Писателският блог на Тишо

декември 19, 2008

Приказка без край

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.

— Сигурно му се е случило някакво нещастие — рекъл царят.

Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:

— Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!

Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.

Цели четири години продължило това и най-сетне пред царя се явил един непознат ловец, който търсел препитание и изявил готовност да отиде в опасната гора. Ала царят не се съгласил и рекъл:

— Нечестива е тази гора и се опасявам, че участта ти няма да бъде по-добра от онази на другите. Няма да излезеш жив от гората.

Ловецът отговорил:

— Господарю, дръзвам да сторя това на своя отговорност, защото не зная какво е страх.

Навлязъл ловецът с кучето си в гората. Не минало много време, ето че кучето надушило следи на дивеч и тръгнало по тях. Но след като направило няколко крачки, изправило се пред едно дълбоко блато и не могло да продължи напред. В същия миг от водата се протегнала една гола ръка, сграбчила го и го завлякла на дъното…

Това е откъс от „Железния Ханс“ – приказка на Братя Грим. Ето я и цялата история.

Искаше ми се да ви запозная с „Приказка за Ханс, който не знаел що е страх“, но не успях да открия текста никъде. Дали толкова много хора обичат жанровете „психо-трилър“ и „хорър“, защото са си изкарвали акъла с  приказки като деца? Твърде възможно е.  Мен приказките ме научиха да обичам думите. И да се страхувам от тъмното.

Но аз бях щастливо дете – винаги можех да се гушна при мама и татко, когато навън бушуваше буря със светкавици. Много деца са лишени от тази привилегия. Лишени са от онова, което ни кара да се усмихваме, дори само при неговото споменаване. Лишени са от детство. Защото са сами на този свят…

Радвам се, че има хора и организации, които могат съвсем реално да променят това.

SOS детски селища е една такава организация.

Наскоро бях поканен да подкрепя инициативата им за набиране на семейни спонсори и с радост приех.

Всеки може да бъде семеен спонсор. Не е нужно да си богат, важното е да помагаш редовно.

Минимумът е десет лева месечно. Толкова плащаш за едно голямо в повечето барове…

Предвидени са удобни начини за извършване на даренията, ако решиш да инвестираш незначителна част от дохода си в чуждото щастие. Регистирай се на този линк и не забравяй, че „ръка, която дава, никога не обеднява“!

Тихомир Димитров

Advertisements

има 1 коментар »

  1. Последното го помня.
    Човека го видях след 2 дена във влака за Пазарджик да иска отново.В 10 сутринта.Ако си го спомняш.
    Имам желание,но разходите идват почти колкото минимума.

    Коментар от maumyh — декември 20, 2008 @ 5:03 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s