Писателският блог на Тишо

юни 15, 2009

Good Life

Питам се какво е хубав живот?

Някои мислят живота на богатите за хубав. Виждат лъскавия връх на айсберга – хубавите дрешки, екзотичните ваканцийки, перфектната съпруга, социалните контакти, скъпото автомобилче. И спират дотам. Не се сещат за оная част от айсберга, която не виждат: по-голямата. Не мислят за обещанията, които този човек е дал, за ангажиментите, които е поел, за произтичащата от всичко това не-свобода. Завиждат, без да знаят за огромните суми, които богатият дължи на още по-богати, без да ги интересува лицемерното отношение на хората към него. Искат неговото жилище и колата му, но не им трябва липсата на приятели и самотата, не харесват силните врагове, които има този човек…

Очевидно добрият живот не се измерва в пари. Защото парите са две крайни противоположности на не-свобода. Липсата им е абсолютно ограничаващ  фактор. Непрекъснатият стремеж към забогатяване – също. Умните хора знаят, че парите са средство, а не цел. И умело ги използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от алчност.

Любовта хубав живот ли е? А пиянството? Между двете има твърде много сходства. Нищо не е по-обещаващо от първоначалната еуфория. И по-отчайващо от неизбежния махмурлук. Щастливи са само онези, които умеят да обичат, без да притежават. Онези, които могат да се наслаждават на мига, без да се вкопчват в него. Онези, които могат да чувстват, без да мислят. Защото разумът е голям тиранин. Дадеш му един пръст хубаво усещане, той се пристрастява към него и иска да ти отхапе ръката. Страхува се да не вземе да го изгуби, прави сложни планове как да го задържи, лъже, опитва се да променя другия спрямо собствените си заблуди, има очаквания, прави предположения, съмнява се, задава въпроси, гърчи се в агонията на несигурността, става зависим. Всичко това ни пречи да чувстваме ТУК. Да се наслаждаваме СЕГА.

Очевидно добрият живот не се измерва в любов. Любовта води до две крайни противоположности на не-свобода. Липсата й е абсолютно отчайваща. Непрекъснатият страх да не я изгубиш – също. Умните хора знаят, че любовта е средство, а не цел. И умело го използват, за да постигнат духовна свобода. Нищо повече. Умните хора, за съжаление, са твърде малко. А светът се разболя от липса на любов.

Знанието хубав живот ли е? Политиците създават тайни служби, защото искат да знаят всичко за своите поданици. Или за поданиците на други държави. И какво правят, след като разберат? След като получат знание? Организират войни, репресии, насилие и убийства. Съпрузите наемат частни детективи, защото искат да знаят всичко за своите половинки. И какво правят, след като разберат с кого им изневеряват? Организират разводи, скандали, насилие и убийства. Учените харчат милиарди, защото искат да знаят всичко за Вселената. Когато издишам от устата ми излизат трилиони атоми, молекули и химически съединения, които се отдалечават в пространството, докато не се разпаднат напълно. Докато не изчезнат. Има голяма вероятност ние, заедно с планетите, звездите и галактиките, отдалечаващи се една от друга, да сме част от едно такова издишване. Има нелоша вероятност всичко, което виждаме, чувстваме, усещаме, да е илюзия.  Има вероятност всичко, което знаем, да е заблуда. И какво правят учените, след като разберат това? Създават технологии, които използват за войни, репресии, насилие и убийства. Или пък лекарства, които удължават безсмислената агония на живота с още няколко стотни от секундата…

Знанието хубав живот ли е? Древните казват, че мъдростта носи тъга. И сигурно са прави. Ако ще е така, то аз не искам мъдрост, не, тъгувайте си вие! На мен предпочитам да ми е весело…

Ето как се завърта порочният кръг на духовната нищета, на човешкото страдание. „Аз не искам”. Кой съм аз, че да не искам? Изобщо, има ли разлика между мен и вас? Вие искате ли хубав живот?

Ако отговорът е „да”, то трябва да ви обезкуража – няма да го получите! Поне докато живеете като участник, а не като наблюдател. Докато правите разлика между „аз” и „вас” хубав живот няма да има. Докато приемате всичко лично ще има само страдание.

Хубавият живот започва тогава, когато разберете, че нищо не можете да промените. Никого не можете да промените. Примирението с факта, че нищо не ви принадлежи е хубав живот. Успокоението, че сте наемател на тялото си, че сте гост на света, че нямате нищо. Гостите може да ползват всякакви привилегии, но нямат право на собственост, нямат право да променят интериора, могат само да се държат културно и да се радват на любезното отношение на своите домакини.

В такова състояние на спокойствие вие излизате от коридора на противоположностите. Тогава удоволствието не е ваше, болката не е ваша, привързаностите не са ваши, омразата не е ваша, страхът не е ваш, безстрашието не е ваше, малодушието не е ваше, куражът не е ваш, гневът не е ваш, дружелюбността не е ваша, победата не е ваша, поражението не е ваше. В уравновесено състояние доброто не е ваше, злото не е ваше, ласкателството не е ваше, нараняването не е ваше, честта не е ваша, обидата не е ваша.

В такова състояние на спокойствие вие нямате хубав живот, вие сте хубав живот. Аз също. Защото разлика между мен и вас, практически, няма.

Тихомир Димитров

май 18, 2009

Най-трудният въпрос

Застани пред огледалото и си задай най-трудния въпрос на света:

„Кой съм аз?”

Сигурен съм, че не знаеш отговора. И ще ти кажа защо:

Ти си този, който другите мислят, че си. Показвали са ти го с поведението, думите, делата, жестовете и намеците си. Тази ми се усмихва. Аз съм готин! Хвалят ме. Умен съм! Завиждат ми. Успял съм!

Ти си този, който другите са те накарали да мислиш, че си. В живота има доста авторитети, на които се доверяваш. От ранна детска възраст до ден днешен родители, учители, приятели, гаджета и шефове ти внушават какъв си. Мама казва, че съм най-доброто дете на света. Аз съм добър!  Учителката казва, че съм глупав, защото не мога да реша задачата по математика. Сигурно съм много глупав! Шефът казва, че за пет пари работа не върша. Аз съм неспособен! Татко казва, че съм келеш. Сигурно съм много смотан! Жена ми казва, че съм невероятен.  Аз съм голямата работа! Голям мъж!

Ти си този, който би искал да бъдеш. Модата, рекламата, политиката, обществените порядки, социалните контакти, работата и личният живот непрестанно те вкарват в шаблон. Обясняват ти какви трябва да бъдат нещата, какви трябва да ги искаш. Карам скъпа кола, защото мацките харесват скъпи коли. Изкарвам пари, защото всички искат да бъдат богати. Съдбите на други хора зависят от мен, защото имам власт. Завиждат ми. Нося  маркови очила, казват, че съм готин с тях. Спортувам редовно, другите държат на външния ми вид.

Ти си някаква мечта, която дори не е твоя. Кога точно реши, че властта, парите, жените, модните аксесоари и спортната фигура са голяма оферта, а? Така ли разсъждаваше като дете?

Всъщност, ти нямаш нищо общо с изброеното по-горе.

Кой си тогава? Какво си?

За да отговориш на този въпрос, трябва да изолираш средата, трябва да разбереш кое е истинското в теб.

Какво е общото с пра-пра-пра-пра дядо ти, живял хиляда години назад във времето? Когато е нямало мода, интернет и сателитна телевизия, но е имало любов, секс и убийства. Същите като днес. Имало е усещане за горчиво, кисело, сладко, солено, възприятие за топло и студено. Имало ги е цветовете на дъгата.

Накратко, имало е:

1) Мисли
2) Емоции
3) Усещания
4) Инстинкти

Ето това си ти – комбинация от мисли, емоции, усещания, инстинкти. Като следствие, като резултат, а не като причина.

Кой е източникът? Кой създава мисли, чувства, усещания, инстинкти?

Създава ги  тялото със сетивата си,  с жлезите си за вътрешна секреция, с биохимията си ги създава.
Тялото се подчинява на ума, а умът се подчинява на волята. На собствената ти воля!

Ето какво сиинтелигентно същество със свободна воля.

Имаш абсолютната власт да решаваш всичко, свързано с теб. Имаш абсолютната власт да бъдеш точно такъв, какъвто поискаш. Никоя външна сила не може да промени това без твоето съгласие!
Защо страдаш тогава? Защо си тъжен? А?
Защо предпочиташ да вярваш на другите, вместо да повярваш на себе си?
Защо се съмняваш в хубавите неща, а лошите никога не ги подлагаш на съмнение?
Защо приемаш сериозно тъгата, депресията и самотата, а на радостта, щастието и късмета гледаш скептично?

Мисли, човече!

Дори когато мислиш, мисли!

Тихомир Димитров

май 7, 2009

Не се вживявай прекалено в живота

Имал съм моменти на кристална яснота, в които всичко, ама абсолютно всичко на този свят ми става ясно за части от секундата, после картината изчезва, чеша се по главата и се питам: „кво беши?”

Не знам дали е самовнушение или просветление, но е яко. Предполагам, че мозъкът си играе някакви игрички с нас. Предполагам, че не съм единствен, защото много хора си задават въпроси: Какво правя тук? Необходимо ли е да страдам? Каква е причината за това или онова събитие? Каква е ролята на този или онзи човек? Къде ще ме изведе пътят? Накъде отива светът?

„Който търси – намира”. Моментите на просветление са резултат от непрестанното търсене, типично за всеки от нас. Искам да запазя поне частичка от знанието, което интуицията ни разкрива с леко приповдигане на завесата.

Подготвен съм за такива моменти и, когато се случат, подхождам спокойно и съсредоточено. Знам, че не мога да ги задържа, но поне мога да опитам. Искам да  запомня част от онова, което по принцип всички знаем. Само че сме го забравили…някъде около края на първата година след раждането си…

Запомнянето се получава чрез фокус на вниманието. Потопен в среда на абсолютното знание, ти си информиран за всичко и всички. Да, ама не наведнъж. Достатъчно е да насочиш вниманието си към определен сюжет / тема / въпрос, за да разбереш цялата истина за него. Имаш ограничено време. Хубаво е да си подготвен, за даможеш да реагираш следващия път, когато ти „просветне”.

„Просветването” се случва най-неочаквано и винаги по различен начин – понякога е резултат от болезнен сутрешен махмурлук или сериозно напушване с много силна трева, друг път завесата се вдига по време на най-обикновен разговор с приятели или колеги в службата, докато шофираш, чатиш или си бъркаш в носа. Но усещането винаги е еднакво – като изумително дежа вю, което ти казва как си стигнал дотук и какво точно предстои да се случи.

Нерационално звучи, но ако си подготвен с конкретен въпрос, който живо те интересува, имаш няколкото стотни от секундата за достъп до Централния сървър, които са ти напълно достатъчни да разбереш всичко, което искаш да знаеш.

Целта на тази статия е чрез несъвършените средства на човешкия език да се опитам да споделя отговора на един от въпросите, който получих.

И така, аз съм доста емоционален човек. Лесно се впечатлявам. Забелязвам детайлите. Имам супер интензивно въображение, плюс невероятно продуктивна мисъл. Както пеят мацките от „Антибиотика”: „само тема ми дай”. Очевидно страдам и от липса на излишна скромност.

Предполагам, че тези качества са ми нужни, за да мога да пиша. Те са едновременно моят дар и моето проклятие. Ще ме извинявате, ама прекалено чувствителните хора трудно понасят обида, лъжа, нелоялно отношение, изневяра, грубиянско поведение, прояви на ниска култура, просташко държание, агресия, несправедливост и лош език. А ежедневието прелива от такива неща.

С други думи, аз бях готов да скоча в почти всеки варел с кипящи лайна, който ми се изпречеше на пътя. Просто не можех да остана безразличен към несъвършенствата на света. Готов бях да участвам в най-безсмисления дуел, защото бях тъп идеалист. Винаги носех шпагата си добре наточена и тялото/душата ми бяха вечно покрити с пресни рани.

Говоря в минало време, тъй като престанах да бъда тъп идеалист. Останах си само идеалист. След като получих Отговора.

Въпросът изобщо не е интересен в случая, той е дребнав и злободневен. По-важен е отговорът: „Не се вживявай прекалено в живота.”

Ще се опитам да обобщя:
Прекаленото трудолюбие води до стрес и преумора.
Прекаленият мързел води до деградация.
Прекалената любов води до самоунищожение.
Прекалената омраза – също.
„Прекален светец и Богу не е драг” …

Идеята е да не се вживяваш прекалено много в нещата, които ти се случват, защото животът, в крайна сметка, е само една шибана игра. Дори за миг да забравиш това и вече си готов да скочиш с главата надолу в следващия казан с нечистотии, който се задава по пътя. A казани има много.

Ние сме затворници на собствените си мисли и емоции. Изградили сме си клетка с диамантени стени, от която няма измъкване, братче. И колкото повече се вживяваме в дадена ситуация, толкова по-тясна става клетката.

Помни, че винаги, навсякъде и по всяко време ти си абсолютно свободен! Това е „конституционно” право номер едно, гарантирано ти от Бога. Ти и единствено ти решаваш доколко ще се потопиш в дадена емоция / ситуация и доколко – не.

Представи си, че се намираш на ръба на плувен басейн. Кое е първото нещо, което правиш? Топваш големия пръст на крака, за да видиш дали температурата на водата те устройва, нали така? Не влизаш до уши да провериш.

Нищо не ти пречи да прилагаш същата техника и спрямо всяка житейска ситуация. Абсолютно всяка. Пробваш дали обстоятелствата ти носят положителни емоции (водата е приятно топла) или само отрицателни емоции (баси студения, шибан басейн). И според условията – скачаш. Или отиваш до бара и си поръчваш скоч, докато другите зъзнат…

Моят съвет е да не се вживяваш прекалено в живота. И да бъдеш скептичен. Съмнявай се във всичко. Дори в прекалено топлия басейн, пълен с 18 годишни ученички (мускулести пичове, излезли от списание, ако си жена). Защото пътят към Ада твърде често е постлан с дори намерения…

Тихомир Димитров

октомври 6, 2008

За смисъла на живота

Вечните философски въпроси са ей факин’ уейст ъф тайм. Няма по-загубено време от участието в разговор (не дай Боже – спор) на тема: „Какъв е смисълът на живота?”. Е, да, такива диспути възникват рано сутрин, след осмата ракия, когато времето ти и без това не струва нищо, но дори тогава не си заслужава да го прахосваш за глупости.

Защото, ако животът имаше някакъв строго определен и специфичен смисъл, все някой по-умен от теб и от пияния ти събеседник щеше да го е открил през последните 5000 години. И щеше да е написал дефиницията. Нямаше да се налага точно ти да търсиш решение на една задача без отговор. В пет сутринта.

Свикнали сме, когато четем книга или гледаме филм, историята да има някакъв смисъл: очакваме завръзка, кулминация, развръзка, някаква поука дори. И в това ни е грешката. Защото филмите и книгите ги пишат писатели и сценаристи, които нарочно са се погрижили да има смисъл. За да ти вземат петте лева. Докато животът е лишен от сценарий. Освен това, той е безплатен. Идвайки на тази планета, ти не дължиш нищо на никого. Поне в началото. На всичкото отгоре получаваш главната роля. Можеш да участваш във „филма”, а не само да ядеш пуканки и да зяпаш отстрани. Защото животът не е филм. Той започва изненадващо и неочкавано – за теб самият, но твърде често и за твоите създатели, протича хаотично, твърде нелогичен и непоследователен е и по всяко време може да свърши също така абсурдно, както е започнал. Без развръзка и без поука.

Отиваш да си измиеш зъбите, прозяваш се широко пред огледалото, отваряш си чисто нова паста за зъби. Тубичката изхвърля парче лютива течност директно в трахеята ти. Бабите я наричат „кривото гърло”. Следват задушаване, гърч, припадане и… умиране. Така си замина едно момче това лято.

Каква е поуката от тази история? Точно така – никаква. Обаче аз не искам да твърдя, че животът е безсмислен. Той е точно толкова смислен, колкото празният лист хартия или белият екран. На него можеш да поставиш всичко. От тебе зависи. И това му е хубавото.

Всеки от шестте милиарда души на тази планета мечате да е роден с някакво специално поръчение (да промени света, например). Всеки мечтае животът му да има някакъв смисъл. Уви, малцина са тези, които откриват за какво точно са родени, но дори и те прекарват голяма част от живота си в безцелно лутане.

„Но защо аз съм тук? Трябва да има някаква причина!”

Защото баща ти не е знаел за съществуването на презервативите, примерно. Ето една добра причина. И сега ти, в качеството си на последствие, имаш волята да решаваш какъв точно ще бъде смисълът на твоя собствен живот.

Бидейки хедонист, аз лично откривам смисъла във всички удоволствия, които съм изпитал, изпитвам и ми предстои да изпитам, докато съм жив. Заради сутрешната ерекция, заради силния аромат на кафето, заради добрия коз, „изигран“ с приятели, заради загадъчната усмивка на момичето от бара снощи, заради удоволствието да сготвиш „Гюведжета по Тишански” и да си стъкмиш наргиле, заради еуфорията от едно пътуване, заради свободата да боравиш с думите както намериш за добре, заради любовта, която намираш, но после губиш, повторно намираш и повторно губиш, заради любовта, която отново ще намериш някой ден, само за да я изгубиш след това, както и заради един милиард дребни и големи удоволствия, животът ти определено има смисъл.

Колко изгрева видя през изминалото лято? Колко пъти се остави на емоциите да управляват разума, на течението да те носи, на вятъра да милва бузите ти? Колко пъти се усмихна и го направи то сърце? Колко пъти каза: „Благодаря, че съм жив, защото е яко!” Ето толкова пъти животът ти имаше смисъл през изминалото лято. А можеше да има смисъл всеки ден.

 

Тихомир Димитров

януари 24, 2007

Тва да – Хедонизъм

Filed under: Без категория — asktisho @ 7:56 pm
Tags: , ,

 

Според краткия философски речник на Евгени Динев, Хедонизмът представлява: „…учение, според което най-висша цел на човешкия живот е удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.”  Днес лозунгът на Хедонистите е „Удоволствието преди всичко” и аз напълно ги подкрепям.
Откакто е на този свят, човек все търси смисъла на своето съществувание и все не успява да го намери. Добре де, при това положение на нещата, не е ли по-хубаво да теглиш една майна на всичко и да решиш, че смисълът е да се наслаждаваш тук и сега – с  поверените ти средства и възможности, а не да се занимаваш с разкриване на загадките на Вселената и всичко останало. Веднага отговарям на въпроса какво би станало, ако всички започнеха да се държат така. Ами няма да започнат, ето какво.  Светът е пренаселен със задръстеняци, комплексари, кариеристи, шовинисти, комунисти, социалисти, аскети, въздържатели и всякакви други изкривени хора, които в никакъв случай няма да се отпуснат и да се забавляват.  Те или преследват някаква „възвишена” обществена цел с всички възможни средства, или гонят някаква „кариера”, някакво „развитие” в личния живот или пък някакво „духовно” усъвършенстване. Каква кариера, бе, какво развитие – да остарееш в една компания, работейки и в почивните дни и да си харчиш парите, когато си вече стар и грозен, това ли е кариера? Thank you, but no, thank you! Някои са готови да продадат живота си, младостта си и свободата си за пари, други пък  сами се лишават от редица удоволствия с цел постигане на някаква по-висша фаза на ума. Най-тъпото, обаче е, че  Космосът упорито мълчи и отказва да посочи кой е крив и кой – прав.
Ето защо, аз имам съзнателното право на избор да не продавам младостта, свободата и живота си за пари и то дотогава, докато аз самият не реша да постъпя другояче. Правя съзнателен избор в полза на наслаждението пред ограничението, избирам да се отдам на всички изкушения и да преследвам личната си съдба в живота – да му се радвам, докато мога. В същото време има достатъчно отрудени и огрухани хорица, които ще продължават да поддържат обществения ред, ще продължат да търпят доброволни лишения и да се блъскат от здрач до зори, за да произвеждат блага, предназначени за други, ще продължават да тласкат цивилизацията напред и да разрушават климата, да се стремят към просветление и да се самонараняват с чувсво за вина и страх.  Ако ги нямаше тези хора, на мен щеше да ми бъде доста скучно. Хедонистите не обичат да им е скучно. Те обичат да се забавляват.
На пръв поглед всеки би живял така. Не, не всеки! Първо, не всеки може да си го позволи и тук изобщо не става дума за пари. Аз  не съм богат човек, но  мога да си го позволя. На мен също ми се налага да работя. С малката разлика, че решавам сам кога ми се работи и кога не, че работя каквото искам и когато си поискам. Моята тайна е, че аз и в работата откривам наслаждение. Как съм стигнал дотук ли? Като винаги на подсъзнателно равнище съм избирал наслаждението пред лишението и ако някога съзнателно съм подлагал себе си на някакво лишение, то единствената цел на това лишение е била да донесе повече наслаждения като награда.
В същото време има много богати хора, които не спират да се блъскат и да се лишават. Ето например Слави Трифонов. Защо му е да продължава да се пъне всяка вечер по телевизията? Няма достатъчно пари, за да си плаща наема ли, че да му се налага да ходи всеки ден на работа? Може би му е безкрайно интересно всеки ден да прави едно и също в продължение на години…?   Не, просто човекът не може да спре. Въпрос на навик. Мога да дам още хиляди примери за богати и успели хора, които просто не могат да спрат. Лишенията и ограниченията, в които са свикнали да живеят са ги изкривили толкова много, че те са забравили да живеят по друг начин, забравили са да се забавляват дори, когато вече могат да си го позволят. Ето, че въпросът не опира до пари. Всичко зависи от вътрешната ти нагласа. На всеки човек му се налага да работи или да върши нещо полезно. Това не е страшно. Хедонистите не са безработни прошляци. В повечето случаи това са успели хора, които в един момент са решили да счупят социалните окови, да кажат „майната му”, да се пенсионират на 35 и да изберат собствения си кеф пред кефа на другите. Това е да си хедонист.  Удоволствието преди всичко!
Тихомир Димитров