Писателският блог на Тишо

септември 26, 2014

Как изкарах лятната ваканция – текст

Още няколко кадъра: ТУК (отваря се в нов прозорец).

1/ Климатът

Спука се да вали. Направо се издъни. И на морето, и в планината, навсякъде се редуваха жега, дъжд, кал. Жега. Дъжд. Кал. И пак: жега, дъжд, кал. Такова „пикливо“ лято не съм имал от десетилетия. Питам се на какво ли вътрешно неразоложение у нас, хората, се дължи? Разминах се на косъм от наводненията, в които пострадаха хора, имущество, земи. Станах свидетел на тъжно налягалите жита по полето – нещо, което ще удари най-бедните по джоба през настъпващата зима. Естествено, във всеки недостатък се крие и известно преимущество. За мен то беше, че посягах по-рядко към 50-ия фактор, отколкото към пастата си за зъби това лято. Облаците пощадиха крехката ми, бяла кожа.

2/ Морето

Успях да надхитря климата и си откраднах цели седем слънчеви дни във Варвара. Пътувахме много на стоп, ядохме, пихме и се веселихме. Къпахме се голи в морето. Знаете как е. После и там заваля. Не ходя често по Южното Черноморие, защото си имам Северно. Пъпът ми е хвърлен някъде отвъд нос Калиакра – по 40 километровата плажна ивица, която се влива в Румъния. По скалите на Тюленово и Камен бряг. В къмпинг „Космос“. На потъналия кораб в Крапец. Във Варвара се озовах заради сватба. Уникално местенце – хареса ми, с изключение на кръчмите – скъпи и претенциозни – без никакво покритие в обслужването. Все едно си на гости – чакаш домакините да се набутат и да ти сервират нещо за ядене. Обаче си плащаш. Девет лева за содена питка? Предполагам, че за Флоренция и Милано е нещо нормално, но не и в мръсната дупка, където надникът на нещастния човечец, който ти я носи, сигурно също е толкоз… Без мен следващият път.

3/ Планината

ме призова със своите фестивали: Уйек Ъп, Узана Поляна и други… Като изключим калта, имаше какво да приюти човек в душичката си и там. Среднощните трансове в Родопите са си удоволствие за ценители…

4/ Градът

Смених го. „Временните положения“ са най-постоянното нещо в живота ми. Засега става.

5/ Протестите и Политиката

Слагам ги в една категория, защото това са двете Проститутки с главно „П“ от живота на съвременния българин. Не, че протестиращите проституират (макар някои от тях също да го правят). Целият народ проституира за няколко пимпа и за богатите им клиенти от олигархията. Чудя се, има ли някакъв начин поне интелигентните хора да им го начукат – да направят някакъв бойкот – безшумен, безкръвен, тарикатски и оригинален, така че всеки да си получи заслуженото… Ще видим. Господ забавя, но не забравя. Незнайно защо все още има тарикати, които си мислят, че само те представляват изключение от правилото за вечно възстановяващия се, вселенски баланс. Междувременно, протестите се изродиха в купон и в място за социални срещи. Лично аз ги поразредих – протестите, а не купоните и социалните срещи. Причината? Ами, ако някой реши да се разбогатее като продаде страната си на чуждестранни концесионери със съмнителни намерения и доказано опасни практики в добивната индустрия, например, или, да гепи кинтите от общата касичка и да избяга в чужбина, той/тя ще го направи и без моето позволение. Крякането по улиците е акт на безсилие. Някои го наричат „активизиране на гражданското обество“ – прах в очите, според мен. Нуждаем се от пряка демокрация. Сега. Референдумите са естественото продължение на фалиралата във всяко отношение система на политическото представителство. Не ми вярвате ли? Ще поживеете и ще видите… Другата алтернатива е насилието, но се надявам да излезем далеч по умерени (и далеч по-страхливи) от останалите славянски народи – нещо, в което имаме доказано богат опит.

6/ Масмедиите

Предпочитам да се занимавам с тях само, когато ми дължат хонорар. Но те нямат време за дреболии в момента. Прекалено заети са с усвояването на шест цифрени суми, които аз и другите данъкоплатци им даваме под формата на партийни субсидии, за да могат различни симпатяги да ни убеждават (за наша сметка) колко хубаво ще е да ни клецат отново на тротоара. Продължаваме да сме най-скараното, лъгано, разединено и бедно племе в Европа – факт, който сериозно започва да ми лази по нервите. Усетих, че масмедиите имат пръст в тази работа и им отрязах достъпа до личния си живот. Сега вечерите ми изглеждат различно: шах, карти или четене на книга в леглото. Всеки ден „изяждам“ по един нов роман. Такива занимания държат ума буден, вместо да го приспиват, както става с гледането на телевизия. Установих, че масово се прекалява с гледането на телевизия у нас. Не, че с алкохола също не се прекалява масово, но той поне идва с махмурлук, който ти показва, че нещо си сгрешил. А после си отива. Докато махмурлукът от препиването с лъжи, наречено „промивка на мозъци“, трае вече 30 години. И води до сериозни психически увреждания. Отстрани хората, които стават и лягат с телевизора, изглеждат като социопати на ръба на нервна криза. Извинявай, ако си един от тях. Спри кабелната за месец и ще усетиш разликата. Нуждаем се и от изрезняване. Сега.

7/ Романът

Започнах писането на нова книга. Както може би знаете, поставил съм си за цел да превърна новелата „Когато токът спря“  в пълнокръвен, дистопичен, пост-апокалиптичен роман. Добре върви. Историята се разгръща, заедно с хилядите възможности, които всеки избор на героите предоставя, докато оживяват в ръцете ти. Като Пинокио! Това кара авторите да се чувстват подобно на дете в сладкарница – кое сладко да си избера? Ще помедитирам още няколко месеца върху този въпрос.

8/ Сватбите

Присъствах на цели две сватби това лято. Не мога да разбера дали хората го правят, за да задоволят някаква вътрешна потребност или го правят, защото всички така правят, не мога и да се напъвам повече над този въпрос. Когато споделих пред баща ми, че ходенето по сватби ми се превръща в нещо като бачкане, той каза, че трябвало да съм щастлив, защото било сигурен знак, че още съм млад: „Като спрат да те канят на сватби, започват да те канят на погребения“. Не бях поглеждал на нещата от тази перспектива…

9/ Пътешествията

Не успях да си покажа носа извън страната това лято, но за сметка на това я обиколих цялата. Многократно.

10/ Влаковете

За целта си изкарах карта за намаление с БДЖ. Струва само 50 точки и ти носи 50% намаление. Избива се още на третия трип. Пътуването с влак продължава да е най-безопасното и евтино придвижване из страната, при това – с тоалетна, въпреки колосалните гафове в системата и смрадливите й кенефи. Разписанията, например, са нещо като пожелание за служителите на компанията. Никой не ги спазва. Предполагам, че няма и никакви санкции. Закъснения от ранга на 200 минути са нещо, което не трябва да ви учудва. Не, че са ежедневие, но час-два си се считат направо за „в нормата“. Носете си винаги топли дрехи, храна, вода, нещо за четене, някакъв алкохол, шоколад, ако може и одеала, докато пътувате с влак. Не се знае колко време ще прекарате в него. И още един безплатен съвет – мокрите кърпички са направо задължителни! За компенсация на всичката тази мизерия получавате странни и интересни събеседници, приятни гледки, изгреви, а понякога и залези, възможности за пушене по време на дългите и чести престои заради изчакване на друг влак, които никога не са отразени в разписанието; получавате и самата „услуга“, заради която съществува компанията, а именно – транспортиране. Срещу пет евро от Варна до София няма какво повече да желаете…

11/ В обобщение

Абе, като се замисля, май добре си изкарах лятната ваканция. Грипът за малко не ме довърши през август и това е единственият ми „черен“ спомен. Всичко друго може да се приеме и като на шега. А ти? Как прекара лятната ваканция, скъпи читателю / уважаема читателко?

Тихомир Димитров 

март 6, 2007

Разходка до края на света

 

Смазан си от работа? Kолкото по-къси  стават сроковете, толкова повече се увеличават задачките? Еднообразието те убива?  Депресията няма изглед да свърши скоро? Зарежи всичко и ела с мен на разходка до края на света.
Сложи си колана, защото пътуваме с бърза кола. Тук пътищата са нови, прави и равни, само на завоите ще  намаляваме до 160.
Глобализацията свършва в Каварна. В “центъра”на този новопокръстен град има светофар. Общото между Каварна и Дамаск е, че разполагат само с по един сфетофар и там – на сфетофара – винаги стават най-големите катастрофи. Това е последният флаг на Глобализацията – единственото червено, оранжево, зелено от Варна чак до румънската граница. Още на излизане от “града” стрелката на километража бодро започва да надига глава. Шосето е европейско  –  черен асфалт, чисто нова маркировка, няма дупки, няма неравности. Луксозните хотелски комплекси с басейни и голф игрището остават зад гърба ни. Добре дошъл на борда, оттук започва разходката до края на света. Между Каварна и Българево се намира първата ни спирка по пътя.

МИДЕНАТА ФЕРМА “ДЪЛБОКА”

е история на успеха.  Не урок по българска икономика в преход и първоначално натрупване на капитала, а история на успеха по американски модел – резултат от предприемчивост, много труд и гмуркане в леденостудените черноморски води през януари на десетки метри дълбочина. Зимата тук няма туристи, но все някой трябва да се грижи за мидите, които поръчваш в Captain Cook на 600 км по-назапад, нали? Фермата снабдява още няколко елитни вериги от рибни ресторанти в цялата страна. Мидите навсякъде са същите като тези, които хапваме по шорти на импровизираните дървени масички с невероятна гледка към отвесния бряг над нас. Отляво е безкрайното равно, спокойно море. Поръчваме си миди натюр и миди с ориз, защото искам да опиташ и от двата вида. Няма такива миди, честно! Аз ще “смръкна” и една шофьорска биричка. Оттук до края на света полицаите са като извънземните  – всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Хе хе, поръчай ми и една тъъъънка шофьоркса мастичка. За диджестивче…

БЪЛГАРЕВО

Се нарича селото, през което трябва да минем с пълни стомаси, за да отидем до нос Калиакра. Особеност на местното население е, че тук живеят предимно гагаузи. Гагаузите са българи, които са се спасили от турския ятаган като са приели езика, но не и вярата. Обратно на помаците, които за разлика от местните не са никакви тарикати. Днес естествено всички говорят чист български, просто са научили един чужд език хората, какво толкова. Вярващи християни са и големи патриоти. Самият факт, че селото им се казва “Българево” е достатъчно показателен. Тези чисти, подредени и трудолюбиви хора са доста предприемчиви, освен всичко друго. Пред всяка къща има сергийка с плодове, зеленчуци и туристически сувенири. В центъра на селото има автомивка, вулканизатор,  сервиз и добре зареден магазин за хранителни стоки с климатик…

НОС КАЛИАКРА

впечатлява с мащабните гледки, които предлага. Тук има руини на средновековна българска крепост – един от последните бастиони, паднали под нашествието на Османските турци в края н 14 век. Малко преди да бъдат изправени пред дилемата “чалмата” или “ятагана” 40 девойки от знатен произход, населяващи въпросната крепост са оплели дългите си, руси коси една в друга и са скочили от високия 40-50 метра бряг върху назъбените скали в морето, оставяйки засилените към тях недоебали лилави шалвари с празни ръце. Не мога да си представя какво е да си робиня в ранно-феодална Турция. Предполагам, че самоубийството все пак е по-доброто решение. Какво казваш? В морето плуват делфини ли? Тук делфините са ежедневие, приятелю. Затова му викат “девствена природа”. Да тръгваме, че до края на света ни чака още доста път.

ПЪТЯТ ЗА КАМЕН БРЯГ

Ако в Каварна се намират последните наченки на пълзящата все по-насевер Глобализация, то нос Калиакра е своеобразен вододел между нещото и нищото – след носа свършват всякакви наченки на каквото и да било и започва краят на света. Тук несвикналият с огромни, открити пространства пътник може да преоткрие магията на агрофобията (страх от огромни открити пространства – б. а. ). Ако тези притеснения отпадат и, ако не те смущава факта, че карам с 200 полупиян, можеш с покойно да се отпуснеш в седалката и да се насладиш на гигантските бели облаци в тъмно-синьото небе – носещи се в нищото въздушни крепости. Приличат ми на платформи, върху които се издигат разкошни небесни царства.  Можеш да вдишаш от мегаломанията на гледката около теб – равното добрудажанско море, тънката ивица море на хоризонта, абе въобще, да ти стане широко около душата.

КАМЕН БРЯГ

Напълно отговаря на името си. Както виждаш, на ръба на 30-метровата вертикална скала се е сформирало миниатюрно гробище. Плочите на загиналите тук млади и стари напомнят, че пред Смъртта всички сме равни, така че внимавай къде стъпваш и не се облягай на вятъра !
На няколко метра от скалата-убиец се намира “Огънчето”. Ако не си пушил марихуана на “Огънчето” с напълно непознати, случайно попаднали там  хора от цял свят, значи не си живял. Миналата година се запознах с една американка. Семейството й фалирало, сестра й се записала в армията, баща й се самоубил, а тя тръгнала да обикаля света без пари. Изглеждаше добре за американка, но бързо ме накара да променя мнението си, че е гастролираща проститутка. “Колко си наивен” – усмихна ми се тя – “по света е пълно с млади скитници като мен. Ние сме странстващи пътешественици, търсим загубеното щастие по далечни, непознати земи.”На въпроса къде спи ми отговори: “При сродни души”. Каза ми, че единственото ценно нещо, което носи в себе си е еднопосочен билет от Атина до Бостън и, че европейската й обиколка свършва тук – на края на света. Преди да си хване стопа за Гърция решила  да мине да види Камен бряг. Нагостих я с домашно приготвени пържени филийки с мед. Без излишна любезност момичето сподели, че никъде по света не е яла по-вкусна храна. “Обиколила съм целия свят, you know” – намигна ми тя. Оставих я на международния път. Докато малкият й силует с вдигнат палец се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане, душата ми се пълнеше с усещане за празнота.
Звездите правят вечерите около “Огънчето” незабравими. Огромни са като всичко друго наоколо. Усещането за необятен простор по тези места се  подсилва от едно голямо море, едно голямо небе и една голяма, равна, богата земя. Житните посеви осигуряват хляба на половин България и част от Европа. Скалите в местността са богати на нефт, газ и минерална вода. “Огънчето” никога не угасва. Денонощната му светлина и топлина е своеобразен подарък от Майката природа за всички странстващи души, които са дошли тук да се поклонят пред красотата й.

ТЮЛЕНОВО

е магическо място.  Малко хора знаят, че съвсем доскоро тук са отглеждали малките си истински тюлени. Още по-малко са, обаче, тези, които знаят, че симпатичните морски бозайници са били избити за направата на… цървули.
Новодошлите се впечатляват от изобилието на дивеч. През полето с просто око можеш да видиш да препускат зайци, лисици, сърни. Веднъж пред колата мина огромен елен Аватар. Срешат се още диви прасета, вълци и всякакви видове змии, предимно неприятни триметрови смоци и малки, но силно отровни пепелянки.
Природата в Тюленово е първична, сурова, притежава магнетизма на трудно-достъпна, фатална жена. Влюбиш ли се в нея веднъж, оставаш влюбен за цял живот и тази любов може да те погуби. Морето е доста негостоприемно за неопитния плувец. Подводните пещери, внезапните течения, острите камъни, отвесният бряг и дълбоките води, които се люлеят в тихи, зловещи спазми крият доста опасности, така че не ти препоръчвам да влизаш във водата, освен ако не си стопроцентово убеден в способностите си на плувец. Внимавай и с разходките по равното. Най-близката болница със змийска противоотрова е на 30 км, а сърдитите облаци в небето са чудесен повод за светкавица, чиито естествен гръмоотвод е главата ти като най-висока точка в равното поле.
Ако прекараш няколко вечери в скалните ниши на вертикалния бряг ще се убедиш, че  те са перфектния дом – хладни през деня и топли през нощта. В нишите разни хора намират убежище от 15 000 години насам и, както виждаш, не са ги повредили по никакъв начин, така че, моля те, бъди внимателен и не си хвърляй отпадъците в пещерата, защото тук идвам всяка година да посрещам Джулай морнинг с приятели. Няма да ми бъде приятно догодина да заваря тук плесенясалата бутилка от бирата, която допиваш в момента.
Морето на Тюленово е живо същество. Вслушай се в непрестанните му вдишвания и издишвания.  Понякога се ядосва и не допуска никого до себе си, друг път тихо спи или пък игриво пръска скалите с пяна. Може да ти разкаже много, а може и просто да помълчите заедно. При всички случаи, обаче, ако не отнеме живота ти, морето ще ти даде повече, отколкото е взело от теб. Препоръчвам ти да му подариш всичките си мъки  – нека отидат при лошите спомени на дъното, където им е мястото. Оттук си тръгваш чист.

НА СЕВЕР

Продължаваме в посока север без да се съобразяваме с правилата за движение по пътищата. Не може да не ти направят впечатление черните, мазутни варели, разпръснати из зелената околност, както и чисто белите перки за добив на екологично чист ток. Енергетика от миналото и енергетика на бъдещото.  Екологичният примитивизъм на тоталитарната планова икономика и дългосрочната европейска перспектива за устойчив растеж съществуват паралелно тук.
Достигаме самотния фар на нос Шабла. Това е най-източната точка от територията на Р. България. Тук започваш да получаваш есе м ес-и с пожелание за приятен престой в Румъния. От фара на един километър в открито море се протяга железобетонен мост. В края му се намира нефтена естакада, която навремето е трябвало да смуче петрол директно от морските недра. Добре, че проектът за втори Нефтохим се е провалил. Мостът е толкова голям, че по него има асфалтиран път, предвиден за камиони, подемни машини, кранове и всякакви тежки машини на колела.  Шосето доскоро даваше интересната възможност да се разходиш пеш един километър навътре в открито море.  Сега конструкцията е счупена в средата и останките от гения на социалистическата инженерна мисъл безславно ерозират в солената вода.

ПРИ БАЙ ПЕШО

Кръчмата на Бай Пешо се намира до Шабленския фар в сърцето на малко рибарско селце. Самият Бай Пешо има вид на изпечен морски вълк – бяла коса, рунтава бяла брада, мустак, моряшка фанелка и лула в устата. Обича да пие мастика и да общува непринудено с посетителите на заведението си. Сега, аз знам, че порцията миди, която изяде на “Дълбока” те засити за няколко дни напред, въпреки, че струваше само 4 лв, но не искам дори да си помисля, че ще дойдем чак дотук и няма да вкусиш от рибената чорба на Бай ти Пеша. Няма такава чорба, заклевам се! Веднъж проведох следния разговор със стария морски вълк:
– Бай Пешо, сготви ми някаква риба, моля те, и ми дай една  студена биричка, че съм много гладен и жаден.
– Ей сега изкарах едни почета, още щъкат в торбата, живички ще ти ги пусна във фритюрника – усмихна се Бай Пешо.
– Абе попчетата имат много кости, няма ли някаква друга риба? – Поинтересувах се аз.
Съвсем бях забравил къде се намирам и с какъв чешит разговарям.
Физиономията на домакина стана сериозна, той бавно отпи от мастичката, удобно поставена на съседната празна маса и рече:
– Жените също имат много кости, ама ти все се занимаваш нещо там, нали, ровичкаш, ровичкаш, все едно злато има вътре!
С това въпросът приключи. 15 минути по-късно вече бях мазен до лакти и настървено глозгах вкусните попчета.

ЕЗЕРАТА

Още по на север, по международния път стигаме до Шабленското и Дуранкулашките езера. Тези резервати са интересни за орнитолозите с редките, защитени птици, които гнездят там. Мястото е перфектно за фото-лов, в случай че никога не се разделяш с вариообектива. Дуранкулашкото езеро е разположено на самия бряг на морето, двата водни басейна са разделени от тясна пясъчна ивица и периодично преливат един в друг. Много кофти трип за рибата. Имам да ти показвам още доста неща, но като гледам какво е небето, скоро тук ще за блъска невероятен дъжд и май трябва да си ходим. Добруджанските бури са много свирепи, но за разлика от планинските можеш да гои видиш отдалеч. Първо се чува далечен тътен след него идва студен порив на вятъра и всичко утихва за малко. Мълчанието е нарушено от дълги десетки километри светкавици, които разстилат озоновите си ръкави по цялата небесна шир и са съпроводени с чудовищни тътени. По-добре да се скрием в колата – там поне няма опасност от мълния.

Тихомир Димитров