Писателският блог на Тишо

януари 31, 2014

Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

1

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

2

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

3

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

Advertisements

декември 8, 2010

За писането…

Графоманията е диагноза, с която се гордея. Много хора се обиждат на „графоман”, но те не знаят, че дори най-успелите, известни, признати, изтъкнати и уважавани автори са просто едни попаднали в светлината на прожекторите, добили популярност по волята на Съдбата, супер „закачени” графомани.

Прочетете интервю с който и да е световен автор на бестселъри и ще видите какво има да ви каже той по въпроса „За писането”. Повечето са на едно и също мнение – те пишат, защото не могат без да пишат. Писали са, когато са нямали пукнат лев в джоба, продължават да пишат и сега, когато Изобилието се опитва да ги удави в мангизи.

Пишат в същия стил, със същото темпо, вълнуват ги същите теми и сюжети. Е, може би не със същото темпо. Алчността понякога си казва думата. Лесно е да се превърнеш във фабрика за книги, щом веднъж признаеш пред себе си и пред света, че си графоман.

Искам да споделя с вас как ме споходи тази „болест” и да ви обясня, а може би предимно на себе си, защо никога не съм имал по-ясна идея с какво точно ми се занимава в този живот.

Всъщност, не мога да проследя началото. Помня, че в първи клас първо се научих да чета и после – да смятам. Поглъщах социалистическите „реклами” по върховете на панелните „небостъргачи” и заглавията от „Работническо дело” с невероятен ентусиазъм, после овладях ченгелчетата и запетаите, след което прекарвах часове наред в преписване на текстове от детски приказки. Доставяше ми невероятно удоволствие.

Баща ми беше началник в завод. Там имаше прекрасни пишещи машини. Електрически. Можех по цял ден да седя зад бюрото на някоя от секретарките и да натискам клавишите като обезумял.

После заминах за Северна Африка с родителите ми, където прекарахме две години. Записаха ме в частно френско училище. Там се научих да чета и да пиша на още един език. Поне вече нямах проблеми с математиката. При франсетата се чувствах като истински математически гений. Докато у нас децата вече зубреха таблицата за умножение, френските ученици все още се мъчеха да събират и да изваждат.

На връщане обиколихме цяла Европа с кола. Така се роди първият ми „пътепис”. Всеки би предположил, че в него са описани красотата на Рим, Париж и Мадрид, разкоша на Ренесансовото изкуство, историческото наследство на Стария континент или приключенията и хората, които сме срещнали по пътя. Да, ама не. Плаках със сълзи, когато открих „дневника” си години по-късно. Вътре се съдържаше „безценна” информация от вида: „Днес бяхме във Верона. Изядоха ни комарите… Спряхме на един къмпинг и хапнахме боб с пържени яйца…Днес бяхме в Рим. Там е много горещо. Изкъпах се в един шадраван. Има много просяци. Ядохме сладолед…В Париж ти носят кроасани с шоколад в леглото…Отидохме на  гости при  роднини в Австрия. Заведоха ни на ресторант. Ядохме много хубави пържоли….” Явно голям глад е падал в тая пуста Африка!

В пети клас ни дадоха да пишем отговор на литературен въпрос. За ужас на моите съученици, това  се превърна в любимото ми занимание. Аз не можех да проумея как не ги е страх от класното по математика, а те не можеха да разберат с какво толкова успявам да запълня всички тези страници в тетрадката по съчинения. Изкарвах само шестици на ОЛВ. Това не можеше да се каже за оценките ми по Български език. Мисля, че граматиката ме издава и до днес…

Записаха ме на частни уроци по Български, за кандидатстване в гимназията. Горката преподавателка разбра, че няма друг начин да привлече вниманието ми, освен ако не прекара дълги часове в четене, обсъждане и редактиране на първия ми научно-фантастичен „роман”, озаглавен „Лазерният лъч”. Един съсед се зае да го превежда на Македонски. Кръстихме го „Лазерниот луч”.

Ходех и на уроци по френски. Целта беше да „облека” разговорния език в малко граматика. Преподаваше ми най-добрият педагог – бивш кадър от Сорбоната – още по времето, когато са пишели с мастилница и дървени писалки, и са ги биели през пръстите за всяка капчица мастило, разлята върху белия лист. Абсолютен педант с аристократично потекло – носеше бастунче и часовник на верижка, пушеше „Житан”, пиеше кафето без захар, но никога без глътка коняк, и умееше повече от всичко да преподава френски. Казваше ми, че няма нищо против да си говорим за вампири, върколаци и извънземни по цял ден, стига да е на френски. Върна ми „жеста”, като ме запозна с „Малкия принц” и „Без дом” в оригинал. Така заобичах френската литература.

В гимназията се родиха първите тестостеронови изблици на любовна лирика и кратки, прозаични есета, с привкус на прясно наболи мустачки. Литературата беше любимият ми предмет. За нещастие, преподавателката по Литература се опитваше да ме провали, тъй като не исках да посещавам нейните частни уроци. Не успя да ме провали. Взех изпитите по История и Английски език с прекрасни оценки, приеха ме „първо желание” – държавна поръчка, редовно обучение, отложих казармата с няколко години и спокоен се явих на изпит по Литература без абсолютно никаква подготовка, ей така – за спорта. Изкарах по-висока оценка от повечето ученици, които си бяха губили времето с нейните уроци.

Като студент мечтаех да имам пишеща машина, но все не разполагах с достатъчно пари, за да си я купя. После това стана излишно, защото компютрите навлязоха масово в бита на всички. Тогава се родиха първите истински разкази, писани на ръка в упражненията по Счетоводство и Финанси, после набирани в някой компютърен клуб и разпечатвани  на матричен принтер, само за да попаднат в една папка, която десет години събираше прах в един кашон, разнасян от квартира на квартира, минал дори през военните поделения на флота. Каква беше радостта ми, когато ги „открих” съвсем наскоро. Някои от тях („Нощна птица”, „Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси”) можете да намерите в последната ми книга: „33 любовни истории”.

Останалото, дето се вика, е история….

Тихомир Димитров

май 16, 2007

За високия стандарт

Kазват, че ако постоянно отхвърляш всичко друго, освен най-доброто, то има голяма вероятност наистина да го получиш. Ако в планината подминеш жаден осем мръсни локви, накрая със сигурност ще  пиеш от най-чистия извор. Ако си взискателен и допускаш в живота си само най-качествените хора, ако бутнеш триците в страни, защото предпочиташ белия хляб, колкото и да си гладен, Съдбата ще разбере, че не се храниш с трици и ще спре да ти ги дава. Вярвам, че всяко нещо, което правим, казваме и мислим, дори най-малкото, се записва някъде и има значение. Най-вече за самите нас. Вярвам, че сам можеш да определиш пътя на своя живот и със силата на волята и мисълта си можеш да очертаеш пътеката на собствения просперитет през хаоса на заобикалящата ни действителност, само защото така си пожелал. Всичко, от което се нуждаеш е вяра, воля и желание, плюс щипчица късмет на вкус.
Говоря за високия стандарт. Не визирам високия жизнен стандарт на дебелата Берта от Бавария, която съвсем незаслужено получава колкото един екип индийски програмисти, за да не работи. Говоря за високия стандарт по принцип. За непримиримостта с гадните, повърхностни, некачествени работи.  За отношението ти към света.
И понеже съм практичен човек, веднага ще се бетонирам с примери. В автобиографичната книга на Салвадор Дали четох, че в  най-мизерните години от живота му в Мадрид, когато буквално е приритвал от глад, винаги е бил готов да даде последните си стотинки за вечеря в скъп ресторант с жена си, където да похапнат скромно, но луксозно, вместо да спестяват за сухари. Никакъв компромис с удобствата и лукса. Точно този тип хора по „необясними“ причини успяват в загадъчния и объркан свят, в който живеем. Защото знаят кое е най-доброто за тях и не са склонни да правят никакви, ама никакви  компромиси с него.
Да имаш висок стандарт означава да имаш завишени изисквания към живота и света по принцип. Знам, че повечето от нас са възпитавани от малки да бъдат непретенциозни, овчи души, но това съвсем не е правилно. Американските деца ги учат, че като пораснат трябва да станат президента на САЩ. Америка е най-богатата страна на света. Да имаш висок стандарт не означава, че ще търпиш глупава и грозна жена, само защото се чувстваш самотен. Изобщо, скромността „краси” простака, а не истинския човек. Последният има високи  изисквания, но те са подкрепени и от високи възможности. Твърде често се случва така, че възможностите ти  да бъдат недооценени  по една или друга причина. И точно това са моментите, за които трябва да благодариш, вместо да се отчайваш и примиряваш. Те ти дават инерция да се пребориш за нещата, които считаш, че ти принадлежат по право. Ако имаш висок стандарт, разбира се. Замислете се какво означава дъното за удавника? Чудесна възможност да се оттласка обратно към белия свят, ето какво. Винаги съм респектирал хората, които нямат какво да губят, защото именно те са най-силни. Само когато ножът опре до кокал се разбира колко струваш всъщност. И дали ще се оставиш да те прегазят или ще се превърнеш в гигант. Нямаме си дори бегла представа колко голям процент от днешните най-богати хора на света са били абсолютни сульовци и пульовци в началото на своята кариера. Собственикът на софийския и десетки други бизнес паркове по света, например, хер Линднер, е събирал фасове  по улицата и мечтата му е била да емигрира във Финландия, за да строи дървени къщички за птиците, с които да си изкарва прехраната. Притежателката на най-голямата фирма за почистване по домове и офиси в Ню Йорк е започнала като обикновена чистачка. Ингвар Кампрад е бил прост, провинциален фермер. Днес притежава ИКЕА. Почти всички велики хора са имали своите ниски прагове на съществуване под нулата. Те също ходят до тоалетната и единственото, което ги различава от теб и мен, с изключение на щипчицата късмет, може би, е фактът, че никога не са били готови да се примирят със съдбата си и винаги са искали още, повече, всичко. Защото са знаели, че  го заслужават.
Аз съм за високия стандарт. Високият стандарт означава да не ядеш разваленото яйце само защото те мързи да отидеш до магазина да си купиш ново. Той се крие в най-малките детайли от бита, но може да има решаващо значение за глобалния облик на твоя живот. Високият стандарт означава, ако в един момент прецениш, че заплатата ти е твърде ниска  и, че заслужаваш много повече, да не губиш нито секунда  преди да си поискал повишение или да си бил дузпата на шефа. По-добре да си изгладуваш високия стандарт. Тогава в космическия тефтер ще пише, че не ядеш трици. И е много вероятно да получиш нещо хубаво в замяна.  Ако си трайкаш и чакаш  да дойдат по-добри времена, ще получиш това, което в действителност заслужаваш – абсолютно нищо.
Има една поговорка: „Съдбата обича смелите”. Мисля, че тя е създадена, за да описва високия стандарт. Всичко на този свят опира до достойнството, силата на характера и уважението към себе си. Това са три неща, с които компромиси не трябва да се правят. Четвъртото е високият стандарт.

Тихомир Димитров