Писателският блог на Тишо

ноември 28, 2018

Българите имат всички основания да протестират

Получават най-ниските заплати в Европа.

От десетилетия. Това е всичко.

Косите им побеляха. Децата им остаряха.

Незаминалите сега си купуват билет.

Дори джебчиите предпочитат да „работят” в чужбина.

Тихомир Димитров 

май 8, 2014

Срамота и предразсъдъци

europe-according-to-bulgaria

Изт: alphadesigner.com (Mapping Stereotypes, by Yanko Tsvetkov)

Пред-разсъдъците са паразитни налгаси към групи от хора, обединени от някакъв признак: религия, етнос, национален произход, цвят на кожата, сексуална ориентация и др. Влага се и малко по-широк смисъл в това понятие, а именно – преди разсъдъка.

Пред-разсъдъците са несъвместими с разсъдъка, т.е със самостоятелното мислене и с информирания избор. Те са нагласи, плод на стадния инстинкт, където вярваш в това, което ти внушат, че е правилно, а не в онова, което от личен опит си разбрал и знаеш, че е правилно. „Питай патило, а не старило” е контрапункт на предразсъдците. Но и тук се ограничавам. Не може нещо да е еднакво вярно за двама души едновременно. Пример: за собственика на Застава глобата от 200 лв е равносилна на фалит, а за баткото от Кайена това са дребните за обяда.

Пред-разсъдъците са колективни нагласи, които обединяват хората по един кофти начин – обезличавайки ги. Обезличава се и самият обект на пред-разсъдъците, но най-лошата им черта е, че изключват всякакъв разсъдък.

България е страната на пред-разсъдъците. Един от тях е схващането, че сме най-умната нация на света….и по нищо не ни личи. Най-вече по това, че пред-разсъдъците  у нас са насочени към самите нас. Автостереотипите са на мода! Стандартното стадо поне мрази стандартно – предразсъдъците му обхващат чуждото, външното, непознатото. Успешно наваксваме и в тази посока, но не съм видял друго стадо по света, което да има толкова силни предразсъдъци към самото себе си. Ето няколко примера:

Хубава работа, ама българска!

Обратното на „Измислил го немецът!”. Всичко, правено от българи, за българите не струва. Ние сме двулично стадо. Под лозунга „изберете българското” мърморим „хубава работа, ама българска”, под табелата „пушенето забранено” се събираме на по лафче за цигара. Обичаме родното като го мразим и омразата много често я бъркаме с любов. Има един добър начин да се ориентираш в тази нездрава, шизоидна среда: гледай официалните изявления, виж общоприетите „истини” и твърдения, но разбирай и прави точно обратното! Примерно, два пъти „Да” е равносилно на „Не”. В най-категоричния му вариант! Кимането с глава, което навсякъде другаде издава съгласие, тук означава отказ. Тц. Кажат ли ти да избереш българското, купувай си вносно! Насочат ли те наляво, задължително завий на дясно. Най-големите патриоти живеят в чужбина, а най-големите критици на всичко „българско и родно” са си тук, в България. Включително и авторът на тази статия…

България vs Чужбина

В главата на българина съществуват само две държави: България и Чужбина. Хората от втората „държава” много често намират затруднения в откриването на първата върху картата, но хората от първата държава нямат никакъв проблем с идентифицирането на втората. Тя се простира върху цялото земно кълбо, навсякъде другаде извън политическите граници на Република България. Там, извън нейните граници, животът е хубав. Заплатите са високи. Хората там живеят нормално. Правят нещата като хората. Там е чисто и подредено. Всичко тамошно е „стока”. За разлика от всичко, което се случва или прави у нас. Ние често сочим за пример как се правят нещата в Чужбина. Този пред-разсъдък е роден от десетилетията, в които беше забранено да се пътува. Когато „вносно” означаваше „лукс”. Когато бананите бяха разкош. Тогава беше невъзможно да се видят бидон вилите в Бангладеш и Хаити, мизерията на гетата в Ню Йорк, просяците по улиците на Париж, скитниците в Лондон, бедността като начин на живот в Централна и Южна Америка, престъпността като единствено средство за препитание сред малолетните в бразилските гета, примитивните землянки в Западна Африка, трите долара месечна заплата в големите й градове, ниската продължителност на живота и превратът като единствена форма на политика, липсата на електричество, лекарства и канализация в големи райони от света, земетресенията в Япония, религиозните екзекуции в Арабия, гладът в Северна Корея, плъховете по улиците на Делхи – повече и по-големи, отколкото помиярите у нас. Всички тези неща ние нямаше как да видим с очите си, но дори да ги знаехме (от разказите на други хора, от книги, филми и пътеписи, пробили някак Желязната завеса), предпочитахме да си затваряме очите за тях, да величаем красивата си природа и да мислим как всичко отвъд „наште планини зелени” е трижди по-хубаво и как там, в необятната Чужбина, човекът задължително живее…като човек. Толкова мощен пред-разсъдък и такъв силен автостереотип, че дори те отдалечава от човешката раса!

Да не се изложим пред чужденците

Традиционното българско гостоприемство е свързано със стремежа да не се изложим пред чужденците. Трябва да лъснем в най-добрата светлина пред гражданите на онази голяма Чужбина, но трябва и много да внимаваме, защото само ние си знаем какво представляваме, каква „стока” сме и т.н.. Много трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците! Такъв комплекс за малоценност не съм виждал никъде другаде по света.

Да заемем полагащото ни се място в Европа!

Дори след като ни приеха в ЕС, продължаваме да се съмняваме дали заемаме „полагащото ни се място” в Европа. Все едно, че ни трябва специално разрешение да обитаваме югоизточната част на един континент. Все едно, че не сме една от първите нации, развяла байряка си върху същия този континент и осъзнала се като нация преди всички онези нации, от които сега чакаме по някое евро за пътища, помощи, временна заетост и земеделие. Не, ние трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците и да заемем „полагащото ни се място” в Европа! Всички трябва да се стремим към нещо, което сме постигнали още преди близо хилядолетие и половина! Kleta Мaika Balgariq! Вече не на tri moreta, но все така на кръстопът…

Кога ще ги стигнем…

Освен стремежа си към утвърждаване на традиционната георграфска ширина, освен завистта си към всичко „вносно” и „чуждо”, българите имат и една изконна амбиция – да настигат някого. За целта си избират най-напредналите в икономическо отношение държави по света, например САЩ. „Кога ще ги стигнем американците” е припев, над който и плачем, и се смеем, но това е нормално, тъй като у нас сълзите винаги са смесица между радост и мъка, но в повечето случаи горчат.

Кога ще се оправим?

Настигайки я, гледайки да не се изложи пред нея и стремейки се към Чужбината, българинът има една-единствена голяма мечта – най-после „да се оправи”. Да заживее и той „като хората”. Или по-точно – да го оправят. Като хората. Оправянето, естествено, винаги е външен фактор, то зависи от външни обстоятелства и никога не е плод на собствените усилия. А как иначе, при положение, че не сме сигурни, дори, дали наистина живеем на един и същ континент с „европейците”? Затова периодично си внасяме по някой европейски Цар, който да ни оправи. Внасяме си и български юпита, които са се оправили във Великата Чужбина, за да ни оправят. Надяваме се ту руснаците, ту американците, ту европейците да дойдат да ни оправят. Никой филолог не е в състояние да даде дори най-общо определение за значението на българското „оправям се”. Още по-загадъчно е то в множествено число – „оправяме се”, а най-загадъчно и двусмислено е в страдателен залог: „оправен”, „оправени”.

Доброто старо време vs светлото бъдеще

Има гениална формула за нещастие. Тя се състои в следното: никога да не живееш в настоящето, винаги да тъгуваш по „доброто старо време” и непрекъснато да се стремиш към „светлото бъдеще”. Тази формула българите сме я усвоили до съвършенство. Няколко десетилетия строяхме социализЪма и живяхме с идеала за светлото бъдеще под формата на действащ комунизъм, когато най-после всички битови, икономически, политически, социални и световни проблеми щяха да са оправени. Тези десетилетия за мнозина сега влизат в графата на „доброто старо време”, което оплакват, защото тогава „имаше работа за всички”, „не се крадеше толкова много” и прочие глупости. Резултатът е един живот, прекаран в нещастие. Заради липсата на светлина върху простичкия факт, че щастието е възможно единствено и само в настоящия момент. И, че то зависи единствено от нас. Всичко друго е илюзия. Но ние сме свят на измамени фокусници, влюбени в илюзията, която ги мами.

Вместо обобщение

Накратко, пред-разсъдъците и автостереотипите, описани по-горе, са „бъговете” в „операционната система” на един древен народ, населяващ още по-древен кръстопът в югоизточната част на европйеския континент. Бидейки задължително вносна, операционната система, която той непрекъснато си инсталира и често подменя, винаги носи дефектите на своите създатели – както на некадърните руски „програмисти” и „социални инженери” от „доброто старо време”, така и системните грешки на американските либерални капиталисти, заложени в „светлото бъдеще” на потребителското общество, което обещава само циклични кризи, безразсъдна експлоатация на природните ресурси и задълбочаваща се пропаст между единия процент и всички останали.

Нито едно от тези неща не ни принадлежи. Нито едно от тях няма автогенен, автономен, ендемичен характер, т.е не е типично за местността, за народопсихологията и за сложното устройство на българската душевност. Последната е доказала, че не й дреме много за раждането и упадъка на различни империи. Каквото и да се случи, тя винаги ще си направи секуро – ще си го премести от единия крачол в другия, продължавайки да следва принципа: „Яжте, пийте и добра дума думайте”. И ще продължава да си носи гиздавата риза, намирайки повод за празник във всеки ден от календара.

Няма нищо лошо в тези два принципа. Мъдростта е в дребничките радости от живота. Остава само да се научим да им се наслаждаваме тук и сега. Всичко останало ни е предоставено по наследство – наследство, от което са лишени по-младите нации, отраснали по трудния начин в степи и пустини – амбициозни нации, които не могат да са ни добри учители, защото „ситият на гладния не вярва”, защото техните правила са ненужни, дори безумно неприложими тук, където единственото, което трябва да направим е да се наведем, за да пием от чистата вода, в която газим…от хилядолетия.

Тихомир Димитров

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите”