Вземи тази книга

Блогът ми излиза в лятна ваканция.

Знам, че през горещите месеци обичаш да скатаваш в офиса, затова ти предлагам безплатен достъп до съдържанието на последната ми книга.

Можеш да изтеглиш „Душа назаем” в PDF формат оттук.

Хората казват, че се чете за няколко часа, но няма да ти се разсърдя, ако всеки ден скатаваш по малко

Няма да ти се разсърдя също, ако изпратиш линка на приятел, за да поскатава и той (тя).

Ценителите все още имат възможност да получат хартиено копие с автограф, без да стават от компютъра.

При всички случаи „Душа назаем” е на два клика от теб.

Чети на собствена отговорност!

Тихомир Димитров

Good Life

Питам се какво е хубав живот?

Някои мислят живота на богатите за хубав. Виждат лъскавия връх на айсберга – хубавите дрешки, екзотичните ваканцийки, перфектната съпруга, социалните контакти, скъпото автомобилче. И спират дотам. Не се сещат за оная част от айсберга, която не виждат: по-голямата. Не мислят за обещанията, които този човек е дал, за ангажиментите, които е поел, за произтичащата от всичко това не-свобода. Завиждат, без да знаят за огромните суми, които богатият дължи на още по-богати, без да ги интересува лицемерното отношение на хората към него. Искат неговото жилище и колата му, но не им трябва липсата на приятели и самотата, не харесват силните врагове, които има този човек…

Очевидно добрият живот не се измерва в пари. Защото парите са две крайни противоположности на не-свобода. Липсата им е абсолютно ограничаващ  фактор. Непрекъснатият стремеж към забогатяване – също. Умните хора знаят, че парите са средство, а не цел. И умело ги използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от алчност.

Любовта хубав живот ли е? А пиянството? Между двете има твърде много сходства. Нищо не е по-обещаващо от първоначалната еуфория. И по-отчайващо от неизбежния махмурлук. Щастливи са само онези, които умеят да обичат, без да притежават. Онези, които могат да се наслаждават на мига, без да се вкопчват в него. Онези, които могат да чувстват, без да мислят. Защото разумът е голям тиранин. Дадеш му един пръст хубаво усещане, той се пристрастява към него и иска да ти отхапе ръката. Страхува се да не вземе да го изгуби, прави сложни планове как да го задържи, лъже, опитва се да променя другия спрямо собствените си заблуди, има очаквания, прави предположения, съмнява се, задава въпроси, гърчи се в агонията на несигурността, става зависим. Всичко това ни пречи да чувстваме ТУК. Да се наслаждаваме СЕГА.

Очевидно добрият живот не се измерва в любов. Любовта води до две крайни противоположности на не-свобода. Липсата й е абсолютно отчайваща. Непрекъснатият страх да не я изгубиш – също. Умните хора знаят, че любовта е средство, а не цел. И умело го използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от липса на любов.

Знанието хубав живот ли е? Политиците създават тайни служби, защото искат да знаят всичко за своите поданици. Или за поданиците на други държави. И какво правят, след като разберат? След като получат знание? Организират войни, репресии, насилие и убийства. Съпрузите наемат частни детективи, защото искат да знаят всичко за своите половинки. И какво правят, след като разберат с кого им изневеряват? Организират разводи, скандали, насилие и убийства. Учените харчат милиарди, защото искат да знаят всичко за Вселената. Когато издишам от устата ми излизат трилиони атоми, молекули и химически съединения, които се отдалечават в пространството, докато не се разпаднат напълно. Докато не изчезнат. Има голяма вероятност ние, заедно с планетите, звездите и галактиките, отдалечаващи се една от друга, да сме част от едно такова издишване. Има нелоша вероятност всичко, което виждаме, чувстваме, усещаме, да е илюзия.  Има вероятност всичко, което знаем, да е заблуда. И какво правят учените, след като разберат това? Създават технологии, които използват за войни, репресии, насилие и убийства. Или пък лекарства, които удължават безсмислената агония на живота с още няколко стотни от секундата…

Знанието хубав живот ли е? Древните казват, че мъдростта носи тъга. И сигурно са прави. Ако ще е така, то аз не искам мъдрост, не, тъгувайте си вие! На мен предпочитам да ми е весело…

Ето как се завърта порочният кръг на духовната нищета, на човешкото страдание. „Аз не искам”. Кой съм аз, че да не искам? Изобщо, има ли разлика между мен и вас? Вие искате ли хубав живот?

Ако отговорът е „да”, то трябва да ви обезкуража – няма да го получите! Поне докато живеете като участник, а не като наблюдател. Докато правите разлика между „аз” и „вас” хубав живот няма да има. Докато приемате всичко лично ще има само страдание.

Хубавият живот започва тогава, когато разберете, че нищо не можете да промените. Никого не можете да промените. Примирението с факта, че нищо не ви принадлежи е хубав живот. Успокоението, че сте наемател на тялото си, че сте гост на света, че нямате нищо. Гостите може да ползват всякакви привилегии, но нямат право на собственост, нямат право да променят интериора, могат само да се държат културно и да се радват на любезното отношение на своите домакини.

В такова състояние на спокойствие вие излизате от коридора на противоположностите. Тогава удоволствието не е ваше, болката не е ваша, привързаностите не са ваши, омразата не е ваша, страхът не е ваш, безстрашието не е ваше, малодушието не е ваше, куражът не е ваш, гневът не е ваш, дружелюбността не е ваша, победата не е ваша, поражението не е ваше. В уравновесено състояние доброто не е ваше, злото не е ваше, ласкателството не е ваше, нараняването не е ваше, честта не е ваша, обидата не е ваша.

В такова състояние на спокойствие вие нямате хубав живот, вие сте хубав живот. Аз също. Защото разлика между мен и вас, практически, няма.

Тихомир Димитров

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Когато мъдрият човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали.

 

Уважаеми бъдещи ръководители на нацията!

За пръв път от доста време насам ще гласувам.

Ще гласувам, не защото ме спечелихте с предизборните си кампании.

Ще гласувам, защото имам намерение да ви държа отговорни за следизборната катастрофа, която предстои.

Ще гласувам, защото 80 годишни хора и хора без основно образование нямат право да определят бъдещето ми.

Ще гласувам, защото ми харесва да живея в страната си. Имам намерение да продължа да преследвам мечтите си тук, въпреки денонощните ви усилия да ме оставите без мечти!

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Сигурно мислите, че е голяма далавера да се докопаш до властта?

Обаче знаете ли какво? Избрахте кофти момент! Полага ви се тежко наследство. Чака ви огромен провал. А аз ще гласувам и ще ви държа отговорни за него!

Наистина ли мислите да я карате по старому – „керванът си върви, кучетата си лаят”? Защото аз мисля, че прекалено дълго ви се разминаваше просто ей така! Целият свят се променя, ако не сте забелязали. С него ще се промените и вие. Или ще последвате еволюционния пример на видовете, които не се адаптират.

Започнахте ли вече да мислите какво ще правите с умрелите от глад пенсионери и със стотиците хиляди безработни догодина, след като излишъкът свърши? След като тежкото махало на закъснелия ефект от кризата се върне, за да ви измете от сцената?

Започнахте ли вече да разсъждавате откъде ще привлечете милиарди, за да спасите българската икономика? Или не ви остава време от схеми как да натикате милиони в собствените си джобове?

Един съвет – започвайте! Защото от неработещия износ, от неполучаващите заплата данъкоплатци, от закъсалите строителни предприемачи и от пустеещите курорти няма да съберете кой знае какво…

Защото българският народ е необичайно търпелив, но нищо не боли повече от шут на муле в долната челюст, след като му се изчерпи търпението.

Защото българският народ излиза по улиците само когато децата (родителите) му завият от глад, но тогава той трудно се задоволява само с постовете на своите управници…

Тежко наследство ви се падна! На ваше място бих се отказал веднага.

Дори да повярваме в абсолютно безумната идея, че имате намерение да работите за работодателя си – мен, а не за себе си през идните години, пак нямате никакъв шанс. Всички обстоятелства са против вас! Години ли казах? Пардон! Мисля, че няма да изкарате повече от година.

Кофти момент избрахте. Но виждам, че имате желание. Затова ще ви подкрепя с гласа си. Ще гласувам и ще ви държа отговорни!

Заедно с няколко милиона други българи.

Ето един малко по-различен поглед върху думичката милион.

Пожелавам ви успех на предстоящите избори! А после… после дупе да ви е яко!

Настъпиха времена на промяна, които се случват изключително рядко. Дава ви се уникален шанс да влезете в историята. Пак трупайте състояние! Като мъдрия човек, а не като глупака.

Възползвайте се, уважаеми бъдещи ръководители на нацията! Аз ще ви дам това право.

А после ще ви държа отговорни. Аз и още няколко милиона българи.

Тихомир Димитров

Мъжете са глупави

 

Една малка част от неосъществения пътепис за Камино, който бях обещал, но който така и не се случи…

По обяд, в един хубав слънчев ден аз и моята раница се довлякохме до  китно испанско градче – Хоспитал де Обриго, известно с моста над река Обриго, на който преди няколко столетия се е разиграл голям екшън с елементи на драма.

Легендата ме впечатли, затова реших да ви я разкажа.

През Средновековието във въпросното градче се организирал престижен рицарски турнир. Тогавашните гладиаторски борби, един вид. По-малко кървави от борбите на римската арена, но не по-малко зрелищни. Класически, европейски, средновековен спорт със строги правила. Нещо като футболът днес. Тогавашните рицари-шампиони са имали същата слава, с каквато се ползват топ футболистите в наши дни.

Дошло времето за провеждане на прословутия турнир и в Хоспитал де Обриго пристигнал личен младеж, придружен от своя оръженосец и летописец, за да се включи в турнира. Бил висок и строен момък от знатно потекло, прославен с неземната си красота и с бойните си умения, наследник на една от най-богатите фамилии в разкошния град Леон. С две думи – турбо гъзар.

Добре де, ама “любовта е сляпа” и “като дойде не пита”. Та, след като повалил няколко слабаци от коня, въпросният рицар взел, че се влюбил в местна селянка, дъщеря на богат търговец. Запасал меча в златния кобур, коленичил и публично й предложил победата, сърцето, живота , честта и свободата си…плюс благородническата си титла.

Не извадил обаче късмет, тъй като нафуканата мацка изобщо не си падала по перковци като него. Очевидно предпочитала по-скромни мъже (за които и до днес се говори, че имат по-дълги пишки). С две думи – отрязала го.

Представяте ли си какъв шок е изживял най-личният, най-знатният и най-красивият момък в Леон, по когото въздишали всички фусти, от когото се страхували всички рицари, да бъде публично опозорен от  надменната селянка?

„Сърцето ми е оковано във веригите на любовта. Мъжката ми чест е накърнена” – продиктувал той на своя оръженосец-летописец, въздъхнал тежко и добавил: „трябва да направя нещо по въпроса!”.

Не му отнело много време да мисли. Мисленето не било сред силните му черти. Просто извадил меча, забил го в началото на моста и произнесъл именитата средновековна фраза: „Thy shall not pass!”

С други думи: всеки, който искал да мине, трябвало да го предизвика  на дуел лично или чрез свой застъпник. И да го победи. Въпрос на чест!

Възникнал голям проблем. Цели семейства останали разделени от бреговете на река Обриго, защото вече никой не можел да ползва моста. Tърговийката замряла. По моста минавал не само древният поклоннически път към Сантяго, но и още по-древният търговски път към океана – важна стопанска артерия от римско време насам.

Не помогнали заплахите на местния кмет, който обявил щедра награда за главата на самонадеяния момък, не помогнали молбите на семейството му да зареже тая глупост, да забрави малкия инцидент и да се ожени за най-знатната дама в родния си град. Само да се върне жив и здрав! Не помогнали  хилядите предложения за брак и обяснения в любов, които получил от местните селянки. Пичът бил непреклонен – ако искаш да минеш по моста, трябва да го предизвикаш на дуел и да го победиш. Точка по въпроса!

Кандидатите за слава не закъснели. Защитникът на моста счупил няколко хиляди копия и изкривил няколко стотин меча в тиквите на бабаити от четирите краища на Европа. Станал толкова популярен, че мъжаги от Черно море до Атлантическия океан идвали, за  да тестват бойните си умения срещу него и евентуално да отнесат торба с жълтици у дома. Дори двама сърби и един българин се прибрали с подвити опашки. Минала цяла година и….никой не успял да прекоси реката.

Защитникът решил, че това е достатъчно. Мъжката му чест била възстановена! Тържествено обявил края на своя обет и дал нов – да извърви бос пътя до Сантяго, да се изповяда и да се освободи от оковите на любовта. Така и направил. От този ден нататък историята мълчи за неговата съдба.

„Ето какви мъже са вървели по Камино!” – въздъхнах аз, чувствайки се поне малко съпричастен със съдбата на знатния момък. И запалих цигара в средата на моста.

Дрънчене на щитове и мечове, цвилене на коне и тропот на конски копита, дървени копия, разпадащи се на хиляди трески, възторжени викове от тълпата, аромат на топли гевреци от количките на амбулантни търговци – такива образи, звуци и картини минаваха през главата ми…

„Тишо, цялата история мога да ти я разкажа само в три думи” – прекъсна вдъхновението ми красивата германка, с която пътувах: „Мъжете са глупави.”

И ме върна обратно в реалността на нашия си, далеч по- технически съвършен, но и далеч по-малко романтичен 21 век.

Тихомир Димитров

Четирите споразумения

Има един уникално лесен, на пръв поглед, начин да се освободиш от оковите на средата и да заживееш качествено, което ще рече – щастливо.

Този начин е да спазваш „Четирите споразумения” на Толтеките.  Залагам си топките, че ако го го направиш, животът ти със сигурност ще се измени в положителна посока.

Ето ги самите споразумения:

1) Бъди безгрешен в словото си
2) Не прави никакви предположения
3) Не приемай нищо лично
4) Прави най-доброто, на което си способен

Фасулска работа, нали? Фасулска, my ass. Разликата между дървените философи и успелите хора е, че първите знаят всичката теория, а вторите умеят да прилагат 1% от нея на практика.

Придвижването от първата към втората група отнема години и хич не е „фасулска работа”.  Четирите споразумения са залепени на стената срещу леглото ми. Те са първото нещо, което виждам сутрин. Толкова добре съм запознат с тях, че „насън да ме бутнеш” ще ти ги изрецитирам. Но това не ми помага с нищо. Прилагам ги поотделно, в различни дни – понякога се получава, понякога – не. Никога не успявам да  спазя четирите споразумения едновременно, а трябва да го правя винаги, навсякъде, по всяко време. Трудно се постига дори 1% от теорията, както виждаш. Ето защо:

Бъди безгрешен в словото си означава да говориш само истината. Да не злословиш по чужд адрес. Да не манипулираш с думи. Да не лъжеш. Да си искрен. Това е споразумение с теб самия да не грешиш словесно. Повечето хора бъркат „безгрешен” с „правилен”. Няма никакво значение какви думи използваш, точно как ги употребяваш, колко си грамотен и.т.н. Важното е какви намерения стоят зад думите ти. Какво целиш с тях.

Не прави предположения означава да забравиш за плановете.  Да живееш без план не е като да живееш без цел. Всеки човек има цел. Твое право и задължение е да постигаш целите си, но започнеш ли да планираш детайлите, всичко се обърква. Започнеш ли да поставяш срокове – също. Защо да се ограничаваш с методи, като може да има по-добър начин от този, който си избрал? Защо да се ограничаваш със срокове, като може да има по-пряк път от този, който си поел? Ако наистина се стремиш към нещо, обстоятелствата сами ще те приближават към него всеки ден. Трябва да гласуваш доверие на битието, че си знае работата.  То се ръководи от (под)съзнанието ти, което обхваща всички потенциални възможности. Ти само определяш целта и дори не подозираш как точно ще я постигнеш. Наслаждавай се на Пътя, без да планираш! Достатъчно е да бъдеш нащрек, за да не пропуснеш някоя възможност.  Планът изключва интересните възможности по дефолт, защото не са част от плана. Това е тъпо.

„Не прави предположения” за отношението на другите към теб. „Този ме мрази, онзи ме обича”, няма как да знаеш това.  Говори, питай, задавай въпроси, споделяй, само така ще разбереш истината. Не прави никакви предположения!

Не приемай нищо лично означава точно това, което означава. Уволнили са те от работа? Отнели са ти предимството? Обидили са те? Бизнес плановете не вървят? Ми не приемай нищо лично! Фирмата не е била създадена с цел да те уволни. Кръстовището не е било поставено там, за да може някой да ти отнеме предимството. Точно на теб!  Обидното отношение е проява на слабост и страх. Ти нямаш вина за дефектите у повечето хора. Бизнесът пък зависи от пазарната конюнктура, а не от твоите намерения. „Всяка победа е низ от грешки”. Трябва да си благодарен, ако нещата не се получават, защото сигурно има по-лесен (и по-евтин) начин да се получат. Най-вероятно нямаш вина и за световната финансова криза. Всъщност, забрави всякаква вина! Изолирай всякакъв страх! Мисли и действай, бе да приемаш нищо лично!

Прави най-доброто, на което си способен. Тук бих добавил: и не очаквай нищо в замяна. Егото иска най-голямата награда за себе си. Решиш ли да го „нахраниш”, вместо да ти благодари, то винаги ще ти отмъсти. Защото смята полученото за малко. Защото иска още, повече, всичко! Пробвай да се потрудиш съвестно за нечий чужд интерес, да вложиш време, талант и усилия в постигането на нечия чужда идея, да участваш в реализирането на нечия чужда мечта. Ето това е пътят към изобилието, приятелю! „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Прави най-доброто, на което си способен, независимо дали го правиш за себе си или за някой друг.

Теорията е много по-лесна от практиката.

Трябва ли да спазваш четирите споразумения? Ще ти отговоря с няколко въпроса: харесваш ли тялото си, работата си, парите, които изкарваш, жената (мъжа) си, колата си? Харесваш ли живота си? Свободен човек ли си? Ако отговорът на всички тези въпроси е „да”, значи не трябва …

Тихомир Димитров

Най-трудният въпрос

Застани пред огледалото и си задай най-трудния въпрос на света:

„Кой съм аз?”

Сигурен съм, че не знаеш отговора. И ще ти кажа защо:

Ти си този, който другите мислят, че си. Показвали са ти го с поведението, думите, делата, жестовете и намеците си. Тази ми се усмихва. Аз съм готин! Хвалят ме. Умен съм! Завиждат ми. Успял съм!

Ти си този, който другите са те накарали да мислиш, че си. В живота има доста авторитети, на които се доверяваш. От ранна детска възраст до ден днешен родители, учители, приятели, гаджета и шефове ти внушават какъв си. Мама казва, че съм най-доброто дете на света. Аз съм добър!  Учителката казва, че съм глупав, защото не мога да реша задачата по математика. Сигурно съм много глупав! Шефът  казва, че за пет пари работа не върша. Аз съм неспособен! Татко казва, че съм келеш. Сигурно съм много смотан! Жена ми казва, че съм невероятен.  Аз съм голямата работа! Голям мъж!

Ти си този, който би искал да бъдеш. Модата, рекламата, политиката, обществените порядки, социалните контакти, работата и личният живот непрестанно те вкарват в шаблон. Обясняват ти какви трябва да бъдат нещата, какви трябва да ги искаш. Карам скъпа кола, защото мацките харесват скъпи коли. Изкарвам пари, защото всички искат да бъдат богати. Съдбите на други хора зависят от мен, защото имам власт. Завиждат ми. Нося  маркови очила, казват, че съм готин с тях. Спортувам редовно, другите държат на външния ми вид.

Ти си някаква мечта, която дори не е твоя. Кога точно реши, че властта, парите, жените, модните аксесоари и спортната фигура са голяма оферта, а? Така ли разсъждаваше като дете?

Всъщност, ти нямаш нищо общо с изброеното по-горе.

Кой си тогава? Какво си?

За да отговориш на този въпрос, трябва да изолираш средата, трябва да разбереш кое е истинското в теб.

Какво е общото с пра-пра-пра-пра дядо ти, живял хиляда години назад във времето? Когато е нямало мода, интернет и сателитна телевизия, но е имало любов, секс и убийства. Същите като днес. Имало е усещане за горчиво, кисело, сладко, солено, възприятие за топло и студено. Имало ги е цветовете на дъгата.

Накратко, имало е:

1) Мисли
2) Емоции
3) Усещания
4) Инстинкти

Ето това си ти – комбинация от мисли, емоции, усещания, инстинкти. Като следствие, като резултат, а не като причина.

Кой е източникът? Кой създава мисли, чувства, усещания, инстинкти? 

Създава ги  тялото със сетивата си,  с жлезите си за вътрешна секреция, с биохимията си ги създава.
Тялото се подчинява на ума, а умът се подчинява на волята. На собствената ти воля!

Ето какво си – интелигентно същество със свободна воля.

Имаш абсолютната власт да решаваш всичко, свързано с теб. Имаш абсолютната власт да бъдеш точно такъв, какъвто поискаш. Никоя външна сила не може да промени това без твоето съгласие!
Защо страдаш тогава? Защо си тъжен? А?
Защо предпочиташ да вярваш на другите, вместо да повярваш на себе си?
Защо се съмняваш в хубавите неща, а лошите никога не ги подлагаш на съмнение?
Защо приемаш сериозно тъгата, депресията и самотата, а на радостта, щастието и късмета гледаш скептично?

Мисли, човече!

Дори когато мислиш, мисли!

Тихомир Димитров

Мирише ли ви на инфлация?

Истината винаги е много по-проста, отколкото си мислим.
 
Близо 40% от световните пари изчезнаха някъде. Казват, че те всъщност никога не са съществували. Освен в обещанията на милиони длъжници да платят. За да компенсира „липсата”, американското правителство натисна червения бутон върху най-големия принтер в света и започна да налива в икономиката ухаещи на прясно мастило и топла хартия, чисто нови банкнотки. Официалната пропаганда гласи, че това се прави „срещу кризата” и, че големите мозъци знаят кога да спрат.

Ами ако нямат намерение да спират?

Тогава кризата ще свърши с хиперинфлация в американски долари, която ще се прехвърли и върху други валути.

С долара е свършено и никой не съжалява за това. Дори вече се говори за неговия достоен наследник – северноамериканското „Амеро”. Глобализация, майна!

САЩ е страната с най-големия външен и вътрешен дълг в света,  деноминиран в собствената й валута, изключителни права за печатането на която има пак САЩ.

Защо не се учудвам, че „световната финансова криза” тръгна именно оттам? Защо не се учудвам, че паниката беше толкова добре рекламирана и дирижирана от „световните” медии?

Дори малките деца знаят: хиперинфлацията е в полза на длъжника.

Какво да го правят американците тоя огромен дълг? Да вземат да го изплатят ли? Не, къде-къде по-лесно е да го обезценят.

Светът се нуждае от ново начало и аз не мога да измисля по-добър сценарий от зануляването на всички дългове, инвестиции, спестявания…

Безплатен обяд, разбира се, няма. Америка ще плати своята цена – след голямото печатане на пари вече никой няма да иска да търгува с долари.

А спестовниците за пореден път ще се убедят в максимата, че „икономията е майка на мизерията”.

Който не ми вярва да погледне котировките на златото. Цената на благородния метал бавно, но сигурно расте. Умните хора по света знаят какво ще се случи и предвидливо купуват злато, за да запазят поне част от богатството, което притежават. Търсенето се увеличава и дърпа цената нагоре след себе си.

Добра „застраховка” срещу хиперинфлацията са още недвижимите имоти и петролът. Тъй като употребата на петрол през идните десетилетия, обаче, е под въпрос, а имотният балон в повечето развити държави се спука още преди кризата, предполагам, че най-много хора ще решат да инвестират в чисто злато. Преди големият принтер да е превърнал спестяванията им в некачествена тоалетна хартия.

Златото си е злато. Ползвало се с „доверието на инвеститорите” още от времето на инките, маите, ацтеките, римските императори и египетските фараони.

Няма да се ангажирам с прогнози, но имам смътното усещане, че акото ще удари вентилатора съвсем скоро. „През 2011 година положението в света ще бъде много трудно”. Така пише покойният пророк Едгар Кейси, който е известен с това, че всичките му прогнози се сбъдват. Цитатът е свободен.

Можете ли да си представите зимата на 96-та/97-ма в глобален мащаб? Домино ефект при фалита на водещите банки? Обезценяване на основните валути? Галопираща или хиперинфлация в повечето държави? Затворени борси? Крачка назад към бартерната търговия?

Аз не мога да си го представя. Но не виждам нищо чак толкова лошо в хиперинфлацията. Всяко чудо за три дни, както казват. После всички започваме „на чисто”.

Притеснява ме само фактът, че 99% от населението на света няма да приеме толкова философски загубата на доживотните си спестявания. Масовата истерия, макар и кратка, може да мутира в отчаяние и да накара хората да се хванат за гърлата. Тогава положението наистина ще стане „много трудно”, защото ние двамата с теб, читателю, ще се разхождаме наоколо във военна униформа с противогаз на интелигентните мутри и 40 кила бойно снаряжение.

По принцип съм голям оптимист, ала това горе е един от възможните сценарии. Доста хора също мислят така. Разбира се, това не е единственият сценарий. Аз пък не съм Едгар Кейси, за да знам къде точно свършва наклонът, по който се търкаля светът в момента…

Искрено се надявам да има по-добър сценарий. Всъщност, сигурен съм, че има. Някакви идеи?

Тихомир Димитров

Не се вживявай прекалено в живота

Имал съм моменти на кристална яснота, в които всичко, ама абсолютно всичко на този свят ми става ясно за части от секундата, после картината изчезва, чеша се по главата и се питам: „кво беши?”

Не знам дали е самовнушение или просветление, но е яко. Предполагам, че мозъкът си играе някакви игрички с нас. Предполагам, че не съм единствен, защото много хора си задават въпроси: Какво правя тук? Необходимо ли е да страдам? Каква е причината за това или онова събитие? Каква е ролята на този или онзи човек? Къде ще ме изведе пътят? Накъде отива светът?

„Който търси – намира”. Моментите на просветление са резултат от непрестанното търсене, типично за всеки от нас. Искам да запазя поне частичка от знанието, което интуицията ни разкрива с леко приповдигане на завесата.

Подготвен съм за такива моменти и, когато се случат, подхождам спокойно и съсредоточено. Знам, че не мога да ги задържа, но поне мога да опитам. Искам да  запомня част от онова, което по принцип всички знаем. Само че сме го забравили…някъде около края на първата година след раждането си…

Запомнянето се получава чрез фокус на вниманието. Потопен в среда на абсолютното знание, ти си информиран за всичко и всички. Да, ама не наведнъж. Достатъчно е да насочиш вниманието си към определен сюжет / тема / въпрос, за да разбереш цялата истина за него. Имаш ограничено време. Хубаво е да си подготвен, за даможеш да реагираш следващия път, когато ти „просветне”.

„Просветването” се случва най-неочаквано и винаги по различен начин – понякога е резултат от болезнен сутрешен махмурлук или сериозно напушване с много силна трева, друг път завесата се вдига по време на най-обикновен разговор с приятели или колеги в службата, докато шофираш, чатиш или си бъркаш в носа. Но усещането винаги е еднакво – като изумително дежа вю, което ти казва как си стигнал дотук и какво точно предстои да се случи. 

Нерационално звучи, но ако си подготвен с конкретен въпрос, който живо те интересува, имаш няколкото стотни от секундата за достъп до Централния сървър, които са ти напълно достатъчни да разбереш всичко, което искаш да знаеш.

Целта на тази статия е чрез несъвършените средства на човешкия език да се опитам да споделя отговора на един от въпросите, който получих.

И така, аз съм доста емоционален човек. Лесно се впечатлявам. Забелязвам детайлите. Имам супер интензивно въображение, плюс невероятно продуктивна мисъл. Както пеят мацките от „Антибиотика”: „само тема ми дай”. Очевидно страдам и от липса на излишна скромност.

Предполагам, че тези качества са ми нужни, за да мога да пиша. Те са едновременно моят дар и моето проклятие. Ще ме извинявате, ама прекалено чувствителните хора трудно понасят обида, лъжа, нелоялно отношение, изневяра, грубиянско поведение, прояви на ниска култура, просташко държание, агресия, несправедливост и лош език. А ежедневието прелива от такива неща.

С други думи, аз бях готов да скоча в почти всеки варел с кипящи лайна, който ми се изпречеше на пътя. Просто не можех да остана безразличен към несъвършенствата на света. Готов бях да участвам в най-безсмисления дуел, защото бях тъп идеалист. Винаги носех шпагата си добре наточена и тялото/душата ми бяха вечно покрити с пресни рани.

Говоря в минало време, тъй като престанах да бъда тъп идеалист. Останах си само идеалист. След като получих Отговора.

Въпросът изобщо не е интересен в случая, той е дребнав и злободневен. По-важен е отговорът: „Не се вживявай прекалено в живота.”

Ще се опитам да обобщя:
Прекаленото трудолюбие води до стрес и преумора.
Прекаленият мързел води до деградация.
Прекалената любов води до самоунищожение.
Прекалената омраза – също.
„Прекален светец и Богу не е драг” …

Идеята е да не се вживяваш прекалено много в нещата, които ти се случват, защото животът, в крайна сметка, е само една шибана игра. Дори за миг да забравиш това и вече си готов да скочиш с главата надолу в следващия казан с нечистотии, който се задава по пътя. A казани има много.

Ние сме затворници на собствените си мисли и емоции. Изградили сме си клетка с диамантени стени, от която няма измъкване, братче. И колкото повече се вживяваме в дадена ситуация, толкова по-тясна става клетката.

Помни, че винаги, навсякъде и по всяко време ти си абсолютно свободен! Това е „конституционно” право номер едно, гарантирано ти от Бога. Ти и единствено ти решаваш доколко ще се потопиш в дадена емоция / ситуация и доколко – не.

Представи си, че се намираш на ръба на плувен басейн. Кое е първото нещо, което правиш? Топваш големия пръст на крака, за да видиш дали температурата на водата те устройва, нали така? Не влизаш до уши да провериш.

Нищо не ти пречи да прилагаш същата техника и спрямо всяка житейска ситуация. Абсолютно всяка. Пробваш дали обстоятелствата ти носят положителни емоции (водата е приятно топла) или само отрицателни емоции (баси студения, шибан басейн). И според условията – скачаш. Или отиваш до бара и си поръчваш скоч, докато другите зъзнат…

Моят съвет е да не се вживяваш прекалено в живота. И да бъдеш скептичен. Съмнявай се във всичко. Дори в прекалено топлия басейн, пълен с 18 годишни ученички (мускулести пичове, излезли от списание, ако си жена). Защото пътят към Ада твърде често е постлан с дори намерения…

Харесва ли ти “Писателският блог на Тишо”? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие  от новата ми книга “Душа назаем”. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

 Тихомир Димитров

Ползите от кризата

Все повече хора осъзнават факта, че мислите се превръщат в намерения, а намеренията – в дела. И така, намерението на голяма част от населението да живее в криза се сбъдна. Честито!

Казвам „честито” и въобще не се шегувам. Може да ме помислиш за идиот, но според мен фактът, че са те уволнили, фалирал си или не можеш да си намериш работа, е добра новина.

Цялата простотия, която се случва по света и бива раздухвана от медиите днес е една добра новина.

Представи си го като шамар върху лицето на човечеството, който има за цел да го изкара от транса: „Чшшш, ей, вие забравихте да живеете, бе!”

Няма нужда да обяснявам колко полезна е кризата от екологична гледна точка. Бяхме готови да съсипем планетата за има-няма 20 години. От алчност. И после да си трием задниците с тонове обезценена валута.

Англичаните се шегуват, че заради кризата дори лондончанките вече са започнали да се женят по любов. Обичам английския хумор. И, както винаги, имам дежурен въпрос: колко точно пари ти трябват, за да бъдеш щастлив?

Не да си платиш ипотеката, наема, заема, вноските за колата и всички онези вещи, от които нямаш нужда, но си ги купил, защото рекламата те е вкарала в шаблон, че така трябва, че така правят другите, не да започнеш да живееш и да се забавляваш, когато станеш на 70, а да се почувстваш истински щастлив тук и сега? Да се наслаждаваш на живота още днес?

Аз имам конкретен отговор на този въпрос. Докато бях по Камино преживях един невероятно щастлив месец. Носех всичко, което притежавам на гърба си, сутрин се събуждах с усмивка, бях заобиколен от положителни хора и правех само неща, които ми харесват. Не казвам, че беше лесно. Имаше трудни моменти, но през цялото време беше адски забавно. Лицевите мускули още ме болят от константната 30 дневна усмивка. Не го заменям за всичките пари на света това усещане, мамка му!

Подарих си един месец щастие, един месец свобода и вдъхновение, а изхарчих почти толкова, колкото харча всеки месец в София, където да се наблъскаш с кей еф си в мола е горна точка от синусоидата на удоволствието за повечето хора.

В благодарение на кризата останах без работа и Камино успя да се превърне в реалност. Пак в благодарение на кризата сега имам нова работа, където откривам повече смисъл. Където се чувствам по-полезен…

В благодарение на кризата много хора се срещат със себе си за пръв път в тоя живот – получават втори шанс да реализират мечтите си, разбират кое е истински важното за тях, дават си сметка, че не е оферта да живееш в константно задръстване, да ядеш вредна храна и децата ти да дишат олово, само защото получаваш по-голяма заплата срещу работа, която дори не харесваш. Само защото всички правят така.

Кризата ти връща свободата, която се опита да продадеш неизгодно. Току виж се оказало, че в благодарение на кризата най-после получаваш шанс да живееш по-качествено, по-спокойно, по-здравословно и дори – да изкарваш повече, като правиш това, което ти доставя удоволствие, в което си добър,  което те кара да се чувстваш полезен.

Ползите от кризата са безброй –  пикник сред природата през работната седмица, любов, необезпокоявана от вечния компромис със служебните ангажименти, едно свежо начало, една свобода на 20, 30, 50, а не на 70.

Както се казва, „по-добре късно, отколкото никога”.

Може да звучи парадоксално, но кризата създава възможности и да натрупаш състояние, ако си по-предприемчив.

Хората, които се стремят към богатство също трябва да благодарят за кризата. Нали преди все се оплакваха, че „заровете са хвърлени”, че „баницата е раздадена”, че „пазарът се определя от големите играчи”, че „по-голямата риба изяжда по-малката”. Е, сега с очите си виждаме как най-големите падат първи. Защото падат от високо. И защото са тежки.

Нали все мечтаеше някой да разбърка картите, за да видиш каква ръка ще ти се падне от следващото раздаване? Дойде моментът да станеш активен, ако искаш да притежаваш повече от останалите. Сега е истинска пролет – както за цъфналите плодови дръвчета, така и за по-предприемчивите сред нас.

Има още много ползи от кризата. Помисли върху тях и си задай въпроса дали наистина положението е толкова лошо, колкото се опитват да ти го внушат отвън…

Тихомир Димитров