Писателският блог на Тишо

септември 30, 2016

Две добри книги

182063_b 197995_b

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

май 11, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Облогът

До село „Смокина” водеше един единствен черен път, по който рядко се мяркаха магарешки каручки, а автомобил тукашните хора все още не бяха виждали. Самият път свършваше в селото. Навсякъде около него тъмнееха гъсти гори, опасани в непроходим гъсталак, из който щъкаше какво ли не  –  змии, диви прасета, зайци, дори мечки. В ранната 1932 година те все още, наред с вълците, не бяха застрашени от изчезване.
Селото се състоеше от две улички, кръстосани под прав ъгъл. В центъра се намираше мегданът, до него управата, един магазин  за всичко, селската кръчма и няколко пейки, където вечер при хубаво време хората се събираха след работа да пият по бира и да поприказват. Близо 200-те жители на село „Смокина” се изхранваха от продуктите, които сами произвеждаха – някои гледаха животни, други имаха много дървета с череши, вишни, праскови, кайсии и най-вече – смокини, откъдето идваше името на селцето. Лятото продаваха стоката си на пазара в града. Тук животът течеше тихо, монотонно и по свой собствен ритъм на десетки километри от близкия общински град.
Най-известният жител на селцето несъмнено беше дядо Йордан –  65 годишен мъж, едър на ръст, с дълги кокалести ръце и голям червендалест нос. Всички се страхуваха от него, но и го уважаваха. За дядо Йордан се носеха какви ли не слухове – че бил зъл и жесток човек, че навремето едва не претрепал до смърт жена си и тя затова се прибрала при своите родители заедно с двете му дъщери и го оставила сам. Говореха, че веднъж, когато се върнал пиян от кръчмата кучето му взело да ръмжи, тъй като не можело да понася  миризмата на алкохол, а дядо Йордан се ядосал, грабнал ловджийската пушка от стената и го застрелял. Разнасяха се какви ли не историйки за сприхавия старец – кои верни, кои неверни, никой не можеше да каже със сигурност. Не бяха много хората, на които той да е навредил, но все пак селяните го заобикаляха отдалеч и не искаха да си имат вземане- даване с него.
Стана така, че един ден най-неочаквано дядо Йордан почина. Фелдшерът не успя да определи с точност причината за смъртта, а телефон в кметството все още нямаше, така че нямаше как да повикат истински лекар. Записаха в смъртния акт, че дядото си е отишъл от инфаркт. Появиха се обаче и някои слухове, разпространявани предимно сред младежите, че дядо Йордан не бил умрял, а бил вампирясал. Децата си нямаха друга работа нощем и, за да се плашат, си разказваха как такива хора като него не умирали лесно, а и да умрели – после  възкръсвали и си отмъщавали на всички, които са  мразили приживе. Подобни истории съчиняваха не само момчетата, но и момичетата в селото. Последните се стряскаха много повече, затова по-голяма част от момите  бяха решили никога повече да не излизат от вкъщи по тъмно, колкото и да е наложително.

Слухът стигна и до трите сестри – Яна, Божана и Гергана, които живееха до къщата на дядо Йордан заедно с майка си и баща си. На възраст 13, 14 и 15 години те лесно вярваха в подобни истории и се страхуваха най-много от всички.
В неделя цялото село се събра на погребение. Дядо Йордан нямаше приятели, но в село „Смокина”  всички се познаваха и заедно честваха празниците, а също така и тъжните поводи. Тъй като покойният нямаше роднини, нито пък спестени пари, курбан за „Бог да прости” даде кметът на селото с общински средства. След скромния обяд хората се прибраха по къщите си, тъй като беше зима, а и скоро наближаваше смрачаване. Дори и най-смелите мъже  не смееха да си признаят, че малко или много се страхуват да останат навън по тъмно.
Яна, Гергана и Божана също се прибраха у дома, където ги чакаше разпаленото огнище и топлата постеля. Те обаче дълго не можеха да заспят през  нощта. Още на смрачаване подхванаха разговор тихо, за да не ги чуят родителите им. Убеждаваха се как сега дядо Йордан се върти в гроба  с отворени очи и точно в полунощ ще да възкръсне и ще започне да обхожда селските къщи. Яна – най-голямата от трите сестри, се преструваше, че най-малко се страхува и, за да бъде разговорът по-интересен, постоянно опровергаваше сестрите си, като им повтаряше, че това са пълни безсмислици и, че духове, вампири и таласъми не съществуват. Приказваха до късно – стана почти 11 часа, а спорът се разпалваше все повече и повече. Накрая Божана каза на сестра си: „ Добре де, щом си толкова смела, защо не отидеш в полунощ до гроба на дядо Йордан и не се увериш сама, че това не са детски приказки?”
Яна се смути и започна да увърта – страхувала се не от таласъми, а от тъмното по принцип, от бездомните кучета, от дивите животни в гората, пък и навън било много студено. Идеята се хареса и на Гергана. Тя също започна да навива сестра си. Каза й, че е страхливка, лъжкиня, че се преструва, за да изглежда по-голяма, че гробищата не били кой знае колко надалеч и човек можел само за десет минути да отиде и да се върне. Яна почувства честта си накърнена. Дълбоко в себе си тя не вярваше в зловещите истории, които децата си разказваха по това време на нощта, но като всеки нормален човек се страхуваше от свръхестественото и изпитваше ужас при мисълта да отиде на гробищата в полунощ. Друг изход обаче нямаше. Ако сега не докажеше смелостта си, сестрите й цял живот щяха да й се подиграват, тя много добре си ги познаваше, и накрая щеше да я научи цялото село, включително и Иван – съседско момче, което тя много харесваше.
При тази мисъл бузите на Яна поруменяха от срам. Не искаше да я вземат за страхливка. Пък и какво толкова, щеше да се облече добре и да се върне много бързо, гробищата наистина не бяха далеч. Дойде й добра идея: „А вие какво ще ми дадете ако още тази вечер отида до гроба на дядо Йордан и се върна?” – попита сестрите си. Те започнаха да увъртат. Обещаваха й все неща, които не се харесваха на Яна – два дена да вършат нейната работа в двора, да правят каквото им нареди и т.н. „Питах ви какво ще ми дадете!”  – сопна се накрая девойката. Отново поспориха и най-накрая стигнаха до споразумение. Божана – най-малката от трите, й обеща обеците, които баща им беше купил за нея  преди две години от един сбор и, за които Яна винаги тайничко й беше завиждала, а Гергана – позлатената гривна, каквато нямаше никое друго момиче в селото. За да са сигурни, обаче, че сестра им ще изпълни своята част от облога, те й поръчаха да забие нож в гроба на мъртвеца, а на другия ден по светло щяха да идат до гробищата и лично да се уверят дали наистина е ходила дотам. „Ами ако дядо Йордан вземе да вампиряса и извади ножа, за да ви заколи?” – подигра им се Яна. „Хайде, хайде, нали уж не вярваш, как иначе да сме сигурни, че няма да ни излъжеш?”. С това спорът приключи. Стрелките на стенния часовник показваха дванадесет без петнадесет, когато Яна беше готова да потегли. Нахлузила тежкия балтон на баща си върху дългата ношница и стиснаха кухненски нож в ръка, тя отвори вратата и потъна в мрака на зимната нощ.
Подухваше лек ветрец, небето беше покрито с облаци и нямаше луна, което силно затрудняваше придвижването й в тъмното. Тя се загърна по-добре, внуши си, че всичко е наред и с уверена крачка се запъти към гробищата. „Няма от какво да се страхувам. Същото е като през деня, само дето сега е тъмно.” –  повтаряше си наум и вървеше по пустата селска улица, като избягваше да поглежда в страни. Опитваше се да не обръща внимание на хилядите звуци, които издаваха животните в гората – сови, бухали, кукумявки, чакали. Приближаваше все повече и повече към гробището. То се намираше извън селото. За да стигне до него, Яна трябваше да прекоси една малка полянка, да мине през дървесния пояс отсреща и щеше да се озове точно пред входа му.
Ножът й даваше малко кураж, макар и недостатъчно. Все пак, тя искрено се радваше, че носи в себе си нож, а не кухненска лъжица, например. Съвсем скоро се озова на откритото поле, където бяха селските гробища. От вятъра ниската метална вратичка на входа леко потракваше и пантите й скърцаха зловещо. „Да приключвам с това и да си ходя” –Яна се устреми решително към пресния гроб на дядо Йордан.  Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе кръвта в ушите си. Въпреки студа, тя усети как едра пот избива по цялото й тяло. Опитваше се да мисли за гривната, обеците и за нищо друго. Стигна до изкопаната от сутринта могила. Тук всичко изглеждаше нормално, но момичето цялото трепереше от страх. Коленичи, заби ножа в земята, след което се изправи и хукна да избяга час по-скоро от това злокобно място. Нещо я дръпна за нощницата отзад. Нещо намиращо се там, където би трябвало да бъде гробът на дядо Йордан.
На сутринта майка й, баща й и цялото село, които бяха тръгнали да я търсят, я намериха мъртва до пресния гроб. С широко отворени от ужас очи Яна лежеше килната в страни от могилата с пръст. Кухненският нож стърчеше забит в гроба на стареца, минавайки през дългите поли на бялата й нощница.

Тихомир Димитров

май 9, 2007

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Статуята с въртящата глава

Преди комунистическата власт да оземли бедни селяни от Странджа планина и да ги засели в ново появилото се добричко село Одърци, на мястото на селото е имало чифлик – собственост на небезизвестния добруджански чорбаджия Ичо Романски, който е бил един от най-богатите хора по тези земи. До ден днешен наследниците му са пръснати из целия свят. Голяма част от тях живеят в София или Варна, като повечето притежават реституирани имоти в центъра на Добрич и Варна и огромни поземлени владения в околността.  Техният прадядо Ичо Романски е притежавал хектари плодороден чернозем, десетки хиляди глави едър рогат добитък и купища модерна за времето си земеделска техника. Спечелените жълтици богатият земевладелец благоразумно инвестирал в недвижими имоти и така оставил богато наследство след себе си. Краят му обаче бил трагичен.

Според легендата, връщайки се от пътуване Ичо Романски отбил каретата си през съседното село Храброво и там изпил по една ракия с местния чорбаджия в селския хоремаг. Въпреки че се познавали и уважавали като богати хора, разликата между имането на двамата била доста голяма – единия притежавал собствен чифлик известен в цяла Добруджа с богатството си, а другият бил най-обикновен селянин, натрупал средства от търговията с животни. От дума на дума се заговорило за работа и Романски щедро предложил на своят комшия да се качи в каретата с него и заедно да нагледат как върви работата в чифлика, та да може Храбровският чорбаджия да понаучи туй онуй от богатия си приятел. Освен с богатството си Ичо Романски бил известен и с дейния си характер – не можел една минута да стои на едно място без да върши нищо и не търпял работниците му да почиват – в чифлика винаги и по всяко време трябвало да  кипи трескава работа.
За лош късмет, точно когато пристигнал до вършачката за жито, надничарите били насядали по полето и обядвали. Разпален от ракията и верен на дейната си натура, чорбаджията слязъл от файтона и се захванал собственоръчно да захранва барабана на примитивната вършачка. Работниците веднага зарязали обяда си и започвали да помагат на чорбаджията, страхувайки се от последствията. В един момент златният часовник на стопанина се откачил от ръката му и полетял във вършачката. Без да се замисли Ичо Романски посегнал да го хване във въздуха и заедно с часовника в барабана изчезнала цялата му дясна ръка – откъсната до рамото. Известният чифликчия издъхнал в адски мъки, като преди това обилно напоил богатата земя със собствената си кръв.
Баща му, който тогава бил още жив, заповядал да му построят паметник в цял ръст. Мъката му била толкова голяма, че той наредил паметника да има бронзова глава, която напълно отговаря на истинската и, която да може да се извърта наляво и надясно под напора на вятъра – за да може синът му и от онзи свят да наглежда имотите си.
По ирония на съдбата съвсем скоро имотът бил национализиран от комунистите, а бронзовата глава – открадната и претопена от местните цигани. До ден днешен в гробището на село Одърци, Добричко, стърчи самотно изправената статуя на чорбаджията без глава.

Следва: „Облогът“

Тихомир Димитров