Писателският блог на Тишо

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 7, 2013

Живеем в патриархат?

ewdfbdsbf

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!