Писателският блог на Тишо

януари 10, 2013

Ненормално е да си сам?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами”

(Мишел Уелбек, Платформата)

След определена възраст на хората, които са сами, започва да се гледа с лошо око. Или по-точно – с подозрение. Да не кажа: с презрение. Подозрително и „ненормално” е да си сам, да ходиш на почивка сам, да се забавляваш самостоятелно, да не те чака никой у дома (с точилка в ръка)…

На жените им се лепва етикет „стара мома“ или „шафрантия“, а на мъжете се гледа като на обществено опасни сексуални маниаци. Или им се приписват титлите „коцкар“ и „стар ерген”, които също не са точно комплимент…

Има нещо нередно в това да си сам, поне в очите на зомбираната, лишена от самостоятелност в мисленето, приспана от заблуди тълпа.

Нищо, че самотата може да НЕ е избор на тези мъже и жени. Нищо, че може да са загубили любимия си човек в катастрофа, примерно, може да не са прежалили старата си любов все още и в сърцата им да няма място за друг, може да не са готови за нова връзка, може да имат съвсем адекватно основание за своята самота…

А може просто и така да са решили. Да им е по-добре в момента така. Самотата може да е резултат от техния осъзнат избор – избор, който човек прави, когато отхвърли неприятната заблуда, че когато си сам, ти по някакъв начин си „половинка”, а не „цял”. И само друг човек, също толкова несъвършен като теб, може да те направи „цял”.

Когато се събереш с друг, също толкова несъвършен като теб, вие ставате две половинки, а не едно цяло.

Но защо несъвършен? Защото несъвършен е човекът, който прави глупостта да постави щастието си в ръцете на друг. Да търси доказателства, че е обичан. Той, него да го обичат, забелязвате ли егоизма?

Несъвършенство е да се подпираш на „патерицата” на чуждото одобрение, за да можеш да си позволиш да бъдеш щастлив.

Несъвършенство е да не можеш да съществуваш без чуждото одобрение, признание, разрешение…

Глупаво е да подаряваш любовта си на друг, преди да заобичаш себе си.

Ами този друг, нали той / тя също има свободна воля? Какво ще стане, ако реши да задържи подареното за себе си и да не ти го върне обратно? Несподелена любов. Защото това, което подаряваш с намерение да ти  го върнат е заем, а не точно любов.

Какво ще стане, ако другият реши да подари подареното на трети човек? Изневяра. Защото това, което подаряваш с инструкции за употреба е експлоатация, а не точно любов. Корпорацията ще ви „подари” лаптоп и мобилен телефон с инструкции за употреба. Не и човекът, който ви обича.

Все мъка, несправедливост и прочие страдания за хората, които не са се научили да ходят на два крака, а се подпират върху „патериците” на общественото или, въобще, на чуждото одобрение / признание. За какво ми е вашето признание, ако то ме прави нещастен?

Има, разбира се, много варианти, които оправдават самотата в очите на другите, на обществото. Но те не са за завиждане:

Например, да си затрупан с работа и да нямаш време за семейство. Tова е оправдана самота. Службата ти да не го позволява. Тогава е нормално да си сам. Да си болен, сакат, ранен или да имаш някакъв недъг. Тогава може. Приемливо е да си сам.

Общото между всички тези варианти е, че задължително трябва да си принуден, трябва да страдаш, да си лишен от някаква възможност, присъща на „нормалните хора“, за да е „оправдана“ твоята самота. И, макар обществото да я оправдава, това не значи, че ще спре да гледа на теб със съжаление, дори бих казал – с прикрито отвращение…

При младите хора самотата не е проблем, но при жените и мъжете над определена възраст обществото превръща самотата им (волна или неволна) в истински ад. Самите им семейства, най-близките им хора превръщат самотата им в ад.

Според мен, трябва да прекарваш по-малко време с хора, които по документи са ти близки, но по дела и думи те изпращат в ада. И да посветиш това време на хора, които те приемат такъв, какъвто си, какъвто си решил да бъдеш или по стечение на обстоятелствата си станал. В момента.

Тъпо е да си недоволен от изборите или от съдбата на някой друг, не мислите ли? Тъпо е да не ги одобряваш. Тогава ти не заслужаваш нито времето, нито уважението, нито любовта, нито признателността на този някой друг…И не можеш да ги очакваш от него.

Всъщност, човек може да бъде щастлив и абсолютно сам – по собствен избор или не. Човек се ражда и умира сам. Той винаги е самостоятелен, самодостатъчен, завършен, съвършен, напълно цял. Проблемът е, че не  го знае. Проблемът е, че не вярва в това. Не вярват и другите, на чието одобрение разчитаме, за да бъдем щастливи…

Тоест, халтави са ни патериците.

Можеш да бъдеш щастлив без някой друг да потвърждава / да одобрява това. Проблемът е, че не го знаеш. Проблемът е, че докато се чувстваш „половинка“, когато си сам, никога няма да станеш „цял”, когато си с някой друг. Ако си самостоятелен и завършен сега, с друг човек ще станете двама, а не грозното „цяло“, съшито от две „половинки“.

Две е повече от едно.

Има разлика между самотата и уединението. Самотата е принуда, която обществото ужким одобрява, но всъщност презира, защото се страхува от нея, докато уединението е резултат от свободния избор на индивида.

Човек има потребност от лично пространство и от самота. Вкопчването в другия, опитите да го променим, приемането му за даденост, това са резултатите от повечето връзки между двата пола, независимо дали ще бъдат облечени в договор като брак или не. Това е ключът към страданието. Страдаш, когато не правиш нещо „като хората“.

Има разлика между обичането на някого и неговото притежаване, между това да обичаш и да искаш да променяш обекта на своята егоистична „любов”, да се нуждаеш от него / нея, за да се почувстваш ти по-добре: по-цялостен, по-завършен, доволен, съвършен – ти, а не той / тя, когото / която ужким обичаш. Това не е любов, това е подчертан ЕГОЦЕНТРИЗЪМ.

Да обичаш значи да приемаш, значи да подаряваш всичко, включително и свобода. Значи чуждото щастие да е по-важно за теб от твоето собствено…

Ненормално е да си сам? Помислете пак. Не-цивилизовано е да вярваш в тази заблуда, поне според мен. Следват още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров