Писателският блог на Тишо

март 1, 2017

Социален експеримент: една нощ пред телевизора

abadsbds

Скрийншот: nonsense.tv @ Vimeo

Часът е три сутринта. Аз и моето безсъние лежим с дистанционно в ръка.

Натискаме „бъстър бутона“, а.к.а „пауър копчето“ и екранът оживява:

Брадясал тип спори с дългокрако момиче защо вече няма български футбол в България… Разговорът между двамата бива рязко прекъснат от реклама на сироп против кашлица. После на хапчета против главобол. И после на крем против бръчки… Next:

Кино канал. Чакам да се случи нещо, т.е да започне някакъв филм, но се оказва, че гледам само трейлъри, които непрекъснато се повтарят. Next:

Човек с велурено сако и пърхот по раменете убеждава млада студентка в студио с фототапет за фон колко яко е тя да остане в родината завинаги и да упражнява „вишите“ си по икономика, социология и политология в кол-център. Младата дама има други планове за живота, но не успяваме да ги научим, тъй като се обажда почерпен зрител, който задава многопластов въпрос за масоните, бермудския триъгълник и извънземните, подозирайки някаква връзка между тях. Прекъсват го с реклами. Next:

Документален филм за древните религии. Човекът изклал десет хиляди поклонници, защото не били от неговата вяра. Споко, случило се е в Африка. През Античността. Паля цигара, наливам си вино. Next:

Бяла мечка разкъсва нещо, което може би е човек. Оказва се, че не е човек. Полярно животно е. Кожухчето на мецаната е неприятно обагрено в червено. Next:

Презоекански ром-ком. За незнаещите, това е съкращение от „романтична комедия“, в която „доброто момче“ винаги получава „хубавото момиче“ накрая. Граничи с научната фантастика, като жанр, но му липсва присъщият за последната научен реализъм. Next:

Злите новини от деня: Тридесет ранени тук, петдесет жертви там. Животът поскъпва. Има криза в политиката, в бизнеса, в икономиката и в международните отношения. Има нови болести. Положението се сговнява. Бедствия, аварии и наводнения по целия свят. Престъпления. Next:

Тигър разкъсва турист в зоопарк. Next:

Акула захапва невнимателен водолаз по лицето. Оказва се, че не е добра идея да си подаваш главата извън решетката. Гледал съм го в Ютуб. Next:

Аматьорско порно с много лошо качество. Next:

Злите новини отново. По друг канал. Времето предстои да се влошава. Високи сметки за ток. Политическа несигурност. Бунтове и катастрофи по света. Пожари. Next:

Темата е екология. Или по-точно как се преработват фекалните отпадъци в питейната ни вода. Не знам дали искам да знам. Next:

„Кексът и градът“. На кака са й свършили паричките. Нуждае се от апартамент в Ню Йорк, но поддържа само колонка в списание. Банките не са готови да я затрупат с милиони без сериозен източник на доход, а спестяванията й са нулеви – профукала ги е всичките за обувки и за десерти. Започва да пести и да пази диета. После отива в офиса на някакъв зализан тип, който й предлага 30 бона… Next:

Пак новини. Всичко се влошава. Навсякъде. В целия свят. Броят на жертвите расте. Само щастието намалява. Next:

Реклама на домашни „фитнес уреди“. Топиш мазнини, докато си седиш удобно на канапето пред телевизора. Next:

Пак порно. Хубаво качество. Грозни герои. Next:

Хитове от 70-те. Next:

Поп-фолк лудница за маняци. Какво ще кажеш да се напием, да се сбием и после пак да се напием? Датичеститяли? Next:

„Покажи на тея хора…“ Next:

Стара руска комедия от вемето на комунизма. Действието се развива във влак. Next:

Гадателка разваля магии и познава всичко по рождената дата! Next:

Злите новини. Открили са длъжник за 30 лева и са го осъдили по бързата процедура. Кредитен милиардер дава пространно интервю, в което обяснява, че кредитните милионери са просто леваци, които трябва да останат завинаги в миналото заради своята некадърност, липсва на размах и въображение. Next:

Кралска кобра се изправя на човек, който непрекъснато я дърпа за опашката. Змията се опитва да избяга, но човекът я дърпа отново и отново към себе си. Обяснява колко агресивно е това животно! Кобрата най-после успява да го „перфорира“ и да се скрие под един камък. Човекът мърмори, че ръката му се подува! Next:

„Иновативна формула за вашата нова кожа“. Next:

Уау, наистина можеш да си приготвиш закуска, дори хладилникът ти да е абсолютно празен, копеле! Следи ми мисълта внимателно, лек: хвърляш единственото яйце върху нагорещения тиган, ако нямаш мазнина не е проблем – така или иначе никога не си го мил този тиган, винаги има засъхнала мазина по тефлона, трябва само да го затоплиш на котлона. След като се опече яйцето, пъхни го между две филиии, почернели в тостера или на същия тиган, ако нямаш тостер, за да не миришат на мухъл, после добави кетчуп, колкото и да е стар, киселичкото е добре за храносмилането, скъсай парченце от посинялата маруля, която се подава издайнически от кошчето ти за боклук вече трета седмица, откакто онзи веган-съквартирант те напусна, после напъхай всичко това в микровълновата или го доовъргаляй в мазното на котлона и уау – след 3 минути имаш перфектната закуска за шампиони, братле, без дори да си похарчил един цент! Вкусен, здравословен, домашен бургер! Next:

Предаване за изпълнения с предизвикателства живот на каналните плъхове в Ню Йорк. Разбирам, че са доста повече, доста по-едри и доста по-смели от онези, които съм срещал в избата на село. Next:

Индийски сериал. Едно лице заема целия екран. После друго лице заема целия екран. После трето. Това може да продължи вечно. Next:

Свършиха каналите. Завивам се през глава и заспивам под звуците на фантастичен филм от 70-те, в който раса интелигентни октоподи превзема Земята…

Сънувам сепии в народни носии, които носят чаршафи, за да се предпазят от слънцето и непрекъснато се оплакват, че няма вода. Което не им пречи да правят секс с дървени джуджета на фона на класическа музика. Събуждам се до пълен пепелник, полупразна бутилка от вино и съвсем леко окапана тениска. Не помня кога съм я свалил. По телевизора текат повторения на злите новини. „Боди каунтът“ расте, но Третата световна война се отлага. Поне засега.

Навън започва да просветлява…

Отварям прозорците.

Мирише на пролет.

Тихомир Димитров

Advertisements

април 1, 2012

Няколко добри филма

Този постинг е предназначен за моментите от типа: „кажи някой хубав филм“.

Има сайтве и блогове,  създадени специално за целта, естествено.

Български са и са доста добри. Чета ги всичките, защото съм киноман.

Но обикновено става така, че „находките“ си ги намирам сам. Просто „случайно“ попадам на тях или ми ги прожектира някой приятел. Имам таланта и дарбата да ги разпознавам, плюс опита и вкуса да ги оценявам. Като „находки“. Хората обичат да им препоръчвам филми. Реших, че същото може да се отнася и до вас. Все пак, вие също сте хора. 🙂 Ако прочетете този текст до края ще разберете защо, всъщност, ви говоря така…

Ето няколко добри филма, на които попаднах през последния месец (март).

Уговорката е, че ви ги препоръчва човек, който е пълен профан, защото не разбира нищо от кино, не знае биографиите на режиьорите, актьорите, продуцентите и сценаристите, нито се интересува от тях; не следи съдбите им, нито го вълнуват предишните им постижения или провали. Просто обича киното.

А когато любовта стъпи на сцената, останалите могат (и трябва) да си седнат по местата.

В случая любовта ще стъпи на екрана. „Специалистите“ са тези, които ще успеят да уловят посланието й в сърцата си. Останалите са просто зрители. Пролетта е време за любов.

Това са четири филма, правени със, за и от много любов:

ЕВА (EVA)

Действието се развива в близкото бъдеще, където, заради вкуса на епохата или заради някакъв модерно наложил се вкус всичко е ретро. Високотехнологично ретро. В града се карат коли с дизайн от 80-те години на 20-ти век и с двигатели от 50-те години. На 21-ви век. Главният герой влиза във филма („както морално-физически, така и пропорционално-статистически“) с едно частно витлово самолетче, което, обаче, жужи по особен начин, не  като съвременните частни витлови самолетчета, които по-скоро бръмчат. Просто изглежда като тях.

Как и защо се е стигнало до такава естестическа подредба, никой и никъде във филма не пояснява. Такава е епохата. Такъв е вкусът. Оставено е на преценката (и въображението) на читателя, пардон – на зрителя.

Филмът е испански.

Студентското парти също е ретро: музиката се пуска на плочи върху стар винил, усикито се сервира в прости водни чаши, младежите все още обичат да се напиват и да танцуват блус по двойки, както и да се бият за жените си, но у дома ги чака хуманоид, достатъчно сложен, за да се забавлява, докато им чисти къщата, докато се грижи за домашния им любимец, докато ги бие на шах и, докато със загриженост изслушва емоционалните им проблеми, все едно, че му пука. Перфектно изглеждащият външен вид (на човек) само допълнително усложнява нещата. Но пък роботите са голямата гъзария. Богатите ги купуват, а студентите се учат как да ги произвеждат. Ако роботът у вас ти дойде в повече, спокойно можеш да му заявяваш да мине на по-ниско (емоционално) ниво. Тогава имаш кухненски робот, който продължава да ти чисти къщата и да ти полива цветята, но не се интересува от личните ти проблеми и не ти задава излишни въпроси. Нито пък е загрижен за теб. Докато не му заповядаш обратното.

С натрупването на житейски опит, роботите формират личности, които са сложно изградени върху човешки черти. Това е уникална, специфична и неповторима, произлязла от първоначалните си настройки личност, която никой, никога и по никакъв начин не може да възпроизведе. Казано по друг начин, роботите формират „его“. Но можеш да го изтриеш само с един конкретен въпрос:

„Какво виждаш, когато си затвориш очите?“

Този въпрос, де факто, изтрива спомените, опита и личността на хуманоида, връщайки го към factory settings, с което буквално го убива, но в епохата на ретро-хай-тек-авангардизма такива неща се считат за нещо нормално и не са рядкост, особено в случаите, когато роботът прояви някаква форма на агресия или стопанинът му реши да ъпгрейдне стария хардуер с нов софтуер.

Филмът е испански и, естествено, темата му е Голямата любов.

На един мъж към две жени.

Първата е бившата му приятелка, гениален „програмист на съзнания“, като него, а вторатата е нейната дъщеря – Ева. Двете са част от щастливото семейство на неговия най-добър приятел от университета.

Един ден, дребна поръчка го кара да се върне обратно към родния си град, при стария си институт по роботика, където го очакват както непреодолимата му бивша любов, така и нейният нов съпруг, заедно с очарователната им, изключително напреднала за възрастта си дъщеря, в която той се влюбва от пръв поглед – така, както само Адам може да обича:

Ева

Това е испанска любов от пръв поглед. Истинска и лишена от похот. Но пълна със страст.

Такава любов е разрешена само в Райската Градина.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Почти се разревах накрая.

Всъщност, направо си поревах.

Испанско кино.

Филм за любовта към една жена.

И към нейната дъщеря.

За ревността.

За болката от раздялата.

За страданието от самотата.

И за непреодолимата сянка на миналото.

Плюс още много, ама много неща, които си заслужава да видите.

Девойката и вълците (La jeune fille et les loups)

Летисия Каста трябва да ви е достатъчна „краста“, за да го гледате този филм, но понеже повечето ми читателки са жени, ето ви още няколко „зарибявки“, мили дами:

Танцуващата с вълци

Екзотична красавица – умее да подчинява зверовете на властта си до такава степен, че когато алфа-мъжкарят, който я обикаля неспокоен по сцената, се озовава със зъби около врата на влюбен в нея зрител, подбран от пияната бачкаторска компания, пред която се случва това, животното предпочита да не стисне челюсти, докато мъжът кротко поставя сънната си артерия в тях, защото и двамата са зверове в плен на красавицата – кротки, тихи зверове. Те са елемент в нейния спектакъл и инструмент от нейния пърформанс. А тя е изящна, грациозна и всевластна. Такива са винаги отношенията между красавицата и звяра. И в това няма нищо лошо.

Хубавото е, че ви го показват французи, защото това е френско кино. Единствената сцена от историята на киното, която се доближава до „Танцуващата с вълци“ по внушение, по естетика и по „гъстота“, е Салма Хайек в небезизвестната й роля на вампир от бара в „От здрач до зори“. Но с малкото уточнение, че нито красавицата е по-красива, нито танцът е по-артистичен, нито звярът е по-неприятен от начина, по който са решили да ви го покажат французите. Естествено, всяка такава „господарка“ си има свой собствен „господар“. И той обикновено е мъж. И то – малък мъж. Като, например, незаконното роденото й синче, което наднича зад завесите, докато „Ла Мама“ танцува с опасните хищници.

Летисия Каста като малка

Няма такова момиченце! По-красива е от възрастната си дубльорка и, ако имам някога дъщеря, ще искам тя да изглежда, да се движи и да разсъждава по същия начин. Иначе просто няма смисъл да имам дъщеря! Повярвахте ли ми? Дебили!  Само се закачам.

Летисия каста като голяма

Не й позволяват да стане ветеринар, защото е „мъжка“ професия за времената, в които тя живее. Но това не им пречи да я обожествяват като модел за статуя в чест на френския национализъм. Естествено, Летисия трябва да си покаже зърното пред фотографа за целта, докато в полата й се търкаля беззъб ветеран, изгубил здравето и разсъдъка си на фронта, а тя държи френското знаме между крехкия си маникюр…с извадено зърно.

Амбицията й да стане ветеринар не пречи на богати местни индустриалци, плюс избягали руски аристократи-пилоти-изпитатели да я ухажват постоянно. Поне на тях не им пречи. Но каката е решила да стане ветеринар и точка по въпроса! Господата, които лицемерно й целуват ръката по приеми също толкова лицемерно й отказват достъпа до висше образование, което единствено може да я превърне във ветеринар. А нея я интересуват само дивите вълци и природата.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Еволюция на съзнанието

Български, качествен, Ню Ейдж, с перфектен наратив и още по-чудесна графика.

Бас хващам, че не сте го гледали. Просто една качествена продукция се нуждае и от качествен маркетинг, за да успее. Иначе никой няма да чуе за нея.  В България, за съжлание, малцина разсъждават така. А и да разсъждават, никой не им плаща, за да ви разширяват съзнанието. Плащат им, за да ви тровят с убийства и мизерия по новините, докато ядете. За това се дават пари.  Да, бруталните вести съществуват, но те са само 0,00000000000000000001% от действителността. Светът е голям, дами и господа. Ако ще го отразявате, ако ще сте обективни, отразявайте го целия! Защо показвате само 0,00000000000000000001% от уродливата му действителност?

Обаче гадните новини заемат централно място в „информационния“ блок, защото хората имат „нужда“ от гадни новини. Ние имаме „нужда“ от тях. Това ще се промени. Не телевизията – тя е чудесен инструмент – темите й ще се променят, съзнанието ни ще се промени. Когато хората спрат да се нуждаят от драма, телевизията ще спре да им сипва драма с ракийката и салатката привечер. Телевизията е огледало на общественото съзнание. Не бива да обвиняваме телевизията. Тя в момента изглежда зле. Даже много зле. В буквалния и в преносния смисъл на думата.  Преди трябваше да чета романи на Стивън Кинг, за да ми стане гадно, сега трябва просто да си пусна телевизора. Но на масовия зрител му трябва драма, защото съзнанието му не иска мир, то иска драма. И точно това получава. Масовият зрител се нуждае от драма. Той се храни с драма. Спокойните новини го карат да се чувства „неспокойно“. А телевизията се храни с парите на масовия зрител. Такива са „повечето хора“. От това се интересуват.  Такъв е моделът. Такива са нагласите. Хората имат нужда от драма. И новините стават все по-зловещи.  За да прилича светът повече на това, което хората сами си причиняват. Всеки ден. Само в най-забутаните кабеларки показват авторите на филми като този. Иска ми се това да не беше така. Но това само временно ще е така. Формата е преходна, по-важно е съдържанието. „Всички конструкции са нестабилни“.

Вижте го този филм. Той няма нищо общо с изброените по-горе оплаквания. Те са наблюденията на един празен човек, на който му писна да се бори срещу мазохизма у хората, защото разбра, че на хората, в крайна сметка, болката им харесва.  Вижте го този филм. Той е един от знамената на промяната. И е български. Нали обичаме да си е „нашичко“, а не да „чуждо“. Нашичкото винаги си е по-ценно! Защо? Защото си е наше. Ебаси аргумента, честно! Достатъчно кратък е филмът, за да не ви отегчи и достатъчно качествен / впечатляващ, за да искате да продължи. И да нямате време за цигара, докато го гледате, защото липсва такъв момент, в който ще искате да пушите – все пак, това е сваляне на поглед от монитора…освен всичко друго.

Сигурен съм – точно така ще изглеждат уроците по история / ботаника / физика / биология / астрономия от близкото бъдеще и нямам търпение това време най-после да настъпи. Освен това, имам съвсем основателни причини да смятам, че ще стане точно така…

Главната „поука“ от „Еволюция на съзнанието“ е…

Ами, гледайте го – за мен всеки кадър беше поука.

Love Guru

Перфектната американска Ню Ейдж комедия, която, всъщност, се ебава с Ню Ейдж културата, от типа: „Знам всичко за вас, но кой съм аз?“. Ебава се не без участието на фигури, които я създават и поддръжат тази култура, например: Опра, Дийпак Чопра и, разбира се, Дъ Лав Гуру. Ебава се в хубавия смисъл на думата.

Това е стара „лента“ (по съвременните стандарти), която, макар и вече да сте я гледали, пак ще ви накара да се разплачете, докато я гледате. Ама не от мъка. По-качествен рев от реването заради смях няма. И по-здравословен.

Хубавото на „лентата“ е, че покрай хумора „инсталира“ важните житейски уроци, от които толкова много се нуждаем. Всички. През целия си живот. За да ни е по-лесно. Уроците са „хард“, но така се преглъщат по-леко.  С мед. Хуморът е преди всичко мед. Смехът е духовното измерение на меда, като храна. Затова медът толкова лесно насища и толкова бързо нагарча. Обаче винаги лекува…

Личностното развитие е интересна „игра“ поради причината, че включва себе си всичко и всички: всичките ти „ценности“, цялото ти разбиране за света, пълното ти разнообразие от хора и ситуации, които познаваш, в които участваш, които формулират личната ти съдба, където живееш, it’s all in. Тръгнеш ли по този път, трябва да се напъхаш целия. Връщане назад няма. Ще научиш един-два механизма и ще започнеш да ги използваш. Ще започнеш да ги живееш. Но връщане назад, към предишното, няма да има. Заиграеш ли се с едното, ще се заиграеш и с другото, с всичкото, с цялото, със света. А това изисква повечко енергия. Промениш ли си педикюра, променяш целия свят. ВСИЧКО става супер ВАЖНО. Хванеш ли се на хорото, няма връщане назад. Но няма и по-интересно приключение.

Хубавото е, че като ти го поднесат с чувство за хумор, недостатъците по-лесно се приемат. Все още мислим за духовността като за нещо „специално“, което трябва да избираме пред „материалното“. Не разбираме, че „духовното“ е станало задължителна дисциплина, необвързана с никакви религии и очаквания, че духът е опора на материята и неин първоизточник, че ако си Бог, няма как да се притесняваш и да страдаш от нищо, че можеш само да се забавляваш и да твориш, че това ти е целта…Такива неща се опитва да каже този филм. И го прави много по-добре от мен.

С игри на думи, които са впечатляващи, например: now + here = nowhere. Интересно как никой до тогава в Холивуд не се беше сетил.

Или:

Basic

Instructions

Before

Leaving

Earth

(BIBLE)

Гледайте Love Guru. Пак. Ако вече сте го гледали. Едва ли има по-пряк път за сприятеляване с „вселенските истини“ – по толкова ненатрапващ и всеотдаен начин. С Джесика Алба. Която си е предимство – „както морално-физически, така и пропорционално-статистически“.

Този пост няма за цел да убеждава, нито да стимулира, нито да манипулира, нито да рекламира, нито да се реваншира (макар че прави всички тези неща, взети заедно).

Този пост иска да ви представи няколко добри филма.

За моментите, в които се обръщате към приятел с думите: „кажи някой хубав филм“.

Може пък аз да се окажа вашият приятел…

Тихомир Димитров

ноември 20, 2008

Доза скандинавска проза

Кое отличава един хубав филм от плявата? Предполагам, че за всеки човек е различно. При мен, това са три неща: 1) не искам лентата да свършва 2) мисля за филма няколко дни, след като свърши и 3) по всяко време съм готов да го гледам отново.

Такива моменти, за съжаление, са рядкост. Иситнски празник е да срещнеш кино, което може да ти повлияе.

Let the Right One In“ определено ми повлия.

Подобно усещне за празнота в стомаха не съм имал от доста време насам. Изпитах го за първи път, когато прочетох „То“ и за последен – след „Градът на изгубените деца„.

Филмът е правен по литературния дебют на шведския писател John Ajvide Lindqvist, който е автор и на сценария. Историята му е по скандинавски меланхолична: Две самотни души се срещат в мрака между панелките на работническо предградие в Стокхолм. 12 годишният Оскар и 12 (малко или много) годишната Ели имат сходна съдба. И двамата са самотни аутсайдери. И двамата са жертва на насилие. Това ги сближава. Но проблемът на съседското момиченце е, че стои по-нависоко в хранителната верига. Ели е 200 годишен вампир, който трябва да убива, за да се нахрани.

Любовта им е по детски наивна. Трогателна. Нещастните случаи в града зачестяват, докато един ден тя не му пише бележка: „Трябва да замина и да живея или да остана и да умра“. Малко по-късно Оксар ще разбере истинската същност на новата си „приятелка“, но това няма да го отблъсне от нея, напротив – двамата се сближават още повече. Тя му дава кураж да се опълчи срещу гамените, които го тормозят в училище, а той и дава човешка топлота и близост – нещо, което със сигурност липсва на прежаднелите за кръв столетници.

Останалото ще го видите във филма, но не си вадете грешни изводи: това не е хорър, това е филм за самотата, за любовта между 12 годишните и за (не)човешкото отмъщение. Сцените с насилие са реалистични, дори брутални. Обстановката излъчва спокойствие – онова спокойствие, което тласка самоубийците към финалното решение в осветената от нощни лампи, девет месечна, скандинавска зима.

Силна доза меланхолия, човек не може цял живот да се усмихва.

Останах впечатлен.

P.S

Специалистите ще кажат, че филмът има някои кинематографични слабости, но те мен не ме интересуват. По-важна, както винаги, е историята. Нямам търпение да прочета книгата. Евала на колегата Lindqvist!