Писателският блог на Тишо

ноември 20, 2008

Доза скандинавска проза

Кое отличава един хубав филм от плявата? Предполагам, че за всеки човек е различно. При мен, това са три неща: 1) не искам лентата да свършва 2) мисля за филма няколко дни, след като свърши и 3) по всяко време съм готов да го гледам отново.

Такива моменти, за съжаление, са рядкост. Иситнски празник е да срещнеш кино, което може да ти повлияе.

Let the Right One In“ определено ми повлия.

Подобно усещне за празнота в стомаха не съм имал от доста време насам. Изпитах го за първи път, когато прочетох „То“ и за последен – след „Градът на изгубените деца„.

Филмът е правен по литературния дебют на шведския писател John Ajvide Lindqvist, който е автор и на сценария. Историята му е по скандинавски меланхолична: Две самотни души се срещат в мрака между панелките на работническо предградие в Стокхолм. 12 годишният Оскар и 12 (малко или много) годишната Ели имат сходна съдба. И двамата са самотни аутсайдери. И двамата са жертва на насилие. Това ги сближава. Но проблемът на съседското момиченце е, че стои по-нависоко в хранителната верига. Ели е 200 годишен вампир, който трябва да убива, за да се нахрани.

Любовта им е по детски наивна. Трогателна. Нещастните случаи в града зачестяват, докато един ден тя не му пише бележка: „Трябва да замина и да живея или да остана и да умра“. Малко по-късно Оксар ще разбере истинската същност на новата си „приятелка“, но това няма да го отблъсне от нея, напротив – двамата се сближават още повече. Тя му дава кураж да се опълчи срещу гамените, които го тормозят в училище, а той и дава човешка топлота и близост – нещо, което със сигурност липсва на прежаднелите за кръв столетници.

Останалото ще го видите във филма, но не си вадете грешни изводи: това не е хорър, това е филм за самотата, за любовта между 12 годишните и за (не)човешкото отмъщение. Сцените с насилие са реалистични, дори брутални. Обстановката излъчва спокойствие – онова спокойствие, което тласка самоубийците към финалното решение в осветената от нощни лампи, девет месечна, скандинавска зима.

Силна доза меланхолия, човек не може цял живот да се усмихва.

Останах впечатлен.

P.S

Специалистите ще кажат, че филмът има някои кинематографични слабости, но те мен не ме интересуват. По-важна, както винаги, е историята. Нямам търпение да прочета книгата. Евала на колегата Lindqvist!