Писателският блог на Тишо

януари 13, 2011

Дребни писателски трикове

Убеждаващата реч е нещо, с което писателите закусват, обядват и вечерят, но то е също толкова нужно / ценно / приложимо в битието на журналисти, блогъри, копирайтъри, лектори, ментори, мотиватори, публични говорители, учители, лечители, преподаватели, ръководители, търговци и политици.

Та кой не „продава“ нещо днес? Било продукт, услуга или идея? Колкото по-убедително ги представяш, толкова по-успешно ги реализираш. Понякога от един имейл може да зависи съдбата на цяла индустрия. Какво казваш е важно, но как го казваш е дори още по-важно!

Реших да споделя мъничка част от скромния ми опит като журналист, писател, блогър и копирайтър. Статията със сигурност ще бъде полезна за онези от вас, които са избрали Словото като съюзник в един все по-интерактивен свят, базиран върху информацията.

Пък, ако ви хареса, ще напиша продължение.

Приветствам допълнителни идеи.

И така, ето ви моите дребни „писателски” трикове за възможно най-убедително изразяване (и защитване на аргументи) в интерактивна среда:

Бъди уверен. Кучетата надушват страха. Те нападат само хора, които са по-неуверени от тях.

Придавай допълнителна стойност. Нека читателите / слушателите научат нещо ново, полезно и приложимо от това, което ще им кажеш. Така се изграждаш като авторитет и се отличаваш от останалите празнодумци.

Не казвай всичко. Запази си нещо, за предпочитане най-силните аргументи, за полемиката след това. Ако си успял да предадеш съдържанието качествено и убедително, то ще стигне до много хора и ще предизвика бурен дебат с различни противоречащи си мнения, част от които – насочени срещу теб. Добре е да си подготвен предварително за „битката” и най-силните „козове“ все още да са ти под ръка.

Пиши на популярни теми. Ако искаш да те четат. Може хранителният режим на червеношийката или тънкостите в дърворезбата да те вълнуват повече от всичко друго на света, но 99% от читатлите ти ги интересува интернет порното, връзките между двата пола, начините за изкарване на пари, забавленията, приключенията, клюките и възможностите за по-добър живот. Ето кои са най-популярните теми в моя блог. Това може да са най-четените и най-коментираните заглавия, но заемат последните места в личната ми класация. А тук сме се събрали сравнително интелигентна аудитория. Представи си какво става, ако пишеш за по-широк кръг от хора.

Пиши на конфликтни теми. Нищо не привлича читателския и слушателския интерес повече от личната или обществена драма. Колкото и престъпно да звучи това,  солидността на фактите си остава. Поне на това ниво от осъзнанването, до което е стигнала нашата човешка „цивилизация”. С други думи, пиши по „наболели” теми. Ето някои области, в които със сигурност ще пожънеш успех: браковете и развода, проблемите в семейството, конфликтите в държавата, религиозните убеждения, секса, данъците, медиите, бедствията, авариите, катастрофите, злополуките, скандалите, известните личности и т.н. Това са теми, които вълнуват всички. Ако не ти стигат, отвори някой жълт вестник за допълнителна информация. Или прегледай вечерните новини. Естествено, ти се изразяваш по-добре от жълтата преса и мисията ти е да направиш света по-добро място за живеене с таланта, който ти е даден свише. Няма нужда да се подиграваш с нещастието на хората  или да трупаш „рейтинг“ на чужд гръб. Просто използвай масовия интерес към драмите, за да привлечеш вниманието на публиката и да й кажеш нещо наистина важно.

Обяснявай сложните неща просто. Времето на витиеватите фрази мина. Никой няма да се впечатли от „умението” ти  да пишеш дълги, тежки изречения, в които прикирваш очевАдна некадърност зад сложен терминологичен апарат. Това в особено голяма стешен важи за университетските преподаватели.

Не засягай теми, в които си бос. В океана плуват много риби, малки и големи, а голямата риба винаги изяжда по-малката. Талант и дар слово не са достатъчни, за да бъдеш убедителен. Трябва ти и малко експертиза. За предпочитане е да избираш теми, в които ти си кит, а останалите са дребен планктон. Така ще имаш много, но слаби опоненти.

Пиши с афект. Мъдрият, спокоен и уравновесен текст е чудесно нещо, но той има един съществен недостатък – никой няма да го прочете до край. Не и ако не настъпиш читателя си по мазола. Използвай силни думи и крещящи примери. Пипай по „болните места”, дори с риск да засегнеш част от аудиторията. Така със сигурност ще привлечеш вниманието й. После можеш да го използваш, за да изложиш аргументите си спокойно и да постигнеш някаква цел. Тази цел може да е смислена и значима, може да допринася за общото благо. От теб зависи. Но няма да постигнеш нищо, ако си говориш сам.

Използвай опита на опонента си, а не твоя собствен, като аргумент. Никой не е запознат с личната ти история и никой няма да те разбере, докато се базираш на нея. Ако спориш с адвокат, добре е да знаеш какво точно правят адвокатите, с какви хора се срещат в ежедневието, какви проблеми решават. Какви са добрите и лошите практики в тяхната професия? А успешните примери? Кои са големите провали? Винаги е хубаво да „обуеш обувките” на хората, за които пишеш.  Това може да не са отделни личности, а цели професии, социални класи, общности или групи по инетреси. Малко предварителен рисърч винаги помага.

Ако защитаваш една теза, бъди абсолютно подготвен да защитиш и напълно противоположната. Така ще изпревариш опонента и ще използваш собствените му аргументи срещу него самия.

Използвай популярни аргументи. Сложните истини се доказват трудно. По-лесно е да използваш аргументи (дори да са заблуди), в които вярват всички. Например: Айнщайн е гений, Шекспир е велик автор, а Нострадамус е пророк. Точка по въпроса. В действителност, Айнщайн са искали да го изключват от основното училище, защото е бил прекалено бавен и е мислел прекалено дълго, преди да даде отговор на даден въпрос. После си признали, че всъщност човекът е задълбочен. Той самият казва за себе си, че публичният му имидж няма нищо общо с него самия, нито с възможностите му на учен и математик. Сам нарича себе си „любопитен човек” и не е далеч времето, когато ще го признаят по-скоро за духовен учител на човечеството, отколкото за гениален физик.  Но това не го прави по-малко велик. Шекспир е срещал големи трудности да убеди издателите, че изобщо има хляб в пиесите. Драматургията по него време е била едно, все още непознато, изкуство. Името му остава в историята, защото го е създал, а не защото умее да пише добре. Всъщност, познавам 300 поети, писатели и драматурзи, които боравят с перото по-добре от Шекспир. Някои от тях все още са живи, но Шекспир ги е изпреварил, защото се е родил преди тях. И не е спестил на човечеството някои дълбоки житейски тайни – чисти интуитивни прозрения, които му осигуряват място в историята, редом с личности като Исус, Буда и Лао Дзъ. Смея да твърдя, че „факсовете” на Шекспир са по-силни дори от „факсовете” на Нострадамус, когото така и не успяхме да дешифрираме. Едгар Кейси  е много по-успешен пророк, макар приживе да е бил известен предимно с уменията си в медицината.

Опирай се на авторитети. Виж по-горе.

Писаното слово е по-убедително от устното. Няма как да вървиш срещу сложната система на сетивните възприятия в човешката природа. Просто, когато цитираш, цитирай повече писмени източници и по-малко устни. Далеч повече хора ще ти повярват, ако им покажеш, че някой някъде е написал нещо, отколкото, ако им преразкажеш, че някой някъде е казал нещо. По твоя въпрос.

Използвай къси изречения. Ако се чудиш дали да използваш една дума или не, по-добре я зарежи.

Диалозите носят сюжета. Това в особено голяма степен важи за писането на разкази и романи. Няма диалог – няма действие. Мога само с един поглед да разбера дали в една книга се случва нещо – трябва просто да разлистя страниците, за да видя колко често има диалози в тях. Разбира се, описанията също са ценни, но главно диалозите носят сюжета в повествованието.

Хипнотизирай читателите и слушателите. Има елементарни трикове за оказване на хипнотично въздействие чрез писан или устен текст. Един от тях е да повтаряш три пъти едно и също, с различни думи, в различен контекст. Така влизаш в пряк контакт с подсъзнанието и задействаш неговите автоматични механизми за складиране на информацията в паметта. След време се оказва, че чутото или прочетеното изниква като собствено убеждение у хората, на които си предал съобщението по този начин. Ето и друг интересен факт: мерената реч има по-голямо въздействие върху психиката от немерената, още по-добре, ако е римувана. Поради тази причина четири стиха могат да бъдат по-въздействащи, по-запомнящи се и да носят повече послания, отколкото 400 страници с описание на природни картини. Колкото и да си брилянтен в описанията.

Не подценявай интелекта на аудиторията. Тълпата може да е по-глупава от най-глупавия си член, но когато се разпръсне, тя престава да бъде тълпа и единственото, което има значение, е дали си успял да предадеш съобщението на индивида по достатъчно убедителен начин.  Има по-голяма вероятност да постигнеш това, когато провокираш интелигентността му, а не когато ако я подценяваш.

Не влизай в открито противоречие. Възразявай с: „да, но…”, „съгласен съм, обаче…”, „разбира се, но има още нещо…”, „бих искал да добавя само…” и т.н. Схващаш смисъла.

Атакувай конкретни аргументи, а не личността стояща зад тях. Няма начин да спечелиш един спор, ако нападнеш или обидиш човека, с когото спориш. Можеш да оборваш неговите аргументи единствено с уважение към правото му на различна позиция. Иначе спорът се превръща в борба на егото и единственият изход от таква ситуация е да се изпотиш, подобно един велик и мъдър, но древен философ, който винаги се потял, когато спорел с глупаци. Всъщност, глупакът си ти. Ако има нещо, което те дразни у другите, със сигурност ще го откриеш у себе си. Нека цитирам един авторитет (Jesus): “Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?”

Не приемай нищо лично. Какво представляват споровете, в крайна сметка? Една ситуация, в която разни хора изказват мненията си, а те се оказват различни. Всеки се отъждествява с мнението си и така, да защитаваш мнение излиза все едно, че защитаваш себе си. Самозащитата винаги поражда агресия – желание за бягство или борба. Или може би мислиш, че защитаваш нещо значимо? Истината, например. Истината не се нуждае от защита. Единствено егото ти се нуждае от укрепване на фалшивата си идентичност. Разбира се, възможно е опонентът да бъде тотално заблуден в своите твърдения или пък да спориш с откровен лъжец. Тогава не ти, а фактите стоят срещу него. Винаги можеш да изтъкнеш фактите, без да вкарваш его в тях. Например, ако супата ти е студена и трябва да се притопли, достатъчно е да съобщиш този факт на келнера и учтиво да го помолиш да ти я притопли (като се надяваш, че няма да плюе в нея). Тук не участва никакво его. Но, „Как може да ми донесете студена супа (точно на мен?!)?” – това вече е его. И гаранция за конфликт. Или поне за човешки секрет в топлата супа. Ако опонентът отрича солидни факти – например, че светкавицата идва преди гръмотевицата, достатъчно е да погледате заедно бурята, вместо да се хващате за гърлата, защото единият е крив, а другият е прав. Тези и още много други примери за неадекватните прояви на егото може да откриете в прекрасната книга на Екхард Толе: „Нова земя”.

Давай живи примери от живия живот. Използвай за герои лица, в които повечето хора ще познаят себе си: излъганата жена; мъжът, на когото са изневерили; малтретираното в училище дете; онеправданият работник; ощетеният от кризата предприемач и т.н. Колкото по-лесно публиката припознава себе си в примерите, които използваш, толкова по-убедителни ще бъдат посланията ти.

Говори по същество. Увъртането е бягство, което издава слабост.

Ползвай интуицията повече от паметта. Добрите идеи обикновено са спонтанни.

Постарай се да изведеш някаква поука. Ако може така, че тезата ти да има двуяк смисъл, тоест, откъдето и да я погледнеш, винаги да е вярна. И лесно доказуема.

Ако следите блога ми ще видите, че редовно нарушавам тези правила. Точно това е причината да съм толкова добре запознат с тях и с ефектите от тяхното (не)спазване.

Отворен съм за всякакви допълнения към този текст.

Желая ви успех!

Тихомир Димитров

октомври 1, 2009

За ползите от опита

Ако светът наистина беше такъв, какъвто го виждаме, споровете нямаше да съществуват. Реалността е различна за всеки. Конфронтацията на идеи го доказва непрекъснато.

Нека разгледаме следния пример: двама души спорят.  Всеки от тях поотделно е стигнал до определена „истина” по темата на спора. Истина, базирана на личен опит. И понеже личният опит минава за „реален”, спорещият категорично го възприема като верен.

„Не питай старило, а питай патило.”

Хората нямат търпение да споделят ненужния си личен опит с други, за които той е абсолютно безполезен.
Имам един любим английски лаф: „ю сей тумато, ай сей тумейто.”

И една любима реплика от българска песен: „Моят свят не е твоят.”

Моята истина не твоя, моят живот не си го живял ти, следователно моят опит е абсолютно ненужен за теб.

Толкова е просто. Но понеже хората трудно се доверяват на простичките истини, поднесени достъпно, те предпочитат да вярват на сложния хаос, образуван в собствената им глава, като резултат от контакта с една действителност, напълно безразлична към тях.

Разумът обича сложните неща. Любимото му хоби е да ти усложнява живота.

Истините, за сметка на това, са прости. И нямат нищо общо с личния ти опит, който притежава минимална стойност и то само за теб самия на тая планета. Ако ще да си на 100.

Истините биват доста елементарни по характер. За да бъде едно нещо общовалидна истина, то трябва да се е появило преди човека като животински вид, преди неговите сложни технически изобретения, да е съществувало така милиони години и да продължава да съществува непроменено до днес.

Истините нямат нищо общо с това, което си преживял в краткия си живот, който на фона на възрастта на Земята е по-къс от намигване, а на фона на възрастта на Вселената – абсолютна нула.

Гравитацията е Истина. Смъртта е истина. Изгревите и залезите са истина. Погледнато реално, истините са толкова малко, че могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, пардон за клишето.

Всичко друго е въпрос на лично мнение.

Ето откъде идва моят проблем с признаването на разни „авторитети.”

Примерно, отнасям се внимателно към възрастните, защото са физически изтощени, сакати или болни хора, които се нуждаят от помощ, но не защото „огромният” им опит има някакво значение за мен.

Опит, натрупан в Балканската война, е неприложим във Фейсбук.

По-тъп пример едва ли някога ще измисля.

Но ти се сещаш за какво иде реч.

Тихомир Димитров