Писателският блог на Тишо

февруари 16, 2013

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Yoda

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

Advertisements

октомври 26, 2009

Колективната самота, наречена FACEBOOK

Минаха девет месеца, откакто станах член на най-голяма социална мрежа в света.

За толкова време ще износиш бебе, ще стартираш нов бизнес, ще построиш къща, ще ремонтираш вила или ще обзаведеш жилище, но може и просто да си вдигнеш рейтинга във FarmVille …

„Колективна самота“ е мое лично определение за Фейсбук, с което се гордея. Защото е едно от малкото смислени неща, които постигнах в социалната мрежа за последните девет месеца. Девет месеца  – девет извода от паралелния живот в бука. Накратко:

1)    Наляга ме усещане за самота, когато си вляза в профила. Кой нормален човек би се чувствал така сред 500 приятели?! Въобще, има ли нормален човек с 500 „приятели”?

2)    Фейсбук е рай за воайора. Бас хващам, че възможността да надникнат в чуждия животец носи недотам морално удоволствие на мнозина. В което  няма нищо лошо, защото:

3)    Фейсбук е рай и за позьора. Двата типа инстинктивно се привличат. Разпищолените каки БИ ТРЯБВАЛО да знаят, че снимките им попълват чекиджийските фантазии на не един и двама „приятели” от най-близкото им обкръжение. Би трябвало, освен ако не се окаже вярно онова за съотношението между външния вид и мозъчния багаж…

4)    FarmVille и Mafia Wars са матрица в матрицата, братче! Никой, по никакъв начин, с никакви аргументи не може да ме убеди, че има по-безумно занимание от грижа за „ферма”, в която растат…нули и единици.

5)    Кралят на СПАМ-а сигурно също живее тук – в бука. „Някой каза нещо за теб, приеми един тон спам и разбери клюката на деня”. Да бе, да!

6)    Да ме черпиш с виртуална бира е още по-извратено от култивирането на виртуални зеленчуци, копеле!

7)    Вярно, в социалната мрежа откриваш един куп стари приятели, пресъхнали любови и мухлясали контакти, но въпросът е: за какво са ти?

8)    Фейсбук е хипер неудобна среда за общуване в реално време. Дори мирка бие чата им по функционалност, а тромавото изпращане и получаване на „лични съобщения” няма да го коментирам. Има си джимейл за тая работа.

9)    Дойде ред и на любимото ми: „дъ фейсбук ивентс”. Това лято присъствах (реално, а не виртуално) на две такива мероприятия. Смело мога да заявя, че трето няма да има. Организаторите на първото бяха избрали чуден локейшън „сред  природата”, включващ железопътен мост, по който над главата ти минава експресът софия-варна на всеки кръгъл час, „панорама”, състояща се от денонощна каменоломна, заблатен язовир, пълен с комари, натоварен междуградски път и ислямско село, в което цял ден бучи ходжа, а цяла нощ – циганска чалга. На втория фейсбук ивент, пък, от 2000 заявили участие дойдоха…трима.

Изводът от всичко това: Фейсбук е колективна самота! Единственото практическо приложение на социалната мрежа се ограничава до скатаване в офиса. Има някои дребни удобства, разбира се: ако ти потрябва някой, много по-лесно е да го намериш в бука, отколкото да търсиш отдавна изгубените му контакти поне на 4 места: в мейла, в телефона , в скайпа, в кю-то.  Основната „тръпка” на „букърите” и занапред ще си остане воайорството / позьорството, а основната цена, която плащат – тоновете спам и десетките пропилени денонощия от собствения им живот. Тъпо, а?

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров