Писателският блог на Тишо

ноември 4, 2015

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

 

dgmdghmfgm

Изт: bbsradio.com

Ще започна с това, че нито имам роднини полицаи, нито съм си мечтал като дете да стана „чичко полицай“, нито съм имал преки сблъсъци с органите на реда в краткото си пребиваване на планетата досега, т.е абсолютно безпристрастен съм по темата и изключвам всички крайности, от „родната полиция ни гази“ до Веско Мариновите изблици на любов към хората с кубинките.

Ще продължа с това, че съм напълно наясно и с корупционния натиск, на който са подложени полицаите, и с примитивните им условия на работа, и с недостига на средства, и с опасностите, и с привилегиите, които ти дава тази професия, плюс всички несъвършенства на обществото, които изкривяват ролята и мисията на полицая. Съвършени общества няма, съвършена полиция – също. Предлагам точно ние да не претендираме да сме изключение от правилото.

И ще завърша с това, че съм солидарен с българските полицаи. Ако бях в София, щях да съм с тях на площада.

Съвсем естествено, тук е моментът да ме попитате – защо?

Отговорът ми е – защото не мисля, че в България има място за намаляване на заплати. Тук са най-ниските доходи в ЕС. Не вярвам, че икономиите са път към успеха. На един човек или на една нация. „Което е добро за домакинството е добре и за кралството“, пише Адам Смит в „Богатството на народите“. Мисля, че „икономията е майка на мизерията“. Смятам, че да посегнеш на заплатите на полицаите е пагубна грешка. По-пагубно е само да посегнеш на заплатите на военните. Недостатъчно история са чели хората, които препоръчват и подкрепят такива промени. Именно за тях важи поговорката, че историята непрекъснато се повтаря. На незапознатия с историята всичко му е….като за първи път. И всеки път го боли дупецът като за първи път.

Но да се върнем на въпроса за солидарността:

Чудя се защо на площада не е пълно с учители, лекари, държавни служители, дори с безработни и обикновени писатели като мен? Не съществува ли полицията за всички нас? Не смятаме ли, че ако днес приемем за нормално да орежем доходите и пенсиите на хора, които трябва да ни предпазват от бежанците, от наркодилърите, от крадците, от убийците и т.н., то утре с още по-лека ръка някой ще смъкне жизненото равнище и на самите нас? Да не говорим, че бандитите междувременно ще вземат закона в свои ръце и бившите стражари ще се превърнат в апаши. Или може би точно това е целта? Защо си траем тогава? Съгласни ли сме само след няколко години години единствената „перспективна професия“ за дъщеря ни да бъде проститутка, а за сина ни – сводник или дилър? Поради липсата на законни алтернативи? Защо си траем тогава? Не мислим ли, че е твърде лесно сложни проблеми да се решават с прости, елементарни мерки, като рязането на заплати в страната с най-ниските заплати в ЕС? Защо си траем тогава? Не смятаме ли, че икономисаното по този начин няма да е „чиста печалба“, че „заделените настрани“ по този начин „бели пари“ няма да останат „за черни дни“, а ще потънат в бездната на бюджета, ще отидат за запълването на други дупки, т.е обществото няма да усети разликата, като цяло? Защо си траем тогава?

Аз съм солидарен с българските полицаи, защото въпреки всичките им несъвършенства, имам нужда от тях. Имам нужда от тях повече, отколкото имам нужда от политиците, например, на които им плащаме частната охрана години, след като вече не са във властта, на които поемаме и квартирните, и представителните разходи, плюс заплатите, които сами си гласуват, заедно с луксозните лимузини, шофьорите и цялата сметка за всички решения, които взимат „от наше име“, но без да ни питат. Единственият начин да ни питат е чрез референдумите, а единственият начин да се изкажем, дори без да са ни питали, е да отидем на площада при полицаите. Защото утре може да сме аз или ти. Самотно и тъжно ще ни стане тогава. Че на никой ДРУГ не му пука за нашите проблеми. Но ще бъде вече късно…

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

Тихомир Димитров 

септември 19, 2015

The Games We Play

sgjfgfj

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров 

септември 23, 2012

Системата от 9 до 5 или куцата оферта на наемния труд в BG

Изт: woolblog.com

Трудът като бизнес

Трудът също е бизнес. Той е вид „заетост”, нали точно така се превежда от английски: business. Заетост. Занимаваш се с нещо. Зает си. Даже по цял ден. И ти плащат. Нека погледнем на трудовите отношения като на пазарна сделка, каквaто те в действителност са. Но да предположим, че вместо труд и време продаваш някаква суровина, например: репи. Примерът е селски и съвсем хипотетичен. Отваряш картата и гледаш как върви цената на репите по света. Всеки търговец иска да получи максималната цена за своя продукт, нали така? Виждаш, че има една малка, насрана държава в ЕС, където репите са най-евтини. Баш там ли ще отидеш да ги продадеш? Защо тогава си продаваш труда в България? Отговорът също е доста селски: защото нямаш физическата и/или интелектуалната възможност да го правиш някъде другаде. Нямаш образование / амбиции, не знаеш езици, липсва ти смелост, така са ти казали или просто те мързи. Образованието се трупа, езиците се научават, смелостта се тества…виж, за мързела вече не знам. Подозирам, че е въпрос на личен избор. Но винаги има изход. И той винаги зависи от теб.

Трудът като народо-психология

Хайде да си го признаем честно. Българинът е мързелив, завистлив и свидлив човек. На него не му се работи. Той гледа да не се набута и случайно да даде повече, отколкото е получил. Той много, ама много се дразни от чуждите успехи. Българинът е тарикат.  Тези черти на нашата народо-психология определят защо сме толкова бедни. Не ни липсват нито ресурси, нито географско положение, нито природен интелект, абсолютно нищо не ни липсва. Проблемът е в главата. Човешкият труд у нас не се цени. Точка по въпроса. Това е национална черта! Ако решиш да си на заплата в България ще ти плащат малко и ще ти се присмиват за това, че ти плащат малко. В страната на тарикатите решил да го играе честно. Айде де! Ще залага на сигурно! За награда получаваш най-ниската заплата в ЕС. Дори кандидат-членките на ЕС ни разминават по доходи.

Трудът като производителност

„Гениите” на икономическата мисъл обясняват ниския стандарт у нас като ниска производителност на труда или като недостиг на технологични иновации. В резултат, един камериер по Черноморието полчуава между 150-200 евро на месец, а гръцкият камериер получава между 400 и 600 евро на месец. Държавният служител у нас получава между 300 и 400 евро на месец, а няколко километра в южна посока, недоволният държавен служител от Гърция се дразни, че му намаляват заплатата до 1000 евро на месец. Един офис сектретар у нас вегетира на 400 евро месечно, докато в Гърция е трудно да получаваш по-малко от 800 евро, ако работиш в офис, каквото и да било. Помощите са по-високи. В Холандия, пък, цифрата се качва на 1500 евро.

При същите цени в хипермаркета. Ще се съглася само, че горивата там са с 5-10% по-скъпи. Може би. Това в никакъв случай не компенсира унижението на „работещите-бедни” у нас, „задоволяващи се” с доходи, които са десетки пъти по-малки…

Добре, де, питам аз, гръцкият и холандският камериер някакъв по-иновативен парцал за бърсане ли използват? Или препаратът им за чистене на прозорци е по-технологичен? Нима не го купуват в същите хипермаркети? На същата цена? Или, може би, там търкат прозорците десет пъти по-бързо?

Всички знаем колко са мързеливи съседите. Точно колкото нас! А колко са мързевливи държавните служители по принцип! В целия свят. Никой не може да ме убеди, че английската или гръцката администрация е по-продуктивна или по-надъхана, от гледна точка на работоспособност, в сравнение с нашата. Или, че хората, упражняващи рутинна дейност на компютър от 9 до 5 са десет пъти по-ефективни в блъскането на пасианси по цял ден. Това не пречи служителите навсякъде другаде, обаче, да са 5-10 пъти по-добре платени, отколкото колегите им в България. Както в частния, така и в държавния сектор.

Същият пример важи за офисния секретар, чиито умения се свеждат до работа на комютър и чужд език, в най-добрия случай – английски. Какви иновации и каква производителност? Два пъти по-бързо принтира документ ли? Или речта му позволява да говори два пъти по-бързо по телефона? Не, просто човешкият труд там се цени, а тук не се цени. Това е национална черта. Тя прави както българските предприемачи, така и българските потребители бедни.

Трудът като източник на благосъстояние

Вярно, че в Германия се бачка здравата и дисциплината е на много по-високо ниво, но щом един български служител може да стане дисциплиниран и производителен точно колкото един немец, отиде ли да работи там, значи грешката не в служителя. Даже по нивите българите са десет пъти по-производителни в чужбина. Грешката не е в бачкаторите, грешката е в мотивацията. Ние си позволяваме немски автомобили, но не си позволяваме дори една трета от производителността на труда, която нашите собствени служители показват, когато избягат там, за да я продават в манифактурата на същите тези немски автомобили.

Обществото / нацията са изградени от хора, не от мерцедеси, бе ем-вета и машини, уважаеми съселяни. Изградени са от потребители. Благосъстоянието на една нация зависи от благосъстоянието на хората в нея, а не от автомобилния й парк. Последният по-скоро е резултат от добре мотивиран труд, отколкото е източник на доходи. Нашите служители са и наши клиенти едновременно. От тяхната покупателна способност зависи дали бизнесът ни ще върви или не. Нашият бизнес зависи от потребителите, а потребителите са с ограничена покупателна способност, защото получават заплата при нас. Кръгът се затваря…

Докато продължаваме да харчим за избиване на комплекси, инвестирайки в мерцедеси, вместо в качествен, производителен, високоплатен труд, ние ще продължаваме да правим немската автомобилна индустрия все по-богата, а клиентите и служителите на нашите смотани фирми, тук, у нас, ще продължават да са все така бедни, зле мотивирани и ниско платени. Те няма откъде да вземат пари за пазарене, освен от нашия фонд „Работна заплата”. От това нашият собствен бизнес ще остане ниско конкурентен. И цялото ни общество ще остане бедно. „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Търговският обмен се случва между хората, а не между машините и хората. Във вашите фирми има хора, които струват по-малко от столовете, върху които седят. Помислете върху това! Но вие на можете да накарате столовете да работят.

Трудът като извоювана привилегия

Знаете ли на какво се дължат високият жизнен стандарт и добрите социални придобивки на френските служители, да речем? Някои сигурно ще кажат: на това, че Фрация е голяма и богата страна, бивша колониална империя, с развито производство и технологично напреднал бизнес. Това е така, но преди 150 години Франция е била нито по-богата, нито по-бедна от България. Да не говорим за по-напреднала в технологично отношение…

Преди 150 години френските индустриалци са експлоатирали 8 годишни момчета във фарбиките си на 16 часов работен ден, тровили са ги с индустриални препарати, наблъсквали са ги да живеят в гета и са им подхвърляли грошове, за да не умрат от глад.

А сега искам да отворите един учебник по френски. Вижте заглавията на уроците: „Гладът”, „Стачката”, „На барикадите” „Без дом”, „Клетниците”, „Гаврош”, „Синдикатът” и т.н. Вижте и новините по телевизията. Виждате ли служители, свикнали да получават 3000 евро на месец и богати земеделци, които палят автомобили по булевардите на Париж и разливат мляко по улиците? Защото някой е решил да им удължава пенсионната възраст и да намалява субсидиите, да речем? А ние тук взимаме 500 лв на месец и си траем. И се правим, че това ни устройва. Еми, значи сме доволни! Аз бих намалил заплатите тройно в такъв случай! Мисля, че получаваме твърде много, щом си позволяваме лукса да бъдем доволни. Социалните придобивки не се дават, те се взимат. Извоюват се по барикадите. В наши дни има по-хуманен начин това да се прави – с обществен контрол, с публичен натиск, с независими медии и с гражданско общество. Но не виждам дори опит за напън в тази посока. Най-активните „каузи” се раждат и умират във Фейсбук…

Извратената логика на труда от 9 до 5

Тя създава масови задръствания и хаос в градското движение, това е ясно. Да не говорим, че доста хора не са продуктивни рано сутрин, защото биологичният часовник при тях е различен. Активизират се след обяд. Или нощем. Така са създадени. Тогава са продуктивни. Но те нямат друг избор, освен да спят в офисите. От всичко това страда производителността на труда. Извратената логика на труда от 9 до 5 гледа на работата като на „прослужено време” – всичко зависи от часовете и дните, които си прекарал върху бюрото, независимо какво си правил там. Като казвам „всичко”, аз имам предвид всичко: правото на отпуск, болничен и пенсия, размерът на трудовото възнаграждение, осигуровките и бонусите в края на годината.

Да, но частните фирми не са армия, та единственият измерител за „труда” да е прослуженото време и нарядите, които си дал. Няма значение колко часа дневно прекарваш в организиране на „протести” във фейсбук, в теглене на порно от интернет, в онлайн залози, в гледане на спортни предавания или в четене на блогове като този. Има значение само какво си свършил и как си го свършил. По отношение на преките ти задължения. Но системата от 9 до 5 не се интересува от това. Тя ти плаща, за да присъстваш там – да пристигаш навреме и да чакаш: да чакаш заплата, да чакаш повишение, да чакаш отпуск, да чакаш бонус, да чакаш да дойде краят на света!

Наемният труд като изнудване

Да си представим следната, напълно хипотетична ситуация: Аз съм предприемач и съм намерил пазарна ниша, която успешно запълвам. Хората имат нужда от мен и от моите продукти или услуги. Плащат ми добри пари, за да ги получават в замяна. Но работата е толкова много, че не мога да смогна сам. Затова викам разни хора да ми помагат. Получава се следното: „Мило другарче, ела да ми удариш едно рамо, ела да помогнеш, защото не мога да се справя сам. Но подпиши този договор, с който помощта ти автоматично се превръща в изнудване: ще спазваш 900 правила и норми на поведение, 800 различни закона, ще се обличаш както ти кажа, ще говориш каквото ти кажа, ще спиш и ще почиваш, когато ти кажа, ще се храниш с това, което ти дам и ще забравиш за всички хобита, интереси, дори за личното си здраве и за семейното си щастие ще забравиш – те ще останат на заден план, защото си решил да ми помогнеш. Само аз ли виждам нещо нередно в това?

Абсолютната несигурност на работното място

Много хора се заблуждават, че работата на трудов договор им гарантира някаква „сигурност”, защото са обвързани с „по-голяма от тях” организация. Не са самотни в битката за живота, един вид. Част от стадото са. Стадото ще ги защити и ще ги топли през зимата. Кучетата ще ги пазят от вълците, а пастирите ще се погрижат покривът на кошарата им да не тече и редовно ще ги извеждат на „паша” – поне веднъж седмично. В замяна, те са готови да изтърпят зъбите на овчарските кучета, тоягата на чобанина и „ножицата” на стопанина. Няма съвършено щастие в този свят! Няма и по-несигурно нещо от наемния труд.

Защото „сигурността” на редовния доход – единствения, който получаваш и, от който зависи цялото ти благосъстояние, се определя от волята и от капризите на хора, които дори не познаваш. От тяхната предприемчивост и от лидерските им качества. От способността им да оцеляват. От това доколко се вживяват в ролята на чобанина. От коректността на техните клиенти, които също са непознати за теб. От доставчиците и от „пазарната конюнктура”. Аз това го наричам несигурност. Вие, ако искате, го наричайте „сигурност”. Подозирам, обаче, че собственият ви опит ще ви опровергае. Освен, ако вече не го е направил.

И всички зависят от конюнктурата на пазара, която пък съвсем няма нищо общо с индивида. Демек, нищо не зависи от теб, но ти изцяло зависиш от друг: от чужди интереси, от монополи и от решенията на напълно непознати хора. Чудя се как, изобщо, при това положение, отиваш в банка и се разписваш върху 30 годишен ипотечен кредит? С какъв акъл? Заради сигурността на работното ти място ли? Единствената сигурност на работното ти място е това, че цял живот ще си останеш беден. Ако имаш късмет. Цял живот ще си с таван върху доходите и без ограничения върху разходите, защото ги определя някой друг. А, ако решиш да го продадеш тоя живот срещу купична тухли и хоросан с идеята някога, по някакъв начин, те да станат твои, за мен, персонално, ти влизаш в категорията „прост”.

Не е ли тъпо? Цял живот някой друг ще определя тавана на доходите, които получаваш, цял живот ще зависиш от решенията на непознати хора и от „пазарната конюнктура”, за да не останеш на улицата, но цял живот ще плащаш някаква фиксирана, предварително обещана, може би дори растяща цена, за да не останеш на улицата. А спреш ли да плащаш, само за 2 седмици ще останеш на улицата! При това – без изобщо да зависи от теб! Защото твоят просперитет е в ръцете на хора, които дори не познаваш. Е, на това ли му викаш сигурност?

Скъпо е да си наемен служител

Организацията осигурява комфортен офис и техника, с които да работиш. Дава ти средство за препитание, един вид: редовни доходи, осигуровки, повишаване на квалификацията и бла бла. Обаче тя не е благоворително дружество, а организация, създадена с цел търговска печалба. И няма как иначе. От гледна точка на наемния служител това автоматично означава, че той винаги получава по-малко, отколкото дава. Означава, че за да го държат на работа, той трябва да си плати и за бюрото, и за компютъра, и за служебния автомобил, трябва да покрие всичките си служебни разходи и чак тогава, ако остане нещо отгоре, може да го подели със собствениците, в най-добрия случай 50 на 50. Ако не беше така, този офис и тази организация намаше да съществуват. Е, питам аз, щом можеш да си позволиш толкова много „екстри”, защо не направиш така, че да решаваш сам колко ще струва компютърът, бюрото ти и столът, върху които работиш? Защо не решаваш сам колко време ще работиш и кога ще почиваш? С какви излишъци ще разполагаш на месец? Да, знам, по-лесно е, когато сервират правилата на готово. По-лесно е, когато не мислиш изобщо. Но излиза десет пъти по-скъпо…

Социалната алиенация на наемния труд

Още един от аргументите, който живите-мъртви (разбирай: наемните работници) използват, за да оправдаят собственото си нещастие е тезата, че работното място им осигурява социална среда. Аз не виждам кой знае каква среда в това да си затворен в една стая, с едни и същи хора, всеки ден. И така – цял живот. Там да прекарваш цялото си време. Голяма част от съзнателния ти живот да минава там – между тези четири стени, с тези няколко човека, които дори не са ти роднини, а няма как да ти станат и приятели, защото са ви събрали от кол и въже –по си –ви-та, а не по интереси. Това не е никаква социална среда, това е изолация, която много наподобява пандизчийското другарство с тази разлика, че „килията” е малко по-светла и по-добре обзаведена (може би) и малко по-често те пускат в отпуска. Но пандизчиите имат едно основно предимство – те знаят кога точно изтича срокът на тяхното пленничество и са готови да гребат от живота с пълни шепи след това. Докато живите-мъртви се надяват присъдата им да продължи вечно. Те се надяват тя да е доживотна, защото са подписали доживотни заеми…

Да впрегнеш каруцата пред магарето

Можеш ли да впрегнеш каруцата пред магарето? Не можеш! Единственият смислен аргумент срещу всичко, което написах по-горе е, че просто има хора, които са създадени да следват магарето, а не да дърпат каруцата. Тези хора не вярват в собствения си потенциал. Те нямат амбиции, мечти и желания. Или имат, но предпочитат да не рискуват. Предпочитат да са обект на обстоятелствата, а не участник в играта. Готови са да поемат негативите от рискованото поведение на някой друг, но не и да предприемат собствен риск. Съгласни са да загубят всичко, което притежават, ако другият се провали, да потънат заедно с него, но не са готови да делят плячката по равно, ако той успее. Те са на заплата! На тях това им стига. Някои са мързеливи и страхливи хора, други са брилянтни специалисти в своята област. Няма значение! Закачени са на един и същ синджир. От това печелят първите, но качествените хора губят. Най-лесното нещо на този свят е да сключиш губеща сделка. Да работиш без пари. Поради тази причина намирането на работа е десет пъти по-лесно, отколкото стартирането на собствен бизнес! Помислете върху това.

Вижте, говоря сериозно, повечето хора не са виновни за това, че живеят в епохата на страха и в общество, което се управлява чрез страх. Че да бягаш от страха, а не да се стремиш към изобилието и радостта, е движещ механизъм в битието на нашата реалност. Че подчинението е „качество”, което се насърчава, а свободолюбието – поведение, което се ограничава. Хората не са виновни за това, че от малки са ги възпитавали да учат, да се развиват, да „инвестират“ в себе си и накрая да станат роби – избръснати до синьо, добре облечени роби, с бяла риза и вратовръзка, вместо с хомот около врата.

Има ли разлика между хомота и вратовръзката? Има, разбира се! Робът на хомот не би търпял дори една секунда камшика на своя господар, ако се окаже свободен. Робът на вратовръзка търпи несгоди и лишения цял живот, макар вратите на „галерата” му през цялото време да са отворени…

А можеше просто да избере свободата! Изисква се смелост за тая работа. Всеки иска условията да са му предварително осигурени. Замислете се, когато бягат, робите дали разчитат на някакви предварително осигурени „условия”? Единственото сигурно за тях е, че може би ще ги хванат…

Ама трябва да направиш първата крачка. Трябва да имаш доверие в закона на изобилието. Изисква се знанието, че да служиш на себе си е най-добрият начин да служиш на другите. Службата на другите е единственото смислено нещо, което можеш да направиш в този свят, ако е доброволна. Доброволна служба на другите, а не принудителна! Защото така си решил.

Човек, който се грижи първо за себе си не е егоист, той е алтруист – той има възможността да помисли за оцеляването на повече от един човек (демек – себе си), защото има време, което да посвети на тази цел, има и повече ресурси, които да сподели с този човек, но най-вече: има полет в свободата на мисълта. Има свобода, която може да осмисли и най-вече – да подари.

Как ще подариш нещо, което не притежаваш? Докато си роб можеш да научиш другите роби само как да се подчиняват по-добре, но не можеш да ги научиш как да подаряват свобода. Последното изисква несигурност.

С този материал се опитвам да ви убедя, че няма нищо по-несигурно от галерата, в която сте оковани в момента. В цялата система на намения труд (от 9 до 5) има всичко друго, но не и сигурност, да не говорим за свобода. Мислете със собствените си глави. Рискувайте. Направите ли първата крачка, цялата Вселена ще ви подкрепи. Не я ли направите, цялата Вселена ще се подреди зад приоритетите на хората, на които сте избрали да служите. И галерата всеки момент ще потъне.

Това също е вид свобода. Избрали сте да си останете там. Всичко е наред. Всичко е наред (умишлено повторение). Само от вас зависи. Никой няма да направи първата крачка вместо вас. Светът не познава такава форма на насилие – някой да направи първата крачка вместо вас. Избрали сте да останете там, оковани върху пейката на галера, която може всеки момент да потъне. Останете. Никой никога няма да направи първата крачка вместо вас…

Тихомир Димитров