Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

януари 13, 2011

Дребни писателски трикове

Убеждаващата реч е нещо, с което писателите закусват, обядват и вечерят, но то е също толкова нужно / ценно / приложимо в битието на журналисти, блогъри, копирайтъри, лектори, ментори, мотиватори, публични говорители, учители, лечители, преподаватели, ръководители, търговци и политици.

Та кой не „продава“ нещо днес? Било продукт, услуга или идея? Колкото по-убедително ги представяш, толкова по-успешно ги реализираш. Понякога от един имейл може да зависи съдбата на цяла индустрия. Какво казваш е важно, но как го казваш е дори още по-важно!

Реших да споделя мъничка част от скромния ми опит като журналист, писател, блогър и копирайтър. Статията със сигурност ще бъде полезна за онези от вас, които са избрали Словото като съюзник в един все по-интерактивен свят, базиран върху информацията.

Пък, ако ви хареса, ще напиша продължение.

Приветствам допълнителни идеи.

И така, ето ви моите дребни „писателски” трикове за възможно най-убедително изразяване (и защитване на аргументи) в интерактивна среда:

Бъди уверен. Кучетата надушват страха. Те нападат само хора, които са по-неуверени от тях.

Придавай допълнителна стойност. Нека читателите / слушателите научат нещо ново, полезно и приложимо от това, което ще им кажеш. Така се изграждаш като авторитет и се отличаваш от останалите празнодумци.

Не казвай всичко. Запази си нещо, за предпочитане най-силните аргументи, за полемиката след това. Ако си успял да предадеш съдържанието качествено и убедително, то ще стигне до много хора и ще предизвика бурен дебат с различни противоречащи си мнения, част от които – насочени срещу теб. Добре е да си подготвен предварително за „битката” и най-силните „козове“ все още да са ти под ръка.

Пиши на популярни теми. Ако искаш да те четат. Може хранителният режим на червеношийката или тънкостите в дърворезбата да те вълнуват повече от всичко друго на света, но 99% от читатлите ти ги интересува интернет порното, връзките между двата пола, начините за изкарване на пари, забавленията, приключенията, клюките и възможностите за по-добър живот. Ето кои са най-популярните теми в моя блог. Това може да са най-четените и най-коментираните заглавия, но заемат последните места в личната ми класация. А тук сме се събрали сравнително интелигентна аудитория. Представи си какво става, ако пишеш за по-широк кръг от хора.

Пиши на конфликтни теми. Нищо не привлича читателския и слушателския интерес повече от личната или обществена драма. Колкото и престъпно да звучи това,  солидността на фактите си остава. Поне на това ниво от осъзнанването, до което е стигнала нашата човешка „цивилизация”. С други думи, пиши по „наболели” теми. Ето някои области, в които със сигурност ще пожънеш успех: браковете и развода, проблемите в семейството, конфликтите в държавата, религиозните убеждения, секса, данъците, медиите, бедствията, авариите, катастрофите, злополуките, скандалите, известните личности и т.н. Това са теми, които вълнуват всички. Ако не ти стигат, отвори някой жълт вестник за допълнителна информация. Или прегледай вечерните новини. Естествено, ти се изразяваш по-добре от жълтата преса и мисията ти е да направиш света по-добро място за живеене с таланта, който ти е даден свише. Няма нужда да се подиграваш с нещастието на хората  или да трупаш „рейтинг“ на чужд гръб. Просто използвай масовия интерес към драмите, за да привлечеш вниманието на публиката и да й кажеш нещо наистина важно.

Обяснявай сложните неща просто. Времето на витиеватите фрази мина. Никой няма да се впечатли от „умението” ти  да пишеш дълги, тежки изречения, в които прикирваш очевАдна некадърност зад сложен терминологичен апарат. Това в особено голяма стешен важи за университетските преподаватели.

Не засягай теми, в които си бос. В океана плуват много риби, малки и големи, а голямата риба винаги изяжда по-малката. Талант и дар слово не са достатъчни, за да бъдеш убедителен. Трябва ти и малко експертиза. За предпочитане е да избираш теми, в които ти си кит, а останалите са дребен планктон. Така ще имаш много, но слаби опоненти.

Пиши с афект. Мъдрият, спокоен и уравновесен текст е чудесно нещо, но той има един съществен недостатък – никой няма да го прочете до край. Не и ако не настъпиш читателя си по мазола. Използвай силни думи и крещящи примери. Пипай по „болните места”, дори с риск да засегнеш част от аудиторията. Така със сигурност ще привлечеш вниманието й. После можеш да го използваш, за да изложиш аргументите си спокойно и да постигнеш някаква цел. Тази цел може да е смислена и значима, може да допринася за общото благо. От теб зависи. Но няма да постигнеш нищо, ако си говориш сам.

Използвай опита на опонента си, а не твоя собствен, като аргумент. Никой не е запознат с личната ти история и никой няма да те разбере, докато се базираш на нея. Ако спориш с адвокат, добре е да знаеш какво точно правят адвокатите, с какви хора се срещат в ежедневието, какви проблеми решават. Какви са добрите и лошите практики в тяхната професия? А успешните примери? Кои са големите провали? Винаги е хубаво да „обуеш обувките” на хората, за които пишеш.  Това може да не са отделни личности, а цели професии, социални класи, общности или групи по инетреси. Малко предварителен рисърч винаги помага.

Ако защитаваш една теза, бъди абсолютно подготвен да защитиш и напълно противоположната. Така ще изпревариш опонента и ще използваш собствените му аргументи срещу него самия.

Използвай популярни аргументи. Сложните истини се доказват трудно. По-лесно е да използваш аргументи (дори да са заблуди), в които вярват всички. Например: Айнщайн е гений, Шекспир е велик автор, а Нострадамус е пророк. Точка по въпроса. В действителност, Айнщайн са искали да го изключват от основното училище, защото е бил прекалено бавен и е мислел прекалено дълго, преди да даде отговор на даден въпрос. После си признали, че всъщност човекът е задълбочен. Той самият казва за себе си, че публичният му имидж няма нищо общо с него самия, нито с възможностите му на учен и математик. Сам нарича себе си „любопитен човек” и не е далеч времето, когато ще го признаят по-скоро за духовен учител на човечеството, отколкото за гениален физик.  Но това не го прави по-малко велик. Шекспир е срещал големи трудности да убеди издателите, че изобщо има хляб в пиесите. Драматургията по него време е била едно, все още непознато, изкуство. Името му остава в историята, защото го е създал, а не защото умее да пише добре. Всъщност, познавам 300 поети, писатели и драматурзи, които боравят с перото по-добре от Шекспир. Някои от тях все още са живи, но Шекспир ги е изпреварил, защото се е родил преди тях. И не е спестил на човечеството някои дълбоки житейски тайни – чисти интуитивни прозрения, които му осигуряват място в историята, редом с личности като Исус, Буда и Лао Дзъ. Смея да твърдя, че „факсовете” на Шекспир са по-силни дори от „факсовете” на Нострадамус, когото така и не успяхме да дешифрираме. Едгар Кейси  е много по-успешен пророк, макар приживе да е бил известен предимно с уменията си в медицината.

Опирай се на авторитети. Виж по-горе.

Писаното слово е по-убедително от устното. Няма как да вървиш срещу сложната система на сетивните възприятия в човешката природа. Просто, когато цитираш, цитирай повече писмени източници и по-малко устни. Далеч повече хора ще ти повярват, ако им покажеш, че някой някъде е написал нещо, отколкото, ако им преразкажеш, че някой някъде е казал нещо. По твоя въпрос.

Използвай къси изречения. Ако се чудиш дали да използваш една дума или не, по-добре я зарежи.

Диалозите носят сюжета. Това в особено голяма степен важи за писането на разкази и романи. Няма диалог – няма действие. Мога само с един поглед да разбера дали в една книга се случва нещо – трябва просто да разлистя страниците, за да видя колко често има диалози в тях. Разбира се, описанията също са ценни, но главно диалозите носят сюжета в повествованието.

Хипнотизирай читателите и слушателите. Има елементарни трикове за оказване на хипнотично въздействие чрез писан или устен текст. Един от тях е да повтаряш три пъти едно и също, с различни думи, в различен контекст. Така влизаш в пряк контакт с подсъзнанието и задействаш неговите автоматични механизми за складиране на информацията в паметта. След време се оказва, че чутото или прочетеното изниква като собствено убеждение у хората, на които си предал съобщението по този начин. Ето и друг интересен факт: мерената реч има по-голямо въздействие върху психиката от немерената, още по-добре, ако е римувана. Поради тази причина четири стиха могат да бъдат по-въздействащи, по-запомнящи се и да носят повече послания, отколкото 400 страници с описание на природни картини. Колкото и да си брилянтен в описанията.

Не подценявай интелекта на аудиторията. Тълпата може да е по-глупава от най-глупавия си член, но когато се разпръсне, тя престава да бъде тълпа и единственото, което има значение, е дали си успял да предадеш съобщението на индивида по достатъчно убедителен начин.  Има по-голяма вероятност да постигнеш това, когато провокираш интелигентността му, а не когато ако я подценяваш.

Не влизай в открито противоречие. Възразявай с: „да, но…”, „съгласен съм, обаче…”, „разбира се, но има още нещо…”, „бих искал да добавя само…” и т.н. Схващаш смисъла.

Атакувай конкретни аргументи, а не личността стояща зад тях. Няма начин да спечелиш един спор, ако нападнеш или обидиш човека, с когото спориш. Можеш да оборваш неговите аргументи единствено с уважение към правото му на различна позиция. Иначе спорът се превръща в борба на егото и единственият изход от таква ситуация е да се изпотиш, подобно един велик и мъдър, но древен философ, който винаги се потял, когато спорел с глупаци. Всъщност, глупакът си ти. Ако има нещо, което те дразни у другите, със сигурност ще го откриеш у себе си. Нека цитирам един авторитет (Jesus): “Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?”

Не приемай нищо лично. Какво представляват споровете, в крайна сметка? Една ситуация, в която разни хора изказват мненията си, а те се оказват различни. Всеки се отъждествява с мнението си и така, да защитаваш мнение излиза все едно, че защитаваш себе си. Самозащитата винаги поражда агресия – желание за бягство или борба. Или може би мислиш, че защитаваш нещо значимо? Истината, например. Истината не се нуждае от защита. Единствено егото ти се нуждае от укрепване на фалшивата си идентичност. Разбира се, възможно е опонентът да бъде тотално заблуден в своите твърдения или пък да спориш с откровен лъжец. Тогава не ти, а фактите стоят срещу него. Винаги можеш да изтъкнеш фактите, без да вкарваш его в тях. Например, ако супата ти е студена и трябва да се притопли, достатъчно е да съобщиш този факт на келнера и учтиво да го помолиш да ти я притопли (като се надяваш, че няма да плюе в нея). Тук не участва никакво его. Но, „Как може да ми донесете студена супа (точно на мен?!)?” – това вече е его. И гаранция за конфликт. Или поне за човешки секрет в топлата супа. Ако опонентът отрича солидни факти – например, че светкавицата идва преди гръмотевицата, достатъчно е да погледате заедно бурята, вместо да се хващате за гърлата, защото единият е крив, а другият е прав. Тези и още много други примери за неадекватните прояви на егото може да откриете в прекрасната книга на Екхард Толе: „Нова земя”.

Давай живи примери от живия живот. Използвай за герои лица, в които повечето хора ще познаят себе си: излъганата жена; мъжът, на когото са изневерили; малтретираното в училище дете; онеправданият работник; ощетеният от кризата предприемач и т.н. Колкото по-лесно публиката припознава себе си в примерите, които използваш, толкова по-убедителни ще бъдат посланията ти.

Говори по същество. Увъртането е бягство, което издава слабост.

Ползвай интуицията повече от паметта. Добрите идеи обикновено са спонтанни.

Постарай се да изведеш някаква поука. Ако може така, че тезата ти да има двуяк смисъл, тоест, откъдето и да я погледнеш, винаги да е вярна. И лесно доказуема.

Ако следите блога ми ще видите, че редовно нарушавам тези правила. Точно това е причината да съм толкова добре запознат с тях и с ефектите от тяхното (не)спазване.

Отворен съм за всякакви допълнения към този текст.

Желая ви успех!

Тихомир Димитров

май 4, 2010

П като „Поет”

Навън по улиците
малки момчета пият бира и не знаят
нищо за фабриките
и за невъзможността на любовта,
и малки момиченца в
розови рокли се смеят на слънцето

Поетът Кънев е един от онези автори, за които с пълна сила важи максимата, че „никой не е пророк в собственото си село”. Вие може и да не сте чували за него, но стихотворенията му са  отпечатани в повече от двеста литературни издания, пръснати както из Aмериканския континент, така и в добрата стара Европа.

Не знаем за най-силните български поети, защото сме прекалено заети с гледане най-слабите чуждестранни сериали.

Защото изтъпяваме. Иска ми се да кажа, че изтъпяваме бавно и сигурно, но не ми се иска да ви лъжа.

Изтъпяваме бързо и сигурно.

Тайно презираме хората с талант, защото не са като нас. Чакаме ги първо да умрат и после им подаваме ръка. Признаваме ги за велики. Строим паметници в тяхна чест. Гордеем се с поезията им. Дори ги възхваляваме – спокойни, че вече с нищо не могат да ни навредят…

„Никой не е пророк в собственото си село”

Аз също. Но поетът Кънев е като Исландския вулкан. Изригва някъде на майната си, а след време пепелта от цигарата му ще влезе и във вашия дом. Ще замъгли и вашето небе. Ще обърка и вашите мисли. Ще разстрои  дребните ви сметки за малкото, незначително племе, в което живеете. Племето, което даде Словото на останалите племена.

Направих кратко ревю за сборника от разкази на Кънев преди време. Бях като ударен с чук по главата, след като го прочетох. Не мога да повярвам, че съдбата ме срещна с толкова талантлив автор, при това  тук – в малкото ни село, наречено България.

А ето, че сега държа стихосбирката му «Американски етрадки» в ръце и отново ми настръхват косите.

Твърде малко разбирам от поезия. Но твърде достатъчно, за да знам, че претенциите в стихоплетството свършват точно там, където започва истинският талант.

Когато те гледам по-дълго
винаги искам да те ударя в лицето

Заглавие на стихотворение.

Сигурно има причина асоциацията на литературните издания в САЩ да  номинира българина Кънев за престижната награда Pushcart Prize.

Дори ще ви кажа коя е тя:

Българинът Кънев е искрен като смъртта.

Отровен като живота.

Опасен за здравето, като любовта.

Това ще остане от
мен:

кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи

и
сърцето ми в ръцете ти

“Чета отново и отново думите на този поет, изгладнял за тях. Той може да засища глада на ума. Показа ми какъв стар пес съм аз самия и ме накара да лая за още. Но искам да говоря за г-н Кънев. А това е проблем… Трябва да използвам моите слаби думи, за да опиша неговите. Затова ще прибегна до най-висока форма на ласкателство. Този поет е великолепен художник. Но въпреки това четенето на Пейчо Кънев, въобще не е лека, литературна разходка. То е предизвикателство, подтикващо ни всички нас да се взрем в Живота. Думите му са твърди и тежки. Той би трябвало да ги държи на разстояние, иначе биха го удушили. Неговата поезия не е пир на суетата, а причастие водещо до тих самоанализ. Причастието на Кънев е само за вярващите в поезията. То е тялото и кръвта на целия му живот, излян върху тези страници. Не се впускайте лекомислено в неговите думи. Те са тест. Съветвам ви да прочетете този поет. Съветвам ви, да сте седнали, докато четете. Кънев е духовно четиво.”

М. Х. Клей
Поет, сценарист и редактор Поезия
за “Mad Swirl” Далас, Тексас

Поетът кара колата си
по Линкълн Авеню,
спира на червения сигнал,
там,
отдясно
на тротоара
има една стара бяла пейка
и върху пейката някой е
издълбал с ножа си:

El temor de Dios es el
principio de la sabiduria!*

и ето, че светва зелената светлина
и поетът подкарва ужасен към
магазина.

–––

*(Страхът от Господ е началото
на мъдростта)

П.Г. Кънев
Поет и писател
София, България

Американски тетрадки” отскоро е на пазара 10x 2 Ciela.

Мерси, пичове!

Тихомир Димитров