Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

май 24, 2012

По случай деня на буквите…

…реших да ви препоръчам една хубава книга. Всъщност, тя е трилогия, но от първата ще разберете дали сте „налапали куката“ или не. Дали тази история е писана специално за вас. Или не.

Спокойно мога да твърдя, че това е най-добрата фантастика, която някога съм чел. А съм чел доста фантастика и точно тази съм я чел доста отдавна, но досега никой не е успял да стъпи дори на малкото пръстче на Джон Броснън.

Включително Лукас и Толкин.

Представям ви едно малко съкровище, което е скрито от обществения поглед, както и от дистанцията на времето. Познато е само на ценители.

Отличава се с много неща, включително и с отривистите си сексуални сцени – подобно на „Рим“ и на „Спартак“,  само дето не е сериал, а художествена литература. И действието се развива в бъдещето. Нищо, че е писано отдавна. Джон Броснън винаги е актуален, подобно на Алеко.

Най-якото е, че няма противоречия с технологичната гледна точка на съвременния човек – нещо, което по принцип дразни в олд-скуул фантастиката.

Подобно на Алеко, Джон Броснън, също така, е и визионер.

Издавам тайната, за да можеш винаги да блеснеш като „посветен“, ако случайно попаднеш на среща с писатели-фантасти.

Има само едно нещо, което ме озадачава – как така никой досега не е успял да превърне трилогията в мега як кино хит? Ще напълня гащите от кеф, ако това се случи, честно!

Относно сюжета няма да издам дори кратко резюме, за да не ви отнема и частичка от удоволствието. Нека то да си остане изцяло „за ваша сметка“.

Бих казал: „перфектната книга за лятото“, ако успеете да се сдобиете с хартиеното копие и да си го замъкнете на плажа. Моето не си го давам за нищо на света.

Книгата я има и из нета за хората, които знаят къде да търсят, естествено.

Честит празник!

Тихомир Димитров