Писателският блог на Тишо

март 8, 2012

Цветарите също трябва да ядат

Изт: madamenoire.com

Много малко са текстовете, които съм си позволил да изтрия в този блог. Един от тях е статията „По случай осми март”, писана преди няколко години. Изтрих я не защото текстът трайно се отдалечи от човека, който го е писал (еволюционната причина), това е нормално. Това показва, че се развиваш. Блогът ми е пълен с неща, с които вече не съм съгласен. Изтрих го по други две причини:

Първо, защото обиждаше половината човечество или близо 3,5 милиарда души, без майка ми.

Второ, защото много сериозно се четеше. Топ ъф да топ на всички посещения в блога, извършени някога, зиме и лете, ги събираше въпросната статия за осми март, писана, вече не помня, между два джойна или между две питиета някъде из провинцията, която сме свикнали да наричаме „столица”. Упс, току що обидих още два милиона души, съжалявам, но „провинция е всичко, което се намира далеч от морето“. Особено през август.

Истината е, че няма как да напишеш популярен текст на тема „Осми март”, без да обидиш половината човечество или поне социалистите, които със сигурност са над един милиард.

Статията на Милена Фучеджиева за „Капитал Лайт”  е пример за текст на тема „Осми март”, който ще се чете, защото е хубав, написан е от талантлив автор, обаче обижда – не точно 3,5 милиарда души, но поне два милиарда социалисти.

Горните три абзаца да се възприемат в рамките на шегата.

Добре, че жените не знаят точно с каква власт разполагат над мъжете, заради основния им инстинкт, който ги тика да строят цивилизация в скучните (и дълги) моменти, в които не чукат. Или може би знаят, но не се досещат колко огромна е тя. Или може би се досещат, но им липсва солидарността и „работата в екип”, за да завладеят най-после света.

Подобно на всеки властелин, жените са ревниви към територията на съседния властелин. Те имат нечовешко отношение спрямо собствения си вид, пише го една феминистка, разказва ви го един програмист.

И, като типичен властелин в сянка, жените така и не успяха да се разберат: ще празнуваме ли осми март, няма ли да го празнуваме? Социалистки ли сме, ако го празнуваме? Ама какво като е социалистически, нали е измислен от американските социалистки! Или пък не дотам налудничавата дилема: „Ако на осми март почитаме жените, значи през останалото време ще почитаме само мъжете. Така ли е, всъщност?

Не е така.

Тъпо е да си го помислиш дори. Защото всяка жена, която отнема на мъжа си децата, плюс уюта на собствения му дом, за да живее после с друг в него, и търси издръжка, отгоре на всичко това, въпреки равните си права, не почита мъжете – не само в деня на бащата, но и в останалите дни от годината.

Ако си позволим трезвия поглед върху нещата, ще напишем текст, който не става за четене, защото не дразни. Но светът не е изтрезнял. При фризьорката ми беше трудно да си запазя час два дни преди осми март. Заради кичурите, филизите и купищата други, трудно засъхващи, бавно формиращи се неща по главата, които после лесно се развалят в кревата, което, всъщност, е целта. Или, както казваше един мой приятел: „Ако искат да ги „уважаваме” повече и през останалата част от годината, ами да уважават себе си поне толкова, колкото за осми март…“

Очевидно светът не е „изтрезнял”. От глупостта си, съсредоточена върху ФОРМАТА. Аз също не съм „изтрезнял”, но истината си остава – трудно е да се напише хубав, смислен текст за „Осми март”, който да се чете и да не дразни. Поне 3,5 милиарда души. Или  поне два милиарда социалисти.

Самият факт, че се делим на мъже и на жени, на социалисти и на не-социалисти показва колко сме зле. Показва какъв примитивизъм владее ума на човечеството все още. Точно сега, когато е важно земята, човечеството и неговият вид да се ОБЕДИНЯТ, за да оцелеят. Сега, повече от всякога, е важно да се обърне внимание на същността, за сметка на формата. Защото всички форми са преходни и „всички конструкции са нестабилни” (Е. Толе, „Нова земя”).

Ева няма да се справи без Адам. Дори да осъзнае силата си и да намери начин да я използва, при сегашното ниво на съзнание, тя ще оплеска нещата по същия начин, както ги оплеска Адам преди нея. По време на Евите с корони, дори в ерата на Адам, екзекуциите, войните и убийствата не бяха по-малко. Виновна за това не беше Ева, защото алчността, користолюбието и лъжата също нямат пол. И те са безполови, но ходят само по хората, а не по гората.

Ева има нуждата да свали за малко поглед от огледалото и да се вгледа под грима, кожата и крема против бръчки, за да види истинската си същност. И да оцени факта, че тя, всъщност, не е женска. Защото „женско” е само поредното разделение. На две. То започва още със сините и розовите пантофки, с количките и кукличките Барби. Има по-лоши разделения, като нациите, например, но всичките са безсмислени на фона на цялото, което е. Само човекът е в състояние да нарисува мислена линия в прахта и да стреля по всеки, който минава през нея…

Адам също няма да се справи без Ева. Последното, което той иска, е да се върне във времената на Райската градина, когато Ева я нямаше. И да си говори по цял ден само с животните. „Фермер търси жена” е едно от многото доказателства за това. Но, бидейки подчинен на собственото си разделение, Адам мисли, че А/ той е по-силният пол и, че Б/ именно той е създал света! Докато света, всъщност, го ражда някой друг. Даже само едно Порше Адам нямаше да създаде, от гумите до хромирания детайл, ако я нямаше Ева, която да го дърпа напред…

По случай осми март искам да пожелая на всички мъже да открият у себе си жената (не в оня смисъл, господа) и на жените – да открият у себе си мъжа. Казвам го в смисъл на познанието, което ти пречи да мразиш, защото разбираш, че с нищо не се различаваш, понеже същото го има и у теб. Но е по-дълбоко от грима, крема против бръчки, „пластиките” и въобще всичко, което може да се види в огледалото.

Да празнуваш осми март не значи, че си социалистка или още по-нездравословното – че през останалите 364 дни на годината ще почиташ само мъжа. Защото, така или иначе, не го правиш. Егоизмът също е безполова черта, която ходи само по хората, а не по гората. Егоизмът на Адам не е по-лош от егоизма на Ева. Той е просто разделение.

Да празнуваш осми март не значи, също така, че през останалите 364 дни на годината въобще няма да ти пука за Нея. Ще ти пука и още как!

А тази година, на всичкото отгоре, има 366 дни! Годината на Дракона!

Пожелавам ви повече мъдрост по тоя повод.

И, празнувайте осми март! Макар да не сте социалисти / мъже / жени.

Цветарите също трябва да ядат.

Тихомир Димитров

ноември 30, 2009

Пътят на състраданието

Сигурно има начин да живеем правилно. Под  ”правилно” аз разбирам: в съгласие със себе си. Под „правилно“ аз разбирам: щастливо. Има голяма вероятност този начин да е създаден заедно с човека, да е въплътен  в него, да е „кодиран”  в базовите настройки на човешкия ген.

Едва ли Начинът зависи от вещите, които трупаме, защото идваме на този свят чисто голи, без никакви притежания.

Едва ли зависи от знанията, които колекционираме, защото се раждаме лишени от познание.

Едва ли зависи от семейното ни положение. Та ние можем да се размножаваме и без да се обвързваме. Правили сме го близо един милиони години. Продължаваме да го правим  и  днес.

Едва ли зависи от религиозните ни вярвания, защото десетки хиляди богове дойдоха и си отидоха, откакто ни има. Не искам да обидя дълбоко вярващите християни, будисти, мюсюлмани или евреи, но искам да им припомня, че индианските шамани и жреците на Озирис са били точно толкова предани на религията си, колкото тях.

Дали щастието зависи от отношенията ни с другите хора? Едва ли! Та те могат да ни направят еднакво щастливи или нещастни, стига да искат. Стига да им позволим.

От какво зависи тогава? Трябва да има някакви принципи, някакъв критерий за добро и зло. Дали сме оставени на тази планета напълно без надзор? Абсолютно всичко ли ни е позволено? Ако беше така, щяхме да се избиваме, да крадем и да отмъщаваме без скрупули.

Момент!

Скрупули.

Значи има регулиращ механизъм.

Това е нашата Съвест.

Човек се ражда свободен от знания, притежания, религия и емоционална обвързаност, но се ражда със съвест.
Бях стигнал до този извод сам, когато в ръцете ми „случайно” попадна една превъзходна книга: „Шлифоващият диаманти” на Геше Майкъл Роуч – будист, който слиза от манастира и отива в града, за да натрупа състояние в диамантения бизнес, започвайки от абсолютната нула. Автобиографичната му книга доказва с хиляди конкретни примери, че добродетелите важат дори в наглед „безмилостния” свят на големите пари.

Всъщност, те важат навсякъде.

От него научих, че Буда е говорил за края на своето учение още в зората на създаването му. От него научих, че
светът, хората, обстоятелствата, събитията и предметите са напълно неутрални по своята същност. „Божествената пустота” на битието никога не е била толкова достъпно обяснявана.

Роуч говори за „потенциала” на нещата, който можем да използваме, за да ги превърнем в добри или лоши, според собствените ни нагласи. Нагласите се формират в резултат от предишен опит и човек е склонен да генерализира: „Това, което е вярно за мен, е вярно за всички. Знам го от личен опит!”

Не е така.

Предполагам, че за повечето от нас шамарът си остава шамар – болно, неловко, обидно преживяване. Но има едни хора, които плащат по 500 долара на час, за да им бият шамари. Шамарът е скъпо струващо удоволствие за тях. Ако мазохизмът може да обясни поведението им, тогава кой и какво ще обясни факта, че дори най-зловещите диктатори са били обичани, дори – обожавани, приживе?  Не само от заблудените маси, но и от хора, които са знаели всичко за ужасните им престъпления!

Личните нагласи и обществените ценности се менят според настроението и културата на епохата. Природата на нещата остава безразлична към тях. Ала ние не оставаме безразлични към Природата на нещата. Затова човекоядството в едни общества е привилегия, в други – табу.

Явно всичко зависи от нас.

Тогава кой е правилният път? Има ли правилен път?

Има!

Картата и компасът за откриването му се крият в джобовете на Съвестта, която ни „награждава” с позитивни усещания винаги, когато постъпим правилно и ни „наказва” с негативни емоции всеки път, когато сгрешим. Според Роуч ефектът се усилва, ако съзнателно подбираме мисли, действия и думи, които са „правилни”. Навикът днес изгражда трайни убеждения и мисловни нагласи, които допринасят за това как ще се чувстваме утре.

„Каквото посееш, това ще пожънеш”.

Ето защо, няма как да станеш човекоядец просто ей така, ако досега не си хапвал хора с дълбоко вкорененото
убеждение, че това е правилно.

Да, но тук отново се връщаме към изначалните понятия за добро и зло.

Вярно е, че мозъкът упражнява контрол върху емоциите, според това дали действаме в синхрон с личните си убеждения или работим срещу тях. Обаче кръстоносците са убивали с вяра, че служат на Бога. Инквизиторите са изтезавали с вяра, че спасяват душата.

Не бива да бъркаме вярата, продукт на разума, със Съвестта.

Съвестта е онзи дълбоко вкоренен първоначален „код”, който контролира човека в неговата привидно абсолютна свобода. Съвестта знае кое е добро и кое – зло. Тя ни говори постоянно и може да надвика дори Разума. Тя знае, че да изтръгваш голи женски гърди с нажежени клещи и да убиваш хора заради религията им не е съвсем правилно.

Ако работиш против Съвестта, рано или късно ще загубиш първо спокойствието, после съня и най-накрая дори – разума си. Все инструменти, които ползваш, за да вършиш „бели”.

Щастието е невъзможно извън Съвестта.

Едно от имената на Будизма е „Пътят на състраданието”.

В книгата си Майкъл Роуч препоръчва да бъдем щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни днес, за да живеем щастливо и да постигаме целите си утре. Препоръчва ни да го правим нарочно и съзнателно да подбираме такива поведенчески модели. Подобно на други учители той твърди, че месец, месец и половина е напълно достатъчен период за подмяна на всякаква нагласа. Ако човек е постоянен.

„Опитайте”, съветва ни един успял в материално и духовно отношение човек. „…в най-лошия случай ще бъдете щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни в продължение на няколко седмици”

Няма нищо за губене, наистина.

Тихомир Димитров