Писателският блог на Тишо

септември 26, 2017

Онлайн

Годината е 1995-та. Намираме се в офиса на първото учреждение в нашия град, което си е прекарало интернет. Сис-админът е останал в извънработно време, за да ни покани нас, своите приятели, да го видим това чудо интернета… Обяснява ни, че е много важно и, че щяло да промени целия ни живот. Завинаги.

Ние, естествено, сме скептично настроени. Какви ги говори този забучен в книгите за алгоритми и програмиране дърдорко? Много знае той! Щял да промени целия ни живот!

И ето ни, четирима тийнейджъри, впили поглед в светлината на екрана от малкото помещение, което служи за офис на сис-админа. По рафтовете около нас се търкалят компютърни мишки, отворени кутии, снопове кабели, разглобени принтери и всякаква периферия. Мястото по-скоро прилича на претъпкан склад за овехтяла техника, отколкото на Олтар, в който ще се докоснем до Знанието, което ще промени целия ни живот, при това – завинаги!

Модемът издава онзи висок, писукащ, стържещ и накъсан звук. Пиууууу-иуууу-аааа-рррр. Отново и отново. Връзката се разпада, после пак сме онлайн, после пак се разпада.

Ние не знаем какво е това да си онлайн, но очилатият ни приятел се радва като малко дете всеки път, когато сме онлайн. Разликата не е видима с просто око. Някакво кръгче с надпис „Нетскейп” се върти в ъгъла на екрана и това е всичко.

– Готово! Какво искате да видим сега? – пита ни сис-админът.

Интернета си го представях като голяма енциклопедия. Другите си го представяха като юбилейното издание на „Плейбой” или като колонка за резултатите от футболните мачове. Един от тях плахо попита:

– А какво има там?
– Всичко! Абсолютно всичко! – отговори му възторжено сис-админът.

И тогава заваляха предложенията: Манчестър Юнайтед, Наоми Кембъл, новите модели на Порше, не, по-добре на Бе Ем Ве, не, да видим условията за прием в американски университети, програмата за телевизията, новините, не, по-добре направо мацките, не – колите, не….

– Спокойно, спокойно, момчета, едно по едно, има време за всичко – сис-админът вече набираше уеб адреса на „Плейбой” върху клавиатурата.

Половин час по-късно върху екрана все още се отваряше картинка с русо, разсъблечено момиче, пиксел по пиксел, но така и не успяхме да зърнем нещо повече от голите ѝ рамене. Връзката постоянно се разпадаше. Онзи остър, писклив, стържещ и насечен звук буквално ми бъркаше в мозъка. Отново бяхме „онлайн”, каквото и да значеше това. За пореден път. Мацката от „Плейбой” продължаваше да разкрива своите прелести. Пиксел по пиксел. Така и не стигнахме до „съществената част”. Връзката се разпадна.

Вървяхме из улиците с наведени глави и ръце в джобовете през малките часове на нощта. Обзети бяхме от разочарование. Бяха ни обещали среща с нещо велико, с нещо голямо, с нещо революционно и нечувано досега, а не успяхме да видим дори корицата на новия „Плейбой”, нито разбрахме резултатите от по-важните мачове, нито новите модели на „Порше” разгледахме, нито условията за прием в американски университети научихме, нито дори какво ще дават по телевизията…

Много бавна беше връзката с това нещо, дето щяло да промени целия ни живот…

Послепис:

Спомняте ли си първия път, когато бяхте онлайн? Как научихте за интернет и кога навлезе във вашия живот? Разкажете ми в коментар. 

Тихомир Димитров 

 

Advertisements