Писателският блог на Тишо

май 12, 2013

Ако кряка, скача и изглежда като жаба, значи сигурно е жаба

jaba

Изт: science.howstuffworks.com

„Политиците и пелените трябва да се сменят редовно. По една и съща причина“

(неизвестен автор в интернет. Хе-хе )

България изглежда като страна, която се управлява зле. Държи се като страна с лошо управление и в нея се живее като в страна, която се управлява супер зле. Ако четвърт век не ви стига, за да разберете това, значи няма да ви стигнат и следващите 200 години… Политическата система просто не работи. Тя в момента реже клона, върху който седи.

Мнозина биха упрекнали народа за това, т.е българите, с аргумента, че политиците произлизат от нашите среди, че те са едни от нас, че ние сами си ги избираме и, едва ли не, сме отговорни за техните решения.

Не.

Грешка.

Първо, политиците на са част от българския народ. Те са част от един привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото, чиито корени могат да се проследят чак до бившия комунистически, милиционерски, доноснически, авторитарен, привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото. Който продължава да дърпа конците и до днес…Даже довчерашният ни Първи го има на общи снимки с Първия от онова време. Ако мислите, че това е „случайно“, значи трябва да си прегледате главата. Ако мислите, че носите някаква отговорност за поведението на отделен от вас, затворен за външни лица, авторитарен, самовъзпроизвеждащ се и наследствен елит, също трябва да си прегледате главата.

Да обвиняваш гражданите за грешките на техните политици е все едно да обвиняваш служителите на една корпорация за стратегическите грешки, допуснати от нейните мениджъри, които са я довели до фалит. Или пасажерите на самолета за катастрофата, предизвикана от пилота поради небрежност. Или пътниците за недоглеждането на шофьора при произшествие.

Не.

Грешка.

Отговорност за управлението носи винаги този, който седи зад волана. Точка по въпроса.

Ние, избирателите, нямаме никакъв механизъм да държим елита отговорен за това как управлява, нямаме начин (нито практически, нито законен) да го задължим да спазва своите предизборни обещания, не можем да му поискаме отчетност (освен морална) докато ни управлява, а последният не носи никаква отговорност и за гласуваните от него решения (пак освен морална).

В резултат на това, България е страна, която се управлява зле. Изключително зле. Систематично зле. Понеже се управлява от хора, над които няма никаква отчетност и контрол. Ти, аз и бай Генчо да бяхме, ние също бихме злоупотребили в среда, където получаваш всички ресурси да управляваш, но никой не ти търси отговорност за това как точно го правиш.

Можем да ги „наказваме“ само веднъж на четири години, но това е пълен ташак, с извинение за израза, защото аз, ти и бай Генчо да бяхме, все щяхме да намерим начин да се разберем как отново всички да спечелим, ако стадото вземе, че „накаже“ някой от нас на следващите избори. Да ви прави впечатление, че едни и същи личности седят около софрата вече четвърт век? Психопати да бяха, все щяха да се разберат. А те не са психопати. Те са българи. Българите сме свестни и разбрани хора.

„Изборите не променят нищо. Иначе щяха да ги забранят“. Авторът на това изказване не съм аз.

Политиците имат в ръцете си финансовия, човешкия, икономическия, медийния и административния ресурс да управляват. Но им липсва моралния. На какво се дължи това? Според мен, на чувството за отделеност. От държавата.

Напразно си мислим, че чувство за отделеност имат само гражданите. Чувство за отделеност имат и законно избраните им представители. С тази разлика, че за тях държавата е нещо, от което винаги получават (власт, пари, удобства, привилегии), а за теб държавата е нещо, на което винаги даваш (данъци, такси, осигуровки, доверие). Повечето неща си задължен принудително да ги даваш, а има и хора, които повечето неща се чувстват задължени принудително да ги получават.

Разберете, нищо друго не мотивира един човек да влезе в политиката, освен личните облаги, които тя носи. Чувството за отделеност стои в основата на егоизма, а ние живеем в егоистично, консуматорско общество, кoето налага „ценността“ да трупаш и то повече, отколкото другите са натрупали. Ако може. Как да ви обясня, че да очакваш морал от някой, натоварен с власт, от когото и да било политик в такова общество, е по детски наивно? Хората не се чувстват натоварени с власт. Те се разтоварват финансово, когато докопат ключа за „пещерата на Аладин“.

Но се връщаме на отговорността. Отговорността за това, че работиш, а не можеш да си платиш тока не е твоя. Тя е на хората, които си натоварил с отговорността да те управляват. На които си платил (скъпо и прескъпо) да го правят. Отговорността е на шофьора зад волана. На капитана зад руля. На мениджърския екип на компаннията. Акционерите може и да гласуват веднъж годишно, но през останалото време отговорността се пада на мениджърите. Персонално и лично, през всяка една минута от годината те носят отговорност за имуществото, което управляват.

Ръководителите на България през изминалия четвърт век решиха, че е възможно да прибереш само едната страна на монетата в джоба, т.е правата и привилегиите, но без отговорността за това, че са ти гласували доверие и са те натоварили с обществени механизми…не, за да си оправяш семейството, вилата и лозето, нито да си пълниш банковата сметка в Швейцария, а за да разшириш съзнанието си от егоистично до национално-егоистично, т.е поне до рамките на една нация. Да мислиш за голяма група от хора, преди да помислиш за себе си. Да станеш държавник. Да бъдеш политик.

Политиката не е мръсна дума. Мръсно е ограничението в съзнанието на онези, които не могаг да видят по-далече от носа си и използват сложните политически механизми, създадени за благото на едно общество, за да си оправят положението / родата / банковата сметка в Швейцария.

В България няма политици. Не и от ранга на политиците, живели преди 2000 години, в една древна и варварска епоха, при смешни (в сравнение с днешните) знания, условия на живот, възможности за комуникация и контрол. Но те превърнаха Рим в центъра на цивилизацията. Те създадоха стандарти за държавност и за политика. Не-политиците у нас превърнаха една богата държава в мизерно общество, където работиш, но не можеш да си платиш тока…

Връщаме се отново към отговорността. Няма действие без противодействие и не можеш да прибереш само едната страна на монетата в джоба. Това поведение натрупа значителни морални дългове през последния четвърт век, които трябва да бъдат платени. А който не си обслужва дълговете фалира. Преструктурират го, разпределят му имуществото, в по-крайни случаи дори го вкарват в затвора.

Не-политическата класа натрупа огромен пасив, който вече не може да обслужва. Наближава времето, когато кредиторите ще дойдат, за да си поискат своето. Защото законът за равновесието работи. Резултатът може да се отлага във времето, но лихвите се трупат и компенсацията е неизбежна. Има една поговорка, че Бог забавя, но не забравя.

Независимо кой ще седне зад кормилото на държавата след тези избори имам чувството, че ще се окаже в ролята на човека, който ще трябва да плати вересията на всички останали преди него. Затова отидох до урните и пуснах реален глас, въпреки че мислех демонстративно да задраскам всички кандидати…Не ми даде сърцето, тъй като и за бюлетината, и за ксероските, и за хората, които обслужват този средновековен, пълен с пропуски и възможности за манипулация изборен процес съм си платил. Лично. От моя джоб. Защото аз съм от онези, които са принудени само да дават в системата. Без да ги питат дали искат. Но Системата сега е такава. И реших да я използвам. Пуснах реален глас за този, когото искам да видя как се оказва в ситуацията на длъжника, принуден да плаща за вересиите на всички преди него. Пуснах гласа си и, за да обезсмисля едни 50 или 100 лева дадени за един брой фиктивен глас от хора, които смятат, че така ще стигнат много далеч. Ще стигнат най-много до ролята на длъжника. А някой трябва да плати сметката…

Не-политическата класа у нас в момента реже клона, върху който седи. Всички очакваха краят да настъпи през 2012 година, но не знам дали ви прави впечатление, че тогава започна едно ново начало. Дори въздухът вече е различен. Правилата се промениха. Хората стават все по-осъзнати, все по-самостоятелни и скоро няма да имат нужда да плащат на някой, който да ги заблуждава, че ги води към „светлото бъдеще“, което винаги си остава отложено за неизвестното бъдеще. Все по-трудни времена настъпват за нечестните, уважаеми. На земята се спуска справедливост и тя, за разлика от дебютния ми роман, наистина е „Справедливост за всички“. Защото се ръководи от невидими правила, чиито автори не са хората с тяхното ограничено, егоистично съзнание. Едно ДРУГО съзнание се пробужда у човечеството в момента, правейки тези, които се мислят за отделeни от него, излишни.

На знам дали забелязвате, но все по-малко време е необходимо нечестните практики да излязат на яве. Все по-малко са бариерите пред прикриваните с години малки и големи, но задължително мръсни, тайни. Все повече са възможностите за разобличаване на лъжите. Все по-голямо е значението, което всеки човек разбира, че има: за себе си, за обществото, за собствената си съдба. И все по-трудни времена настъпват за нечестните.

Обръщам се от ниската си позиция в обществото към следващите ръководители, които ще застанат зад кормилото на държавата:

Скъпи сънародници, не искам да ви гледам в раирани дрехи, нито да ви конфискувам имуществото, нито да ви съдя или да ви бия по площадите. Не искам, заради простата причина, че носите същата душа, като моята, а това не ми позволява да ви пожелая нещо, което не бих пожелал на себе си. Но, за ваше собствено добро, имайте предвид следните няколко елементарни препоръки:

– Не крадете и няма да ви разследват за кражби;
– Не лъжете и няма да ви държат отговорни за лъжа;
– Не злоупотребявайте и няма да ви преследват за злоупотреби;
– Не клеветете и няма да ви съдят за клевета;
– Не заменяйте националното богатство за свое и няма да ви го потърсят обратно с лихвите;
– Не застрашавайте природата и няма да платите жестока цена за това;
– Не страдайте от заблудата, че сте нещо повече или ПО-ВАЖНО дори от просяка на улицата, защото една ПО-РАЗУМНА от вас сила ще ви накара да изтрезнеете от тази заблуда по начин, който няма да ви хареса. Това е силата на ОСЪЗНАВАНЕТО.
– Накратко, не правете на другите онова, което не бихте искали да ви правят на вас. Защoто сроковете се скъсяват…

Мислете малко по-глобално. Сега вие имате шанса да мислите от и за цяла една нация! Все по-трудни времена ще настъпват за нечестните и все по-малко ще бъде времето, в което този шанс ще им се предоставя.

Бъдете новатори! Използвайте го! За пръв път в най-новата история на България вземете, че експериментирайте да бъдете пионерите, които първо ще допринесат с нещо за общото благо, а после ще посегнат да отнемат от него. Опитайте, пък се наслаждавайте на резултатите. Дори няма да ви се налага да посягате. Ще получите много повече, отколкото сте мислили предварително, че заслужавате…

Желая ви успех и в никакъв случай не ви мисля злото!

Но ще ви наблюдавам внимателно и ще ви държа отговорни (не само морално) за всичко, което правите, мислите или говорите, докато сте „зад волана“ на „превозното средство“, в което сме аз и още няколко милиона души…

Не си мислете, че ние държим на собствения си живот или съдба по-малко от вас самите…

Или, че ще успеете да прехвърлите отговорността на пасажерите за това, че не сте забелязали рязко приближаващата промяна.

Не, ако катастрофирате, „катаджиите“ ще дойдат и ще се занимават единствено с вас…

Така, че умната! Който предпочита русата, става порно актьор, а не държавен ръководител.

Бъдете част от епохата, в която не-случайно сте се родили да бъдете.

Станете част от промяната, която искате да видите в света!

Тихомир Димитров

април 24, 2008

Силата на отрицанието

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 12:06 pm
Tags: , , ,

Преди време мразеният, хвален, отричан и обичан от толкова много хора МК беше разказал в «Егоист» една много поучителна история за кокошката, която паднала в селския кенеф. Колкото повече шавала с крила, толкова повече затъвала.

Харесвам този пример, защото е емблематичен. Затънеш ли в блатото, няма смисъл да риташ. Ако запазиш спокойствие и си достатъчно търпелив, една ръка в гумена ръкавица ще бръкне, ще те извади, ще те измие с маркуча и ще те сготви на супа. Поуката? Ами избягвай блатата. Стой далеч от селския кенеф.

Отрицанието не помага. Понякога съпротивата е безсмислена. Отрицанието засилва това, срещу което се бориш. Анти-венните протести увеличават войната, анти-терористичните действия създават чудесни оправадния (и условия) за терористите, обидата води до бида, плесницата до плесница по другата буза…мога да продължавам вечно. Изводът: злото никога не пътува само. Misery likes company. И каква по-добра компания за една негативна мисъл от отрицанието?

Отрицанието има голяма сила. Точно това е причината да го избягваш на всяка цена. Виждаш ли колко е лесно да станеш жертва на отрицанието? «Да го избягваш». Нищо не можеш да избегнеш. Ако бягаш от нещо, то ще те настигне и ще те захапе отзад. Какво правиш, когато ти налети озлобен помияр? Не хукваш да бягаш, нали? Има два варианта: или му вкарваш ботуш в широко отворената паст или помиярът ти разваля деня и те изпраща в болницата на инжекции.

Силата на отрицанието е толкова голяма, че може да убива и да променя действителността, но резултатите от нея винаги са едни и същи – отрицателни. Ако си истински „джедай“, ще смениш отрицанието с положителна нагласа.

Да си представим, че не харесваш тъпи жени. Непрекъснато повтаряш «мразя тъпи жени» и знаеш ли какво получаваш? Само тъпи жени, ето какво. Та ти говориш за тях, мислиш за тях, създаваш ги непрекъснато и не бива да се учудваш, че светлината на ума ти привлича зомбитата, нали? Защо не пробваш с «обичам интелигентни жени»?

Хората, на които мотото им е «мразя тъпаци» обикновено са заобиколени точно от такива. И колкото повече се оплакват, толкова по-зле става. Още повече глупаци им се натрисат на главата. «Обичам да работя с интелигентни хора» звучи доста по-добре от «Мразя тъпаци да ми се бъркат в работата».

Сещаш ли се какво става, ако си един (една) от вечните мрънкачи на тема: «жените са кучки» / «мъжете са свине»? Не ти трябва въображение да си представиш колко празен ще бъде личният ти живот с такива нагласи – та ти го виждаш пред очите си. Живееш в кочината, която сам(а) си си създал(а). И ако мъжете (жените) се отнасят зле с теб, за това не е виновен някой друг, а ти. Съдбата не се опитва да ти дава някакви специални знаци и сигнали. Някакъв урок. Ти просто си приел(а) за даденост, че «жените са кучки» / «мъжете са свине», повярвал(а) си в това и те действително се превръщат в такива за теб.

Страхувам се позитивизмът, който проповядвам напоследък, да не ти дойде малко в повече, затова ще те успокоя: няма нужда да вярваш в положителните фрази, с които заменяш отрицанието. Просто не спирай да ги повтаряш. Подреди всички отрицания, които ти се въртят в главата, които са типични за теб, в един списък – нареди ги като осъдени на разстрел и бъди техният наказателен отряд. Замени ги с напълно противоположните им, положителни нагласи. Смени «Мразя лъжата, лицемерието и предателството» с «обичам истината, искреността и лоялността». Направи го, колкото и тъпо да ти се струва в момента.

И, моля те, не се опитвай да мислиш положително. От «положителното мислене» няма никаква полза. То е само една маска – повърхността, под която се крие океaн от страхове, отчаяние, гняв и песимизъм. Можеш да се усмихваш денем, а вечер да сънуваш кошмари. Това е защото в океана живее истинското ти Аз. То е едно доста тъпо копеле, което обаче има абсолютна власт върху живота ти. Един глупав тиранин. И не вярва в нищо, докато не му го повториш сто пъти. «Когато една лъжа се повтори сто пъти, става истина».

И понеже вътрешното ти Аз действително е тъпо парче, то ще тръгне да изпълнява всички убеждения, които му пробутваш, стига да си достатъчно настоятелен. Прояви упоритост, не се насилвай да мислиш положително, а само повтаряй – пиши си новите убеждения по сто пъти на хартия, ако трябва. Все едно зубриш думички на чужд език. Накарай ги да се отпечатат дълбоко в матрицата на подсъзнанието ти. Тя, подобно на Темида, е сляпа, но има силата да променя съдби.

Не отричай отрицанието. Замести го с положителни убеждения.

Тихомир Димитров

април 2, 2008

Съзнанието определя битието

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 2:56 am
Tags: , , , ,

„По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата

го действителност в деня, часа и минутата,

когато престане непрекъснато да реагира на нея“

(Джон Кехоу, „Подсъзнанието може всичко“, с. 13)

В Библията пише: „И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, че сте получили, ще получите“. Цитатът е произволен. Който не вярва, да го провери.

Човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Това значи, че в него е заложена съзидателна сила. Човекът е творец, подобно на своя Създател. И, както Бог може да създава и да руши Вселени, така човек може да създава и да руши собствената си вселена. Със силата на мисълта. Не е важно дали вярваш в Бог. Важно е дали вярваш в мащаба.

Ние всички притежаваме съзидателна сила. Мислите ни създават обкръжаващата действителност, а творческото съзидание работи с мисълта, че вече притежаваме желаното, че то е факт. Човешкият ум прилича на ескимос, който влачи тежката материална действителност след себе си. Там, където умът е оставил следи в снега, оттам ще мине и „шейната“ след време. Осъзнаването на този факт е доста страшно – то води до разбирането, че всъщност ние сме отговорни за собствените си мисли така, както сме отговорни за собствените си постъпки.

Действителността не е пасивен факт – даденост, която предопределя съдбата ни. Действителността е мека и подвижна, тя се формира от нашите мисли. Така, както архитектът първо вижда сградата в главата си, после я рисува на хартия, а накрая може да я пипне, така и ние сме архитекти на собствената си действителност. Но не бива да забравяме – за пострoяването на една сграда трябва време. Трябват натиск и търпение. В „Изкуплението Шоупеник“ Стивън Кинг остави мъдър завет на човечеството: „Всичко, което ти е необходимо, за да пробиеш най-дебелата стена, е натиск и търпение“. Цитатът отново е свободен. Също като теб.

Ти си свободен да нарисуваш грозна или красива сграда. Изпълнителите ще я построят точно така, както си я нарисувал.

Аз вярвам, че съзнанието твори действителността и съм притеснен от отговорността, която нося като автор на собственото си съзнание. Може да звучи нелогично, може да звучи в разрез с парадигмите на живота, с „битието определя съзнанието”, може да звучи в разрез с ограниченията, които си поставяме, за да търсим оправдание за собствените си неуспехи, но аз вярам в свободата да мисля каквото си поискам и никой не може да ми отнеме точно тази свобода.

От мен зависи дали да поставя някакви ограничения пред мисълта си. Поставя ли ги, неизменно ще се сблъскам с тях и навън – в действителността. Да ме извинявате, ама битието не определя съзнанието. Точно обратното е. Въпрос на гледна точка. Щастливият и нещастният човек се различават единствено по гледната точка. И двамата може страдат от заблуди, но единият живее щастливо, а другият – не. Това вече е факт.

Аз вярвам в силата на разума, защото вярвам в изобилието на Природата. Там има достатъчно за всички. Всеки може да получи това, което желае. Защо повечето хора са ощетени тогава? Защото нямат смелост да повярват в справедливостта на своите желания. Защото нямат смелост да поискат. Защото нямат смелост да повярват.

Аз вярвам в силата на разума, тъй като съм наясно, че проблеми не съществуват, има само възможности. Изкачването на един връх е трудно занимание. По пътя могат да възникнат много проблеми – човек може да падне и да си ожули коленете, може лицето му да изгори зверски под лъчите на слънцето, може да измръзне или да не му достига кислород, но това не са проблеми. Това са само възможности върхът да бъде изкачен.

Трябва да мислиш така, все едно мислите ти се отпечатват с големи букви върху небето, където всеки може да ги прочете. Ако си затънал в дългове, ако имаш лоша връзка или страдаш от болест, всеки може да види това с просто око. Но аз мога да видя и друго – мога да видя мисълта ти, която е съсредоточена върху дългове, изгубена любов и болест. Виждам я, все едно е изписана върху небето. Мисли за богатство, щастие, здраве и разкош – точно това ще получиш. И нито за миг не се съмнявай, че ги заслужаваш.

Единствената свобода, която имат хората, е правото на избор. Щастието и нещастието са въпрос на личен избор, макар и слабо осъзнат, понякога.

Аз вярвам в силата на разума. Единственото, в което не вярвам, е съмнението.
Архитектите нямат право да се съмняват. Те винаги трябва да бъдат сигурни.

Представи си, че мозъкът ти е касичка. Всяка мисъл за просперитет, възторг, любов, сполука, здраве, късмет и доверие, която минава през него днес, е равна на един лев. Всяка песимистична мисъл, включваща тъга, самосъжаление, недоверие, разочарование, съмнение и омраза, е равна на минус един лев.

Вечер, преди да заспиш, удари чертата и пресметни колко лева излезе напред. А колко лева дръпна назад? После се замисли дали уравнението не отговаря на истинския ти живот. И дали сам(а) не си причина за него.

„Каквото повикало, такова се обадило.” „Каквото посееш, това ще пожънеш”, „Каквото си надробил, това ще сърбаш”. Прави ли впечатление, че в народните поговорки ТИ винаги си причината, а не следствието? Че съзнанието определя битието, а не обратното?

Естествено, имаш право да не ми вярваш, но и аз имам право да не ти вярвам, защото не искам да деградирам от причина към следствие. А щом не искам, значи няма да деградирам. Толкова е просто. Обратното също е възможно, разбира се. Стига да решиш. Ти си архитектът. Ти решаваш. Ти носиш отговорност. Всичко е за твоя сметка.

Тихомир Димитров

март 15, 2008

КАК СЕ ПРЕДИЗВИКВА ДЪЖД?

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:39 am
Tags: , ,

Първо започваш да виждаш дъжда.

После започваш да го чуваш.

Накаря започваш да го усещаш.

И след това завалява дъжд.

Мисълта е мускул. Тя моделира физическия свят.

Хората са отговорни за своите мисли.

Тихомир Димитров

ноември 6, 2007

Освобождаващата сила на творчеството

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:41 pm
Tags: , ,

Случвало ли ти се е някога да се запиташ защо един художник стои 20 години на един таван и рисува без пари? Защо не се отказва? А защо един театрален артист се примирява с допотопното си заплащане? Не му ли е обидно? А защо някои хора са прекарали години в писане, преди творчеството им най-после да види бял свят? Аз знам отговора на този въпрос – заради освобождаващата сила на творчеството.

В отношението си към творческия процес хората се делят на две основни групи – такива, които белият лист, празното платно (празната сцена, недодялания камък) ги плаши и такива, за които това е най-желаната гледка на света.

Творчеството е съзидателен процес. В него ти си Богът, в тебе са хлябът и ножът, дето се вика. Друг е въпросът, че по примера на Стивън Кинг понякога се случва героите ти да оживеят и да започнат да те преследват в реалния свят.

Творците по принцип си вярват много. Толкова много, че са готови да избягат в техния микрокосмос винаги, когато нещата извън него започнат да не ги удовлетворяват. Всъщност, какво можеш да направиш, ако не си съгласен с целия свят? Какъв избор имаш? Ами един-единствен – да си създадеш собствен такъв. Да живееш живота на героя си, ако твоят личен живот sucks. Да нарисуваш собствената си Вселена, да я заснемеш по твоя си начин, запазвайки само най-доброто и махайки шлаката, да опишеш света такъв, какъвто го познаваш ти, а не някой друг.

Има голяма доза егоизъм във всичко това. И голяма доза красота, плюс сапсение. Творчеството е тласнало много хора към наркотиците и алкохола, но още повече хора е спасило от тях. Защото има смисъл. Защото си струва.

«В началото беше словото»

Като семпъл представител на хората, в ръцете на които глината и плaстелинът са буквите и сложните съставни изречения, бих искал да споделя какво ми носи писането като съзидателен процес: носи ми представата, че само небето може да бъде границата на човешките възможности. Случвало ми се е да сядам да пиша, когато съм влюбен, когато съм депресиран, когато съм тъжен, весел, или просто когато не ми пука. Винаги обаче изпадам в едно и също състояние: в онази нирвана, която е позната на атлетите, бягащи на дълги разстояния: блаженият унес, в който оставате само дишането, ритъмът на сърцето ти и ти. Целият свят изчезва, стопява се, няма го.

Харесват ми и всички допълнителни екстри – ароматът на прясно мастило, вехтият дъх на стара хартия, харесва ми и звукът от щракането по клавиатурата, ако щеш. И сега, да не вземе някой да си помисли, че се превъзнасям като ебати големия писател, нали, моля, моля! Знам, че скромността краси простака, но знам и защо точно пиша тази статия.

Пиша я, за да дам капчица смелост на всички, които са избрали творчеството пред прагматизма на ежедневието. За съжаление авторите / писателите / поетите / художниците / артистите / фотографите също ходят до тоалетната, също ядат по три пъти на ден, изплащат ипотеки, карат коли и, общо взето, имат разходи. Доста по-изгодно е да се занимаваш със строителство, отколкото с  писане, например. Една сграда може да издържи сто години, верно, но един текст може да издържи двадесет пъти по сто. Питайте Библията – най-продаваната книга на всички времена.

„В началото беше словото” Точка по въпроса.

Така че хора, на които ви се твори, ами творете, бе, да му се не види! Не мислете за пари и за слава, опитайте се да забравите за наема дори, просто творете. Бъдете щедри. Не задържайте идеите в себе си, не ги оставайте да ви подминат и да умрат, хващайте ги навреме и си ги записвайте прилежно. Защото си струва, защото има смисъл. Пък и, най-малкото, трябва да си много долен егоист, за да пазиш хубавите идеи само за себе си, нали?

Писал съм, че мързелът и егоизмът са хубаво нещо, но ако четеш между редовете, ще разбереш, че това са съзидателният, творчески мързел и градивният егоизъм. Не бива да те мързи да мислиш. Никога. За нищо. Светът е толкова интересен, плюс това живеем в интересни времена. Това е нашето проклятие, но и нашата съдба. Пишете и творете отговорно. Това, което сте написали ще ви надживее. И си струва, струва си да жертваш всичко, дори себе си, за да твориш.

Не мисля, че творецът трябва да спре да създава своето изкуство само защото има друга, по-делнична работа, например. Творчеството като съзидателен процес би трябвало да носи максимално удоволствие на автора си. Каквото и да работиш, винаги имаш свободно време, а свободното време си е за това – за удоволствия. Ако обаче се захванеш с писане заради едничката цел да станеш известен и да забогатееш от него, сигурно те очакват големи разочарования…

Хубавите истории заслужават своите добри читатели, пък били те повече или по-малко на брой, важното е да не ти се свиди. На мен не ми се свиди, не се интересувам от никакви лицензи и не ме е страх от никакви пирати. Щом пусна нещо в интернет, правя го с ясното съзнание, че го подарявам на света. И когато някой краде идеите ми и ги представя за свои, аз се радвам като в училище, когато слабаците преписваха от мен.

Давах им да преписват. Не ми се свидеше. И сега не ми се свиди. Плащам своя малък данък на творчеството, внасям незначителната си вноска в глобалната банка от идеи. Прекрасно е да се издържаш с това, което обичаш най-много, но изкуството не е бизнес план, поне не и от гледна точка на неговите създатели. Ако започнеш с нагласата за благата, които ще ти донесе, никога няма да ги получиш в действителност.

Изкуството иска жертви – една дотолкова изтъркана фраза, че вече почти е загубила смисъла си. Аз обаче много добре вниквам в нейния смисъл. Преди време един успял и твърде богат художник, с когото имах удоволствието да играя шах на плажа, ме попита от колко години пиша. Отговорих му: от седем, но от пет години това е основното ми занимание, а едва от две години се осъзнах като писател и сложих литературата над всичко. Той се усмихна, почеса се по брадата и каза: “Аз 17 години съм рисувал без пари и съм живял на хляб и вода. Творчеството ще вземе всичко от теб – ще поиска ума ти, волята ти, свободата ти, ще поиска дори душата ти. Ще те обрече на самота и ще живееш неразбран от прагматичните хора. Трябва си готов да му дадеш всичко това без да очакваш нищо в замяна. Ако един ден все пак творчеството реши да ти се отплати, то винаги се отплаща с каруцата. Приготви се излееш всичко в бездната, ако сериозно си решил да ставаш писател, шах, шах, шах и мат”. Нямам какво повече да добавя по въпроса…

Тихомир Димитров

юни 6, 2007

Съзидателната сила на мисълта

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:35 am
Tags: , , , ,

Мисълта е мускул, който може да променя физическата реалност около нас. Ние живеем в градина, чиито семена са посадени в съзнанието ни. Ако посеем бурени, ще буреняса целият ни живот. Ти си архитектът на собствената си съдба. Ти твориш бъдещето си, но не само, – ти твориш бъдещето на света. По това си приличате с Твореца. За съзидателната сила на мисълта има написани много книги. Любимата ми е „Подсъзнанието може всичко” на Джон Кехоу, защото е написана просто и защото „номерата” от нея действат. Друг удивителен пример е Хосе Силва с неговите техники за визуализация на желанията и небезизвестният „Силва метод”, но вече започвам да звуча като стара врачка по СКАТ, затова спирам с препоръчителната литература. 
Всички сме чували приказката: „Аз да си кажа клетвичката, пък тя ако хване”. Интересното е, че клетвичките винаги „хващат”. Защо така? Защото воля, плюс емоция, плюс разум е равно на фактически резултат. Бих си позволил много волното сравнение на  волята с кормилото на автомобила, емоционалният заряд определя конските сили под капака, а разумът стои зад волана и управлява. И ако реши, че ще се размажеш в крайпътно дърво, ти наистина се размазваш в крайпътно дърво. Случвало ли ти се е да осъзнаеш колко малко трябва да ти трепне ръката, за да се забиеш челно  в отсрещния автомобил на двупосочен, междуградски път? На мене ми се е случвало и тогава осъзнах тънката червена линия между живота и смъртта, между мисълта и реалността. Въпрос на един жест е, просто.  Нищо повече.
Казват, че ако много силно искаш нещо, то винаги се получава. Дали наистина е така? Според мен да. Няма нещо, което да съм поискал с цялото си сърце и да не ми се е получило.  Дънов казва, че за да се случи нещо, ти първо трябва да го приемеш в сърцето си, после да го пожелаеш в ума си и накрая да го утвърдиш с волята си. Аз вярвам, че няма нелечими болести, а само нелечими пациенти. Вярвам, че светът, в който живеем е една халюцинация, едно отражение на собствените ни мисли и никой не може да ме убеди в противното. Възниква обаче въпросът – защо бидейки сам творец на собствената си съдба, човек невинаги е в състояние да я насочва в правилната посока? Случват му се лоши неща. Защо така?
Защото творчеството изисква да си силен и арогантен. Подчинявайки се на външните фактори хората губят от своята самостоятелност, оттам и от силата да творят сами съдбата си. Аз лично съм избрал да не се подчинявам. В много силна и изгодна позиция е човек, който няма какво да губи.  Не че съм притиснат, напротив, изобщо даже, но отправната ми точка при вземането на всяко важно решение, е че „Никой няма да излезе жив оттук”(Джим Морисън). Тогава защо да взимаме грешните решения, като можем да изберем правилните? Докога да отлагаме? За съжаление времето ни е ограничено и трябва да действаме СЕГА.
Съзидателната сила на мисълта е чудовищна. От теб се изисква единствено да си повярваш, ама истински. Никой не може да ти отнеме това. Всичко друго остави на „случайните” механизми, които подбутват клатушкащата се лодчица на съдбата ти надолу по течението на реката – от един бряг на друг, докато накрая всички не акостираме на едно и също тихо пристанище.

Тихомир Димитров