Писателският блог на Тишо

март 27, 2007

ЖАН

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 10:07 pm
Tags: , ,

ЖАН живееше на шестия етаж в една пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ адрес не го притесняваше особено. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това обаче Жан притежаваше умения, които бяха нереални за другите. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с уменията си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Способността си да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.
Много хора биха завидели на човек в неговото положение, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал , той водеше скромен и уединен живот. През повечето време стоеше у дома на шестия етаж в пететажния мезонет, колекционираше пощенски марки и много обичаше да чете. Четеше всичко – книги, списания, вестници, каквото му попадне.
От време на време Жан излизаше от дома си, за да се срещне на кафе със своя приятел Ники, известен още като Ники-Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би на целия свят, който можеше да докаже всичките си предишни животи с думи, дела и факти. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но за които Жан не си спомняше, за разлика от Ники. Според приятеля му винаги се бяха раждали горе-долу по едно и също време и винаги са били приятели от деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар.  Още в първия миг, в който се запознаха го беше  обзело странното чувство, че цял живот не са се виждали и имат страшно много да си разказват.
Това, което обърна с главата надолу еднообразния живот на Жан бе Радостина. Запознаха се на 33-ия й рожден ден преди три години, на който го заведе Ники-Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999г. , дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Триадица” номер 3 , в блок 33, трети вход, на третия етаж – в апартамент номер девет. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище е имала само шестици. В любовта им с Жан може би нямаше нищо случайно, като се има в предвид, че въпреки безупречния си външен вид и открития си характер, Радостина беше малко позакъсняла с брака, а Жан носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това ще е мъжът на живота й, въпреки, че Ники-Сто също й харесваше много. Жан и Радостина бяха заедно като гаджета съвсем за кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия той поиска ръката й, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния закон мъжките рожби да носят фамилно името на майка си, а женските – на баща си. Радостина си мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й помогна много бързо да реши тази дилема, като й предложи да си направят шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо мъниците щяха да се появяват на всеки девет месеца и така нямаше да се прекъсва цикъла на семейното им щастие.
Съпругата на Жан бе модерна, работеща жена и естествено не би позволила да се превърне в постоянно раждаща домакиня, затова двамата си наеха майка-носител, за да изроди децата, заченати с техните гени при най-добрия местен генетик, молекулярен инженер и метафизик –доц. д-р Генешки.
За да подсигури бъдещето на голямото си семейство Жан се отказа за малко от скучните си домашни занимания и се зае да изкара някой лев. С безкрайния си талант той не срещаше абсолютно никакви затруднения в печеленето на пари и забогатя доста бързо. Регистрира няколко офшорни компании, зае се с борсова търговия и с кредитно посредничество. Отказа се едва на третата година, когато беше изкарал достатъчно, за да не му се налага да работи повече. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който освен всичко друго търгуваше с души, но това по никакъв начин не смути Жан, защото човекът предложи добра цена.
Радвайки се на бързо растящото благосъстояние младото семейство разшири дома си и стана горд собственик на целия шести етаж в пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.
Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен на колко години всъщност е.
Съвсем в реда на нещата много хора завиждаха на младото семейство за идилията, в която живее, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с малък трик той превръщаше омразата, завистта и коварството на другите в материя и така, ако някой комшия му завидеше, че има нова кола, Жан моментално се сдобиваше с такава.
Възпитанието на малките бе оставил изцяло в ръцете на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света спокойно, Жан се бе погрижил в банковата сметка на жена му винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.
Това положение на нещата можеше да продължава още дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които налетяха Жан. От един момент нататък той стана ужасно параноичен. Гонеше го постоянен страх – едно необяснимо, но натрапчиво усещане, че нещо не е наред, а ако е наред, то всеки момент може да се обърка. Психиатрите не можаха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея от какво се оплаква, независимо колко висок хонорар получават на час.  Все по-често го болеше главата и в тези ужасни моменти го налиташе подтискащото чувство, че умира, макар да не беше съвсем сигурен дали това е възможно.
Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга стояха умислени в креслото пред телевизора и гледаха репортажи от първото пристигане на извънземните. След неколкоседмични преговори, Световното правителство отказа да се предаде и изстреля някакви ракети по кораба-майка, едната от които – българско производство. Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ пространствени изкривявания и темпорални дисфункции.
На следващия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С тревожно нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя от овчиците през нощта. Отдъхна си едва, след като се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да сложи още няколко топчета на броеницата, защото мислеше да купува добитък от града. Удовлетворен от свежестта на утрото Жан разпали лулата си и запуши, наслаждавайки се не красивата ливада, която се беше ширнала пред него. Зад морето от зеленина, поклащано от вятъра, се издигаха зъберите на далечни планини. Въпреки че все още беше лято, по върховете им имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос, за да го събуди и заедно да подкарат стадата на паша.

 
Тихомир Димитров

Advertisements

14 Коментари »

  1. Много свежо! 🙂 Мерси за разказа, на мен ми хареса.
    (а там, за параноята му – ами българин е , как иначе – ние сме велики с поговорката „Много хубаво не е на хубаво“…)

    😉

    Коментар от Ани — март 28, 2007 @ 7:19 am

  2. Те ти народопсихология. „Много хубаво, не е на хубаво“, как да се наслаждава човек спокойно на нещо, а?

    Коментар от Eneya — март 28, 2007 @ 8:24 am

  3. Много а ла Борис Виан 🙂

    Коментар от Лора — март 28, 2007 @ 8:46 am

  4. Ха-хааа…Това си е класика, приятелю!
    Ето я твоята истинска сила.
    Действай по въпроса!!!

    Коментар от КИРО — март 28, 2007 @ 11:59 am

  5. Не можах да разбера финала. Както се забавлявах с четенето на разказа и изведнъж се оказа, че нищо не е такова, каквото си мислех, но финалът наистина ме остави в недоумение.

    Коментар от HeYJIoBuMa — март 28, 2007 @ 7:36 pm

  6. Наивно, другите теми на Тишо в пъти повече ме кефят. Ама всеки си харесва различни неща…

    Коментар от damn — март 29, 2007 @ 8:03 am

  7. Финалът е остроумен.

    Само да отбележа, че в друга бройна система – двоична или дванадесетична – цялата магия на тройката и съвпаденията с нея отиват по дяволите… Затова не мога да разбера хората, които откриват смисъл в числата…

    Коментар от Жилов — март 29, 2007 @ 12:03 pm

  8. Шишо- един личен въпрос мога ли да ти задам- ти в САЩ ли живееш сега и живял ли си някога в Пловдив?

    Коментар от силвия — март 29, 2007 @ 7:36 pm

  9. Моля за извинение-Тишо(техническа грешка!)

    Коментар от силвия — март 29, 2007 @ 7:38 pm

  10. 1) Не и 2) Да, за малко

    Коментар от asktisho — март 30, 2007 @ 8:04 am

  11. dobur razkaz, daje mn. dobur…pozdravi..

    Коментар от ynkas — март 30, 2007 @ 9:39 pm

  12. Навремето имаше едно семейство Димитрови,което живееше в съседство с нашето…В това семейство имаше двама братя -Тихомир и Николай…Преди доста години се преместиха да живеят някъде в САЩ…-като прочетох разказа ти направих асоциация и се чудех дали пък някой от тях не е тръгнал по този хубав път…

    Поздравявам те и успех нататък!

    Коментар от силвия — март 30, 2007 @ 9:47 pm

  13. Мерси, Силвия.

    Коментар от asktisho — април 4, 2007 @ 9:17 am

  14. Страхотно е! Имаш си фен. 🙂

    Коментар от Dark_Lord — април 13, 2007 @ 1:51 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s