Новостите в селфи-интервю

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

Как да провокирам сексуално един мъж с думи?

Обичам да споделям изумителни думички, които водят читатели от търсачките в този блог. Днес беше особено „плодотворен ден” и просто не можах да се въздържа. Този път, вместо с тъп коментар, съм ги организирал в сюрреалистично есе. В черно са ключовите думички и фрази. Другото е „бонус“ от мен. Приятно четене:

Най-красивите момичета за сбъдване на желания са във фейсбук. Напишете есе на тема: „Зелена еуглена устройство”. Спазвайте четирите споразумения и помнете къде води пътят от дома през света. Някой знае ли магия за събиране на разделени? А магия за желания? Защо майка и син правят секс? Има ли причини да гласувам? Как да провокирам сексуално един мъж с думи? Все наградени есета по философия на битието! Какво искат мъжете? Сбъдване на желание, естествено!  Хейтърите са самообучаващи се организации във фейсбук. Чиста завист между комшии! А Христо Пощаков и Мила Бързакова по камино? Нереализирани желания!

Тихомир Димитров

Защо напуснах Фейсбук?

Изображение: faqsocial.org / How do I Permanently Delete My Facebook Account: Easy Techniques

Никак не е лесна тази задача – да скъсаш окончателно с Фейсбук. Ако деактивираш профила си и една година по-късно влезеш отново в него, всичко ще си е по местата – така, както си го оставил(а) – тоест, можеш да деактивираш себе си, но не и мястото, което съхранява тонове лична информация за теб. Е, можеш и да отделиш 6 часа, както направих аз, за да унищожиш профила си бавно и мъчително: албум по албум, снимка по снимка, таг по таг, статус по статус, контакт по контакт, линк по линк и т.н. Но има по-лесен начин. Трябва да се логнеш в профила, преди да цъкнеш на този линк:

https://ssl.facebook.com/help/contact.php?show_form=delete_account

После няколко пъти трябва да потвърдиш желанието си да извършиш доброволно е-самоубийство и най-накрая от администрацията на Фейсбук официално ще ти обещаят до 14 дни да заличат напълно всички следи от присъствието ти в социалната мрежа. Заличих ги собственоръчно и аз преди това. Не им вярвам просто – нито на обещанието, нито на „сигурността“, която предлагат. Например, открих десетки напълно непознати лица във френд листата си, докато я изтривах. Това са хора, които категорично не познавам, а липсва и всякакъв спомен да съм ги добавял някога в списъка с приятелите, които изключително внимателно подбирах. Въпросните непознати са имали  достъп до всичко, което качвам във Фейсбук и могат да са били всякакви хора… Е, сигурен съм, че дори след едно такова добре планирано и качествено извършено виртуално самоубийство, някой пак ще намери начин използва данните от профила ми за СПАМ или с друга търговска цел, но поне СВЕТЪТ вече няма да има пълен достъп до тях…

И така, ще изредя основните причини, поради които напуснах Фейсбук и ще ги структурирам по важност. Правя го с уговорката, че не искам ти да последваш примера ми, нито пък искам да приемаш решението ми лично. Направих го заради себе си, а не заради теб. Ето няколко добри причини, поради които напуснах Фейсбук:

Колосалната загуба на време. Нормално ли е човек да прекарва по няколко часа на ден в един-единствен уеб сайт и да не получава никаква полза от това? Не е нормално, според мен. Макар да не активирах нито едно приложение, да не харесах нито една игра и внимателно да филтрирах спама, аз пак успявах да губя колосални количества време, всеки ден, в „социалната“ мрежа. Подарявах й от личното си време – време за спорт и разходки, време за четене на книги и пиене на бири с не-виртуални приятели, време за работа, изкарване на пари, изграждане на истински приятелства и бизнес контакти, време за творчество и пътуване, време за любов и движение – всичкото това време аз го подарявах на Фейсбук. Всеки ден. И го правех доброволно. И минаха години, преди да се усетя. И никой не ми е виновен. И не съжалявам.  Забавлявах се. Но дойде моментът, в който трябваше да взема единственото смислено решение. Този момент ще дойде и при теб все някога, гарантирам ти го! Просто е неизбежно. Един ден ще започнеш да цениш себе си повече от произведението на Марк Зукърбърг, колкото и гениално да е то.

Плитката комуникация. Обичам да общувам и да споделям – това беше основната причина да си направя профил във Фейсбук. Постепенно, обаче, се убедих, че комуникацията във Фейсбук е изключително плитка, несъдържателна, светкавична и половинчата – доста некачествена като цяло. Може би е нарочно, защото до голяма степен комуникацията във Фейсбук прилича на опита ти говориш с някого в тълпата, под мощното озвучаване на дискотека, нощен клуб или концерт. Няма как да проведеш смислен и съдържателен разговор просто, но монолозите, които си крещим в ушите по такива места сме свикнали да ги наричаме „социално поведение”. В този смисъл Фейсбук е много социален. Ако изобщо стоенето вкъщи сам, пред компютъра, може да се нарече „социално поведение”…

Връзката с приятелите е мит. „Много удобно – всичките ми приятели са под ръка и така по-лесно мога да поддържам връзка с тях” – това ще ти го каже почти всеки зомбиран Фейсбук потребител. Но дали наистина е така? Първо, поставям под съмнение факта, че може да имаш, примерно, 800 приятели – колкото имах аз, макар внимателно да подбирах всеки нов контакт. Второ, от тези 800 приятели, в ежедневието си реално виждах какво се случва само с 5-10 човека – тези, които губят най-много време в мрежата, качват най-много снимки, пишат най-много коментари, статуси, бележки, поставят най-много линкове и, въобще, превърнали са се в най-пристратсените, хиперактивни потребители. Но това не са задължително най-добрите ти приятели. Обикновено са най-добрите спамъри. Или хора с прекалено много свободно време на работното си място. Или пък са най-големите нарциси, които държат да ти покажат новия си педикюр, новата си рокля и прическа, новата кола или новата приятелка. За всички тези хора Фейсбук е „манна небесна”, но те едва ли са най-добрите ти приятели и едва ли толкова много държиш на еднопосочната, ежедневна „връзка“ с тях. Едва ли си чак толкова обсебен от техните каузи или идеи. Едва ли си чак толкова влюбен в тяхното собствено хипер Его. Да, обаче, Фейсбук предлага точно такъв тип „връзка с приятели”. И нищо повече от това.

Безопасността на личните данни също е мит. Колкото и да затегнаха контрола напоследък, по света няма системи без грешка, особено компютърни и софтуерни такива. От грешките в системата може да се възползва всеки – както безобидните спамъри, така и хората с опасни намерения. Успокояващото е, че ти сам(а) избираш какво да качваш, какво да споделяш и какво – не. Но дали собствената ти преценка е по-сигурна от „безгрешната” работа на софтуерните системи? По новините говорят за хора, които могат да откраднат няколко хиляди лева, само защото знаят името и телефона на някоя баба. Представете си какво могат да направят тези хора, ако знаят всичко, което си решил(а) да качиш в профила си. Отделно, Фейсбук е една огромна машина за маркетингови проучвания, сегментиране на пазари, профилиране на таргет групи и дефиниране на потребителски търсения по различни показатели. В тази машина няма друг интерес, освен чисто търговския и тя превръща хората от живи, дишащи същества с различни хобита, интереси, приятели и професии, в най-обикновени консуматори и безлични потребители. Групите, каузите, профилите на „известни личности”, фен страниците и много други инструменти дават безкрайна палитра от възможности на уеб-предприемачите да използват с търговска цел това, което си решил(а) да качиш във Фейсбук. Достатъчно показателни са обявите от типа: „Продавам фейсбук страница с над сто хиляди почитателя много изгодно”.  Не ми се участва повече в този маскарад.

Публичността на един автор е важна за развитието му като такъв и мнозина виждат в „социалните мрежи”, под които разбират главно и единствено Фейсбук, „възможност да разпространяваш творчеството си онлайн”. Е, да, ама не е така. Стотиците контакти във Фейсбук се дължат на творчеството, което разпространяваш онлайн, а не обратното. Започна да ме дразни фактът, че публикувам една статия в блога си, а коментарите се случват под линка й в социалната мрежа, вместо под самата статия. Какъв е смисълът? Първо, така се създава впечатление, че почти никой не чете новите ми публикации, второ – така коментарите стават абсолютно невидими за онези, които нямат профил в социалната мрежа. Колкото и парадоксално да звучи, това все още са повечето хора, уважаеми!

Вярно, посещенията в блога ми ще намалеят сега, след като самоубих профила си, защото мнозина бяха свикнали да го следят именно там. Но какво от това? Чели са ме не защото им е било интересно, а защото са нямали какво друго да правят и са имали много време за губене. Качеството винаги е по-важно от количеството за мен, във всяко отношение. Това важи и за читателите. Сега вече нямам профил във Фейсбук, тоест разполагам с много, ама много повече време за творчество и, съответно, ще публикувам повече неща тук. Ако държиш да се информираш за новостите, но си свикнал да го правиш там, натисни „Абонамент по имейл” от линковете най-горе в дясно – точно под червената химикалка. Така ще получаваш новите статии директно на електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам. Безплатно е и всеки може да се присъедини…

Чувството за самота. Има още много причини да напусна Фейсбук, но няма да те отегчавам с тях. Ще се огранича само до най-важните. Последната е, че през цялото време, което прекарах в  „социалната” мрежа, чувството за самота така и не ме напусна.

Тихомир Димитров

Ще успеят ли социалните мрежи да изпратят блоговете в девета глуха?

Първо, нека уточним, че за неспециалистите „социални мрежи” означава facebook, а „търсачки” – google. На никой не му пука за десетките, дори стотици деривати на тези продукти в мрежата.
Всички са във facebook и всички търсят с google. Всички потребители, които формират пазара.

Почти никой не знаеше какво е „социална мрежа”, преди да се появи facebook. Не вярвате ли? Попитайте майка си, която отскоро има профил в бука и коментира всеки ваш статус, хехе.

Facebook сега е манията, каквато бяха блоговете преди няколко години. Тогава всеки по-грамотен юзър се зариби да спами уеб пространството с новини от собственото си ежедневие, които не интересуват никого. И „В началото беше словото!” И Б(л)ог създаде blogger, а после wordpress. Или може би обратното, не помня.

По-важното е, че блоговете окупираха вниманието на всички, които са част от т.нар „интернет общество”, т.е хората, които си губят времето или по някакъв начин си изкарват прехраната, седейки пред компютър.

Днес вече е модерно да се говори за  социалните мрежи като алтернатива на блоговете. От моята тясно не-специализирана и технически неграмотна камбанария, този конфликт изглежда така: Facebook vs WordPress. Писателският профил на Тишо срещу Писателския блог на Тишо.

Хм.

Каква е разликата, всъщност? На пръв поглед и двете места те свързват с едни и същи хора. Разликата е в това, че читателите на блога няма да разберат къде си се напил и припаднал в четвъртък вечер, ако не им кажеш, докато в „социалната” мрежа твои „приятели” със сигурност ще качат богат снимков материал от „събитието” и ще сложат етикет с името ти върху всеки кадър, да се знае…

Разбира се, това не е достатъчно сериозна причина да предпочитам блога, като средство за общуване, пред социалната мрежа. В единствено число.

Преди няколко месеца изнесох презентация в клуб „Спри и помисли” на тема: „Блог да ви е на помощ” (слайдове: тук, видео: тук), където много простичко обясних каква е разликата между това да имаш блог и това да участваш в социална мрежа.

Представете си парти. Разни хора се събират на едно място да употребяват алкохол и леки наркотици, да клюкарстват, да танцуват, да се хвалят с новите си придобивки или да показват новото си гадже. Други идват с тайната надежда да намерят такова на партито.

Собственият блог означава партито да е у вас. Може да заключиш любимите си порно списания в отделна стая, където никой няма да ги види, можеш да определиш къде ще се пуши и къде не, какъв алкохол ще се консумира, каква музика ще се слуша, кого да поканиш и кого да изгониш, в колко часа да свърши купонът и т.н.

Същите хора „купонясват” и във facebook. Но там ти си гостенинът и ти трябва да се съобразяваш с правилата, а правилата ги определя домакинът. Марк. Той решава какво, къде, кога и как. А половин милиард души му играят по свирката. Те само присъстват. Защо така?

Ами, защото е много по-лесно да отидеш на купон, отколкото да организираш парти у вас.

Второто изисква повече усилия, време, организация и ресурси, но ти осигурява повече свобода. Имаш пълен контрол върху ситуацията. Чувстваш се „като у дома”.

Това е причината социалните мрежи да НЕ изпратят блоговете в девета  глуха. Всеки обича да се чувства „като у дома”.

Разбира се, промени настъпват. Блоговете и социалните мрежи са процес, а не събитие. Всеки процес търпи развитие с времето.

Развитието при блоговете е, че стават по-шумни, по-глупави и по-разводнени, а информацията в тях е все по-некачествена, докато постовете в „старите” блогове са по-редки и по-лаконични. Дори вече има стотици хиляди, даже милиони блогове, занемарени от своите мързеливи притежатели. Последните разбраха, че няма какво да кажат на света, а и да кажат, няма кой да ги чуе, защото никой не се интересува от четката им за зъби или от „предимствата” на новото им гадже. По-лесно е да споделят тези неща във фейсбук. Там със сигурност някой ще ги забележи.

Докато развитието при фейсбук е, че расте като тумор. Всички знаем как свършва това.

Маниите идват и си отиват, хората остават. Трябва да ви съобщя, че социалните мрежи няма да изпратят блоговете в девета глуха. Те ще ги последват там. Всички ще акостират в тихия пристан на забравата един ден. През 21 век ще се появят нови средства за общуване и забавления. Кои са те? Ако знаех, щях да съм най-младият български милионер и пак нямаше да ви кажа…

Да се върнем в настоящето. Природата обича изобилието и вечно добавя  нови форми към старите. Или просто ги трансформира. Прибързано е да говорим, че фейсбук и компания ще затрият блоговете. Докато го има едното, ще го има и другото.

Спомнете си радиото и телевизията. Тогава масовото схващане беше, че синият екран ще изпрати дървената „сляпа” кутия завинаги в килера. Стана ли така? Не. Ами интернет? Нали щеше да елиминира хартията в офиса? Започнахме да принтираме дори имейлите си на хартия. Просто се научихме да рециклираме по-добре, за да имаме повече хартия и това е всичко. Междувременно се появиха онлайн радиа, онлайн телевизии, онлайн вестници и онлайн списания, вместо пресата да изчезне от хоризонта. Природата обича изобилието. Тя обича и трансформацията.

Дървеният радио сандък преживя много трансформации през изминалия век. Сега слушате радио в колата. Стационарният телефон се превърна в мобилен, а мобилният – в преносим компютър, радио, телевизор, фотоапарат, гейм плеър и видео камера едновременно.

Същото очаква блоговете и социалните мрежи в близкото бъдеще. Тотална трансформация. Не едното за сметка на другото. В днешния им вид те, естествено, са обречени. Но ще се появят нови на тяхното място, по-технически съвършени и с абсолютно същото предназначение.

Защото хората обичат да се събират, да пият, да клюкарсват, да воаьорстват, да изпъкват, да се хвалят и да създават нови контакти. Това е тяхната природа. Тя не се е променила много от времето, когато Питагор чертаеше с пръчка върху пясъка.

Помислете върху това.

Тихомир Димитров

Колективната самота, наречена FACEBOOK

Минаха девет месеца, откакто станах член на най-голяма социална мрежа в света.

За толкова време ще износиш бебе, ще стартираш нов бизнес, ще построиш къща, ще ремонтираш вила или ще обзаведеш жилище, но може и просто да си вдигнеш рейтинга във FarmVille …

„Колективна самота“ е мое лично определение за Фейсбук, с което се гордея. Защото е едно от малкото смислени неща, които постигнах в социалната мрежа за последните девет месеца. Девет месеца  – девет извода от паралелния живот в бука. Накратко:

1)    Наляга ме усещане за самота, когато си вляза в профила. Кой нормален човек би се чувствал така сред 500 приятели?! Въобще, има ли нормален човек с 500 „приятели”?

2)    Фейсбук е рай за воайора. Бас хващам, че възможността да надникнат в чуждия животец носи недотам морално удоволствие на мнозина. В което  няма нищо лошо, защото:

3)    Фейсбук е рай и за позьора. Двата типа инстинктивно се привличат. Разпищолените каки БИ ТРЯБВАЛО да знаят, че снимките им попълват чекиджийските фантазии на не един и двама „приятели” от най-близкото им обкръжение. Би трябвало, освен ако не се окаже вярно онова за съотношението между външния вид и мозъчния багаж…

4)    FarmVille и Mafia Wars са матрица в матрицата, братче! Никой, по никакъв начин, с никакви аргументи не може да ме убеди, че има по-безумно занимание от грижа за „ферма”, в която растат…нули и единици.

5)    Кралят на СПАМ-а сигурно също живее тук – в бука. „Някой каза нещо за теб, приеми един тон спам и разбери клюката на деня”. Да бе, да!

6)    Да ме черпиш с виртуална бира е още по-извратено от култивирането на виртуални зеленчуци, копеле!

7)    Вярно, в социалната мрежа откриваш един куп стари приятели, пресъхнали любови и мухлясали контакти, но въпросът е: за какво са ти?

8)    Фейсбук е хипер неудобна среда за общуване в реално време. Дори мирка бие чата им по функционалност, а тромавото изпращане и получаване на „лични съобщения” няма да го коментирам. Има си джимейл за тая работа.

9)    Дойде ред и на любимото ми: „дъ фейсбук ивентс”. Това лято присъствах (реално, а не виртуално) на две такива мероприятия. Смело мога да заявя, че трето няма да има. Организаторите на първото бяха избрали чуден локейшън „сред  природата”, включващ железопътен мост, по който над главата ти минава експресът софия-варна на всеки кръгъл час, „панорама”, състояща се от денонощна каменоломна, заблатен язовир, пълен с комари, натоварен междуградски път и ислямско село, в което цял ден бучи ходжа, а цяла нощ – циганска чалга. На втория фейсбук ивент, пък, от 2000 заявили участие дойдоха…трима.

Изводът от всичко това: Фейсбук е колективна самота! Единственото практическо приложение на социалната мрежа се ограничава до скатаване в офиса. Има някои дребни удобства, разбира се: ако ти потрябва някой, много по-лесно е да го намериш в бука, отколкото да търсиш отдавна изгубените му контакти поне на 4 места: в мейла, в телефона , в скайпа, в кю-то.  Основната „тръпка” на „букърите” и занапред ще си остане воайорството / позьорството, а основната цена, която плащат – тоновете спам и десетките пропилени денонощия от собствения им живот. Тъпо, а?

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров