Седнах да поровя и да видя кой какво е написал за „Душа назаем“ из интернет пространството. После реших съвсем накратко да представя впечатленията и мненията на други хора за книгата ми тук.
Винаги съм се радвал на привилегията да творя в интерактивна среда. Само преди 20 години пишещите хора не са имали такава възможност. Връзката читател-писател никога не е била толкова близка, колкото сега. А тя е като хляба и водата за всеки, който е дръзнал да разкаже своята история. Освен че ми помага да се развивам като автор, обратната връзка ми показва и дали се движа в правилната посока.
Знам, че на вечно недоволните не може да се угоди. Веднъж ще кажат: „глупаво е авторът сам да говори за себе си“, а сега сигурно ще измрънкат, че демонстрирам излишно самочувствие или някакви претенции за популярност.
Въпросът е, че не ми пука. Искам да покажа и странични гледни точки върху книгата си. Това е всичко. Предварително се извинявам, ако съм пропуснал нечие мнение.
LeeAnn (Дачи) беше сред първите, които писаха: „книгата се чете толкова леко и приятно и свърши толкова бързо, че на практика я прочетох още преди хората да са разбрали за нея.“ Повече за романа и за някои жанрови разногласия – в блога й.
Васил Колев (Крокодила) лаконично и в негов стил обобщава: „книжката радва“, което мене като автор също може само да ме радва.
С Ралица Михайлова се запознахме на премиерата в София. „В живота си нивга не бих се надявал/на толкова мил комплимент/покани ме Дявола, Старият Дявол/в дома си на чашка абсент“, пише тя, цитирайки великия поет. Е, в последствие се оказа, че обстановката не е чак толкова напрегната 🙂 Велики поети липсваха. Както и велики писатели. Липсваше и Дявола, с изключение на една книжка, изобличаваща поредната му лъжа, че не съществува…Още за впечатленията на Ралица от премиерата.
Благодаря и на Влади за това, че ме удостои с присъствието си. В английския има едно определение, което винаги съм се чудил как най-точно и правилно може да се преведе на български: „sophisticated“. В негово лице срещнах живия и дишащ превод на тази дума. Същото се отнася и за, хм, рецензията, която той написа. Да се чете между редовете.
Григов Гачев, с когото пътищата ни се пресякоха на „Таласъмията“ в Стара Загора, поставя книгата в жанров стил “околофантастика”. За пръв път чувам, честно, но коментарът ми хареса. Написал е балансирано и интелигентно ревю. Похвалил ме е малко повече, отколкото заслужавам, за което му благодаря, но не ми е спестил и някои недостатъци, за което също му благодаря, тъй като уважавам мнението му както на читател, така и на човек, който умее да борави със словото.
Често ме упрекват, че не нося на критика. Ми не е така. Всякаква критика е повече от добре дошла, стига да е градивна. Не понасям само обиди на лична основа, както и провокции срещу творчеството ми, поднесени без всякакви аргументи. Та, за да не бъда голословен, ето как, според мен, трябва да изглежда една „градивна“ и „аргументирана“ критика.
Приятно ме изненада и бързата реакция на Мила Бързакова – очарователна и креативна млада госпожица с интереси в поезията, танците и литературата, която наскоро се отличи на националната олимпиада по български език. Има хляб в това момиче. Сигурен съм, че ще чуваме името й занапред. Само да не се откаже от писането, но това, май, си е нейна работа. Ето какво сподели Мила, след като прочете книгата: „…самия роман… четенето му е като да се напиеш с Мартини – влиза леко (аз го прочетох за около 5 часа), но после идва особено неприятен махмурлук. Защото те кара да мислиш по най-наглия и безцеремонен начин. Овации за автора.“ Овации и за теб, Мила! Цялото ревю може да се прочете в блога й.
Позволявам си да цитирам коментара и на една друга поетеса – Биляна Карадалиева, публикуван в блога на кафе-книжарница „Лавандула“, които бяха така добри да ме посрещнат във Варна: „Прочетох “Душа назаем” бавно и с удоволствие. Повярвах в историята и човешките съдби в нея. Ако кажа, че книгата е хубава, ще бъде малко. Трябва да се прочете и съпреживее:)“. Маги – симпатичната продавачка на книги в това униклано място „за душата“ близо до морския бряг, пък, допълва: „внмавайте какво си пожелавате, защото мислите се сбъдват„. Явно не съм самотен в мнението си, че съзнанието определя битието…
Петър Ванев – Пиеро написа може би най-интелигентния коментар върху книгата. Нямам търпение да видя какво ще каже и изследователят на модерната поп-култура Ивайло Станиславов. Не за друго, ами защото мисля, че и двамата са хора с особен поглед върху нещата. Да си призная честно, малко ме е страх каква ще бъде „присъдата“ на Станиславов, но при всички случаи съм сигурен, че ще е справедлива. Да видим…
Имаше и други интересни отзвуци в интернет пространството. В Панаира на Вира, например, се заформи поредица от културни дискусии за човешката душа. Участваха интелигентни хора, които имаха какво да кажат по въпроса. За мен е привилегия и чест, че книгата ми успя да „запали“ един от разговорите в дискусията. Толкова културно и добронамерено общуване между мислещи хора в блогосферата рядко се среща. За съжаление.
Така като гледам, продължава да властва негативизмът – онзи, нашенският, „да оплюеш на всяка цена“. Тук е времето и мястото да се обърна към анонимните хейтъри, които се издразниха, както винаги, че някой е направил нещо съзидатено и побързаха да се нахвърлят с обидни думи срещу мен и срещу книгата ми, без дори да са я прочели: ще си докарате някоя болест от толкова лошотия, пичове. Take it easy. Аз просто разказвам една история, това е всичко. Пък и „от малко любезност никой не е умрял“ (реплика на Дявола в известен филм).
Случи се и нещо любопитно. Инж.точка Филип Стоянов, който сам твърди в блога си, че рядко чете художествена литература, захвърли специализираните технически каталози за момент и, надявам се, запретна ръкави над „Душа назаем“. Дано да си успял да стигнеш до края, приятелю, и да знаеш – много ще се радвам поне за миг да съм ти върнал удоволствието от четенето. Че и доверието в българската книга. Но дори да не е така, ще си позволя да те цитирам: „да четеш блог е някак различно от книга, нищо че авторът е един и същ.“ Това в пряка линия се отнася до онези, които имат някакъв проблем с публикациите в блога ми. Да, пълни са с недостатци и противоречия (никой не е съвършен), но не ги пришивайте автоматично и към романа ми, без да сте го чели, плийз.
Иска ми се да завърша тази статия с благодарности към хората, които не ги домързя да споделят мнение за книгата в коментарите към блога. Благодаря и на хората, които ми писаха лично на мейла. Няма да прекопирам думите ви тук, за да не се повтаряме, а и по-добре личната кореспонденция да си остане лична.
Както казах, обратната връзка е особено важна за мен, тъй като ми помага да се развивам като автор. Мерси, че не ми спестихте забележките – чинно си записвам и ще ги имам в предвид занапред. Благодаря и на онези, които си затвориха очите пред дребните недостатъци на книгата. Давате ми кураж да продължавам напред!
И, преди да съм станал прекалено досаден, „Душа назаем“ не е като топлия хляб, с който можеш да се сдобиеш зад всеки ъгъл. Това е бутиков роман, предназначен за бутикови читатели, плод на уникалната микро-култура, която се заформя около този блог като свободна и нецензурирана творческа площадка на един прохождащ български автор. Единственото място, откъдето можеш да си вземеш копие е тук.
Ако за пръв път попадаш във виртуалното ми пространство, ето малко повече информация за книгата.
Enjoy!
Писателският блог на Тишо 
Обратна на обратната връзка:
„Винаги съм се радвал на привилегията да творя в интерактивна среда. Само преди 20 години пишещите хора не са имали такава възможност. Връзката читател-писател никога не е била толкова близка, колкото сега. А тя е като хляба и водата за всеки, който е дръзнал да разкаже своята история. Освен че ми помага да се развивам като автор, обратната връзка ми показва и дали се движа в правилната посока.“
И аз се радвам на този начин на общуване, въпреки че някои намират, че ще осакати живото такова. Напротив, срещаме се все по-често и на живо – хора, които иначе нямаше как да открия.
Поздрави, Тишо, и давай смело напред!
Коментар от Диана — юли 22, 2008 @ 2:47 pm
Бутикова книга…?! Микро-култура?! Посмали, Манго! /така е изразът :)/
Коментар от Sami — юли 22, 2008 @ 5:08 pm
Ти най-добре, самият ти, Тишо, съзнаваш… че за да вършиш така и добре работата/хобито си, почваш отнякъде. Само че двете издадени книги, готови, дават предимство. Знам колко време отнема, но тръпката да очаквам всеки момент я новината, я вече готовата конструкция е… щура, подклаждаща. Няма да спра да се надявам и няма да удавя увереността си, че от един хубав момент нататък няма да се говори за бутиков тираж, микро-равнище, прохождащо авторство. Тишо, та ти вече крачиш. Вървиш. Извинявам се предварително на поплювковците, които ще се възпротивят по-после на следното или предходното или на бъдното, но хайде да започнем да наричаме и събитията и следствията със истинските им имена. Да, Тишо, вървиш.
Коментар от vlad — юли 22, 2008 @ 6:06 pm
@ Диана: така е, но да не забравяме, че Интернет общуването е само едно средство, а не някаква цел. То действително може да ти обогати социалните контакти с други, живи и дишащи хора, стига да не си д-р Джекил и м-р Хайд в двете паралелни вселени 🙂
@ vlad: мерси, човече.
@ Sami: знам го аз израза и схващам иронията ти, продиктувана от очевадни аналогии с един друг коментатор. Но, кажи ми, колко да смаля? До стойнсти близки до нулата, може би? О, да, това би зарадвало неколцина. Но не, благодаря, няма да стане. Микро-културата си е налице. През последните две години този блог се превърна във форум на мислещи и интелигентни хора, които имат какво да кажат на света. И това не е някакво грандоманско прозрение, което би трябвало да захранва блогърското ми хайпер-его, хех. Това е факт. Лесно доказуем, при това. Достатъчно е да зачетеш коментарите под повечето статии. И не е кой знае какво, знам. Но самият факт, че някой е седнал да напише съдържателен и смислен коментар върху тема, която занимава съзнанието ми в момента, и с коментара си ме е накарал да се замисля кой съм, какво правя, накъде вървя, къде бъркам, сам по себе си, е напълно задоволителен за мен. Това са „бутиковите читатели“, за които говоря. Всъщност, те са по-ценни като писатели, в случая. Относно „бутиковия“ характер на романа ми… Ами да, много внимателно си подбирам новите му собственици. Никой друг автор не постъпва така. На другите автори книгите им можеш да си ги купиш от битака (разбирай: павилионите за вестници и магазините за хранителни стоки). Това са „битакови“, а не „бутикови“ произведения. С тях може да се сдобие всеки. Но с авторите им е трудно да си говориш на „ти“, дори виртуално. Отгоре на какво, чудя се. Е, и аз може да взема пример от тях, някой ден. Но преди това ще съм се погрижил книжката ми да достигне до възможно най-правилните си собственици, адресирана лично и с автограф. За да може да й се увеличи „бутиковата стойност“, ако успеят да надживеят автора, нали така? 😉
Коментар от asktisho — юли 23, 2008 @ 4:56 pm
Да, приятелю, прав си. Акцентирам върху самочувствието ТИ. За което имаш пълно право. Заслужаваш го.
Защото то е подхранено с истинна подплатеност. На която имаш пълно право.
Спомням си те отпреди 2 години(2006 година) – ти тогава беше … абе, „пълна дупка“, какво да се лъжем …
Обаче сега си израснал неимоверно в литературен план! Пишеш далеч по-качествено и по-съдържателно. Просто от година на година растеш – няма кой да го отрече. И това е твоят прогрес!
Прочетох „Справедливостта“ и ми хареса. Не съм прочел все още „Душата“, но…мисля, че ще ми хареса :))
Коментар от наблюдател — юли 24, 2008 @ 3:21 am
@ наблюдател: човек се развива, това е нормално. Лошото на блоговете е, че собствените ти недостатъци от миналото продължават да си висят някъде там – в интернет пространството, за да може всеки да им се „наслаждава“, но пък и не върви да си триеш миналото, нали така?
То е все едно римляните да съборят колизеума или българите да взривят мавзолея 🙂 Трябваше да го превърнат в музей, просто. Това е история.
Но да не се отплесваме. Мерси за комплимента, обаче аз не мисля, че демионстрирам самочувствие, нито пък, че през 2006 съм бил в някаква творческа „дупка“. Но дори и така да е било, в тази година се раждаше „Справедливостта“ изпод копченцата на клавиатурата, та може би запекът си е струвал, не знам. Това само читателите могат да го кажат…Относно „подплатеното“ и „заслужено“ самочувствие, нека да поставим нешата така: аз просто разказвам истории. Идва ми отвътре. Дори се замислих дали да не сменя еретичната присъда „писател“ от визитката ми с „разказвач“, че да не дразня хората :)) Щото аз това правя и онлайн и офлайн – разказвам, впечатлявам се лесно и изпитвам вътрешна потребност да споделям, а понякога историите ми даже вемат, че се получат. И тогава търся начин да ги споделя с повече хора – дали ще е онлайн или офлайн, като книжка, няма значение. Според мен е егоистично човек да твори само за себе си и да не споделя. Глупаво и егоистично. Друг е въпросът кой ще ти хареса историите и кой не, след като веднъж вече си ги създал. Писането е като готвенето, казвал съм го много пъти преди. Една манджа не може да е по вкуса на всеки. Аз използвам повечко силни подправки и хората с чувствителни стомаси не винаги одобряват стила ми на готвене (в буквалния и в преносния смисъл) :)) Това е факт. Нямам проблем с него. Не е в разрез със „самочувствието“ ми на разказвач. Такъв съм си, ще продължавам да разказвам, нищо не мога да променя вече, дори да искам…Поздрави!
Коментар от asktisho — юли 24, 2008 @ 12:17 pm
Тихомире, поздрави! Книгите ти са чудесни. Всъщност имат един недостатък. Четат се на един дъх. Аз обичам да се наслаждавам. Да чета бавно и по няколко книги едновременно, взависимост от настроението. Но ,,Справедливост за всички“ беше употребена на екс, един студен ден под одеялцето. А ,,Душа назаем“- дори за по-кратко, в горещ следобед, излегната на шезлонг под сянката на тополите. Радвам се, че те има. Продължавай напред. Аз съм ти от ,,лудите“ фенки. Блогът ти е интересен и се чете, но на стол, с болки във врата, а може и другаде от заседяването пред РС-то и между другите сиви задължения. А книжките ти- те вече са истинското удоволствие за сетивата. Който не му харесва да си чете Чарлз Буковски в оригинал. Слънчево лято ти желая!!!
Коментар от Ван — юли 25, 2008 @ 7:34 am
Недей да променяш нищо на визитката, ти си си писател. А как го приемат хората, си е техен проблем, макар че, не мисля че го приемат зле в твоя случай 🙂
Мисля, че сам много добре знаеш колко е важно самоопределянето.
„Справедливост за всички“ е супер, „Душа назаем“ не съм чел още, за съжаление. В началото на август ще ти пусна една поръчка, че утре заминавам 🙂
Коментар от radislav — юли 25, 2008 @ 11:47 am
@ Ван: и на теб! 🙂
@ radislav: всъщност, идеята да сменя „писател“ с „разказвач“ дори не е моя. Подхвърли ми я един човек, когото уважавам. Но засега историите ми са написани, така че „присъдата“ остава в сила. Е, след време ще започна да ги разказвам и с по-графични и артистични методи, надявам се, все пак живеем в един мултимедиен свят, тогава, може би, ще се престраша да се нарека „разказвач“ 🙂
Коментар от asktisho — юли 25, 2008 @ 12:22 pm