Защото тя е доволна, че е жена

Човек трябва да се радва на мъничките неща в живота.

Една от моите мънички радости е да пускам заядливи коментари в блогове на феминистки.

Правя го заради липсата на диалог в тези сайтове и заради това, че съм кретен.

Правя го, защото от феминизъм в Близкия Изток имат нужда повече, отколкото в Европейския съюз и в САЩ, където феминизмът съществува по простата причина, че няма кой да му пречи. В Европа и САЩ хората са цивилизовани. Обществото им е убедено (от доста време насам), че жените и мъжете трябва да имат равни права.  И ги гарантира със закон. С основния закон. Оттук-нататък, лична грижа на всеки човек е да си знае, пази и защитава правата, за да може законите да се превръщат в реалност.

Феминизмът такъв, какъвто ни го преразказват из българските географски ширини, обаче, ме озадачава много. Ето защо:

Първо, той среща огромно неразбиране и понякога дори е отблъскващ за самите жени.

Второ, прекрасно е, че ценностите на едно социално активно движение се разпространяват безплатно в Интернет – прекрасно е от гледна точка на историческото образование и на общата култура,  но е необяснимо защо в очевидния си стремеж към популярност с цел обществена промяна, българските феминистки забравят да обяснят какво предлага феминизмът на мъжете? Къде е техният бенефит от цялата работа? What’s in for me? Как иначе ще привлечете и мъже към вашата кауза (с изключение на собствените ви гаджета / съпрузи)?

Обещанието за равнопоставеност не върши никаква работа на мъжете. Тях много рядко ги принизяват на сексуален принцип. Както и вас, между другото, уважаеми феминистки! Само от мен зависи дали ще се обидя, когато някоя кака изцепи, че мъжете са „плоски” / „лесни” / „елементарни” същества, примерно. Ми не се обиждам! Това си е нейното мнение. Сигурно е права за себе си. Да страдаш от чуждата глупост е глупост. Защо феминизмът премълчава това?

Трудно ще изкушите мъжете с идеята за повече домакинска работа, а още по-трудно ще ги изкушите с перспективата заради случайно изтърван в офиса лаф да имат проблеми с началството или да плащат глоба.

Не ми харесва да се чувствам отговорен за това, че жените са физически по-слаби, че стават жертва на обществени предразсъдъци, на улично насилие, че са подценявани или обиждани заради пола им. Да, има чобани, които ви освиркват по улицата, стискат ви за задника и ви говорят като на малки деца, но аз не съм от тях, уважаеми фемист(к)и! И категорично отказвам да изпитвам дискомфорт заради действията на тези чобани, само защото сме от един пол. Сърдете се на майките им, които не са ги възпитали навремето!

Защото феминизмът работи против начина, по който съм  възпитан аз. Мен мама ме е учила (с променлив успех) да говоря културно, да се къпя редовно и да мириша на хубаво.  Освен това, мама ми е казвала, че културните момчета, които се къпят редовно и миришат на хубаво, трябва още да отварят врата, да подават ръка, да дърпат стол и да помагат с палтото. Така е възпитано да се държи човек в обществото.

Елементарните кавалерски жестове се възприемат еднакво добре от възпитаните мъже  и от възпитаните жени.  Да, „патриархалното възпитание” ражда стереотипи, които са трън в очите на феминистките, знам. Това не променя факта, че когато дърпаш сама тежките врати в мола или когато мъкнеш пет торби с багаж, но отказваш елементарна помощ, защото си еманципирана жена, ти се превръщаш в колхозничка, в другарка-бригадир, в еманация на женски булдозер! Какъв е проблемът да се държиш като дама и едновременно с това да изкарваш повече от мъжете?

Хайде, стига съм ревал. Всички глупости, които написах дотук, са кратко резюме на неуспешните ми опити за диалог с различните свърталища на БГ онлайн феминизъм.

В името на справедливостта ще си призная, че там понякога срещам и добри практики / идеи.

Причината за тази статия е една от тях:  „Защо съм доволна, че съм жена”

Съдържанието на текст с подобно заглавие, публикувано в блог с феминистична насоченост, разбира се, няма нищо общо със заглавието. Под залъгващия титул четем  поредното банално оплакване от бариери, които човек поставя сам в собствената си глава… Едно е да мислиш: „от мен се очаква да имам деца”, друго е някой наистина да очаква от теб да имаш деца. Ето аз, например, не очаквам от теб да имаш деца. Какво става с хипотезата ти тогава? Второто споразумение на толтеките гласи: „Не прави никакви предположения!”

Прочетох още публикации от вихрещия се в момента „Карнавал на женското царство”  по блоговете и какво да видя – ми то имало доста жени, които са доволни от факта, че са жени!

Повечето текстове са забавни. Прочетох ги с интерес. Разбрах, че да измиеш чиниите, без да си развалиш лака, да танцуваш на висок ток и да се преоблечеш седем пъти за 20 минути, без да си развалиш прическата и грима са  джедайски умения, достъпни единствено за нежната част на Силата. Възхитителни умения, според мен!

Че какъв е проблемът да измиеш чиниите и едновременно с това да искаш да бъдеш красива за мъжа си? Нали го обичаш? Проблем става, когато миеш чиниите за мъжа си и го мразиш. Когато вече не ти пука как изглеждаш. Този проблем, обаче, е личен. Той не е проблем на обществото и отново съществува само в нечия глава. Много жени са в неравностойно положение, те действително се нуждаят от помощ, но не от съвета на феминистки, а от съвета на добър бракоразводен адвокат!

Въобще, тези статии са ценни, защото в тях самите жени показват колко далеч са от феминизма.

Стана ясно, че феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо за мъжете. По-лошото е, че той не съдържа нищо и за жените. Поне за повечето от тях.

Примери бол, но аз ще се спра само на най-мазния:

Съгласен съм, че не бива да третираме жените като сексуален обект. Обидно е.  Дехуманизира. Освен това е доста трудно – разни майки, баби, сестри, лели и внучки, въобще 90% от женското население попада извън тази категория.  Стига да не четеш статията ми в затвора…

Истината е, че в „сексуален обект” се превръщат само жените, които искат да бъдат сексуален обект, които се стремят към този имидж, които по една или друга причина държат обществото да ги възприема като сексуален обект.

Феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо и за тях.

Защото нямате право да се месите в личния избор и не можете да диктувате на свободната воля.

За финал ще цитирам едно много изтъркано френско клише:

Ако публичният имидж на съвременната „търсена“, „харесвана“ и „преуспяваща“ жена ви дразни, ако смятате, че този имидж формира кофти стереотипи, ако ви кара да изпитвате дискомфорт, не се сърдете на обществото!

Не обвинявайте мъжете!

Не търсете под вола теле!

Cherchez la femme!

Тихомир Димитров

По Пътя на себепознанието. Теория и практика

Имаме толкова много да учим от децата!

Като малък съвсем реално вярвах, че всички неодушевени предмети са живи. Харесаше ли ми формата на нещо – било то смачкана кутия цигари, камък или просто изгнила пръчка, спирах да го наблюдавам и дори си говорех с предмета. Чудех се дали не му е скучно така – сам, кои са неговите приятели, какво ли прави, докато не го гледа никой?

Веднъж дори нахраних чисто новото „Хитачи” на баща ми, купено от „Кореком”. Нахраних го в буквалния смисъл на думата. Хрупах солети, а слотовете на касетите ми се сториха като две големи, тъжни очи. Стана ми жал за горкия уред – не стига дето никой не си говори с него, ами сигурно и не е ял от цяла вечност! Трябва да е ужасно гладен! Беше ми неудобно да довърша солетите сам, затова отидох и му ги изсипах в слотовете. Даже ги натроших преди това, за да може по-лесно да ги преглътне. После много ме биха.

Имах си една любима детска игра, казваше се: „Запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш”. Така сигурно биха я кръстили възрастните. За мен  беше просто игра – начин да комуникрам със същества от друга планета. Правилата бяха прости: представяш си, че в мозъка ти живее добронамерен пришълец от далечна галактика. Тъй като е много далечна галактиката, извънземните не могат да дойдат на крака, затова изпращат само мислени посланици. Гледат през нашите очи и чуват през нашите уши. Но не знаят нищо за света, в който живеем. Аз имах честта да бъда любезния домакин и да разведа „госта” наоколо. Това до голяма степен обяснява защо няколко години по-късно „Чоки” се превърна в любимия ми филм, след това в любимата ми книга, а накрая дори кръстих кучето си „Чоки”, лека му пръст. Нищо, че беше мъжко.

Всички деца обичат да общуват с въображаеми приятели от други светове, но тъпото е, че когато пораснат, спират да го правят. Я си представете „да разведете госта” сега – отивате в офиса и срещате колегата, който ви мрази. Ще трябва да обяснявате на извънземното какво е офис, какво е колега и какво значи омраза. Ще трябва да разказвате защо има толкова много хора на това място, какво правят, защо се смеят и защо дрехите им са с различни цветове.

Тъкмо ще обясните всичко това и на себе си. Бас хващам, че много неща ще ви се изяснят! Току виж сте стигнали до извода, че мястото ви не е там. Ето едно чудесно практическо упражнение!

Ние, възрастните, приемаме нещата за даденост. Предпочитаме да не мислим за тях. Чели сме много книги, всичко знаем, но никога не прилагаме знанията си на практика.

Когато преди няколко години започнах да се занимавам с личностно развитие и аз прочетох много книги. Закъснялата мода „Ню ейдж” се оказа блато, в което лесно можеш да затънеш. Десетилетия наред разни „гурута”, „мотиватори”, „лектори”, „учители”, „лечители” и всякакви печалбари са се възползвали от депресията и отчуждеността на съвремения свят, за да напълнят кесията.

Хората се вкопчват в техните методи, методики, истини и полуистини като удавник за сламка, защото малцина днес живеят щастливо. Дори когато отговарят на социалните критерии за щастие. Даже е задължително да отговаряш на чуждите очаквания, за да си нещастен!

Мина доста време, преди да отсея плявата от качеството. В началото бях тотално объркан – всички автори звучаха толкова достоверно! Кое да правя по-напред? Да медитирам ли, да спортувам ли, да пазя диета ли, да визуализирам ли, да се концентрирам или да не мисля за нищо? По-добре да утвърждавам убеждения! Или, я да се подложа на хипноза! А защо да не пробвам някоя интересна техника за дишане? Не, по-яко ще бъде, ако се науча да мисля позитивно, ще избягвам лошите мисли! Няма да наранявам околните! Ако спя с чужда жена, това дали наранява мъжа й? А дали усложнява кармата ми? Кой, в крайна сметка, е създал човека: извънземните или Бог? Сигурно е хипер яко да си говориш с ангели! Ами ако се окажат извънземните? Гледай го тоя пък – твърди, че аз самият съм Бог! Ще дам обет за мълчание, но може да ме уволнят. Заболяха ме топките от въздържание – мина само една седмица, а ми остават още четири!

Накрая се ядосах и хвърлих всичкия този скрап на боклука. Промяна в живота ми действително настъпи – станах още по-отчаян от преди. Сега в секцията „личностно развитие” на частната ми библиотека има само пет-шест книжки и дори към тях се връщам рядко. Защото идеите на хората, които са ги писали не са мои. Опитът, който са трупали не е мой, знанието, което предлагат не е мое. Моята игра е „запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш.” Измислих я още като дете, чувствам се комфортно с нея и ми доставя удоволствие да опознавам света точно по този начин.

Трябваха ми 20 години, за да разбера, че децата са по-мъдри от нас. Защото са спонтанни. Всичко, което правим – дори начинът, по който реагираме в дадена ситуация, са заучени рефлекси. Не влагаме никаква  мисъл, докато живеем. Действаме неосъзнато. Вярваме, че може да променим света с мислите си, но не знаем как точно става това. Не познаваме процесите. Може да ти се развали компютърчето и да решиш да си го ремонтираш сам, ама като не си виждал дънна платка, пистов кабел и не знаеш къде се пъха паметта, едва ли ще оправиш нещо.

За да променим каквото и да било, трябва да го познаваме в детайли! Да го изучим, да го озсъзнаем. Ето защо казват, че живеем не-съзнателно. Всички хубави неща в живота се случват съзнателно. Няма никаква магия. Има само заблуди и незнание. Има хора, които се ядосват, когато ги обидят, защото така са свикнали да се държат. Така са ги учили, че трябва да реагират. А можеха да „внимават в картинката” и да разберат малко повече за гнева. Опознавайки механизмите му, един ден тези хора ще могат да го контролират.

Човешката психика е много по-сложна от компютъра, който използвам, за да напиша този текст. Необходимо е доста време за учене. Напоследък избягвам да давам съвети, но сега ще си позволя един – преди да тръгнете да оправяте света, вземете първо да оправите себе си, става ли? Въведете ред в своя живот, опознайте човека от огледалото, станете му приятел и чак тогава търсете одобрението на другите, тяхното приятелство, съчувствие и любов. Но дори тогава недейте да учите хората как да живеят! Аз все още не съм го постигнал.

По време на самообучението си бавно, но славно стигнах до извода, че трябва да приложа практически само два промила от всичко, което знам на теория. И ще се оправя за цял живот! Но, дори за да развиеш едно елементарно качество, което желаеш, да го направиш част от себе си, трябват дни, месеци и години упражнения. Техниките може да са безкрайно прости и банални. За предпочитане е да са приятни. По-важно е постоянството. Когато знанието започне да идва, то не идва само. Едната вратичка отваря другата и така постепенно човек започва да „проглежда”. Да се осъзнава. Да разбира за какво става въпрос.

Избрал съм си три елементарни упражнения (от няколко хиляди, за които съм чел), но ги прилагам всеки ден. Не мисля за тях, не ги планувам за утре и не ги правя за вчера. Упражнявам се сега. Няма да ви кажа кои са тези упражнения, защото едва ли ще ви подействат така, както действат на мен. Най-добре си ги измислете сами, за да ви е комфортно с тях. И започвайте да ги прилагате още сега.

Тихомир Димитров

Всичко или нищо

2090 г.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.

Aртерия 10

„Премини на автоматичен режим”

Т-образният волан пред Ева изчезна в контролното табло.

Прозорците се затъмниха.

Коженото кресло потъна удобно назад и надолу.

Включи се дежурното осветление.

Ева запали цигара.

Въздушният филтър изсмукваше пушека с тихо жужене.

Отвори книга.

Датчиците мигаха безмълвно.

Хромираният спидометър закова на 405.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
130 километра по-напред

Дървото изглеждаше достатъчно високо.

Ако се оттласнеше добре, Леон щеше да тупне зад електрическите огради, които пазеха отсечката от пресичащи животни.

В спортния се изучи как да пада меко.

Ситуацията, обаче, криеше и други рискове.

Някой можеше да го отнесе с 400-500 километра в час.

Глайдерите се плъзгаха безшумно върху своите магнитни полета.

Аеродинамичните им корпуси намаляваха триенето с въздуха до минимум.

Скоростната отсечка беше неосветена.

Глайдерите – също.

Управляваше ги автопилот със сателитна навигация.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Под небето.

Под звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Той стана и впрегна всички сетива.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
30 секунди по-рано

Ева заспиваше с книгата.

Хартията бавно доближаваше лицето й.

Докосна я по носа.

Тревожният сигнал направи стреса от събуждането още по-голям.

Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление.

Т-образният волан изникна от контролното табло.

Коланите се затегнаха.

Приковаха я в обятията си.

Скоростта намаляваше рязко.

405…365…320…280…

В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!” – Ева наклони волана на ляво.

После на дясно.

Навигаторът все още не позволяваше човешка намеса.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
В същия момент.

Леон се изправи и погледна назад.

Светлините, които приближаваха не бяха фарове, а реактивни двигатели от спирачната система на глайдер.

Рефлексите му станаха излишни.

По-малко от секунда го делеше от удара.

Секунда, в която можеше да живее вечно.

Времето спря.

Механиката и човешкият гений го спасиха.

Притихнал, глайдерът стоеше в краката му.

Леон падна върху капака и го прегърна.

Дясното крило се вдигна във въздуха.

„Господине, моля ви, ако сте жив, влезте вътре, опасно е да стоите на платното…”

„Господине!”

Леон огледа чистото звездно небе.

Скочи в купето и заповяда:

”Пълна тяга!”

„Кой сте вие?” – прекъсна го Ева от съседната седалка.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. „Пълна тяга”, за Бога!”

„Пълна тяга” – промълви Ева и позволи на гравитационните сили да погълнат тялото й.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт: Париж – Лондон.
Aртерия 10
Две минути по-късно

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!”

„Не” – Леон извади предавател – „Ако ми позволите!”

Ева избра 9 цифри върху клавиатурата. Скенерът щеше да свърши останалото.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него.

Звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Леон стана и впрегна всички сетива…

Ева се изключи.

Разбра достатъчно за този човек.

Той имаше много. Ала искаше повече. Трябваше да бяга 30 метра в тъмното, за да го получи.

Леон беше „кросър”

Рядка и опасна природа мъже.

„Говори трафик контрол. Моля използвайте отбивката след 30 км и завийте на дясно. Спрете в удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!”

Лъчите падаха вертикално върху обзорния люк на купето.

Заслепяваха всичко. Ева плясна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат” – посъветва я Леон, – „по-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.”

„Ще те видя ли някога отново?”

„Най-вероятно не!”

Дясното крило се вдигна във въздуха.

Леон излезе.

„Говори трафик контрол. Моля поставете ръце върху тила…”

Някога пътищата им отново ще се пресекат.

Ева го знаеше. Ала не знаеше „защо?”, нито „как?, нито  „кога?”

Просто знаеше.

„Премини на автоматичен режим!”

Тялото й потъна в меката тапицерия под натиска на ускорението.

Край.

Тихомир Димитров

Една добра книга

„Скъпи, изрежи ми гръбнака, извади го,
стрий го на малки молекули и натори цветята ми.
Те ме обичат, те ще разберат”

Обикновено подхождам към сборник с разкази като към меню в ресторант – избирам  заглавия, харесвам си най-доброто и връщам менюто. Този път започнах от началото („Самота”) и не можах да спра до края. Потопих се в ролята на Наблюдателя:

„Ето ме, седя тази нощ в този град, обитаван от още 15 милиона човешки души, и съм сам. Прекрасно усещане, което влиза през ръцете ми, пълзи по костите и се впива в пъпа. Да.”

Текстът на Кънев е рязък и бърз, динамичен като боксов шампион на ринга – нахвърля се още преди ударът на гонга да е отшумял, притиска с удари в кръста, нокаутира и си тръгва. Оставя те да дишаш тежко на пода, без излишни обяснения.

„Ех, майстор Моше, казал, ти едно сако шиеш за пет седмици, а вашият Господ Бог е направил целия свят само за шест дни”

Евреинът го погледнал, въздъхнал едва чуто и отвърнал:

„Да, и виж какво стана с него.”

Кънев е пост-модернистичен философ. Историите му са като живота – итински и непредвидими, случват се просто ей така, без видима причина, после внезапно свършват, а погледът търси още в празното поле под последния абзац…

„Математиката на живота се случва там, където Айнщайн плаче, а Бил Гейтс се моли на своя зелен Бог”

Зад думите му е скрита зловеща тайна – някакво обещание за обреченост. Блед вампир в изискани дрехи – пленителен със своята неизвестност. Сочна мръвка за болното човешко въображение.

„Часовниците мълчат обидени, защото знаят, че измерват само и единствено себе си, стрелките мълчаливо се настъпват и се разделят”

Вниманието на читателя нерядко се концентрира върху прехода от ден към нощ. Залезите представляват акцент, а краката на момичетата са винаги „топли”. И тъпчат директно в мозъка. Преходът ден-нощ обещава нещо значимо.

„Слънцето вече се спускаше над дърветата и превръщаше короните им в оранжеви захарни памуци”

Видях пластмасовата култура на Америка през очите на европейския поет. Защото, уважаеми, мястото, което наричам свой „дом” винаги е било и ще си остане Европа. Ратифицирането на един договор не порменя с нищо този факт.

„Дойде типичната сервитьорка. Руса, слаба, с бележник в ръка и ухиелна. Тук всички са усмихнати. Имах чувството, че ако се усмихне само още малко, горната част на главата й ще се кътурне назад”

Хареса ми себеусещането на писателя, представено в един-единствен ред:

„Думите идват и си отиват, и аз се опитвам да ги уловя. Аз съм капан за думите.”

Аз също.

Сборникът е като диск с хубава музика. Купуваш го случайно и после ти става любим. Защото в него липсва Сингълът, оправдаващ съществуването на всички останали. „Парчетата” на Кънев са еднакво добри. Повечето – разкази с неочакван край. Уважавам този подход. Трябва да си наистина добра курва, за да оставиш партньора си възбуден и недовършен, без да те намрази. Същото се отнася и за добрия писател.

„Жените са същите като родителите си. Прехвърлят върху най-близкия си човек своите несъществени планове и се чувстват обидени, когато не желаеш или не се опитваш да ги постигнеш”

Самотата и отчуждението на различния. Живеем в свят на страданието. Онзи, който си позволи да надигне глава и да стане различен, получава за награда самота плюс бонус – отчуждение. Омраза, породена от страха на другите да не би случайно да станат като него – свободен.

„Да, а и вече знам защо писателите поставят името си на края на творбите си. Не защото те са ги писали, а защото никой друг не е.”

Една добра книга.

Тихомир Димитров

Пич, къде ми е колата?

Зимата отново беше хванала столичани неподготвени и пред всяка гумаджийница се редяха опашки.

Напълних багажника с комплект нови гуми, 20 литра домашно вино, две бутилки уиски и отпраших към Пловдив да си празнувам рожденния ден.

Няма смисъл да чакаш пред гумаджийници и да караш шофьорски изпит в големия град. Можеш да го направиш два пъти по-бързо и два пъти по-евтино в малкия…

Примерно.

С приятел се отбихме в бара на една позната. Мартинитата си вървяха, приказката – също.

Малко по-късно към нас се присъедини една двойка от Варна.

Напихме се като животни.

Но 20-те кила вино и двете бутилки уиски в багажника останаха непокътнати.

Решихме да ги изконсумираме някъде в планината на следващия ден.

Оставих колата пред заведението, уж да ми я наглеждат, извадих пиячката и се метнах при веселата компания в другия автомобил.

Качихме се на Белмекен, за да проверим  дали наистина при разреден въздух човек може да изпие повече.

Оказа се, че може.

Стъмни се и в Рила стана ужасно студено. Денят свършва бързо през зимата.

На магистралата възникна питанка: дали към София надясно, щото е по-близо или към Пловдив наляво, щото е по-далеч?

Телефонно обаждане реши дилемата като по поръчка. Поканиха ни на парти в Студенстки град.

Тогава „Марсилия”-та беше баахти фьешъна и там ходеха бахти пичуити и бахти пичкити.

Е, имаше хаус, мацки, безплатно пиене, какво повече му трябва на човек?

Прибрах се към 4 сутринта с такси.

Не бях спал цели 48 часа!

Излязох от кома на следващия ден, някъде около 5 след обяд.

Събудих се подпухнал и приятно изненадан, че не съм в Пловдив.

„Спестил съм си цялото прибиране, значи”- помислих си.

Излязох на терасата да запаля цигара.

Тогава дойде лошата изненада – колата ми я нямаше!

Бях свикнал да я зарязвам в друг квартал, ама в друг град…

Та ходих да си я прибирам с влака.

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров

Как да се справим с безпаричието или „щастливи по време на криза”

Някои неща са неизбежни. Роденият все някога ще умре. Смъртта е точно толкова неизбежна, колкото гравитацията. Неизбежен е изгревът на слънцето от изток. А няма изгрев без залез. Приливите / отливите също са неизбежни.

Освен видимите физични закони, които сме приели за даденост, тъй като са неизбежна част от живота ни, Природата се управлява и от невидими, „мета-физични” закони.

Те също са неизбежни.

Няма радост без тъга, няма светлина без тъмнина, няма нощ без ден, бедността е невъзможна без богатството, а щастието без нещастието не съществува.

Днес хората обичат да казват, че живеят в трудни времена. Това е, защото не са били свидетели на голямата чума в Европа, на ранно-феодалния деспотизъм и на Тунгуския метеорит.

Примерно.

Сега хората се натъжават, защото може да не съберат достатъчно парички за 25-тата вноска по джипа, за пътуване до другия край на планетата с цел коктейли на плажа посред зима или за покупка на нещо безсмислено скъпо, но модерно.

Със или без тяхното знание / съгласие, обаче, невидимите закони на Вселената продължават да действат.

А един от тях гласи, че няма как да спечелиш, без да загубиш.

И обратното.

Нормално е да се чувстваш леко подтиснат, ако бизнесът ти върви надолу заради кризата. Нормално е да си притеснен, ако работното ти място се клати като развален зъб.

Толкова е нормално, че чак е първосигнално.

97% от хората  постъпват абсолютно първосигнално в 99% от ситуациите.

За да облегча работата на въображението ти, ще дам няколко примера:

Да благодариш за обида е реакция на осъзнат човек. Да се разсърдиш е първосигнално. Обидата е ценен урок, освен това – гаранция за предстояща радост или компенсация за изживяна радост. При всички случаи – неизбежна радост.

97% от хората ще се ядостат на 99 от 100 задръствания, в които попаднат. А можеха да използват така щедро подареното им време за разговор по телефона с близък човек, на когото все не им остава време да звъннат, защото са много заети. Можеха да премислят истински важните неща и да се запитат, примерно, дали точно сега са шастливи? Ако не, какво могат да направят по въпроса? Можеха да послушат музика,  да използват бягството от ежденевния ритъм за релаксация. Какво общо имат задръстванията със законите на Вселената ли? Ами, случват се неизбежно в най-забързаните градове. И, неизбежно, в най-забързаните часове.

Съвсем първосигнално е да нахокаш някого за грешката му, особено ако имаш властови позиции над този човек. Като малък учех във френско училище. Говоренето в час не се толерираше, като във всяко училище. Непрекъснато заплашваха, че който говори отива при директора. Аз, понеже съм приказлив по рождение, а и бях най-новият в класа, при това – чужденец, имах честта първи да посетя кабинета на директора. Човекът, обаче, се оказа осъзнат, а не първосигнален. Вместо да ми направи забележка, да ме накара да почувствам вина или направо да ми „завърти сополите около врата”, както се изразяваше директорът на училището ми в България, той постъпи нетрадиционно: показа ми богатата си колекция от пощенски марки. Даде ми няколко и ми заръча да потърся с кого да ги обменя през голямото междучасие. Създаде ми ново хоби. Вече имахме общи интереси. Превърна се в мой приятел. И така, съвсем между другото, ме помоли да не преча на колежките му в час. Станах най-примерния ученик. Та, нали ако  се разприказвах, щях да обидя приятел. Щях да наруша даденото на приятел обещание.

Горните примери имат за цел да ти покажат, че няма смисъл да реагираш първосигнално, след като си роден(а) осъзнат(а). Обратното е прахосване на милиони години еволюция от историята на вида ти.  „Око за око зъб за зъб” може да звучи като епитафия на справедливостта, но Ганди правилно е отбелязал, че така все някога светът ще ослепее…

Затваряме голямата скоба и се връщаме на хората, които първосигнално изпитват нещастие заради липсата на кинти по време на криза.

Вече гледаме на тях с друго око, сигурен съм.

Ако пазарът не плаща за твоите стоки / услуги, значи нямаш нужда от този пазар. Ако губиш / вече си загубил работа, значи нямаш нужда от тази работа. При всички случаи трудностите днес ще доведат до положителен резултат утре. Най-малкото, казвал съм го и преди, кризата ти върна свободата, която се опита да продадеш за жълти стотинки.  С тях имаше намерение да купиш някакви вещи, които трябваше да те направят щастлив(а). В замяна беше готов(а) да играеш роля, която не харесваш и въобще – да жертваш свободата, таланта, времето, а понякога дори и достойнството си. Да правиш компромиси.

Е, сега кризата безкомпромисно те натиска в ъгъла. Дава ти нов шанс. Връща ти свободата насила. Можеш да се натикаш обратно в досегашната схема, ако искаш. Но можеш и да последваш някаква мечта. От теб звиси. Предимството на ситуацията е, че човек, изтикан до ръба, няма какво да губи. Сега си по-силен /силна от всякога! Моментът е изключително подходящ за хващане на божествените топки.

Дръж ги здраво, моля те, но не стискай прекалено!

Защото аз съм Бог.

Както и ти.

Още един от неизбежните закони на Вселената.

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров

Нейните посмъртни приключения

Бях копирайтър в рекламна агенция, когато се запознах с Пенко Скумов. Мога да го определя като: дизайнер-професионалист, фотограф с рядко срещан талант, надарен музикант, чувствителен поет, но най-вече мога да го определея като: „човек”.

Малко преди да замина за Испания получих подарък от него – автобиографична книжка, озаглавена: „Моите посмъртни приключения”, на Ю. Вознесенская. Жанрът е „християнско фентъзи”.

Историята, накратко: жена пада от терасата на апартамента си и умира. Следва интересно пътешествие из Библейския Рай и Дантевия Ад, което си струва да бъде прочетено, но не толкова шокиращата история ме порази, колкото шокиращите обстоятелства, свързани с нея.

Месец по-късно, Франциско, Розита, аз и Лийн пресичахме границата между испанските провинции Галисия и Леон. Интерсна компания бяхме: две белгийки, испанец и рус българин с червен катинар.

С испанеца се запознахме до една крайпътна чешма. Водата не ставаше за пиене, но за сметка на това открих нов приятел. После пътищата ни се пресякоха с пътуваща белгийска писателка, която беше опъвала палатки в Патагония, Хималаите и джунглата на Перу. Придружаваше я 16 годишно хлапе. Розита лъжеше, че е на 17, защото си имаше оправдание: беше  родена на първи април. Загорелите германци мислеха, че ми е гадже. Аз я възприемах като по-малката сестра, която винаги съм нямал …

Отбихме се за бира в един крайпътен бар, но мен не ме свърташе на едно място и продължих по Камино сам. Около два часа се разхождах сред избухнали в бяло пролетни дръвчета. Благодарих на себе си за удоволствието многократно.

Тогава се появи той.

Най-щастливият човек на земята.

Вървеше срещу мен, стискаше вестник и плачеше от радост.

Пошегувах се тъпо, че Сантяго е в обратната посока.

Той направи друго – заговори на перфектен английски.

Каза ми, че е университетски преподавател. Преди година негова студентка паднала от терасата и си счупила врата. Изпаднала в кома.

Преподавателят отишъл в катедаралата на Сантяго и дал обет, че ще върви по Камино в продължение на една година за нейното изцеление.

Денят на нашата среща беше предпоследният ден от въпросната година.

Тя изтичаше на 1 април.

850 километра в едната посока. 1700 километра в двете. Беше ги изървял 4 пъти.

„Баста, всичко ме боли, няма кост, която да не ме боли! Едва ли някога ще тръгна пеш отново, баста!”

Заглавната статия на местен всекидневник съобщаваше, че студентката е излязла от кома и предстои да бъде изписана от болницата за домашно лечение.

Годината беше изтекла.

Обетът беше подействал.

Разделихме се и всеки продължи по пътя си.

Хвърлих раницата на земята. Седнах върху нея. Бях сам сред безбройните, избухнали в бяло дръвчета.

Запалих цигара.

Потънах в мисли.

Разумът отказва да приеме такива неща, дори пред лицето на неопровержими доказателства.

Времето спря за момент.

Познати гласове ме извадиха от ступора.

Пътят продължаваше…

Тихомир Димитров

Пътят на състраданието

Сигурно има начин да живеем правилно. Под  ”правилно” аз разбирам: в съгласие със себе си. Под „правилно“ аз разбирам: щастливо. Има голяма вероятност този начин да е създаден заедно с човека, да е въплътен  в него, да е „кодиран”  в базовите настройки на човешкия ген.

Едва ли Начинът зависи от вещите, които трупаме, защото идваме на този свят чисто голи, без никакви притежания.

Едва ли зависи от знанията, които колекционираме, защото се раждаме лишени от познание.

Едва ли зависи от семейното ни положение. Та ние можем да се размножаваме и без да се обвързваме. Правили сме го близо един милиони години. Продължаваме да го правим  и  днес.

Едва ли зависи от религиозните ни вярвания, защото десетки хиляди богове дойдоха и си отидоха, откакто ни има. Не искам да обидя дълбоко вярващите християни, будисти, мюсюлмани или евреи, но искам да им припомня, че индианските шамани и жреците на Озирис са били точно толкова предани на религията си, колкото тях.

Дали щастието зависи от отношенията ни с другите хора? Едва ли! Та те могат да ни направят еднакво щастливи или нещастни, стига да искат. Стига да им позволим.

От какво зависи тогава? Трябва да има някакви принципи, някакъв критерий за добро и зло. Дали сме оставени на тази планета напълно без надзор? Абсолютно всичко ли ни е позволено? Ако беше така, щяхме да се избиваме, да крадем и да отмъщаваме без скрупули.

Момент!

Скрупули.

Значи има регулиращ механизъм.

Това е нашата Съвест.

Човек се ражда свободен от знания, притежания, религия и емоционална обвързаност, но се ражда със съвест.
Бях стигнал до този извод сам, когато в ръцете ми „случайно” попадна една превъзходна книга: „Шлифоващият диаманти” на Геше Майкъл Роуч – будист, който слиза от манастира и отива в града, за да натрупа състояние в диамантения бизнес, започвайки от абсолютната нула. Автобиографичната му книга доказва с хиляди конкретни примери, че добродетелите важат дори в наглед „безмилостния” свят на големите пари.

Всъщност, те важат навсякъде.

От него научих, че Буда е говорил за края на своето учение още в зората на създаването му. От него научих, че
светът, хората, обстоятелствата, събитията и предметите са напълно неутрални по своята същност. „Божествената пустота” на битието никога не е била толкова достъпно обяснявана.

Роуч говори за „потенциала” на нещата, който можем да използваме, за да ги превърнем в добри или лоши, според собствените ни нагласи. Нагласите се формират в резултат от предишен опит и човек е склонен да генерализира: „Това, което е вярно за мен, е вярно за всички. Знам го от личен опит!”

Не е така.

Предполагам, че за повечето от нас шамарът си остава шамар – болно, неловко, обидно преживяване. Но има едни хора, които плащат по 500 долара на час, за да им бият шамари. Шамарът е скъпо струващо удоволствие за тях. Ако мазохизмът може да обясни поведението им, тогава кой и какво ще обясни факта, че дори най-зловещите диктатори са били обичани, дори – обожавани, приживе?  Не само от заблудените маси, но и от хора, които са знаели всичко за ужасните им престъпления!

Личните нагласи и обществените ценности се менят според настроението и културата на епохата. Природата на нещата остава безразлична към тях. Ала ние не оставаме безразлични към Природата на нещата. Затова човекоядството в едни общества е привилегия, в други – табу.

Явно всичко зависи от нас.

Тогава кой е правилният път? Има ли правилен път?

Има!

Картата и компасът за откриването му се крият в джобовете на Съвестта, която ни „награждава” с позитивни усещания винаги, когато постъпим правилно и ни „наказва” с негативни емоции всеки път, когато сгрешим. Според Роуч ефектът се усилва, ако съзнателно подбираме мисли, действия и думи, които са „правилни”. Навикът днес изгражда трайни убеждения и мисловни нагласи, които допринасят за това как ще се чувстваме утре.

„Каквото посееш, това ще пожънеш”.

Ето защо, няма как да станеш човекоядец просто ей така, ако досега не си хапвал хора с дълбоко вкорененото
убеждение, че това е правилно.

Да, но тук отново се връщаме към изначалните понятия за добро и зло.

Вярно е, че мозъкът упражнява контрол върху емоциите, според това дали действаме в синхрон с личните си убеждения или работим срещу тях. Обаче кръстоносците са убивали с вяра, че служат на Бога. Инквизиторите са изтезавали с вяра, че спасяват душата.

Не бива да бъркаме вярата, продукт на разума, със Съвестта.

Съвестта е онзи дълбоко вкоренен първоначален „код”, който контролира човека в неговата привидно абсолютна свобода. Съвестта знае кое е добро и кое – зло. Тя ни говори постоянно и може да надвика дори Разума. Тя знае, че да изтръгваш голи женски гърди с нажежени клещи и да убиваш хора заради религията им не е съвсем правилно.

Ако работиш против Съвестта, рано или късно ще загубиш първо спокойствието, после съня и най-накрая дори – разума си. Все инструменти, които ползваш, за да вършиш „бели”.

Щастието е невъзможно извън Съвестта.

Едно от имената на Будизма е „Пътят на състраданието”.

В книгата си Майкъл Роуч препоръчва да бъдем щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни днес, за да живеем щастливо и да постигаме целите си утре. Препоръчва ни да го правим нарочно и съзнателно да подбираме такива поведенчески модели. Подобно на други учители той твърди, че месец, месец и половина е напълно достатъчен период за подмяна на всякаква нагласа. Ако човек е постоянен.

„Опитайте”, съветва ни един успял в материално и духовно отношение човек. „…в най-лошия случай ще бъдете щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни в продължение на няколко седмици”

Няма нищо за губене, наистина.

Тихомир Димитров

Капитан Хосе

Решението да извървя Камино дойде спонтанно.

В началото на пролетта животът отново ме постави на кръстопът. Трябваше да избирам между два различни пътя, но аз избрах третия – този към Сантяго. Обстоятелствата изглеждаха неблагоприятни. Моментът не беше подходящ. Имаше къде-къде по-важни неща за вършене от 500 километрова разходка пеш из Испания. Можех да обикалям по интервюта за работа и да слушам глупости за кризата, примерно.

Всеки момент е подходящ за реализирането на една мечта! Просто трябва да вземеш решение и да действаш. Аз постъпих точно така: купих еднопосочен билет за Испания, резервирах нощувка в центъра на Мадрид и си опаковах багажа.

Тръгвах напълно сам. Нямах много пари. Разполагах с всичкото време на света, но не знаех теоретически колко може да отнеме едно такова пътуване. Испанският ми започваше и свършваше с „Аста ла виста, бейби!” Липсваше ми подходяща трекинг екипировка. Не знаех дали тялото ми ще издържи. Чисто физически. След дългото заседяване пред монитора. Не взех дори елементарни неща като спален чувал, палатка и пътеводител. Тези неща тежат, а трябваше да ги мъкна през цялото време на гърба си. Нямах идея къде ще се подслонявам през десетките нощи в испанската провинция. Знаех само, че трябва да следвам стрелките и да се оставя на Пътя да ме води. Всички онези пътеписи за Камино ги четох едва, след като се върнах от Сантяго.

Лоу-кост полетите кацат на неудобно място или в неудобно време. Губеше ми се идеята да транспортират задника ми до другия край на континента срещу 80 лева. Определено изпитвах съмнения в качеството. Фактът, че трябваше да пътувам от летището до центъра на Мадрид в два през нощта не беше достатъчен, за да оправдае подозрително ниската цена. Освен това си купих билет само пет дни преди полета. За пръв път в живота си щях да летя  лоу-кост. Не знаех какво да очаквам.

След митническата проверка ме осени поразяващата действителност на факта, че връщане назад вече НЯМА! Тръгвам и това си е! Приключението започва СЕГА!  Последните български левчета инвестирах в овърпрайсната бутилка шампанско. Полях новооткритата си свобода. Сам. Левчета и без това нямаше да ми трябват през следващите няколко месеца. За Бога, аз дори не знаех кога се връщам! Нито как. Нито дали изобщо. Заминавах с еднопосочен билет! Този факт ме опияняваше повече от газираното, овърпрайснато менте.

Всичко щеше да бъде чудесно, ако любимото ми предаване не се казваше National Geographic Air Crash Investigations. Предстоеше ми да се запозная с едно ново, незабравимо усещане. Нарича се „страх от летене”. Изживях го на борда на малък разбрицан боинг, който пърхаше с крилца като лястовичка в тъмното небе над Средиземно море. Зад „волана” седеше капитан Хосе и очевидно му беше за първи път.

В паметта ми завинаги ще остане мига, в който произнесох най-искрената молитва и дадох най-тежките обещания. Другите пасажери бяха заети със същото. Видях библии, корани, броеници, талисмани. Видях очи, притворени в дълбока молитва.

Тишината се прекъсваше единствено от неравномерния вой на реактивните двигатели. Каросерията се тресеше. Всичко вибрираше. Редуваха се пропадания и изкачвания, в съчетание със злостни наклонявания. Една-единствена червена точка светеше някъде долу, в тъмното. Съседът ми по седалка предположи, че е кораб. Зачудихме се колко ли е студена водата по това време на годината. Чувствах се като парцалена кукла, вързана с коланче през кръста, по къс ръкав, на 10 км над морето, летяща със скорост 900 километра в час през разредена атмосфера, която дори не става за дишане. Но за сметка на това е студена. Много студена. Минус 40 градуса и надолу.

Най-страшното идва, когато лицата на стюардесите станат сериозни. Любезните усмивки изчезват. Заменя ги делово изражение, което зле прикрива първобитния страх от смъртта.

Когато колесникът най-после докосна пистата на международно летище „Барахас” в Мадрид, пасажерите щяха да станат прави, за да ръкопляскат, ако стегнатите до откат колани не им пречеха.

Вълнуващо начало на едно интересно приключение.

Ще си позволя да ви дам мъничък съвет: не гледайте National Geographic Air Crash Investigations, ако ви предстои полет. Вероятността да попаднете на борда на капитан Хосе е твърде голяма…

Тихомир Димитров