Писателският блог на Тишо

май 11, 2017

Класата на излишните

Изт: theodysseyonline.com

Старите учебници го обясняват така: има технологично преструктуриране в бизнеса, това е структурна безработица, спокойно, достатъчно е само да се преквалифицират тези хора и веднага ще си намерят място в икономиката, просто им липсва образование…

А сега си представете, че сте шофьор. Или ватман. Или машинист. Или пилот. Или капитан. Или, защо не, космонавт!

И от утре колите, трамваите, самолетите, автобусите, корабите, влаковете, че дори и космическите полети, започнат да се управляват сами.

Ще се разкрият 500 нови места в ай ти сектора и 900 милиона души ще останат на улицата: шофьори, пилоти, космонавти, куриери, капитани, ватмани, машинисти, подводничари, плюс целия им обслужващ персонал, заедно с повечето клъстърни дейности и безбройните подотрасли, свързани с тяхното обучение. И това само в транспортния сектор!

А сега си представете, че процесът обхване всички сектори, даже отбраната…

Вместо синът ви да се върне с дупка от куршум в рамото, с медал за храброст и с доживотна пенсия, на негово място ще се върне повреден робот. Роботът ще бъде ремонтиран от други роботи, естествено, но синът ви ще си остане все така безработен. Схващате логиката.

Няма професия, която да остане незасегната.

Днес имаме седем милиарда души на Земята. След три десетилетия ще имаме над десет милиарда. Повечето от тях ще са безработни, тоест излишни. Не „структурно“, а перманентно излишни. Но всичките тези хора ще искат да ядат. Всеки ден. И не само това: ще искат маркови дрехи, 8G интернет, 9D кино, самолетни пътувания, екскурзии в орбита, автономни автомобили, да градят кариера.

Как я мислите тази работа?

Дали половината богатство на света ще бъде в ръцете на един процент от неговото население не е толкова важно. По-важното е за какво този един процент ще я използва тази половина. Ако я използва за егоистични, а не за общочовешки цели, Човечеството няма да му прости.

Егоизмът е непростим грях, защото сме свикнали излишния винаги да го виждаме в другия. И никога в нас.

Случвало се е много пъти преди. Вземете Френската революция. Вземете Съветската революция. Случвало се е и през Втората световна война, но тогава поне хората бяха нужни: да карат трамваите, да пускат бомбите, да зареждат оръдията, да бутат количките в мините…

Какво ще правим, когато станат десет пъти повече и имаме десет пъти по-малка нужда от тях?

Ще разкрием две нови места в ай ти сектора ли?

Сложни проблеми!

Ако единият процент не нахрани 99-те процента, не ги облече, излекува, образова и не им осигури достоен (тоест поне търпим) начин на живот, онези няма да ядат пасти, а ще му изядат главата. Другият вариант е „поход срещу мнозинството“ с цел систематично изтребление и контрол върху раждаемостта до момент, в който няма да има кой да ти носи бърканите яйца в леглото, освен хакнат от съпротивата робот с много остри прибори за сервиране. Ето защо не трябва да четете пост-апокалиптични романи.

Тихомир Димитров 

май 8, 2017

Къде, по дяволите, е прогресът?

Изт: Geographyalltheway

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

С изключение на факта, че сега всеки притежава „камера за обратно виждане“, с която може да запечата срамните си части и да ги изпраща на незпознати в мрежата, всичко останало си е по старому. Ще се съгласите с мен, че дик/титс селфито за 38 години е твърде ритардед, като постижение, не мислите ли? Да, събирам няколко изчислителни центъра в джоба на дънките си, но какво от това? Продължавам да нося дънки! Нека разгледаме нещата глобално:

Космически пътувания:

Според научната фантастика от 70-те вече трябваше да сме колононизирали Слънчевата система, Галактиката, Вселената и няколко паралелни измерения.

Истината е, че откакто военните бюджети за Студената война свършиха, спряхме да „колонизираме“ дори Луната…

Градове:

Трябваше да живеем в чудесни градове, разположени над планети, сред океани и в астероидни пояси.

Истината е, че продължаваме да живеем в същите пренаселени и отчаяни урбанистични клоаки, които освен с това, че са по-грозни, се различават от 70-те единствено по това, че сега старите тухли, хоросанът, мухълът, хлебарките и плъховете между тях струват 400 пъти повече…

Железопътен транспорт:

Влаковете трябваше да хвърчат из вакуумни тръби на магнитна левитация. От континент А до континент Б трябваше да отнема максимум половин час…

Истината е, че продължаваме да се влачим по железопътни траверси, поставени върху чакъл, както са го правили каубоите през 19-ти век. Има твърде малко изключения (Шинкансен, Маглев, Евростар и ТеЖеВе), които са в състояние да поддържат средна скорост по-висока от тази на парните локомотиви от онази далечна епоха…

Въздушен транспорт:

Самолетите трябваше да се оттласкват от най-високите нива на стратосферата и да прескачат цели океани за времето на една цигара.

Истината е, че сега пушенето в салона и в тоалетните е забранено, защото навсякъде има камери. Скоростта си остава същата от 1978-ма. Тяхнологията си остава същата. Има голяма вероятност ти и пра-дядо ти да сте летяли с един и същ самолет.

Воден транспорт:

Трябваше да пресичаме океаните, прелитайки върху кораби, които докосват водата само с микрони от своите корпуси, колкото да не изгубят равнината…

Истината е, че „Титаник“ се е превърнал в още по-дълбоко газещо оф-шорно казино на 15 етажа, което потъва заради същите (и дори по-тривиални) причини.

Коли:

Трябваше да хвърляме белот с жената и децата, да бием синовете си на сентасе, да пием мастика с приятели, да четем книга или да гледаме холограмен филм, докато се прибираме у дома с автопилота.

Истината е, че продължаваме да се оглеждаме като бухали по кръстовищата за пътни полицаи в полунощ, за светещи табели, за дупки в настилката и за всички онези неудобства, за които са се оглеждали шофьорите през 1978-ма година. Единствената разлика е, че тогава те са плащали за горивото си с джобни…

Хранене у дома:

Трябваше да живеем в свръх-интелигентни жилища, които се ориентират само по ретината от какви точно витамини се нуждаеш, за да може домашният ти компютър да ги поръча, сготви и сервира, докато си събуваш обувките в коридора.

Истината е, че продължаваме да ядем джънк фууд, както през 1978-ма, защото нямаме време да си сготвим сами, както тогава. Продължаваме да си го носим самостоятелно у дома, точно както тогава. Или да си го поръчваме по телефона (както тогава). Има само известни спорове дали качеството на джънк-фууда е същото като тогава…

Хранене в ресторант:

Сервитьорът трябваше да е поне трето ниво андроид с изкуствен интелект, който отгатва предпочитанията на гостите по лицевите им изражения.

Истината е, че сервитьорът продължава да е квартален дришльо, който произвежда водката в мазето на дядо си.

Жилища:

Трябваше да живеем в ебахти функционалните, супер изчанчени и мега адаптивни спрямо живота в 21-ви век жилища.

Вместо това живеем в апартаментите на бабите си, защото са близо до центъра, и ги наричаме „винтидж“.

Работа:

Работенето трябваше да е само по желание. Единствено компютърните архитекти и квантовите инженери трябваше да са заети през 2017-та.

Истината е, че ако изтървеш оперативката за втори път този месец, значи си аут. Нищо, че продаваш резервни части за автомобили от 1978-ма!

Секс:

Трябваше да се съвкупляваме с ефирни същества от десетото измерение, или с любимата си на друг континент, докато релаксираме сред триизмери рибки, носещи се из лукса на футиристичния ни апартамемт.

Вместо това, продължаваме да се нуждаем от мокри кърпички и от салфетки, ако го раздаваме selfie-ерген, от одобрението на съмнителен квартален тип, ако предпочитаме чуждото вмешателство, или от липсата на главоболие у партньора, ако сме избрали „пътя“ на семейните хора от 1978-ма година.

Какво, изобщо, се е променило?

Само не ми казвайте фейсбук, туитър и инстаграм, за да не ви тегля една футуристична майна!

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

Тихомир Димитров

октомври 27, 2016

Професор Андреев и машината на времето

Разказът е публикуван в сп. „Антимовски хан“ с работно заглавие „Професор Андреев“. Приятно четене:

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев се провираше из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към института. Реши да седне в любимото си кафене на площада, както правеше всяка сутрин, преди да отиде на работа. Не беше суеверен, но смяташе за лош вкус да наруши традицията – особено днес, когато му предстоеше толкова важен експеримент. Именно на този ден той и асистентът му възнамеряваха най-после да извършат Прехвърлянето – не теоретично, не под формата на дълъг 30 страници алгоритъм, не като математическо моделиране или сложни физични изчисления, с каквито се бе занимавал през последните 26 години, а съвсем действително, истинско и реално Прехвърляне.

Поръча си задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник, след което се загледа в документацията. Тези моменти на усамотение му даваха възможност да се съсредоточи, да организира мисловно предстоящия си ден в лабораторията и да нахвърли задачите в тефтера, който винаги носеше у себе си. Така по-късно нямаше да му се налага да ги помни и можеше да насочва цялото си внимание върху детайлите. А те не бяха малко. Пък и му доставяше удоволствие да задрасква задачите като изпълнени в края на деня. С линийка и с тънък химикал, за да могат да се четат. От поколенията. В крайна сметка, това беше и дневникът на научния му прогрес. Стъпка по стъпка. Ден по ден. „Всяко голямо пътуване започва с една малка крачка.” Неговото беше започнало преди две десетилетия и половина, когато основаха института с една-единствена цел – да стигнат до днешното Прехвърляне. Успееха ли, не само градчето, но и страната щяха да си извоюват световна популярност. Лабораторията му щеше да привлече невиждани средства, екипът му щеше да се прочуе. Името му щеше да остане в историята. Но, за да се случи всичко това, нещата трябваше да бъдат изпипани в детайли.

Професор Андреев се зае за пореден път да проверява изчисленията. Изчисленията бяха точни. Прегледа ги няколко пъти, преди да затвори голямата папка с документи, в която се намираха и разрешителните от Общината.

Професор Андреев отпи от кафето си и посегна към сутрешния вестник. Върху заглавната страница на видимо място беше отпечатано обявлението, поръчано от него самия по телефона, в което се съобщаваше, че електрозахранването ще да бъде прекъснато между 12 и 1 часа на обяд в квартала около площада. Прехвърлянето изискваше доста енергия.

Институтът се извиняваше предварително на гражданите и на гостите на града за причиненото неудобство и уверяваше, че до края на обедната почивка нормалното електроподаване към всички абонати ще бъде възстановено. Пожарната команда беше в готовност да реагира светкавично на сигнали за възникнали пожари в резултат от къси съединения. Гражданите се предупреждаваха да изключат компютрите, телевизорите си и другата техника от мрежата в посочения времеви интервал.

Докато четеше оскъдната на сензации местна преса (целта на експеримента се пазеше в строга тайна), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса в кафенето. Там седяха двама мъже в сини работнически унформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада. Бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана, който се издигаше точно срещу бялата фасада на провинциалния университет, която обгръщаше площада от двете му страни с формата на полукръг.

Професорът опитваше да се съсредоточи отново върху вестника, когато чу силно подсвиркване. Вдигна поглед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) се закачаше с красива студентка, развяла дългите си, загорели от слънцето бедра изпод къса лятна рокличка, седнала върху седалката на стар, класически велосипед.

Момичето не обърна никакво внимание на работника. Насочи се към университета. Точно пред нея велоалеята се разделяше на две – заобикаляше фонтана от ляво и отдясно, за да стане отново едно цяло преди входа на университета. Професор Андреев се зачуди от коя страна ще избере да мине студентката. Момичето заобиколи фонтана от лявата му страна. „Статистически вероятността е 50%” – прошепна си професорът под мустак – „също като вероятността грубиянът да плати сметката, а не неговият приятел. Но в квантовата физика те едновременно плащат сметката, а момичето успява някак да мине и от двете страни на фонтана…”.

Хрумна му интересна идея и той задраска в тефтера си.

* * *

„Стаята” – така наричаха празното помещение, което бяха запечатали херметически още пред 26 години, когато Институтът се нанасяше в сградата. Единственото предназначение на „Стаята” беше да дочака мига на евентуалното Прехвърляне. И ето, че този миг беше настъпил.

Професор Андреев доближи лице до сферичния люк в средата на блиндираната врата. Само гол паркет и нищо повече! „Стаята” беше празна. Отново. Умишлено правеха експериментите през деня, тъй като разчитаха на естествената светлина, която проникваше през бронирания, дебел две педи прозорец върху южната стена. Да разчитат на изкуствено осветление означаваше да разхерметизират редовно помещението, за да поддържат инсталацията, а това можеше да повлияе върху чистотата на експеримента. Никой и нищо не беше влизало в „Стаята” през последните 26 години…

– Сигурен ли си, че координатите са точни? – попита професорът.

Младият му асистент се загледа съсредоточено в екрана на компютъра си.

– Проверихме ги сто пъти, няма грешка, шефе!

– Станиславе, ако продължим още няколко дни да спираме тока в централната част на града всеки ден по обяд, от Общината ще ни отрежат най-накрая, а спонсорите само това чакат, за да се убедят, че е крайно време да ни спрат финансирането! Тогава и двамата с теб оставаме на улицата. И камерата наистина ли е празна?

– Нали я проверихте със собствените си очи! – настоя асистентът.

Професорът намести очилата си с показалец и погледна в „Стаята” отново…

pa2

снимка: torpedocroatia.blogspot.bg/

Случваше се нещо странно. Преди малко най-после бяха осъществили първото Прехвърляне, за което институтът се подготвяше цели 26 години. Със Станислав използваха обикновен кибрит от пет стотинки за обект на експеримента. Предварително бяха почистили само барута от клечките, за да избегнат риска от потенциално възпламеняване, а и да могат да го различават от всеки друг кибрит на света. Освен голи клечки, този, специалният, носеше и печата на лабораторията. Не бяха сигурни какво точно се случва по време на Прехвърлянето. Можеха само да гадаят според теоретичните модели, които сами бяха създали.

Първоначално се зарадваха, дори бяха готови да отворят шампанското, което държаха в хладилника за специални поводи, а поводът наистина беше специален – кибритът го нямаше в камерата за Прехвърляне. Пуф, беше изчезнал! Да дематериализираш физически обект не беше малко постижение в науката. Само заради това щяха да им удължат финансирането. Дори можеха и някоя награда да спечелят. Но кибритът го нямаше и в „Стаята”. А трябваше да бъде там! И не само това – трябваше да се е озовал там точно 24 часа по-рано – в неделя на обяд, когато до лабораторията не се допускаше никого. През уикенда дежуреше въоръжена охрана. Нямаше грешка в данните. Нямаше следи от опити за проникване в „Стаята”. Нямаше и кибрит. Нито в камерата за Прехвърляне, нито в херметизираното помещение.

В Т О Р Н И К

pa3

снимка: en.wiktionary.org

За експеримента във вторник пожертваха стар, евтин ръчен часовник. Тъкмо щяха да проверят дали фината механика продължава да работи след Прехвърлянето. Обектът отново изчезна в камерата и отново не се появи в „Стаята”.

– Може би имаме работа с един от парадоксите – каза асистентът. – Ако действително сме прехвърлили обекта назад във времето, а после сме го намерили, това значи, че неизбежно трябва да го прехвърлим отново обратно по същото време. С точност до секундата. А това няма как да стане, тъй като ние поглеждаме в „Стаята” след експеримента. Може би затова не откриваме нищо…

– Станиславе, парадоксът си е парадокс, но още по-парадоксалното е, че нещо изчезва без следа, не мислиш ли? Щом го няма тук, значи е някъде другаде! Енергията никога не се губи.

– Да, дори не ми се мисли колко ще е сметката за електроенергия в края на месеца – поклати глава асистентът.

– Това няма да ни спре точно сега, когато сме на финалната права. Утре ще направим трето превхвърляне! – каза решително професор Андреев.

С Р Я Д А

pa4

снимка: tallhill.com

За третото прехвърляне използваха жив обект – лабораторен плъх. Гризачът изчезна от камерата и не се появи в „Стаята”. Нямаше го!

От Общината започнаха да им препращат писмата на недоволни ресторантьори и хотелиери, които се оплакваха, че прексъването на електрозахранването всеки ден по обяд води до загуби в туризма. Чиновниците ги предупреждаваха, че търпението на гражданите е започнало да се изчерпва.

От Енергото пък им искаха банкови гаранции за огромните суми, с които лабораторията задлъжняваше всеки ден. Заплашваха, че в противен случай ще им спрат тока. Тези хора дори нямаха представа какъв експеримент се извършваше в малкия им провинциален град!

Професор Андреев отговори чрез обявление във вестника, че опитите ще продължат най-късно до петък. Молеше гражданите за още малко търпение, предупреждаваше ги да си изключват уредите между дванадесет и един часа на обяд и обещаваше, че лабораторните експерименти ще приключат в края на седмицата, независимо дали ще доведат до очаквания резултат или не. Напомняше също, че градът и туризмът ще спечелят много, ако лабораторията пожъне успех.

Спонсорите с неохота осигуриха банковата гаранция, но от своя страна заплашиха професор Андреев, че този път наистина ще му спрат финансирането, ако не им дадеше откритието, за което се подготвяше вече 26 години и, в което бяха инвестирали милиони…

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa5

снимка: at.blogs.wm.edu

– Три, две, едно! – Станислав натисна ентър върху клавиатурата на компютъра си.

Камерата за прехвърляне, голяма колкото стандартна хотелска душ кабина, потрепери на мястото си. Вибрациите постепенно се успокоиха. Уредите показваха спад в напрежението. След няколко минути стана безопасно да я отворят.

С огромен интерес и Станислав, и професор Андреев погледнаха вътре. Старият настолен компютър го нямаше. Затичаха се към „Стаята”. Погледнаха през сферичния люк в средата на тежката, блиндирана врата – първо ученият, после и неговият асистент. Нямаше го и там! Професорът удари ядосано по вратата с отворена длан. Тежката стомана пое плесника му с глухо „туп”.

– Значи не е от масата на обекта – въздъхна Станислав.

– Каквито и промени да правим, нищо не става! Само сметката за ток расте. Това прехвърляне ще ни струва 30 бона повече от вчерашното! Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Станислав никога не беше чувал шефа си да използва вулгарни изрази по-рано. Беше изтънчен човек с изискани маниери, пред чийто интелект асистентът му се прекланяше. Сега му приличаше на луд професор. В буквалния смисъл. Бузите му бяха зачервени от ярост. Очите му се въртяха в орбитите зад дебелите стъкла на очилата. От устата му излизаха още псувни и заплахи без адресат. Потеше се обилно. Ученият просто не беше на себе си от безсилие и от гняв.

След като се поуспокои малко, професор Андреев каза с пресипнал глас:

– Да приключваме за днес! Имам важни задачи в града след обяд. После ще работя до късно в кабинета у дома. Ти също няма да спиш тази нощ. Искам да прегледаш всички изчисления отново! Цялата документация по проекта от последните две десетилетия и половина! На сутринта ще се видим тук – ела рано, към шест. Трябва ни повече време, за да се подготвим за финалното Прехвърляне. Очаквам да носиш доклад с октритите несъответствия и, въобще, с всичко, което ти дойде на ума! Заложили сме главите си, Станиславе. Видя писмата от спонсорите, от общината и от кредиторите. Връщане назад няма! – след тези думи професор Андреев излезе от лабораторията веднага, сякаш бързаше за важна среща, без дори да каже „довиждане” на своя асистент.

П Е Т Ъ К

pa6

снимка: sophlylaughing.blogspot.com

– Сигурен ли сте в това, което говорите, професоре? – гласът на Станислав трепереше от страх и от притеснение. Към тях се прибавяше и една непозната за младия асистент тъга – сякаш беше на път да изгуби добър приятел. Всички тези чувства контрастираха рязко с ведрото лятно утро, което настъпваше навън.

– Няма друг начин! – отсече професорът. – Ако се проваля сега, ще трябва да се пенсионирам и да потъна в забвение. Отделих половината си живот на този експеримент! Няма да мога да понеса срама. А с твоята академична кариера е свършено! Затънали сме в дългове. И освен това…

– Но решението, което взимате, не премахва тези проблеми, дори напротив – създава нови! Въобще не ми се мисли за правната страна на въпроса.

– Слушай ме внимателно, без да ме прекъсваш! – професор Андреев намести с показалец очилата върху носа си. Правеше го винаги, когато беше изнервен. Или го притискаха крайните срокове: – Помислил съм за всичко – той извади от кожената си чанта три папки и ги постави върху масата между тях. Едната беше червена на цвят, другата синя, а третата – кафява. След което продължи:

– Изготвил съм подробен научен доклад за извършените експерименти тази седмица. Намира се в червената папка. В кафявата папка е моето завещание. Придружено е от нотариално заверено пълномощно, с което ти прехвърлям пълните авторски права върху направените от мен открития от ден нула до сега. Плюс всички патенти. Плюс правата за публикуване на доклада. Единствени бенефициенти по завещанието сте ти и моите родители. За тях остават къщата, колата и личните ми принадлежности, плюс дребна сума в брой, а ти получаваш лабораторията, заедно с цялото оборудване. Надявам се все пак да спасиш нещо от кредиторите, след като обявим фалит. В синята папка са писмата до родители, роднини, приятели, колеги и близки, които те моля да разпратиш, ако не ме намериш в „Стаята” след Прехвърлянето днес. Или, ако ме намериш мъртъв… Или луд. В крайна сметка тези неща отиват някъде, но един Бог знае в какво състояние пристигат там. Готов ли си за всичко това?

– Това въпрос ли е или просто заповед? – тихичко попита асистентът.

– Прав си, не беше въпрос! – ухили се насила професор Андреев.

– А помислихте ли за себе си? Какво ще правите, когато се озовете там? Където и да е това? Ако оцелеете изобщо при Прехвърлянето?

– Помислил съм за всичко, както ти казах.

Професор Андреев пъхна ръка в джоба на панталона си. В него имаше малка хартийка, сгъната на две, върху която бяха изписани шестте печеливши числа от последния тираж на тотото в четвъртък. За всеки случай ги беше запомнил и наизуст. Нищо не се знаеше…

Двамата учени потънаха в мълчание.

Птичките пееха навън. Вятърът си играеше със завесата през отворената врата на балкона, който гледаше право към малкия централен площад. Стъпките на най-раннобудните граждани отекваха върху паважа. Поемаха ги крилата на университетската сграда и кънтенето им се усливаше многократно в бетонния полукръг. Реставрираният фонтан шумеше весело. Първите слънчеви лъчи се показаха над покрива на отсрещното университетско крило и оцветиха кабинета на професора в ярко оранжево.

Станислав си погледна часовника. Беше шест и половина сутринта. До Прехвърлянето оставаха само пет часа и половина. Дали щяха да успеят да си кажат всичко до тогава? Имаше странното усещане, че присъства на последното свиждане с осъден на смърт роднина, чиято екзекуция предстои още същия ден, а не че след малко ще стане свидетел на най-големия научен експеримент в живота си, при това – с човешко същество като експериментален обект! Отново се притесни за своята собствена роля в опита и попита:

– Ами, ако ме обвинят в пасивно съучастничество? По закон ни е забранено да използваме хора за Прехвърлянето, дори мисля, че съм задължен да ви попреча да извършите това, което сте намислил!

– Спокойно, погрижил съм се и за това! – отвърна професорът – Първо, във всички документи еднозначно е написано, че извършвам експеримента сам, по собствено убеждение и желание, без върху мен да е оказан натиск или чуждо влияние, че съм в напълно трезво състояние, в отлично съзнание, в присъствието на нотариус, дори има бележка от психиатрията, успях и оттам да мина вчера след обяд; пише също, че съм предприел експеримента собственоръчно, без знанието и помощта на моите колеги от института, дори против тяхното евентуално несъгласие, в което съм убеден.

– Но…

– Казах ти да не ме прекъснваш, Станиславе!

Асистентът само кимна гузно с глава. Професорът продължи:

– Осигурил съм ти алиби. В писмото до старите ми родители, които за щастие все още са с всичкия си, изрично настоявам да свидетелстват пред властите, че двамата с теб снощи до късно сме работили в кабинета у дома, останал си да спиш на канапето ми, спал си до обяд, а когато си се събудил, мен вече ме е нямало. Обядвал си с тях, изпили сте бутилка-две вино и едва в късния следобед си се отправил към лабораторията. Настоявам, след като прочетат и запомнят детайлите, да изгорят писмото, което съм сигурен, че те ще направят, а записващите устройства в лабораторията са изключени. Охраната не идва през седмицата, така че няма кой да ги заподозре в лъжа. Просто трябва да потвърдиш тяхната версия.

– Професоре, настоявам да промените решението си! В противен случай съм длъжен да ви попреча да извършите това! – Станислав се опита да прозвучи убедително, дори леко заплашително, но в реакцията на шефа си не видя никаква следа от колебание:

– Ако ми попречиш, ще те отстраня от лабораторията по законния път и ще извърша експеримента сам. Но тогава може нещо да се обърка. По-добре остани тук и ми помогни с каквото можеш! – след кратка пауза професорът добави:

– Всъщност, това не е заповед, а молба от стар приятел. От днес вече официално не съм ти работодател.

* * *

Професор Андреев пристъпи в камерата за Прехвърляне и я затвори веднага след себе си. Не искаше да гледа повече разплаканата физиономия на Станислав. Надяваше се само чувствата да не размътят мозъка му в последния момент! Асистентът трябваше да нагласи времевия диапазон за по-дълго от обичайното. Щяха да извършат Прехвърлянето на същите координати, тоест в „Стаята”, но този път не двадесет и четири, а сто и два часа назад! Целта им беше ранното понеделнишко утро. Професорът се прекръсти и зачака…

Кабината потрепери. Той усети как подът под краката му започва да се тресе. Ситни вибрации минаха през цялото му тяло. Зъбите в устата му затракаха неудържимо. Принуди се да ги стисне здраво, за да не ги счупи. Изведнъж нещо изпука. И всичко потъна в бяло. Все едно някой беше взривил барутната светкавица на старомоден фотоапарат право в лицето му.

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa7

снимка: wallpaperup.com

Постепенно зрението му започна да се възвръща. Развълнуван, професор Андреев се огледа наоколо. Намираше се в „Стаята”! Но тя нямаше нищо общо с това, което наричаха „Стаята” в института. Липсваха блиндираната врата и дебелият брониран прозорец. На тяхно място зееха отвори, през които духаше вятър. Значи нямаше да му трябват тежките ключове за отваряне на помещението отвътре, които 26 години бяха лежали в сейфа на лабораторията и, които едва преди малко беше закачил на колана си – точно преди Прехвърлянето. „Преди малко? Не, би трябвало да е след четири дни и половина!” – поправи се професор Андреев. И продължи да разглежда „Стаята” с любопитство.

Стените бяха покрити с мухъл. Между гредите на покрива видя угасващите звезди на изсветляващото утринно небе. Паркетът, който бяха поставили точно преди да запечатат херметично помещението преди две десетилетия и половина, беше изчезнал. Неговото място заемаше стар, прокъсан линолеум, който беше толкова изгнил, че жълтият му цвят едва личеше под натрупаната върху него мръсотия. Тук-таме из ъглите се забелязваха миши изпражнения.

„Дали пък не са от гризача, който прехвърлихме?” – запита се професор Андреев. Но бързо се сети, че нямаше как да е лабораторният плъх. Той беше пътувал само 24 часа назад от сряда, т.е в най-добрия случай щеше да се озове тук на следващия ден /вторник/ по обяд! Огледа се за евтиния ръчен часовник, който бяха изпратили във вторник. Не, часовникът щеше да пристигне чак на обяд в понеделник! Евентуално. Кибритът, обаче, трябваше да е пристигнал още в неделя. Провери цялото помещение, сантиметър по сантиметър, но не откри нищо, което дори бегло да наподобяваше кибрит.

Професор Андреев докосна една от стените. Голямо парче мазилка се отрони под допира на пръстите му. Нямаше какво да прави повече тук! Не изглеждаше никак безопасно. Тръгна към изхода.

Пристъпи навън, през квадратния отвор в стената, където трябваше да има тежка, стоманена врата. И замалко не извика от ужас! През широка дупка в пода на коридора се виждаше долният етаж. От краищата на дупката стърчаха разкривени арматури. Професор Андреев прескочи дупката, използвайки инерцията на собственото си тяло, олюля се на един крак от другата й страна, обърна се с лице към дупката и опря гръб върху отсрещната стена на коридора. Сърцето му биеше лудо.

Изчака да се успокои, след което заразглежда останалата част от лабораторията. Продължи по коридора като внимаваше къде стъпва. Не само от „Стаята”, но и от останалото оборудване нямаше никаква следа! Намираше се в сграда, която е изоставена на произвола на стихиите. Изглеждаше точно така, както я бяха заварили преди 26 години, когато се нанасяха тук с лабораторията, преди институтът да започне да реставрира втория етаж, за да изгради модерното съоръжение. Изглеждаше дори по-зле. Нима се беше прехвърлил цели две десетилетия и половина назад във времето?

Професор Андреев слезе предпазливо по изпотрошените стъпала, които водеха до приземния етаж и не след дълго се озова на добре познатия му централен площад.

Другото крило на университета изгледжаше непроменено. Високият фонтан в средата на площада бе ограден от строително скеле. Очевидно реставрацията бе започнала, но все още не беше приключила. Значи, все пак, се намираше в правилния понеделник! И в правилната епоха! Освен това, забеляза чисто новата велоалея, която се раздвояваше около фонтана. Нямаше как да е попаднал с години назад във времето! Насочи се право към кафенето от другата страна на площада, което също изглеждаше непроменено.

Седна на традиционното си място, поръча задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник. Веднага щом му го донесоха погледна датата и окончателно се убеди, че това е правилният понеделник! Значи беше успял да извърши прехвърляне на човешко същество цели сто и два часа назад във времето! Чувстваше се напълно невредим и, макар все още да бе твърде рано за заключения, май не забелязваше никакви странични ефекти от Прехвърлянето.

Ефектите бяха другаде. Например сервитьорката. Тя беше същата, но не го позна или поне се направи, че не го познава. Сервира му с любезната дистанция, с която обикновено обслужваше туристите. Във вестника липсваше обявлението за предстоящия експеримент, нямаше ги предупрежденията за очакваното прекъсване на електричеството. На тяхното място бяха отпечатани традиционните за провинциалното градче скучни новини. Професор Андреев отпи от кафето и се зачете с огромен интерес в тях.

Докато проследяваше оскъдната на сензации местна преса и правеше своите мислени сравнения (установи, че кмет на града е същият изкуфял стар глупак), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса. Там седяха същите онези двама мъже в сини работнически униформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада, където бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана. Студентката с дългите бедра и късата рокличка не закъсня да се появи върху стария си класически велосипед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) подсвирна на красивото момиче, което не му обърна никакво внимание и се насочи по велоалеята към университета.

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев наблюдаваше студентката в захлас. Не, той не се впечатляваше от гладките й бедра, придобили чудесен тен под милувките на горещите летни слънчеви дни. По-скоро следеше с нарастващ интерес от коя страна на фонтана ще мине собственичкта им този път. И тя мина отдясно!

Професор Андреев извика сервитьорката, припряно плати сметката, стана, грабна сутрешния вестник, сложи го под мишница и се запровира из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към дома на своите родители, с които делеше един покрив.

На вратата го очакваше зловеща изненада. Видя некролог на баща си. Указваше 40 дни от смъртта му. След известно колебание, което му беше необходимо, за да осмисли новината, ученият натисна звънеца и чу добре позната мелодия. Светлото петно в средата на шпионката изчезна. Майка му попита:

– Кой е?

„Боже, нима не ме познава?!”

– Махайте се, не купувам нищо от улични търговци! Срамно е да притеснявате хората по домовете им толкова рано! – каза тя през вратата.

На професора му хрумна идея. Наложи си да се усмихне насила пред лицето на покойния си баща, което го гледаше от снимката на некролога, опита да овладее гласа си, за да не трепери и с най-любезния тон, на който беше способен, заговори:

– Госпожо, извинете ме за безпокойството, наистина е рано… Аз не съм уличен търговец. Ученик и колега съм на мъжа ви. Дойдох да изкажа своите съболезнования. Едва вчера научих новината и побързах да хвана нощния влак, наистина бяхме много близки с него. Ще ме пуснете ли да вляза?

– Разкарайте се веднага или ще повикам полиция! – развика се майка му от другата страна на вратата – Не съм ви виждала преди, ако бяхте приятел на мъжа ми, щях да ви познавам! Напълни се светът с мошеници! И все старите хора гледат да излъжат. За последен път ви предупреждавам, ако не се махнете, ще се обадя в полицията. Вече набирам спешния номер!

– Нямаше ли да бъде интересно, ако… – каза професор Андреев. – Така започваше всяка своя лекция мъжът ви. Той беше гениален математик, визионер и откривател! Но остана неразбран. От него съм научил всичко за свойствата на време-пространството. Работя упорито върху идеите му…

От другата страна на вратата цареше мълчание. Професор Андреев продължи:

– Ние наистина се познавахме добре. Съвместната работа ни сближи. Бръснеше се винаги във вторник, в четвърътк и в събота. Никога не даваше пари в понеделник. Обичаше да твърди, че в неделя дори Господ почива, затова оставяше недовършените си дела за следващата седмица, колкото и неотложни задачи да имаше. Ставаше рано, лягаше късно, пушеше много, но не пиеше никога. Разказваше вицове, на които само той се смееше. Обичаше кафето си с една бучка захар, без мляко и сметана.

– Откъде знаете всичко това? – попита майка му.

– Казах ви, от съвместната ни работа, аз съм негов ученик и приятел. Сближихме се преди 26 години, когато той окончателно изостави проучванията си върху времеви-пространствения континиум и ми завеща труда на своя живот – да го продължа, ако искам, на своя глава. Точно така се изразяваше: „Работи, ако искаш, но на твоя глава!” Все още ли се съмнявате?

Ключът се завъртя в бравата. Резето щракна. Вратата се отвоври. Професор Андреев видя разплаканото лице на майка си:

– Моля ви, заповядайте! Прощавайте за грубото отношение, знаете в какви времена живеем…

– Няма нищо, благодаря ви, че проявихте разбиране!

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, да й каже кой е, но така само щеше да я уплаши. От погледа й разбра, че тя действително го виждаше за първи път! Вместо да се отпусне в обятията й, професор Андреев неуверено пристъпи прага на апартамента, който цял живот беше наричал свой собствен дом.

Майка му го покани в хола и го попита дали иска нещо за пиене. Той се настани върху дивана и за малко да откаже, но после му хрумна нещо и заяви, че една чаша горещо кафе би му се отразила чудесно след „нощното пътуване”. Знаеше, че й отнема цяла вечност да приготви кафето. Възрастната жена отиде в кухнята и се зае със задачата, а той с любопитство заразглежда хола.

Мебелите бяха същите, каквито ги помнеше. Или поне повечето от тях. Имаше някои незначителни размествания. Вместо с гръб към прозореца, например, телевизорът стоеше поставен върху стъклена масичка пред голямата библиотека. Загледа се в изданията по лавиците. Дори книгите бяха същите! Подредени бяха по различен начин, тук-таме се мяркаха непознати заглавия, но повечето отговаряха едно към едно на неговия спомен. Загледа се в семейните портрети. Майка му и баща му като младоженци. Познаваше тази снимка в детайли. Черно-бели фотографии от различни ваканции. Всичко си беше по старому, но него го нямаше на нито една от фотографиите! Нито като бебе, нито като ученик, липсваше дори омразната снимка от казармата, на която майка му толкова много държеше. Нямаше ги и фотографиите с колегите му от института…

Чу стъпки да приближават и бързо седна обратно на дивана. Майка му внесе добре познатата медна табла с добре познатия му сервиз за кафе и добре познатата правоъгълна захарница, в която задължително имаше бели бучки захар.

* * *

Разговаряха известно време с носталгия за баща му. Професор Андреев упорито поддържаше версията, че е негов стар приятел и ученик. Излъга няколко пъти, че работи в голяма столична лаборатория, където по случайност е разбрал за смъртта му от общ колега. В един момент не се сдържа и попита:

– Извинявам се, че така рязко променям темата, но с професора никога не сме засягали този въпрос – вие имате ли деца?

Разбра, че след дълги опити са се отказали заради заболяване, което е направило невъзможно майка му да забременее повторно. А първият път се е наложило да направи аборт заради тежка контузия.

– Сигурно ви е притеснено сега, когато сте напълно сама?

– Все ще се оправя някак, на мен какво ми трябва вече? – въздъхна майка му. – Пенсията ми за нищо не достига, но добре, че са роднините и приятелите да помагат в трудни времена. А и бившите колеги на мъжа ми… Всички те го обожават, точно като вас! Много се радвам да видя какъв умен и талантлив ученик е успял да възпита във ваше лице. Странно, че никога не е споменавал името ви, но сигурно защото избягваяхме вкъщи да говорим по работа…

„Няма как да е споменавал името, което току-що съчиних” – помисли си професор Андреев, погледна си часовника и се изправи:

– Ами, май вече е време да си ходя. Съжалявам още веднъж за загубата на съпруга ви! Може би ще ви погостувам отново, ако нямате нищо против. Съвсем скоро очаквам да ме изпратят на дългосрочна командировка във вашия град. Искат да основем клон на института тук. В дясното крило на университета – онова, което от години стои занемарено.

– Каква чудесна новина! – усмихна се майка му – Винаги сте добре дошъл у нас, дано само да не ви досадя със спомените за мъжа ми. Откакто си отиде, все за него мисля и говоря!

– За мен ще бъде удоволствие – каза професор Андреев, – чувствам го много по-близък, отколкото можете да си представите…

– Обадете се задължително, когато дойдете пак – каза майка му на вратата, преди да затвори.

Беше по-скоро молба, отколкото покана. Молбата на самотник за капчица човешко внимание.

– О, да – професор Андреев бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато на две парченце хартия. – За малко щях да забравя! Бихте ли ми направили една дребна услуга? Тук са изписани числата от тотото, които исках да пусна за тиража в четвъртък, но понеже заминавам на кратка почивка сред природата, май няма да успея да ги подам. Още е рано, а автобусът ми тръгва след малко. Освен това, тото-пунктът май не работи в понеделник. Ще успеете ли да ги подадете вместо мен? Само не забравяйте – за тиража в четвъртък! Обещавам, ако спечеля, задължително да поделя печалбата си с вас!

– С удоволствие ще подам числата – взе бележката майка му. – Желая ви приятна почивка, със сигурност я заслужавате! Имате уморен вид. Може би работите много. Също като покойния ми съпруг.

– Уви, за съжаление, така е! Благодаря ви за гостоприемството и до скоро! – професор Андреев махна с ръка. Едва сдръжаше сълзите в очите си. Обърна гръб на майка си и заслиза по стълбите, без да поглежда назад.

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa8

снимка: fieldnotesfromfatherhood.com

Професор Андреев пиеше бира с хижаря в една забутана планинска хижа. Сърбеше го кожата от слънчевото изгаряне, което бе получил по време на разходката из чукарите през изминалия ден, но едновременно с това се чувстваше освежен и сякаш започваше да привиква с новия-стар свят, в който беше попаднал. Пък и наистина се нуждаеше от почивка! Чистият горски въздух му се отразяваше прекрасно.

Хижарят разказваше поредната ловджийска история, когато нещо в малкото телевизорче, което висеше от тавана на импровизираната механа, привлече вниманието на професора.

Теглеха числата от тотото.

Знаеше ги наизуст.

Паднаха се пет от тях.

„Нищо, пак не е зле като за начало!” – помисли си професор Андреев, опипа тефтера, който винаги носеше в задния джоб на панталона си и доволен се заслуша отново в разказите на хижаря.

Тихомир Димитров

октомври 16, 2016

Pret-a-porter

asfbashd

Изт: paper4pc.com

– Здравейте, аз съм Хари-портър, къде искате да Ви Хари-портирам?

– Ами, на някое по-хубаво място!

– Моля уточнете „по-хубаво“. Информацията се обработва…

– Телепортирайте ме възможно най-далеч от тук!

– Гео-локализацията е установена. Най-далеч от тук се намират Северният полюс и Южният полюс. Информацията се обработва…

– Почакайте, нямах това предвид!

– Не разполагам с пред-вид на Вашия под-вид. Ще Ви Хари-портирам възможно най-далеч от тук. Изчисляване на маршрута…

– Спрете, спрете! Не искам да ходя на Северния полюс!

– Чудесно! Защото Южният полюс е по-далеч. С няколко сантиметра. Изпращам заявка за Хари-портиране…

– Прекратете процедурата! Искам да изляза! Веднага!

– Процедурата е прекратена. Прехвърлянето е успешно. Можете да излезете. Добре дошли на Южния полюс!

– Върнете ме обратно! Това е някакво недоразумение!

– Благодарим Ви, че избрахте да пътувате с Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да се свържете с оператор, моля изберете #1…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Спасете ме от тук!

– В момента всички оператори са заети. Моля опитайте отново.

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Не мога да плувам!

– Искате да се научите да плувате? Хари-портър винаги е там, където е желан! Пренасочване към отдел абонаменти…

– Помощ! Давя се! Студено е! Не си чувствам краката!

– Привет, ние имаме чудесно решение за Вашия проблем! Хари-портър винаги е там, където е желан! За инсталиране на протеза „същият, както преди“, моля изберете #1, за консултация с имплантиращ лекар-робот, моля изберете #2…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте имплантите на Хари-портър! „Винаги желан, както и преди!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви уведомим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Свършено е с мен…

– Само Вие си мислите, че е така! С Мотивационните семинари на Хари-портър Вие ще преоткриете себе си и ще реорганизирате невероятния си потенциал!

– Помогнете ми!

– Именно за това сме тук! Хари-портър е винаги там, където е желан! За да подадете жалба към обществена или гражданска институция, моля изберете #1…

– Нещо ме докосна по крака!

– Имате чувство за хумор? Добре дошли в дома на Хари-портър-шегаджията! Веднъж Хари-портър го докоснало нещо по крака. Каква е то? А/ Давя се!, Б/Помощ!, В/Студено е! Г/ Гошо, стига, нали се разбрахме още на абсолвентската?

– Пада ми батерията! Мисля, че си намокрих Хари-порта! По дяволите, нещо ме дръпна за крака току-що!

– Пада Ви другият път! За да продължите тази шега, моля изберете #1, за да влезете в директория „мокри сънища“, моля изберете #2, за „подръпвания“ изберете #3, за „близки срещи от трети вид“ изберете #4…

– Влезе ми вода в носа. Дрехите ми тежат. Студено е. Помощ. Умирам.

– Имате нужда от нови дрехи? Прет-а-портър е винаги с Вас – там, където сте най-желан! Изберете от уникалните модни линии с авантюристичен дизайн..

– Здраейте, Прет-а-портър консултант на телефона, слушам Ви?

– Телепортирайте ме обратно! Незабавно! Стана ужасна грешка!

– Грешката в гардероба никога не е фатална, господине! Винаги има място за подобрение! Но всичко извира отвътре-навън. Нека да започнем с един елементарен въпрос: Какви бяха Вашите отношения с майка Ви в детството? А с баща Ви?

Тихомир Димитров

септември 8, 2016

Как изкарах лятната ваканция

kak

Продължих да досаждам с личното си творчество:

1

Питаха ме разни неща по въпроса:

2

Раздавах автографи (и забравях имена). Прощавай, Катя!

3

Отговарях на читатели „от упор“:

4

За радост на присъстващите:

5

Сдобих се с интересни приятели:

6

Книгата ми попадна в добри ръце:

7

Открих нови плажове:

8

Купих си нърдовски очила:

9

Запознах се с децата на братовчедка ми от Швейцария:

10

Танцувах с любимата:

11

Четохме заедно научна фантастика:

12

Ходихме на море:

13

Изпратих книги по света и у нас:

14

Бях на обществени събития:

15

Снимаха ме дронове:

16

Гледахме залеза с хора от различни култури:

17

Котката продължи да се ужасява от прахосмукачката:

18

А аз от катедралите по заник-слънце:

21

Тихомир Димитров

декември 15, 2014

В началото беше Словото

aasdg

Изт: Digital Eye Wallpapers @ sampaikini.com

Преоткрих, дето се вика, „топлата вода”. В началото бях беден журналист на свободна практика, който обикаляше по редакциите и ухажваше медийните босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава: в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл. Още преди Трансформацията.

Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две гладни години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода”. Най-добрият начин за един талантлив текстописец да продава текстовете си е рекламата. Формите са кратки, хонорарите – високи. Трябва да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд, примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на продукт, тиражиран върху милиони етикети в цял свят. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата сметка расте, а докато се прибираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и обляни в светлина – по върховете на сградите или край пътните артерии. Чуваш ги по радиото. Гледаш ги по телевизията. Има удволетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.

Така успях да си купя къща, кола и да се оженя. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията и банката ми взе ипотекираното жилище, което повече не можех да изплащам.

Отново бях на улицата, самотен и отчаян, а дори нископлатените журналистически среди бяха забравили за мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, когато изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а средства за лечение, естествено, нямаше – одавна бях спрял да внасям осигуровки. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, бавно вървеше надолу по наклона, към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път изчитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволява човешката личност и всичките й спомени да бъдат дигитализирани и съхранени за вечни времена, успоредно с достатъчно генетичен материал от тялото, за да може един ден човечеството да произвежда тела, които пасват на съхранените електронни „личности”. Пробваха се, един вид, да запишат човешката душа. Да я превърнат в софтуер. Някога. Евентуално. В далечното бъдеще.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его-великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха на мига, щом разберяха, че няма как да оцелеят физически след „записа”. Само от технологиите зависеше дали някога ще „оживееш” изобщо. Под кава форма. И как. Затворниците биваха реабилитирани, а на болните и отчаяните, като мен, изплащаха компенсации, преведени по сметките на техни близки. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелост да осъществя, но предлагаше и шанс за втори живот. Писах на организаторите. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет, малко пари за пътуването. Разполагах с две-три седмици, за да се изкъпя, избръсна, да преспя в чисто легло, да се сбогувам с всички и всичко, което ме свързваше с този свят. Като бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах останали кой знае колко роднини, за които да се погрижа. Изненадани са били от неочаквания бонус, паднал им от небето, сигурно. Останалите пари завещах на благотворителни цели. И заминах за Америка.

Служителите в лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под строго наблюдение, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни легла, което мен перфектно ме устройваше. Прекарах последните си дни в относителен комфорт.

Неизбежно, датата на Трансформацията дойде. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег” и натиснаха някакво копче. Това беше всичко.

Една секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали повече от 1000 години. Бях в същото тяло и в същия „ковчег”, но после разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът”, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. По генетичен път бяха отстранили всички болести, белези и вродени аномалии. Изглеждах с десет години по-млад. И много по-жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Населението на планетата наброяваше по-малко от един милиард души, които, общо взето, живееха в охолство. Машините вършеха цялата работа по производството, а човеците се занимаваха с изкуство. Упражаняваха свободни професии, хобита и занаяти. Развиваха науката или се разхождаха чисто голи по цял ден и медитираха. Не беше задължително да работиш. Но, тъй като работата и удоволствието се припокриваха в този нов свят, занимаващите се с нещо получаваха дори още по-висок жизнен стандарт.

Продължителността на живота беше увеличена многократно. С помощта на технологиите, които ме „съживиха”, всеки можеше да удължава жизнения си цикъл колкото пожелаеше. „Услугата” беше безплатна. За мое голямо учудване, част от хората отказваха да се възползват от нея и напускаха този свят доброволно. Дали по религиозни причини, дали от скука. Или от любопиство – да преживеят смъртта в първо лице, единствено число, да продължат напред. Никой вече не се страхуваше от смъртта. Тя беше въпрос на избор.

Болести и престъпност не съществуваха. Премахнати били по генетичен път, много години преди да ме „съживят”. Откакто учените открили гена на състраданието и формулата на съвестта, започнали да ги развиват у всяко новородено. Насилието и войните бяха част от миналото – лош спомен, над който всички се присмиваха. Разбира се, грешки в системата имаше, но заразените с гена на насилието или на завистта биваха неутрализирани от роботите по сигурността, които ги подлагаха на задължителна Трансформация, за да неутрализират дефекта.

В продължение на няколко месеца любезните хора от лабораторията ме запознаваха с новия свят, малко по малко, за да не ми причиняват излишен стрес. Накрая дойде моментът, в който трябваше да се реинтегрирам обратно в обществото. Питаха ме дали искам да „работя”. Тъй като не виждах какво друго може да се прави, аз казах „да”. Но, представяте ли си, каква би била реализацията на човек, свикнал да печата на машина?

Успокоиха ме, че най-важно било желанието да се развиваш и ми припомниха библейската максима: „В началото беше словото”. Оказа се, че Новият свят предлага голямо поле за реализация на хора, които умеят да работят с думи. Рекламите вече не съществуваха. Човек можеше да получи информация за наличните продукти и услуги по телепатичен път. „Копирайтърите”, ако мога така да ги нарека, работеха в развлекателната индустрия. Там те служеха като посредници между инженерите и програмистите, създаващи паралелните реалности, и потребителите на тези реалности.

Тъй като Новият свят не предлагаше кой знае какви възможности за забавление, нито някакви по-сериозни проблеми за разрешаване, хората използваха паралелните реалности, за да обогатяват преживяванията си там. Можеха, например, да разберат какво е да си болен от чума, да се сражаваш в кървави битки, да убиваш съвсем безнаказано и да бъдеш убиван многократно, да пътуваш с експедиции в далечния космос, да участваш в човешката история – всичко това без абсолютно никакъв риск за здравето, в една изцяло контролирана, напълно безопасна и достъпна среда.

Съществуваха много Програми, разбира се, но непрекъснато се пишеха нови. Историята на човечеството беше главен източник на вдъхновение. Почти не остана период, който да не можеше да бъде изживян наново, през „очите” на различните участници в него. Хората искаха или да променят хода на историческите събития, или да преживеят съвсем нови реалности, плод на собственото им въображение.

Минах кратък курс, който имаше за цел да ме запознае със спецификата на това, което вършеха инженерите, програмистите и другите технически специалисти по Програмата. Моята работа беше да опозная потребителя достатъчно добре, заедно със сложната му душевност, да разбера какъв опит има с предишни Програми и да формулирам визията му така, че техниците да успеят възможно най-точно да пресъздадат неговата интерактивна паралелна реалност.

Накратко, превърнах се в разказвач на мечти. И, о, Боже, какво ли не видяха очите ми: галактически войни, космически зарази, насилие над непознати цивилизации, жестоки каторги, рухване на империи, всякакви архетипни преживявания, различни форми на убийство, самоубийство, любов и живот след смъртта – сюжети, в които са включени сетивата, съзнанието и подсъзнанието на потребителя. Луда работа! А в началото беше Словото…

Тихомир Димитров 

май 30, 2014

Бъдещето е сега

zcgn
Изт: nixanbal.com/

Помните ли 20-ти век? Със сигурност повечето от вас – да! В сравнение с него, 19-ти век приличаше на мрачно, безпросветно Средновековие – без електричеството и автомобилите, без самолетите и бързите влакове, без космическите полети и телескопите, без компютрите и, за съжаление, атомните бомби. Да, в сравнение с 20-ти, 19-ти век изглеждаше като мрачно, безпросветно Средновековие. Същото се отнася и за 18-ти век, ако го сравняваме с 19-ти. И за 17-ти в сравнение с 18-ти. Всяко столетие има свой собствен, уникален почерк, характерен облик, различен подпис.

Характерното за 21-ви век е, че ще изживеем фантастичните романи и филми в ежедневието. Помня как ми звучаха датите 2010-та, 2014-та, 2015-та като малък, когато се натъкнех на тях в киното или измежду страниците на някоя книга – като далечна епоха от фантастичното бъдеще… А ето, че те вече са тук!

Билетите за първите космически екскурзии вече са продадени. Базите за Луната вече са начертани. Първите заселници на Марс вече са подбрани. Гугъл пуснаха действащ прототип на безпилотен, самоуправляващ се автомобил. Помните ли този разказ?

Да, трудни времена са за фантастите, наистина! Ха си посмял да помечтаеш за нещо, ха си го видял още на следващия ден в магазина!

Бъдещето е сега, мили деца! В сравнение с него, 20-ти век ще изглежда като мрачно, безпросветно Средновековие. Нищо вече няма да е същото…

И нищо, че все още не си личи (съвсем). То и през 1914-та още не си личеше какво точно предстоеше да става. Това е само началото…

Ето кратко видео на безпилотния, самоуправляващ се автомобил:

Бъдещето е сега!

Тихомир Димитров 

април 17, 2013

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

kakvo 6te kajete

Изт: questpointsolarsolutions.com

Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените „авторитети“, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще „хвана“ само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:

Родолюбието като „добродетел”

Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На „майката“, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…

Някои ще ме коригират, че има разлика между „родина“ и „държава“, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.

А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.

Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.

Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.

Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?

На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за „аргументи“ използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?

Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу „империалистите“, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.

Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги „Защо?“. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: „Моето си е най-хубаво, защото си е мое“. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.

Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за „правото“ да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това „право“. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…

Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Слава на труда!

Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се „цени“.

Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.

Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме „деня на лъжата“ и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. „Богат татко / беден татко“ и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…

Справедливост за всички

Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! „Неприятната“ новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.

Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.

Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?

Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че „всички са равни пред закона“. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за „справедливост“, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.

Тихомир Димитров

май 24, 2012

По случай деня на буквите…

…реших да ви препоръчам една хубава книга. Всъщност, тя е трилогия, но от първата ще разберете дали сте „налапали куката“ или не. Дали тази история е писана специално за вас. Или не.

Спокойно мога да твърдя, че това е най-добрата фантастика, която някога съм чел. А съм чел доста фантастика и точно тази съм я чел доста отдавна, но досега никой не е успял да стъпи дори на малкото пръстче на Джон Броснън.

Включително Лукас и Толкин.

Представям ви едно малко съкровище, което е скрито от обществения поглед, както и от дистанцията на времето. Познато е само на ценители.

Отличава се с много неща, включително и с отривистите си сексуални сцени – подобно на „Рим“ и на „Спартак“,  само дето не е сериал, а художествена литература. И действието се развива в бъдещето. Нищо, че е писано отдавна. Джон Броснън винаги е актуален, подобно на Алеко.

Най-якото е, че няма противоречия с технологичната гледна точка на съвременния човек – нещо, което по принцип дразни в олд-скуул фантастиката.

Подобно на Алеко, Джон Броснън, също така, е и визионер.

Издавам тайната, за да можеш винаги да блеснеш като „посветен“, ако случайно попаднеш на среща с писатели-фантасти.

Има само едно нещо, което ме озадачава – как така никой досега не е успял да превърне трилогията в мега як кино хит? Ще напълня гащите от кеф, ако това се случи, честно!

Относно сюжета няма да издам дори кратко резюме, за да не ви отнема и частичка от удоволствието. Нека то да си остане изцяло „за ваша сметка“.

Бих казал: „перфектната книга за лятото“, ако успеете да се сдобиете с хартиеното копие и да си го замъкнете на плажа. Моето не си го давам за нищо на света.

Книгата я има и из нета за хората, които знаят къде да търсят, естествено.

Честит празник!

Тихомир Димитров

Следваща страница »