Вярваш, че ще умрете, значи ще умрете.
Вярваш, че ще живеете, значи ще живеете.
Аз само чертая, изборът е твой.
(Мария Разсипийска)
Някога, много отдавна, когато между световете на хората и боговете не съществувала граница, човечеството непрестанно страдало от прищевките на своите създатели. В онези тъмни времена, в Горното царство се родило дете, сътворено от бог и земна жена….Когато пораснал достатъчно, полубогът се изправил срещу неправдата. Той използвал магия, за да изгради преграда между двата свята, ала тя се оказала недостатъчна да опази човечеството. За да направи трайна защита, Ронлад жертвал собствения си живот. Той създал Средна земя, обитавана от създания, подобни на самия него. Преди да умре, ги нарекъл Пазители и им завещал мисията да съпровождат и защитават хората по дългия път на тяхното съзраяване и развитие….След това полубогът затворил очи за вечния си сън, оставяйки на новите създания една нелека задача, за която им бил отреден вечен живот.
Поразен съм от факта, че едно 16 годишно момиче може да напише толкова добра книга, при това не в какъв да е жанр, а фентъзи. Колко са българските фентъзи романи, излезли на книжния пазар през последните години? Бас държа, че имам повече пръсти на двете си ръце. Ако не и на едната…
Но това не е важно, важното е, че книгата вдъхновява. Авторката й, родена през недалечната 1987 г., най-после успя да извади своята литературна рожба на бял свят. Това стана пет години, след нейното написване. Сега Мария е на 21 и следва медицина, но не е обърнала гръб на писането. Говорейки си за „млади автори“, тя представлява истински прецедент. Съдържанието на книгата й – също. Текстът е написан с неочакван размах. Горд съм, че имам честта да бъда един от първите хора с интереси в литературата, които могат да представят дебютния й роман. Виждам в това момиче огромен потенциал и съм сигурен, че името Мария Разсипийска ще го чуваме и занапред.
„Пазители на любовта“ стана възможна с помощта на моя добър приятел Жоро, който, подобно на истински пазител от Средната земя, насочваше и съпровождаше Мария по дългия път на нейното съзряване като писател. Пазеше я от гнева на боговете и от бездната на отчаянието. Много се радвам, че познавам такива хора. Те доказват, че няма невъзможни неща.
Оставени на произвола на съдбата от държавата, пренебрегнати от връзкарските конкурси и издателствата, които се интересуват само от сигурната печалба на световните бестселъри, по нашата родна земя щъкат млади и талантливи хора, на които им се занимава с изкуство и желанието им е толкова голямо, че те взимат нещата в свои ръце и сами докарват историите си до читателите. Така направи Дачи преди време. Така направиха и други прогресивни, млади хора. Хубаво е, че се намира кой да подаде ръка на търсещите изява, без да иска нищо в замяна. Даже похвално. Защото да напишеш книга е едно, а да я издадеш – нещо съвсем друго. Говоря от личен опит.
Оттук-натаък, важно е само мнението на критиката. Но не на онази критика, която буди в съзнанието ти представа за стар, плешив дедок с лула в устата, който щрака върху пишеща машина от началото на 20 век. Единствената критика, чието мнение има истинско значение за автора си ти, уважаеми читателю.
Мария беше достатъчно смела да изкара своята красива история за Долната, Средната и Горната земя на гладиаторската арена на книжния пазар, където се борят Големите. Нейният триумф или падение зависи от това накъде ще посочат палците на публиката. Бях учтиво помолен да прочета книгата и, ако ми хареса, да напиша коментар в блога си. Моят палец сочи нагоре.
Реших, че Писателският блог на Тишо няма да загуби, ако ви запознае с един чисто български, литературен прецедент. Пък и това, което не могат да свършат държавните ведомства, медиите, литературните конкурси и издателствата, със сигурност можем да го свършим ние – блогърите.
Много ми се иска книгата на Мария да бъде успешна, защото това ще й даде смелост да продължи напред, да напише нещо още по-добро. Виждам в нея огромен потенциал и не – не й правя реклама за пари или защото сме приятели. Аз дори не познавам Мария лично. Правя го, защото искам и защото мога. Правя го, защото шестото чувство никога не ме лъже.
Тихомир Димитров
Книгата може да се намери в следните онлайн книжарници:
• www.pe-bg.com
• www.bgbook.dir.bg
• www.slovo.bg/books
• www.knigabg.com
• www.book-bg.com
• www.book.liternet.bg
И в следните офлайн книжарници в София:
• Сиела /в Мола/
• Ориндж /на Графа/
• Писмена /в малкото НДК/
• Книжарници “Лексико”/на ул. Гурко и на Централна автогара/
• Български книжици /в градинката на Кристал/
• Нисим /на бул. Васил Левски/
• Книжарници Пингвините /в цялата им мрежа/
Писателският блог на Тишо 
Ще я купя за подарък на някого 😀
Коментар от Биляна — април 16, 2008 @ 6:57 pm
Толкова ми е болна тази тема за всичко, което се случва след написването на една книга, че с две ръце ще стискам палци на Мария да продължи напред!
Коментар от vira111 — април 16, 2008 @ 10:47 pm
@ vira111: нали! Ами то, общо взето, от нас зависи. Аз не харесвам писането като самоцел. Писането е добро средство за себеизразяване, когато наистина имаш да кажеш нещо на света. Тогава „всичко, което се случва след написването на една книга“ е просто дребна формалност :))
Коментар от asktisho — април 17, 2008 @ 12:12 am
обожавам фентъзи, купува се веднага 🙂
Коментар от Надя — април 17, 2008 @ 9:32 am
Всъщност, Тишо, да напишеш книга е едно, да я издадеш – друго, но истински трудното почва с разпространението й. Енергията, вложена в писане и издаване, е нищо, в сравнение с тази, която ти е нужна за разпространението.
Поръчах си книгата вече, утре би трябвало да си я получа.
Чрез блога ти, от цялото си сърце, пожелавам на Мария УСПЕХ и …. добре дошла при бойците 😉
Коментар от Дачи — април 17, 2008 @ 9:47 am
Решила съм и аз след време да си осъществя това, дето му викаш дребна формалност, като се самоиздам. За себе си знам, че съм по-добра в романите, но сега пиша разкази, защото е много по-голяма вероятността някой да прочете разказ, отколкото роман. Дали е самоцел, не знам, но и да имаш какво да кажеш на света, като няма кой да те чуе…
Няма значение, убедена съм, че самоиздаването не е графомания, за каквото някои го обявяват. Разбира се, трябва донякъде да имаш и трезва представа за себе си като писател. Казвам го, защото във форума за литература се появиха някои самоиздадени книги, които никак не одобрявам. По-скоро не одобрявам поведението на авторите им (с хипервисоко самочувствие), но това е само мое мнение. Всеки има право да се развива, както намери за добре.
Мисля, че автори като Мария имат по-голямо основание за високо самочувствие и наистина от сърце и пожелавам да намери читатели! 😀
Коментар от vira111 — април 17, 2008 @ 9:50 am
Тишо, отново си в правилната посока мисля, то няма и как да не си, като знаеш, че грешки не съществуват…
На Мими мога само да и кажа това (един мой скромен факс от Кораба-Майка изписан върху цигарена кутия):
„Бъди струни на класическа китара,
по които да свирят пръстите на едно
нежно очакване…“
Поздрави
Павел
Коментар от Павел Баджаков — април 17, 2008 @ 10:50 am
Тишо, невероятен си, благодаря много от мое име и от името на Мария за оказаната подкрепа. Редактирането на тази книга бе голяма предизвикателство за мен, както и разпространението й, сега започва борбата тя да се рекламира и представя.
В момента подготвям сайт на книгата и се надявам скоро да стане готов и там да могат да се четат части от книгата.
Благодаря на всички за добрите думи и направените инвестиции в новата българска литература ;-). Моля, споделете мнение като прочеттете книжката.
Коментар от Koronal — април 17, 2008 @ 12:47 pm
@vira111: „много по-голяма е вероятността някой да прочете разказ, отколкото роман“?! Стивън Кинг беше казал нещо от рода на: „разказът е моментно привличане, кратка целувка, а романът – дългогодишна и разтърсваща любовна афера.“ Позволявам си да цитирам супер произволно, защото сега нямам време да ровя из книгите, но смисълът е ясен. Според мен, по-голяма е вероятността да се влюбиш жестоко, отколкото само временно да си пожелаеш някого. Природата е разточителна. Но разказите си имат своето очарование, да. Аз съвсем не страдам от параноята, че хората са спрели да четат книги. Това не е така. Доста хора четат и то – редовно. Само че литературата (подобно на театъра и операта) започват все повече и повече да се превръщат в елитарно забавление, да излизат от епохата, когато бяха масов спорт. Животът е забързан, хората са претоварени от информация, мултимедията е като фаст-фууд – бърза и лесна за усвояване. Свободното време е луксът на 21 век. За да прочетеш роман ти трябват известна културна нагласа и образование, но най-вече: доста свободно време. И ако свободното време е лукс, то луксът винаги принадлежи на по-елитната част от населението, която е по-малобройна, разбира се, но може да си го позволи. И по правило е по-образована. Живеем в „икономиката на знанието“ и във „века на информацията“, все пак. Честно да ти кажа, нямам нищо против това положение на нещата. Ако имаш какво да кажеш, повярвай ми, ще има кой да те чуе. Паисий Хилендарски не е поствал по форуми и блогове, по негово време книгата е струвала колкото стадо овце и се е размножавала с преписване на ръка. 99% от населението е било неграмотно. Обаче е имал какво да каже от мрачната си килия. И светът го е чул. Относно хипервисокото самочувствие на самоиздаващите се автори: да обичаш творчеството си е едно, да се надуваш с него – съвсем друго. Писането е преди всичко hard work. Вечер в кръчмата, истинският писател трябва да се чувства еднакво значим със строителния работник (примерно). Защото единият полага огромен, непосилен труд, за да изгради убежище за тялото ти, а другитя прави същото, за да изгради убежище за душата ти. И двамата са еднакво значими. Ако самозваният писател не разбира това, значи е глупак. Самозидаването е начин (понякога единствен) за себеизразяване, то не е графомания. Графомания е писането заради самото писане. Графоманите нямат желание да се занимават с останалите 99% от самоиздаването, където се намира частта hard work.
@ Павел Баджаков: в конкретния случай се надявам Мария да е в правилната посока. Случаи като нейния силно ме вдъхновяват: едно 16 годишно момиче написва книга, минават пет години и един напълно незапознат с особеностите на българското книгоиздаване човек й помага да види книгата си на бял свят. Прави го само заради идеята талантливо човече като нея да получи своя дългоочакван и така желан дебют. Прави го с ясното съзнание, че най-вероятно от цялата работа ще излезе под нулата като финансов резултат и, въпреки всичко го прави. А книгата, на всичкото отгоре, е доста приятна за четене. wow. Нямаше как да не се включа, просто. Мисионерската ми душичка се обади :)))
@ Дачи: истинският проблем на разпространителите е, че посатвят бариери между авторите и техните читатели. До един момент си играят на разпространители, а после, като продадат малко книжки, изведнъж се вживяват в ролята на банкери. Не се спазват консигнационните срокове (кой ще ме съди за 500 лв?), с месеци се въртят оборотни средства, които представляват чист безлихвен кредит, а нови книжки от съответния автор в това време не се поръчват, дори да има търсене, защото трябва да върнем безлихвения кредит, ако поръчаме нови, нали се сещаш? Я се замисли: 50 книжки по десет лева са 500 лв – само от един автор, само от едно издателство. Ами ако си голяма книжарница? Ами ако си голяма верига книжарници? Та ти имаш книги на хиляди автори от стотици издателства. И повечето са на консигнация. 500 кинта оттук, 500 кинта оттам – ако позакъснееш малко със сроковете на консигнацията (заради което нито един автор или издателство взети поотделно няма да тръгнат да те съдят) ти можеш да получиш безлихвен кредит в рамките на стоици хиляди левове. И да го върнеш, когато намериш за добре. На всичкто отгоре, почти половината от стойността на авторския продукт остава при тебе, след като най-после решиш да се отчетеш. Но междуъвременно на читаталите им е писнало да идват в книжарницата и ти да ги лъжеш, че няма тираж, при пложение, че авторът (издателството) са написали в сайта си, че има, казват същото и по телефона. Така работят и онлайн книжарниците и офлайн книжарниците. А казват, че в кнгите нямало пари. Има много пари и половината са в ръцете на разпространителите – феодали, които прекъсват връзката читател-писател, вместо да я улесняват, за което принципно са създадени. Ако тръгнеш да играеш по тяхната свирка, определено разпространението ще ти излезе през носа.
@ Надя и Биляна: Иска ми се да науча някакъв фиййдбек за книжката, след като я прочетете. Ок?
@ koronal: the pleasure is all mine :))) усилията ти, както стана ясно, ме вдъхновяват. Стискам палци и успех!!!
Коментар от asktisho — април 17, 2008 @ 1:11 pm
О, ще си я намеря, със сигурност. 🙂
Поздрави за хубавата реклама.
И за авторката, също така.
Коментар от Eneya — април 17, 2008 @ 1:15 pm
Тишо, ти направо ме вдъхновяваш с тия думи 😀 И аз го мисля и го вярвам. Може би просто не ми достига търпение. Но се уча (да съм търпелива). Трудът на Паисий е наистина ярък пример за търпение и всеотдайност – да!
Коментар от vira111 — април 17, 2008 @ 2:07 pm
Оф, Тишо, знам (това за консигнаторите – нали се боря с тях)!!!
Следващата стъпка е – черен списък на книжарници, които задържат парите от книгите ми – още малко да ми се поизчерпи търпението 🙂
Коментар от Дачи — април 17, 2008 @ 2:30 pm
Коронал, разчитай на мен 🙂
Коментар от Дачи — април 17, 2008 @ 2:30 pm
Браво на младата авторка! Ще си купя книгата и ще я препоръчам на други хора. 🙂
Коментар от zeropoint — април 17, 2008 @ 6:46 pm
Книжката днес я подарих за рождения ден на брат ми 🙂
„Какво чудесно съвпадение“, би казал някой, ако не знаеше, че съвпадения всъщност няма :))
Ще споделя мнение когато текста стигне до мен.
Поздрави!
Коментар от Биляна — април 17, 2008 @ 11:33 pm
[…] на любовта” на Мария Разсипийска. Не знам защо Тишо определи романа като „фантастика”. За мен това е […]
Pingback от LeeNeeAnn » Blog Archive » Пазители на разни неща — май 13, 2008 @ 9:31 pm
не знам защо това софт порно тип Арлекин е определено като фентъзи??? Магическите елементи отстъпват поголовно пред напиращите розови сънища на авторката. Не ме разбирайте погрешно – не съм за „чистотата на помислите“ в литературата, ама това си бе просто прекалено. Комбинация Арлекин и магическо фе нтъзи във викторианска Англия принципно би била чудесна комбинация, ама тук именно нещо не е както трябва… Ако се засилят магиите и се намали „стоманеното му мъжко достойство“ би могло да стане и прелестна книга…
Коментар от нели — юни 9, 2008 @ 11:33 am
@ нели: хех, има резон в думите ти, но виж сега – да бъдем благосклонни към първите стъпки на един толкова млад човек в литературата. Все пак, това е само началото, сигурен съм, че ако събере достатъчно кураж да продължи, вече като зрял човек, авторката наистина има какво да даде на света. А вдъхновение едва ли й липсва. Няколкото по-наивни любовни моменти в текста спокойно могат й бъдат простени, поне според мен. Но благодаря, че сподели. Обратната връзка е винаги важна.
Коментар от asktisho — юни 9, 2008 @ 12:30 pm
[…] жанрово разногласие, защото той нарича приказките „фентъзи“, а „Душа назаем” – […]
Pingback от LeeNeeAnn » Blog Archive » Душа назаем — юни 11, 2008 @ 1:12 am
[…] «Пазители на любовта» на Мария Разсипийска […]
Pingback от LeeNeeAnn » Blog Archive » Голямото четене — април 6, 2009 @ 7:11 am