Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed
Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.
Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.
Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.
На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.
Или, по-точно: на съпротивата срещу него.
А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.
Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.
Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.
Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?
Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.
Вместо да ги развиват.
Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.
А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.
Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.
Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.
Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.
Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.
Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.
Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва да отидат в пералнята.
Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.
При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.
Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.
Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.
Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.
Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”
Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.
Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.
Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.
Каква е поуката от всичко това?
Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.
Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!
Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.
Където Аз-ът е изгубен без себе си.
Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.
Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.
Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.
За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.
–
* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.
Писателският блог на Тишо 
Ученик попитал духовния си Учител колко бързо ще получи просветление ако медитира по 4 часа на ден. Еди колко си, отговорил му Учителя. А ако медитирам по 8 часа на ден? Два пъти по-дълго, казал Учителя, подсмихвайки се. Как така?? – учудил се ученика. По-бързо ще стигнеш до просветление, ако медитираш по един час на ден, стараеш се да бъдеш себе си, да караш със собствено темпо и да се наслаждаваш на процеса, отколкото да бързаш.
Борбата с егото е плод на самото его, защото това означава, че бързаш, на всяка цена го правиш, само и само да стигнеш в Рая. Тук си обаче, за да се наслаждаваш, да се забавляваш, да преживяваш. Егото е важно за да се съхрани материята, да има цели и да върви напред. Тази повърхностна материя обаче е плод на духовен потенциал и се управлява в дълбочина – именно от него. Колкото повече стоиш в него, толкова повече виждаш краткотрайността на удоволствието, което ти дава егото и неизменното завършване в болка – която е обратната страна на удоволствието. Когато стоиш в дълбочината, преодоляваш дуалността и сам можеш да решиш какво да създадеш като материя, според това, какво искаш да преживееш. Ако стоиш само на повърхността – в егото, нямаш този избор. Но ако стоиш в дълбочината, имаш избор – ако искаш да преживяваш определени неща, можеш и в егото да стоиш. Но вече ти го управляваш, а не то теб. А за да стоиш в дълбочината, не трябва да се бориш с егото, а просто да подсилваш радостта от естествените си заложби, връзката с природата и с Бог (каквото и да влагаш в това). Няма мъка, няма усилие. Прекаленото усилие само по себе си е его. 🙂
С ума нещата стоят по същия начин. Кой кого управлява? Той теб или ти него? Можеш ли винаги да се връщаш в изходна позиция на спокойствие и хармония? За да управляваш нещо, трябва да можеш да се откажеш от него.
И ума и егото са излишни, ако искаш да стоиш в дълбочината, в Истината, в спокойствието и радостта, в нищото, заредено с огромен потенциал – те го украсяват, на повърхността са. Обаче са полезни за оцеляване на материята. И понеже ние представляваме едновременно и двете, трябва да стоим в средата, за да ги поддържаме. А в средата е радост, съобразяване със собствените ни темпове, наслада, присъствие тук и сега, любов, да се радваш на всичко, което си и всичко, което имаш, давайки си сметка и за материята, и за дълбочината, която я изгражда.
Коментар от Елена Ш. — юни 8, 2010 @ 12:23 pm
@ Елена: И аз това имах в предвид – да сложим юзди на егото и разума, да ги превърнем в това, което искаме да бъдат, да осъзнаем огромната си власт над тях, да ги накараме да работят за нас…Не просто да се лашкаме по течението, вкопчени в „махалото“ – болка, облекчение, радост, тъга, щастие, нещастие, здраве, болест, плюс, минус, диктувани от външните обстоятелства. Ние не сме жертви, ние сме алфата и омегата, абсолютните владетели на собствения си живот, но докато не се научим да го „яздим“, докато не съберем наглостта и арогантността да поискаме да го направим, докато не повярваме в своето изконно право и най-накрая не проявим смелостта да му се метнем на гърба и наистина да го „обяздим“ той, животът, ще продължава да ни хвърля къчове в лицето и тези къчове ще продължават да болят. О, как ще болят само! Защото такъв е животът – див и необуздан. Но точно това му е хубавото на развитието – може да бъде обуздан. И „конструриането“ на его, което харесваш е само един от начините да го направиш. Властта никога не се подарява, тя се взима. Това се отнася и до властта над собствения ни живот + събитията в него. Мързеливо е да си жертва на обстоятелствата. Тъпо, безидейно и мързеливо. Но е дооооста по-лесно, хех.
Относно дълбочината, за която говориш – много хубаво звучи, но се притеснявам от факта, че толкова добре мога да пиша за нея, без дори да съм я „виждал“ някога, че има голяма вероятност и „брадите“ да се окажат просто едни добри писатели, като мен 🙂 Нищо не може да се обясни с думи. Обаче думите могат да поставят началото на съзнателната еволюция. „В началото беше Словото“. А вариантите за съзнателна еволюция са толкова много, колкото хора има на този свят. Затова никой не може да даде точната „рецепта“.
Мерси за готиния коментар!
Коментар от asktisho — юни 8, 2010 @ 12:54 pm
Тишо, нямам такова въображение, за да измисля това, което в действителност Е (въпреки че звучи като клише). Нито пък преразказвам прочетено (това пък звучи като оправдание:)). Просто се научих да „виждам“ (звучи самохвално) и оттогава спрях да се съмнявам в мотивите на писане на „брадите“. Ако всеки отделя ежедневно по малко време (сега пък звучи като наставление), за да медитира (казах медитира, а не разсъждава или въобразява) над „нищото“, накрая неизменно ще го зърне за миг. И колкото повече такива мигове се натрупват, толкова повече започваш да виждаш части от цялостната картина (звучи твърде философски и непрагматично).
Благодаря ти, че пораждаш в мен желание да споделям нещата, които съм зърнала, въпреки че си давам сметка как звучат отсрани 🙂 Именно затова не могат да се предадат с думи. Думите са изхабени от употреба и са пълни с нюанси, които пречат на правилното възприемане. Не съм сигурна и доколко човек трябва да говори за тези неща. Но за да знаем къде се намираме, все пак е нужен умът. Иначе говорим за патология. А има голяма разлика между това да си просто луд и да си осъзнато луд, хаха 🙂
Коментар от Елена Ш. — юни 8, 2010 @ 1:45 pm
Здравей, Тишо,
Отново много точна разработка. Като човек с его – или характер, самосъзнание, самопредстава, мислещ разум (за мен всички тези понятия доста се припокриват) – ми се ще да прибавя няколко съждения:
Още Кант в ерата на просвещението е казал „Habe Mut, dich deines eigenen Verstandes zu bedienen“ , което е призив просветеният човек да има смелостта, да дръзне да използва собствения си разум. Още в библията сме посъветвани да не си изграждаме „друи кумири“ и се продължава „освен мен“, имайки се пред вид Бог, но това във връзка с библейското, че който Mу отвори, Tой ще влезе и ще вечеря с него успешно се тълкува, че всеки носи Бог в себе си, Божественото, че е отражение на Бог, Бог.
Има и един друг аспект, а именно, че безхарактерни, безличностни субекти по-лесно се смилат, нямайки нищо силно изразено в себе си. Необходима е смелост и независимист да се постигне осъзната себесъщност (его) и смелост да се самоизживяваш, да бъдеш сам себе си, да си направиш един саморазбор, да разчепкаш храсталака на душевните си дебри и да се видиш не със страх, а с любопитство, какъв си – защото това си ти, дали ти харесва или не, това е. Значи по-добре да ти хареса, или да се себеразвиеш в насока, която ти харесва, защото това е, което имаш за следващите 60 години….
Но защо са необходими такива силни, независими личности? Не са. Те са чепати, те са егомани, инати, не се поддават на обработка от медии, реклами, и прочие. Не се захласват по ББ, по псевдокултурата, която тъкмо се харчи…
Сирма
Коментар от Sirma Hristoforova — юни 8, 2010 @ 2:01 pm
Идеята на глобализацията не е ли именно тази – да се изтрие всяка идентичност – личностна (разбирай его, самосъзнание) и национална (разбирай патриотизъм, национална култура, наследство, историческа памет и приемственост) – като всяка нейна изява биде дамгосана на личностно ниво като егоцентризъм, егоизъм, себелюбие (лошо!), a на национално/обществено ниво като шовинизъм, национализъм (много лошо!) и да се адоптират „глобалните ценности“?
А кои именно са глобалните ценности? Това, което се предава 24/7 по българските и иностранни телевизии – пълна игнорантност към родната и международната литература, национален нихилизъм (това е висшата форма на модерен космополитен дух, на гражданин на света!!), аплодиране на цинизма, моден зомбиезъм (zombiesm). Как ще имаш време за „света“, ако постоянно се занимаваш със собственото си Аз?
Коментар от Sirma Hristoforova — юни 8, 2010 @ 2:18 pm
@ Тишо – „Защото такъв е животът – див и необуздан. Но точно това му е хубавото на развитието – може да бъде обуздан.“ –
😉
Коментар от Sirma Hristoforova — юни 8, 2010 @ 2:51 pm
Спасибо, Сирма! 🙂
Коментар от asktisho — юни 8, 2010 @ 4:21 pm
Браво, Тишо. Макар и по трудния начин стигнах до същото заключение. Под трудния начин имам предвид една година в опит на заличаване на егото след като бях чел на Екхарт Толе „The Power of Now“.
Наистина човек може да се чувства спокоен и щастлив като се е детачнал напълно от егото, НО дали това е нещо позитивно в дългосрочен план…не мисля. Защото за мен развитието идва от постоянното блъскане с неизвестното отвъд комфортната ни зона, а не от опит за оставането в нея чрез затриване на егото, което определя какво му е комфортно и какво не. Просто човек може да култивира ултимативното бездействие без да се чувства зле. Никаква съвест, никакъв вътрешен подтик към постижения, никакво его, джъст би…Е да, ама каква е ползата?
Коментар от Иван — юни 8, 2010 @ 6:29 pm
@ Иван: „Развитието идва от постоянното блъскане с неизвестното отвъд комфортната ни зона“ Няма как да съм по-съгласен с теб! На никой не му пука за скапана ни комфортна зона 🙂 За стените, които съществуват само в нашите глави. Екхард Толе трябва да се чете внимателно. Не само, че е без брада, ами заема и един от петте пръста на дясната ми ръка 🙂 Но това е само лично мнение. Не се ангажирам, обаче, да ти отговарям вместо него. Нека го направи сам. Това видео чудесно допълва нещата, за които си говорим. Съвсем „случайно“ попаднах на него точно преди да ти прочета коментара:
Коментар от asktisho — юни 8, 2010 @ 8:55 pm
Прекрасно Е :)(: И интересно, вълнуващо, невероятно приключение, наречено ЖИВОТ
Коментар от Елена Ш. — юни 8, 2010 @ 9:14 pm
Да, принципният въпрос за функцията на егото и разума е доста интересен и има сравнотелно прост отговор от еволюционна гледна точка: егото, изглежда, е атавизъм (т.е. остатък от минали времена, в които ни е било нужно за да реагираме с бой или бягство на възникналите ситуации), а разумът е нововъведение, което тепърва ще се развива и усъвършенства. И благодариение на него, Homo sapiens има шанс да загърби егоцентризма си, който ни държи разделени, окуражава ни да сме винаги готови за нападение, мъст и отбрана.
Благодаря за стимулиращото четиво!
Коментар от . — юни 9, 2010 @ 12:58 am
Ако не се грижим за егото си, трудно ще се реализираме във външния свят, ще имаме затруднени отношения с него. Ако не обръщаме внимание на емоционалността и вътрешния си духовен свят, ще сме изгубени души. Ще „останем“ само на двете си чувства – любов и омраза – или по-страшното, ако съвсем пренебрегнем чувствата, се оставяме на безразличието. Или се чудим защо сме объркани и животът ни понякога е с краката наопаки, „А пък аз съм…“ – еди какво си! :)) Защото пренебрегваме емоционалния си вътрешен живот. Ако всяко едно наше кътче живее самостоятелно и няма досег с другите, пак настъпва емоционален и душевен хаос и най-накрая и егото не може да ни спаси.
Всяко наше кътче си е от значение, защото си е … наше! :))Едното ни помага в едно, другото в друго, но е важно да си “ помагат“, т.е. ние ги овладяваме и използваме адекватно. Когато раздуваме една част или части за сметка на други няма как да се чувстваме добре и стигнем до същността си и я изявим! Ще сме невротични, объркани, нещастни.
Когато има „разбирателство“ :)) между всичките ни кътчета, те ни помагат да имаме нормални – пълноценни и хармонични – външен и вътрешен живот и сме си ние; както се казва „Себе си“. Така че човек да върви срещу коя и да е своя част е „тъпо“. :)) Доброто познаване и приемане на всичките ни страни, знайни и потайни кътчета прави вътрешната симбиоза, която ни помага да реализираме истинския си потенциал, използвайки успешно всички налични вътрешни ресурси – его, емоционални, психически, душевни.
Коментар от Надежда — юни 9, 2010 @ 5:28 pm
Ами много хубава статия, но ако човек е вече попаднал под изтриването на егото от тези многобройни духовни учения и философии, или по някаква друга причина, как може да си го възвърне, да си го развие? Има ли разлика между женското и мъжкото его? А и не е ли основата на егото сигурността, ако аз се чувствам несигурна, не мога да мисля рационално и спокойно, и съответно не мога да имам и силно его.
Коментар от kristalena — юни 9, 2010 @ 11:48 pm
@ кристалена: има разлика между мъжкото и женското его, мъжете не се интересуват от „сигурността“, те са „завоеватели“. Обичат да изследват нови територии. Сигурно затова ги харесват жените, защото са толкова различни 🙂
Коментар от asktisho — юни 11, 2010 @ 3:06 am
Здравейте мойто мнение може да се укаже различно от вашето изатова прощавайте.Себелйбието не е грех, както казва кабалата всяко с норма.Да възлюбиш себеси е първата и най важна крачка в израстването.Но има един момент в който себелюбието трябвя да стане добродетел,тоес да възлюбиш ближния.Когато вие обичате всички около вас вие ще почуствате единството,общото,връската,пъпната връв между хората.Аз живея в Кипар,когато почуствах тази връска,на блаженсто,Любов но не тлена аз заплаках като малко дете, от радост.В окултизма се казва че човек трябва да умре и въскръсне.Това еда умре нашето его превърналосе в мисал форма на аз и да въскръсне в едиството Аз съм истинската съшност.По просто казано да опитомим нашета мисал и да ограничим обособяванетой в личност.Чрез наблюдението на мисловния процес в настоящето се цели до поставим наща мисал като спомагателен истромент във вашия растеш.Затова се казва среден път.Но има и дълак път на Любовта и къс път на страха,е имаме свободна воля на избор на незабравяте че ще дойде и сметката ви кой щея плаща.?
Коментар от vilian — август 26, 2011 @ 10:33 pm