Писателският блог на Тишо

ноември 13, 2016

Писателският блог на Тишо навърши десет години!

029885346-big

Месец ноември 2006-та беше подобен на сегашния: топъл, мъглив и леко дъждовен. Дните отново се бяха скъсили с един час. Южнякът за последно си играеше с жълтите листа между панелките в „Младост”. Теченията му ги повдигаха във весели мини торнада, след което ги разпиляваха по улиците и по тротоарите в небрежни купчини. Горещите повеи на вятъра напомняха с аромата си за отминалото лято, но късите дни и студените нощи натрапваха с присъствието си неизбежността на приближаващата зима. По телевизията зачестяваха рекламите на лекарства за простудни заболявания. Хората започваха да излизат от домовете си със зимни палта, шапки, ушанки, шалове и ръкавици. Кецовете и сандалите смирено отстъпваха мястото си на ботушите и на топлите обувки с дебели подметки. Сметките за ток стряскащо повдигаха глава, а тъмната бира отново заемаше мястото си по хладилниците на кварталните магазини, в менютата на ресторанти, кафенета и пицарии… Кината и театрите отново бяха пълни с народ, кръчмите – също. Температурите с всеки изминал ден падаха. Броят на часовете, които прекарвахме в офисите по тъмно, се увеличаваше. Заедно с тях растеше количеството на коледно-новогодишните дедлайни. И на изпития алкохол…

За повечето хора месец ноември е традиционно депресивен, но аз го обожавам, тъй като тогава имам рожден ден. През 2006-та година реших по този повод да си направя подарък – чисто ново блогче, в което да споделям авторски текстове и всякакви неща с напълно непознати хора. Тогава бях още млад писател, навършващ 28 години, с разбито сърце от поредната връзка, приключила нелепо с изневяра, с втвърденото убеждение, че всички жени са к**ви, с доста циничен подход към живота и с много сюжетни идеи в главата. Тъкмо бях завършил дебютния си роман, който съвсем скоро щеше да си намери издател.

Честно казано, когато стартирах „Писателския блог на Тишо“, преди десет години, нямах представа колко положителни промени ще въведе в живота ми.

По-рано пишех по форуми, където винаги съм се възмущавал от факта, че съществуват посредници между автори и читатели онлайн. Администраторите, в болшинството от случаите, не разполагаха с елементарни познания по роден език, за да „властват“ над каквото и да било литературно съдържание онлайн, а най-тъпото беше, че толерираха тролове на приятелски, роднински и нърдовски начала. Накратко, нямаш контрол върху съдържанието, което създаваш. Поверяваш го в ръцете на лаици. И е отворено за подигравки от некадърни глупаци. Ето защо литературните форуми умряха. Социалните мрежи, пък, все още не си бяха пробили път в уеб-пространството. Единствената логична алтернатива беше да си направя собствен блог.

Тогава четях редовно „дезинето“ на pro_01 (а.к.а Ивайло Борисов от такаитака). Нахалният му и арогантен стил двъхновяваше озлобената ми, цинична душа. Та, заради него се реших. Беше един от първите лайфстайл блогъри. После стана модерно да си такъв. Повечето кифли си регистрираха блогове, които нямаше да изкарат дори седмица, защото се оказваше, че поддръжката им е свързана с някакво „бачкане“. Изискваше се постоянство, което не гарантираше интернет слава, защото никой не се интересуваше, в крайна сметка, от баналните „монолози на вагината“ по теми като: лишено от всякакви предизвикателства ежедневие, затъпяваща работа в офис, клиширани еко-био-веган детокс-диети или копи-пейст трикове за разкрасяване. Никой не даваше и пет пари за скучната им, извадена от калъп чалга-психо-драма, която винаги завършваше с очаквания (и логичен) въпрос: „Къде останаха свестните мъже, по дяволите??!??!!“.

„Ами сигурно при свестните си жени!“ – казах и на тоз час реших: „Щом кифлите го могат, значи мога и аз!“

По такъв начин, съвсем глупаво и наивистично, се роди „Писателският блог на Тишо“. Днес с гордост мога да заявя, че той надживя 99.99% от калпавите си връстници. Блогърите, които след десет години продължаваме да творим авторско съдържание онлайн, при това на български език, редовно и с претенции към качеството, сме само шепа хора. Броим се на пръстите на ръцете и на краката. Хиляди блогове отидоха в небитието. Спокойно можем да се наречем „ветерани“. Ситото на времето се оказа най-добрият начин да отделиш просото от плявата. Положителното в нашия случай беше, че голяма част от „плявата“ скочи сама в социалките още при тяхното появяване. И там си остана…

Та така, десет години по-късно е време за равносметка. А тя е следната – без „Писателския блог на Тишо“ никога нямаше да:

– се запозная с жената, с която живея от 3 години под един покрив. И с няколко невинни „закачки“ преди това…

– участвам в десетки телевизионни предавания като сценарист и като гост. Успях да видя живота на телевизионния сценарист (че и на редовния ТВ гост) отблизо. Направих друг, по-добър „кариерен“ избор, но той нямаше да бъде „информиран избор“, ако не беше „Писателсият блог на Тишо“. Просто никога нямаше да се свържа с тези хора…

– никога нямаше да публикувам десетки статии в периодичния печат. Бях започнал още преди блога, когато хартиените издания все още държаха фронта и имаха пари за хонорари. „Писателският блог на Тишо“ засили тази тенденция, но до едно известно време…

– никога нямаше да разбера колко малко печелят интернет порталите, афилиейт маркетинг ентусиастите и прочие кликбейт маниаци, които разчитат на банери и линкове, след което изискват от теб да напишеш авторски материал за цената на една кутия цигари. Максимум. Никога нямаше да имам този опит без „Писателския блог на Тишо“.

– никога нямаше да изнеса над 30 презентации в цялата страна, било за хигиената на творческото писане, било пред ученици в средните училища, било пред социални и предприемачески клубове, на теми като: копирайтинг, блогинг, брандинг, е-книги, онлайн репутация и всякакви други интересни неща. Никога нямаше да имам тази публика, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да мога да се представям по следния начин: „Пишеш ТИШО на бъгарски в Гугъл и цъкаш върху първия резултат“. Щях все още да раздавам визитни картички…

– никога нямаше да напиша десет книги, от които четири пълнокръвни романа, издадени на хартия. Просто нямаше да ги има хората, които да ме насърчават.

– никога нямаше да познавам всички тези интелигентни, творчески настроени, нестандартно мислещи, предприемчиви и освободени личности, с които ме запозна „Писателският блог на Тишо“. И никога нямаше да работим заедно.

– никога нямаше да постъпя в рекламна агенция като копирайтър – мислил съм по този въпрос и преди, но тогава блогът ми се оказа перфектното портфолио. Уви, кризите надживяват рекламните агенции, а не обратното…

– никога нямаше да извървя „Пътя Камино“ и да споделя преживяването с българоезичния свят.

– никога нямаше да изпратя копия от моите книги в страни като САЩ, Канада, ЮАР и Австралия, които се намират на майната си от тук…

– никога нямаше да участвам в толкова много обществени събития и фестивали, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да споделя провокативните си пътеписи…

– никога нямаше да направя двуцифрено число разкази, защото нямаше да зная, че има едни хора, които очакват всеки нов разказ от Тишо с нетърпение…

– никога нямаше да имам възможността да споря публично с толкова много човешки дронове, хейтъри и плагиати, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да излея душата си в онези есета, които, надявам се, вече сте чели, защото нямам намерението да ги повтарям в това прераждане…

– никога нямаше да напиша ревюта за книгите на толкова прекрасни писатели, с които после да станем чудесни приятели.

– никога нямаше да публикувам статиите, за които все още не съжалявам…

– никога нямаше да имам фенове и приятели в цялата страна. И в целия свят. Защото „диаспората“ е силна и само не-пътуващите не го знаят.

– никога нямаше да се случи нищо от „писателската ми кариера“, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

Спирам дотук, защото мога да изброявам практически безкрайно. Един безплатен домейн в .wordpress.com, чаена лъжичка талант и десет години упорито бачкане могат да променят много неща. Ако сега беше ноември 2006-та и отново бях сред торнадото от есенни листа между блоковете на „Младост 3“, щях отново да направя същия избор. Този път – информиран избор. Щях да си подаря „Писателския блог на Тишо“ за рождения ден, щях да загъна и да си налея, както направих тогава. Предлагам тост за добрите идеи!

Тихомир Димитров

Advertisements

септември 13, 2016

История на историята

IMG_20160629_165350

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

33_blacklady

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Avariyata_Kor

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Novo_Kor

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров

септември 8, 2016

Как изкарах лятната ваканция

kak

Продължих да досаждам с личното си творчество:

1

Питаха ме разни неща по въпроса:

2

Раздавах автографи (и забравях имена). Прощавай, Катя!

3

Отговарях на читатели „от упор“:

4

За радост на присъстващите:

5

Сдобих се с интересни приятели:

6

Книгата ми попадна в добри ръце:

7

Открих нови плажове:

8

Купих си нърдовски очила:

9

Запознах се с децата на братовчедка ми от Швейцария:

10

Танцувах с любимата:

11

Четохме заедно научна фантастика:

12

Ходихме на море:

13

Изпратих книги по света и у нас:

14

Бях на обществени събития:

15

Снимаха ме дронове:

16

Гледахме залеза с хора от различни култури:

17

Котката продължи да се ужасява от прахосмукачката:

18

А аз от катедралите по заник-слънце:

21

Тихомир Димитров

април 16, 2015

Защо хартиените книги губят мястото си в моя живот?

adfbzdbd

Изт: bitrebels.com

Откакто имам тъпфон се уверих, че го използвам предимнио за…четене на книги. Ровичкам главно из Читанката, където ще намерите и собствените ми произведения. Правя го основно заради лесната навигация, заради множеството файлови формати и, разбира се, защото е безплатно. Домът ми продължава да е отрупан с хартиени книги, но не мога да кажа с ръка на сърцето, че този факт продължава да ме кефи. Не съм спрял да ходя по премиери. Не съм спрял да колекционирам томчета с автограф. Не съм спрял да давам назаем, да обменям, да събирам книжни издания, не съм спрял и да купувам от книжарниците.

ОБАЧЕ хартиените книги губят постепенно мястото си в моя живот.

Както морално-физически, така и пропорционално-статистически го губят.

И това е необратим процес.

Ето ви няколко добри причини защо:

1/ Скъпи са

15-20 лв за томче се равнява на дневната заплата. В провинцията. Извинявам се много, но дори да си ерген, дори да си без жена и деца, дори да си без ипотека, без потребителски заем и без кредитна карта, последното нещо, за което ще похарчиш ЦЯЛАТА си надница е книга. Най-малкото, преди това ще си купиш поне сирене, хляб и яйца, за да си забъркаш един омлет. И няма да ти останат за книга….

2/ Обемни са

Ми, заемат ебахти многото място! Вече ги държа на склад. И вкъщи си имам. И складът е пълен. Какво значи това? Това значи, че нито аз, нито друг ще ги отвори тези книги, ще ги разлисти, ще ги прочете. Никой никога няма да се поинтересува от тях. Обречени са да изгиният от влага или да изгорят в пожар, или да бъдат затрупани от земетресение, или да ги предадат на вторични суровини. Или да ги изядат мишките. Кофти край за световното литературно наследство, не мислите ли? А виждали ли сте отрупаните с книги библиотеки на вашите родители? Те заемат 1/8-ма от хола. Чели ли сте някога, някак, поне 1/80-та от тях?

3/ Тежат

Сигурно книгите, които съм събрал през живота си, вече надвишават един тон.

4/ Непреносими са

Никъде не можеш да отидеш с тях. Нуждаеш се от специализиран транспорт. Смених 20 квартири, повечето книги раздадох, някои забравих, други изхвърлих. И пак не мога да взема, дори малкото, което е останало, с мен. Просто е невъзможно. За почивките преди избирах един-два тома, сега ходя на море и на планина с 20-30 романа, понякога и със сто. В тъпфона.

5/ Неудобни са

Заемат неприличен обем. По летищата ги таксуват като екстра багаж. А съдържат толкова малко текст… Дори в сравнение с една средновековна дискета, с една допотопна флашка или с един дървен таблет.

6/ Непродаваеми са

Само букинистите знаят как да продават стари книги. Мен техният занаят не ме интересува. Ако им ги оставя на консигнация, ще чакам до пенсия, за да изкарам 30-40 лв. Повечето хора им ги подаряват от жалост по самите книги, защото не им се занимава и трябва да разчистят вкъщи, а не защото от вторични суровини не биха изкарали повече, при това – веднага. Все пак, книгите си тежат. Виж точка 3.

7/ Абсолютна загуба са на време

На новия си адрес заварих „в наследство“ почти цяла библитека. Две седмици подред влизах в тоалетната сутрин и лягах в леглото вечер с различна книга под мишница. 99% от тях са a fucking waste of time. Това, че е издадено на хартия не значи, че става за четене.

8/ Колекционерска стойност имат само копията с автограф

Колекционирам книги с автограф, защото има вероятност поне един от авторите им някога да умре и да се прочуе. Докато съм жив. Тогава ще имам възможност да продам копието на търг. Повечето писатели получават славата и признанието си посмъртно. Успелите, пък, се самоубиват. Или се пропиват. Или първо се пропиват и после се самоубиват. Или умират в самолетна / автомобилна катастрофа. Или се разболяват от рак. Или ги екзекутират. Или тънат в бедност, за да може после да ни наблюдават от банкнотите. Повечето банкноти са некролози на мъртви писатели. Тъжна професия е писателската! Четете биографии. В претрупаната библиотека на вашите сигурно има и доста такива.

9/ Между миналото и бъдещето в десет от десет случая ще заложа на бъдещето

Гугъл променя алгоритъма си, за да улесни търсенето с мобилни устройства. Амазон продава повече електронни книги, отколкото копия на хартия. Навсякъде около мен се разкарват зомбита, забили поглед в мобилните си устройства. С напъхани в ушите слушалки. Откъснати изцяло от света. Аз самият чета все повече и повече книги на мобилното си устройство и все по-малко и по-малко книги на хартия. Един процент от книгите, които поглъщам чрез лаптоп, таблет или тъпфон са платени, 99% са безплатни. По-малко „обръчи“ имам за прескачане. На един клик разстояние са. Лесно достъпни. Едва ли бих могъл да очаквам нещо различно от своите читатели. Такива са младите. Такова е бъдещето.

10/ „Ама, все пак, ароматът на хартия си е друго!“

Подобно твърдение показва, че си морално (или физически) остарял. Че робуваш на клишета. Че не си в час. За да угодя на твоя „хартиен романтизъм“ примерно аз, като писател, трябва да избирам между два варианта: а/ да затворя новия си роман между две хартиени корици в обидно нисък тираж и да позволя на издатели и разпространители да ограбят 90% от коричната му цена или б/ да си бръкна дълбоко в джоба, за да се самоиздавам, саморекламирам и саморазпространявам, ограничавайки аудиторията си до минимум, само и само някой „хартиен романтик“ да похарчи дневната си заплата за хартиения ми „шедьовър“. Има си принтери за хората, които все още не могат да четат „от екран“.

Тихомир Димитров 

февруари 7, 2015

Жан

ligfoif

Изт: benheine.deviantart.com

ЖАН живееше на шестия етаж в пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ етаж изобщо не го притесняваше. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това, обаче, Жан притежаваше недостижими за другите умения. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с умението си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Умението да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.

Много хора биха завидели на човек като него, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал, Жан водеше скромен и уединен живот. През повечето време си стоеше у дома, на шестия етаж в пететажната постройка, колекционираше пощенски марки и обичаше да чете. Четеше всичко: книги, вестници, списания, каквото му попаднеше в ръцете.

От време на време излизаше на кафе с най-добрия си приятел Николай, известен още като Ники–Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би в целия свят, който помнеше всичките си предишни животи. Можеше да ги докаже с документи. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове за интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но Жан не ги помнеше, за разлика от Ники.

Според приятеля му винаги се бяха раждали по едно и също време и винаги се бяха сближавали още като деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар. В първия миг, в който се запознаха, го обзе странното усещане, че отдавна не са се виждали и, че имат толкова много да си разказват…

Това, което обърка скучния живот на Жан, беше Радостина. Запознаха се на нейния 33-ти й рожден, на който го заведе Ники–Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999 г., дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Св. Троица”, блок 333, трети вход, на третия етаж. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище получавала само шестици, а повече от тройката обичала само девятката. Точно три пъти повече я обичала.

В любовта им с Жан нямаше нищо случайно, като се има предвид, че той носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това е мъжът на живота й, макар Ники–Сто също да й харесваше – заради трибуквения псевдоним. Жан и Радостина бяха заедно, като гаджета, съвсем кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия се ожениха, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния кодекс мъжките рожби носеха фамилното име на майка си, а женските – на баща си.

Радостина мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й предложи да имат шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо щяха да се появяват на всеки девет месеца и така щяха да поддържат цикъла на семейното щастие. Ето защо двамата си наеха сурогатна майка, а гените заченаха при известния генетик, молекулярен инженер и метафизик – д-р Генешки.

За да подсигури новото си семейство, Жан се отказа за малко от скучните занимания вкъщи и се посвети изцяло на търговията. С безкрайния си талант той можеше да изкарва пари практически от всичко. Забогатя доста бързо. Регистрира офшорна компания, зае се с борсово посредничество и брокерска дейност. Разори няколко казина. Спря на третата година, когато вече имаше достатъчно, за да не му се налага да работи повече, докато е жив. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който търгуваше с човешки души в интернет, но това по никакъв начин не смути Жан, защото онзи му предложи добра цена.

Радвайки се на бързо растящото си благосъстояние, младото семейство се разшири и стана горд собственик на целия шести етаж от пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.

Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен и на колко години е всъщност.

Съвсем в реда на нещата си беше много хора да завиждат на младото семейство за просперитета, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с дребен трик той превръщаше омразата и завистта в материя, така че всеки път, когато кажеше на някой завистлив комшия, че възнамерява да си купи нова кола, ако комшията му завидеше от сърце, той мигом получаваше колата. Продаваше я и парите слагаше в банката. У дома носеше предимно книги.

Възпитанието на малките бе поверил изцяло на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света, Жан се погрижи в банковата й сметка винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.

Това положение на нещата можеше да продължи дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които сполетяха Жан. В един момент той стана ужасно параноичен. Гонеше го непрекъснат страх – едно натрапчиво усещане, че нещо не е наред, че нещо може да се случи всеки момент и да настъпи тотална бъркотия.

Психиатрите не успяха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея за какво говорят, независимо от броя на дипломите, които висяха по стените на кабинетите им. Все по-често го болеше глава и тези ужасни мигрени го водеха до подтискащото чувство, че умира, макар да не знаеше с абсолютна сигурност дали това е възможно.

Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга седяха на канапето пред телевизора и гледаха репортажи от първия контакт с извънземните. След няколко месеца мъчителни преговори Световното правителство отказа да се предаде и изстреля ракети по кораба-майка, една от които – българско производство.

Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ изкривявания във време-пространството и дисфункция на причинно-следствения континиум.

На другия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя овчица през нощта. Отдъхна си едва, когато се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да прибави още едно топче към броеницата. Възнамеряваше да купи нова овца от града. Освежен от утрото, Жан разпали лулата си и запуши, загледан в красивата ливада, която танцуваше пред него, подухвана от вятъра. Зад морето от зеленина се издигаха високи планини. Въпреки че беше лято, по върховете им все още имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос. Събуди го и заедно подкараха стадата на паша.

Тихомир Димитров 

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

януари 8, 2015

Трябва да умреш, ако ти кажа

1111

Изт: valera098.deviantart.com

Парите бяха преведени. Доволен, Алекс затвори лаптопа, напълни чашата с уиски до горе и застана пред широкия панорамен прозорец. Градът пулсираше в краката му.

Нощното небе сипеше дъжд – студен, есенен дъжд. Харесваше меланхолията в цялата панорама. Харесваше и дебелия мокет на хотелската стая, стъпалата му потъваха удобно в него. Обичаше добре свършената работа, навреме платения хонорар, малцовия вкус на уискито, допира на памучната хавлия и петзвездния лукс. Някой почука. „Сигурно е тя – помисли си – доста е подранила!”

Извади пистолета, махна предпазителя и застана отстрани до вратата. Заглушителят сочеше към тавана. Изчака.

– Рум сървис, поръчали сте лед, господине!

Отвори вратата, грабна металната кофа с лед, набута петдесетачка в ръцете на служителя и му хлопна вратата под носа. Остави оръжието на нощното шкафче. Глътна половин чаша на екс. Допълни я с шепа лед.

Точно след един час на вратата се почука отново. Този път нямаше съмнение, че е тя. Скри пистолета и отвори. Момичето изцяло покриваше описанието на агенцията: висока, с едри скули, черна коса и стройно тяло.

– Заповядай! – каза.

– Вие сте г-н Пен, нали? Стая 1905? 20 часа?

– Няма грешка. На правилното място си, бейби! Влизай, чувствай се като у дома!

– Благодаря! – усмихнаха му се два реда бели зъби.

– Нещо за пиене?

– Мерси, не пия по време на работа. Бих искала да оправим формалностите първо.

– Разбира се – той посегна към портмонето. – 1800 долара за цяла нощ, нали така?

– Правилно.

Извади 2500 долара и ги постави в ръката й.

– Благодаря! – усмихна му се вежливо тя. – Казвам се Катина.

– Алекс.

– Тъй като ще прекараме нощта заедно, може би все пак ще ви правя компания за едно питие. Ако не възразявате, естествено!

– В никакъв случай. Имам скоч, но мога да поръчам и нещо по-леко. Шампанско?

– Скочът е О.К.

Казаха си „наздраве” и тя съблече дългия, черен шлифер. Остави го на земята. Алекс се загледа в перфектното й тяло, в скъпото й, полупрозрачно бельо, в лачените обувки на висок ток. Истинска награда за добре свършената работа!

– Красива си!

– Благодаря! Непрекъснато ми го казват, но от устата на сладур като теб звучи приятно.

– Аха!

– Обслужваме всякакви клиенти, знаеш, но рядко ми се случва да прекарам нощта с културен, внимателен и добре сложен хубавец.

– Това на всичките си клиенти ли го разправяш?

– Глупости! Разбира се, че не! Как така се оказа сам в хотелската стая, Алекс? Изглеждаш ми като магнит за жените.

– Така ли мислиш? – Алекс наля допълнително скоч в чашите и след кратка пауза продължи:

– В командировка съм. Изкарах малко кеш и реших да отпразнувам победата. С теб!

– Иха! Да пием за победата тогава!

– Наздраве!

– Наздраве!

– Какво работиш, ако не е тайна? – попита тя.

– Всъщност е тайна. Трябва да умреш, ако ти кажа – ухили се той.

– Е, добре, в такъв случай не искам да знам.

Той я прегърна и нежно започна да целува добре оформените й гърди.

– Живанши? – предположи.

– По всичко личи, че си имаме познавач!

Ръката й бръкна под хавлията, хвана вече твърдия му пенис и започна да си играе с него. Дишането му се учести. Оставиха чашите на нощното шкафче. Започнаха да се събличат. Помоли я да остане по жартиери, но да махне обувките.

Любиха се няколко пъти. Гледаха телевизия. Говориха си за дребните неща от живота. Поръчаха среднощна закуска и пак гледаха телевизия. Доизпиха бутилката. Тя му предложи един последен оргазъм – като бонус за хубавата вечер. Дори каза, че ще му разреши да й свърши в устата. Естествено, с презерватив. Той отказа. Беше изтощен.

Лежеше в леглото по корем, а Катина го галеше с дългите си коси по гърба. Оставаха им още два часа заедно.

– Знаеш ли, размислих за това, което ми каза снощи – започна тя.

– Кое по-точно?

– Че трябва да умра, ако разбера какво правиш.

– И?

– Ами, готова съм да платя цената.

Той се обърна по гръб и я изгледа сериозно в очите:

– Аз не се шегувах, скъпа!

– Аз също не се шегувам. Нямам какво да губя. Дължа петдесет хиляди на един главорез и разполагам само с два дни, за да оправя нещата. Предпочитам ти да свършиш работата, вместо неговите мутри, които няма да са толкова внимателни като теб.

– Как се забърка в тази каша?

– Дълга история. Но стореното е непоправимо.

– Защо не избягаш?

– Детето ми е заключено при него. Петгодишната ми дъщеря! Е, ще го направиш ли? Ти знаеш как да го направиш, нали, Алекс?

– Това ми е работата.

– Знаех си.

– Как се досети?

– Имала съм такива клиенти и преди. Издава ви всичко – поведението, начина ви на говорене, изражението, езика на тялото, всичко. Само вие си мислите, че сте непроницаеми. Сигурно криеш оръжието си някъде наблизо?

– Всъщност, да. Пистолетът ми стои зареден в нощното шкафче. Трябват ми само две секунди, за да ти пръсна главата.

– Искаш ли да ми покажеш?

– Не работя безплатно, скъпа. Едва ли можеш да си го позволиш. Освен това, не посягам на жени и на деца. Имам си принципи. А и не мога да повярвам, че си готова да зарежеш детето в ръцете на някакъв гангстер. Ще я превърне в проститутка, като теб. Дори по-лошо. Може да я изнасили и убие.

– Ако избягам ще убие и двете ни. Каква е разликата?

– Права си. Няма разлика. Кажи ми нещо повече за този човек?

Катина му разказа подробно как е емигрирала с майка си преди години, която малко по-късно починала. Катина започнала да работи като проститутка, за да се издържа и забременяла от бившия си сводник. Очистил го местен организатор на залози, рекет и търговия с крадени бижута. Убил го заради неплатен дълг – близо двеста хиляди долара. Така тя станала негова собственост и трябвало да работи, за да му върне парите. Дъщеря й служела като залог – позволявал им да се виждат само веднъж месечно – срещу съответната „вноска”. Иначе се грижел добре за детето. Купувал й хубави дрехи. Наел бавачка да й преподава уроци. Поставеният срок изтичал след два дни и тя не се съмнявала, че изродът ще посегне на дъщеря й, а после и на нея, ако не си получи парите. Имала още 50 000 долара да връща.

– Каква част от парите успя да събереш? – попита Алекс.

– Близо двадесет хиляди, но няма откъде да взема останалите тридесет бона за два дни.

– Защо не го помолиш за отсрочка? Всеки би предпочел да изчака за останалото, вместо да си цапа ръцете с убийство на дете.

– Вече няколко пъти исках отсрочка. Този път съм загазила.

– Знае ли някой, че си тук?

– Мисля, че не. Няма нужда да ме следи. Дъщеря ми е при него!

– Срещу половината от твоите двадесет бона ще реша проблема, скъпа! Но искам да оправим формалностите първо. Знаеш как е! – намигна й той.

Четири часа по-късно Алекс се върна в хотелската стая с плик, в който имаше точно десет хиляди долара – в употребявани банкноти. Разполагаше с описание на рекетьора, с разположението на офиса му, каква охрана ползва, къде ходи, кога яде – знаеше всичко, което му трябваше да знае. Опакова си багажа, пъхна пистолета под колана и излезе. Плати на рецепцията в брой. Помоли да му повикат такси към летището. Пътьом каза на шофьора да се отбие през квартала.

В страничната уличка, точно както тя му беше обяснила, имаше метална врата и един дебелак пушеше цигара пред нея. Свали го с изстрел в челото. Мина през дългия коридор и стигна до вратата в дъното. Зад нея се намираше билярдната зала, откъдето метално стълбище водеше надолу към офиса на Главния. Там държаха момичето. Трябваше да е тук – колата му беше паркирана отпред.

Алекс ритна вратата на билярдната зала, без да влиза. И без да се показва. Хвърли две гранати вътре, една след друга. Легна по очи на земята, с ръце върху ушите. Панически викове. Силна експлозия. После още една. Пълна тишина. В опушеното помещение не остана жив човек.

Слезе по металното стълбище и веднага откри офиса. До него имаше кенеф. Вратата на кенефа беше отворена. Някакъв мъж клечеше на пода, върху плочките, гащите му бяха смъкнати. Ръцете му бяха на тила. Ревеше и трепереше от страх. Мърмореше си нещо под носа. Застреля го. И влезе в офиса.

Завари двама души вътре. Босът държеше момиченцето в лявата си ръка, с дясната притискаше револвер до слепоочието му. Отстрани имаше някакъв мъж с насочено към Алекс оръжие. Стреля първо в пистолета, после в главата. Трупът остави червена диря, докато се свличаше по стената. Момиченцето се разпищя. Алекс каза на Главния:

– Ако я убиеш, ще умреш. Бавно. Ако я пуснеш, ще живееш, но с прострелян крак. За да не ме проследиш. Избирай! Имаш две секунди на разположение.

Онзи се опита да насочи револвера към него, но светлината в очите му угасна, след като последният куршум от пълнителя на Алекс го улучи в носа. Момиченцето плачеше. Алекс му подаде ръка:

– Хайде, миличка, ела с мен! Майка ти чака горе. Няма от какво да се страхуваш, аз съм от добрите. Дойдох да те освободя.

Момиченцето отказа да се подчини, затова той го вдигна, метна го през рамо и го понесе през коридорите навън. Там ги чакаше Катина, беше пристигнала точно в уречения час.

– Не зная как да ти се отблагодаря! Ти спаси живота на детето ми! – плачеше Катина. Целуваше, прегръщаше и милваше момиченцето.

– Аз зная – спокойно отвърна Алекс. – Ще ти звънна след няколко дни. Дръж телефона си включен! А сега изчезвай оттук. Може да стане опасно.

Още преди тя да успее да му отговори, той хвърли пистолета в най-близката кофа за боклук, пусна ръкавиците в съседната, обърна й гръб, излезе на главната улица и се качи обратно в таксито:

– Извинявай за закъснението! Исках да намеря подарък на годеницата ми по случай рождения й ден. Продължаваме към летището!

– Няма проблеми, сър! Рожденните дни са хубаво нещо! – отвърна делово шофьорът и настъпи газта.

Полетът обратно към вкъщи беше скучен. Прекара го в четене на вестници и в сън. Кацна късно през нощта. Прибра се по малките улички, с бейзболна шапка на главата. Влезе през задния вход. В хола го чакаше Тим – неговият двойник, облечен в собствените му дрехи. Излежаваше се върху канапето и гледаше телевизия.

– Как мина? – попита го Тим.

– Чудесно! – отвърна Алекс, бръкна в пътническата чанта и извади плика с омачканите банкноти. Хвърли го на масата. – Това е за теб.

Тим извади парите от хартиената торба, преброи ги внимателно и погледна към Алекс учуден:

– Тук има десет хиляди долара! Много повече, отколкото ми дължиш.

– Приеми го като компенсация по случай раздялата ни. Повече няма да имам нужда от теб!

– Но, Алекс, аз направих всичко както трябва – ходих в казиното, после залагах на коне, вчера стоях до късно в бара. Още ме боли главата. Разговарях с половината ти приятели.

– Причината не е в теб, не се притеснявай – успокои го Алекс. – Случи се нещо непредвидено и реших да прекратя кариерата си на наемен убиец. Ще се оженя, ще имам деца и ще започна нормална работа. Което значи, че повече няма да имам нужда от теб. А сега бързо, преобличай се и изчезвай! Остава малко време до изгрева. Мини през задния вход и гледай да не се набиваш на очи! Напусни града възможно най-бързо. И забрави, че ме познаваш! Ако някога решиш да се разприказваш помни, че и двамата сме в играта като съучастници, но аз имам повече да губя от теб. Няма да стигнеш дори до съдебната зала. Имам хора навсякъде.

– Да, да, разбира се, излишно се притесняваш. Гроб съм! Пък и получих достатъчно през последните няколко години, за да си държа устата затворена. Много повече, отколкото щях да спестя от учителската си заплата. Просто малко ме учудва спонтанното ти решение.

– Срещнах една жена. Мисля, че съм влюбен. Знаеш как е.

– Ти? Влюбен? Не мога да повярвам!

– Аз също съм човек, Тим!

– Правилно, извинявай! Не исках да прозвучи така. Ако все пак някога си промениш решението, да знаеш, че съм на разположение.

– Много рядко си променям решението. А сега изчезвай, преди да съм решил да задържа тези десет бона за себе си. Нямаш представа какво преживях заради тях.

– Окей, окей, тръгвам веднага. Не бъди толкова груб! Мислех, че през всичките тези години сме станали приятели. Очевидно съм грешал! – Тим започна да се преоблича.

– Аз нямам приятели. Професията ми не го позволява.

– Е, добре, тогава. Значи наистина е време да смениш професията. Желая ти успех!

Алекс се просна уморен върху канапето и само изгледа двойника си злобно, без да каже нищо.

– Сбогом, партньоре!

– Сбогом! Заключи врата след себе си. После унищожи ключа. Гледай да не се набиваш на очи.

Тим излезе на улицата. Бързаше да се прибере вкъщи, при жена си и при децата си, далеч от този кръвопиец, който само за няколко години го беше направил богат. Единственото му задължение беше да го „замества”, докато Алекс пътуваше „в командировка” и се подвизаваше под фалшива самоличност.

От Тим се изискваше да излиза на публични места, да носи неговите дрехи, да използва неговите документи, да плаща с кредитната му карта, да говори като него, да се държи като него, да харчи парите му и да създава алиби. В замяна получаваше тлъст хонорар в брой за всяко свое посещение. Без данъци и такси.

Истинско чудо беше, че остана жив! Мигът на раздялата го притесняваше още от самото начало, когато двамата се запознаха в един интернет форум. Е, оказа се най-успешният ден в живота на Тим!

Колата го чакаше на далечен, усамотен паркинг, извън града. Прегледа я внимателно за експлозиви, преди да се качи. „Човек не може да бъде сигурен в тези времена!”

Врътна ключа и потегли към вкъщи. Пусна си радиото.

Сутрешните шоута започваха. Алекс изгледа новините и прогнозата за времето с половин око, после заспа.

Сънува Катина и малкото й, разплакано момиченце. Беше крайно време да сложи край на самотата, да!

Тихомир Димитров 

октомври 17, 2013

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

1  2

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

3

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

февруари 13, 2013

Творци на собствената си реалност

Експериментирам  с доста утвърждения или така наречените „ежедневни мантри“, за които толкова много се пише в съвременната ню-ейдж литература.

Мисля, че открих най-добрите от тях:

Time
Health
Energy

Freedom
Adventure
Creativity
Travel
Success

THE FACTS

Няма значение на какъв език са написани.

По-якото е, че обединени, те също правят една мантра. Тип констатация. В сегашно време. В първо лице, единствено число. Няма „искам“ и няма „ще“. Всичко се случва тук и сега. В сегашно време. Или изобщо не се случва…

Още по-правилно е, когато „мантрите“ са подкрепени от дела. Само убеждението не е достатъчно. Редовно си казвам: „Да, това е начинът, по който искам да живея. Да, така се виждам. Така изразявам себе си най-добре и вдъхновението, което е в основата на моята същност. Но какво точно направих днес по въпроса?“

И, ако не съм направил нищо, сядам и го правя в момента…на часа.

Действията са изключително важни!

Ще си позволя да ви припомня принципа на Нийл Донълд Уолш, даден в „Разговори с Бога“, относно това как човек твори своята реалност, в сравнение с това как Божественото у нас твори. Всички сме миниатюри на Твореца, не се съмнявайте в това. Всички можем да творим – в истинския смисъл на думата, а не просто да цапаме хартията с мастило. Истинското творчество е да сътворяваш реалността, в която живееш. Ежедневно. Има два начина: Божественият и човешкият. И двата са валидни, но разликата е в размаха. Перифразирам свободно:

Ето как човекът твори своята реалност. Канят Джон на концерт. Той решава да отиде. Първото, което се поражда е мисълта, идеята за концерт. След това идва ред на думите. Джон се обажда на жена си и я моли да му приготви костюма. „Обещал съм да отида на концерт“, казва той. Мисълта се превръща в думи. „Да, ще дойда на концерта“, потвърждава той на организаторите. Вечерта Джон сяда в колата, пали двигателя и наистина поема към концертната зала. Думите му се превръщат в дела. Джон пристига точно навреме за концерта и заявява: „Ето, тук съм. Както обещах“. Реалността му вече е факт. По този начин човешкото у нас твори. В тази последователност – мисли, думи, дела – ние сме изградили своите къщи, магистрали, компютърни системи и цялата човешка цивилизация. Така сме я превърнали в реалност. „В началото беше Словото“ или първо е идеята, мисълта, чертежът идва след това, докато всичките тези мисли, думи и дела не се обединят в готовата вече сграда. Това не е лош метод, но той понякога изисква доста време и усилия. А има по-добър начин…

Божественото у нас твори  в точно обратната последователност! Всичко започва с действията. Те предизвикват думи, които затвърждават тези действия, а комбинацията от действия и думи се превръща в истински мисъл-форми, които се реализират. Причината е, че действието предхожда мисълта, дори думите, следователно е по-лесно да повярваме в тях. Затова казват, че който има достатъчно вяра, може да премести и планина. Ако не си успял да преместиш планината вече, значи нямаш достатъчно вяра. Или просто не ти се занимава с местенето на планини, а с много по-яки и по-смислени неща в момента. 🙂

Вторият начин е значително по-ефективен. Това е Божественият начин.

Затварям тази скоба, за да подчертая още веднъж колко важни, всъщност, са действията.

Действия = Действителност.

Даже и двете дебютират с Д. 🙂

REACT и CREATE са глаголи, които се пишат с едни и същи букви. Само последователността им се различава.

В предишния пост писах за щастието. Как се държи щастливият човек? Едва ли непрекъснато мърмори и се оплаква, в очакване на „светлото бъдеще“, както правят повечето от нас в ежедневието. Едва ли си намира оправдания да не бъде щастлив в момента, защото другите правят това, това и това…Не, той е щастлив в момента – в единствения момент, който реално съществува – щастлив е във вечното сега. Тези му действия, дори първоначално плахи и неубедителни, пораждат мисъл и думи, които само ги затвърждават във вечното сега.

Какъв е начинът, по който искате да живеете?

Как изразявате себе си и вдъхновението, което е в основата на вашата същност?

Какъв е вашият истински празник?

И какво правите по въпроса?

Творци сме на собствената си реалност.

Необратим факт.

Поемете отговорността, която произтича от всичко това.

Но и привилегията.

И се наслаждавайте на резултатите!

Тихомир Димитров

Следваща страница »