Писателският блог на Тишо

юни 3, 2020

И на най-черната нощ в гърдите е скрита зорница

Причина и следствие. Действие и противодействие. Или „всяко зло за добро“. Няма катастрофа, която да не е облагородила човешкия род, да не го е въздигнала до нови висини. „И на най-черната нощ в гърдите е скрита зорница“. Цитатът е от книгата „На изток от запада“ на Мирослав Пенков – силно препоръчително четиво, между другото.

Черната смърт практически унищожава феодализма като обществен строй в Европа и слага край на Средновековието. От нещо по-лошо от роби, защото робите поне не плащат данъци, безимотните селяни се превръщат в собственици на земята, която обработват. Буржоазията набира сила, градовете се разрастват, търговията процъфтява, изкуствата и културата са в подем, догмата отстъпва място на науката. Започва Европейският Ренесанс.

Причина и следствие. Действие и противодействие. Ако не беше чумата в Лондон, Нютон нямаше да избяга в онова имение в провинцията, нямаше да се излегне под онова дърво да подремне на сянка след обилния обяд и онази ябълка нямаше да му падне на главата… Самият той нарича чумавата година „годината на чудесата“.

Веднага след разрушенията на Първата световна война, Испанският грип на практика създава силната и независима средна класа. Двадесетте години на двадесети век са известни като „златните години“. Доходите от наемния труд нарастват до толкова, че става възможно с една работническа заплата да се издържа цяло семейство – нещо немислимо за Индустриализацията и за ранния капитализъм от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Причина и следствие. Действие и противодействие. Или „всяко зло за добро“. Но да се придвижим още напред, към Втората световна война:

Втората световна война причинява на колониализма онова, което Черната смърт причинява на феодализма. Старите колониални империи рухват една по една и в бившите им колониални владения започват да „никнат“ нови независими държави като гъби след дъжд. Народите си връщат суверенитета и собствеността върху ресурсите и земята, които изконно им принадлежат.

Ако не бяха фашистките криптиращи машини „Лоренц“ и „Енигма“, британците нямаше да създадат огромния цифорв компютър с електрони лампи „Колос“, за да разчита техните съобщения и сега нямаше да имаме портативни компютри дори по джобовете на дънките. Ако Хитлер не беше възложил на фон Браун изработването на ракетата с далечен обсег на действие „Фау 2“, фон Браун нямаше да има чертежи, с които да отиде при американците след победата и да ги накара да му отпуснат финансиране, което най-после да му позволи да сбъдне детската си мечта, а именно – да стане конструктор на космически ракети, а не на оръжия за масово поразяване. Нямаше днес да имаме полети до други планети и лоу-кост полети, които срещу шепа копейки да ни пренасят до различни краища на планетата, нямаше да имаме световен туризъм и още много други неща, които сме свикнали да приемаме за даденост.

Ако не беше Студената война и руснаците не бяха изстреляли в орбита „Спутник-1“, амерканците нямаше да създадат в отговор НАСА и ДАРПА и сега нямаше да имаме нито международна космическа станция, нито съвместни космически полети, нито орбитални телескопи, нито дори интернет.

Причина и следствие. Действие и противодействие.

В момента светът е изправен (за пореден път) пред безпрецедентна криза в напълно непозната ситуация. Отново се случват неща, които никога не са се случвали досега. Причината е налице. Да видим какви ще са следствията и какво ще е противодействието. Засега сме в „най-черната нощ“. Каква ли ще е зората, която неизбежно предстои?

Смело мога да твърдя, че очаквам невиждан и нечуван възход. Смело мога да заявя, че двадесет и първи век започва едва сега. Точно както до Първата световна война и пандемита с Испанския грип светът си я караше по старому, като през 19-ти век, така и до истерията с Ковид-19 светът си я караше по старому, като през 20-ти век. Сега започва новото столетие. Едва сега. А следващото с предишното столетие никога не си приличат, както показва историята… Новото столетие ще бъде съвсем различно. И много по-добро от предишното, според мен.

Но защо? Какво се промени? Кое е новото? И кое точно му е доброто?

Ами, например, никога досега в човешката история не са се изливали толкова много пари за здравеопазване, за социално подпомагане и за научно-изследователска дейност в областта на медицината. Допреди пандемията правителствата предпочитаха да заделят същите тези милиони, милиарди и трилиони за отбрана и въоръжаване. Сега дневният ред е различен. Всичко се промени. Бюджетите на научните лаборатории сигурно се чувстват като напуканата Сахарска земя, където вали дъжд само веднъж на сто години, но като завали – вали поройно. И напоява за сто години напред. Тези пари може да се отпускат целево само за откриването на ваксина и лекарство срещу новия коронавирус, но те неизбежно ще дадат резултат във всички области на медицинската наука и ще променят здравеопазването до неузнаваемост. Представете си, че сте учен, който от 30 години работи върху лек срещу конкретен вид рак, но сте в задънена улица, защото никога не получавате достатъчно финансиране, тъй като правителството ви предпочита да купува танкове, например, а сега изведнъж ви подхвърлят в банковата сметчица няколко „ковид“ милиона. Какво ще направите? Дали ще зарежете проекта на своя живот, след като най-после имате нужното финансиране? Ще си „напишете домашното“, естествено, ще работите върху поставената задача, но успоредно с това може да преборите и рака…

Икономическите системи се променят необратимо. На човечеството започнаха да му омръзват цикличните кризи на свободния пазар и своеволията на най-богатите, задължени единствено към трупането на печалби, но не и към просперитета на общото благо. Народите обръщат все по-често поглед към държавата за помощ и регулация, гледайки с все по-голямо недоверие към глобалните обединения, били те частни или над-държавни. Сега местното излиза отново на мода. Това лято се пригответе за цунами от инстаграм постове, възхваляващи красотите на родната природа и вкуса на домашния кашкавал от селската мандра. Хората ще заобичат не само родината, но и държавите си – поне тези, които успеят да им осигурят подкрепа в несигурното време…

Обществените системи също се променят. Гарантираният базисен доход и повсеместният безплатен достъп до здравни услуги вече чукат на вратата. Въпрос на време е само. Правителствата и народите винаги са имали организационния и финансов ресурс да се погрижат за болните и за гладните, но никога не са имали принудата да го направят… Докато не ги „затисне“ някоя война или пандемия. Англичаните се радват на безплатно държавно обществено здравеопазване именно заради военното усилие, което са положили през Втората световна война, когато икономически се е доказало, че дори заводите да работят само за армията и градовете да с в пламъци, обществото пак може да се погрижи БЕЗВЪЗМЕЗДНО за ранените и за болните, които на всичкото отгоре са много повече от тези в мирно време, когато икономиката цъфти и процъфтява.

ИТ секторът също е в невиждан възход. И да има някакви сътресения, те ще са само временни. „Структурни преобразувания“, както ги наричат икономистите. Начинът на работа, на общуване, на пазаруване и на пътуване, на търгуване и на управление, всичко ще се промени до неузнаваемост през идните десетилетия благодарение на новите ИТ технологии, „вдъхновени“ от потребностите на пост-пандемичната икономика, на икономиката от 21-ви век.

Екологията претърпя глобална промяна заради пандемията. Промяна към по-добро. Със собствените си очи видяхме как природата „живна“, как въздухът, който дишаме се изчисти, след като само за няколко месеца намалихме замърсяването драстично и по принуда. Сега нещата може постепенно да се завръщат към предишното си състояние, но идеята и посланието ще останат. И тепърва ще се работи много върху отношението на човечеството към собствената му жизнена среда, повярвайте ми!

А какво да кажем за мира? Първият положителен ефект е, че заради пандемията от въоръжаването се оттичат все повече средства към медицината и към обезпечаването на социалния минимум, а вторият е, че пред общия външен враг племената обикновено заравят томахавката на войната. Няма да се заобичат старите врагове, нито ще забравят идеологическите си противоречия, но ще бъдат ПРИНУДЕНИ да работят ЗАЕДНО за решаването на проблеми, които касаят цялото човечество, а не само интересите и превъзходството на отделни нации. Всички, дори най-могъщите нации, ще разберат, че пред лицето на глобален общ враг, какъвто е една пандемия, нито са в състояние да победят поединично, нито имат интерес да го правят. Започва една нова ера в международното сътрудничество, която ще надхвърли всички постижения на Глобализацията досега. Не казвам, че глобализацията задължително е нещо хубаво. Казвам само, че е пряко свързана с цивилизацията и, че без нея съвременната цивилизация, такава, каквато я познаваме, е невъзможна. А дяволът се крие в детайлите. Глобализацията може да бъде или жестока, или щадяща към обикновените хора. Обединените усилия на цялото човечество срещу един общ невидим враг със сигурност я облагородяват.

Причина и следствие. Действие и противодействие. Или „всяко зло за добро“. И на най-черната нощ в гърдите е скрита зорница.

Е, сега живеем в най-черната нощ, приятели! Но тя ще промени всичко. А настъпването на новото утро е само въпрос на време. Потърпете малко. „И това ще мине“. Уви, не мога да ви обещая спокойствие и стабилност през едва сега заповащия нов век, но мога да ви обещая възход и невиждан досега прогрес. Мога да ви обещая удължаване на средната продължителност на човешкия живот. Мога да ви обещая качествено нови работни места. Мога да ви обешая бъдеще без глад и с по-малко болести от всякога досега в човешката история. Сещам се и за доста зловещи неща, но тях тук ще ви ги спестя. Описал съм ги в пост-апокалиптичните си романи.

Добре дошли в 21 век, уважаеми читатели! Настанете се удобно и стягайте коланите, защото ще друса. Но ще бъде интересно. Живеем във времена на промени, възползвайте се! Пожелавам ви успех и проесперитет във всяко едно начинание!

Тихомир Димитртов

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

септември 19, 2015

The Games We Play

sgjfgfj

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров