориш така, сякаш то вече е факт. Докато не почувстваш себе си като крайния резултат. Докато не „излъжеш” матрицата. Тук целта отново е да си повярваш в максимална степен. Невинаги е лесно, защото старите убеждения и нагласи, страховете и съмненията проявяват жестока упоритост в борбата си за оцеляване. Няма да ви се дадат просто ей така! Липсата на силна вяра по дефолт, обаче, се компенсира с многократни повторения. Изисква се упоритост. Пробвайте всичко, което сте чели в книгите – всичко, което работи за вас.

Покачването на „вибрацията”, само по себе си, не е гаранция за успех. Веднъж постигната, вибрацията трябва да се задържи достатъчно дълго и да се превърне в навик, за да започне да дава резултати. Или, както казват бабите: „Хубавите неща стават бавно”. Точно тук идва времето на стъпка две: бъди смел!

Резултатите ще се появят под формата на възможности, които трябва да използвате. Ето тук най-често се провалям аз: „Не, това е прекалено хубаво, за да е истина!”, „Не, не мога да повярвам, че това се случва точно на мен, невъзможно е!”, „Тази ситуация е прекалено обещаваща, сигурно има нещо гнило!”, „Тя е прекалено красива / умна / богата, за да излиза с човек като мен!”, „Този игра е за напреднали, аз не съм от висшата лига, без мен!” Ето така се провалям редовно, макар и да имам някои много точни попадения в историята си. Сигурен съм, че така ще се проваляте и вие. Многократно. Но това не значи, че трябва да се отказваме, нали?

Добре е да запомним, че най-голямото оръжие на страха е способността му да се прави на умрял. Тъкмо си приел, че вече го няма, успокоил си топката и хоп, страховете от миналото изскачат в най-неподходящия момент, за да те принудят да кажеш „НЕ” на благоприятната ситуация. Истината е, че не можем да сбъднем желанията си, без да участваме лично в тяхното осъществяване. Изискват се нашите собствени усилия, време, постоянство и ресурси, нашите собствени действия. Изисква се кураж. Откажем ли да сътрудничим, ще си останем само с желанието. Или както казват бабите: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!”

Мисли „какво”, а не „как”!

Още една от грешките, които допускат хората при сбъдването на желания е да не се съсредоточават върху крайния резултат, а върху начините за неговото постигане. Моят съвет е да оставите тези неща на подсъзнанието, което е сляпо като къртица и не притежава собствена воля, но за сметка на това има скрита сила, която чудесно допълва и дори може да влияе върху сложните причинно-следствени връзки – все неща, които са извън вашето (и моето) полезрение.

Общо взето, причината да не получаваме отговор на желанията си в повечето случаи е, че ние буквално пречим на тяхното осъществяване с идеите си как точно трябва да стане това. В резултат от тези наши „гениални” идеи, ние се противопоставяме на възможностите, които ни се разкриват. А може да се окаже, че съществуват много по-добри варианти от тези, които си представяме, че именно те водят до прекия път към целта, макар на пръв поглед това невинаги да изглежда така. Няма как да разберем, ако откажем да последваме „знаците”, само защото имаме по-добра „идея” за реализирането на нашето желание.

Ще дам конкретен пример и той пак ще е свързан с пари, защото повечето от вас се интересуват само и единствено от материалната страна на нещата (в което няма нищо лошо, обаче рано или късно ще разберете колко е глупаво): Да приемем, че желанието ви е 10 000 лева. Грешка номер едно – да поставите срок, в който ви трябват парите. Може да се окаже, че има възможност да ги получите много по-рано, със сроковете само затруднявате нещата, автоматично отхвърляте възможности, за които дори не знаете, че съществуват. Грешка номер две – имате прекалено много „добри идеи” как точно ще получите 10-те бона. Може да ги свързвате с работа, спестявания, с резултати в кариерата, водещи до конкретен бонус, с конкретни инвестиционни или предприемачески намерения, може да откажете предложението за командировка, защото точно сега сте прекалено заети с преследването на резултати в кариерата си тук, които според вас ще доведат до получаването на заветните 10 бона. Може да отпратите глухия старец с билетчетата от лотарията, защото точно сега сте прекалено заети с бизнес преговори, които ще ви донесат въпросните десет бона. Ами, ако точно по време на „неочакваната” командировка срещнете човек, който ще ви предостави възможност да си осигурите 10 бона много по-бързо и безболезнено? Ами, ако точно в билетчето, което ви подава глухият старец се крият същите тези десет бона, за които ще ви се наложи да бъхтите няколко месеца, ако изобщо успеете да подпишете договора? Няма как да знаете това! Затова се концентрирайте върху крайния резултат и не мислете за начините да стигнете до него. Просто следвайте знаците.

Как да следвам знаците?

Много е просто – като използвате интуицията си. Интуицията е онова вътрешно усещане, което ви казва да не цакате с дамата сега, защото следващото раздаване ще ви донесе девятката, с която ще изтеглите попа, за да играете 40. Интуицията се тренира, но дори нетренираната интуиция абсолютно винаги работи. Просто трябва да се вслушате в нея по-внимателно. Как става това? Ами, да предположим, че трябва да кажете „да” или „не” на някакво предложение. Колебаете се и не можете да вземете решение. Нямате достатъчно опит. Липсва ви информация. Тогава просто се доверете на корема си за тая работа. Буквално питайте корема какво мисли по въпроса. Ако ви обзема тягостно усещане, ако „стомахът ви се свива”, откажете предложението, колкото и примамливо да изглежда. Доброто решение винаги се разпознава по радостните, хармонични усещания, които ви обземат, когато мислите за него. По ентусиазма, който усещате да блика у вас без видима причина.  Ползвайте корема си, а не главата, за да следвате знаците.

Трите съзидателни инструмента:

В своите „Разговори с Бога” Нийл Доналд Уолш извежда три основни „иснтрумента” за създаване на реалност. Това са: мислите, думите и делата. Подредени са по съзидателна сила, по степента, в която могат да оказват влияние върху действителността.

Позволявам си да цитирам дословно:

„Обикновено ние сътворяваме нещата първо като помислим за тях. „Аз мисля да отида на това събиране“. След това казваме нещо по повод на събитието, например: „Матилда, аз ще дойда на събирането довечера.“ После правим нещо, появяваме се на срещата: „Ето ме. Точно както обещах. Защото така реших сутринта.“ Това е обикновено начинът, по който пораждаме нещата в нашата реалност.

Фактически всичко в тази стая някога е съществувало като мисъл в нечие съзнание. Няма нищо, което преди време да не е представлявало само мисъл в нечие съзнание. Но ако наистина пожелаете да надхитрите вселената и да сътворите магия от материала на самия живот, обърнете последователността на парадигмата от мисъл, слово и действие. Превърнете я в нейната противоположност и започнете с действието. С други думи, действайте така, сякаш събитието вече е факт. И бъдете благодарни за него, още преди то да е станало факт!

Веднъж бях помолен да направя голямо дарение за важна кауза и аз си записах една много съществена мисъл: „практикувай това, което проповядваш.“

Постигане на желания чрез утвърждения

Визуализациите и утвържденията, така както ги проповядват Кехоу и експерите от ‘Тайната” също вършат работа като инструмент за сбъдване на желания. Но трябва да се има в предвид всичко казано дотук, за да ги накараме да действат. Трябва да се имат в предвид „капаните”. Твърде лесно е да заключим, че Законът на привличането не действа. По-трудно е да си признаем, че не действа точно така, както на нас ни се иска.

От личен опит знам, че мнгократните повторения на желания в първо лице, единствено число, произнесени в сегашно време, от типа „Аз съм…” водят до практически резултати.

Силата на това упражнение нараства, ако го прилагате в писмен вид. Измислете си едно желание, формулирайте го правилно и го запишете на хартия. Сто пъти. Запишете го хиляда пъти, десет хиляди пъти, пишете вечер, преди лягане и сутрин, след ставане. Повтаряйте утвърждението на глас и наум, докато чакате на опашка в магазина, докато разхождате кучето пред блока или скучаете в задрсътване. Нека утвърждението да се превърне във втората ви природа. Пък да видим дали утвържденията не работят! Ще спечелите още повече, ако се опитате да изживеете думите, които пишете, четете или изговаряте на глас. Ако се опитате да ги „почувствате”. Ако изпитате благодарност. Ако повярвате.

Всичко, в крайна сметка, зависи от вярата ви доколко желанието е възможно. Няма други ограничения. Не случайно казват, че „ако имаш силна вяра, ще местиш планини”. Истински напредналите майстори са постигнали абсолютна вяра. За тях е достатъчно да произнесат желанието си само веднъж. За тях не важи предупреждението „внимавай какво си пожелаваш…”. Те винаги знаят какво точно и как да поискат.

Аз не съм от тези майстори, но се надявам скромният ми опит да ви бъде полезен! Ще се радвам да науча и как вие сбъдвате желания…

Подобни статии:

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

За един поробит долар или теория на просперитета

Съзнанието определя битието

Съзнанието определя битието 2

Тихомир Димитров

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

—

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров

Хоро от Гарвани

Виждал ли си как гарваните се вият на хоро, момче? Събират се в идеален кръг, птиците проклети, и бавно обикалят една след друга. А граченето им може да те накара да изтръпнеш – така да изтръпнеш, сякаш песъчинки стържат по костите ти. Рядко го правят, но щом се извият на хоро, винаги е на лошо – я градушка ще удари, я ще стане земетресение…я кой знае какво…

Бранимир Събев е интересен човек. Многократно награждаван за поезия и проза автор, който чете много. Собственик е на един от готините блогове за книги, където споделя впечатления от нещата, които е прочел.

Сближават ни доста неща – любовта към хоръра и фантастиката, обичта към Словото. Дори не се познаваме „на живо”, но хей, намираме се в 21 век! Никога не е било толкова лесно и приятно да общуваш с някоя сродна душа, дори да ви делят километри.

Колекционирам книги от български автори с автограф и редовно чета ревютата на Бранимир, защото е обективен критик. Представяте ли си каква беше радостта ми, когато получих подписано копие от спретнатата му книжка с разкази, а после в блога му намерих и доста обективно ревю на тема „Душа назаем”, където похвалите преобладават, верно, при това звучат доста искрено, но не ми бяха спестени и някои от недостатъците на книгата.

Всичко, което съм постигнал като автор и писател го дължа на обратната връзка с читателите, а тя е още по-ценна, когато тези читатели са професионалисти.

Така че бързам да върна жеста, но няма да си говорим за недостатъци, защото такива, дори да ги има в книгата на Бранимир, са пренебрежимо малки.

„Хоро от гарвани” е сборник с разкази на ужасите:

„Върколакът”
„Статуята”
„Обесеният затворник”
„Палачът”
„Вещицата”
„Старият антиквар”
„Плачещата”
и
„Вечният кандидат-студент”

са само част от заглавията в него.

Отдавна не бях чел истински български хорър. Книжлето ми достави голямо удоволствие. Стилът на автора е увлекателен и лек, без да задължава читателя прекалено много. По-скоро създава усещането за страхотийки, разказани от приятел край лагерния огън, късно вчерта.

Бранимир има интересен подход: всеки разказ е история в историята. Краткото интро потапя читателя в средата на сюжета, пресъздава онази меланхолична атмосфера край лагерния огън, която сигурен съм, липсва на всички. И после някой от героите разказва нещо, от което да ти настръхнат косите.

Викали ли сте духове като деца? А някога да сте чували за образа на Дама Пика в огледалото, който се появява по тъмно, след като задължително повториш десет пъти „Дама Пика, ела при мен”?

Точно такива сантименти пресъздават разказите на Бранимир. Текстовете му са сюжетни, в тях има много действие и диалог, за кратко време се случват доста неща. Описанието е по-скоро храна за въображението на читателя, но там където го има, авторът залага на детайлите (петната от кръв по дъното на пижамата на обесения затворник, който многократно е бил изнасилван преди това).

Разказите знаят точно кога да спрат. И те оставят жаден за още. Понякога са с отворен край, който невинаги е неочакван – удоволствието се крие по-скоро в начина, по който е поднесен сюжетът.

Бранимир не можа да ме уплаши, защото и той като мен е откърмен с творчеството на Стивън Краля. Но книжката е доста приятна, лека, неангажираща с нищо повече от няколко скъсани нерви за по-чувствителния читател.

Събев просто е създаден да разказва градски легенди. Много е добър в това. Нямам търпение да се докосна и до други тъмни кътчета от авторската му душа.

Тихомир Димитров

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Преди време написах есе на тема: „Да постигнем изобилието с даване”, след което получих тонове писма от читатели, коментиращи практически житейски ситуации, в които изложените от мен принципи или работят на 100%, или изобщо не действат.

Благодаря за чудесните писма! Помогнахте ми да разбера, че темата се нуждае от продължение.

Да си припомним правилата:

Простичко правило в природата е, че изобилието се постига с даване.

Даването води до получаване, a получаването – до даване.

Законът има четири малки следствия, с които трябва да се съобразяваме, ако искаме да го видим как действа:

1/ Винаги получаваш повече, отколкото си дал;

2/ Невинаги получаваш това, което даваш оттам, където го даваш;

3/ Даването трябва да ти носи удоволствие

и

4/ Между даването и получаването винаги стои интервал от време.

Това е всичко, което трябва да знаете.

Оказва се, обаче, че не е толкова просто.

Има капани.

Твърде лесно е да попаднеш в тях, защото отвсякъде дебне селски тарикат, който цял живот чака да срещне точно човек като теб, който обича да дава. И е готов да ти се качи на главата, ако му позволиш.

Що да не те завлече човекът? Нали и това е даване!

А какво става с третия принцип, че даването трябва да ти носи удоволствие?

Щом не ти носи удоволствие да гледаш как ограбват магазина, къщата, майка ти, баща ти, брат ти, сестра ти, кариерата, собствените ти мечти и всичко, което обичаш,  значи трябва да му отрежеш топките на селския тарикат.

Близко е до ума.

Да разгледаме и друга ситуация. Сигурен съм, че има бедняци, които всеки ден дават пари на просяци. Как звучи само, а? Пускат стотинки в пластмасови чаши и не постигат изобилие.

Пускат СТОТИНКИ.

Ами, пробвайте поне веднъж да преборите стиснатия задник в себе си и пуснете два лева. А защо не 20?

Защото покрай вас хвърчат Ауди-та и БеЕмВе-та с черни стъкла, които никога нищо не дават, нали? Гледат само да вземат. И пак са по-богати от вас!

Да, ама отново забравяме третия принцип:

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Тези хора сигурно дават много за жени, кока и лукс. Сигурно купуват скъпи дизайнерски апартаметни на любовниците си. Сигурно носят удобни, шити по поръчка дрехи. Най-вероятно залагат десет брутни годишни заплати в казиното. Или ги дават за бакшиш на певицата. Но пак са по-богати от вас!

Сещате ли се защо?

Защото дават там, където ги кефи.

Защото даването трябва да ти носи удоволствие!

Просяците едва ли ви носят кой знае какво удоволствие. Най-малкото: вонят. Освен това се съмнявате, че парите ви отиват за мафията, за наркотици или за алкохол. По-добре сами си изпийте стотинките, тогава! Пък и давайки стотинки, вие ще получавате само стотинки. Повече, но стотинки.

Давайки минималното, на което си способен, получаваш минималното, от което се нуждаеш.

Щедростта в ръцете е невъзможна без великодушие в сърцето.

Сигурен съм, че хората от БеЕмВе-тата не разчитат нито на дилърите, нито на курвите и сутеньорите да им върнат парите. Да не говорим за едрогърдите певици.

Но те знаят втория принцип:

Невинаги получаваш това, което даваш оттам, където го даваш.

И пак са по-богати от вас!

Защото най-вероятно вие плащате сметката. С данъците или с ниските си заплати. С глупостта да вярвате в „кризата”. Да позная ли, че половината ви колеги са съкратени, работата ви е удвоена, а заплатата – намалена? Защото е „криза”. Защото вие наистина сте щедър човек! Вие давате, при това – много. Ама не там, където ви кефи.

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Аз знам 5-6 езика. Всичките ги научих по един и същ начин: записвах новите думички сто пъти на лист хартия и после ги запомнях за цял живот.

Казват, че една лъжа, повторена сто пъти, ставала истина.

Същото важи и за утвържденията.

Даването трябва да ти носи удоволствие!

Мога да продължа много по темата, но ще завърша с това, че изобилието не го преследваме от алтруизъм. Напротив, преследваме го от чист егоизъм.

Отпуснете се и бъдете егоисти!

Така или иначе, полученото няма как да го задържите за себе си. Изобилието е като буйна река. Има хора, които стоят „на сухо” край брега и умират от жажда. Има други, които се къпят в реката на изобилието с кеф. Тя е обща за всички, но нито едните, нито другите могат да отнесат реката с шепи у дома. Не могат и с кофи. Дори с язовири не могат. Даже да построиш язовир и да сложиш къщата си в него, пак ти ще живееш в реката, а не реката – у вас.

Защото всички сме наематели на този свят. Не сме оттук и сме за малко.

Ако парите представляват чак толкова голяма ценност за вашия „аватар”, припомнете си основното правило:

Даването води до получаване.

Давайте пари.

И помнете първия принцип:

Винаги получаваш повече, отколкото си дал.

Но невинаги оттам, където даваш.

Давайте много.

Давайте с кеф.

Не забравяйте, че межу даването и получаването стои интервал от време.

Трябва да започнете първи. Трябва да сте ларж. Схемата „ще започна да давам, когато забогатея“ не важи. Съдбата обича смелите. И щедрите.

А е толкова лесно да замениш „пари”, „красота”, „слава” и „лукс” с ЛЮБОВ.

Да речем.

Изобилието познава всички форми. Постигнете го с даване.

Мислете по-мащабно и бъдете щастливи!

Други подобни статии:

За високия стандарт

Предизвикателствата по Пътя

Ползите от кризата

Тихомир Димитров

Десетте малки негърчета

Животът е игра. Оказва се, че блогосферата – също. Разбира се, има тъпи и свежи блогърски игри. Преценката е крайно субективна. Запазвам си правото да не участвам в игри, които намирам за тъпи. Например: един милиард неща, които не знаете за мен. Все едно ви интересува какъв тип сметана слагам в кафето, колко литра водка мога да изпия в рамките на една работна седмица и защо не харесвам бамя. Дори мен не ме интересуват тези неща…

Затова пък обичам да вдигам ръкавицата, когато ме предизвикат в интересни блог игри.

Такива бяха Моят абсолютен свят и Един свеж ден, например.

Все част от корпоративна пи ар пропаганда.

Ще ми се цялата корпоративна пропаганда да изглеждаше по този начин – като игра.

Но има и „частни” инициативи. Като „Защо блогвам”.

Докато корпоративните блог игри представляват хитроумен начин да накараш интернет аудиторията да чете и пише за твоя бранд, забавлявайки се, то личните блог игри винаги целят да измъкнат малко повече инфо от човека, който стои зад блога. Все едно не сме достатъчно големи ексхибиционисти.

Самият факт, че имаш блог говори за сериозна диагноза. Душевният ексхибиционизъм и моралният садо-мазохизъм са само две от нещата, в които подозирам мнозина. Включая себе си.

Сега в краката ми отново лежи ръкавица.

Вдигам я, защото харесвам „Мислиш ли?” Това е блогът на Нора Цонева – жената, която ми хвърли ръкавицата. Изобщо, какъв мъж си, ако не успееш да отговориш на предизвикателството на една жена?

Шегувам се. Вие знаете, че се шегувам. Само феминистките не знаят, когато се шегувам. Но те могат спокойно да отидат някъде и да се гръмнат (в преносния смисъл на думата). Като си изтрият блоговете, например, и започнат да организират  тайни срещи между застаряващи моми и озлобени лесбийки, на които да плюят мъжете лайв. И да си четат пасажи от дебелите трактати на никому неизвестни през-океански spinster-и (в превод от английски – „стара мома“, бел. авт.).  Така ще направят огромна услуга на човечеството, защото, честно, никой друг не се интересува от високоинтелектуалния им назидателен патос, освен застаряващите моми и озлобените лесбийки.

Целта на блог играта е всеки да разкрие десет малки тайни за себе си и да предизвика други трима неудачници да разсъблекат душата си чисто гола пред анонимната интернет тълпа.

Е, решението какво да каже и какво не принадлежи изцяло на автора, така че аз най-мръсните си житейски тайни ще ги скрия от вас. Не мисля, че можете да ги понесете. Но защо пък да не извадя от гардероба труповете на десет малки негърчета, а? Тъкмо ще видим колко са се поразложили. Ето ги:

1/ Като малък обичах да измъчвам насекоми. Повечето деца обичат да измъчват насекоми, но при мен това се превърна в истинска мания. Виновна е образователната система, защото ни накараха да правим хербарий. Ако не ни бяха дали хербарий за домашно, може би никога нямаше да усетя удоволствието да набиваш животинки върху игла от спринцовка и после да гледаш как се гърчат, докато ги пълниш със спирт. Хареса ми и прецених, че щом искат това в училище, щом ВЪЗРАСТНИТЕ са съгласни и дори те мотивират с шестици да го правиш, значи няма нищо лошо в цялата работа. Продължих да осакатявам богомолки, божи кравички, скакалци, бръмбари и каквото намерех пред блока. Убивах ги бавно и мъчително, но съвестта ми беше чиста, защото знаех, че го правя с образователна цел.

2/ Веднъж предизвиках пожар. Ей така – хвърлих запалени предмети от терасата, те влязоха в друга тераса, където ги очакваше лесно запалима смес, избухна  пожар, дори една газова бутилка щеше да гръмне. Замалко да стане голяма беля. Дойде пожарна, милиция, събра се тълпа, абе – истинска лудница. После като разбра, че съм аз, баща ми много ме би. Намалиха ми поведението в училище, съобщиха ме по радио точката като хулиган (от малък съм известен), а лятото изкарах на село. „Каторгата” се състоеше в тежък физически труд през деня на къра и зубрене на падежи по руски вечерта. Баба беше най-добрата учителка по руски език в града, лека й пръст. Така научих първия си чуждестранен език.

3/ До ден днешен не мога да отвикна от навика да си гриза ноктите. Дори веднъж ходих на маникюрист, за да ми ги оправи. Почувствах се като гей. А маникюристът се оказа истински гей и след половинчасовото му „ухажване” нямах търпение отново да започна да си гриза ноктите. Добре поддържаният маникюр е за жените и за педалите. Истинският мъж трябва да е с груби, сурови ръце.

4/ Бил съм се с момиче. И ме набиха. Тя беше дебела и седна върху мен, след като ми удари едно шкембе, а аз паднах. Приклещи ме под огромното си туловище, нямаше накъде да мърдам. После ме ухапа, оскуба ме жестоко, издра ме по лицето и ми се изплю в устата. Тогава за пръв път разбрах, че с жените шега не бива.

5/ Крал съм вафла от магазин за удоволствие.

6/ Бягал съм от заведение без да си платя сметката

7/ Пробвал съм леки и не толкова леки наркотици. То това май не е голямата тайна.

8/ Преписах на един много важен изпит. Дадох и на други да препишат. После ми стана навик. Развивах царски пищови, вадех ги от гащите и директно ги предавах, без да се занимавам с глупости. Едва ли има по-добра подготовка от това да седнеш и да развиеш писмено въпросите от конспекта. Повечето хора дори не си правят труда да ги прочетат.

9/ Никога не съм влизал с мъжки ник в IRC, докато беше модерно. Един арабин даже искаше да се жени за мен.

10/  Завърших гимназията с 5.97. Имам само една петица за срока и то – по физическо. Човекът ми я написа с угризения на съвестта, защото никога не бях стъпвал в часа му. Кво да правя като не обичам футбол?

Така…а сега да видим кои ще са следващите жертви на този социален експеримент.

Предизвиквам:

Вили Фарах – една забележителна млада дама, която не вярва в чудесата, а разчита на тях.

Милена Фучеджиева – любимата ми офшорна писателка

и

Цвети Стоева – брилянтно перо и майсторка на късия разказ. По-известна като „Совичка” онлайн.

Защото само жени?

Ами защото обичам когато жените се събличат. Във всяко отношение. И няма да им се разсърдя, ако ми откажат. Няма да ми е за първи път, все пак. Големи момчета сме вече.

Животът е прекрасен дори когато не знаете, че е така.

Последното няма абсолютно нищо общо с темата.

Тихомир Димитров