Писателският блог на Тишо

януари 12, 2019

2019: Двадесет и първи век започва едва сега

Изт: TruckingInfo.com

Какво различава 2019 година от последните десетилетия на 20-ти век? Почти нищо! Летим със същите самолети, караме същите коли, плаваме със същите кораби. Под „същите” имам предвид, че продължават да разчитат на петрола. Имаме коли с нов дизайн, но със стария двигател с вътрешно горене. Един седемдесетарски самолет не лети по-бавно от един съвременен джет и също се нуждае от керосин. През 20-ти век също имаше компютри. Имаше и нет – при това достъпен за домакинствата. Това, че сме успели да натикаме пе-це-тата в дланта си не е кой знае каква промяна. То е промяна по дизайн, но не и по съдържание. Както при колите. Лично аз използвам смартфона си, за да влизам в мейл, който съм регистрирал през 1997 година. И социалните мрежи не са кой знае каква фундаментална промяна. Телевизията продължава да формира общественото мнение. Пресата отстъпва на заден план, да, но тя беше мас-медията на 19-ти век. Националната държава продължава да бъде основна форма за организация на обществото. Дори има завърщане към национализма. От това какъв паспорт притежаваш зависи много, почти всичко – определящо е за качеството ти на живот, за достъпа ти до социални и здравни услуги, за спосoбността ти да пътуваш. За правата и задълженията ти на гражданин. За достъпа ти до питейна вода. За правото ти да не умреш от глад. Двама души с еднаква професия, образование, стаж и коефициент на интелигентност могат да получават съответно по 300 или по 3000 долата месечно възнаграждение за абсолютно същите усилия, които полагат, в зависимост (единствено) от паспорта, който притежават…

Двадесет и първи век започва едва сега.

Как ще изглежда той е големият въпрос. Посветил съм немалко време на футурулогията и ще си позволя да дам няколко смели предположения:

Отказ от петрола

През 21-ви век ще станем свидетели на тоталния и окончателен отказ от петрола. Това вече се усеща. Най-напредналите държави започват да се отказват от дизеловите автомобили, след тях ще дойде ред и на бензиновите. „Електричките” все още прохождат, но именно те ще бъдат в основата на индивидуалния сухоземен транспорт през новото столетие. Друг е въпросът колко „индивидуален” ще бъде този транспорт. Споделеният автомобил е единственото решение за пренаселен свят, в който собственият такъв прекарва само 3% от живота си в движение, а товари притежателя си със 100% от разходите през цялото време.

Новото преселение на народите

Учителят ми по история обясняваше Великото преселение на народите така: „Гладният добитък гледа отчаяно оскубаните пасища, а гладният народ гледа отчаяно изпосталелия добитък и в отчаянието си решава да смени локацията”. Масови преселения на народите са се случвали многократно в човешката история. Емигрирали са не само единици в търсене на по-добро препитание и по-добър живот другаде, емигрирали са цели народи. Като народа на Хан Аспарух. Никога обаче преселението на народите не се е случвало с такава скорост и в такива мащаби, както се случва сега. С основание можем да разчитаме, че половината Африка ще се опита да емигрира в Европа до края на столетиетието, както и че половината Южна Америка ще се опита да се пресели в по-богатия Север. А когато се вдигне нивото на световния океан само един Господ знае накъде ще потеглят милиардите обитатели на островните държави и на крайбрежните градове…

Уеднаквяване на жизнения стандарт

Новото преселение на народите ще заличи (до голяма степен) острата поляризация в равнищата на жизнения стандарт, която съществува между отделните държави сега. Никога няма „да ги стигнем американците”, но и чистачката в Гърция няма да получава колкото университетски преподавател у нас. Аутсорсингът, даунсайзингът и изнесеното зад граница производство са „деца” на отминалия век. Те само задават тренда към уеднаквяване на жизнения стандарт в целия свят, който ще се качи на стероиди благодарение на новото преселение на народите.

Класата на излишните

Говорейки за професии и доходи, уви, повечето хора ще останат и без едното, и без другото през 21-ви век. Ще се появи „класата на излишните” или „The Eaters”, както ги нарича подигравателно сегашният елит, т.е “ядящите”. Пред глобалното управление ще се разкрият само две алтернативи: мащабно редуциране на населението на света или материално осигуряване на минимални средства за оцеляване на „излишните”. Трета алтернатива няма да има. Много вероятно е да изберат втората. Накратко, елитът ще заделя всеки месец по някой лев, който „излишните” ще му връщат обратно под формата на консумация на стоките и услугите, които въпросният елит произвежда. В замяна на пълно подчинение и спазване на куп интересни правила, които съвсем няма да бъдат в услуга на „бенефициентите”, естествено!

Частният космос

С отслабването на нациите и държавите, космическите изследвания ще преминат изцяло в частни ръце. И ще бъдат движени изцяло от частни интереси. Гледали сте „Аватар”. Колонизирането на „желязната планета” Марс ще бъде с цел доходи от добивната индустрия там, но ще започне като увлекателно телевизионно предаване, тип „риалити шоу”. Да се готвят и останалите планети в Слънчевата система.

No more global wars

Новото столетите просто няма да може да си позволи всеобхватна, мащабна глобална война, каквато си позволи старото, при това – два пъти. Причината е в атомната бомба. Всички световни лидери са с напъхано в устата дуло и с пръст върху спусъка по отношение на възможностите за започване на ядрен конфликт. Освен ако не се появи самоубиец с достъп до атомно оръжие и група суицидни шизофреници да му помагат (тъй като не е работа за сам човек), трета световна война няма да има. По-вероятно е целият ядрен арсенал на Земята да се използва за „затоплянето” на Марс или на някоя друга планета с неподходящ за нас климат. Глобални войни през 21-ви век обаче няма да има. Това не значи, че хората ще спрат да се избиват помежду си, напротив – ще го правят още по-ожесточено. Колкото повече ставаме и с колкото по-малко ресурси разполагаме, толкова по-незначителен ще ни се струва животът на „ближния”, с когото трябва да делим една чиния. Или един гарантиран базов доход. Ще има революции, бунтове, регионални, етнически, икономически, екологични, масови и всякакви други конфликти, но Трета световна война няма да има. Спете спокойно деца.

No more cancer

Ракът също ще си отиде. Тази „чума на 20-ти век” ще придобие значението на туберкулозата и холерата в наши дни – опасно заболяване, но напълно преодолимо и поставено под карантина. Ще има не един, а стотици методи за лечение на рака. Ще има хиляди методи за превенция и стотици хиляди за „заличаването” му още на ниво „генетичен багаж”, т.е преди човек да се е родил.

Край на семейната единица тип: „мама, татко и аз”

Социо-икономическите и политико-технологичните причини за това могат да запълнят обема на няколко книги. Просто кажете „чао” на семейството такова, каквото го познаваме от хилядолетия. Ще се появят нови типове семейства. Множество видове семейства ще заменят единствено съществуващото досега. Казвам „досега”, защото то вече не е единствено: Има семейства на хомосексуални двойки с деца, на самотни майки с деца, на самотни бащи с деца, на родови общини и на религиозни комуни с общи деца. През 21-ви век броят и видът на семействата ще се увеличава.

Тотална дигитализация на личността

Електронните винетки са само началото. Скоро ще имаме електронна идентичност, виртуално гражданство, виртуални паспорти, виртуални пари, виртуален секс, виртуални пътешествия и виртуален живот, какъвто не са сънували дори най-смелите фантасти. Самотниците напразно очакват наводняването на пазара от съвършени секс кукли с изкуствен интелект и готварски умения. Много по-лесно (и по-евтино) е да се повлияе на няколко неврончета в мозъка. Тоталната дигитализация на личността ще върви ръка за ръка с тоталното технологично подчиняване на индивида на интересите на общността или на Този, който контролира общността. Несъгласните и нежелаещите да участват ще бъдат принуждавани да живеят в резервати (или пустини), където ще убиват вечерята си с примитивни оръжия от подръчни материали…като част от денонощно риалити шоу. На отчаяните ще им се дава възможност да се завърнат обратно в цивилизацията. В замяна на технологично подчиняване на интересите на общността или на Този, който контролира общността, естествено.

Интересно ми е какви прогнози имате вие за настъпилото столетие. Не се колебайте да ги споделите в коментар. Този блог също е отживелица от една отиваща си епоха. Не се знае докога ще имате тази възможност…

Тихомир Димитров 

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

декември 14, 2010

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров