Писателският блог на Тишо

февруари 16, 2013

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Yoda

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

април 5, 2011

Защо напуснах Фейсбук?

Изображение: faqsocial.org / How do I Permanently Delete My Facebook Account: Easy Techniques

Никак не е лесна тази задача – да скъсаш окончателно с Фейсбук. Ако деактивираш профила си и една година по-късно влезеш отново в него, всичко ще си е по местата – така, както си го оставил(а) – тоест, можеш да деактивираш себе си, но не и мястото, което съхранява тонове лична информация за теб. Е, можеш и да отделиш 6 часа, както направих аз, за да унищожиш профила си бавно и мъчително: албум по албум, снимка по снимка, таг по таг, статус по статус, контакт по контакт, линк по линк и т.н. Но има по-лесен начин. Трябва да се логнеш в профила, преди да цъкнеш на този линк:

https://ssl.facebook.com/help/contact.php?show_form=delete_account

После няколко пъти трябва да потвърдиш желанието си да извършиш доброволно е-самоубийство и най-накрая от администрацията на Фейсбук официално ще ти обещаят до 14 дни да заличат напълно всички следи от присъствието ти в социалната мрежа. Заличих ги собственоръчно и аз преди това. Не им вярвам просто – нито на обещанието, нито на „сигурността“, която предлагат. Например, открих десетки напълно непознати лица във френд листата си, докато я изтривах. Това са хора, които категорично не познавам, а липсва и всякакъв спомен да съм ги добавял някога в списъка с приятелите, които изключително внимателно подбирах. Въпросните непознати са имали  достъп до всичко, което качвам във Фейсбук и могат да са били всякакви хора… Е, сигурен съм, че дори след едно такова добре планирано и качествено извършено виртуално самоубийство, някой пак ще намери начин използва данните от профила ми за СПАМ или с друга търговска цел, но поне СВЕТЪТ вече няма да има пълен достъп до тях…

И така, ще изредя основните причини, поради които напуснах Фейсбук и ще ги структурирам по важност. Правя го с уговорката, че не искам ти да последваш примера ми, нито пък искам да приемаш решението ми лично. Направих го заради себе си, а не заради теб. Ето няколко добри причини, поради които напуснах Фейсбук:

Колосалната загуба на време. Нормално ли е човек да прекарва по няколко часа на ден в един-единствен уеб сайт и да не получава никаква полза от това? Не е нормално, според мен. Макар да не активирах нито едно приложение, да не харесах нито една игра и внимателно да филтрирах спама, аз пак успявах да губя колосални количества време, всеки ден, в „социалната“ мрежа. Подарявах й от личното си време – време за спорт и разходки, време за четене на книги и пиене на бири с не-виртуални приятели, време за работа, изкарване на пари, изграждане на истински приятелства и бизнес контакти, време за творчество и пътуване, време за любов и движение – всичкото това време аз го подарявах на Фейсбук. Всеки ден. И го правех доброволно. И минаха години, преди да се усетя. И никой не ми е виновен. И не съжалявам.  Забавлявах се. Но дойде моментът, в който трябваше да взема единственото смислено решение. Този момент ще дойде и при теб все някога, гарантирам ти го! Просто е неизбежно. Един ден ще започнеш да цениш себе си повече от произведението на Марк Зукърбърг, колкото и гениално да е то.

Плитката комуникация. Обичам да общувам и да споделям – това беше основната причина да си направя профил във Фейсбук. Постепенно, обаче, се убедих, че комуникацията във Фейсбук е изключително плитка, несъдържателна, светкавична и половинчата – доста некачествена като цяло. Може би е нарочно, защото до голяма степен комуникацията във Фейсбук прилича на опита ти говориш с някого в тълпата, под мощното озвучаване на дискотека, нощен клуб или концерт. Няма как да проведеш смислен и съдържателен разговор просто, но монолозите, които си крещим в ушите по такива места сме свикнали да ги наричаме „социално поведение”. В този смисъл Фейсбук е много социален. Ако изобщо стоенето вкъщи сам, пред компютъра, може да се нарече „социално поведение”…

Връзката с приятелите е мит. „Много удобно – всичките ми приятели са под ръка и така по-лесно мога да поддържам връзка с тях” – това ще ти го каже почти всеки зомбиран Фейсбук потребител. Но дали наистина е така? Първо, поставям под съмнение факта, че може да имаш, примерно, 800 приятели – колкото имах аз, макар внимателно да подбирах всеки нов контакт. Второ, от тези 800 приятели, в ежедневието си реално виждах какво се случва само с 5-10 човека – тези, които губят най-много време в мрежата, качват най-много снимки, пишат най-много коментари, статуси, бележки, поставят най-много линкове и, въобще, превърнали са се в най-пристратсените, хиперактивни потребители. Но това не са задължително най-добрите ти приятели. Обикновено са най-добрите спамъри. Или хора с прекалено много свободно време на работното си място. Или пък са най-големите нарциси, които държат да ти покажат новия си педикюр, новата си рокля и прическа, новата кола или новата приятелка. За всички тези хора Фейсбук е „манна небесна”, но те едва ли са най-добрите ти приятели и едва ли толкова много държиш на еднопосочната, ежедневна „връзка“ с тях. Едва ли си чак толкова обсебен от техните каузи или идеи. Едва ли си чак толкова влюбен в тяхното собствено хипер Его. Да, обаче, Фейсбук предлага точно такъв тип „връзка с приятели”. И нищо повече от това.

Безопасността на личните данни също е мит. Колкото и да затегнаха контрола напоследък, по света няма системи без грешка, особено компютърни и софтуерни такива. От грешките в системата може да се възползва всеки – както безобидните спамъри, така и хората с опасни намерения. Успокояващото е, че ти сам(а) избираш какво да качваш, какво да споделяш и какво – не. Но дали собствената ти преценка е по-сигурна от „безгрешната” работа на софтуерните системи? По новините говорят за хора, които могат да откраднат няколко хиляди лева, само защото знаят името и телефона на някоя баба. Представете си какво могат да направят тези хора, ако знаят всичко, което си решил(а) да качиш в профила си. Отделно, Фейсбук е една огромна машина за маркетингови проучвания, сегментиране на пазари, профилиране на таргет групи и дефиниране на потребителски търсения по различни показатели. В тази машина няма друг интерес, освен чисто търговския и тя превръща хората от живи, дишащи същества с различни хобита, интереси, приятели и професии, в най-обикновени консуматори и безлични потребители. Групите, каузите, профилите на „известни личности”, фен страниците и много други инструменти дават безкрайна палитра от възможности на уеб-предприемачите да използват с търговска цел това, което си решил(а) да качиш във Фейсбук. Достатъчно показателни са обявите от типа: „Продавам фейсбук страница с над сто хиляди почитателя много изгодно”.  Не ми се участва повече в този маскарад.

Публичността на един автор е важна за развитието му като такъв и мнозина виждат в „социалните мрежи”, под които разбират главно и единствено Фейсбук, „възможност да разпространяваш творчеството си онлайн”. Е, да, ама не е така. Стотиците контакти във Фейсбук се дължат на творчеството, което разпространяваш онлайн, а не обратното. Започна да ме дразни фактът, че публикувам една статия в блога си, а коментарите се случват под линка й в социалната мрежа, вместо под самата статия. Какъв е смисълът? Първо, така се създава впечатление, че почти никой не чете новите ми публикации, второ – така коментарите стават абсолютно невидими за онези, които нямат профил в социалната мрежа. Колкото и парадоксално да звучи, това все още са повечето хора, уважаеми!

Вярно, посещенията в блога ми ще намалеят сега, след като самоубих профила си, защото мнозина бяха свикнали да го следят именно там. Но какво от това? Чели са ме не защото им е било интересно, а защото са нямали какво друго да правят и са имали много време за губене. Качеството винаги е по-важно от количеството за мен, във всяко отношение. Това важи и за читателите. Сега вече нямам профил във Фейсбук, тоест разполагам с много, ама много повече време за творчество и, съответно, ще публикувам повече неща тук. Ако държиш да се информираш за новостите, но си свикнал да го правиш там, натисни „Абонамент по имейл” от линковете най-горе в дясно – точно под червената химикалка. Така ще получаваш новите статии директно на електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам. Безплатно е и всеки може да се присъедини…

Чувството за самота. Има още много причини да напусна Фейсбук, но няма да те отегчавам с тях. Ще се огранича само до най-важните. Последната е, че през цялото време, което прекарах в  „социалната” мрежа, чувството за самота така и не ме напусна.

Тихомир Димитров

януари 6, 2011

Ще успеят ли социалните мрежи да изпратят блоговете в девета глуха?

Първо, нека уточним, че за неспециалистите „социални мрежи” означава facebook, а „търсачки” – google. На никой не му пука за десетките, дори стотици деривати на тези продукти в мрежата.
Всички са във facebook и всички търсят с google. Всички потребители, които формират пазара.

Почти никой не знаеше какво е „социална мрежа”, преди да се появи facebook. Не вярвате ли? Попитайте майка си, която отскоро има профил в бука и коментира всеки ваш статус, хехе.

Facebook сега е манията, каквато бяха блоговете преди няколко години. Тогава всеки по-грамотен юзър се зариби да спами уеб пространството с новини от собственото си ежедневие, които не интересуват никого. И „В началото беше словото!” И Б(л)ог създаде blogger, а после wordpress. Или може би обратното, не помня.

По-важното е, че блоговете окупираха вниманието на всички, които са част от т.нар „интернет общество”, т.е хората, които си губят времето или по някакъв начин си изкарват прехраната, седейки пред компютър.

Днес вече е модерно да се говори за  социалните мрежи като алтернатива на блоговете. От моята тясно не-специализирана и технически неграмотна камбанария, този конфликт изглежда така: Facebook vs WordPress. Писателският профил на Тишо срещу Писателския блог на Тишо.

Хм.

Каква е разликата, всъщност? На пръв поглед и двете места те свързват с едни и същи хора. Разликата е в това, че читателите на блога няма да разберат къде си се напил и припаднал в четвъртък вечер, ако не им кажеш, докато в „социалната” мрежа твои „приятели” със сигурност ще качат богат снимков материал от „събитието” и ще сложат етикет с името ти върху всеки кадър, да се знае…

Разбира се, това не е достатъчно сериозна причина да предпочитам блога, като средство за общуване, пред социалната мрежа. В единствено число.

Преди няколко месеца изнесох презентация в клуб „Спри и помисли” на тема: „Блог да ви е на помощ” (слайдове: тук, видео: тук), където много простичко обясних каква е разликата между това да имаш блог и това да участваш в социална мрежа.

Представете си парти. Разни хора се събират на едно място да употребяват алкохол и леки наркотици, да клюкарстват, да танцуват, да се хвалят с новите си придобивки или да показват новото си гадже. Други идват с тайната надежда да намерят такова на партито.

Собственият блог означава партито да е у вас. Може да заключиш любимите си порно списания в отделна стая, където никой няма да ги види, можеш да определиш къде ще се пуши и къде не, какъв алкохол ще се консумира, каква музика ще се слуша, кого да поканиш и кого да изгониш, в колко часа да свърши купонът и т.н.

Същите хора „купонясват” и във facebook. Но там ти си гостенинът и ти трябва да се съобразяваш с правилата, а правилата ги определя домакинът. Марк. Той решава какво, къде, кога и как. А половин милиард души му играят по свирката. Те само присъстват. Защо така?

Ами, защото е много по-лесно да отидеш на купон, отколкото да организираш парти у вас.

Второто изисква повече усилия, време, организация и ресурси, но ти осигурява повече свобода. Имаш пълен контрол върху ситуацията. Чувстваш се „като у дома”.

Това е причината социалните мрежи да НЕ изпратят блоговете в девета  глуха. Всеки обича да се чувства „като у дома”.

Разбира се, промени настъпват. Блоговете и социалните мрежи са процес, а не събитие. Всеки процес търпи развитие с времето.

Развитието при блоговете е, че стават по-шумни, по-глупави и по-разводнени, а информацията в тях е все по-некачествена, докато постовете в „старите” блогове са по-редки и по-лаконични. Дори вече има стотици хиляди, даже милиони блогове, занемарени от своите мързеливи притежатели. Последните разбраха, че няма какво да кажат на света, а и да кажат, няма кой да ги чуе, защото никой не се интересува от четката им за зъби или от „предимствата” на новото им гадже. По-лесно е да споделят тези неща във фейсбук. Там със сигурност някой ще ги забележи.

Докато развитието при фейсбук е, че расте като тумор. Всички знаем как свършва това.

Маниите идват и си отиват, хората остават. Трябва да ви съобщя, че социалните мрежи няма да изпратят блоговете в девета глуха. Те ще ги последват там. Всички ще акостират в тихия пристан на забравата един ден. През 21 век ще се появят нови средства за общуване и забавления. Кои са те? Ако знаех, щях да съм най-младият български милионер и пак нямаше да ви кажа…

Да се върнем в настоящето. Природата обича изобилието и вечно добавя  нови форми към старите. Или просто ги трансформира. Прибързано е да говорим, че фейсбук и компания ще затрият блоговете. Докато го има едното, ще го има и другото.

Спомнете си радиото и телевизията. Тогава масовото схващане беше, че синият екран ще изпрати дървената „сляпа” кутия завинаги в килера. Стана ли така? Не. Ами интернет? Нали щеше да елиминира хартията в офиса? Започнахме да принтираме дори имейлите си на хартия. Просто се научихме да рециклираме по-добре, за да имаме повече хартия и това е всичко. Междувременно се появиха онлайн радиа, онлайн телевизии, онлайн вестници и онлайн списания, вместо пресата да изчезне от хоризонта. Природата обича изобилието. Тя обича и трансформацията.

Дървеният радио сандък преживя много трансформации през изминалия век. Сега слушате радио в колата. Стационарният телефон се превърна в мобилен, а мобилният – в преносим компютър, радио, телевизор, фотоапарат, гейм плеър и видео камера едновременно.

Същото очаква блоговете и социалните мрежи в близкото бъдеще. Тотална трансформация. Не едното за сметка на другото. В днешния им вид те, естествено, са обречени. Но ще се появят нови на тяхното място, по-технически съвършени и с абсолютно същото предназначение.

Защото хората обичат да се събират, да пият, да клюкарсват, да воаьорстват, да изпъкват, да се хвалят и да създават нови контакти. Това е тяхната природа. Тя не се е променила много от времето, когато Питагор чертаеше с пръчка върху пясъка.

Помислете върху това.

Тихомир Димитров

януари 8, 2009

Everybody is on Facebook

Избягвах социалните мрежи дълго време. Дори сведох скайпа и кю-то до минимум, защото ми губят УЖАСНО много време, което мога да инвестирам във вършене на нещо полезно или в живеене на истинския си живот, извън Матрицата.

Е, да де, ама everybody is on Facebook.

Взех да се чувствам като неандерталец. От всичките ми познати само аз останах без акаунт.

Джимейла непрекъснато ми рипортвaше, че някакви хора качват мои снимки в някаква мрежа (на повечето от които съм в нетрезво състояние), после тези снимки се разглеждат и обсъждат от адски много други хора, но само аз не знаех за какво става въпрос и дори не можех да проверя, защото НЯМАХ АКАУНТ.

Поинтересувах се, прочетох историята на компанията, разпитах приятели в истинския живот. Зададох на всички един и същи въпрос: какво търсят там, какво им дава фейсбук?

Отговорът беше единодушен: „фейсбук ми помогна да открия много хора, с които бях загубил(а) връзка“

Замислих се за десетките роднини и приятели, които се пръснаха по света, за бившите съученици, колеги и гаджета, с които някога имахме чувството, че ще бъдем вечно неразделни, а сега дори не мога да си спомня как изглеждаха тези хора. О, Боже, та аз дори не знам дали всичките са живи! После реших, че ще ми бъде забавно да видя и физиономиите на читатели, които са ми интересни като личности. Да видя хората зад  други блогове, които чета, но все още не познавам лично.

Ето как се стигна до момента, в който и аз се появих в бука.

Поканих много хора. Част от тях ми се разсърдиха, че ги „спамя“, други ми благодариха любезно и още по-любезно ми съобщиха, че имат резерви към това място, трети се включиха моментално, а четвърти направиха всички тези неща ПОСЛЕДОВАТЕЛНО.

За един ден се сдобих с повече от сто „приятели“. Поканиха ме да участвам във всякакви „каузи“, действително отрих част от хората, които търсех. И продължавам да ги откривам до момента.

Ако бях тийнейджър, щях да кажа, че фейсбук е мания. Но не съм.  Достатъчно реално време изгубих във виртуалния свят.  Навърших 30 и по-интересни взеха да ми стават истинските, прагматичните неща.

Но определено фейсбук е повече от това, което очаквах.

Включете се и пробвайте, дори и само, за да разгледате, както направих аз. Никой няма да ви върже с вериги за компютъра, винаги можете да се махнете оттам, ако желаете. Просто еverybody is on Facebook. В това число вече влизам и аз. Meet you there!

Тихомир Димитров