Изт: toptravellists.net
Заминавам за Берлин.
Ако има “местни”, да се обаждат. 
Очаквайте два нови пътеписа, когато се върна:
“Berlin vs Sofia”
и
“Couchsurfing vs Hostelworld”
Обединени под работното заглавие:
“Берлин и неговите трудови хора”
Това, поне, е най-малоумното заглавие, което ми хрумва в момента.
Две различни столици
Две различни преживявания
Два различни начина на пътуване
През очите на един и същ психопат.
Абонирайте се за блога, че да не вземете да изтървете нещо
Изт: science.howstuffworks.com
“Политиците и пелените трябва да се сменят редовно. По една и съща причина”
(неизвестен автор в интернет. Хе-хе )
България изглежда като страна, която се управлява зле. Държи се като страна с лошо управление и в нея се живее като в страна, която се управлява супер зле. Ако четвърт век не ви стига, за да разберете това, значи няма да ви стигнат и следващите 200 години… Политическата система просто не работи. Тя в момента реже клона, върху който седи.
Мнозина биха упрекнали народа за това, т.е българите, с аргумента, че политиците произлизат от нашите среди, че те са едни от нас, че ние сами си ги избираме и, едва ли не, сме отговорни за техните решения.
Не.
Грешка.
Първо, политиците на са част от българския народ. Те са част от един привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото, чиито корени могат да се проследят чак до бившия комунистически, милиционерски, доноснически, авторитарен, привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото. Който продължава да дърпа конците и до днес…Даже довчерашният ни Първи го има на общи снимки с Първия от онова време. Ако мислите, че това е “случайно”, значи трябва да си прегледате главата. Ако мислите, че носите някаква отговорност за поведението на отделен от вас, затворен за външни лица, авторитарен, самовъзпроизвеждащ се и наследствен елит, също трябва да си прегледате главата.
Да обвиняваш гражданите за грешките на техните политици е все едно да обвиняваш служителите на една корпорация за стратегическите грешки, допуснати от нейните мениджъри, които са я довели до фалит. Или пасажерите на самолета за катастрофата, предизвикана от пилота поради небрежност. Или пътниците за недоглеждането на шофьора при произшествие.
Не.
Грешка.
Отговорност за управлението носи винаги този, който седи зад волана. Точка по въпроса.
Ние, избирателите, нямаме никакъв механизъм да държим елита отговорен за това как управлява, нямаме начин (нито практически, нито законен) да го задължим да спазва своите предизборни обещания, не можем да му поискаме отчетност (освен морална) докато ни управлява, а последният не носи никаква отговорност и за гласуваните от него решения (пак освен морална).
В резултат на това, България е страна, която се управлява зле. Изключително зле. Систематично зле. Понеже се управлява от хора, над които няма никаква отчетност и контрол. Ти, аз и бай Генчо да бяхме, ние също бихме злоупотребили в среда, където получаваш всички ресурси да управляваш, но никой не ти търси отговорност за това как точно го правиш.
Можем да ги “наказваме” само веднъж на четири години, но това е пълен ташак, с извинение за израза, защото аз, ти и бай Генчо да бяхме, все щяхме да намерим начин да се разберем как отново всички да спечелим, ако стадото вземе, че “накаже” някой от нас на следващите избори. Да ви прави впечатление, че едни и същи личности седят около софрата вече четвърт век? Психопати да бяха, все щяха да се разберат. А те не са психопати. Те са българи. Българите сме свестни и разбрани хора.
“Изборите не променят нищо. Иначе щяха да ги забранят”. Авторът на това изказване не съм аз.
Политиците имат в ръцете си финансовия, човешкия, икономическия, медийния и административния ресурс да управляват. Но им липсва моралния. На какво се дължи това? Според мен, на чувството за отделеност. От държавата.
Напразно си мислим, че чувство за отделеност имат само гражданите. Чувство за отделеност имат и законно избраните им представители. С тази разлика, че за тях държавата е нещо, от което винаги получават (власт, пари, удобства, привилегии), а за теб държавата е нещо, на което винаги даваш (данъци, такси, осигуровки, доверие). Повечето неща си задължен принудително да ги даваш, а има и хора, които повечето неща се чувстват задължени принудително да ги получават.
Разберете, нищо друго не мотивира един човек да влезе в политиката, освен личните облаги, които тя носи. Чувството за отделеност стои в основата на егоизма, а ние живеем в егоистично, консуматорско общество, кoето налага “ценността” да трупаш и то повече, отколкото другите са натрупали. Ако може. Как да ви обясня, че да очакваш морал от някой, натоварен с власт, от когото и да било политик в такова общество, е по детски наивно? Хората не се чувстват натоварени с власт. Те се разтоварват финансово, когато докопат ключа за “пещерата на Аладин”.
Но се връщаме на отговорността. Отговорността за това, че работиш, а не можеш да си платиш тока не е твоя. Тя е на хората, които си натоварил с отговорността да те управляват. На които си платил (скъпо и прескъпо) да го правят. Отговорността е на шофьора зад волана. На капитана зад руля. На мениджърския екип на компаннията. Акционерите може и да гласуват веднъж годишно, но през останалото време отговорността се пада на мениджърите. Персонално и лично, през всяка една минута от годината те носят отговорност за имуществото, което управляват.
Ръководителите на България през изминалия четвърт век решиха, че е възможно да прибереш само едната страна на монетата в джоба, т.е правата и привилегиите, но без отговорността за това, че са ти гласували доверие и са те натоварили с обществени механизми…не, за да си оправяш семейството, вилата и лозето, нито да си пълниш банковата сметка в Швейцария, а за да разшириш съзнанието си от егоистично до национално-егоистично, т.е поне до рамките на една нация. Да мислиш за голяма група от хора, преди да помислиш за себе си. Да станеш държавник. Да бъдеш политик.
Политиката не е мръсна дума. Мръсно е ограничението в съзнанието на онези, които не могаг да видят по-далече от носа си и използват сложните политически механизми, създадени за благото на едно общество, за да си оправят положението / родата / банковата сметка в Швейцария.
В България няма политици. Не и от ранга на политиците, живели преди 2000 години, в една древна и варварска епоха, при смешни (в сравнение с днешните) знания, условия на живот, възможности за комуникация и контрол. Но те превърнаха Рим в центъра на цивилизацията. Те създадоха стандарти за държавност и за политика. Не-политиците у нас превърнаха една богата държава в мизерно общество, където работиш, но не можеш да си платиш тока…
Връщаме се отново към отговорността. Няма действие без противодействие и не можеш да прибереш само едната страна на монетата в джоба. Това поведение натрупа значителни морални дългове през последния четвърт век, които трябва да бъдат платени. А който не си обслужва дълговете фалира. Преструктурират го, разпределят му имуществото, в по-крайни случаи дори го вкарват в затвора.
Не-политическата класа натрупа огромен пасив, който вече не може да обслужва. Наближава времето, когато кредиторите ще дойдат, за да си поискат своето. Защото законът за равновесието работи. Резултатът може да се отлага във времето, но лихвите се трупат и компенсацията е неизбежна. Има една поговорка, че Бог забавя, но не забравя.
Независимо кой ще седне зад кормилото на държавата след тези избори имам чувството, че ще се окаже в ролята на човека, който ще трябва да плати вересията на всички останали преди него. Затова отидох до урните и пуснах реален глас, въпреки че мислех демонстративно да задраскам всички кандидати…Не ми даде сърцето, тъй като и за бюлетината, и за ксероските, и за хората, които обслужват този средновековен, пълен с пропуски и възможности за манипулация изборен процес съм си платил. Лично. От моя джоб. Защото аз съм от онези, които са принудени само да дават в системата. Без да ги питат дали искат. Но Системата сега е такава. И реших да я използвам. Пуснах реален глас за този, когото искам да видя как се оказва в ситуацията на длъжника, принуден да плаща за вересиите на всички преди него. Пуснах гласа си и, за да обезсмисля едни 50 или 100 лева дадени за един брой фиктивен глас от хора, които смятат, че така ще стигнат много далеч. Ще стигнат най-много до ролята на длъжника. А някой трябва да плати сметката…
Не-политическата класа у нас в момента реже клона, върху който седи. Всички очакваха краят да настъпи през 2012 година, но не знам дали ви прави впечатление, че тогава започна едно ново начало. Дори въздухът вече е различен. Правилата се промениха. Хората стават все по-осъзнати, все по-самостоятелни и скоро няма да имат нужда да плащат на някой, който да ги заблуждава, че ги води към “светлото бъдеще”, което винаги си остава отложено за неизвестното бъдеще. Все по-трудни времена настъпват за нечестните, уважаеми. На земята се спуска справедливост и тя, за разлика от дебютния ми роман, наистина е “Справедливост за всички”. Защото се ръководи от невидими правила, чиито автори не са хората с тяхното ограничено, егоистично съзнание. Едно ДРУГО съзнание се пробужда у човечеството в момента, правейки тези, които се мислят за отделeни от него, излишни.
На знам дали забелязвате, но все по-малко време е необходимо нечестните практики да излязат на яве. Все по-малко са бариерите пред прикриваните с години малки и големи, но задължително мръсни, тайни. Все повече са възможностите за разобличаване на лъжите. Все по-голямо е значението, което всеки човек разбира, че има: за себе си, за обществото, за собствената си съдба. И все по-трудни времена настъпват за нечестните.
Обръщам се от ниската си позиция в обществото към следващите ръководители, които ще застанат зад кормилото на държавата:
Скъпи сънародници, не искам да ви гледам в раирани дрехи, нито да ви конфискувам имуществото, нито да ви съдя или да ви бия по площадите. Не искам, заради простата причина, че носите същата душа, като моята, а това не ми позволява да ви пожелая нещо, което не бих пожелал на себе си. Но, за ваше собствено добро, имайте предвид следните няколко елементарни препоръки:
- Не крадете и няма да ви разследват за кражби;
- Не лъжете и няма да ви държат отговорни за лъжа;
- Не злоупотребявайте и няма да ви преследват за злоупотреби;
- Не клеветете и няма да ви съдят за клевета;
- Не заменяйте националното богатство за свое и няма да ви го потърсят обратно с лихвите;
- Не застрашавайте природата и няма да платите жестока цена за това;
- Не страдайте от заблудата, че сте нещо повече или ПО-ВАЖНО дори от просяка на улицата, защото една ПО-РАЗУМНА от вас сила ще ви накара да изтрезнеете от тази заблуда по начин, който няма да ви хареса. Това е силата на ОСЪЗНАВАНЕТО.
- Накратко, не правете на другите онова, което не бихте искали да ви правят на вас. Защoто сроковете се скъсяват…
Мислете малко по-глобално. Сега вие имате шанса да мислите от и за цяла една нация! Все по-трудни времена ще настъпват за нечестните и все по-малко ще бъде времето, в което този шанс ще им се предоставя.
Бъдете новатори! Използвайте го! За пръв път в най-новата история на България вземете, че експериментирайте да бъдете пионерите, които първо ще допринесат с нещо за общото благо, а после ще посегнат да отнемат от него. Опитайте, пък се наслаждавайте на резултатите. Дори няма да ви се налага да посягате. Ще получите много повече, отколкото сте мислили предварително, че заслужавате…
Желая ви успех и в никакъв случай не ви мисля злото!
Но ще ви наблюдавам внимателно и ще ви държа отговорни (не само морално) за всичко, което правите, мислите или говорите, докато сте “зад волана” на “превозното средство”, в което сме аз и още няколко милиона души…
Не си мислете, че ние държим на собствения си живот или съдба по-малко от вас самите…
Или, че ще успеете да прехвърлите отговорността на пасажерите за това, че не сте забелязали рязко приближаващата промяна.
Не, ако катастрофирате, “катаджиите” ще дойдат и ще се занимават единствено с вас…
Така, че умната! Който предпочита русата, става порно актьор, а не държавен ръководител.
Бъдете част от епохата, в която не-случайно сте се родили да бъдете.
Станете част от промяната, която искате да видите в света!
Изт: http://prikazka-igra.com/
Има две неща, които ми липсват от пред-дигиталната епоха: книгите-игри и играта на фунийки пред блога. Всъщност, май ми липсва детството и не ми е виновна никаква дигитална епоха, но това качествено ново (качествено и ново) произведение (като идея, изпълнение и разпространение) ме върна назад в онези прекрасни дни, когато мустакът ми беше вечно изцапан с лютеница, правена от истински домати или с айран, правен от истинско кисело мляко, коленете ми вечно бяха ожулени, а книгите-игри не излизаха от ръцете ми и бях готов да разменя дори взвод от пластмасовите си войничета за поредното томче от тях.
Накратко, Никола Райков – един млад татко – е създал прекрасен (като идея, разпространение и художествена визия) продукт за пораснали и все още непораснали деца (като мен), под формата на цветна, илюстрована книга-игра. Той я нарича “приказка-игра”.
Кое по-точно ме кефи в идеята:
Първо, цялото съдържание е качено и е напълно безплатно за всички онлайн. Както казва самият автор: “Има деца, чиито родители не са в състояние да си позволят да закупят тази книга”. Освен това, той вярва в свободното споделяне на информация и изкуство, а по това идеалистично (според някои) и глупаво (според други) убеждение някак доста си приличаме с автора. Глупаво ли е да вървиш срещу ОЧЕВАДНОТО, неизбежно бъдеще? Не знам. Ще поживеем и ще видим. Ама да не кажете после, че не съм ви предупредил…
Второ, възможността да четеш нещо, преди да си го купил, анулира всякакъв риск от получаването на “боклук в лъскава опаковка” (отново цитирам автора);
Трето, децата не бива да се заседяват пред монитора, т.е добрата стара, цветна, печатна, красиво илюстрована и опакована в твърди корици книга-игра е чудесен, старомоден, дори леко романтичен начин да им спестим това заседяване;
Четвърто, четенето на книги по принцип развива интелекта и въображението у подрастващите, а книгите-игри те правят в съ-участник на героите и съ-автор в сюжета, което ангажира още повече интелекта и въображението ти, докато си малък. Пък и това са истории, които препрочиташ десетки пъти, но всеки път са различни. И всеки път завършват с неочакван край.
Пето, има нещо яко в хората, които пишат, рисуват и, въобще, творят за деца. Така, както няма нищо яко у хората, които осакатяват животни, да речем. За съжаление, живеем на една и съща планета с двата типа хора и все някак трябва да се погодим. Моят начин е да обръщам повече внимание на първите, а вторите да ги оставям на тяхната Съдба. Начинът на автора е с творчеството си да буди човешкото у хората още докато са деца.
Шесто, книгата не е налична в книжарниците и се разпространява само онлайн, с безплатна доставка до дома – един харесван и уважаван от мене подход. “На вълка вратът му е дебел, защото…”
Седмо, в сравнение с повечето издания на книжния пазар, качеството на това книжле значително превъзхожда коричната му цена.
Осмо, чуденката какво ново да занесете на хлапето на вашите роднини следващият път, като им ходите на гости, поне за момента, отпада.
Девето….няма девето. Просто девет ми е любимото число. Закачам се, де. Може би най-оригиналното хрумване в организацията на цялата идея е, че закупилите книгата получават таен код за достъп, с който могат да разгледат отпаднали глави, илюстрации и други изненади.
Абе изобщо, интелигентна история. Че и красива, при това!
Браво, успех и завиждам (благородно) за качеството на хората, които ти помагат, Райков!
Но ти така, като гледам, май си ги заслужаваш…
Повече на: http://prikazka-igra.com/
Text: William Butler Yeats
Voice: Sir Antony Hopkins
Tread softly because you tread on my dreams…
Изт: questpointsolarsolutions.com
Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените “авторитети”, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.
Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?
Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще “хвана” само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:
Родолюбието като „добродетел”
Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На “майката”, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…
Някои ще ме коригират, че има разлика между “родина” и “държава”, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.
А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.
Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.
Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.
Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?
На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за “аргументи” използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?
Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу “империалистите”, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.
Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги “Защо?”. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: “Моето си е най-хубаво, защото си е мое”. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.
Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за “правото” да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това “право”. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…
Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.
Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?
Слава на труда!
Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се “цени”.
Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:
Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.
Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме “деня на лъжата” и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.
Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. “Богат татко / беден татко” и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…
Справедливост за всички
Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! “Неприятната” новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.
Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.
Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?
Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?
Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.
Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че “всички са равни пред закона”. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.
Накратко, нямам нищо против фикцията за “справедливост”, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.
Красотата победи грозотата
Мирът приключи с войната
Разумът надделя над глупотата
Шумът отстъпи на тишината
Небето си върна яснотата
И пороят завърши с покой.
Вдъхновението смени озлоблението
Както слънцето – забравена крушка
Щедростта удави нищетата
В светлина. И тя прости на слепотата
Подтиквана от алчността
На деня в дребнавината.
И възтържествува свобода!
Реката си омеши водaтa
Нa океана с дълбочината
Някъде в пустотата
Където шумът отстъпва на тишината
А пороят завършва с покой.
Изт: outheretoo.blogspot.com
Това, което се случи в икономическия живот на България по време на прехода заслужава само две думи:
Тотална корупция.
Корупцията, пише в учебниците, не позволява на средствата да достигат до своето предназначение, изкривява пазарните механизми, унищожава конкурентното предлагане, картелира и монополизира пазара, затруднява отчетността и контрола, стимулира икономическата престъпност, лишава стопанството от естествените му ресурси и т.н.
Когато се прави достатъчно дълго и на всички нива, както е у нас, резултатът става видим и с просто око: сметките за ток се изравняват с доходите, a живи факли горят пред сгради, в които елитът пие шампанско и си раздава награди. По този начин преходът фалира. Заедно с него фалира и политическата система, която го управлява.
Да се замислим малко за „представителния модел” на демокрацията у нас:
В законодателния орган, т.е там, където се коват правилата, по които трябва да живея, ме „представляват” хора, които аз не познавам и не съм посочил да ме представляват – хора, които се кълнат в някаква идея.
Дори децата вече знаят, че тези хора представляват всичко друго, но не и избирателите, гласували за тяхната „идея”, а по-скоро своя частен икономически интерес или интереса на своите спонсори.
Ясно е, че никой вече не вярва в идеали, а причината е проста: с идеали нито семейство се храни, нито къща се гледа, нито Мерцедес се купува…А за политическите кампании трябват пари. Много пари. И ние сме създали една чудесна среда, в която хора, скрити зад „идеали” претендират, че ни „представляват”, докато разполагат с всички условия, за да прибират това, от което всички се интересуват - паричките – наготово.
По закон те не носят и не могат да носят отговорност за решенията, които гласуват, т.е дори тези решения да са престъпни и да противоречат на обществения интерес, няма никакви проблеми…
По закон тези хора имат имунитет, докато ни „представляват” – това значи, че могат да им се разминат дори престъпления, които нямат нищо общо с властта.
По закон тези хора не носят наказателна отговорност за „престъпления по служба”, т.е. отговорни са за злоупотребите колкото чистачката в министерството – за решенията на министъра.
По закон тези хора декларират нещо в някакви декларации, но липсват последствия, когато са сгрешили – няма кой да ги санкционира.
По закон тези хора си делят гласовете на техните конкуренти, които не са успели да съберат достатъчно подкрепа на изборите и така легално „представляват” във властта дори граждани, които са гласували против тяхната идея.
По закон тези хора получават пари директно от хазната, т.е от твоя и от моя джоб, за да правят всичко изброено по-горе.
По закон това са хората, които пишат закона…
Те практически не могат да бъдат подвеждани под отговорност – за нищо – липсва и механизъм за тяхното отзоваване – дори от избирателите, които са ги „избрали”.
И всичко това в най-бедната държава в Европа, където парите все още имат хигиенен характер, т.е всеки, който получи възможността да заграби от общото ще се възползва, независимо колко е честен. Ти ще се възползваш. Аз ще се възползвам. Бай Гошо от Трявна също ще се възползва. Всички сме жертва на икономическата принуда в едно общество и в една епоха, където парите са единственото нещо, което има значение не само за качеството ти на живот, но и за правото ти на живот изобщо. Поради що, тогава, очакваме от напълно непознати хора да НЕ се възползват, след като сме им позволили да го правят? Не, след като сме им позволили сами да си позволят да го правят?
Колко наивно е това? В колко предприятия работниците сами определят размера на своите възнаграждения?
Думичката „демокрация” идва от гръцкото demos (народ) и kratos (сила, власт), което значи „власт на народа”, т.е предполага се, че народът, като суверен, управлява. Представителната демокрация у нас така, както е организирана, защитава тази хипотеза само на хартия, тъй като в действителност суверенът не може и няма как да управлява. Не и при тези условия. При сегашните правила суверенът е заел кучешката поза и единственото движение, което му се разрешава, при това веднъж на четири години, е напред и назад, до пълно проникване, но както казва един познат: „дори когато се движи леко в страни на онези отзад пак им става хубаво”. Извинявам се за грубоватото сравнение, но майка ми получава 150 лв пенсия след 40 години трудов стаж и това, според мен, вече е грубо, а на всичкото отгоре е реалност, не просто литературна метафора – пошлата реалност, в която сме принудени да живеем изглежда точно така – 150 лв пенсия / майчинство и 300 лв сметка за ток…
Резултатите са налице. И хич не са яки. „Който не понася да се изнася” е метод, който не ми върши работа, защото по-скоро онези отзад трябва да се махнат, отколкото аз да напусна принудително, тъй като някой е решил, че може 23 години да прави секс със съдбата ми напълно безконтролно, пък ако не ми понася, нали, да си обувам гащичките и да си заминавам – аз, суверенът, който уж управлява…
Не, не става така.
Лошото е, че не само аз се чувствам по този начин. Има доста хора, които изпитват същото, но те виждат решението в „здравата ръка”, във връщането на някаква форма на диктатура, в национализацията, в национализма или в други опасни правила, които лесно могат превърнат играта във война. Ще ме извинявате, ама сексът е за предпочитане пред войната, па макар и принудителен. Национализмът не е решение, нито пък достойнство, тъй като в него аз виждам само възможност синът ти никога да не отпразнува 19-ия си рожден ден, а къщата ти да изгори до основи….Цялата история го доказва, четете книги и гледайте филми, но не спорете с мен по този въпрос…Който няма нищо общо с “любовта към родината”. Когато синът ти не успее да навърши 19 години, защото е разкъсан от граната на фронта, а бомби срутят къщата ти до снови, ти преставаш да изпитваш любов…към когото и каквото и да било. Въпросът е да не се стига до там…
Единственото мирно решение за фалиралата политическа система е промяна на правилата в посока повече цивилизация, а не повече радикализация. Ако трябва да си купя билет за самолета, в десет от десет случая ще предпочета той да каца в Швейцария, а не в Африка или в Южна Америка…Не виждам защо това, което е добро за мен, трябва да е лошо за обществото – за колективния избор – за избора на суверена в коя посока да поеме. Индивидуалните решения имат по-малко значение в случая.
След като изпитахме всички недъзи на представителната „демокрация”, включително и шегата „референдум” мисля, че е крайно време суверенът да напусне не своята държава, а унизителната поза, в която управлява само на хартия.
В момента се готвим се избори, които затвърждават статуквото на фалиралата политическа система и единствената очаквана промяна е “протестиращи” да влязат в парламента. Окей, обаче, както писа един автор в една статия: „Кои протестиращи? Тези за лифтовете или тези против лифтовете?”. Нямам нищо против тяхното участие да е една стъпка към по-голямата цел, а тя, според мен, може да бъде само една, ако изключим опасностите от нова диктатура, гражданска или друг тип война:
Пряката демокрация
При нея няма значение кои протестиращи ще ме представляват в парламента и кои – не, защото нужда от такъв просто няма да има. Ако гражданите, които искат лифтове са повече от гражданите, които искат природа, значи ще живеем сред лифтове, а не сред природа. Съмнявам се, обаче, да е така…
Противниците на пряката демокрация изтъкват два съществени “недостатъка”:
Народът е прекалено глупав, за да управлява
и
Няма как, чисто технически, да се организира.
Да смяташ собствения си народ за глупав означава, че ти самият си глупак. Но да минем към следващия въпрос: не може да се организира и струва много пари.
Силно вярвам, че може.
Припомнете си, на преброяването 3 милиона души се регистрираха по електронен път. Това е достатъчна маса от хора, за да управлява като суверен и при всички случаи мнението им ще отразява по-добре обществения интерес, отколкото 240-те клиента, които гласуват в парламента. И, които винаги ще защитават частни интереси там, когото и да изберем. Просто системата е такава. Местата в парламента струват пари и после някой трябва да ги връща…
Тук възниква социалният проблем за техническата неграмотност и за цената на референдумите като единствен инструмент на пряката демокрация.
Проведени по електронен път, те ще са милиони пъти по-евтини от изборите на хартия и няма пречка всенародни допитвания да се организират всяка седмица, ако се налага. Остава проблемът с това, че не всеки е технически грамотен, за да се включи в гласуването и не всеки има достъп до необходимата техника за целта.
Този проблем също си има решение:
Основното образование у нас е задължително. Освен това е безплатно и се финансира от държавата. Нищо не пречи в учебната програма да се включи курс по елементарна компютърна грамотност и в него да имаме час по гласуване на референдум. Така се решава проблема с техническата грамотност. Не ти трябват пари, за да завършиш осми клас. Даже е задължително. И няма да го завършиш, докато не се научиш да работиш с компютър. Елементарно!
Остава проблемът с достъпа до компютър. Бедните хора нямат пари за домашен компютър, нито за цифров подпис, нито за достъп до интернет. Но не бива да им се отнема правото да гласуват, нали? Училищата, в които традиционно се провеждат избори, обаче, вече имат компютри, закупени от държавата, от дарения или от средства по европейски програми. Нищо не пречи тези машини да се използват всяка събота, по време на референдумите, от хора, които нямат достъп до техника, за да си изкажат мнението. Нищо не пречи това да струва, примерно, един лев (или десет стотинки), а този лев или тези стотинки да отиват за хонорар на учителите, които ще им помагат да гласуват в извънработното си време. Нищо не пречи за хората, които успеят да докажат, че са останали дори без десет стотинки в джоба, гласуването да е безплатно. От това държавата ще загуби по-малко, отколкото от една единствена приватизационна сделка, сключена по „втория начин” от досегашния политически модел. Говорим за милиарди, изтекли в неизвестна посока, а това ще струва някакви си милиончета. Злоупотребите у нас отдавна вече не играят толкова „на дребно”.
Да зачекнем и проблема със сигурността. Тук очаквам мнението на IT-специалистите да кажат дали, аджеба, преброяването, сигурността и отчетността при гласуване онлайн с цифров сертификат е по-ефикасно от разнасянето на тонове хартия. А от не-IT-специалистите очаквам да се запитат: дали живеем в 18-ти или в 21-ви век? Чувалите с хартия на гърба не ми изглеждат като да са от 21 век…
И остава последният проблем – времето.
Ясно е, че такава колосална реформа не може да се извърши от днес за утре. Но достатъчно е тя да среща широка подкрепа в обществото, като цяло, за да се извърши изобщо. Правилата на пряката демокрация няма защо да си ги измисляме, нито необходимото техническо осигуряване – всичко вече е създадено и измислено някъде. Трябва просто да „препишем”, а единственото, което се изисква, е желание, т.е волята на същия този народ, който сега управлява само на хартия.
Това е цивилизованият изход, според мен. Всичко друго ще накара цивилизованите хора да изберат един друг изход в личен план – секторът „Заминаващи” по летищата. Нека последният да изгаси лампата и да затвори вратата…
Изт: book530.com
Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да изкорениш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир. Еклесиаст 3:1-8
10x, Пепи!
P.S
Приликите с Ирина Флорин са случайни, тя идва хилядолетия по-късно
Това е 400-ният пост в този блог.
Благодаря на всички, които пълзяха, тичаха, летяха, влачиха се и мятаха камъни по мен!
Сърцето ми гори за вас, копелета!
Дано да харесвате пиано.
Fuck you, anyway!
Знаете, че ви обичам.
Пейчо Кънев е сред любимите ми български автори. Писал съм за него в „П като поет” и в „Една добра книга”, където се обяснявам в любов на умопомрачително добрия му сборник от разкази „Разходка през стените”, публикуван от издателство “Ciela”.
Най-новата му творба – „Уиски в тенекиена кутия” – също не е плод на случайно издателство. Този път честта се пада на „Жанет-45”. Казвам „честта”, защото едно издателство, всяко издателство, щеше да струва колкото дупката на геврек, ако не бяха автори като Кънев. Може би това е причината Кънев сам да е главен редактор на издателството “Kanev Books” в Ню Йорк.
По-известен е по широкия свят, отколкото у нас, в страната на джуджетата. Никой не е великан в собственото си село…Докато у нас те смятат за дебил, ако четеш поезия, стиховете на Кънев се отпечатват в над 800 литературни издания…и всичките са с латински имена.
През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижната награда Pushcart, а през 2010 г. издателство Desperanto в Ню Йорк отпечата поетичната му сбирка Bone Silence. Сборникът му със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде публикуван в САЩ през 2013 г.
Джон Хемингуей, внук на легендарния писател, казва:
„Много ми харесва новата стихосбирка на Пейчо Кънев. Харесва ми, понеже усещам, че това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо. Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”
Самата стихосбирка започва с потресаващата констатация от Набоков:
„Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите”
Ще бъде авторска грешка и стилистична глупост, ако продължавам да словоблудствам над произведения с такъв характер. Ето защо, споделям само няколко стиха (с разрешението на автора), а останалото ще си го прочетете сами (надявам се). Този блог рядко привлича обикновени хора:
Предполагам, че съм нищо повече
от парче стара дъвка, залепнала
за обувката на някой пешеходец,
забързан в нощта.
…
Не да бъдеш изстърган от подметката и
оставен на улицата е страшно,
а да имаш едно мръсно камъче в средата
на бялото, където би трябвало да е сърцето.
* * *
…
тук, преди много време, в една малка къща,
Карл Сандбърг записваше виденията си.
Не много надалеч Хемингуей научи
как се зарежда пушката.
това е град на касапи, гангстери
и поети, смъркащи небеса.
това е град на несигурност
и погрешно разбрана простота.
(Поет в Чикаго)
* * *
Питам се дали тишината си има
баща, мракът – любовница? Ровя в тези
неща и секундите бавно ми казват, че цял
живот съм задавал грешните въпроси.
* * *
Обръщаш се в леглото и през прашния
прозорец виждаш света навън и той също
е прашен, а слънцето потупва хората по
летните им гърбове
* * *
Днес в небето над Ню Йорк няма самолети. Предполагам,
че спят завити под дебелия сняг. И може би само от време
на време изпод потъналия в бяло фюзелаж се появява малък
проблясък, като че намигат на хората, за да съобщят, че
знаят каква е играта.
* * *
Ние сме родени в този свят
и се учим да защитаваме нашето малко
пространство,
което ни позволява да живеем
не заради останалото човечество,
а напук на него.
* * *
Съвет към малкото момиче
винаги си учи уроците.
Не пий.
Не пуши.
Слушай родителите си –
също баба и дядо, ако ги има.
До осми клас никакви гаджета.
Обикни себе си.
Избягай от себе си.
Опознай тялото си.
Чети много книги.
Разхождай се сред природата.
яж зеленчуци.
Бъди смирена.
Бъди нахална, когато се налага.
Плувай сред житейските камънаци.
…плъзгай се.
Но в никакъв случай не пиши стихове.
* * *
Днес аз ще мечтая за детство, глухарчета
и нещо завинаги изгубено –
зъби, пирони и открадната мъдрост.
* * *
Представи си:
две бутилки „Шато Лафит“ и залязващото слънце
зад тухленочервените покриви на венеция. ти в
гондолата и уханието на реката, мирисът на младостта,
мързеливо вливащ се в синьозелената
вода. Чайките
по терасите, биещи се с гълъбите за последните огризки
от канцонетите. това е светът. Грабни го сега.
Представи си:
смрадта на италианските канали, пълни с изкормена
риба и мъртво време. Реката, движеща се бавно, като
меласа; сивокафявата
вода, недостатъчно дълбока
дори да се удавиш. Ужасни оперети атакуват ушите
през счупените прозорци и бирата с мирис на селска
пот. тук дори и Харон не би излязъл да се повози. тук
дори и небето плаче. Чуй ме! Романтизмът е мъртъв!
Theme: Rubric. Блог в WordPress.com.
