Писателският блог на Тишо

май 21, 2007

Време разделно

 

Живеем във време разделно. За щастие средновековието мина и вече няма опасност еничарите да те набучат на кол, но това не прави проклятието на интересните времена по-слабо. Нашето време разделно е време за раздяла с традиционните ценности и нагласи. Време на драматични промени в абсолютно всяко отношение.
Време е да се разделим с традиционните роли в отношенията между половете. Както съм казвал и преди, все повече жени се нахвърлят бясно върху кормилото на кариерата и енергично катерят йерархичната стълбица в офиса, докато повече мъже предпочитат да излизат в отпуска по бащинство, да се занимават със свободни професии, които не им докарват инфаркт на 50, да отделят време на хобитата си или да се превръщат в гейове.  Визията за средностатистическия мачо от 20 век с жена боса, бременна и пред мивката, докато той кърти кинти за цялото домочадие, започва да мирише на нафталин.
Време е да се разделим с традиционната представа за самото семейство. Децата вече не зависят от своите родители. Обикновено на 20 знаят, могат и виждат много по-далеч от тях. Съвременните млади пътуват, имат свободата да избират и обикновено са наясно със себе си и с целите си в живота. Те не са ограничени  от държавните граници на тоталитарен режим, не са подчинени на деспотичния патриархат в семействата си  и разполагат с всички шансове и възможности на глобалния свят в степен, която е непозната за нито едно предишно поколение.
Време е да се разделим с традиционната си представа за държавата като форма на организация в обществото. Националната държава е, меко казано, демоде. Тя все по-малко успява да контролира обществените процеси. Държавата е лош стопанин, консервативен реформатор и слаб лъжец. Обществата се отдръпват от нея, залагайки на професионалните организации, наднационалните институции и местното самоуправление. Сигурен съм, че след 200 години държавата  такава, каквато я познаваме днес, вече няма да съществува.
Време е да се разделим с традиционната си представа за работа, кариера и успех в живота. Успелите хора в началото на 21 век не са  трудолюбивите и умните, в ядрото на прогреса стоят новаторите, които знаят и могат да правят нещата по-бързо и по-евтино. Променят се представите за лукс и за успех в личен план. Постоянната работа в голяма компания все повече започва да се възприема като постоянна загуба на личната свобода и доживотно финансово робство към банките, ограбващо възможностите за пътуване и социалния живот. Свободното време се превръща в по-търсен лукс от голямата заплата и огромния кредит. Селата и предградията стават по-предпочитани места за живеене от претъпкания, шумен и мръсен  мравуняк на градския център. Масовият начин на работа и на живот, който създава двучасовия автомобилен трафик и препълнените средства за градски транспорт започва да става неудобен за гъвкавите, глобално ориентирани работодатели. Все пак свършената работа е по-ценна за тях от физическото присъствие на служителите им в офиса. Веднъж, прибирайки се два през нощта по Евлоги Георгиев с колата си дадох сметка колко много енергия и време се прахосват от традиционния начин за организация на трудовия процес. Къде бяха стотиците хиляди автомобили, които се тълпяха там по обяд на същия ден? Стояха си по гаражите, а техните собственици си губеха времето с чакане да стане осем, за да могат да загубят още два часа за придвижване до офиса, където пък ще си губят времето в чакане да стане шест, за да загубят още два часа за прибиране у дома. Често работя до три сутринта и се наспивам до след обяд. Вярвам, че съм доста по-продуктивен от гледна точка на количество свършена работа на час, защото никой не ми виси на главата и няма какво да ме разсейва, винаги се трудя добре отпочинал, освен това губя минимум време за придвижване, избирайки за това часовите зони, в които другите принципно не се придвижват. И вече не задръствам улиците. Колкото повече хора започнат да работят по този гъвкав начин, толкова по-добре. Освен това, за какъв чеп ти е офис в центъра, при положение, че ти, служителите ти и клиентите ти няма къде да паркирате пред него? И въобще, как можеш да си ефективен мениджър ако точността на всичките ти срещи е подложена на случайността на  градския трафик?
Време е да се разделим с традиционните си представи за климат и годишен сезон. Окончателно прецакахме времето и ще си платим за това днес, а не някога в далечното минало. Двумесечната есенна мъгла беше последвана от безснежна зима, след която пък дойдоха пролетните тропически жеги и екваториалния дъжд. Всичко, което се случва напоследък ми напомня, че навлизаме в ерата на катаклизмите. Тепърва ще трябва да свикваме с бедствията, наводненията и авариите. Те ще се превърнат в наше ежедневие. Забрави за традиционната ски ваканция през зимата и традиционното напичане на плажа през лятото. Лятното слънце може да те убие, ако не си на сянка и ако не си носиш защитния крем, а зимата дори в планините все по-рядко ще предлага сняг. Сезоните първо започнаха да се сливат, а сега са на път да изчезнат напълно. Следват зимните жеги и летните застудявания. Планетата бавно премества ъгъла на наклона си към слънцето, географските ширини променят своята локализация, полярните шапки се топят, умереният климат се превръща в субтропически, а Осло и Копенхаген потъркват ръчички в очакване да се превърнат в новите Мармарис и Кипър. Започва началото на края.
Време е да се разделим с традиционните си представи за близостта в общуването и любовта. Мина времето, когато разтрепераната от вълнение девойка  с насълзени очи чакаше на бащината си веранда  да мине пощенския дилижанс в неделя след обяд, който трябваше да донесе писмо от любимия й, воюващ по далечни, непознати земи. Днес няма далечни, непознати земи. Двадесет часа полет и две хиляди долара. Това са размерите на света в най-дългата му част.  И дори гаджето й да работи като ай ти специалист в Сингапур, тя се вижда с него всеки ден по видео чата. Толкова често, че дори започват да си омръзват в един момент. Всеки ден пишем и получаваме имейли от десетките си приятели, пръснати по целия свят. После, като се видим на живо, мълчим пред пълните халби, защото се оказва, че няма какво да си кажем. Всъщност, ние никога не сме се разделяли. Хората се влюбват, сприятеляват се, изневеряват си и се намразват по Интернет, понякога без да са се докосвали дори. Изживяват драмите на три поколения от миналото в рамките на един календарен месец. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години….Живеем във време разделно. Ще се разделим с всичките си навици и традиционни възприятия и само ако заедно с тях успеем да оставим предразсъдъците в миналото, само тогава ще получим втори шанс да се усмихваме щастливо дори през утрешния ден.

Тихомир Димитров

Advertisements

март 15, 2007

Generation next

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:27 am
Tags: , ,

Говоря за поколението 25-35. България е страната на чудесата. Българската действителност е нов бардак със стари курви. Ние сме да кънтри ъф да лимитид посибилитийс. Тук цари Законът на джунглата. В джунглата старият лъв се храни, а измършавелите чакали стоят отстрани и го гледат как се храни.
Ако трябваше да си избирате, на чие място бихте застанали? На мястото на чакала или на мястото на Лъва? Аз бих избрал чакала. Не за друго, ама той поне има накъде да се развива. Мечтае си един ден лъва като умре от инфаркт, да го изяде. Или пък като пукне върху млада лъвица, пак да го изяде.
Лъвът – той е на върха, него само славата му го държи още жив. Оттук нататък пътят е само надолу – докато не стане мърша за чакалите.
Уважаеми другари и другарки, писна ми от вас!
Ясно ми стана, че навремето бяхте господари на малкия свят, наречен България, ясно ми стана, че се набутахте във всички министерства, търговски представителства и, че взехте всички концесии. Писна ми от вас, честно! И от тъпите ви номера. От „моя човек” и от „своя човек” ми писна. Вашите системи от връзки не ме интересуват. Имам си свои собствени. Това са вашите най-добри служители, които вече ви дишат във врата. Те са счетоводители, адвокати, архитекти и програмисти, които НЕ са живели през комунизма и НЕ помнят колко готено е било да имаш права по онова време. Съвсем скоро те ще станат собственици на вашите фирми, защото вие мислите по-бавно от тях. Нищо, че имате повече кинти. Най-вероятно обаче НЯМАТЕ елементарна компютърна грамотност.
Естествено, вие имате деца. Мои връстници, например. Разбира се, че ще ги набутате инто ол да райт плейсиз уит ол да райт пийпъл, обаче знаете ли какво? Първо, научете английски и второ – извадете покривката от ноздрите на своите синчета-мотористчета и дъщерички-куклички. Какво им прави покривката в ноздрата ли? Аре са.
Тъпото е, че докато те разчитат на случайността върху кой крайпътен знак да си оставят вътрешностите, аз уча шести език. И живея под наем. На мене няма какво по-лошо да ми се случи. Аз тръгвам от нулата и искам ВАШИТЕ пари. На протеженцета ви, обаче, има какво да им се отнеме. Всъщност, те от нищо повече не се нуждаят. Те са на върха. Оттук-нататък пътят е надолу. Моят път се пресича с техния някъде по средата. Ако зависеше от мен, бих приближил средата по-близко до себе си, нали ме разбирате. Щото и на мене понякога ми се налага да ми вадят покривката от носа. Не че бързам занякъде. Не че съм много готин. Просто съм по-умен. И идвам. За вашите кинти. Стягайте се, копелета. It’s generation next.

Тихомир Димитров