Писателският блог на Тишо

април 8, 2008

Изток-Запад

Преди известно време имах удоволствието да обменя няколко мейла с един интелигентен и мислещ човек, който се казва Николай. Писа ми, за да обсъдим проблемите на емиграцията, тъй като имаше какво да сподели по въпроса. От дума на дума на дума, стана въпрос за културния шок, който изживява всеки българин, щом стъпи на родна земя, след като е отсъствал продължително време. Стана дума за неизменната усмивка на западняците и за вечно намръщените хора тук.

Винаги се впечатлявам от културните парадокси, които се пораждат в сблъсъка между източния манталитет и западния начин на мислене. Мога да напиша доста по темата, но разговорът ми с Николай приятно обобщава нещата. Позволявам си да постна част от диалога ни тук. Хем така ще получиш още една гледна точка, освен моята, която сигурно честичко те дразни, защото (признавам си) обичам да бъда краен. Ето какво ми писа Ники:

«……..Обаче за home, sweet home …. не искам да казвам …..всъщност искам да кажа много. Пример: след 4 месеца в САЩ, се връщам в родната ни морска столица и решавам рано сутринта да си хвана градски транспорт. Искам да обясня, че за мен периода отвън океана премина в 3 фази: първите 4-5 седмици се чудя защо всички (или поне повечето) хора в магазини, по улиците, колегите и т.н ти се усмихват и са любезни, и приветливи. Чудно е някак. Следващите 2 месеца ставаш един от тях – мил, с грейнало лице, да не кажа щастливо изглеждаш човек. Последните 3-4-5 седмици вече знаейки, че ще се завърнеш със сигурност, очакващ бедната ни, мръсна столица да те посрещне, започваш да се държиш малко или много като „тъмен балкански субект“.

Може би голяма част от това се дължи на факта, че малко или много си уморен от постоянните усмивки и грейнали лица. Не си израснал сред такива, най-малкото. Така…пак на примера. Като най-редовен пътник си подавам паричките за билетечето на лелката в автобуса (пояснение: във Варна билетчетата за градски транспорт се купуват от кондукторките вътре в автобуса или иначе казано няма как да се скриеш), което обаче се оказва проблем. Тъй като банкоматите в България не работят с банкноти с номинал под 10 лв. Точно толкова подавам и аз. „Ех, не се научихте рано с тия едрите пари да не ми идвате в автобуса!!!!!“ – подкрепено от мощно сумтене и гримаси.

Олеле! Какво стана?! С мозък, все още не превключил изцяло от амреканската действителност към родния сюреализъм, аз се опитвам да анализирам проблемната ситуация. След като този гняв е насочен директно към моята личност, аналатичното мислене ме навежда на мисълта, че съм направил нещо погрешно. Но какво е то?! Платих си, държах се любезно, не преча с присъствието си на никой от пътниците в автобуса (което явно не важи за персонала), тогава какво?! Няколко секунди размисъл, последвани от хубаво оглеждане на обстановката около мен и връщане пак на земята…..“мда, спокойно, ти си отново в сивата смешна, дребнава държавица наречена твоя родина.“ Това си казах. Честно.

След този случай летях няколко пъти извън България и всеки път като се върна, слизам последен от самолета, последен минавам паспортна проверка. Разбери ме правилно. Нямам нищо против някого определено. В случая мразя всичко и всички, които умишлено допринасят за негативната енергия, мръщенето, мрънкането, въобще тази задушаваша наша околност. Тежи им, ей! Не считам, че който и да е заслужава това. Това убива, точно толкова колкото и цигарите, алкохола, смога и наркотиците, ако щеш.

Пробвай нещо. Разходи се из столицата (но не и Студентски град, там винаги ще ги намериш, макар и там да намаляват) и виж колко точно усмихнати хора ще видиш по улицата, в заведенията, в магазини (за държавни учреждения не искам и да говоря дори). Влез в някой магазин по Витошка или моловете и кажи, че просто разглеждаш, за да видиш колко бързо може да се смени настроението на младото, добре изглеждащо и усмихнато момиче с длъжност „консултант – продавач“. Тогава какво? Вярно е, че престорените усмивки не са решение и тежат понякога. Дори дразнят, но и постоянно намръщените хора определено не помагат.»

Ето какво му отговорих:

«Сюрреализмът на ежедневието в дребната ни държавица е точно това, която ме мотивира да живея и да се занимавам с писане не някъде другаде, а именно тук. Знаеш ли, разликата между западния и източния начин на мислене мога да ти я формулирам много просто (Тук искам да благодаря на Багера, всяка среща с него е едно истинско интелектуално предизвикатекство): В компромиса между доброто и злото западняците виждат като резултат зло, затова те учат децата си да не правят компромиси, казват им: „не бъди лош, за да живееш добре“. Източните народи, пък, в компрмиса между доброто и злото виждат добро, затова учат децата си да правят компромиси и им казват: ‘бъди добър“. Това обяснява всичко.

Усмивките са хубаво нещо, но я се замисли за парадокса (все пак живеем в един парадоксален свят, където нищо не е такова, каквото очакваш да бъде). Парадоксът на западняшката усмивка е, че там зад приветливото лице се крие една резервирана личност. Крие се студена телешка пържола с грах и чаша вино, която никой няма да се сети да напълни повторно. Крие се гости на собствените ти родители, за което предупреждаваш поне един месец предварително. Крие се приветлив отказ, с други думи.

Тук хората действително са намръщени и гледат лошо, но всъщност се сприятеляват лесно и ако се познаваме макар и бегло, аз никога няма да те оставя да спиш на хотел, няма да те пусна да си отидеш гладен и жаден. Ще те посрещна богато, колкото и ограничени да са възможностите ми, защото това ще ме накара да се почувствам добре. Може и да не ти се усмихвам през цялото време, но делата ми ще говорят друго. Хората тук се мръщят, защото са бедни. Широката славянска душа е разточителна по природа и ограниченията на бедността й пречат да бъде щедра, да подарява. За това се мръщи.

Изтокът и Западът имат нужда един от друг. Но ако западнякът може да живее добре тук, където хората са по-истински и по-човечни, въпреки старите си дрехи и намусените си физиономии, то твоята широка славянска душа трудно ще намери комфорт сред хора, които се уговарят да хапнат телешка пържола с грах няколко месеца предварително.

Така че, хубаво е да отидеш и да попиеш малко от техния манталитет. Това ще те превърне в турист в собствената ти държава, след като се върнеш. Точно така си се почувствал и ти. А забеляза ли колко добре си изкарат западните туристи тук?

Тихомир Димитров

януари 8, 2008

Може да сме безделници, ама не сме без празници

Powered by: All Things Christmas

Някой правил ли си е труда да преброи колко почивни дни има в България? Говоря не само за официалите празници, но и за всички онези «светли» дати, които по една или друга причина прекъсват деловата активност и нарушават естествения ритъм на работа? Защото ако си поркал до сутринта, бледото ти присъстиве в офиса след това не се брои за работа.

България е страна, в която на празниците гледат сериозно. Смея да твърдя, че празниците у нас са по-голям ангажимент от всякакъв бизнес. Стоят на първо място по приоритет. Сигурен съм, че всеки е преминал през дългото и сложно планиране на един Осми декември, на една Нова година, на един рожден ден…То не са списъци с гости, резервации, куверти, пътувания, настанявания, звънене на телефони, писане на мейли, каквото се сетиш. Крайната цел – всички да припаднат от ядене и пиене, ако може на някое по-екзотично място: в планината, на морето, в чужбина, на майната си, за да е по-сложно за организиране, по-скъпо и да се изгубят повече работни дни.

За организирането на сватби да не говорим. Подготовката на една сватба изисква време, инвестиции и усилия, които са ти напълно достатъчни, за да започнеш нов бизнес. Семейството обаче винаги е било по-важно от бизнеса по тези земи. Може би за това сме толкова бедни? Може би от брак се печели повече, отколкото от частен бизнес в България? Не знам. В едно обаче съм сигурен – западен жизнен стандарт с банкети не се стига.

В резултат от сериозното отношение, което българинът изразява към празниците, на него почти не му остава време да работи.

Нека конкретизирам. Първо, от работния календар изваждаме целия месец август. Ако си опитвал да свършиш някаква сериозна работа в България през август, ще ме разбереш. Тогава всички са обхванати от летния вирус, наречен ОТПУСКА. Ако през този период имаш нещастието да организираш някакво бизнес начинание, да ползваш услугите на администрацията, на банките или дори на частните фирми, ще се сблъскаш а) със задължителното отсъствие на хората, които ти трябват, защото са в отпуска и б) с фрустрацията на немотивираните да работят служители, които или още не са излезли в отпуска, или са в след-отпускарска депресия. Това е така, защото лятната отпуска в България е по-важна от всичко. Зад нея се нареждат някакви незначителни формалности като: бизнес, кариера, делови ангажименти и прочие. Майната им. Лято е.

ОТПУСКАТА има още една характерна черта: влошена трудоспособност и отсъствие на персонал през юли и през септември. Ако през август никой не си прави труда да бачка, дори когато е на работното си място, то през юли хората активно започват да се приготвят за това състояние на духа, а през септември си остават все същите демотивирани небрежари и упорито отказват да влязат в релси, защото са подтиснати, че ОТПУСКАТА свършва.

Така че, ако имаш някакви важни планове, реализирай ги извън летния «отпускарси» сезон. Българинът живее с усещането, че изпуска нещо важно, когато е на работа. За него кариерата е губене на време. Нямаше да работи цяла година, ако можеше да си го позволи. Всъщност, той и сега не работи. Цялата държава симулира дейност и това си проличава в извънредни ситуации като бедственото положение преди няколко дни. Така и не разбрах какво бедствено има в снеговалежа през януари. Освен празниците, разбира се.

И така, лятото го отписахме от работния календар. Трябва да махнем и месец януари от деловата година. Защо? Ами заради ИМЕННИТЕ ДНИ, как защо. След дати като Васильов ден, Йорданов ден, Иванов ден и прочие, цялата държава изпада в колапс. Нищо, че не са официални празници. Няма друго място на света, където толкова фанатично да се празнува причината, че някой се казва Иван. И понеже всички познаваме поне по един Иван, а «на имен ден не се кани», глей какво става….

Какво да кажем за Коледните и Новогодишните празници? Работната година в България неофициално приключва на осми декември. След това започва голямото приготовление за голямото наяждане и напиване. Хората не могат да дойдат на себе си и в началото на новата година, заради мощната серия от именни дни. Но това не е всичко. Следват Свети валентин, Трети март, Осми март, Гергьов ден, Велик ден. Всеки празник е истинска катастрофа.

Ако към всичко това прибавим официалните празници (които също са рекордно голям брой), рождените дни, фирмените партита, уикендите, годишнините, кръщенетата, сватбите, «освещаванията» на нови офиси, домове и квартири, ще стигнем до извода, че в България почти не остава ден, в които да се работи.

Е, как ще ги стигнем тогава европейците? Точно никак. Най-много да стигнем португалците, гърците и испанците, които са дори по-големи мърди от нас, заради топлото време.

Уж сме бедни и депресирани, а празнуваме през ден. Щом сме толкова бедни, защо нямаме амбиции да работим повече и да бъдем по-делови, за да забогатеем? Може би защото сме балканско, източно, ориенталско семе и за нас кефа е по-важен от келепира. Всъщност, с бачкане в България наистина се става гърбат, а на богатите им завиждат и ги мразят, дори да са забогатели с честен труд. Какъв е смисълът тогава?

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: