Сравнението винаги носи страдание

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

Щастието е лесно

Изт: Уикипедия 

Бях се сдухал нещо напоследък: заради лошите новини, които непрекъснато ме заливат отвсякъде, заради скапания хотел, в който отседнах на рождения си ден, заради хилядите дребни и злободневни неща, които ми отнемат от времето и от енергията, необходими за довършването на новия ми роман, включително и заради факта, че на най-култовия календар тази година, вместо привлекателни мъжки и женски тела, които предизвикват въображението със своята естетика, решиха да изтипосат 80 годишни баби по чорапогащници.

Всичко това е нон-сенс, разбира се. НО може да те повлече надолу. Ако му се оставиш…

Та, излязох си аз онзи ден от нас, сдухан и посмачкан, реших да се възползвам от красивия, слънчев, есенен ден и да си подаря малко самота. Дълго обикалях безцелно из града, после си взех една биричка, намерих си пейка в парка, съборих на земята покрилите я жълто-червени есенни листа, седнах и си запалих цигарка.

И тогава ме озари едно прозрение:

Щастието, мама му стара, е лесно!

Получих отговор на въпроса, който си задавах постоянно: Защо ми е толкова трудно? Защо позволявам на външни, груби и грозни процеси, които нямат никаква пряка връзка с мен, да нахълтват така варварски в личното ми пространство и да нарушават вътрешния ми комфорт? Да рушат душевното ми спокойствие? Защо? Защо е толкова трудно да си щастлив? И разбрах, че трудно е точно обратното: да си нещастен е трудно. Изисква се доста „бачкане“, за да го поддържаш това състояние. Трябват си упоритост и постоянство. Не може току-така да се откажеш да бъдеш нещастен, нали? Ще вземе да ти олекне! Ще вземеш да изпаднеш в някаква празнота! Какво ще правиш тогава?

Ето какво направих аз: доизпуших си цигарата, станах, продължих си разходката и реших да погледна на света с нови очи. Ей така – за експеримента. Да видя по-трудно ли е, отколкото да си сдухано л**но, с извинение за израза.

Първо видях едни дечица да си играят на една детска площадка. Когато човек е смачкан, дори най-позитивното може да извика у него (по навик) негативни усещания. Примерно: че ти самият още нямаш деца, че ще умреш сам, дърт и неразбран! Или пък, че децата ти вече са големи, неблагодарни, отдалечили са се, нямат нужда от теб! А колко сладки бяха едно време, като тези мъници, заровени в есенните листа! Голям зор е, братче, да ги поддържаш тези мисли, тези емоции, този безкраен цикъл от водещи едно към друго отрицателни умопомрачения. И то при вида на невинни дечица! Ами ако животът те сблъска с нещо наистина гадно? С нещо наистина зло? Сега разбирате ли колко много „бачкане“ се изисква, за да го поддържаме това състояние в себе си? Разбирате ли колко много енергия трябва, за да си настроен така през цялото време?

Стана ми смешно, когато си дадох сметка за тези неща. Изведнъж ми олекна. Подминах и в лекотата си някак от вътре ми дойде да ги благословя тези деца. Не, не съм религиозен, нито дълбоко вярващ, но настроението ми изведнъж се промени и извади „на показ“ други, съвсем неочаквани чувства. Започнах да им пожелавам само хубави работи. Мислено очертах животите им в ума си, „нагласих“ ги в уютни домове, при родители, които ги обичат и се грижат за тях, с верни приятели от детинство, с които ще остареят заедно, ще бъдат неразделни в хубави и в лоши времена, видях ги да растат, да стават големи мъже и жени, видях ги да обичат и да бъдат обичани, да учат и да постигат, да се радват на хубаво здраве, да успяват, да се развиват и да живеят…

Ехеей, и като рипна онуй необуздано писателско сърце! Все едно, че се бях налочил с литър младо вино! Стана ми още по-леко, обзе ме някаква вътрешна топлота, разкопчах си якето, имах чувството, че ще полетя, искаше ми се да бягам, започнах да тичам от радост! После се огледах и видях колко красива е градината покрай мен. Веднага изплуваха идиотските негативни представи, които винаги идват по навик: „Ми да, някой е взел голям рушвет, градоустройствените проекти са си чиста проба корпуция, за какви неща се харчат парите на данъкоплатците само, а хората стоят гладни и нямат какво да ядат!“

И отново ми стана тежко. Потънах като ютия. Всъщност, „тежко“ не е правилният израз. Стана ми „трудно“. Трудно ми беше да се намирам в това състояние. Трудно, мъчително и уморително беше да се поддържам в него. Ако трябваше да го сравня с предишното състояние, това бе все едно да сравняваш изкачването на връх с раница върху гърба с карането на колело, като усилие. Надолу по баира… И си казах: „Чакай малко, някакви хора, които дори не познавам, може да са бъркали в кацата с меда, може да са крали от общата касичка, но това никога не е било, не е и няма да бъде мой проблем! Те сами ще отговарят за постъпките си – ако не пред съда, то пред кармата, Бог или каквото там възмездие съществува. Едно е сигурно – на този свят енергията не се губи и кражбата също е енергия. Щом си крал, ще имаш да връщаш, при това – с лихвата. Но това няма нищо с мен!“

Това, което имаше общо с мен в онзи момент беше красотата, която ме заобикаляше. И вместо инстинктивно да се радвам на нея, вместо да я пренеса вътре у себе си, да обогатя собствения си „интериор“, да полея „градинката“ на повяхналите ми настроения с малко свежест и хармония отвън, аз започнах (по навик) да псувам някакви хора, които нито можех да видя, нито да пипна, нито бях сигурен изобщо какво са направили, защо са направили и дали изобщо са го направили. Но всичко това беше за моя сметка! Трябваше ми огромна енергия да се поддържам в това състояние.

Тогава отново ми олекна. Благослових в ума си хората, които бяха създали онова, което в момента ме радваше. Без претенции към миналото и без изисквания за бъдещето. Накратко, без никакви условия. Ей, щях да се изстрелям в Космоса направо! Все едно бях изхвърлил щанга от крехкия си балон. И излязох на оживен булевард.

Някакъв скъпарски джип се беше засилил арогантно към пешеходната пътека. Очевидно нямаше намерение да спре. Въздъхнах и реших кротичко да си изчакам на тротоара. Казах си: „Оптимизъм, оптимизъм, ама не си струва да рискуваш живота си заради оптимизма, Тишо!“. Джипът закова спирачки. Фаровете присветнаха два пъти. Загледах се през предното стъкло. Една много симпатична девойка, с руса коса, вързана на кок, ми правеше жест с ръка да премина. И ми се усмихваше, на всичкото отгоре! Все едно съм й купил десерт! После на тротоара се разминах с други две „яки каки“. Изглеждаха в прекрасно настроение, разговаряха нещо и се смееха, огледаха ме усмихнати от глава до пети, погледите ни се пресякоха, усетих симпатия, сякаш се радваха да ме видят, все едно бях някакъв Брад Пит, а не мрачен писател в гробовно настроение, случайно срещнат на улицата. Само дето вече не бях в гробовно настроение. Защото беше ме домързяло непрекъснато да полагам усилия, за да се чувствам така. Огледах трафика, едно комби минаваше покрай мен и едно момченце ми махаше от бебешата седалка отзад.

„Когато се вгледаш в бездната и тя гледа право към теб“. Значи сигурно е вярно, че когато се усмихнеш на живота и той започва да ти се усмихва отвсякъде. Зад всеки ъгъл.

Щастието е лесно. Другото, другото е трудно, дами и господа! И зависи изцяло от нас!

Тихомир Димитров

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

Да заровим томахавката на войната

Изт: Stuff by Cher @ cher-homespun.blogspot.com

Предлагам ви през следващите има-няма десетина празнични дни да заровим томахавката на войната. Но не само това. Предлагам ви да изненадаме себе си и да се държим НЕ като хората, които сме свикнали да бъдем, а като хората, които искаме да бъдем. Да изненадаме себе си, един вид. Ама наистина!
Примерно, ако сме болници, нека се държим като здрави. Да говорим като здрави. И да мислим като здрави. Нека „заровим“ темите за болежки, оплаквания, лекари, лекарства и през следващите има-няма десет празнични дни да действаме, говорим и мислим (в същата последователност) като такива, каквито искаме да бъдем, т.е като ЗДРАВИ хора. Пък да видим каква ще е разликата. Току виж ни харесало да бъдем здрави.
Ако сме притеснени с парите, нека се държим, говорим и разсъждаваме като богати хора. Не е трудно, ще видите. По-важното е да започнем с действията. Гарантирам ви, че дори с пет лева да сте останали преди Коледа, има поне пет човека, които са закъсали за пари повече от вас. Споделете 50 стотинки от вашите 5 лева с тях. Дайте десятък на Съдбата, пък вижте какво става…
Неуспелите нека си представят, дори само за десет дни, че така нареченият им успех, към който толкова много се стремят, най-после вече е факт. И да прекрачат границата. Да минат една крачка напред… Да видят какво следва. Как ще се почувствате тогава? Какво бихте направили? Което е първото нещо, което ще предприемете след покоряването на заветния Връх? Направете го още сега! Или поне най-доброто, на което сте способни от тази идея. Изненадайте себе си. Минете една крачка напред. Изпреварете времето.
Мразещите, хленчещите и негодуващите, нека да изненадаме сами себе си и да обичаме, да бъдем оптимисти, при това – доволни оптимисти. Само за десет дни. Няма начин да пострадаме. Най-много да разберем, че каквото е отвътре, такова е и отвън; каквото повикало, такова се обадило; каквото си надробил, това ще сърбаш. Най-много, поне за десетина дни, светът да ни поднесе повече причини за любов, повече поводи за оптимизъм и повече радост. Пък току-виж ни харесало…
И, моля ви, нека се опитаме да простим! Не завинаги, а само за десет дни! Замислете се, че хората, които в момента мразите в червата си, които отричате, които толкова много ненавиждате – всички те, заедно с вас и мен, независимо от техните, вашите и моите постъпки, успехи или провали, всички ние след 100 години ще сме кости, на които никой няма да помни дори името. Или хайде, ще го помнят двама-трима души. Или двеста хиляди човека. Или два милиарда. Но какво значение биха имали тогава злободневните ни крамоли? Ще можете ли да вдишате от гъстотата на зимния въздух и да кажете „Обичам те. Прощавам“? Няма да можете, защото шоуто ще продължава без вас. Сега и само сега можем да си го позволим. Сега няма да ни струва нищо. Сега няма да ни коства никакви усилия. Да го кажем, да го помислим и да го почувстваме. Не гласно, не наяве, не от трибуната, а само на себе си. В тишината на зимната вечер. Пред смаляващата се луна. Пък да видим какво ще стане… Как ще се почустваме. Дали пък няма да ни хареса? Можете ли да изненадате чак толкова себе си?
Коледата е сезон на чудесата above и beyond. Очакваме чудесата някъде извън нас, без да сме въвлечени в тях, без нашето собствено участие. Аз ви предлагам коренно различна стратегия. Нека да изненадаме себе си и поне за кратко да станем автори на някакво малко, индивидуално чудо: беднякът да дари, болникът да утеши, самотникът да изслуша, уплашеният да вдъхне кураж, мразещият да заобича, затвореният да сподели, непримиримият да прости. Пък да видим какво ще стане…
Каквото е отвътре, такова е и отвън.
Каквото повикало, такова се обадило.
Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Да изненадаме себе си и да си подарим по едно малко чудо.
Подробност е, че няма как да остане несподелено.
Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен?

Не можеш да бъдеш щастлив и спокоен в бъдеще време!

Дори когато мечтаеш за душевен мир, ти мечтаеш в момента. Спомените се случват в момента. Няма как да мечтаеш, мислиш или помниш преди малко / след малко. Мечтаеш, мислиш и помниш в момента. Живееш в момента. Дишаш в момента.

Не можеш да отхапеш от ябълката, която изяде вчера. Могъл си само във вчерашното сега. В днешното се случва слюноотделянето, което е причинено от спомена за нея, но и спомените се случват сега. Настоящият момент е единственото, което съществува. В него се разгръща целият театър на живота, казва Екхард Толе.

Каквото и да се случи, никога няма да настъпи онзи момент в бъдещето, когато ти ще си щастлив и спокоен, не вземеш ли решението да си щастлив и спокоен още сега, във вечното настояще, в единствения реално съществуващ  момент. Всичко друго си остава в бъдещето – тоест, реално не съществува. Няма дори теоретическа възможност реално да съществува.

Всички житейски драми са на една и съща тема:  Ако се случи това, това и това, най-после ще съм щастлив и спокоен. Хората сякаш са се отказали от правото си да избират щастието сами. Подаряваме го на външни фактори или на други хора. Щастието винаги зависи от нещо друго, от някого другиго, от всичко друго, но не и от самите нас.

Щастието в бъдещ момент е невъзможно, защото такъв момент не съществува. Трудно е да го приеме логиката, но щом веднъж свикнеш с тази представа за времето, като вечното настояще, а не с илюзията за линейното време, нещата започват да се променят.

Тогава човек разбира, че единственото, което може да направи във вечното настояще, е  да направи своя избор. Като например, изборът да бъде щастлив или не.

Щастието в бъдеще време и поставянето му в зависимост от други хора, обстоятелства, събития, още повече такива, които не зависят от нас, е бягане от отговорност. Това е най-сигурният път към нещастието, защото очакването на щастие в някакъв бъдещ момент означава, че то липсва във вечно настоящия. И единствено реалния.

Разбирате ли ме? Няма джаро, няма маро! 🙂 Сигурен съм, че идеята ви е ясна. А сега си задайте въпроса: „Какъв избирам да бъда? Нещастен или щастлив?“ И започнете да се държите като резултата от вашия избор още сега. Няма друг начин. Това е единственият начин.

Тихомир Димитров

 

Криворазбраната духовност

Изт: flickr

Иска ми се да пиша малко за  духовността. Но не бързайте да си ходите. Тук няма да прочетете нещо „възвишено” и лишено от практическа стойност. В духовността има повече практическо приложение, отколкото си мислите. В криворазбраната духовност няма. За разликата между двете ще поговорим сега.

Криворазбраният избор

Съществува популярната заблуда, че трябва да избираме между „духовното” и „материалното”. По-голяма глупост не съм чувал. Материалният просперитет е невъзможен без духовния. Или, хайде, възможен е, но е като мартенския дъжд: „тука има, тука няма”.

Между духовното и материалното не трябва да се избира, всичко в този свят е неразривно свързано. Можем да си позволим да имаме и двете. Но вярата, че едното винаги е за сметка на другото, може да ни провали. Вярата определя постъпките, мислите, думите, убежденията, дори походката на хората. Тя със сигурност определя и начина им на живот.

Истински духовният човек има правилното отношение към парите, защото не му се налага да избира между тях и нещо друго. Тази връзка е дългосрочна и ползотворна. По какво се различава той от стандартния мошеник, който винаги печели на чужд гръб? По следното:

„Когато разумният печели, той прави така, че да спечелят всички останали. Когато неразумният печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали”

Из: 33 любовни истории, Когато токът спря

Всъщност, може би завиждате на нечестното богатство, но, повярвайте ми – вие не искате неговите проблеми!

Между духовното и материалното няма възможност за избор. Те са неразривно свързани. Всичко е свързано. Разумният човек знае, че проявите на просперитета са хиляди и не му се налага да избира между тях. Той се развива хармонично. Това се случва не някъде другаде, а във вечния настоящия момент.

Криворазбраното изобилие

Няма как да си щастлив, ако постигаш само една форма на изобилие, например финансова, но изпитваш нищета в повечето (или всички) останали. Така приличаш на грешно натоварен кораб, който се е килнал на една страна – засега се справя успешно с вълните, но рано или късно ще се озове на морското дъно.

Не може да си богат и болен, а да наричаш това „изобилие”. Не може да си богат и самотен и да мислиш, че живееш в изобилие. Не може да си богат и мразен, и да твърдиш, че си постигнал някакъв успех. Не може да разполагаш с жълтици, но да нямаш време да ги изхарчиш и да вярваш, че това е някакъв просперитет. Това си е чиста проба лъжа. Или хайде, нека да го наречем: „липса на свобода”.

Изобилието значи да се развиваш хармонично. Да имаш винаги колкото ти трябва – по отношение на парите, но и по отношение на всичко останало. Изобилието не значи да избираш между духовното и материалното, защото кому си потребен, ако не можеш да си плати сметката за тока? Тогава дори на себе си не можеш да помогнеш.

Изобилието значи да имаш достатъчно от всичко: да си едновременно здрав и обичан, да си „късметлия”, да постигаш с лекота, да бъдеш обграден от истински приятели, да ти върви в любовта и на карти едновременно, да си свободен да правиш каквото пожелаеш, да имаш време за себе си и за обичаните от теб неща, да не зависиш от волята на друг човек, да нямаш смъртни врагове и да си полезен – за себе си и за всички останали. Богатството да ти е черта от характера. Така никой не може да ти го отнеме.

Защо „достатъчно”, а не „повече”?

Защото човек, който има сто милиона не е сто пъти по-щастлив от човек, който има само десет. Милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите. Близко е до ума. Това са просто цифри. Портрети на мъртви писатели. Те не могат да те направят щастлив, но виж – могат да те направят нещастен, ако ги нямаш точно тогава, когато ти трябват.

По-малкото създава тревога и мръсен, гаден стрес, какъвто само недоимъкът може да причини. Повечето също генерира стрес: Да не го загубиш. Да не ти се отнеме. Как ще го опазиш? Как ще го охраняваш? Ами опасността? Ами крадците? Ами завистта? Ами отвличанията? Мръсен, гаден стрес, какъвто само неравновесието може да причини.

Затова е важно да имаш винаги толкова, колкото ти трябва. В момента. Не само портрети на мъртви писатели – всичко. Не ти трябват четири жени, които да те мразят и да ти изневеряват, но да бъдат с теб само, защото имаш нещо, от което се нуждаят в момента, например – пари, слава, власт или някакъв престиж…Трябва ти само една, която да те обича истински. Не ти трябват 800 приятели във фейсбук – достатъчни са ти само двама, които винаги ще ти услужат с пари, когато закъсаш. Тогава си истински богат. Не ти трябва да обикаляш света като сирак. Трябват ти само местата, където се чувстваш „като у дома”. Независимо в коя точка от кълбото се намират. И така нататък…Това значи да си духовен. Такова нещо не се постига с учение, с работа или с дългосрочен план. То е възможно единствено сега – във вечното настояще. То изисква равновесие – вътрешно равновесие. Останалото се намества от само себе си.

Криворазбраният аскетизъм

Как изглежда популярният имидж на „духовния” човек? Нещастник с хлътнали очи и празен стомах, отказал се от всичко, което дори теоретически може да му донесе някаква радост в този живот, забравен в мизерия и самота някъде на края на света, обречен да гледа само в една точка по цял ден, да няма никакви полезни / приятни / смислени занимания, да не притежава нищо, да се храни само с корени, да ползва камък, вместо възглавница, и да носи дрипи, докато е жив.

Възможно ли е някой изобщо да се стреми към подражание на такъв образ? Милиони хора са го правили! В стремежа си към „духовност”, те подражават на един измислен образ, създаден в литературата, в киното или в изобразителното изкуство, които, както знаем, са територия на въображението. Тези хора избират нищетата, преди дори да са вкусили от изобилието. Как е възможно да отричаш нещо, което не познаваш?

Може да отидеш в пещерата и да прекараш 30 години там, но пак нищо да не постигнеш в духовен план. А можеш да практикуваш дзен и докато си ремонтираш мотоциклета, примерно. Можеш да правиш благотворителност за милиони, докато сключваш сделки за милиарди. Можеш да постиш, докато ядеш специалитети. Можеш да търсиш просветление в тантрическия секс, а не в пещерата. Попитайте Стинг.

Криворазбраната диета

Много хора сега постят и мислят, че лишенията ще ги издигнат в духовно отношение. Всъщност, лишенията ги правят само по-гладни и по-агресивни хищници. Затова прекаляват с уж „леките” храни, увеличават цигарите и алкохола за сметка на месото, изнервени са и нямат търпение да дойде Великден, за да се натъпчат с целия холестерол, който са пропуснали, под формата на яйца. И да се приключва с всичко това! Така ли изглежда духовността?  Между тялото и съзнанието трябва да настъпи баланс. Вълк-вегетарианец в природата не съществува.

Не възразявам да гладуваш, за да си прочистиш храносмилателния тракт. Нямам нищо против да си вегетарианец и да не ядеш месо. Нямам нищо против да си веган, суровояд или да минеш на фотосинтеза направо. Не възразявам да я караш цял живот на ядки и на плодове, ако така ти харесва. Но възразявам да си мислиш, че това те прави по-духовен от някого, който си слага в чинията сочна пържола, налива си каничка вино и похапва с повече кеф, отколкото ти е донесло яденето през последните 20 години, взети заедно.

Нарядът трябва да се изпълнява по съдържание, а не по форма

Ама какви са тези войнишки лафове, ще ме питате сега, какво е общото между църковния пост и наряда? Много е общото, да ви кажа. Благодаря на този човек, че ме светна за истинското значение на думата „пост”. Защото и в армията, и в църквата, тя има еднакво значение: Да си отваряш очите на четири. Да присъстваш. Да „внимаваш в картинката”. Да не напускаш поста. Да не „заспиваш”. Да наблюдаваш какво се случва. Да си буден. Да си Буда. Това значи да постиш. Постът не е някаква диета, която ще ти увеличи теглото след време. Ако ще минаваш на диета, по-добре се консултирай с диетолог. Не търси диети в армията и, още по-малко, в духовните учения.

Криворазбраният творец

Друг песимистичен образ, който не харесвам е този на криворазбрания творец. Говоря  за човека, избрал „духовното” пред „материалното”. И живеещ като скот. Защото никой на тази планета не е в състояние да оцени „духовния” му талант. Този човек е най-обикновен бедняк, според мен. Но не от ония – „бедните духом”, които си имат резервация за „царството небесно”, понеже са се отървали от излишните мисли, емоции, грижи, притеснения, страхове и тревоги, въобще – от целия „багаж”, който им пречи да са доволни още тук и сега, а от ония – бедните телом – дето си нямат дори парички за ток. И живеят на свещи поради висок „интелектуален потенциал”. Но не във времената на Паисий, а през 21 век.  И рядко изтрезняват, за да разберат какво точно се случв.

Трябва да твориш на разбираем език, за да си разбран творец. Трябва да говориш на популярни теми, за да си популярен говорител. Трябва да споделяш, за да бъдеш споделян. А не да пазиш „таланта” само за себе си.

Не трябва да мислиш за милионите на Стивън Кинг, когато се захващаш с писане, примерно, защото само един от сто милиона драскачи постига славата и богатството на Дъ Кинг. По стечение на обстоятелствата. Другите имат по-голям шанс да спечелят от лотарията. Ти защо се захвана с писане, заради кинтите ли? Заради кинти хората се захващат с бизнес, строят фабрики, теглят кредити и правят инвестиции. Рискуват, работят по 40 часа на ден и после, ако доживеят, берат плодовете на своя труд. Под формата на кинти. Творчеството ти е достатъчно, като награда, според мен. Като форма на свобода. Като вдъхновение. Това са твоите хонорари, това ти е  заплатата. Ако си искрен пред себе си. Защото мен лесно ще ме излъжеш, но себе си едва ли някога ще успееш да заблудиш…

Темата може да продължи дълго, но мисля, че схванахте основните акценти:

Не трябва да се избира между „материалното“ и „духовното“.

Материята е проекция на Духа.

Другото е нелепа шега – грешно твърдение, с което сме свикнали по правилото: „една лъжа, като се повтори сто пъти, става истина”. Бъдете честни пред себе си и правете само нещата, които ви носят вдъхновение, свобода, радост и щастие още сега, които ви карат да се чувствате полезни, приятни, одухотворени, обичани и ценени…още сега. Независимо дали ви носят портрети на мъртви писатели или не. Нямате време за нищо останало. Прекалено кратък е срокът, който ни е даден, за да се преоткрием.

Нямаш ли време за себе си, значи нямаш време за нищо останало! Значи не живееш правилно. Огледай се и ще откриеш причините. И започни да променяш. Още сега. Започни да променяш вътрешния си свят, а не външния. Хитлер се опита да преобрази целия свят, понеже беше недоволен. Прави се точно обратното. Работете върху мислите, убежденията и вярванията, които ви формират. По които точно? По тези, които се повтарят непрекъснато. По „цикъла“ работете. И външният свят няма да закъснее с отговора:

„Каквото повикало, такова се обадило”

„Каквото посееш, това ще пожънеш”

„Каквото си надробил, това ще сърбаш”.

„The words of the prophets are written on the subway walls“.

Само че няма кой да чете. А с четене само не става. Трябва ти практика. Няма по-подходящ момент за практикуване на щастието от настоящия момент. Другото е просто илюзия. Други моменти, освен настоящия, просто не съществуват.

Тихомир Димитров

Подарете си едно по-добро „Аз” още сега

Снимка: чудеса.net

Часът е 11, датата – 11.11.11. Събуждам се в дъното на сатурновата дупка – точно три дни преди рождения ми ден, когато ставам на 33.

Събуждам се с ясна и кристално чиста идея – от онези, които идват само сутрин. Е, добре, де – преди обяд – в 11 часа, на 11.11.11. Поглеждам дисплея. Не само цифричките са единствената синхроничност днес. Но стават, като за начало.

Събуждам се с идеята да си направя един чудесен подарък. Да подаря на себе си едно по-добро „Аз”!

Егото е неизбежен спътник в нашия живот. Учител, от когото получаваме ценни уроци. За това ни е дадено. Не сме в състояние да го преодолеем, докато не научим всичките си уроци, а това, според гурутата, отнема повечко време – стотици, дори хиляди прераждания на тази греша земя.

Междувременно сме способни да превърнем егото си в един по-комфортен „аватар”, с който да ни е приятно да живеем. Това зависи изцяло от нас. Нищо не може да ни забрани тази привилегия. Никой не застава на пътя на свободата воля, дори Бог.

Защо да не „преместим стрелката” на коловоза, по който се движи нашият собствен “влак”? Защо да не превърнем живеенето със себе си в едно приятно занимание?

Въпросът е: КАК?

И аз си зададох този въпрос сутринта.

Веднага след ставането си човек обикновено ходи до тоалетната, а за там му трябва хубава книга – особено, ако е хапнал вкусен специалитет предишната вечер. Грабнах Кийосаки в бързината, защото нямах друго под ръка. Отворих на случайна страница и получих отговор на моя въпрос.

Прочетох нещо за системата на обучение. Писано е в съвсем различен контекст, разбира се, но чудесно отговори на сутрешните ми философски търсения в онова място.

Накратко, начините, с които можем да въздействаме най-убедително на  себе си и на околните, са подредени в следния ред (според степента си на влияние):

Чрез нещата, които четем

Чрез нещата, които слушаме

Чрез нещата, които говорим

Чрез нещата, които вършим

Чрез нещата, които вършим и говорим

С една дума, най-ефективният инструмент за промяна се оказват нещата, които вършим и говорим. Този текст ще има слаб ефект върху вас, ако не подкрепите нещата, които сте прочели, с думи и дела.

Възниква логичен въпрос: Нещата, които върша и говоря в момента, те отговарят ли на нещата, които би вършило и говорило моето въображаемо, по-добро „Аз”?

И какво представлява то?

Ами, въпрос на лично предпочитание, как какво? По-доброто ти „Аз” представлява всички онези неща, които си избереш.

Например, то може да бъде: щедро, богато, щастливо, приемащо и състрадателно, знаещо и внимателно, талантливо и одухотворено, може да живее в мир със себе си и с околните, да поддържа хармонични отношения със света, да се радва на отлично тяло в чудесно здраве и т.н.

Всичко, каквото ти харесва, може да бъде по-доброто ти „Аз”.

Въпросът е дали вече говориш и се държиш като човек, който притежава тези качества? Или по-доброто ти „Аз” си остава отложено за утре?

Отговорът на повечето хора е: НЕ.

Повечето хора говорят за лечение и се интересуват от болести, вместо да практикуват здраве. Повечето хора всеки ден се самоубиват с вредни  храни, алкохол и цигари, вместо да спортуват. Повечето хора презират богатите и успелите, защото вярват, че парите се изкарват трудно, а човек може да забогатее само с измама. Повечето хора са дребнави и стиснати по душа – мислят първо за себе си, после за всички останали, гледат как само да получават, а после нищичко да не дават. И очакват Вселенският закон да направи  някакво специално изключение за тях…Повечето хора работят нещо, което презират, но го правят от страх за физическото си оцеляване, а не с радост и с вдъхновение, каквито са истинските мотиватори в живота на един успял и щастлив човек.

Повечето хора всеки ден говорят и се държат като лузъри, щастието си непрекъснато го отлагат за утре или го поверяват  в чужди ръце, оправдават се с външни обстоятелства. Повечето хора лесно влизат в конфликт с останалите, хранят много пороци и съмнения, трупат нереализирани мечти, имат куп несбъднати желания…

Повечето хора са доста зле. Толкова зле, че не могат да търпят дори себе си. Това е така, защото повечето хора не говорят и не действат като своето по-добро „Аз”. Богатият, успелият, здравият, щедрият и талантливият човек не се държи точно така и не говори точно по този начин – не отлага здравето, просперитета и духовния си мир за утре, а живее с тях още сега.

Единственото, което ни остава да направим, е да започнем да се държим като по-доброто си „Аз” веднага, ако може днес, от този момент нататък…Правим ли го достатъчно дълго, отговорът няма да закъснее.

За целта, трябва да си представим едно по-добро „Аз”. Какви искаме да бъдем? Какво бихме притежавали няма никакво значение! По-важното е как бихме се чувствали, ако вече притежавахме всичко, за което мечтаем? Какво бихме говорили? Как бихме постъпвали? Как бихме реагирали в тази или онази ситуация – като се започне от опашката в магазина, мине се през работното място и се стигне до отношенията ни с другите хора? Какво би вършило и говорило по-доброто ни „Аз“ в контекста на обичайното ежедневие?

Външното винаги прилича на вътрешното и качествата на човека са тези, които определят условията му на живот. Качествата! Не вещите и случайните обстоятелства. Хората с труден характер имат необичайно трудна съдба. Забелязвате ли това?

Какви качества искаме да развием у себе си? Качества на мъдрост и просперитет или качества на бедност и духовна слепота? Изберете си тези качества, които харесвате най-много, намерете правилните думи и дела, които им отговарят и си подарете едно по-добро „Аз” още сега.

Тихомир Димитров